Лариса Йон
Неудържимо желание (19)

Глава 18

Рейт се препъна и се измъкна от Хароугейт във влажния въздух на джунглата. Изобщо не беше лесно да открие Шейд. Той усещаше болката, която изпитваше брат му, и това едва не го подлуди по време на търсенето. Той се придвижваше напред, воден от инстинкта си, наясно, че не разполага с много време.

Ейд беше задействал старите си връзки в съда и беше разбрал, че на Карцерис беше дадена пълна свобода. А Роуг вероятно с радост им оказваше нужното съдействие. Рейт внимателно изучи следите по земята, преди да въздъхне от облекчение. Подчинените на съвета все още не бяха стигнали дотук. Той тръгна по едва забележимата пътека, проправяйки си път през избуялата растителност. Жегата го задушаваше, но той се опитваше да се настрои на вълната на емоциите на Шейд и усещането му го водеше право напред. Брат му беше някъде там и изпитваше силна болка. Рейт излезе на открито до водопад, който се спускаше от висока скала над главата му. В друга ситуация с удоволствие би се огледал наоколо, но сега му пречеше усещането за тежест в гърдите. Нещо отвътре сякаш го разкъсваше и му пречеше да диша. Шейд. Рейт внимателно заобиколи водопада и се насочи към купчина камъни, които изглеждаха така, сякаш някой прекалено внимателно ги беше наредил един до друг. Той се огледа за следи. На пръв поглед мястото приличаше на неголям оазис в джунглата, но интуицията му подсказваше, че брат му беше близо. Да, тук определено имаше пещера, но Рейт не можеше да открие входа й. Трябваше да има някакъв начин да влезе вътре.

Семинусът вдигна глава и погледна към почти отвесната стена от вода, която се стичаше по скалите. Високо зад водата тъмнееше ниша в скалата. Вероятно входът беше някъде там. Рейт смело започна да се катери нагоре. Не му пукаше, че докато се плъзгаше по мокрите камъни, нарани ръцете си до кръв и скъса дънките си. И готината тениска с надпис: Хардрок кафе — Букурещ. Е, почти не му пукаше. Тениската му беше подарък от румънска сервитьорка — наполовина човек, наполовина демон. За да я получи се наложи да преспи с нея, но спомените му за това бяха приятни.

Рейт успя да преодолее около двайсетина метра, целия мокър, и едва не падна обратно долу, когато ръката му за пореден път се плъзна по мокрите скали. Добре, че успя навреме да сграбчи някаква клонка, която впи болезнено бодлите си в ръката му. С гримаса на болка той освободи ранената си ръка и успя да пропълзи зад водопада.

Бинго!

На около три метра по-нагоре видя широка площадка, а веднага след нея — нещо като тунел. Той предпазливо пропълзя по края на скалата и се изтегли нагоре на мускули. Постоя така няколко секунди, напрегнал ръце и притиснал пръсти към скалата с всичка сила, за да не бъде пометен надолу от мощния воден поток, и след малко успя да се изкатери нагоре. Позволи си да полежи за около минута по гръб върху гладките камъни, докато се опитваше да нормализира дишането си. Емоциите на Шейд, подобно на остри ледени висулки, се забиха в гърдите му и го принудиха да се изправи.

Рейт навлезе в тунела, издълбан в скалата, и веднага забеляза равните и гладки стени. Тунелът определено имаше изкуствен произход. След няколко крачки забеляза захвърлена хавлия — явно някой се беше къпал. Когато очите му привикнаха към сумрака, изведнъж дочу хлипане.

По дяволите!

Той се втурна напред, в търсене на входа, и когато го намери, едва не се препъна в собствените си крака, когато най-неочаквано се озова в съвременна кухня. Но нямаше време за изненада.

Отнякъде се чуваха стонове и Рейт, уплашен, можеше да мисли само за едно — къде беше брат му? Той профуча през кухнята, като в бързината се блъсна в масата и събори солницата.

— Шейд!

Той свърна зад ъгъла, влетя с устрем през отворената врата и… застина. Всички мускули в тялото му сякаш се вкамениха, сърцето му спря да тупти, а дишането му се затрудни.

В средата на стаята, която приличаше повече на зала за мъчения, стоеше Шейд, стиснал камшик в ръка. На стълба беше прикована Руна, която плачеше и се дърпаше в оковите си, и умоляваше Шейд да спре.

Рейт се олюля. Потресът от гледката бързо се смени с взривоопасен и неудържим гняв. Той се хвърли към брат си, събори го на пода и го притисна с тялото си. Шейд не се съпротивляваше.

— Какво правиш? — изкрещя Рейт. Шейд го погледна със замъглените си очи и на него му се догади. Съдейки по стаята, бог знае какво правеше Шейд тук с жените. Рейт нямаше представа за бройката, която беше успяла да премине от тук, но изглежда, освен на жените, брат му причиняваше болка и на себе си. Защо? — Убиваш ли ги? — започна да шепне Рейт. — Шейд? Първо ги измъчваш, а после ги убиваш ли? — и той започна да диша тежко. Гърдите му изгаряха с всяка поета глътка въздух. Пред очите му проблеснаха спомени — мъчителни картини от миналото, в което самият той беше измъчван от вампири.

