Лариса Йон
Неудържимо желание (4)

Глава 3

— Шейд, поговори с мен.

Руна допълзя толкова близо, колкото позволяваше дължината на веригата. Стражите бяха приковали Шейд към стената с помощта на нашийника, извън пределите на нейния обсег. В началото той беснееше, хвърляше се към нея така, сякаш беше обладан; истински демон в човешка форма. Докато вратът му не започна да кърви. После се сви на кълбо и остана така, треперейки и стенейки. И това продължаваше вече половин час. Тази негова уязвимост проби дупка в доспехите на гнева й. Тя толкова силно искаше да отмести косата от лицето му и да изтрие капките пот, избили между веждите му, че дори пръстите й трепереха.

Ама че глупачка! Това същество… този мъж… я беше изхвърлил от живота си като ненужна вещ. На нея не й пукаше за демагогията му под девиза: „Ти знаеш, че това е заложено в природата ми“. За пръв път в живота си тя рискува, повярвала, че може да се огради от миналото и да бъде щастлива.

Гневът й се върна и Руна го приветства като добър и стар приятел.

— Какво направиха с теб? — студено се поинтересува тя.

— Искам… — той замлъкна и потръпна. — Болка…

— Зная, че боли. Какво мога да направя за теб?

— Болка…

— Да, зная, че са ти причинили болка…

— Не. — Лицето му се изкриви, когато Шейд протегна крак и изсъска, щом докосна пръстите на ръката й. — Имам нужда… да ми причиниш болка. Моля те… направи го.

— Какво? Не, няма — и тя се отдръпна. — Дълго време умирах от желание да го направя, но ако за теб това ще е удоволствие, няма смисъл.

— Моля те… — Шейд отвори очи. В тях се размърдаха тъмни сенки. Проблясъците на златистия огън бяха изчезнали и сега очите му приличаха на черните езера, които толкова я привличаха.

Руна погледна към крака му, опитвайки се да измисли какво да направи. До нея нямаше нищо, с което да може да го удари. Но ако… Не, ако тя се преобразеше в шифтър, оковите на глезена й щяха да се впият до кръв в плътта — размерът й се увеличаваше почти двойно.

— Руна? — Той се тресеше толкова силно, че веригата не спираше да звънти. — Аз ще умра… ако не го направиш.

Проклятие! Въпреки целия гняв, който изпитваше към него, не можеше да му позволи да умре. Шейд продължаваше да лежи в същата поза, докато тя сваляше тениската си, и той осъзна готовността й да му помогне. Тя свали дънките, но прикованият глезен й попречи и те останаха усукани около него.

Руна се съсредоточи и преобразяването й в шифтър започна. Кожата й се разтегна, костите й започнаха да пукат звучно. Лицето й беше сковано от непоносима болка, когато челюстта и зъбите й започнаха да се удължават, а металният пръстен се впи в глезена й. От остротата на усещанията всичко пред очите й се замъгли. Шейд наблюдаваше случващото се с широко отворени очи. Руна най-накрая се трансформира напълно и успя да достигне до крака му.

Шейд възкликна от изненадващата болка, а после простена. Тя усети костта му под зъбите си, но не я счупи. Върху езика си усети привкуса на кръв.

— Достатъчно — изръмжа Шейд и тя го пусна.

Кракът му пулсираше от болка, когато Руна се трансформира обратно в човек. Тя остана да лежи на земята, обезсилена и изтощена след преобразяването, като се надяваше никой да не е станал свидетел на случилото се. Ако тъмничарите им узнаеха, че може да се превръща във варг, когато си пожелае, вероятно нямаше да чакат пълнолунието, преди да я одерат жива.

Руна потисна позивите си за повръщане от вкуса на кръвта и се изплю върху сламата на пода.

— Благодаря — изрече дрезгаво Шейд.

