Ники Френч
Натрапчиви мисли за петък (3)

3

Когато сестрата на Александър Холанд отвори входната врата, Хусейн забеляза няколко неща едновременно. Че Елизабет Расън се готвеше да излиза: беше облечена с красива синя рокля, но още не си беше обула обувки и изглеждаше нервна, все едно я бяха прекъснали. Че в къщата имаше малко дете, което плачеше, а мъжки глас го успокояваше. Че тя беше висока, с тъмна коса и кокалесто тяло и че Брайънт, който беше точно зад нея, стоеше неподвижно и с изпъната стойка, сякаш беше войник на парад. Тя усети, че той е притаил дъх, чакайки я да изрече думите, които щяха да променят живота на тази жена.

— Елизабет Расън?

— Какво има? Моментът не е особено подходящ. След малко излизаме.

Тя погледна зад тях, надолу по улицата и изпусна недоволна въздишка.

— Аз съм главен криминален инспектор Сара Хусейн. Това е моят колега детектив Брайънт. — Двамата показаха служебните си карти.

В моменти като този гърлото на Хусейн се стягаше. Колкото и да се владееше и колкото и подготвена да беше, досега не беше успяла да приеме като рутинна част от работата си да погледне някого в очите и да му каже, че някой, когото обича, е мъртъв. Тя беше дошла тук право от моргата, където на една циментова плоча лежеше подутото и разлагащо се тяло на брата на тази жена.

— Полицаи? — каза недоумяващо жената. Очите й се присвиха. — По какъв въпрос?

— Вие ли сте сестрата на Александър Холанд?

— На Санди? Да. Какво му се е случило?

— Може ли да влезем?

— Защо? Нещо неприятно ли му се е случило?

Кажете го просто, ясно, без да го увъртате — така ги бяха учили в полицейската школа преди много години. И тя правеше точно това, когато случаят го изискваше — гледаше човека право в очите и му съобщаваше, без да трепне, че някой, когото е познавал и може би обичал, е починал.

— Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че брат ви е мъртъв, госпожо Расън.

Изведнъж на лицето на Елизабет Расън се изписа объркване и чертите й се сгърчиха като на герой от комиксите.

— Много съжалявам за загубата ви — каза съчувствено Хусейн.

— Нищо не разбирам. Това е невъзможно.

Зад тях по тротоара се появи тичешком млада жена, отвори портата и влезе в предната градина. Конската й опашка се беше преметнала на една страна, а кръглите й бузи бяха пламнали.

— Извинявай, Лизи. В петък вечер автобусите се движат бавно. Дойдох възможно най-бързо.

Хусейн направи отривист жест и Брайънт пристъпи към младата жена, хвана я за ръката и я отведе навън.

— Тази вечер трябваше да излезем на вечеря с приятели — обясни с глух глас Лизи Расън.

— Може ли да вляза за малко?

— Казвате, че Санди е мъртъв?

Хусейн я заведе в дневната.

— По-добре седнете.

Но Лизи Расън остана права в средата на стаята. От привлекателното лице очите й гледаха с празен поглед. На горния етаж плачът на детето ставаше все по-силен и по-писклив — достатъчно пронизителен, за да счупи стъкло. Хусейн си представи сърдитото му, зачервено личице.

— Как е починал? Той беше здрав. Ходеше да тича почти всеки ден.

— Тялото на брат ви беше намерено по-рано днес в Темза.

— В Темза ли? Санди се е удавил? Но той беше добър плувец. И защо е бил в реката?

Хусейн замълча за момент, а после каза:

— Гърлото му е било прерязано.

Изведнъж плачът спря. Стаята се изпълни с тишина. Лизи Расън се огледа наоколо, сякаш търсеше нещо; празният й поглед минаваше по мебели, книги, семейни фотографии. После тръсна глава.

— Не — изрече тя с уверен глас. — Това не може да бъде.

— Знам, че това е ужасен удар за вас, но ще трябва да ви зададем някои въпроси.

