Кристина Лорен
Любов и други думи (28)

Сега

Сряда, 8 ноември

След разговора със Сабрина отношенията ми с Елиът наподобяват лавина. Говорим всеки ден, което не правехме и като ученици. Понякога си разменяме съобщения. Чувствам присъствието му непрестанно и макар да искам да си наложа да не е така, аз знам, че успокоителното беззвучно тананикане в мислите ми се дължи на него.

Нещата с Шон са все така особени. Не се караме. И почти не разговаряме. Ако се случи да съм заедно с него и Фийби, тя ми се радва, той също. Ако му кажа, че утре ще се женим, той пак ще бъде щастлив. Ако пък отложа сватбата безсрочно, не би поискал никакво обяснение. Дори да си тръгнех, Шон щеше да бъде добре. С други думи, сърцето ми е освободено от всякакъв ангажимент и съм убедена, че той не се нуждае от мен. Връзката ни щеше да се свежда до секс, финансова сигурност, покрив над главите и делови разговор по време на вечеря, докато водим два напълно самостоятелни живота.

Ние не сме и никога не сме били влюбени. Всеки път, когато се разминаваме с усмивки пред мивката в банята, черно-бялата истина крещи: Тази връзка е приключена!

Писна ми. Чудя се как да си тръгна. За съжаление, Шон сигурно щеше да покаже разочарованието си. Двамата живеем във взаимен комфорт — той като мой любовник, аз като негова любовница, и на него това му беше достатъчно, защото вече имаше любовта на живота си — шестгодишната Фийби.

Задавам си въпроса дали ще мога да се справям, ако се преместя в града. Уреждам среща с финансовия си съветник. Дейзи Милиган беше не само съветник, тя беше финансов факир за татко. Не съм много наясно с качествата й, но поради сантиментални причини не я смених с друг финансов консултант.

Тя е почти на седемдесет, но веднага ме уведомява за възможностите ми, които ще покриват поддържането на къщата и данъците. Бърза да ме посъветва за продажбата на едната къща — трябвало да помисля за пенсионна сметка, която била по-важна от собствеността на два имота. Не смея да й кажа, че живея в Сан Франциско и дори не давам къщата в Бъркли под наем.

Мразя да говоря за пари. Изнервям се и когато Елиът ми изпраща съобщение, за да ме пита как съм, отговарям, че съм близо до него и че можем да се срещнем.

Виждаме се на върха на Бъркли Хилс в Тилдън Парк, на входа на Уайлдкат Крийк Трейл.

Пристигам първа и слизам от колата. Духа силно и вдигам яката на якето си. Мъглата пълзи над хълмовете и сивият хоризонт тъне в долината.

Обичам Тилдън, тъй като с мама идвахме често в Малката ферма, за да яздя понитата и да храним кравите. След като тя почина, с татко идвахме почти всеки уикенд и хранехме патиците в езерото. Седяхме, мълчахме и хвърляхме късчета хляб, а патиците се боричкаха и квакаха.

Носталгията по Тилдън се слива с носталгията по Елиът и ме задушава. Двамата сме за пръв път тук, макар да имам чувството, че сме били и преди това. Той е част от клетките ми и е в моето ДНК.

Елиът крачи в мъглата с дългите си крака в тесни черни джинси, приближава и тревожността ми се изпарява.

В миг на божествено прозрение осъзнавам, че Сабрина беше права — животът ми без него не беше живот, а оцеляване. Искам да бъдем заедно. Ала не знам как.

Той сякаш долавя настроението ми, сяда на пейката до мен и мята ръка на облегалката.

— Как си, добре ли си?

Толкова искам да го прегърна!

— Да. Уморителен ден…

Дърпа ме за опашката и се засмива.

— Още сме по средата на деня.

— Срещнах се с финансовия съветник на татко.

— И?

— Смята, че трябва да продам едната къща.

— А ти какво мислиш? — тихо пита Елиът.

— Знам, че е права, но макар да не живея в къщите, не искам да се разделям нито с едната, нито с другата.

— Нормално. Те са изпълнени със спомени. И добри, и лоши.

Думите му обобщават всичко. Такъв е той — още от мига, когато за пръв път ме попита за мама.

В парка няма никого и срещата ни е трогателно интимна. Днес очите му са повече зелени, отколкото кафяви, брадата му е леко набола и аз притискам ръка между коленете си, за да не погаля лицето му.

— Може ли да те попитам нещо?

— Винаги — кима той.

— Мислиш ли, че съм затворена и държа всичко в себе си?

— Сериозно ли ме питаш?

Сръгвам го и той охка престорено.

— Сабрина ми каза, че държа хората на разстояние.

Елиът се замисля и подбира думите си.

— С мен говореше за всичко, но май не го правеше с никого другиго. Може би е все още така.

Наблизо минава кола, дизеловият мотор гърми и отвлича вниманието ни. От Малката ферма долита лек мирис на животни.

— Вероятно се влияя от отношенията ни в момента, но ти като че ли наистина се въздържаш да споделяш. И не знам дали го казвам от пристрастие, но май си такава и в отношенията си с Шон.