Ако не го познаваше така добре, можеше да си помисли, че тази дрезгавост е в резултат на крещене часове наред. Но той страдаше мълчаливо. Шейд се изправи и внимателно стъпи на ранения си крак. Въпреки болката, която беше изпитал, изглеждаше много по-добре.

— Как стана така, че можеш да се преобразяваш по желание?

Обезсилена, Руна го погледна, но не се сдържа и огледа голото му тяло. Дори прикован и ранен, Шейд излъчваше аура на мъжественост. Тя забеляза медальона, който приличаше на кадуцей. Помнеше го още от времето, когато двамата се срещаха, но сега, когато разбра към кой вид демони принадлежеше Шейд и какво работеше, символът придоби по-голям смисъл. За разлика от обикновения символ на лекарите на смъртните, при този двете опасни на вид змии се увиваха около кинжал, а крилата зад тях принадлежаха на прилеп.

— Ти си първи — каза Руна, докато си обуваше дънките. — Защо се чувстваш по-добре, макар току-що да забих зъби в крака ти като ротвайлер в любимата си играчка? Какво направиха с теб?

Той отметна глава, опря я на стената и се вгледа в тавана.

— Използваха жена. Проклятието на моя вид е, че ако ни възбудят свръхопределена граница, имаме нужда от освобождение, иначе болката става непоносима. А ако я търпим прекалено дълго, можем да умрем.

— А, значи, тази жена… — не се доизказа Руна. Тя дори не искаше да си мисли какво беше направила онази кучка с него.

— Тя ми доставяше удоволствие с уста, докато не започвах да губя разума си от възбуда, а после спираше, без да ми позволи да свърша.

— И? Нима фактът, че се намираш в килия за мъчения, не охлади възбудата ти?

— Разумът ми го разбира, но тялото ми отвръща на ласките — и той хвърли към Руна тежък поглед. — Както знаеш, аз съм инкуб, а тя се беше възбудила не по-малко от мен. Просто не можех да направя нищо.

Е, да… Отново всичко опираше до инстинктите му.

— Значи, ако усетиш нечие желание, то няма как да не отвърнеш? — И когато Шейд кимна, Руна замислено прехапа устна. — Онзи ден, когато се срещнахме, ти каза, че усещаш, че имам нужда от теб. Това ли имаше предвид?

Той отново кимна.

— Затова се опитвам да избягвам места, където има струпани прекалено много хора. Нощният клуб, особено ако там се събират демони, за мен се превръща в истински ад. Само не се обиждай.

Това обясняваше защо не бяха ходили никъде през месеца, в който се срещаха. Всичко, което се беше случило между тях, беше неговият апартамент или стая в хотела, секс и храна. Един път се разходиха в парка… През онази нощ там нямаше никого. Тогава Руна го сметна за романтично. Сега вече знаеше истината.

— Значи, където и да си, ще си останеш там, ако почувстваш женска неудовлетвореност? Така ли? И няма да можеш да си тръгнеш?

— Не мога дори само ако една жена иска секс. Аз просто съм длъжен да я намеря. А ако се окаже, че тя е с мъж, то работата може да придобие доволно неприятен обрат.

— Защо просто ти, хм…

— Не мога да достигна до оргазъм сам, ако използвам ръката си.

Това обясняваше защо той толкова се мъчеше да стигне до нея, когато го довлякоха след мъченията. Шейд губеше разума си от болка и желание; имаше нужда от освобождение, а тя беше единствената жена в полезрението му. И нарочно го бяха приковали извън пределите на нейната досегаемост, за да го измъчват. Наистина бяха откачалки.

— А ти защо искаше да те… да те нараня?

— Рискувах. Надявах се, че това ще измести агонията от неудовлетвореното желание. — Той огледа ухапаното и натисна краищата на разкъсаната кожа. Кръвотечението беше обилно. — Твой ред е. Защо можеш да се преобразяваш не само в пълнолуние? Варгите не са способни на това, а шифтърите се превръщат в животни, но не го могат по желание.