— Не — отвърна Шейд смутено. — Не, какво говориш! Боже, Рейт! Как можа да си помислиш такова нещо? — и той отмести поглед към Руна. — Трябва да я освободя…

— Дори няма да се приближиш до нея — изрече Рейт и с размах блъсна главата със своята.

Шейд изгуби съзнание.

Във въздуха остро замириса на кръв. Ароматът го съблазни и събуди вампирската му половина, но някаква част от него се отдръпна с отвращение; все пак това беше брат му. Рейт се тресеше целия. Това не му се беше случвало, откакто… Дори нямаше спомен кога за последно се беше чувствал така. Изправи се и се тръгна към Руна.

Тя все още стискаше стълба с ръце, за да не падне, и Рейт нямаше представа как все още се държеше на крака. Той отключи белезниците и се наложи да разтвори пръстите й един по един, заради здраво стиснатите юмруци. И неволно й се възхити.

— Руна? — тихо я повика по име той. — Всичко е наред. В безопасност си.

— А… Шейд?

— Той вече не може да ти направи нищо.

— Той нищо…

Рейт не притежаваше професионалните знания и опита на братята си, но жената, която се отпусна в ръцете му, явно беше изпаднала в шок. Той я отнесе на леглото и остана до нея. Направо невероятно, че в тази стая на ужасите все пак имаше къде да се спи.

Господи! Нима съвсем не познаваше родния си брат? Рейт поклати глава. Не, познаваше го. Шейд беше израснал в задружно семейство и обожаваше сестрите си. Любимата му храна беше рибно тако, а любимата напитка — студен тоник със сок от лайм (за щастие, не заедно с рибата). Шейд обичаше киното, но предпочиташе да гледа филми сам — срамуваше се от това, че обожава сълзливите мелодрами.

Неговият брат никога не би измъчвал жени. Интересно, защо не беше видял всичко това, докато се ровеше в главата му? Проклятие!

Руна простена във възглавницата. Тя лежеше по корем и треперещите ръце на Рейт внимателно придърпаха одеялото върху нея. Той се постара да не докосва одраната кожа по китките на ръцете, докато се е мъчила да се освободи от оковите. После погледна към Шейд, който все още лежеше на пода в безсъзнание. Боже, какво трябваше да прави сега?

Ейдолон. Трябва да се обади на Ейдолон. Той щеше да намери решение. Както винаги. Рейт извади телефона от джоба на дънките си. Нямаше връзка. Нищо чудно, след като се намираха в някаква пустош насред Централна Америка. Но дори тук Шейд трябваше да е предвидил някаква връзка с външния свят, защото не обичаше прекалено дългата изолация. Макар да се смяташе за отшелник, той винаги имаше нужда от компания. За да ги измъчва…

Ама че работа!

Рейт бързо претърси пещерата, намери сателитния телефон и позвъни на Ейд. Щом чу гласа на брат си, той загуби и последните остатъците от самоконтрола си.

— Ейд, яката сме загазили… О, по дяволите… Аз…

— Успокой се — гласът на брат му почти не се чуваше заради шума по линията. — Какво има?

— Шейд! Шейд… Аз съм в неговата стая за мъчения.

По линията настъпи мълчание.

— По дяволите!

— Ти си знаел? — Рейт изведнъж усети, че крещи и снижи глас: — Ти си знаел за това?

— Ще го обсъдим после. Сега ми кажи какво се е случило. Къде е той?

Гърлото му беше пресъхнало и той се опита да преглътне.

— Тук. Ранен е. Както и неговата жена… Побързай!

— Идвам.

Рейт се свлече на леглото до Руна и внимателно положи длан върху тила й. Затвори очи и започна съсредоточено да запълва съзнанието й с успокояващи картини. Да, тя сигурно харесваше плаж. „Пиня колада“. Топъл пясък. Да, тя имаше нужда от няколко минути тишина, за да може да събере сили и да преживее онова, което се бе случило.

Той изведнъж осъзна, че й помага, вместо да я убие, за да спаси брат си от Злосърдието.

Защото дълбоко в душата си Рейт вече не вярваше, че брат му може да бъде спасен.

 

 

Ейдолон назначи Ривър за заместник в болницата и се насочи към пещерата на Шейд. Той смяташе за лоша поличба факта, че Рейт беше открил това място. Но щом видя ранената Руна на леглото, а брат си — на пода в безсъзнание, разбра, че всичко можеше да бъде още по-лошо.

— Ще оправя всичко — обърна се той към Рейт, когато брат му стана, за да му отстъпи мястото си до Руна.

