Лариса Йон
Неудържимо желание (7)

Глава 6

Шейд мереше килията, докато обмисляше план за бягство. Той следеше за стражите, които идваха и си отиваха, като се опитваше да определи техния пол и видова принадлежност. Най-добрият начин да избяга, беше да съблазни някоя женска, но засега успя да види само две — самката на дявола, която по-рано го беше довела в килията, и още една — тази, която им носеше храна.

Руна беше заспала. Той се отпусна до нея и опря гръб в стената, замислен за Роуг с надежда, да си спомни нещо, което би обяснило защо ги обвинява — него и братята му — за случилото се в „Бриймстоун“.

Тихото дишане на Руна го успокояваше и Шейд си спомни последния път, когато видя Роуг жив.

 

 

Първото повикване за този ден беше приключило, без да им се наложи да помагат на пациент. Когато със Скалк стигнаха до пресечката, където бяха ранили Разкъсвача на души, той вече беше издъхнал и беше оставил след себе си само тънък, мазен слой върху асфалта. Когато се връщаха, Шейд сви към изоставения подземен паркинг, който се спускаше няколко етажа по-надолу под улиците на Ню Йорк. Тук, дълбоко под земята, като светещ маяк за демоните, но невидима за смъртните, се появи проблясващата врата на гаража. Шейд натисна копчето на таблото и тя се отвори. Вратата пропусна автомобила на Бърза помощ и те влязоха на огромния болничен паркинг.

Щом автомобилът спря на обозначеното място, Шейд се запъти към стаята за отдих. Ейдолон и Рейт спореха най-вероятно по някакъв глупав повод, а Роуг подпираше стената и гледаше към Солис — медсестрата вампир — която се беше навела и изучаваше съдържанието на хладилника.

— Шейд — подхвърли Роуг с ирландски акцент — опитвам се да уговоря братята ни да отскочим заедно до „Бриймстоун“, но те отказват. Както винаги.

— Защо тогава изобщо се опитваш? Никой не иска да ходи там. — Дори на Рейт му стигаше акъла да се държи по-далеч от барове, пълни с похотливи демони.

Макар от известно време на Роуг да не му пукаше за последствията, той се беше превърнал в роб на инстинктите и либидото си. Дори сега, когато наблюдаваше Солис, ароматът на възбудата му се отделяше от него на вълни. Облизвайки устни, той се приближи до нея и я притисна към себе си. После я завъртя с лице към стената и отново я притисна.

Ейдолон се изкашля:

— Никакъв секс в стаята за почивка. Знаеш правилата.

Роуг продължи да гали Солис, сякаш не беше чул нищо, и Шейд се приготви за битка. Ейд направи крачка към двойката и това беше достатъчно, за да отстъпи Роуг.

— Ейд, такъв си смотаняк!

— Ще дойда в бара, когато смяната ми приключи — измърка Солис и Роуг се усмихна.

— Аха! И ще си поиграем на „да пошляпам похотливата сестричка“. — Той обхвана със зъби меката част на ухото й и стисна, преди да я пусне. Солис се олюля под действието на феромоните му, а Роуг се насочи към вратата. Голяма част от женските демони се стараеха да избягват семинусите след прераждането им, но вампирите не бяха способни на зачатие — ако не се броеше случая с майката на Рейт — и не се спираха от нищо.

— Идиот — изсумтя Шейд, когато вратата зад Роуг се затвори. — Един ден сам ще си изкопае гроба.

Рейт се изправи. Очите му злобно проблясваха.

— Няма нищо лошо да си помечтаеш.

 

 

— Шейд?

Той примига и се откъсна от спомените си за деня, в който беше убит Роуг. Явно беше успял да задреме, но определено предпочиташе съня пред реалността.

Повдигна очи към Руна, която го гледаше от горе на долу, и сърцето му се разтуптя по-силно. Когато се влюбеше в нея — а за него това беше само въпрос на време — в сравнение с последствията от тази емоционална слабост дори мъчителната му смърт щеше да му се стори незначителна.

Шейд никога не беше изпитвал страх, но проклятието, наложено му от разгневения магьосник преди осемдесет години, го плашеше. И ако не внимава, Руна щеше да го отведе до гибелта му. Защото дори сега тялото му жадуваше да я овладее — отново и отново, докато тя, подобно на наркоманка, не се пристрастеше към секса с него. А това щеше да стане точно така. С всеки оргазъм семето му щеше да я пристрастява все по-силно и по-силно. Този химическият процес щеше да доведе до още по-силни и продължителни оргазми, а високото ниво на ендорфините в кръвта й щеше да се задържа с часове. Или казано с други думи, тя щеше да започне да го желае така, както той нея.

Само ако не се беше поддал на чара на онази жена — красивата актриса — която се беше сдобила с известност благодарение на леглото. Изглежда, грубият секс с Шейд с нея беше нещо като изкупление на греховете й и ако той не беше убил съпруга й, който ги беше заварил… Но мъжът видя жена си завързана от нейния гол любовник. И ако този мъж не беше магьосник, който в последните минути от живота си успя да наложи проклятието върху Шейд…

Призовавам те, служителю на Злото, демон на възмездието, призовавам те, Ариох, даряващ отмъщение и отнемащ животи.

Повелявам ти, свържи този демон със Злосърдието, като го обречеш на живот, изпълнен с неутолима жажда и глад, безкрайна болка и желание, които да не могат да бъдат удовлетворени.

Да не познае той любов и да се потопи в тъмата на Злосърдието.

Ела. Ела. И изпълни волята ми.

Дори сега, осемдесет години по-късно, думите на магьосника прозвучаха в паметта му толкова ясно, както когато се бяха отронили от окървавените му устни.

Руна го потупа по скулата с прохладните си пръсти.

— Ей, събуди ли се?

Той отблъсна ръката й, като внимаваше да не направи някоя глупост — например, да я придърпа под себе си. Но от вниманието му не се изплъзна факта, че върху ръката й и досега не се беше появил символът на връзката им.

— Какво има?

— Някой идва.

— Е, най-накрая… — Изтръгнат от мислите си, той се изправи на крака и се притисна към студената каменна стена. Стъпките се приближиха — леки, едва доловими. И без съмнение — женски.

Какъв дяволски късмет!

Той се плъзна към тъмния ъгъл до вратата и подаде знак на Руна, която обви веригата около врата си и легна на пода, както се бяха уговорили.

Чудесно й се получи да изобрази мъртвец.

Шейд възнамеряваше със същия талант да се преобрази в невидим.

Озовал се в по-тъмната част, той трепна и клетките му започнаха да се настройват и да тъмнеят, така че съвсем скоро дори самият той нямаше да може да различи собствените си ръце. Благодарение на способностите на демоните амбър да се сливат със сенките, сега той можеше да бъде открит от много малко демони.

Дочуха се и други стъпки — къде-къде по-гръмки и по-тежки. Имаше и още някого.

