Джеймс Ролинс
Ключът (32)

27.

26 декември, 20:59

Париж, Франция

„Хайде, хайде…“

Залогът беше огромен, а Монк можеше само да крачи безпомощно напред-назад. На всяка трета крачка си поглеждаше часовника.

Накрая Джейсън се завъртя в стола си.

— Става нещо.

Монк се втурна към него.

Карли, която беше прегърнала Мара при другата станция, се изправи.

— Кажи ми, че имаш добри новини — каза Монк.

Симон посочи прозореца, който изпълваше целия екран.

— Това са данни от Ножан. Изглежда, системите им отново се включват една по една.

Различни показатели с неразбираеми означения като Контрол на подаването на вода, Система за наблюдение на умората, Теч на задържащия съд — светеха или в гневно алено, или в хладно зелено. Пред очите на Монк показателят Диагностика на охладителните помпи светна в зелено.

Джейсън почука екрана.

— Температурата на ядрото се понижава стабилно. Вече е намаляла с петдесет и пет процента. Налягането още повече.

Още показатели светнаха в зелено.

— Направи го. — Симон сложи ръце върху главата си. — Ева успя.

Джейсън кимна.

— След връщането на контрола Ножан би трябвало да се размине с катастрофата. — На лицето му цъфна огромна усмивка от облекчение. — Току-що избегнахме стопяване на ядрото.

— На косъм — напомни Симон на всички.

— Все пак трябва да сме сигурни, преди да гърмим шампанското. — Джейсън подаде на Монк един таблет. — Намерих го преди няколко минути. Има връзка с VoIP рутер. Би трябвало да можем да се обадим по него. Да кажем на Пейнтър да потвърди, че при централата всичко наистина е наред, преди да се разкараме оттук.

Монк взе таблета, но не се обади веднага на директора. Имаше още една грижа. Жизненоважна за него, а и за целия свят.

Той се обърна към Мара.

— Какво става с Ева?

 

 

03:01

Мара се обърна отново към екрана, обзета от облекчение и тревога едновременно. Току-що бяха избегнали ядрена катастрофа, но градината на лаптопа й оставаше пуста.

Ева още не се беше върнала.

— Възможно ли е да е избягала? — попита Карли.

— Не мисля. — Мара посочи Xénese устройството. — Засега това си остава истинският й дом. По-голямата част от нея е все още там. При сегашното състояние на технологията в света като цяло съзнанието й не може да оцелее другаде. Навън няма нищо достатъчно развито, за да приюти уникалното й програмиране. Но след време тя ще надрасне тази нужда.

— Като млада птица, напускаща гнездото си.

Мара кимна.

— Тогава къде е тя? — попита Монк.

— Не…

Познатият аватар се появи отново на екрана. Ева падна обратно в градината — достатъчно силно, за да рухне на коляно. След това бавно се изправи. Лицето й изглеждаше напрегнато.

— Напълно ли се е върнала? — попита Карли.

— Мисля, че да. Аватарът й се възстановява на екрана само ако тя присъства изцяло. — Въпреки това Мара отвори диагностичен прозорец и го прегледа. Потърси за червени флагове, после кимна. — Върнала се е.

„Но за колко време?“

— Значи мога да прекъсна достъпа й до мрежата — обади се Джейсън от другата станция.

— Да. По-добре го направи.

Джейсън затрака на клавиатурата, докато Симон откачаше Xénese устройството от сървърите.

Щом връзката прекъсна, Ева погледна през рамо, очевидно усетила промяната, когато светът й се затвори отново. После погледна отново напред. Лицето й беше опечалено, лесно за разчитане.

„Защо?“

Дори Карли разбра това изражение.

— Вкусила е нещо по-голямо. Знае, че съществуват и други неща освен градината й. Не трябва ли да й обясниш какво става?

„Иначе казано, да дръпнеш завесата и да разкриеш истинското лице на създателя й.“

Мара знаеше, че подобно нещо ще е разтърсващ, но необходим урок, и го призна.

— Това по принцип е следващата стъпка в еволюцията й, но ние нарушихме процеса, като я използвахме по този начин. Затова преди да отворя този диалог искам да пусна още някои диагностики. За безопасност.

— Като стана дума за безопасност… — Монк вдигна таблета. — Нека сме сигурни, че централата е напълно изолирана, така че да можем да се махнем оттук.

Докато той се отдалечаваше, Мара впери поглед в Ева.

