Лариса Йон
Неудържимо желание (15)

Глава 14

Руна го усети, че е близо. Онзи, който я беше превърнал в шифтър; онзи, който беше вселил чудовището в нея; чудовище, от което тя никога нямаше да може да се избави. Той беше наблизо. Мястото на ухапването на врата й гореше така, сякаш зъбите му отново се бяха впили в плътта й. Мускулите й се напрегнаха и започнаха да треперят от близостта на силния и опасен хищник. Отвратителното усещане, предизвикано от присъствието на злобната твар, се разтичаше по кожата й подобно на лепкава субстанция и предизвикваше гадене. Главата й се замая от страх. Тя някъде беше чела за това. Хищникът, който беше преобразил смъртния, получаваше над него огромна власт. Тогава не разбра, но сега изведнъж усети истинността на тези думи върху собственото си тяло.

— Това е всичко, вече можете да се облечете — каза доктор Шакиан и й помогна да слезе от металното легло. Лекарката сукуб се обърна и се зае да подрежда използваните прибори, докато Руна сменяше болничната дреха с тениска и джинси. Тя реши незабавно да намери шифтъра и да го убие. Защото той беше тук; тук в тази сградата.

Към него се приближаваше млада жена. Люк не я познаваше, но по някакъв начин разбра защо го търси, когато жената му се нахвърли. В този момент тя видимо изпита защитното заклинание върху себе си и той използва момента, за да я стисне за гърлото. Тя започна отчаяно да се извива и да се опитва да се измъкне от захвата му, но той я повдигна над пода, което съществено усложни положението й. Въпреки това, непозната не спираше да се опитва да го изрита. Е, сега щеше да си го получи. Люк никога досега не беше виждал как действа заклинанието на територията на болницата. Той нямаше представа каква болка можеше да причини то, но дори и да имаше, едва ли щеше да съжали жената. Той вече отдавна не усещаше нищо.

Макар че не беше точно така. В момента усещаше някаква странна и тревожна връзка с нея. И някакво непоносимо удоволствие, което се съчетаваше с мъчителното и неустоимо желание да руши всичко наоколо. Подобно нещо се беше случило с него само веднъж — когато беше намерил хищника, който го беше преобразил и когото разкъса на части с голи ръце.

— Пусни я, Люк! — тихо, но отчетливо произнесе Шейд с изкривено от гняв лице. До него стояха братята му.

— С радост — и Люк разтвори пръсти. Жената щеше да се свлече пода, ако демонът не беше успял да я подхване на време. Жалко, че не се удари!

— Боли! — простена тя и стисна главата си така, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

Шейд я притисна към гърдите си и хвърли толкова гневен поглед към Люк, който сякаш му обещаваше незабавна смърт.

— Какво й направи?

— Тя първа се нахвърли върху мен.

Медсестрата фея, която оправяше приемната недалеч, най-неочаквано се намеси в разговора им:

— Той казва истината. Тя е ненормална.

Шейд погали Руна по косата, а тя не спираше яростно да пронизва шифтъра с поглед.

— Как мислиш, защо?

— Защото аз я преобразих.

В отделението на бърза помощ, където винаги беше много шумно, сега настъпи такава тишина, че можеше да се чуе как по пода тича мишка. Лаборантът Франк замря насред коридора. Очите на Шейд сякаш заживяха отделен живот — мракът в тях се сгъстяваше, свиваше се до концентрични кръгове и после отново се разширяваше.

— Ти?

— Да, в онази нощ, когато ме нападнаха пазителите. — В същата онази нощ, когато неговата наречена беше убита, преди той да успее да заяви правата си върху нея. — Те ме преследваха. На тази се натъкнах съвсем случайно — и Люк присви рамене. — Ако това ще те успокои, мислех, че съм я убил. — Във всеки случай много се надяваше да е така. Съветът не оставяше безнаказани ония, които убиваха или преобразяваха смъртен, въпреки неговото нежелание. А техният случай определено щеше да завърши със смъртна присъда, защото в Съвета приемаха само онези, които бяха родени като варги. Преобразените шифтъри ги убиваха, защото ги смятаха за по-низши същества.