— Не зная защо — излъга Руна. — Надявах се да мога да намеря отговор в твоята болница.

Шейд въпросително изви вежда.

— Откъде знаеш за нея?

— Търсех този, който ме ухапа. И по време на това издирване се сблъсках с много същества от вашата реалност. А теб те издава униформата. — Нова лъжа, но тя не можеше да рискува и да му каже истината. Той не трябваше да знае, че Подразделения Хикс е наясно със съществуването на ЦПБ, а самата тя търси Шейд, защото има мисия да научи повече за нея.

Той й беше казал, че работи в Бърза помощ. Но когато сътрудниците на Подразделение Хикс й показаха кадуцея, иззет от убития от Егида лекар шифтър, тя се досети, че нейният бивш приятел работи в същата болница. Кадуцеят беше точно копие на онзи, който носеше Шейд.

Обикновено работата й се състоеше да надушва — в прекия смисъл на тази дума — какво става в света на шифтърите. Военните тайно ги маркираха, като добавяха информацията в огромна база данни, с чиято помощ лесно биха могли да водят по-нататъшни наблюдения. А назначението си Руна беше получила благодарение на доброто познаване на Ню Йорк и връзката й с Шейд в миналото.

— Ти не трябва да се занимаваш с нечистите — изръмжа — Все още не си подготвена за това.

— Не помня, да съм ти искала разрешение.

— В моя свят ти си само едно неопитно дете, Руна. Стой настрана.

Тя раздразнено махна с ръка.

— Ах, Шейд? Я се огледай наоколо! Няма накъде да затъна повече. А и нямам право на избор — и тя го погледна намръщено. — Ако трябва да съм точна, именно заради теб се озовах в твоя свят.

— Ти наясно ли си ли, че когато си се превърнала във варг, срокът на живота ти се е увеличил четири пъти? Така че по-скоро би трябвало да ми благодариш.

— Това е, при условие че няма да ме убият в близките два дни. Или по-късно, когато Егида се добере до мен. Или някой друг варг. — Тя въздъхна раздразнено. — Дълго ще ти се наложи да очакваш благодарността ми. А с време за нея определено не разполагаме.

— С нас всичко ще е наред.

— Защо реши така?

— Моят брат ме усеща. И ще ни намери.

Да, жалко, че нейният брат не го можеше. По дяволите! Нито той, нито някой от Подразделението щеше да узнае, че тя беше изчезнала по време на пълнолунието. Едва след него Руна трябваше да осъществи връзка. Шейд погледна как е раната му и отново я притисна. И дори не трепна — всяко едно от движенията му беше точно и професионално.

— Колко братя и сестри имаш? — Руна вече го беше питала за това отдавна и той беше отговорил малко мъгляво: — Няколко. — След което като истински политик умело беше сменил темата на разговора.

— Една сестра — амбър демон. И двама братя — Рейт и Ейдолон.

— Те също ли са амбър демони?

Той поклати глава.

— Не, те са семинуси, също като мен.

— А как така се е получило, че сестра ти е амбър демон?

— С нея сме родственици по майчина линия. С братята ми имаме един и същ баща, но майките ни са от различни видове.

— Значи, вие сте… мелези?

— Не. Всички семинуси са чистокръвни. И всички са от мъжки пол. Женски семинуси няма. Затова след прераждането ние оплождаме самките на другите видове демони. От такива съюзи се раждат чистокръвни семинуси, макар че те да получават по наследство някои черти, характерни за майките им.

Колко интересно.

— А от къде на къде самките на другите видове демони се съгласяват да износят децата ви?

— Не се съгласяват. Полово зрелият семинус е способен да приеме облика на всеки самец от друг вид. Така че ние се размножаваме със секс чрез измама. Ако това не сработи, то винаги можем да прибегнем към изнасилване.

— Мило.

Шейд обърна очи към тавана.