Лицето на майка й светеше на екрана, търсеше в небето някакъв отговор. Въпросът й беше ясен.

„Защо? Защо ме изостави?“

 

 

03:12

Монк отново крачеше напред-назад.

— Следя положението в атомната централа — увери го Пейнтър. — Инженери и екипи по безопасността в момента постепенно изключват всичко. Охлаждат ядрото, изпускат газове. Ако не изникне нещо неочаквано, заплахата за централата трябва да е отминала.

Монк изпита облекчение, макар че му бе отнело много време да се свърже със „Сигма“. Продължаваше да следи часовника на таблета, докато Пейнтър завършваше — по-скоро почти завършваше.

— Имам и още новини — каза Пейнтър.

— Какви?

— Преди четирийсет минути ми се обадиха от полицията във Филаделфия за малко момиче, намерено изоставено на кът за почивка край пътя. Било увито в палто, с термос горещ шоколад в ръка и облечено в пижама с танцуващи елени.

— Пени!

— Потвърдихме, че е дъщеря ти.

— Тя… дали…

— Невредима е. Уплашена е, но иначе й няма нищо.

Монк въздъхна с облекчение и обърна гръб на останалите.

„Слава богу…“

— Не съм сигурен защо са я пуснали — продължи Пейнтър. — Но притиснах доста Валя. Останалите са все още в ръцете й. Може би това е знак на добра воля от нейна страна.

„Не…“

Монк затвори очи. Знаеше, че директорът греши.

„Това е доказателство, че онази кучка може да спазва думата си.“

За да спаси другото момиче, Монк трябваше да направи същото.

Беше дал дума на Валя.

И — което беше по-важно — на Кат.

Обърна се с пистолет в ръка. Насочи го към Джейсън. И преди младежът да успее да отвърне с нещо повече от объркана физиономия, дръпна спусъка.

Джейсън се строполи.

 

 

03:15

„Какво стана, по дяволите?“

С все още пищящи от гърмежа уши Карли пристъпи пред Мара. От дясната й страна Джейсън лежеше проснат по гръб на пода. От крачола му течеше кръв.

Монк продължаваше да държи пистолета насочен към партньора си.

— Симон, вземи му оръжието. Внимателно. С два пръста. Плъзни го към мен.

— Oui, oui… — Французинът пристъпи с вдигнати ръце към Джейсън и изпълни нареждането.

Джейсън се надигна и седна. Лицето му беше разкривено — макар че като че ли повече от предателството, отколкото от болката.

— Монк, какво… какво правиш? — изпъшка той.

Монк не отговори, а се обърна към Карли. Погледът му беше студен и плашещо спокоен.

— Карли, ще се наложи да притискаш раната му. Симон, искам да разкачиш цялото оборудване на Мара. После ще ми помогнеш да го изнесем оттук.

Симон бързо кимна и се обърна да се захване за работа.

— Мара, помогни му — нареди Монк.

Карли вдигна ръка и я спря.

— Нищо няма да правим.

— Тогава кръвта на Джейсън ще изтече. — Монк насочи оръжието си към тях. — А не ми се иска да прострелвам още някого.

Но би го направил.

Карли разчете сериозността на заплахата му и отиде при ранения. Свали якето си, клекна и се зае да стяга бедрото му с ръкава като с турникет.

Джейсън й помагаше, като в същото време гледаше кръвнишки партньора си. Явно беше стигнал до някакво заключение, което обясняваше ставащото.

— Ако дадеш на Валя каквото иска, тя пак няма да си изпълни обещанието. Ще задържи Хариет и Сейчан. И двете са прекалено ценни за нея.

— Може би, но тя ме принуди да избера кое от момичетата ми да бъде освободено. Не си в състояние да разбереш какво означава точно този ад. А ако Хариет умре… ако изборът ми я убие… — Той махна с пистолета, сякаш се опитваше да пропъди тази мисъл. — А не забравяй и Сейчан и нероденото й дете.

Джейсън не отстъпи.

— Дори Валя да пусне всички, Грей никога няма да ти прости.

Монк сви рамене.

— Стига Хариет, Сейчан и бебето му да оцелеят, ще го преживея.

Джейсън като че ли се канеше да каже още нещо, но точно тогава Карли стегна импровизирания турникет и той изстена.

— Съжалявам… — прошепна тя.