Вдишвайки бавно и спокойно, Шейд се опита да успокои туптенето на сърцето си. Той изчакваше, надявайки се, че този, който идва насам, няма да успее да чуе туптенето на сърцето му или шума от движението на кръвта. А най-опасни за този план бяха вампирите, разбира се.

— Господарят ви каза да не идвате тук! — В хрипливия мъжки шепот се долови отчаяние.

— Искам да видя семинуса — пропя женски глас. — Ние с Роуг все още не сме свързани и аз мога да правя, каквото си искам. Той не знае за завръщането ми от „Вечност“ и аз имам време да си поиграя.

През отвора на вратата Шейд усети аромата на желанието й, но за пръв път от осемдесет години то не предизвика у него ни най-малък отклик.

После плъзна поглед към Руна и членът му заинтересовано трепна. Дявол да я вземе тази връзка!

Жената погледна в килията през решетките. Бледата, почти прозрачна кожа, теменуженият цвят на очите и заострените уши издаваха принадлежността й към пещерните вещици. Нима Роуг все пак си беше намерил половинка?

— Няма го. Кой го е пуснал? — и тя разтресе вратата. — Той е убил варга.

— Не го прави! — възкликна мъжът. — Не!

Металната ключалка прещрака. Вратата се отвори и жената прекрачи вътре, гледайки през Шейд. Той задържа дъха си и се опита да успокои сърцето си, на пръв поглед неуспешно. След един дълъг миг вещицата се обърна.

И щом направи крачка към Руна, Шейд атакува. Той обхвана с ръце главата й, но в последния момент се спря, преди да й счупи врата. Въпреки че би трябвало да го направи, той си спомни какво беше казала тя за Роуг — изглежда, брат му беше влюбен в нея.

Тя можеше да се окаже полезна.

Руна скочи на крака.

— Отзад!

Той се обърна тъкмо навреме, за да блокира удара на мъжа, който беше влязъл след вещицата. На Шейд му бяха достатъчни три движения, за да унищожи скелетообразния демон. Руна повали жената с лице към пода, седна върху нея, притисна я за тила и изви едната й ръка зад гърба.

Макар да не разполагаше с време, той не пропусна да поспре за секунда, възхитен от вида на своята половинка, и…

По дяволите! Той разтърси глава.

— Трябва да тръгваме.

Очите на Руна се разшириха.

— Шейд!

Двама даркетоти нахлуха в килията им. Очите, устните и белезите върху обсидианово черната им кожа пламтяха в ярко оранжево в слабата светлина на подземието. Те се движеха бързо, но недостатъчно — Шейд ги изблъска настрани и освободи входа за Руна, докато демоните не бяха дошли на себе си.

— По-бързо! — извика той и изохка, когато около врата му се обви примка. Един от даркетотите го притисна към вратата на килията и гърбът му беше пронизан от болка.

В подземието се разнесе ехото от разярено ръмжене и Руна неистово се нахвърли върху стражите. Шейд стовари юмрука си в лицето на единия демон, който изтърва края на примката и се свлече на земята, докато през това време вторият успя да се запознае с крака на Руна, която се завъртя и му нанесе удар в главата.

Пещерната вещица с усилие се надигна. Тя прихвана погледа на Шейд и просъска. Земята осезаемо се разтресе. От тавана се посипаха камъни и вдигнаха облаци от прах. Проклятие, тя щеше да събори всичко тук.

Зениците на Руна се разшириха за кратко, а после отново се свиха. Пръстите й се удължиха. Нощта криеше в себе си не по-малка опасност, отколкото рушащият се над главите им таван. Отнякъде се дочуха викове. Вероятно на стражите.

— Изчезваме! — и Шейд я сграбчи за ръката. Жалко, че не можеха да вземат със себе си любимата на Роуг, защото жената щеше да ги забави повече.

Подът под краката им се размърда и това накара двамата да се втурнат навън.

Стражите пред тях се опитваха да запазят равновесие, но Шейд премина през тях като топка за боулинг и ги събори като кегли. Без да забравя скорост, той продължи да дърпа Руна след себе си по извитата стълба. Озоваха се в обрасло с трева поле. Под краката им пълзеше и се виеше нагоре гъста сива мъгла. На места тя се разреждаше, и в далечината можеше да се видят скали и криви дръвчета. Зад тях се извисяваше каменна стена, която изчезваше нагоре в мъглата.

Бяха ги държали като пленници в някакъв замък.

— Къде сме?

— Мисля, че в Ирландия. — Шейд направи това предположение не само заради обкръжаващия ги пейзаж, но и заради произхода на Роуг. Успял да се измъкне след пълнолетието си от Шеул — Демонически свят дълбоко под земята — той беше обходил градовете на Ирландия и беше живял сред смъртните. След което се беше свързал с ИРА. Нищо не го възбуждаше по-силно от това да доставя неприятности.

Руна започна да диша тежко. Отначало тя се присви, а после започна да потръпва Шейд подозираше, че проблемът с дишането беше свързан не толкова с физическото натоварване, колкото с наближаващото й преобразяване.

— Какво беше това там? Раздрусването?

— Пещерните вещици… Те могат да властват над земята и водата. Ако някой ги ядоса, могат да предизвикат мощни цунамита, земетресения и всякакви подобни неща. А тя явно беше много ядосана. — Думите му бяха прекъснати от гневни викове и Шейд конвулсивно си пое въздух. — Трябва да побързаме, скъпа. Аз, разбира се, с удоволствие бих останал да си поиграя малко, но изглежда, че това глупаво обвързване буди у мен инстинкта на истински защитник.

— Аз мога и сама да се грижа за себе си. — Гласът й беше тих, но в него се усещаше стомана; същата, която прозираше и в погледа й.

Шейд я погледна. Той беше наясно, че времето им изтича, но не желаеше да се лиши от този миг. Тя имаше душата на воин и мъжеството на борец. И всичко това го привличаше към нея така, че потушаваше още в зародиш всяка рационална мисъл.

Кожата му сякаш се напрегна и кръвта му забушува. Той обви ръка около талията й и я притисна към себе си. Искаше му се да я обладае тук и сега. По дяволите!

— Зная, че можеш. Но аз трябва да направя така, че да не ти се налага да го правиш.

Наясно с това, че най-разумното решение би било да я остави да умре тук, той отново я хвана за ръката и я повлече напред.

Руна се стараеше да не изостава, зарадвана, че в хълбока я пробожда болка и гърдите й горят с всяка стъпка. Тя най-накрая беше на свобода, а свежият и мразовит вечерен въздух будеше у нея желание да тича и да вие. И да ловува.

— Близо е.

Шейд спря толкова рязко, че тя почти се блъсна в него.

— Кой? Роуг ли?

Но тя кимна към хоризонта, където през мъглата все още можеха да се видят последните лъчи на залязващото слънце.