— Ние сме демони. Но ако от това ще ти олекне, болшинството от нас до прераждането си изобщо не се радват на подареното им от съдбата. А след това просто престава да им пука.

— Тоест на теб не ти е все едно?

— Сега — да. Самата идея да измамя или изнасиля жена, предизвиква у мен отвращение. Както и осъзнаването какво ще се случи с детето от подобен съюз.

— А?

— Обикновено тези децата биват убити още при раждането. Много малко от демоните се съгласяват да отгледат потомството на друг вид, особено ако то е в резултат на предателство или насилие.

— И да разбирам, че бащите дори не вземат участие в съдбата им?

— Болшинството от нас дори не знаят кой точно е татенцето. Ние израстваме в семействата на майките си, но истината е, че можем да усещаме братята си.

— Значи, ти не познаваш баща си? — Руна се намести по-удобно, но трепна от болката, която я прониза в глезена.

— Зная само слуховете за него.

— И всички демони на секса ли се размножават по този начин?

— Не. Голяма част от инкубите и сукубите встъпват в съюз със смъртни, но семинусите не могат да го направят. Тогава смъртните жени раждат кембиони.

— Кембиони?

— Стерилни мелези. — Начинът, по който го изрече с презрителна усмивка, показваше отношението му към този въпрос.

Съдейки по всичко, да се чукаш с хората беше възможно, но да правиш деца с тях — безсмислено? Руна се опита да скрие горчивината си и попита:

— Значи, твоята майка е била амбър демон, така ли?

Шейд кимна. Руна не знаеше почти нищо за този вид, който предпочиташе да живее в пещери. Тя беше прочела само няколкото основни неща, които намери за тях, когато се опитваше да определи към кой вид демони принадлежеше Шейд. Знаеше например че те имат сива кожа, приличаха на хора, но избягваха контактите със смъртни. Бяха известни с това, че в семейния кръг бяха общителни и имаха приятен характер, макар че предпочитаха изолацията пред показността на останалия демоничен свят… Вероятно защото бяха лесна плячка за по-силни и злобни демони.

— А братята ти? — наведе се напред Руна, без да скрива любопитството си. След като неочаквано се беше озовала в света на демоните и след като преодоля първоначалния си шок, тя посвети всяка свободна минута на изучаването му. — От кой вид са били майките им?

— Моят по-голям брат — Ейдолон — е роден в семейство на юдициуси, а майката на Рейт е вампир.

Руна изненадано примигна.

— Не мислех, че вампирите могат да се размножават.

— Те не могат. Единствено Рейт е изключение от правилото.

Някой в подземието започна да крещи и Руна настръхна.

— А твоите родители? — попита тя с леко треперещ глас. — Истината ли ми каза, когато се срещахме? Че майка ти живее в Южна Америка, а баща ти е мъртъв?

В килията настъпи дълга и неловка тишина. Най-накрая, когато Руна беше изгубила надежда за отговор, Шейд изрече:

— Майка ми беше убита преди няколко месеца.

— О, извинявай! Много съжалявам.

— Нима ти си я убила?

Руна едва не се задави от изненадващия му въпрос.

— Не.

— Тогава не трябва да се извиняваш.

— Въпросите ми дразнят ли те? — рязко попита тя.

— Аха! — и Шейд присви рамене. — Макар че тук няма какво друго да се прави.

А тъмничарите им сякаш бяха очаквали точно това. В коридора прозвучаха стъпки. Руна се присви и се приготви за атака, докато Шейд остана на мястото си. Той изглеждаше така, сякаш наблюдаваше случващото се от дивана, докато си пийваше бира. Ако голотата му го смущаваше, не го показа с нищо.

Вратата на килията им се отвори. Влезе найтлишът, отвел Шейд до залата за мъчения, и стовари на пода спортен сак. След него в помещението влезе фигура, загърната в мантия с качулка, която скриваше лицето му. На Руна й се стори, че видя в гънките на тъканта да проблясва маска. Бяха видни само ръцете на демона — подобни на кости, с опъната върху тях кожа. Някои от пръстите му липсваха, но това не му пречеше да държи странна на вид тояга с метални шипове в края.