Симон затвори титановата кутия с дисковете и се изправи с нея.

— Ние… приключихме тук. — Отиде при Мара, която беше прибрала Xénese устройството в специално изработената кутия, и взе и нея. Преви се под тежестта на товара си.

Мара затвори лаптопа и го прибра в кожената си чанта.

Монк протегна ръка да я вземе, но Мара я метна на рамото си.

— Идвам с вас.

Монк остана с протегната ръка.

— Не, не идваш.

— Мара, какво правиш? — попита Карли.

Тя отвърна и на двамата:

— Където отиде Ева, отивам и аз. И ако смяташ да отнесеш устройството ми на друг купувач, той ще иска доказателство, че то работи. Затова ще ти трябва експертизата ми.

Монк се поколеба за момент и свали ръката си — признаваше, че тя има право. Отиде при Симон и взе по-голямата кутия. Продължаваше да държи пистолета насочен към Джейсън и Карли.

— Щом излезем, ще пратя Симон за помощ. Той ще доведе спасителите при вас.

И с това неубедително обещание поведе останалите.

При изхода Мара се обърна и я погледна с извинение. Като че ли искаше да каже нещо, но Монк я побутна да продължи.

Карли се заслуша как стъпките им заглъхват в мрака.

Глух грохот разтресе помещението. Пукнатината в тавана се разшири и от нея се посипа пясък и прах. Уплашена от срутване, Карли помогна на Джейсън да се преместят назад, след което седна до него.

Продължи да гледа пукнатината.

— Какво ще правим сега?

— Остава ни само да се молим.

Тя го погледна. Джейсън се взираше към изхода, не към тавана.

— Да се молим Монк да знае какво прави.

 

 

04:55

— Не ни уби — каза Ковалски. — Признавам ти го.

Грей седеше на бетонния кей на Сена. Двамата бяха вир-вода, треперещи и закопчани.

„Но сме живи.“

Не благодарение на френските военни.

Той изгледа групата въоръжени войници, които се бяха събрали около два градски бронетранспортьора.

След като бе изненадан от щурмовия хеликоптер и бе изключил двигателя, Грей беше използвал уникалната черта на хеликоптерите, наречена авторотация. Докато машината падаше като камък, въздушното течение продължи да върти перките, като забави падането им до преобръщащите стомаха петнайсет метра в секунда. В последния момент Грей бе вдигнал носа нагоре срещу въздушния поток и бе приводнил машината в Сена.

След това двамата с Ковалски напуснаха потъващия хеликоптер и доплуваха до брега, където ги очакваше въоръжен ескорт. Грей беше направил всичко възможно да обясни положението, но усилията му попаднаха в глухи уши.

„Или може би френският ми не е толкова добър, колкото си мисля.“

Най-накрая двама войници тръгнаха към тях. Първият — лейтенант, ако можеше да се съди по нашивките му — пристъпи напред със сателитен телефон в ръка. Другият отиде зад Грей и разкопча белезниците му.

— Je suis désolé, Commandant Pierce — извини се лейтенантът. — Беше трудна и объркваща нощ.

Грей погледна през реката към силуета на Париж. Продължаваха да бушуват пожари, но вече не толкова много. Дори оттук можеше да види огромните струи вода, борещи се с пламъците.

Разтърка китките си. Като се имаше предвид какво е понесъл градът, той едва ли имаше право да се оплаква.

Лейтенантът му подаде телефона.

— Спешно повикване. От Щатите.

— Merci. — Грей взе телефона. Знаеше кого ще чуе от другата страна. — Директор Кроу?

— Грей, чух какво е станало. Затова ще бъда кратък. Отец Бейли се свърза с мен. Има следа за Crucibulum в Северна Испания. Искам незабавно да идеш при него. Това съвсем не е приключило.

„Не се и съмнявам.“

Грей се обърна и погледна над тъмната Сена. Представи си димната диря, оставена от бягащия хеликоптер на врага.

— И това не е всичко — каза Пейнтър.

Последните думи на директора нямаха никакъв смисъл.

Грей затвори и продължи да държи телефона много след края на разговора.

Ковалски се изправи тежко на крака и изгледа свирепо войника, който побърза да се дръпне назад с белезниците му. Забеляза, че Грей продължава да седи.

— Какво има?

Все още зашеметен, Грей повтори последните думи на Пейнтър. Беше му трудно дори да ги изрече.

— Монк… ни е предал.