— Нощта. Пълнолунието. Преобразявам се.

— Къде отиваш, когато ти се налага да го преживееш?

— Каква значение има това сега? Ние сме на хиляди мили от Щатите.

— Мога да ни пренеса навсякъде за броени минути. И така, къде?

Тя имаше удобна клетка в тайния военен комплекс под Вашингтон. В базата умело бяха използвали петоъгълните и шестоъгълните постройки. Въпреки погрешното мнение, че в масонските знаци преобладава сатанинската природа, пентаграмите и другите подобни символи охраняваха мястото от злото и усилваха защитната магия.

Но тя нямаше как да разкаже за това на Шейд. Или да го заведе там. Цивилни лица не допускаха. А допуснатите демони бяха само пленени и вързани, като част от програмата на Подразделение Хикс, или… мъртви.

— Моят дом в Ню Йорк. Там в мазето имам всичко необходимо.

Всъщност тя не беше стъпвала там от няколко месеца, защото беше прекалено заета да сътрудничи с военните. И защото искаше да се разсее. Кой би си помислил, че шифтърите бяха толкова много? По-голяма част от времето си прекарваше в горещите точки, като се връщаше в окръг Колумбия единствено по пълнолуние. Руна обичаше пътешествията. Харесваше й да проследява себеподобните си. На много от тях поставяха предаватели и ги пускаха. Военните явно смятаха, че това може да играе важна роля в битката между смъртни, демони и шифтъри. А властимащите искаха шифтърите да се сражават на страната на смъртните.

Шейд поклати глава, докато продължаваше внимателно да изучава околността. Мускулестото му голо тяло вибрираше от едва сдържана сила, а ясните символи на родовия му знак му придаваха хищен и варварски вид. Той чудесно се вписваше в това диво място. Липсваше му само мечът и Шейд би се превърнал в древен войн, роден само за две неща — битки и секс. Руна започна да трепери, когато си представи победната му битка. И как след нея я обладава.

— Роуг може да знае коя си — възрази Шейд. — И аз не искам упирите отново да те заловят.

Сърцето й лудо се разтуптя от ужас. А може би странното напрежение беше свързано с това, че шифтърът в нея се мъчеше да се измъкне на свобода?

— Трябва да направим нещо. Ако се преобразя…

Тя замълча. Нямаше желание да изкаже на глас какви проблеми можеха да възникнат, ако се превърнеше в кръвожадна твар с течащи лиги. Руна вероятно щеше да убие Шейд, а после да се втурне в търсене на други жертви.

— Зная — Шейд погледна нагоре така, сякаш искаше да завие. Това чувство й беше толкова познато.

— Какво правиш?

— Търся Хароугейт. Роуг вероятно е обзавел тайното си убежище не много далеч от един от порталите.

Хароугейт. Системата за придвижване на демоните. Военните от години се опитваха да изяснят действието й.

— Да, насам — и той се втурна натам, откъдето бяха дошли.

— Ааа…

— Всичко ще бъде наред. Трябва само да се доберем до вратата и ще се пренесем при мен.

И двамата се втурнаха между дърветата. Шейд се движеше подобно на хищна котка — въплъщение на грацията и силата — и ако болният крак го безпокоеше, не го показваше по никакъв начин. Нейните собствени стъпки ставаха все по-тежки, защото тялото й се готвеше за трансформирането. Част от нея искаше да се предаде във властта на животинската си същност, а това беше най-опасното за всички шифтъри.

Един път в месеца й се налагаше да се бори с желанието си да преотстъпи себе си на звяра; на свободата да убива всичко, което поиска, единствено и само заради удоволствието. Да, заради копелето, което я беше нападнало и почти убило, самата тя се беше превърнала в чудовище.

А благодарение на Шейд щеше да го помни много дълго.

— Почти сме там.

Руна замръзна, вглеждайки се в проблясващото пространство между огромните камъни и рушащата се отвесна стена. Тя беше виждала и преди подобни завеси от светлина, но винаги ги беше приписвала на зрителна измама.

Вратата се намираше само на няколко метра пред тях, но нещо не беше наред. Наоколо изведнъж стана неестествено тихо; толкова тихо, сякаш някаква зла сила беше успяла да подчини дори вятъра.

Вероятно Шейд също го усети, защото и двамата останаха неподвижни, докато той напрегнато изучаваше вратата с поглед така, сякаш се опитваше да опипа всеки сантиметър от нея.

— Охраняват я — прошепна той.

— Кой?

— Не зная.

Свръхчувствителните й уши доловиха тропота на множество крака и Руна разбра, че времето им изтича.

— Ще се наложи да рискуваме. Лошите момчета са в посока осем часа.

Двамата отново се втурнаха към вратата, но точно пред тях, сякаш изпод земята, изскочи нещо неясно и размито, което ги накара да спрат на няколко крачки от входа. Белите облаци на мъглата се уплътниха и бавно приеха формата на звяр, висок над три метра, с широко отворени челюсти и зъби на акула. На мястото на очите му сияеха червени отвори. Съществото сякаш нямаше крака, но дължината на ноктите на предните му лапи напълно ги компенсираше. Руна нямаше представа що за звяр беше това, но от него се носеше миризмата на изпражнения и развалена риба. Чудовището беше страховито.

— Това не е добре — прошепна Шейд.

— Боже, ама ти направо преувеличаваш! — саркастично подхвърли тя.

От храстите зад гърба им тичешком се появиха трима стражи. Шейд се хвърли срещу тях и свали единия даркетот, а вещицата, която се появи веднага след тях, се нахвърли върху Руна. Лицето й се превърна в ужасяваща, изкривена от злоба маска, пълна с остри зъби и раздвоен език. Руна беше тренирала заедно с военните и въпреки че не можеше да се похвали с нивото на обучение на специалните части, тя все пак можеше да се защити. Повече или по-малко.

В случая обаче — по-малко.

Светът се завъртя и двете се затъркаляха по склона, докато не ги спря каменната стена, в която се блъснаха. Руна изохка и с размах стовари юмрука си в лицето на вещицата. Кокалчетата на пръстите й болезнено се одраха о зъбите й и тя шумно вдиша.

— Това болеше — тежко изрече Руна. Успя да прехвърли крак през гърба на вещицата и да я преметне през глава. Ръмженето спря, когато Руна отново я удари по лицето.

Изненадана, пещерната вещица се отпусна за момент и Руна допълзя до дебела, суха пръчка. Отвратителното хрущене на нещо твърдо, срещнало мека плът, и последвалата гръмка ругатня на Шейд, помогнаха на Руна да си поеме дъх. Тя скочи на крака и замахна с клона така, сякаш замахваше със стик за голф.

— Руна! Не я убивай!

Но беше прекалено късно. Чу се глухият удар на дървото о черепа на вещицата и тя се свлече на земята.