— Само че по-бързо. — В гласа му едновременно прозвучаха страх, безпокойство и болка. Това ли беше Рейт, на когото вечно не му пукаше за никого?! Брат му щеше да си остане все такава загадка за него.

Ейдолон протегна ръка към Руна и се поколеба. Най-добре щеше да бъде да я убие сега, докато Шейд е в безсъзнание. И докато нея толкова я болеше, че нямаше да усети нищо. Можеше да направи всичко бързо, без излишни мъчения.

Хуманно. Направо смешно! Смъртните се смятаха за висши същества, но нима висшите същества вграждаха жените си живи в стените заради съпружеска изневяра? Или просто насъскваха животни едно срещу друго за развлечение? Разбира се, демоните с нищо не бяха по-добри, но те поне не се оправдаваха с жестоките си обичаи или религия. Всъщност те изобщо не се оправдаваха. Демоните си бяха такива, каквито са.

— Ейд?

Гласът на Рейт го изтръгна от размишленията му. Високомерието на смъртните винаги дразнеше Ейдолон. И всеки път, когато станеше въпрос за това, Тейла едва не припадаше от смях. Тя смяташе, че по самодоволство нейният демон можеше да остави всички далеч назад.

— Не го прави — тихо произнесе Рейт. — Тя и без това е понесла много — и той отмести очи.

Ейдолон не разбра дали го направи, защото се притесняваше от съчувствието си, или защото се обърна да погледне към Шейд.

— Иначе ще го изгубим.

— Така или иначе го губим. Погледни го. Проклятието вече действа.

Сърцето на Ейдолон се присви от болка. Брат му беше прав. Изглежда, че Шейд се беше влюбил в Руна и нейната смърт само щеше да ускори събитията. Освен това, пред очите си той имаше жив пример. Трябваше само да обърне поглед към Кайнан. Кай никога не беше обичал Лори толкова силно, както в първите дни след гибелта й; когато болката от загубата й се подсилваше от спомените за нейното предателство.

Ейд си наложи да призове на помощ дългогодишния си опит и бързо прегледа Руна. За негово облекчение нервното изтощение се оказа най-големият й проблем. Шейд беше сдържал силата си. Но после погледна към безобразните рани по гърдите и корема на брат си и мислено се коригира. Относно себе си Шейд явно не беше сдържал силата си.

Ейдолон се съсредоточи, насочи енергията на дара си към върховете на пръстите, и сложи ръка върху рамото на Руна. Червените линии върху кожата на гърба и окървавените й китки зараснаха веднага. Зад гърба му се дочу шум и той се обърна. Шейд явно беше дошъл в съзнание и беше направил опит да се изправи и да се приближи, но Рейт беше седнал отгоре му и го притискаше към земята.

— Пусни ме — изръмжа брат му, след което последва болезнен стон. Ейдолон нямаше как да не се досети, че Рейт отново го беше ударил.

— Проклятие! — измърмори Рейт. — Свърши ли вече там?

Ейд се намръщи. Шейд мъчително ръмжеше и се мъчеше да достигне до дръжката на камшика. Лошо. Той хвана Руна за ръката.

— Руна! — извика той. Тя се обърна, примигна разсеяно и се огледа. — Шейд ти е дал стоп дума. Произнеси я!

— Какво? — Тя придърпа одеялото и прикри гърдите си.

— Стоп думата. Коя е стоп думата? Освободи го!

Тя пребледня.

— Шейд — прошепна тя. — Шейд.

Шейд се отпусна бавно по гръб. Върху лицето му беше изписано облекчение.

— Прости ми, Руна — изхриптя той. — Моля те, прости ми.

— Какво се случи? — попита Ейдолон. — Защо си ранен?

— Казвай веднага — настоя и Рейт.

Нямаше смисъл да лъже и да увърта. Ейд стана от леглото, отпусна се на пода до брат си и насочи целителната си енергия към него.

— Не е съвсем така, както си мислиш, Рейт.

Рейт скочи на крака и направи неприличен жест с ръка.

— Аха, а аз лапам розови облаци, братле! А колкото до тези неща… — и той сграбчи чифт белезници от стената. — О, много добре разбрах! Бедният ми болен брат — и той се разсмя гадно. — А аз си мислех, че Роуг е откачалката в семейството.

Руна скочи от леглото, без да обръща внимание на голотата си, и едва не събори Ейдолон в желанието си да удари Рейт в лицето. И за малко да успее.

— Не смей да сравняваш Шейд с Роуг! Ти не разбираш нищо. Още само една дума и ще те убия.

През целия си живот Ейдолон никога не беше виждал Рейт да губи звук и картина. Руна току-що беше успяла да извърши невъзможното.

Тя се отпусна на пода до Шейд, който беше посивял и трепереше. Голяма част от тялото му ту ставаше прозрачна, ту отново сива. Това, което беше направил той — да устои на желанието й да бъде наказана и да го прехвърли върху себе си — беше почти непостижимо.

— Прости ми — неразбираемо шептеше той. — Моля те, прости ми.