Непознатият се обърна към Шейд.

— Виждам, че си се оправил след мъченията.

— Ето какво се получава, когато наемаш второкласна проститутка като Солис. Трябваше да я научиш да прави качествен минет.

Изпод качулката се дочу съскане.

— Ще те накарам да страдаш.

— Обещания, обещания — лениво отговори Шейд и демонстративно се зае да изучава ноктите на ръцете си.

Руна буквално усещаше яростта, която клокочеше в гърдите на демона с мантията.

— Ще направя така, че случилото се със сестра ти да се окаже детска пакост.

Шейд много бавно вдигна глава. В очите му блестеше ненавист.

— Къде е тя? Какво си направил с нея?

— Наистина ли искаш да знаеш?

Шейд скочи на крака.

— Казвай!

Непознатият кимна към найтлиша, който отвори чантата и измъкна от нея нещо, което наподобяваше на кожено одеяло.

О, боже! Стомахът на Руна се рязко преобърна и тя усети как всичката кръв се отдръпва от лицето й. Тъмничарят им злобно захихика.

— Кожата на амбър демоните струва много на пазара на Преизподнята. Твоята сестра ще се превърне в чудесна наметка за някого.

Тъмнина я обгърна секунда преди Руна да усети ледения полъх. Шейд захвърли самоконтрола си и изкрещя. Пълният му с агония вопъл щеше да преследва Руна до края на живота й.

 

 

Най-голямото главоболие сред целия персонал на ЦПБ напоследък беше Кайнан Морган. Макар че… да, точно така беше. И Кайнан го знаеше.

Но не му пукаше. В последно време не му пукаше за нищо. Вътрешният му барометър, който показваше по какво да плюе и по какво не, се беше счупил преди година — когато съпругата му го беше предала, а после беше загинала от ръцете на любовника си. От ръцете на един от многото си любовници, ако трябваше да бъде точен. Този, който беше смъртен.

Освен това я имаше и Джем. Черна коса със сини кичури, външен вид на гот, пиърсинг и татуировки. Той беше простил на Тейла за това, че се беше оказала демон. И защото не знаеше кой е баща й, докато Ейдолон не го откри. Но сестрата на Тайлър, Джем… Тя беше съвсем друга история. Той я срещна преди четири години в една нюйоркска болница, където младата жена работеше, като се представяше за обикновена смъртна. Тя разговаряше с Кайнан, смееше се заедно с него, виждаше го почти гол по време на медицинските прегледи.

И ако трябваше да бъде точен, това не беше чак такова предателство, защото нищо не ги свързваше, но тя му харесваше. После се оказа, че през цялото това време тя е била негов враг.

Макар че и това не беше съвсем вярно. След онази нощ преди година, изпълнена с жестокост, Кайнан направи неприятен извод: не всички демони бяха превъплъщение на злото. Някои от тях дори се опитваха да живеят в мир и разбирателство със смъртните. Осъзнаването на този факт, заедно с предателството на жена му, преобърна с главата надолу всичките му морални, духовни и емоционални устои. Кайнан се беше отегчил от Егида и беше приключил с онова, в което винаги е бил много добър — с убийствата.

Което означаваше, че беше дошло време да се обърне към второто най-добро нещо, което му се отдаваше. Макар да не беше сигурен, че ще има сили да издържи.

Беше се завърнал към медицината.

И точно тук на сцената се беше появил Ейдолон. Той предложи на Кайнан работа в ЦПБ, където вече работеха и много смъртни. Нямаше как да не забележи иронията в цялата ситуация. Кайнан беше убивал демони години наред, а сега от него искаха да ги лекува.