Руна едва ли щеше да започне да рони сълзи над тази твар, но за всеки случай реши да провери за наличие на пулс. Нямаше. Защо вещицата беше нужна на Шейд жива? Тя изтри изцапаните си с кръв ръце в дънките и погледна към него. Той беше изцяло погълнат от битката и Руна се затича към хълма. На върха му откри два мъртви демона, а Шейд тъкмо приключваше с последния. Мъгливото същество зад гърба му летеше насам-натам, сякаш не искаше или не можеше да ги нападне.

Начинът, по който се сражаваше Шейд — стегнатите мускули и подобните на татуировка символи, въртящи се като торнадо — поразяваше. И така трябваше да бъде — той беше създаден за битки. За битки, опасности и неприятности — и всичко това окомплектовано в едно. Шейд изрита даркетота в гърба. Демонът падна на земята и той, без да губи време, се обърна към Руна:

— Вещицата мъртва ли е? — Тя кимна, но от вида на мрачното му лице я обзе лошо предчувствие. — Проклятие! Готова ли си!

— За какво?

Той я хвана за ръката.

— Ще се наложи да тичаме. Към вратата е вързан духът на химера. Мъжки е, така че не мога да го съблазня.

Тя се втренчи в чудовището, което се опитваше да се добере до тях, но всеки път се отдръпваше назад така, сякаш го дърпаше невидима ръка.

— Не ми ли обясняваше, че сега, когато сме свързани, си аут от редицата на съблазнителите?

— Аз не мога да стигна до края с друга жена, но демоническите ми сили все още са при мен.

— Демонически сили? — Сигурно се шегуваше!

— Моите изчукай-се-с-мен-феромони.

Е, в това беше склонна да повярва.

— Защо духът на химера е прикован към Хароугейт? Всичките врати ли се охраняват?

— Не. Това е работа на Роуг. За да не могат пленниците му да избягат, а враговете — да го открият — обясни той и я стисна за ръката. — Как си?

Тя знаеше за какво я пита и думите му сякаш напомниха на животното в нея, че е време да се трансформира. Костите й започнаха да пропукват и това отекна с мъчителна болка в цялото й тяло.

— Трябва да побързаме — изохка тя. — Но как?

— Ще се наложи да тичаме направо.

От мъглата се дочуха викове. Времето им изтичаше. Нейното — също. Дори самата мисъл да се хвърли в лапите на едно от най-ужасяващите чудовища, които беше виждала досега, й се струваше глупава, но ако искаше да живее, трябваше да се довери на Шейд.

— Както кажеш — въздъхна тя.

Той само повдигна вежда и двамата се втурнаха към портала. Шейд протегна ръка напред така, сякаш искаше да отблъсне безтелесната твар от пътя им, и символите му започнаха да светят. Двамата налетяха върху демона и Руна се почувства така, сякаш в тялото й се забиха хиляди жила. Тя с труд сподави желанието си да закрещи от болка и ужас. Очите й започнаха да сълзят. Тя се спъна, но Шейд я хвана и я притисна към себе си.

Духът на химерата пискливо изрева. Двамата изведнъж се озоваха зад гърба му и Шейд издърпа Руна след себе си в Хароугейт. Заобиколи ги непрогледна тъмнина, разкъсвана за кратко от проблясващите символи и карти, гравирани в обсидиановата повърхност на обкръжаващите ги стени.

Вълните от болка все още се разбиваха в тялото й. Мускулите й се съкращаваха и тялото й започваше да се трансформира. „По-бързо, Шейд!“

— Какво стана с демона? — Гласът й прозвуча хрипливо и гърлено — знак, че трансформацията е близо.

— Използвах дара си, за да приготвя омлет от вътрешностите му. Не го убих, но го зашеметих достатъчно, за да можем да се промъкнем зад него. — Той я погледна с крайчеца на окото си. — Ей, изчакай още малко. Седни. Отпусни се.

О, ама че умник! Трябваше да помни да го ухапе колкото се може по-болезнено, когато преобразяването приключи.

Той докосваше с пръст някакви изображения. Секунда по-късно вратата се отвори и двамата с Шейд стъпиха в горещия и влажен въздух на джунглата. Усещането, че още малко и ще се пръсне, изведнъж изчезна. Кожата й все още потръпваше от близостта на пълнолунието, но желанието й да се трансформира в момента го нямаше. А най-хубавото беше, че всичките й части си бяха по местата.

— Хм… къде сме? — обкръжаваше ги какофония от звуци; пеене на птици, жужене на насекоми и някакви странни викове, които се носеха от върховете на дърветата.

— В Коста Рика.

— В Централна Америка?

— А ти знаеш ли друга Коста Рика?

Умник! Раздалото се съвсем наблизо съскане я накара да потрепери. Боже, това място ще й докара инфаркт! Сега се налагаше да се тревожи за отровни змии и гладни ягуари.

— А тези демони няма ли да се опитат да ни последват?

Шейд поклати глава и се скри зад храстите отпред.

Тя побърза да го настигне.

— А Роуг?

Шейд спря. Тъмните му очи внимателно изучаваха обкръжаващата ги джунгла.

— За да се проследи някого през Хароугейт, трябва да бъде надушен. Ще имат нужда от хрътка от Ада.

— Ясно! А защо се пренесохме точно тук?

— Защото така ще разполагаш с още няколко часа. Освен това — добави той — тук е моят втори дом. А Роуг не знае за него.

Тя изненадано вдиша.

— Никога не си ми казвал, че имаш още един дом.

— Не водя тук смъртни.

Много мило! Тя веднага си представи как Шейд води в тези влажни джунгли партньорките си — демони — за да се чукат като животни. И изведнъж си припомни всички причини, поради които го ненавиждаше. Гневът отново я обхвана, а той, заедно е възбудата, предизвикана от наближаващото пълнолуние, я правеха особено язвителна.

— Може би не трябваше да ме водиш тук — изрече тя.

— Имаш ли по-добра идея?

— Ти си свободен да правиш, каквото си искаш. Аз ще отида при брат си, докато цялата тази история с Роуг приключи.

Думите й явно не му се понравиха.

— Това не подлежи на обсъждане. Ти оставаш с мен.

— Надявай се! — Тя кръстоса ръце пред гърдите си и се опита да не обръща внимание на капката пот, която се стече по гърба й. От напрежението влажният въздух сякаш се сгъсти още повече. — Аз вече не съм онази наивна и безхарактерна глупачка, каквато бях по времето, когато се срещахме с теб.

— Повече ми харесваше безхарактерна — измърмори той.

— Аха! И на мен тогава ти ми харесваше повече!

— Дявол да го вземе, Руна! Тази история с Роуг няма да приключи от само себе си. Ти уби неговата любима. Той няма да спре пред нищо, докато не се добере до теб. А когато се озовеш в ръцете му… — Шейд стисна юмруци и звучно преглътна, но въображението му продължи да рисува всевъзможните картини на ужас, които премълча… Руна уплашено се обърна към Хароугейт. Проблясващата арка се виждаше между скалите; същата като онази, в която бяха влезли в Ирландия. С тази разлика, че до тази нямаше злобен страж демон.