Руна го погали по лицето.

— Няма нужда. Не говори. Аз съм виновна. Ти толкова ми помогна… — очите й се насълзиха. — Знаех си, че ще постъпиш така. — Тя се пресегна, свали одеялото от леглото и го уви около двамата. — Чувстваш ли? Свободна съм.

Шейд преглътна. И замълча.

— Мракът вече го няма. Но аз все пак не мога… Господи, Руна! Какво направих? Никого не съм успял да защитя в живота си; дори само една жена. Вечно съм им причинявал болка. Ще го направя и с теб.

— Ш-тттт!

Руна притисна пръст към устните му. Шейд я повдигна, намести я в скута си и я прегърна толкова силно, че тя едва успяваше да диша. Сърцето в гърдите му туптеше гръмко и звучно и почти заглушаваше гласовете на братята му. Ейдолон се опитваше да обясни, че Шейд притежава дар да освобождава жените от душевните им травми, но ако съдеше по резките реплики на Рейт, методът на брат му изобщо не му харесваше.

Без да става от скута на Шейд, Руна леко се отдръпна.

— Разкажи ми защо изчезваш — и тя посочи с очи към лявата му ръка, която ту изчезваше, ту отново се появяваше. Той започна да трепери още по-силно и сърцето в гърдите й се присви.

— Нали помниш, че питаше за Злосърдието? — Тя кимна и той продължи: — Това е проклятие. Аз сам си го навлякох.

— По какъв начин?

Той повдигна ръка, за да я поглади по косата, но тя отново изчезна и Руна усети само едва доловимото движение на въздуха.

— Нямаш представа колко дълго бях озлобен на магьосника, който ми го причини. Знаеш ли колко време виних него, а не себе си? — и Шейд поклати глава. — Бях на двайсет. Мама ми излезе на лов и ме остави да наглеждам по-малките си сестри. И докато я нямаше, първото ми прераждане започна.

Руна само кимна. Тя си спомни какво й беше разказал Шейд и какво беше прочела тя за първото прераждане на семинусите.

— Имал си нужда от непрекъснат секс в продължение на няколко дни, за да го преживееш.

— Точно така. Напуснах дома ни. Нападах жените, правех каквото си поискам — въздъхна той тъжно и се вгледа в тавана. — До този ден нито веднъж не бях правил секс. Това беше безумие. Аз бях жесток и безжалостен. Имах нужда постоянно да свършвам, за да остана сред живите, разбираш ли? Но когато прераждането завърши, желанието ми не изчезна. Вече нямаше необходимост, но аз все още го исках. Нали разбираш за какво говоря?

Тя кимна неуверено. С периферния си поглед забеляза как братята му излязоха от стаята, явно, за да им осигурят възможност за уединение. Изглежда, че и двамата бяха добре запознати тази история.

— Вместо да се върна вкъщи при сестрите си, аз свалих една смъртна. Отидохме у тях — разказваше той, докато разсеяно разглеждаше играчките за забавления по стените. — Тогава за пръв път разбрах, че съм наследил способността на амбър демоните да усещат какво измъчва жените. И ако те бяха готови да се избавят от страданията си, то аз бях в състояние да им помогна.

— И тогава ти…

— Да, точно така. И докато го правехме, мъжът й се върна. Видяното го потресе. Сбихме се и аз го убих. — Шейд потръпна. — Но докато умираше, той успя да ме прокълне никога да не позная любовта. А ако все пак го направя — да изчезна.

— В смисъл да умреш?

— По-лошо.

Руна се смръзна от ужас.

— О, боже! — и тя прикри устата си с ръка. — Значи, ето защо… защо искаше да ме ненавиждаш. Ти просто си се страхувал…

— Да не се влюбя — изхриптя той. — Но вече е прекалено къс…

— Шейд! — влетя в стаята Ейдолон. — Не произнасяй думите. Не казвай нищо.

Уплашена, Руна видя как цялото му тяло изчезна за секунда, преди отново да се появи. И се ужаси. Ако той признаеше на глас любовта си, в същия миг щеше да се превърне в безплътен дух. Сега разбра и защо братята му искаха да се избавят от нея. Но мисълта, че Шейд също го беше обмислял като вариант, и досега й причиняваше болка.

— И веднага след това си намерил телата на сестрите си, нали? — попита Рейт и Руна се досети, че по този начин той се опитваше да го разсее.

— Да — с треперещ глас отговори Шейд и сърцето й отново се сви от болка. — Върнах се в пещерата, където ги бях оставил. И всички бяха мъртви; всички, освен Скалк. Ако не се бях забавил, те можеха да са живи и до днес.

Шейд излъчваше такова отчаяние, че Руна почти усещаше болката му.

— И затова ли си решил, че не си в състояние да защитиш нито една жена?