Е, той прие предложението, но с едно условие: сам да избира на кого да оказва помощ. Кайнан не смяташе да връща злото по улиците на този град със собствените си ръце. Ейдолон прие мотивите му и го назначи на длъжността лекар, макар по това време в болницата да имаше по-голяма нужда от добри терапевти. Кайнан притежаваше богат опит в тази сфера благодарение на годините служба в армията. Освен това в Егида, след поредната от схватките с демоните, именно той шиеше раните на Пазителите.

И все пак това беше временна мярка. Общуването му с демони показваше явно състоянието на душата му и той вярваше, че все някога щеше да настъпи краят. И той отново ще се превърне в стария Кайнан. Само че не беше сигурен дали ще може да се върне към работата си на наместник на Егида в Ню Йорк… Проклятие, той дори не знаеше дали бившите му колеги щяха го искат. Ако Сиджил — дванадесетте върховни лидери на Егида — узнаеха, че работи с враговете им… сами щяха да го добавят в черния списък. Изобщо не трябваше да знаят за работата му в болницата. Но имаше и още нещо. Ако станеше известно, че сегашният изпълняващ длъжността наместник на нюйоркската квартира — Тейла — е наполовина демон, и освен това сгодена за такъв, и Тей, и Кайнан ги очакваше смъртна присъда.

Но явно Сиджил и досега не знаеха за нововъведенията в работата на Тейла: тя беше започнала да обучава пазителите си да различават добрите демони от лошите. И благодарение на това Егида вече имаше информатори сред нечистите. Освен това Тейла прокарваше политиката „по-добре плени, отколкото убий“ по отношение на шифтърите, което беше само от полза. Някои шифтъри причиняваха злини непреднамерено. Те успяваха да се измъкнат от клетките — например тези, които се бяха превърнали в шифтъри съвсем скоро — и не знаеха какво се случва с тях три поредни нощи в месеца. Унищожаваха се единствено чудовищата, които хладнокръвно убиваха смъртни.

Кайнан беше принуден да признае, че Тейла се беше превърнала в чудесен наместник на Егида, въпреки недоразуменията им в самото начало.

— Привет, недоволник.

Дочул гласа на Рейт, Кайнан скръцна със зъби и преряза конеца. Той тъкмо приключваше с раната на поредния си пациент. Нитулът се държеше необичано тихо по време на цялата процедура, въпреки че този вид демони имаха навика да ръмжат постоянно и във всяка ситуация. Кайнан не обичаше да шие нитули, но те насочваха агресията си към другите видове демони, а не към смъртните, и затова той с чиста съвест ги връщаше на улицата.

Освен това, тази самка беше ранена и изнасилена при нападението на семинус, преминал през прераждането. Кайнан много искаше тя да намери копелето и да го разкъса на парчета, но… Той не можеше да направи нищо, а тя най-вероятно вече беше бременна.

Той погледна към Рейт, който стоеше на вратата на манипулационната и направо се молеше за удар по нахално усмихнатата си муцуна.

— Какво искаш?

— От живота ли? Да те дразня.

— Кълна се в бога…

— О, не — размаха пръст Рейт. — Не можеш да правиш това в болницата за демони.

Кайнан вдиша дълбоко и преброи до пет — Ейдолон твърдеше, че това му помага при общуването с брат му. Е, това може би помагаше на Ейд, но Рейт не беше преспал с неговата жена. Разбира се, той отричаше да се е чукал с Лори, но той по никакъв начин не можеше да бъде наречен Господин Честност и Добропорядъчност. И ако беше такъв до прераждането си, след това щеше съвсем да го подкара без спирачки.

— Ако не беше заклинанието на убежището, щях да ти наритам задника — процеди Кай.