— Защо не ги усещам? — попита тя по-скоро от желание да се отвлече от мислите, какво може да й стори Роуг, отколкото от любопитство.

— У новосъздадените шифтъри все още има прекалено много от смъртните. С времето човечността ти ще отслабне и инстинктите ти на звяр ще се обострят.

— И колко време ще е нужно за това? Мина почти година.

Той присви рамене.

— При нас в болницата работи варг парамедик, който може да усеща вратата и е на около сто години. Преобразяването му е започнало, когато е бил на двайсет.

Руна погледна раздразнено към Шейд.

— О, това много успокоява!

— Да вървим! — Той я хвана за ръката; тази, която Руна беше одрала о зъбите на пещерната вещица, и това я накара да се намръщи от божа. — Ти си ранена? — и Шейд поднесе пръстите й към лицето си така, че се наложи тя да се приближи.

— Нищо страшно.

Той не й обърна внимание, а леко прокара палец по зачервената кожа. Вятърът зашумя в клоните на дърветата и Руна изведнъж го усети; него — главозамайваща смес от аромати на земя, пот, битка и секс. Гърдите му бяха покрити с мръсотия и кръв, върху скулата му тъмнееше синьо петно, но това само го правеше още по-красив. Тя се ненавиждаше за реакциите, които Шейд беше събудил у нея като я защити. Ненавиждаше и него. Но не можеше да отмести очи. По същия начин, по който не можеше да застави сърцето си да спре да тупти.

— Пусни — почти изръмжа тя в опит да се измъкне, но погледът и успокояващото му поглаждане на палеца по наранените й кокалчета сякаш я хипнотизира. Когато дланта й започна да потръпва, тя ахна: — Какво правиш?

— Ускорявам процеса на зарастване на кожата. Аз не мога да те излекувам веднага, както прави Ейдолон, но мога да стимулирам природната ти способност към регенерация. — Гласът му звучеше дрезгаво, навявайки й спомени за това как шепнеше до ухото й всякакви неприлични думи, докато беше в нея.

Изглежда, че Шейд си спомни за същото, защото изруга и я пусна.

— Да вървим! — каза той и се обърна, без да добави нищо повече.

Разстроена от променливото си отношение към семинуса и от непредсказуемото му поведение, Руна остана неподвижна, загледана в гърба му. Идеята да се възползва сама от Хароугейт, беше изключително примамлива.

— Няма да успееш да я задействаш — дочу тя гласа му. Дяволите да го вземат, ама той какво? Мислите ли й четеше?

Шейд ловко и уверено вървеше по обраслата пътека. Листата го драскаха, клоните се опитваха да се впият в голата му кожа, но той сякаш не го забелязваше.

Руна не знаеше от колко време вървяха, но беше сигурна, че измина повече от час, преди Шейд да забави крачка. Шумът на водопада долетя до нея едновременно с облака от комари.

— Боже, имам нужда от душ — удари се тя по врата и уби един. — Как можеш да живееш тук?

— Тукашната флора и фауна не ме безпокоят и издържам на почти всички температури.

Руна си спомни, че когато беше останал гол в студеното подземие, не беше потръпнал нито веднъж. Докато тя през цялото време си мислеше, че ще се вкочани от студ.

Обраслите с мъх дървета и гъсти храсти започнаха да редеят и тя едва тогава забеляза поляната. В единия й карай се извисяваше скала, от чиито връх се стичаше огромен водопад, а блестящите капки вода се разпръскваха във въздуха с цвета на дъгата, подобно на Рай насред Ада.

— Нека позная: входът на пещерата ти е под водопада. — Ама че банално!

Той премълча и продължи напред. Тя послушно го последва, като се опитваше едновременно да прогони с ръка рояка от комари и да се предпази от клоните, които се вплитаха в тениската и косата й. Двамата заобиколиха скалата и огромния камък и пътеката рязко тръгна нагоре. Наложи се да вървят десетина метра из гората, преди да спрат пред гъсталак от храсти и лиани.

Шейд пъхна ръка в най-гъстата част и се позабави малко, преди да се чуе прищракване и част от скалата се отмести настрани. Откри се тесен проход.

— Кой е построил това?

— Демони изпълнители.

Да, не всеки ден можеш да чуеш това.

Озоваха се в прохладна пещера. От специалните устройства, вградени в полирания бял камък на тавана, се лееше мека светлина.

— Водопадът захранва това място с енергия — каза Шейд, изпреварил въпроса й.

Скалата зад гърбовете им се плъзна обратно, но Руна почти не й обърна внимание, прекалено очарована от дома на Шейд.

Тук беше просторно и учудващо свежо. За да направят пещерата удобна за живеене, строителите се бяха възползвали от природните ресурси — каменните пейки, разположени до стените, бяха покрити с възглавници от кадифе. В дълбоката ниша в средата на гладката и тъмна стена имаше изградена камина, а високо над нея — огромен телевизор.

— Той основно е за гледане на ОУО — обясни Шейд, докато се отдалечаваше навътре в помещението. — Тук нямам кабелна, но имам огромна колекция от филми.

Аха, сякаш нямаше как да не забележи! Една от стените беше изцяло покрита с дискове, подредени в издълбани етажерки, и броят им беше много по-голям от тези, които тя беше виждала да се продават в магазините.

А Шейд? В името на всичко свято, ама той — какво? — нима не можеше да се облече? Начинът, по който се движеха мускулите на гърба му и се напрягаха двете половинки на дупето му… Руна не можеше да се застави да отмести очи, а егото му и без това беше прекалено раздуто.

Семинусът се скри зад една врата и тя го последва. По стените на късия коридор, който се оказа, че води към кухнята, бяха вградени лунички. В това помещение също чудесно се използваше естественият вид на пещерата. Масата, около която можеха да седнат осем човека, беше издялана от камък. Също както стелажите и дори двойната кухненска мивка. Компактните и ултрамодерни съвременни прибори от неръждаема стомана бяха монтирани в стените така, че да заемат колкото се може по-малко място.

— Страхотно! — Руна винаги беше харесвала дома му в Ню Йорк с неговия съвременен и чисто мъжки дизайн, но това тук… Еха! — Защо живееш в града, ако можеш всеки ден да идваш тук?

— А ти откъде знаеш, че не живея тук? — и той с жест я подкани към ниския проход вдясно, който скриваше онова, което се намираше зад кухнята.

— Тук едва ли има с какво да се занимаваш — отговори тя и направи няколко крачки след него в… — О, боже! — сложи тя ръка върху устните си, за да сдържи изумения си възглас.