Не желая да обсъждаме Шон. Макар вече да знаех как ще постъпя, осъзнавах, че му дължа достатъчно много, за да проведа наложителния изяснителен разговор първо с него.

— Споделях доста с татко. Вероятно не като с теб, но разговаряхме за училище. И за мама.

— Мейс, имам предвид сега. Винаги си била сдържана. Имаш ли друга приятелка освен Сабрина?

— Имам теб. Сега. Пак.

Елиът взема една паднала клонка и я върти между пръстите си.

Знам…

Знам…

Знам какво следва.

— Мейси, обичаш ли Шон?

Очаквах този въпрос и въпреки това съм слисана.

— Виждал съм те влюбена — тихо добавя той. — Не ми се струва да си влюбена в него. Не разбирам защо си с Шон.

Челото му се набръчква, устните му са стиснати. Опитвам се да не прозвуча мелодраматично:

— Доскоро не си бяхме давали сметка, ала ние живеем живота на емоционално объркани хора, които не се отдават напълно един на друг. И затова няма да бъда съкрушена, ако го загубя. — Яд ме е, че Сабрина се оказа права. Яд ме е, че първата ми реакция е винаги да се затворя в корубата си, и добавям: — Ел, може да ти прозвучи доста малодушно, ала не искам пак да изгубя някого, когото обичам.

— Нараних те. Кога ще говорим за онази нощ?

— Аз не загубих само теб.

Мълча и едва дишам. Спомня ли си за онази нощ, и ми се повдига.

Той се взира в лицето ми, премисля думите ми от различни ъгли и е наясно, че не знае всичко.

— Шон е бил женен, нали?

— Да. Жена му била финансист, но се пристрастила към кокаина след някаква служебна екскурзия.

— Как така? — учудва се Елиът.

— Ужасно, нали? Струва ми се, че Ашли все още му липсва, но и за двама ни не беше трудно да заживеем заедно, без да се нуждаем един от друг.

— Мейси?

— Да?

— Заради Фийби ли си все още с него?

— Моля?

— Заради Фийби ли си с него?

— Чух те. — В този миг осъзнавам какво има предвид и добавям: — Не.

— Но тя е едно мило малко момиченце без майка — пояснява Елиът, който всъщност не познава бащата и дъщерята, както и отношенията им.

— Фийби не се нуждае от мен. Има прекрасен, всеотдаен баща. Аз съм… придобивка. Пък и не знам как да се държа като майка и на нея й е добре и без мен.

Той мълчи и бели кората на клонката.

— Окей.

— Какво означава окей?

— Ами окей.

— Това окей е лишено от значение.

— Окей — повтаря Елиът и се засмива. — Може да й трябва майка, когато й дойде цикълът или ако приятелите й са кофти.

— Може пък да си намери приятел, с когото да споделя в дрешник. А ти защо искаш да ме убедиш да остана с Шон?

— Хайде да говорим за друго. Любима дума?

Не ми идва нито една дума на ум.

— Не се сещам. Ти?

— Сладкогласен.

— Дума без край!

— Да, госпожо — усмихва се той и хвърля едно камъче на пътеката. — Твоят глас е сладкогласен. Хайде, твой ред е.

— Влюбеност.

Състоянието, за което няма лек.

Зениците му се разширяват като капка мастило във вода.

— Ужасна си.

— Без да искам.

Елиът става, тръгва по пътеката и ми кима да го последвам през Армстронг Уудс. Чува се само скърцането на стъпките ни по чакъла. Той върви по-бавно, за да сме в крак.

— Щастлив ли си? — питам и очаквам да се измъкне от отговора.

— Има мигове, в които съм.

Това не е добре. Искам да е радостен, обичан, обожаван. Непрекъснато.

— Ще си призная, че миговете са много повече, когато съм с теб. А ти щастлива ли си?

— Била съм. И когато съм с теб, си го припомням. Караш ме да чувствам хиляди неща.

Елиът дръпва леко опашката ми.

— И ти мен. Винаги е било така. — Погалва косата ми над челото и добавя: — И да знаеш, че не искам да останеш с Шон. Но и не се укорявай за нищо. В целия сценарий той е баща ти, а ти си жената, която замества майка ти. Шон няма кой знае какво да ти даде и ти разбираш защо. Пък и не би желала да заместваш когото и да е, нали?

Гледам го учудено. Само с няколко изречения той доказа, че е единственият, който ме разбира и знае всичко за мен.

— Защо си толкова добър с Мейси Ли? След всичко…

Той не вижда моята вина, а само своята. Поглежда ме и промълвява:

— Ами защото… те обичам?

Буцата в гърлото ми ме задушава и преглъщам няколко пъти.

— Не бях забелязала колко съм нечувствителна. Сякаш нищо не ме интересуваше.

Той прави крачка към мен и ме придърпва към гърдите си. С една ръка прегръща главата ми, с другата раменете и аз плача така, както не съм плакала от десет години.