— Това се отнася не само за тях, но и за майка ми. А после и Скалк…

— Престани — меко го прекъсна тя. — Аз толкова години се обвинявах за смъртта на мама. И зная, че е лицемерно от моя страна, но… ти не си виновен. Направил си всичко, което си могъл. Шейд, ти ме спаси. Ти ме измъкна от подземието, където ни държеше Роуг. И ме освободи от чувството ми за вина. Никога не съм се чувствала толкова спокойна, както сега. Единственото, което трябва да направим, е да намерим начин да развалим това глупаво проклятие.

— Няма начин — намеси се Ейдолон. — Сега, когато той вече оби… с две думи: не става. То може да се прехвърли върху някого другиго, но не и напълно да се премахне.

Руна усети как надеждата й умира, но малко след това закипя от негодувание. Не, дяволите да го вземат, тя нямаше да загуби демона, когото обичаше! Трябваше да има някакъв начин.

— Къде е телефонът?

Шейд неразбиращо се намръщи.

— Защо ти е?

— Искам да позвъня на Ерик. Може военните да са открили нещо, което вие пропускате.

Рейт насмешливо изсумтя.

— Армията на САЩ? Та те не могат собствените си чл…

— Рейт — тихо произнесе Ейдолон. — Нужна ни е всякаква помощ.

Той мълчаливо намери телефона и го подаде на Руна. Тя му благодари и се обърна към Шейд:

— Потърпи още малко, става ли?

— Ще потърпя — ободряващо й се усмихна той, въпреки усилието, с което го направи. Той отдавна беше загубил надежда.

Боже, колко й се искаше да го прегърне и да се притисне към него. И да правят любов, докато не забравят този ужас. Но не сега беше моментът за това. Няма защо да ускорява действието на проклятието. И нямаше нужда Шейд да знае, че тя всеки момент ще да изпадне в истерия.

Затова бързо навлече дънки и тениска и излезе, за да поговори с брат си насаме. Щеше да е страхотно, ако Ерик беше успял да се добере до нещо. Руна набра номера му, докато нервно мереше стаята с крачки. Ерик отговори, но връзката беше много лоша.

— Руна е.

Той каза нещо, но тя не го разбра заради шума. Затова се премести в кухнята, където сигналът беше малко по-добър, но сега пък Ерик почти не я чуваше. Най-накрая тя излезе от пещерата в тунела. Е, това беше друга работа. Не че беше идеално, но да се отдалечи повече, не беше безопасно.

— Сега как е? Чуваш ли ме?

— Отлично — задъхано произнесе Ерик.

— Да не ти преча?

— Не, просто тренирам.

Както обикновено. Ако не беше на работа, беше на тренажора.

— Имам нещо за теб. Помниш ли, че те помолих да разбереш нещо за Злосърдието? Това е проклятие.

— Зная. Но за съжаление, това е всичко, което успях да разбера.

— То може да бъде прехвърлено върху друг човек, но трябва да има и друг начин да се избавиш от него.

— Лошо.

— Направи всичко възможно, за да разбереш. И то бързо. Злосърдието убива Шейд. Действието му се състои в това, че когато прокълнатият се влюби, веднага се превръща в безплътен дух.

— Какво намекваш?

Тя не издържа и се разплака.

— Обичам го.

— Мамка му… Той е демон, Руна!

— А аз съм шифтър. Никой не е идеален.

— Не ми е смешно, сестричке — отвърна той. Дочу се глух удар, сякаш в стената се удари юмрук. — Така няма да стане. Веднага изпращам група при теб, за да те прибере.

— Дори не си го помисляй — разсърди се тя. Но веднага смекчи тона си, защото да противоречи на Ерик, означаваше само едно — да подсили стремежа му да я защити, въпреки нейните желания. — Освен това не искам военните да навредят на болницата по някакъв начин.

— Това не го решаваш ти. Те лекуват в нея демони. А демоните са наши врагове!

Руна усети как кръвта във вените й се смръзва.

— Вероятно и на мен ще гледаш като на твой враг.

Ерик грубо изруга и това неприятно се отрази на слуха й.

— Ще поговорим за това по-късно.

— Няма за какво да говорим. Аз обичам Шейд.

— Но ти не можеш да седиш едновременно на два стола. В армията и без това вече има достатъчно слухове, защото говориш насън. И вероятно ще искат да се избавят от теб. Нима наистина очакваш, че ще ти позволят и по-нататък да работиш в Подразделението? А вечер да се връщаш вкъщи при проклетия демон?

— Проклетият демон ти спаси живота.

Разбира се, това напомняне не се хареса на Ерик.

— На командването ще му е все едно.

— Това си е техен проблем.

— И какво? Готова си просто ей така да се откажеш от живота и работата си заради Шейд?

Руна си спомни изминала година: все по-интересните разследвания и обсебващи мисии. Разузнаването, събирането на информация, експериментите. И самотата. И силната прегръдка на Шейд.

— От нищо няма да се откажа.

Ерик дълго руга, преди да замълчи.