Шейд изсумтя:

— Напротив, идвам тук именно защото възнамерявам да се занимавам с нещо. — Краката на Руна сякаш се сраснаха с пода. Дланите на Шейд легнаха върху раменете й, а устните му се приближиха до ухото й. Сърцето й се разтуптя лудо. — Както виждаш.

Как да не вижда!

Двамата стояха в спалнята, макар че думата не беше много подходяща за това място.

— Това… това какво е… — Стая за мъчения!

Шейд я подмина и тя усети горещината, която се излъчваше от тялото му, дори през дрехите.

— Е, аз предпочитам да я наричам стаята на удоволствието — и той се обърна към нея. Руна си мислеше, че ще види усмивката, но колкото и да беше странно, Шейд изглеждаше… мрачен. — И точно тук ще прекараш нощта.

— Какво? — и тя започна да се отдръпва докато гърбът й не опря в стената. Нещо иззвънтя. Вериги? Майко мила! — Ти ме измъкна от онази тъмница, за да ме затвориш в друга?

Тя гърбом започна да се плъзга по студената стена към вратата, но той я последва с хищната грация на ягуар, от срещата си с когото тя толкова много се страхуваше по пътя им през джунглата. Глупачка! Шейд беше много по-опасен от всяка тукашна котка.

Той я настигна и застана толкова близо, че се наложи Руна да вдигне глава, за да го погледне.

— Това е стая за игри, Руна — произнесе той с нисък, еротичен глас.

— За един — стая за игри. За друг — стая за мъчения — дрезгаво отговори тя.

— Огледай се.

Руна преглътна, преди да отмести очи от неговите.

Почти цялата далечна част на помещението беше заета от огромно легло. И както всичко тук, то също беше разположено в ниша, която приличаше на друга малка пещера. От тавана над леглото висяха ремъци, вериги, кожени белезници.

Останалата част от стаята беше заета от масивни дървени приспособления, чието местоположение явно не беше избирано безразборно. А Руна изобщо не се съмняваше, че в използването им имаше нещо необмислено.

— БДСМ пейки — поясни той, — стойки за бичуване, камшици, бичове, кожени пръчки, запушалки за уста. — Стигна до сандъка в ъгъла и го поглади по капака. — Тук има още много неща, но ти едва ли ще искаш да видиш всички.

Устата на Руна пресъхна. Тя нямаше представа какво трябва да отговори. Беше наясно само с едно — за пръв път, откакто беше срещнала Шейд и беше разбрала, че е демон — изпита страх.

Шейд остави Руна сама в спалнята, защото нямаше сили да издържи на аромата й от обърканост и страх. Той ненавиждаше тази стая. Ненавиждаше всичко в нея. Ненавиждаше, че беше принуден да доведе толкова нежна и уязвима жена на място, където всичко беше пропито с кръвта на безчислен брой жени и семето му. Той им даваше това, което те искаха само защото природната му същност го заставяше да го прави. Но ненавиждаше всяка минута, прекарана с тези демони. Самките винаги си тръгваха от леговището му удовлетворени, докато той оставаше с чувство на измъченост и обърканост. Единствено работата в болницата му помагаше да дойде на себе си.

Наясно, че братята му вероятно вече са полудели от притеснение, той позвъни на Рейт по сателитния телефон, който отговори след първия сигнал.

— Шейд? — заради шума на връзката гласът на брат му едва се чуваше, но той не искаше да излиза и да търси по-добра връзка. Беше по-добре да наблюдава Руна.

— Да, аз съм.

— Къде си? Всичко наред ли е? Двамата с Ейдолон едва не започнахме да лазим по стените от притеснение.

— Всичко е наред. Скоро ще дойда в ЦПБ.

— Аз сам ще дойда при теб. Кажи ми къде си.

Тревогата, която долови в гласа на Рейт, го преряза като скалпел. Двамата с него винаги са били свързани. Дори прекалено силно. Понякога брат му успяваше да прочете мислите му, което беше лошо дори ако Шейд нямаше тайни, които да иска да скрие от него. Но той имаше. И една от тях беше точно тази пещера. Рейт почти през цялото си детство беше измъчван и държан в клетка, затова имаше отрицателно отношение към всичко, свързано с ограничаване на свобода или мъчения. Той никога нямаше да разбере екстремалните потребности на Шейд.

— Аз съм добре, братле. — Той чу как се включи водата в душа и веднага си представи как Руна се съблича, и как капките се стичат по голото й тяло и… членът му мигновено се втвърди. — Имам нужда от малко време, ако разбираш за какво намеквам.

— Ако не дойдеш до полунощ — изръмжа Рейт — сам ще те намеря. Ако разбираш за какво намеквам.

Шейд се усмихна. Когато Рейт обещаеше да те намери, означаваше само едно: като го направи, ще ти срита задника.

— Охлади се, става ли? Ще разкажа всичко на двама ви с Ейд, когато дойда — и той приключи разговора, преди брат му да започне да спори. После се измъкна през тайната врата между кухнята и гостната. Топлият бриз го приласка като обятията на любима жена, които той никога не си беше позволявал да изпита.

Краката му го отведоха до плоската, добре прикрита от странични очи ниша зад водопада. Шейд не беше водил тук никоя от партньорките си, но сега искаше Руна да види най-любимото му място на света; Руна, която в момента беше гола в банята му. Шейд се сгорещи. Кожата му започна толкова много да пари, че дори прохладната водна завеса не можеше да я охлади.

Той въздъхна шумно, преди да изругае и да пристъпи крачка напред. Водният поток се стовари върху му и отми всичката мръсотия от подземието. Но остана безсилен да отмие мрака в душата му. Или болката от загубата на Скалк.

Неговата по-малка сестра беше като светъл лъч в живота му. Нейната мекота контрастираше с неговата жестокост. Тя притежаваше способността на демоните амбър да виждат мрака в душите на околните, но Скалк умееше да го разсейва и дори изтрива само с едно докосване. Това, че тя не успяваше да изцели мрака в него, я караше постоянно да се тревожи. Но не се съмняваше, че проклятието и съжаленията, свързани с него, щяха да се разсеят с времето.

За Шейд тя сгреши, но се оказа права за онова, което се криеше в Роуг.

— В него има толкова много зло, Бледа сянка — каза тя веднъж, като използва прозвището, което той никога повече нямаше да чуе. Със смуглата си кожа той се отличаваше от своите двадесет на брой сестри, които бяха чистокръвни демони амбър — сивокожи, с тъмносива коса и червено-сиви очи. Шейд беше най-големият — плод на насилието, извършено от баща му над майка му, когато тя едва беше достигнала половата си зрялост, и с десет години по-голям от първата от сестрите си. Демоните амбър бяха спокойни и надарени със силен майчин инстинкт, затова с него се отнасяха също толкова добре, както и със сестрите му. А неговото задължение като най-голям беше да се грижи за тях. И да ги пази.

Но той не се справи с тази задача.