Рейт се разсмя, защото заплахата му беше символична. Да, Кайнан беше добър боец, преминал през подготовката на Егида, а преди това — през тази на армията, но семинусът ненапразно си беше заработил призванието майстор по всички възможни бойни изкуства — и на смъртните, и на демоните. Освен това беше на деветдесет и девет години и зад гърба си имаше седемдесетгодишна практика на прилагане на тези умения. Рейт лесно би могъл да помете пода с Кайнан, без дори да се изпоти.

— Направо ме заболява коремът от смях с теб, човече. Добре, ще ти дам възможност да дишаш спокойно. — Рейт казваше това всеки ден и точно по този начин: с измамно безгрижие. — Някой успял ли е да се свърже с Шейд?

— Не. — И това не беше добре. Миналата нощ, след като Шейд и Скалк не се върнаха от едно от поредните повиквания и не отговаряха по радиостанцията и телефоните, Ейдолон изпрати отряд да ги търси. Демоните отидоха на последното известно местопребивание на Шейд, но там нямаше никаква следа от лекарите. — А нима не можеш да го усетиш?

— Само ако много се постарая. Но при условие че той сам не започне да се настройва на вълната ми или не изпитва истинска болка… — Рейт изведнъж възкликна и замълча. След което падна на колене, обхвана корема си с ръце и се затъркаля по пода. Върху лицето му се разпиляха кичури светла коса, но само по звука на хрипливия му, накъсан глас можеше да се разбере колко го боли. — Мамка му! — простена демонът. — О, по дяволите…

Кайнан се обърна и натисна копчето на система за вътрешна комуникация на болницата.

— Ейдолон! Втора манипулационна! Веднага! — После коленичи до Рейт. — Старче, какво става? Какво не е наред? Кажи ми къде те боли?

— Шейд! — и Рейт повдигна глава. Сините очи, толкова различни от тъмните очи на братята му, бяха пълни със сълзи. — Боли го много.

 

 

— Копеле! — Шейд се хвърли към урода в мантия и увисна на веригите. Проникналата чак до костите му скръб го прониза, подобно на стеги на Пазител на Егида. Бяха изминали осемдесет години, откакто беше усетил за последно подобно нещо. Когато заради него загинаха всичките му сестри, освен една. А сега и тя; единствената оцеляла. Тази, която той се беше заклел да пази и защитава, беше мъртва.

— Кой си ти? Покажи се, страхливецо.

— Кой съм аз ли? — и фигурата в мантията се премести напред. — Наистина ли искаш да знаеш?

Ръмжейки, Шейд отново се задърпа и разтърси веригите, с които беше прикован.

— Не, попитах те, защото много ми харесва звукът на собствения ми глас, задник.

— Колко театрално. — Непознатият свали ужасната, направена от кожа и козина маска от лицето си, което все още оставаше скрито под качулката.

— Кой си ти?

Много бавно изродът свали качулката си.

— Твоят брат.

Сърцето на Шейд се разтуптя лудо, когато видя лицето на Рейт. Сини очи. Изсветлели от слънцето кичури. Нахална усмивка, която показваше връхчетата на вампирските му зъби. Но нещо не беше наред. Също както и по време на мъченията, усещанията му бяха неясни.

— Ти не си Рейт.

— И никога не съм го твърдял. — Непознатият близна с език единия от кучешките си зъби — жест, толкова типичен за Рейт. — Но ако това ще те утеши, целта ми беше точно той. Скалак не ми беше нужна. Защо на повикването дойде тя, а не той?

По гърба на Шейд плъзна тръпка. Рейт работеше в Бърза помощ само по една нощ в месеца. Откъде това копеле знаеше, че вчера е бил неговият ред? Ако той се беше появил, както трябваше да направи, никой нямаше да повика Скалк и Шейд, щеше да попадне в плен на упирите заедно с брат си. Така че как негодникът беше разбрал за… Ама, разбира се! Солис! Интересно, колко отдавна тази кучка шпионираше него и братята му?

— Нищо няма да ти кажа — Шейд говореше бавно, като нарочно разтягаше думите — стараеше се във всяка от тях да прозвучи изпълващата го ненавист.

