Кристина Лорен
Любов и други думи (27)

Тогава

Събота, 17 януари,

преди единайсет години

Елиът придърпва една пухкава възглавница под главата си и се изляга на пода. Два следобед е и с татко едва стигнахме заради някакво тропане в мотора на старото волво. Двамата с господин Ник се заеха с установяване на причината, а аз и Елиът обядвахме на стъпалата със студено пилешко. След като се качихме в библиотеката, ми се приспа.

— Любима дума? — За една седмица гласът му беше станал още по-плътен.

Затворих очи.

— Изтезаващ.

— Гледай ти! Какво ново?

Бяхме в библиотеката от половин час. Сините стени, изрисуваните звезди и топлото тяло на Елиът до мен ми действаха успокояващо и бях склонна да споделя.

— Ами, не знам защо, но момичетата само клюкарстват. Гадна работа… — отвърнах аз.

Елиът отбеляза страницата и затвори книгата.

— Разказвай!

— Ники харесва Равеш. Той ме покани да отида с него на пролетния бал, а аз му отказах. Добре, но Ники ми се сърди. Защо? Защото поканил мен, а не нея. И тя казала на…

— Спокойно, поеми си дъх!

— Та тя казала на приятелката ни Елиз, че сигурно съм искала Равеш да ме покани само за да му откажа! Не ми говорят сега и двете.

— Сега и двете не ми говорят — поправи ме с усмивка Елиът. — Защото са кучки, нали?

Засмях се. Толкова ни беше добре заедно! Защо не се чувствах така всеки ден!

— Трябва мен да заведеш на пролетния бал — подхвърли той.

— Нали мразиш такива събития?

— Бих отишъл. — Елиът облиза небрежно устни.

— Всички искат да се запознаят с теб.

— Аз пък не искам да се запознавам с никого. Но искам да те видя в тоалет, различен от пижама, шорти или джинси.

Не можех да откъсна очи от устните му. Исках да усетя вкуса им.

— Наистина ли би дошъл?

— Не ми се иска дори да помислиш, че ще отидеш на бала с друг.

— Защо?

— Защото си най-добрата ми приятелка. И въпреки резервираността или сдържаността ти…

— Добри синоними!

— … ти си момичето, което искам. Искам да бъдем заедно.

— Но ти целуваш други момичета.

— Рядко.

— Да не вярваш.

— Нямаше да ги целувам, ако целувах теб.

Дъвчех устни и мълчах. Накрая казах с въздишка.

— Защо всички не са като теб?

— Аз мога да бъда всички за теб.

Усмихнах му се и за кой ли път потиснах изгарящото ме желание. Ставаше все по-трудно да не си призная, че го обичах.

— А твоята любима дума?

Елиът помисли, помисли и отвърна:

— Фрустриран.