Веднъж майка му го беше оставила за я замества и беше отишла на лов. Тя често го правеше за няколко дни. Но в нейно отсъствие Шейд беше застигнат от първия си цикъл на полово съзряване и затова се наложи да зареже сестрите си. Той се втурна навън, за да търси удовлетворение на внезапно събудилото му се либидо, а когато се върна, го очакваше кървава гледка. Демони килеши, търсещи с какво да се позабавляват, бяха избрали за своя цел останалата без надзор пещера. Беше оцеляла единствено Скалк, защото се беше мушнала в най-тесния процеп в стената — любимото й място, когато играеха на криеница.

Шейд затвори очи и отметна глава назад с надежда, че водата ще накара овладелите го чувства да избледнеят. Ала знаеше, че това няма да помогне. Нищо не помагаше. Той беше проследил килешите, но дори смъртта им не му помогна. Угризенията на съвестта разяждаха Шейд подобно на киселина. Нямаше никакво значение, че той беше оставил сестрите си заради временната си невменяемост. Проклятие, той почти нямаше спомен как беше заминал! И едва помнеше последвалите дни, изпълнени с безкраен секс.

Ала нито Скалк, нито майка му го бяха обвинили. Именно тяхната любов и утешение събудиха в него желанието да се сдобие със собствено семейство и деца, които би могъл да отгледа с жената, която щеше да обикне някой ден.

Но заради Злосърдието нямаше да получи нищо. Нямаше как да го постигне.

Шейд се опита да потисне мислите, които отново го връщаха натам, където не искаше. Той излезе от водата и се насочи към пещерата. Откри Руна в кухнята, облечена в негова тениска и шорти с връзки, пристегнати до края. Тениската й беше голяма и макар че стигаше до средата на бедрата, пак не скриваше достатъчно.

— Намерих в хладилника газирана вода — каза тя — Надявам се, че нямаш нищо против.

— Чувствай се като у дома си. — Той премина покрай нея и влезе в спалнята. Нахлузи кожения панталон, облече си потник и бързо обу тежките си боти. Когато приключи, с изненада забеляза в рамката на вратата Руна.

— Искам да зная какво означава това — попита тя и в очите й пламна упоритото огънче, което Шейд безкрайно много искаше да намрази, но което незнайно защо го възхищаваше.

— Според мен е очевидно.

— Ти… ти никога не си използвал това с мен.

Шейд си представи Руна. Изцяло на негово подчинение, с широко разкрачени крака, завързана на кръста на Свети Ендрюс. Пулсът му отново се ускори. Макар да ненавиждаше стаята и всичко в нея, защото беше принуден да я използва, съвсем различно беше да има желание да го направи.

— Не, но аз не съм бил и най-нежният ти любовник, нали?

— Не зная — сведе очи тя. — Имам прекалено малък опит за сравнение. Преди теб съм имала само един…

Нещо в гърдите му го заболя. Шейд се насили бавно да вдиша и издиша, защото трябваше да остане прав от неочаквания недостиг на кислород в дробовете си. А думите на Руна изобщо не му помагаха.

— След мен не си била с никого другиго?

Тя се намръщи сърдито:

— Ами бях малко заета… да свикна да бъда варг и всичко останало…

Изведнъж Шейд беше обхванат от яростното желание да обладае жената пред него и това желание го препълваше с гордост и възбуда. „Моя! Единствено моя!“

Той изскърца със зъби. О, богове, те бяха свързани едва от ден, а той вече я ревнуваше. И желаеше.

Не трябваше да го допуска.

Вълнението му се смени със злост, която се измъкна от бездънния мрак, криещ се дълбоко в него. Шейд сграбчи Руна за китката и я вкара в стаята.

— Време е да си поиграем — изръмжа той.

— Шейд! Какво правиш? — възмути се тя и се опита да се измъкне. Но дори силата й на шифтър не можеше да се сравни с неговата. Или поне, когато беше в облика на човек.

Колкото се може по-внимателно той я бутна да падне на колене, докато я стискаше за тила с ръка, и се протегна за веригата морфестус, забита дълбоко в стената. Нейните подсилени с демоническа магия брънки бяха създадени, за да удържат дори най-силните същества, а пръстенът, който той щракна около глезена й, щеше автоматично да промени размера си, когато Руна се трансформираше.

— Нощта ще настъпи скоро.

— Аха! — озъби му се тя — След колко? Три часа? — тя ритна с крак назад и го улучи в бедрото.

— Да, нещо такова.

Погледът му обходи тялото и ниско сведената й глава. Косата, паднала край лицето й, я покриваше като завеса и прикриваше яростното й изражение, а дръзко вирнатото й дупе го докосваше по бедрата с всяко нейно движение. Той би могъл да я вземе точно тук и сега. Само едно движение на ръката му би било достатъчно, за да развърже връзката на шортите си. И само едно движение на пръстите му стигаше, за да освободи пулсиращия си член.

Инстинктите му крещяха, докато разумът му се съпротивляваше. Ругаейки, Шейд я пусна и отскочи настрани. Тя също толкова яростно изруга и се хвърли към него, в опит да го хване за крака. Пропусна на косъм.

— Не го прави!

— Ти не ми остави избор! — отвърна той, макар да знаеше, че е несправедливо да я наказва за собствената си слабост. Но справедливостта в момента изобщо не го вълнуваше. — Ти ме караш да те желая, а това е невъзможно.

Руна изумено зяпна.

— Моля за извинение, че случайно се озовах в подземието на твоя шантав брат и нямам никакво отношение към случая.

Сега вече той се почувства като пълен кретен, но все пак погледна към нея. Тя беше приклекнала. Тениската му се беше вдигнала почти до колана на шортите, които описваха всички извивки на тялото й. Руна изглеждаше едновременно беззащитна и съблазнителна, като надделяваше беззащитността. И вероятно беше уплашена до смърт — да се обвърже против волята си с демон, а преди преобразяването си във варг, да се окаже прикована с верига към стената в стаята му.

Проклятие! Той стисна очи и се опита да се успокои.

— Слушай, и на мен това ми харесва не повече, отколкото на теб. Но съм длъжен да се върна в болницата. Ще се погрижа да ти донеса няколко пържоли или нещо друго. Към сутринта.

Благодарение на Люк — шифтъра парамедик — той знаеше, че ако варгите не се нахранеха в облика си на звяр; без да усетят как се разкъсва плътта и се чупят костите под силните им зъби, щяха да се събудят гладни и зли. И все така жадни за вкуса на сурово месо. Неудовлетвореният звяр щеше да продължи да ръмжи и вие дори когато на разсъмване отново се превърнеше в човек.

Руна отмести очи.

— Не искам да ме виждаш такава.

— Каква такава? Варг? Мислиш, че никога не съм виждал? Скъпа, та аз съм на сто години. И съм ги виждал, лекувал, чукал… Да, срещал съм варг. — Тя не отговори и Шейд, който все още се чувстваше така, сякаш беше сритал пребито куче, въздъхна: — Ще ти оставя храната пред вратата и няма да гледам. Става ли?