Найтлишът натъпка ужасния си трофей обратно в сака, докато Шейд стоеше, безсилен да направи каквото и да е.

— Знаеш ли, тя викаше името ти — каза фалшивият Рейт. — По-скоро проклинаше — усмихна се той. След което затвори очи и вдиша дълбоко така, сякаш отново се опиваше от звуците на агонията и аромата на ужаса й.

Това същество се хранеше със страданията на другите и Шейд не възнамеряваше да играе по чужди правила. Вече си беше имал работа с подобни демони и макар да нямаше търпение да разкъса копелето на части, беше наясно, че трябва да внимава.

А когато постигнеше целта си, щеше да направи всичко възможно този урод да получи в милион пъти повече от болката, която беше изпитала Скалк.

Руна усещаше изгарящата ледена ярост, бликаща от Шейд, докато той се опитваше да стои прав, без да напряга ранения си крак — сякаш ухапването беше просто някаква драскотина.

— Давай, прави каквото си замислил. — Гласът му — дълбок и силен — прозвуча като удар с камшик.

Непознатият изсъска и се втурна напред, но навреме спря там, където Шейд не можеше да го достигне.

— Винаги съм те ненавиждал. Почти толкова силно, колкото и твоя жалък по-малък брат.

Шейд се озъби.

— Можех да се впечатля от признанието ти, ако знаех кой си.

Няколко минути похитителят им остана неподвижен, а върху слепоочието му започна да пулсира вена. Той беше казал, че е брат на Шейд, но изглежда, че Шейд не се беше хванал на въдицата. В същото време негодникът имаше невероятна прилика с него. Ако не се вземеха под внимание цвета на очите и на косата. Когато непознатият свали плаща и разкри мускулестото си тяло, Руна забеляза и други различия. Например Шейд беше по-широк в раменете, но малко по-нисък. Макар че при ръст от почти метър и деветдесет нямаше как да бъде наречен нисък. Знаците върху десните им ръце бяха идентични, но с тази разлика, че там, където Шейд имаше незрящо ако, у похитителя им имаше изображение на пясъчен часовник.

Изведнъж тялото на демона затрептя и започна да се трансформира. Той се превърна в човекоподобно същество, изсъхнало и изкривено. Някъде кожата му беше напукана и сбръчкана, а на други места — опъната и плешива. Каквото и да беше съществото, изглеждаше така, сякаш го бяха пуснали във фритюрник и препържили до кафява коричка.

— Не мога прекалено дълго да оставам в измененото си състояние — каза то. — Максимум — няколко часа. Върху мен все още важат всички ограничения на семинусите след прераждането. — Непознатият погледна Шейд право в очите. В тъмния му поглед се четеше безумие.

Шейд пребледня като смъртник — толкова рязко, сякаш всеки момент щеше да рухне.

— Да — изхриптя чудовището. — Сега вече знаеш кой съм, нали?

— Не… — Шейд се олюля и опря рамо на стената. Беше пребледнял като платно. Родовият му символ, ярко откроен, пулсираше върху бледата кожа. — Ти не може да си…

Обезобразените устни се разтегнаха в гротескна усмивка.

— Погледни ме. Да, ние се възстановяваме бързо, но ето какво прави с нас огънят.

— Огън… — прошепна Шейд. — Пламъците, унищожили „Бриймстоун“. — Той тръсна глава и тъмните кичури надвиснаха над очите му. — Но теб те убиха. Клубът беше изпепелен до основи. И аз почувствах смъртта ти.

— Аз умрях… за известно време — потвърди обгореният. — Затова се прекъсна братска ни връзка в онзи ден. Но ти знаеш, че съм аз.

— Шейд? — Гласът на Руна проряза вибриращата от напрежение атмосфера в килията. — Какво става? Кой е този?

— Моят мъртъв брат — процеди Шейд. — Това е Роуг.