— Кайнан се обади — каза той най-накрая и по тона му Руна разбра, че пак ще се върнат на темата за Шейд. — Каза, че си говорила с него.

— Той смята да ти помогне? — Нима щеше да издаде местоположението на болницата?

— Засега не го е казал, но съм сигурен, че с времето ще се съгласи да ни сътрудничи.

Руна имаше съмнения по този повод. Особено когато си спомни за изражението върху лицето на Кайнан. Тя махна с ръка, прогонвайки някакво едро насекомо.

— Слушай, трябва да затварям. Ще ти звънна по-късно. Може да успееш да узнаеш нещо.

— Това не ми харесва.

Упорито насекомо отново се опита да я блъсне. Тя се наведе и отново махна с ръка към него.

— Да, вече го каза. Заеми се със Злосърдието. — Ерик не отговори и тя се досети, че той не смята да прави нещо по въпроса. Затова се принуди да продължи: — Помниш ли, че ти казах, че между нас има връзка? Ако Шейд умре, аз също ще умра.

— Боже мили!

Руна не усети вина за лъжата.

— Да, ще умра. Разбери каквото можеш.

— Добре — въздъхна той. — И Руна?

— Да?

— Обичам те.

Тя се усмихна леко. Колкото и да я дразнеше понякога, той винаги беше до нея.

— Аз също те обичам.

И Руна прекъсна връзката тъкмо когато оранжевият бръмбар с размери на малък прилеп, кацна на врата й. Тя извика и потръпна. Господи, каква страхливка беше! Бръмбарът отлетя и тя въздъхна с облекчение. Животът в града я беше отучил от тесния контакт с природата. Пещерата беше съвсем друго нещо.

Звуците и ароматът… Изведнъж Руна се намръщи. Наоколо беше необичано тихо. Също както миналия път. Тогава Шейд се беше появил зад гърба й с пламтящи в червено очи, защото прераждането му беше започнало.

— Руна!

Тя рязко се обърна и видя как Шейд се появи от гъстите храсти, облечен както обикновено — с черен кожен панталон и черно кожено яке. И изглеждаше така, както винаги — непрозрачен. Не, това не беше нейният Шейд.

Сърцето й лудо затуптя и тя сякаш усети как я тласна към вътрешността на пещерата. До входа й имаше няколко метра и Руна се втурна напред като нападател, който стремително се носи към вратата на противниковия отбор, но демонът също беше бързо. Той се хвърли след нея, впи се в гърлото й, и Руна сподавено простена.

Пръстите й се разтвориха и телефонът падна на земята. Тя започна да дере с нокти ръката, която я стискаше, и да рита с крака, но демона не помръдваше. Захватът му върху шията й се усили, а в тъмните му очи пламна ненавист.

Чертите му изведнъж се размазаха и почти се скриха зад червените точки, които проблясваха пред очите й. Последното нещо, което видя, преди тъмнината да я погълне, беше лицето на Роуг.

— Хвани ме за ръката.

Шейд объркано гледаше как Рейт сяда на пода до него.

— Какво?

Брат му преплете пръсти с неговите.

— Повтаряй след мен: Solumaya. Orentus. Kraktuse.

— Защо?

— Повтаряй.

Шейд измъкна ръката си и посегна към дънките. Не се изправи, а започна да ги обува седнал.

— Кажи ми защо?

— Не можах да ти го обясня в кабинета, защото ти веднага ми се нахвърли…

— Рейт? — намеси се Ейдолон. — За какво става дума?

— Нали това се опитвам да кажа — отвърна той нетърпеливо и отметна кичур коса от челото си. Срещнах една позната стара вещица. Всъщност ние сме врагове, но не за това става дума сега. — Ейд многозначително се изкашля и Рейт обърна очи към тавана. — Разбрах, разбрах. Продължавам.

Вече разбрахме, че Злосърдието може да се прехвърли върху любим човек. Но не знаехме как точно трябва да се направи. Тя ми разказа.

— И това са онези думи, които изрече преди малко? — попита Шейд.

— Аха. Пренеси го върху мен — и той протегна ръка към брат си. — Трябва да се докосваме един друг. Добре, че си обу панталона.

Шейд се отмести настрани, раздразнен от обхваналата го слабост. Ако не беше тя, той отдавна нямаше да е в стаята.

— Да не си се побъркал? Нищо няма да пренасям върху теб! — и той продължаваше да се отдръпва, като се плъзгаше по пода, но Рейт упорито се влачеше на колене след него.

— О, ще го направиш, братле!

— Я върви на…

— Аз няма да обикна никого, Шейд. Проклятието няма да ми причини вреда. Никога. Нека го направим.

Шейд толкова яростно разтърси глава, че дългите кичури коса го шибнаха през лицето.

— Не!

— Дявол да те вземе — едва чуто прошепна Рейт. — Толкова пъти си ми спасявал живота. Позволи ми и аз да направя нещо за теб.