До онази нощ Люк се стараеше да не се показва много-много, за да не привлича към себе си нежелано внимание. Той отново беше започнал да се държи като смъртен и да живее сред тях, а по пълнолуние просто се скриваше в тайното си убежище и се заключваше вътре сам. Докато не го бяха нападнали пазителите. Те бяха проникнали в подземието на дома му, където той, заедно с половинката си Ула, възнамеряваха ритуално да се обвържат. Ула беше убита, а самият той — тежко ранен, но въпреки това успя да се измъкне от оръжията им на косъм. Спомените за това го преследваха неотстъпно и досега, а през нощта го измъчваха кошмари.

 

 

Той не помнеше колко време беше тичал в стремежа си да се движи само в сенките и да се крие зад паркираните автомобили. И когато страхът му отмина, видя, че се беше озовал на непознато място в края на града, далеч от своя район. Гърдите му горяха при всяко вдишване, а коремът му се присвиваше. Ула. Изтръгналият се от гърдите му вик проехтя надалеч в тъмнината на нощта. Той се изправи и започна да се оглежда за най-близкия Хароугейт. Откри го на север, през няколко квартала. Беше прекалено далеч, но той нямаше друг избор.

Затова се затича с последни сили, без да прави повече опити да се крие. Следвайки инстинкта си, той свърна зад един ъгъл и буквално връхлетя върху жената, която разпръскваше аромат на болка и гняв; аромат, който моментално беше сменен с мириса на вледеняващ ужас. Емоциите й се сблъскаха с неговите собствени и ги усилиха многократно. Люк трепереше от нечовешки глад и желание да разкъса някого на части.

Бягай, Червена шапчице.

Той беше в облика на варг и затова вместо думи се чу ниско ръмжене. Жената започна да крещи като актриса от евтин филм на ужасите. Пазителите можеха да я чуят. Смъртният, затворен в тялото му, обезумя от страх, но звярът мълниеносно впи зъбите си в шията и. Тя отчаяно го блъскаше с ръце в гърдите и го риташе с крака, в безуспешен опит да се измъкне, но той я разтърсваше така, както териер умъртвява плъх.

— Насам!

Пелената от ярост пред очите му се разкъса от гласа на един от пазителите. Жената простена и се отпусна. Ехото от шума на приближаващи стъпки отекна в стените на тясната уличка. Люк тръсна глава и захвърли тялото на жената зад контейнера с боклук. После побягна по улицата, като заобикаляше светлите участъци и пътната сигнализация, право към Хароугейт. И към болницата.

 

 

Люк успя и Ейдолон му спаси живота. Но остатъците от човечността му бяха изтекли от тялото му заедно с кръвта от раните, нанесени му от пазителите.

Така той окончателно се беше превърнал в едно от онези чудовища, от които толкова се беше опитвал да се предпази. И тъй като вече не изпитваше терзания по този повод, да започне да ловува смъртни за него беше въпрос единствено на време.

— А на теб какво ти пука? — попита Люк Шейд. — Тя не ти е никаква.

— Тя е моята половинка.

— Не носи символите — на врата на Шейд имаше, но на нейната ръка — не.

— И сам го зная, варг.

Люк присви рамене.

— Все ми е тая. Нека повече не ми се мярка пред очите. Иначе ще се възползвам от Правото на първия.

В очите на Шейд избухнаха червени пламъци, а жената му се озъби.

— Няма да посмееш — изръмжа тя.

— Ще видим.

— Ще те убия, преди да си го направил! — вбесено извика Шейд.

— В този случай и ти няма да живееш дълго — парира го Люк. — Нали така, док?

Ейдолон често беше встъпвал като арбитър в такива спорове и познаваше много добре закона. А той гласеше, че всеки варг, преобразил смъртен, има право да го вземе за своя половинка за една година от момента на преобразяването му, въпреки нежеланието на последния. И освен това, можеше да го убие без последствия. Но ако Шейд убиеше Люк, за да му попречи да се възползва от Правото на първия, по закон трябваше да бъде екзекутиран.

