Кристина Лорен
Любов и други думи (9)

Тогава

Петък, 21 декември,

преди петнайсет години

Татко сякаш се досещаше, че ми е мъчно след разговора с Елиът за Коледа без мама и беше доста мълчалив на вечеря. По едно време попита:

— Искаш ли утре да отидем до Гоут Рок?

Гоут Рок е мястото, където Ръшан Ривър се влива в океана. Водата е много студена и опасна дори покрай брега, вятърът носи пясъка и не може да опечеш нищо на барбекю. Красиво е и аз обичах да ходим там. Морските лъвове и слонове се излежаваха, а черните, натежали от солта водорасли миеха бреговете като някакво полупрозрачно, извънземно видение. Сякаш пусната отнякъде, в средата на плажа, до тесния провлак се издигаше самотна, висока около трийсет метра скала.

— Ако искаш, покани Елиът да дойде с нас.

Кимнах.

* * *

Елиът мърдаше на седалката, дърпаше колана, прокарваше ръка в косата си. Не можех да се съсредоточа в книгата и накрая го попитах:

— Какво ти е?

Той погледна към татко и каза:

— Нещо не ми е много добре.

Ръцете му бяха големи за слабото тяло, ала непохватността никак не му пречеше и аз дори не я забелязвах.

Татко спря на паркинга и вятърът ни блъсна с всички сили. Закопчахме якетата и нахлупихме шапките.

— По-надалеч от скалата няма да ходите — рече татко и извади своето малко удоволствие — пакет датски цигари. Не пушеше пред мен. Когато мама забременяла, отказал цигарите. Вятърът разроши светлата му коса, той я отметна, погледна ме за разрешение, аз кимнах и като лапна една цигара, добави: — Стойте поне на двайсетина метра от тюлените.

С Елиът се изкачихме на една дюна и се загледахме в океана.

— Баща ти всява страх.

Засмях се.

— Защото е висок?

— Висок и мълчалив. Има… властно присъствие.

— Той говори повече с очи, отколкото с думи.

— Колко жалко, че не говоря на „очен датски“!

Отново се засмях.

— Не знаех, че пуши — каза Елиът с поглед в разбиващите се вълни.

— Само няколко пъти в годината. Това е неговото тайно удоволствие.

— Мейси, взел съм ти коледен подарък.

Въздъхнах тежко и той се засмя.

— Подарък за теб, пресвета Мейси!

Елиът тръгна към плажа и забелязах, че носи малък пакет под мишницата си. Минахме през дюната, сухите плавеи и малките купчинки водорасли и стигнахме до едно малко, защитено от вятъра заливче. По формата на пакета прецених, че е книга.

— Не се притеснявай, че не ми носиш подарък. Аз съм ти задължен, тъй като прекарвам уикендите у вас.

— Не си ми задължен. — Бях развълнувана не само защото ми беше купил книга и защото четяхме заедно, а заради разговора ни за мама. — Винаги можеш да идваш. Аз нямам братя и сестри. Само двамата с татко сме.

— Може би затова избрах тази книга.

Извадих книгата от опаковката и вятърът за малко не я грабна.

Мост към Терабития.

— Чела ли си я?

— Не. Но съм чувала за нея.

Елиът въздъхна доволно и хвърли един камък във водата.

— Благодаря — промълвих аз, но не бях сигурна дали ме чу сред рева на океана.

Той ме погледна и се усмихна.

— Дано ти хареса колкото на мен. Мисля си, че може да съм твоят Мей Бел.