— Не! Аз…

Шейд замълча, усетил прилив на силно безпокойство. Предчувствие за нещо лошо неприятно погъделичка кожата му и се стегна около гърлото му като примка.

— Руна — въздъхна той. — Тя къде отиде?

Успя някак си да се изправи, но му се зави свят и сграбчи ръката на Ейдолон.

— Вероятно говори с брат си — отговори Рейт. Шейд изруга, усетил, че се разтриса.

— Тя е отвън. Отвън. Нещо се е случило.

Ейдолон пресрещна погледа му.

— Карцерис?

— Или ягуар — предположи Рейт. Добре, че той отново беше започнал да се държи като що-годе нормален. Ейд свирепо го погледна и се обърна към Шейд.

— Стой тук. Ние ще разберем какво става.

— За нищо на света — изръмжа Шейд. Усещането за задушаване премина, но сега изобщо не я усещаше. Това го разтревожи много. Струваше му се, че Руна е много близо, но дори това възприемаше като нещо, обвито в мъгла. Той се измъкна от хватката на Ейдолон и се затича навън.

— Шейд, почакай! Не сме свършили! — извика Рейт зад гърба му и Шейд смътно чу Ейдолон да ругае.

Ако Карцерис я бяха наранили в опит да се доберат до него, той щеше да ги убие. Всичките. Излетя от тунела, готов да се сбие с двамата демони, които се бяха появили за него по-рано. Сигурно водеха и хрътки със себе си, а тези твари нямаха нищо против да се бият. Четириногите бяха отлично обучени — те не убиваха, но целта им едва оставаше жива. Освен това зверове бяха необичайно похотливи и на поваления демон понякога можеше да му се наложи да изтърпи нещо по-сериозно от ухапване.

Без да правят опит да се скрият, тримата се втурнаха по страничната пътека натам, където водопадът пълнеше неголям басейн от южната страна на поляната. Шейд видя Руна да лежи, сгърчена на земята, под дърветата пред него.

— Кучи… — нещо го удари по главата така, че черепът му едва не се взриви от болка. Той се обърна и видя кльощав демон дрек с тояга в ръце.

Рейт го изпревари и го шибна с камшика. Интересно, кога брат му беше успял да го вземе? Рейт толкова ловко боравеше с него, сякаш камшикът беше станал продължение на ръката му. Само след миг лицето на дрека беше разсечено и на всички страни полетяха пръски кръв и избити зъби. От храстите се показаха още някакви същества, но Шейд ги изблъска, преди да ги заобиколи, и се затича към Руна.

Няколко метра; оставаха му само още няколко метра…

Изведнъж пред него изникна гигантски демон с четири крила. Шейд никога не беше виждал такъв — огромен черен звяр, който изглеждаше и вонеше като гниеща плът. Вместо лице, чудовището имаше безобразна муцуна, пълна с множество остри като бръснач зъби.

Проклятие!

Зад него кипеше битка. Братята му бяха поели основния удар върху себе си. Той не можеше да си позволи да се обърне, защото крилатият демон стоеше между него и Руна.

Шейд реши, че от тук нататък никой и нищо няма да застане между тях.

Той се приведе, завъртя се и замахна с крак, като се опита да свали демона с удар в коляното. Успя. Демонът падна, но почти веднага скочи на крака. Шейд със сила стовари юмрук в корема му. Порестата влажна плът подаде и ръката му потъна почти до лакътя. Каква отврат!

С рязко движение Шейд заби коляното си в слабините му, но демонът изпищя и замахна с крило към него. Шейд успя да се наведе и ударът само се плъзна по тялото му, но силната болка и миризмата на кръв му подсказаха, че беше ранен. До първия демон се приземи втори. Крилата му раздвижиха въздуха и течението издигна от земята сухи листа и трева. Силен удар в гърба изкара за секунда всичкия въздух от дробовете му.

Какво, по дяволите, става? Това явно не бяха Карцерис. Освен ако през последните години не бяха променили напълно методите си.

— Khroyesh!

Викът на шеулски — всеобщия език на демоните — означаваше заповед да спрат, но Шейд не изпита облекчение. Дрезгавият глас принадлежеше на брат му.

Крилатите твари отстъпиха и зад гърба на единия се появи Роуг. В ръцете си носеше Руна, която все още беше в безсъзнание. Върху едната ръка на брат му имаше ръкавица с пръсти, които завършваха с метални нокти.

— Стой, където си! — заповяда Роуг и доближи острия си нокът до гърлото на Руна — Или тя ще умре.

— Повярвай ми, братко, не си струва да го правиш.

Роуг повдигна учудено вежди, от които бяха останали само тук-там неопърлени косми.

— Ти не си в положение да ме заплашваш — и той кимна към Ейдолон и Рейт, които се отбраняваха с последни сили. — Кажи им да престанат да се съпротивляват — и докато говореше, той поряза Руна по скулата и тя простена. Благодарение на връзката им Шейд разбра, че не усеща болката, защото все още беше в безсъзнание.