— Никой никого няма да убива — отсъди Ейдолон. — Шейд, отведи Руна в стаята. Люк, върви си вкъщи и се охлади. — Ейд се обърна към една от медсестрите. — Ти! Извикай Кайнан! Имаме проблем, който трябва да решим.

Роуг следваше брат си по коридора на безопасно разстояние, докато той носеше наречената си на ръце. Тази кучка убийца!

Ще отмъстя за теб, скъпа моя Шериен. Ръцете го сърбяха да я довърши сега, докато тя беше толкова близо, но той трябваше да действа умело и да избере идеалния момент. Ако направеше всичко както трябва, с един замах щеше да се разправи с тази твар и с братята си. Дори можеше да даде възможност да Шейд да поживее малко по-дълго, и то само за да се наслади на действието на проклятието; да види как бавно и мъчително загива половинката му. Тогава магията, наложена върху него, щеше да се усили многократно. И той щеше да стане заложник на кошмарните си спомени за дълги векове.

При мисълта за това Роуг се разсмя. Шейд се обърна, без да забавя крачки и той затаи дъх. Сега изглеждаше като безобразен демон хуманоид и се правеше на пациент, когато по чиста случайност стана свидетел на разправията между Люк и Руна в отделението на Бърза помощ. И макар да беше сигурен, че брат му няма да го разпознае, той все пак се вцепени от страх. Съвсем неочаквано му се беше представила отлична възможност да си отмъсти, така че не трябваше да я изпуска.

Шейд свърна зад ъгъла и Роуг облекчено въздъхна. Сега трябваше само да се промъкне в лабораторията, където Ейдолон пазеше в специално хранилище редки отрови и артефакти. Брат му имаше обширна колекция от магически и митологически предмети, но Роуг прекрасно знаеше от какво точно има нужда.

Но… първо трябваше да получи достъп в тази част на сградата, а това означаваше, че беше време да приеме образа на някой благонадежден сътрудник. И то такъв, чиято смърт би разтресла здраво братята.

Роуг побърза обратно към отделението на Бърза помощ и видя Люк да излиза през подвижните врати към паркинга. И то с такъв вид, сякаш той беше стопанинът тук. Изглежда, високомерието на този шифтър можеше да се равни единствено с това на Рейт. А да го поокастри малко за Роуг би било истинско удоволствие.

Той се промъкна в една от стаите за прегледи и зад завесата се преобрази в този, чиято форма не беше приемал никога през живота си — на Шейд — и бързо излезе от сградата. До отворената предна врата на едната от двете паркирани линейки стоеше Люк и събираше вещите си.

— Вкъщи ли си отиваш?

Шифтърът се измъкна през вратата и внимателно го погледна.

— Сам чу. Ейд каза да си взема домашен отпуск. Е?

Роуг присви рамене.

— Гледам да си по-далеч от нея.

— Шейд, не го казах сериозно. Махам се, докато не изтече срокът на Правото на първия.

— Безумно щастлив съм да го чуя — изръмжа Роуг. — Аз също трябва да взема нещо.

Той се качи в задната част на линейката и посегна към кутията с лекарства. Нямаше представа от кой препарат и каква доза да инжектира на Люк, за да го убие, затова реши, че ако вземе от всички лекарства по-малко в една спринцовка, то поне ще може да го накара да изпадне в безсъзнание. След което спокойно да му счупи врата. Глупаво би било да се опитва да го убие, без да се е подсигурил.

Едва успя да върне кутията на място, когато Люк се качи при него. Роуг притисна спринцовката към бедрото си. В автомобила нямаше да се получи нищо, защото те също се намираха под защитното заклинание на болницата. За разлика от паркинга.

Роуг забели очи. Нима правеха и инвентаризация? Братята му бяха такива загубеняци.

— Това е моята болница. Мога да правя всичко, което си поискам, изрод — произнесе той с надменен тон. И защото Люк препречваше задната врата, на Роуг му се наложи да използва страничната, за да излезе. Той се надяваше шифтърът да го последва и затова, щом стъпи на асфалта, се свлече на земята.

