Кристина Лорен
Любов и други думи (45)

Тогава

Неделя, 1 януари,

преди единайсет години

Стреснах се от затръшването на вратата и бързите стъпки в коридора.

— Мейси?

Надигнах се от студения под.

Татко клекна до мен.

— Какво става? Добре ли си? — Акцентът му пролича в разтревожения глас.

— Не, не съм добре.

Татко плъзна ръце по раменете ми и погали дланите ми с палец. Помня милувката му до ден-днешен. Преплетохме пръсти.

— Защо не се обади, че си пристигнала? Телефонът ти беше изключен.

— Извинявай — скланям глава на гърдите му, а той настоява:

— Какво се случи, мин лиле бломст?

— Той направи грешка. Голяма грешка.

— Да не би… друго момиче?

Кимнах.

Татко въздъхна.

— Не съм предполагал.

— Аз също.

Подава ми ръка, за да стана, и добавя:

— Ще дойдем за волвото през уикенда.

Татко кара с една ръка, а с другата стиска пръстите ми. Поглежда ме през пет минути и сигурно се пита какво ли пише мама в точката за „Първия път, когато някой разбие сърцето й“. Помнех, че го обясняваше в точка трийсет и втора.

Толкова ми беше приятно, че татко се грижеше за мен! Дори ме попита какво искам за вечеря и дали не ми се ходи на кино.

Вниманието му беше съсредоточено върху мен, но не и върху пътя.

Така и не видя как един син корвет ни задмина и опита да се мушне между нас и задаващия се огромен камион. Гумите на корвета изскърцаха и червените светлини на стоповете блеснаха пред нас.

— Татко! — изкрещях, но твърде късно.

Полицаите казаха, че всичко е продължило не повече от пет секунди. В съзнанието ми са се запечатали тревожните очи на татко, които не се откъсваха от мен. Затова и не натисна спирачките. Чу се оглушителен трясък, въздушните възглавници се отвориха и за миг си помислих, че всичко е наред. Само че все още не бяхме спрели. Колата се обърна от страната на татко и засвистя по шосето сред искри от нажежен метал. Когато спря, главата ми опираше в кормилото, а седалката ми беше смачкала седалката на татко. Той не помръдваше.

Шофьорът на корвета беше студент в Санта Роса. Казваше се Кърт Андерсен. Нямаше му нищо освен охлузения от дамаската на седалката врат.

Сложиха ме на носилка заради счупената ръка, а Кърт излезе от първоначалната си замаяност и се засмя, когато видя, че е жив и здрав. Изтрезня чак когато забеляза какво ни беше причинил, а полицаите го отведоха с белезници на ръцете.

Много хора твърдят, че не помнят какво са почувствали при вестта за смъртта на любим човек. Аз обаче помня всичко.

Ръката ми висеше и ме болеше. Парамедиците се опитваха да ме успокоят.

Дишай дълбоко, мила.

Да, отиде си…

Съжалявам, миля, ще отидем до болницата в Съри, имаш нужда от лекар…

Молех ги да му направят още изкуствено дишане и да ми позволят да му помогна.

— Мейси, чуй ме! Дишай дълбоко!

— Млъкнете всички! — изкрещях аз.

Имам идея.

Ще върнем всичко назад.

Ще спим в къщата.

Или още по-назад.

Няма да забравя да му се обадя.

Днес е лош ден. Не трябва да се качваме в колата.

Ако се качим, ще изгубя всички.

И ще бъда ничия дъщеря.

Хукнах по шосето, далеч от смачканата кола и от горкия ми баща, далеч от светлините и гласовете, но един полицай бързо ме настигна и прегърна, като внимаваше да не докосне счупената ми ръка. После почти ме понесе обратно, докато ми шепнеше, че много съжалява, и че ме разбира, тъй като загубил брат си в катастрофа.

* * *

Бях обзета от неизбежната безчувственост, когато отказваш да осъзнаеш случилото се. Чичо Кенет дойде от Минесота. Тупаше ме по гърба и често се покашляше. Жена му изчисти къщата, докато седях на дивана и я гледах. Търка дъските часове наред, сякаш не от загриженост и внимание, а от отколешно желание да ги излъска до съвършенство. Братовчедките не дойдоха на погребението, че били на училище, пък и, както каза леля, щели да се разстроят.

Искаше ми се да намеря полицая, който ме успокояваше и ми разказваше за брат си, тъй като знаех, че би ме разбрал по-добре от роднините.

Или пък да се обадя на Елиът…

Живеех в унес, но въпреки това усещах гнева в душата си — татко дойде, защото не му се обадих заради шока, който преживях. След новогодишната нощ Елиът не спираше да ми изпраща съобщения. Четях ги, усещах отчаянието му и разбирах желанието да ми обясни какво се беше случило, но реших, че ще бъде по-добре да не му казвам за смъртта на татко. Елиът беше разбил сърцето ми, но късчетата със спомена за татко бяха мои и само мои.

Кенет и Брит ме взеха в Минесота и живях у тях четири месеца. Гризях кожичките около ноктите си до кръв. Отрязах си косата с кухненската ножица. Нощем броях с часове и не можех да заспя. Съгласих се на психотерапия по настояване на чичо. А когато пристигнаха предложенията от университетите, в които бях приета, той и леля ги обсъдиха, и тя заяви:

— Е, всичко е наред, Мейси!

Не помня как завърших последния клас, как мина лятото, как съм си опаковала багажа и съм заминала за „Тъфтс“. Струва ми се, че от канцеларията бяха разказали всичко на Сабрина, но тя твърдеше, че не знаела нищо за сполетялата ме трагедия.

Добре че не останах в Бъркли. През декември вече не мислех през няколко минути за татко. Сещах се на няколко часа, после на няколко дни до вземането на поредния увивах връхлитащата ме тъга в хартия и я изхвърлях все едно беше дъвка.

Времето… То помага на мъката да изтлее. Дори мъката по най-близките.