— Върви на майната си! — Той се стараеше с всички сили да говори спокойно, макар че му се искаше да вие.

— Кажи им! — Острият нокът направи прорез на кожата на врата й в опасна близост до вената. Мирисът на кръвта на Руна изпълни Шейд със сляпа ярост. Прииска му се да се трансформира; прииска му се да му откъсне главата; да го разкъса. Но не трябваше да рискува. Дори да излезете победител, армията на Роуг с лекота щеше да се справи с тях.

— Рейт! Ейдолон! — извика той, без да сваля очи от Руна. — Спрете!

— За нищо на света, братко — гласът на Рейт прозвуча глухо и неразбираемо, сякаш говореше с пълна уста; уста, която със сигурност беше пълна с кръв. Въпреки получените раните, той все пак изпитваше чувство на глад.

Проклятие!

— Спри го — повтори Роуг и притисна нокът във врата на Руна.

Сърцето на Шейд се заблъска лудо, докато по лицето му се стичаше студена пот.

— Ейд! Спри го, и то веднага!

Шейд се раздираше от две противоречиви желания. Първото беше да не изпуска любимата си от очи, а второто — да помогне на Ейдолон. Но Рейт почти успя да се измъкне от захвата на брат си и това реши всичко. Шейд скочи върху него в гръб и съумя да притисне ръце му към тялото, но брат му отново се освободи. Рейт винаги е бил силен, но сега, разпален от жаждата си за кръв, беше станал просто неудържим. Избухна яростна битка.

Двамата с Ейд успяха някак си да го повалят на земята, но той беше прекалено зъл и възбуден. А съдейки по горящите му в червено очи и удължените зъби, изобщо не разбираше с кого се бие.

Ейдолон го притисна към земята с цялата си тежест, докато Шейд използва дара си, за да забави сърцето му, и така да намали нивото на адреналин в кръвта му.

— Тихо, братле. Отпусни се — промърмори той и погледна през рамо. Искаше да се убеди, че Руна е жива и че никой от подчинените на Роуг няма да ги атакува в гръб.

Шейд и Ейдолон усмиряваха брат си достатъчно дълго, но вероятно напълно безсмислено. И двамата бяха наясно, че в момента, в който Рейт се озовеше на свобода, отново щеше да се нахвърли срещу противниците им.

— Отлично — каза Роуг. — Учудва ме това, как и двамата все още не сте разбрали, че неговата смърт определено ще облекчи живота ви.

Ейдолон се озъби.

— Ще ти кажа какво би облекчило живота ни, ти проклет…

— Недей — прекъсна го Шейд и го хвана за рамото. — Не трябва да излагаме Руна на опасност.

Вятърът прошумя в клоните на дърветата и във въздуха се разнесе миризмата на сяра. Хрътките!

— Откъде намери кучетата? — Ейдолон пусна Рейт, който веднага скочи на крака. Той се огледа объркано, като не спираше да трепери, едва сдържайки се да не се хвърли към Роуг и да впие зъби в гърлото му.

Но когато Роуг прокара пръсти през косата на Руна дойде ред на Шейд да се сдържа, щом видя как отрязаните кичури коса кръжат и падат на земята.

— Имам си личен кучкарник.

Как ли пък не! Ако Роуг не беше в състояние да контролира дори собствената си приятелка, то как ли го правеше с хрътките? Шейд едва не го изрече, но се наложи да премълчи, защото се страхуваше за Руна. Демоните от армията на Роуг доведоха на поляната двамата Карцерис. Значи, ето как брат му беше открил пещерата! Той ги беше пленил и ги беше принудил да използват хрътките. Кучи син!

— Шейд? — гласът на Руна звучеше приглушено, но отчетливо и той усети прилив на гордост. От нея не миришеше на страх, а на решителност. — Прости ми.

— Няма нищо, лирша.

Роуг насмешливо изсумтя.

— Ти изчезваш! Това според теб нищо ли не означава?

Тя изръмжа ниско и заплашително и Шейд усети как страхът накара сърцето в гърдите му да трепне.

— Руна, не!

Но беше късно. Тя нанесе на Роуг два бързи удара — единият в челюстта, а вторият — в коляното. Шейд усети как го блъсна вълната от енергия, когато Руна се опита да се трансформира.

— Ах, ти, кучко! — изсъска Роуг и заби нокът в рамото й. Викът й проехтя във въздуха. — Нокътят е от сребро. Не можеш да се преобразиш.

Пред очите на Шейд падна червена мъгла. Той се хвърли напред, с намерението да изтръгне гърлото на брат си, но нещо го убоде по врата — вероятно стреличка с наркотик — и от удара в земята дробовете му едва не отказаха. Шейд издърпа стреличката и продължи да се мъчи да стигне до половинката си. И ако съдеше по виковете на братята си, явно и с тях се случваше същото. Преди да изгуби съзнание, последното нещо, което Шейд чу, беше вледеняващият душата вик на Руна.