— О, по дяволите! Струва ми се, че си счупих крака.

Люк заобиколи автомобила и застана пред него.

— Да те бях зарязал тук — изрече той, но все пак коленичи. — Не мърдай, демон.

Роуг бързо се огледа. Наблизо нямаше никого. И когато Люк го хвана за крака, той бързо заби иглата в корема му и натисна буталото. Шифтърът изрева и го отблъсна с всичка сила. От удара в автомобила той се преобрази, но това вече не беше от значение. Люк стоеше на колене, дишайки хрипливо, и го гледаше с изумление. Странно, но лицето му изведнъж придоби спокойно изражение. Роуг дори си помисли, че Люк се радваше да умре. Какво пък, той беше тук, за да помогне.

Шифтърът бавно се свлече настрани. Гърдите му започна да потръпват, докато дишането му ставаше все по-тежко. Цялото му тяло потръпваше в агония. Възхитително зрелище. Роуг не можеше да дочака Руна да се озове в същото положение. Люк се изпъна конвулсивно, изхриптя и замря. Пулсът му все още се усещаше, но съвсем слабо и Роуг беше сигурен, че шифтърът нямаше да издържи дори пет минути.

Възможно най-бързо той набута тялото му в автомобила. Следващата стъпка беше анонимно съобщение, че Шейд е убил Люк, за да му попречи да се възползва от Правото на първия. А след като брат му бъде заловен, Руна щеше да остане без защита.

— Люк! — чу се изведнъж женски глас.

Роуг веднага се преобрази в него и погледна иззад автомобила.

— Какво?

Към него вървяха двама парамедици — мъж и жена. Той бързо излезе навън и затвори вратата, за да не могат да видят тялото в автомобила.

— Началството те изпрати вкъщи. Днес ще дежурим ние.

Роуг огледа линейката, проклинайки собствения си късмет. Макар че нямаше да му се наложи да остане дълго в образа на Люк, ако действаше бързо. Трябваше най-напред да се промъкне в лабораторията, а после да подхвърли на Рейт примамката. Той се размина с парамедиците и им се усмихна.

— Няма проблем. Тръгвам си.

 

 

Шейд, без да говори, внесе Руна в някаква празна стая и внимателно я пусна на леглото. Помещението, както и цялата болница, се осветяваше от същите странни червени светлини, от които напрегнатото лице на демона изглеждаше още по-заплашително. Но въпреки всичко погледът му си оставаше топъл.

— Благодаря. — Главата я болеше толкова силно, че Руна едва ли щеше да може да стигне дотук сама. Освен това в силните му обятия беше приятно. — Поне би могъл да ме предупредиш, че върху болницата е наложено заклинание срещу насилие.

— Аз изобщо не трябваше да допускам подобна ситуация — напористо произнесе той, но ласкавото докосване на пръстите му смекчи резкия отговор.

— Прости ми, че те унижих пред подчинените ти — отмести поглед Руна, но черепите, разположени един до друг върху етажерките на стената, не помогнаха да се успокои.

— Повярвай ми — каза Шейд и повдигна брадичката й — че не е толкова лесно да ме унизиш.

Тя въздъхна, зарадвана, че той не се сърди.

— Толкова дълго търсих този, който ме нападна тогава, че когато изведнъж го усетих, не успях да се сдържа.

Шейд стисна зъби.

— Още ли го усещаш?

Отвратителното усещане за черен и плътен като катран облак си беше все още там. Тя беше готова да даде всичко само и само сега да се озове под водопада в тяхната пещера. Шейд се отпусна на стола в ъгъла на стаята и промърмори:

— Него го усещаш, а мен — не.

— Усещам го само когато е много близо. Както днес например. — Тя рязко седна и се намръщи от болката, която избухна в главата й. — Той нали няма да поиска…

— Не! — Шейд скочи на крака. — Кълна се, че няма да посмее!

Тя беше прочела нещо за Правото на първия още когато събираше информация за шифтърите. Но тъй като беше твърдо решена да открие и убие животното, което я беше преобразило, не погледна сериозно на наложилата се традиция.