— Както искаш — измърмори Руна и отново дръпна веригата. — Когато се преобразя, ще бъде неприятно.

— Пръстенът се увеличава.

— Ама, разбира се! Колко удобно!

Усещайки все още гневния й поглед върху гърба си, Шейд влезе в кухнята, извади от шкафчето пакетче дъвки и се замисли какво да прави. Как щеше да каже на братята си, че вече има половинка, че Скалк е убита, а техният роден брат, когото отдавна смятаха за мъртъв, не само беше жив, но и стоеше зад новопоявилата се неотдавна група, занимаваща се с продажба на демонически органи на черния пазар. Ейд щеше да се затвори в себе си и да мълчи, а Рейт щеше да излезе извън кожата си. Реакцията им ще бъде различна, но той не се съмняваше, че и двамата щяха да бъдат съгласни в едно: за да продължи да живее той, Руна трябваше да умре.

 

 

Кайнан стоеше в стаята за отдих на персонала и слушаше как Рейт и Ривър — паднал ангел и дяволски добър лечител — се кикотеха над разчленяването на тяло във филма на ужасите, който вървеше в момента по канала. Според мнението на Кай това не беше най-добрия начин за отпускане, но той не възнамеряваше да се оплаква — за пръв път от няколко дни Рейт не крачеше из стаята и не се зъбеше на всички. Шейд се беше обадил и той се радваше, че всичко с него е наред.

Отмествайки очи от сандвича, който възнамеряваше да си вземе от хладилника, Кай видя на екрана решилата се да се уедини двойка. А според него, това можеше да означава само едно: в следваща секунда и двамата щяха да се окажат нарязани на парчета.

Рейт се усмихна и погледна към Ривър.

— Готов съм да се обзаложа, че това е едно от достойнствата на „падението“. Удоволствието на плътта.

Бившият ангел само присви рамене.

— Да, заради тях животът не те изсмуква напълно.

Повдигнал вежда, Рейт кимна към екрана:

— Я погледни! Тая женска тъкмо възнамерява да го засмуче.

Ривър изкриви устни в усмивка. Точно тази негова усмивка караше всички жени в болницата да си мислят за това, за което горкият бивш ангел дори не се досещаше.

— Това е най-доброто в секса.

— Ще се наложи да ти повярвам — отзова се Рейт.

Кайнан едва не се задави с фъстъченото масло.

— Ти си почти на сто и се чукаш по десет пъти на ден. Нещо не го връзвам.

Рейт забели очи към тавана.

— Първо — десет пъти е малко, дай по-нагоре, и второ — много голяма част от жените, с които се чукам, имат прекалено остри зъби. Ако смяташ, че ще им позволя да се приближат до моя чл…

— Код червено в отделението за Бърза помощ — чу се по високоговорителя от системата за вътрешна комуникация в болницата.

— Страхотно! — усмихна се Рейт, докато Кайнан само поклати глава. Единствено на Рейт можеше да му хареса, че някакъв звяр се беше разбушувал и рушеше всичко наоколо.

Заклинанието върху стените на болницата предпазваше от насилие, като предизвикваше нетърпима двойна болка у този, който преднамерено се опиташе да нарани някого в рамките на сградата. Но озлобеният и изпаднал в неистовство демон можеше да нанесе доста щети на болницата, като с това да предизвика цял куп проблеми.

Кайнан изхвърча от стаята след Рейт и Ривър. Тримата свърнаха към отделението на Бърза помощ и замряха. В центъра на стаята стоеше огромен черен вълк, обхванал главата си с лапи, и виеше. Вцепенилият се недалеч санитар притискаше с ръка кървящата рана на тила си.

— Варгът ме нападна — каза той.

Шифтърът не спираше да вие и да притиска главата си — явно защитното заклинание се беше задействало и той се разплащаше за грешката си.

— Защо досега не му е сложено успокоително — извика Кай към Циска — сестрата, която се ровеше в аптечката на бюрото. В тази аптечка специално се съхраняваха препарати за подобни случаи.

Ривър прокара ръка през златистата си коса.

— Е, вълкът не е малък.

— Дори е по-голям от Люк — прошепна Рейт. А Люк наистина наподобяваше на истински ходещ танк.

Варгът най-накрая свали ноктестите си лапи. От зъбите му капеше слюнка, а очите му горяха с див пламък. По време на кариерата си в Егида на Кайнан много пъти му се беше налагало да се сражава с шифтъри, а този си беше истински трофей.

Но не и сега, разбира се. И то благодарение на Тейла. Поне не е и в нюйоркския щаб на Егида.

Циска затвори кутията с лекарствата и звукът накара звяра да застане нащрек. Той се хвърли напред, събаряйки столове и оборудване.

— По дяволите! — Рейт се плъзна под варга и го сграбчи за коляното. — Давайте!

Звярът се раздвижи. Лапата му закачи Рейт по рамото и го запрати към другия край на стаята. За миг всички, освен шифтъра застинаха. О, боже мили! Нямаше начин тази твар да удари Рейт, без да изпита двойната сила на болката върху себе си. Изглежда, варгът осъзна, че е открил целта си, защото само след секунда се озова върху семинуса и двамата се вкопчиха в дива схватка.

Кайнан изруга, измъкна спринцовката от ръката на Циска, плъзна се по пода и заби иглата в хълбока на шифтъра. Той изрева и се извъртя бързо, но преди да успее да нападне, се срина на пода с глух звук.

— Какво… по дяволите! — Рейт ловко скочи на крака. От носа и устата му течеше кръв и без да се замисля, той срита лежащия в безсъзнание звяр в корема. — Надявам се да нямаш бяс, куче такова!

— Мислех, че само ти и братята ти можете да се биете един друг, без да изпитвате болка — изрече Джем, която се беше появила на прага на стаята и навиваше на пръста си кичур черно-синя коса.

— Аха! — изръмжа Рейт — И аз също… — той се намръщи и замълча. — Усещам, че нещо не е наред.

Кайнан не сваляше очи от варга, но с цел да не го допусне близо до Джем.

— Циска, откъде се взе той?

Циска замахна с червената си, подобна на камшик опашка към Хароугейт. Тя беше невидима за смъртните очи на Кайнан, но той много добре знаеше местоположението й: между двете гладки мраморни колони в далечния край на приемната.

— Чух шум, вдигнах глава и го видях — точно в момента, в който се преобразяваше.

Рейт клекна до звяра и сложи длан върху главата му.

— Мамка му! — прошепна той. — Ама че работа! Познавам тази енергия. Мислите му… — И Кай не можа да повярва на очите си, когато той почти нежно погали варга между ушите.

— Рейт? Кой е това?

— Шейд — отвърна той. — Това е Шейд.