— Дори не зная кое би било по-лошо — да ме убие той или…

— Не мисли сега за това. — Шейд се приближи до леглото и я прегърна. — Годината скоро изтича и Люк няма да може да направи нищо.

— А кой ще може тогава?

— О, Руна… — под скулата й сърцето му туптеше гръмко и звукът я унасяше. Тя въздъхна и се отпусна, наслаждавайки се на спокойствието. Двамата постояха така още няколко минути, докато отвратителното усещане, което я измъчваше от момента на срещата й с Люк, най-накрая се разсея. И тя окончателно се успокои.

— Мисля, че си е тръгнал. Вероятно се е възползвал от портала.

— Ние също трябва да тръгваме.

— Към пещерата? — Шейд леко се отстрани и Руна поклати глава. — Вече ти казах, че не възнамерявам да прекарам остатъка от дните си заточена в нея.

— Желанията ти малко ме вълнуват.

Мамка му!

— Как можеш да бъдеш толкова нежен и чувствителен, и в същото време да си такъв съвършен гадняр?

— Роуг е бил тук, в болницата, Руна. И е убил една от медсестрите, за да демонстрира на какво е способен. Трябва да те скрия.

От думите му краката й се подкосиха. Шейд протегна ръка и я задържа.

— Не се страхувай. Аз съм до теб.

Той разсеяно я галеше с палец там, където трябваше да се появят символите му. Руна издърпа ръката си и той не направи опит да я докосне отново.

— Това има ли някаква връзка, че знакът ти го няма върху ръката ми? — Върху лицето му се появи виновно изражение, което потвърди догадката й. — Боже! Връзката е едностранна. Ето защо не ме оставяш да се отдалеча дори на крачка. И смяташ да ме държиш в пещерата. Страхуваш се, че да не те отхвърля.

Покритите му с ръкавици ръце видимо трепереха и той ги стисна в юмруци.

— Не бих те винил, ако го направиш.

— Какво ще се случи, ако си тръгна?

— Нуждая се от секс няколко пъти на ден. Но сега мога да го правя само с теб. Ще бъда принуден да те преследвам навсякъде. А след няколко дни далеч от теб, ще загубя разума си и ще полудея. После ще умра.

Руно уплашено възкликна:

— Не!

— Да. Демоните от моя вид не току-така толкова рядко създават двойки. — Нямаше нищо за чудене, че той толкова добре се грижеше за нея.

Шейд сигурно трябваше да е в ужас от случилото се. На негово място тя отдавна би изпаднала в истерия. Едва дошъл на себе си в подземието на Роуг, той беше отхвърлил собствените си страхове, за да я защити. А после, когато се бяха обвързали, той през цялото време беше до нея. За пръв път в живота си тя се почувства спокойна. Разбира се, характерът му не беше от леките, но той се стараеше да я ободри с каквото може. Шейд я беше убедил да повярва в себе си и да посреща опасността лице в лице.

За първи път от момента на преобразяването си Руна не се чувстваше като чудовище. Или като отхвърлена. Макар светът на Шейд да беше странен, нейното място сега беше до него. Тя протегна ръка към лицето му, погали го по скулата и се вгледа в очите му.

— Кълна се, че никога няма да те напусна. И никога няма да ти откажа. — Фактът, че тя можеше да го направи във всеки един момент, без последствия за нея, й даваше увереност.

Тя никога нямаше да постъпи така; нямаше да му позволи да умре. Но явно беше казала нещо, което не трябва, защото Шейд очевидно се разстрои. Той изскърца със зъби и едва успя да преглътне, преди дрезгаво да изрече:

— Достатъчно! Спри да бъдеш толкова добра. Ти би трябвало да ме ненавиждаш.

— Да те ненавиждам? — подразни го Руна. — Господи, Шейд, аз те обичам! — Сърцето й отчаяно се заблъска в гърдите, а демонът пребледня, когато тя едва чуто допълни: — Обичам те още от първата ни среща.

— Но ти каза… когато бяхме в подземието… че си преживяла раздялата ни.

Дори самата тя си беше повярвала за известно време.

И Руна изведнъж осъзна думите, които изричаше нейната майка всеки път, щом разбереше за измяната на баща й. Не можеш истински да мразиш любимия човек. Можеш само да се измъчваш.

— Аз те измамих, глупчо — каза меко тя. — И себе си също. Истината е, че те обичам — и тя въздъхна дълбоко. — Боже, помогни ми!

Шейд беше обхванат от ужас. Той отстъпи назад, но и това не беше достатъчно. Същото щеше да бъде дори ако ги разделяха километри.

— Не смей да говориш така. Дори не смей да си го мислиш.

— Аз не лъжа. — Руна сложи ръка върху рамото му, но той изръмжа и се дръпна.

— Дяволите да те вземат — изруга той, раздразнен на самия себе си, че гласът му трепери. — Защо усложняваш всичко!

— Аз? Усложнявам ли? Аз ти дадох всичко, за което помоли. Ти усложняваш всичко. Аз не съм ти безразлична, така че не смей да го отричаш!

На Шейд много му се искаше да възрази, но знаеше, че Руна няма да му повярва. Тялото му подаваше недвусмислени сигнали. Главозамайването му се усили, мускулите му започнаха да треперят. Ръцете му под ръкавиците вероятно бяха станали съвсем прозрачни. Той я обичаше до болка. И това щеше да бъде краят му. Съвсем скоро щеше да се превърне в безплътен дух. Завинаги.

— Е?

— Какво е?

Руна разпери ръце.

— Ти си непоносим.

Шейд се приближи плътно до нея и неволно й се възхити, когато тя не отстъпи дори на сантиметър. Той застана така, че да я докосва с гърди.

— Това, което каза по-рано, истина ли е? Ти би ли искала да те обладая точно тук и сега, когато във всеки момент някой може да влезе? Би ли ми отказала? Или разсърдила?

Руна вирна брадичка.

— Не.

На Шейд му харесваше силата на духа й. Тя сякаш го предизвикваше и той искаше по някакъв начин завинаги да я привърже към себе си. И да прати проклятието по дяволите. Затова зарови пръсти в косата й, задържа я здраво и се наведе, за да я целуне. От докосването на устните му по тялото й сякаш премина ураган. Езикът й се плъзна към неговия и Шейд беше обхванат от непоносима горещина. Тя го караше да губи ума си, без да помръдне дори с пръст. Да, време беше да се научи да се сдържа. Той издърпа главата й назад така, че тя да не може да се освободи и да бъде принудена да му се подчини. После започна да покрива лицето й с бързи и нежни целувки, като съвсем леко всмукваше кожата й. Руна простена. Шейд успя да се овладее и бързо заповяда:

— Пусни ме в себе си. Незабавно.

— Не.

Той замря.

— Ти каза, че никога няма да ми откажеш.

— Но не съм обещавала, че ще позволя да ме манипулираш — и тя му се усмихна с ъгълчетата на подпухналите си от целувките устни. — А ти правиш точно това. Искаш да ми покажеш кой командва. Ами… върви на майната си! Аз няма да ти откажа секс. Можеш да ме имаш винаги когато поискаш. Но с мен няма да си играеш психологическите игри, ясно?

Въпреки раздразнението си Шейд весело се усмихна. Предишната Руна беше лесна за манипулиране чрез ласкави обръщения. Той би ходил при нея, за да изпусне парата, и би махнал с ръка на проклятието. Но днешната малка фурия изискваше твърда ръка. И съвсем друг подход. Защото той за нищо на света нямаше да я убие. И щом го помисли, Шейд осъзна, че го беше решил още от самото начало. Тя нямаше да умре по негова вина. Самият той си беше навлякъл проклятието и нямаше да позволи Руна да се разплаща за греховете му. Той щеше да се справи с това сам. Или щеше да успее да се измъкне, или да приеме съдбата си, която в случая беше по-лоша дори от смъртта. Но както и да се развиеха събитията, той беше сигурен само в едно: че ще повлече Роуг със себе си.