— Гърлото му?

— Да.

Лизи Расън се отпусна тежко в един фотьойл, леко разкрачила дългите си крака. Изведнъж доби тромав и непохватен вид.

— Откъде знаете, че е той? Може да е някой друг.

— Беше идентифициран.

— Идентифициран? От кого?

— От д-р Фрида Клайн.

Докато говореше, Хусейн наблюдаваше лицето на Лизи Расън. Забеляза неволното потрепване, присвиването на устните й.

— Фрида? Миличкият Санди — отрони тихо тя, сякаш говореше на себе си. — Горкият, бедният Санди.

Те чуха бързи стъпки надолу по вътрешната стълба и след миг в стаята влезе едър мъж с открито лице и червеникава коса.

— Сигурно ще се зарадваш, че той най-после заспа. Шона ли беше отвън на входа? — избърбори той на един дъх, но видя Хусейн, видя потресения вид на жена си и млъкна.

— Санди е мъртъв. — Изричайки на глас злокобната вест, Лизи Расън сякаш едва сега повярва на случилото се. Тя вдигна длан към лицето си, притисна устата си, докосна бузата си.

— Тя казва, че гърлото му е било прерязано.

— Мили боже! — възкликна съпругът й. Той се подпря на стената за по-голяма сигурност. — Санди е бил убит?

— Тя твърди това.

Мъжът прекоси стаята, клекна до фотьойла, в който се беше отпуснала жена му, и хвана в огромните си шепи дългите й, елегантни длани.

— Сигурни ли са?

От гърдите й се откъсна глухо, гневно ридание.

— Фрида го е идентифицирала.

— Фрида?! Боже мой, Лизи.

Ръката му обгърна раменете й и синята рокля се нагъна. Очите й се пълнеха със сълзи, които се стичаха по бузите й.

— Да, знам. — Тя преглътна мъчително и избърса нос с китката си.

Едва сега той се обърна към Хусейн.

— Не трябва да вярвате на всичко, което онази жена ви казва. — Приятното му лице беше добило сурово изражение. — Впрочем, защо точно тя го е идентифицирала?

В стаята се появи Брайънт и застана до Хусейн. Тя усети миризма на цигари и разбра, че е пушил, преди да влезе. Той мразеше моменти като този.

— Съжалявам — отвърна Хусейн, — но има въпроси, които трябва да ви зададем и колкото по-скоро го направим, толкова по-добре за разследването.

Гледайки към семейство Расън, тя се запита дали осъзнаваха какво точно им говори. Брайънт вече държеше бележника си.

— Преди всичко, бихте ли ни казали пълното име на брат си, рождената му дата и настоящия му адрес, а също и кога го видяхте за последен път?

 

 

Когато си тръгнаха от дома на семейство Расън, се беше стъмнило, но все още беше топло и въздухът приятно галеше кожата им.

— Какво знаем до този момент? — попита Хусейн, качвайки се в колата.

Брайънт отхапа голямо парче от сандвича, който си беше купил. Риба тон с майонеза, помисли си Хусейн — той обикновено си вземаше такъв или пиле с песто.

— Знаем — продължи тя, без да изчака отговора му, — че Александър Холанд е бил на четиресет и две години и че се е занимавал с преподавателска и научна дейност в областта на неврологията в университета „Кинг Джордж“. Върнал се е от Съединените щати преди две години след кратък престой там. Живеел е в апартамент недалеч от Каледониан Роуд.

Тя извади ключа, който Лизи Расън им беше дала.

— Знаем още, че е живял сам. Че не е имал постоянна приятелка, доколкото е известно на сестра му. Че го е видяла за последно преди единайсет дни, в понеделник, на девети юни, когато е изглеждал както обикновено. Че гърлото му е било прерязано отляво надясно, което предполага, че убиецът му е човек, който си служи с дясната ръка. И че тялото му е било намерено в Темза. Не е известно от кое място е бил хвърлен в реката. Предполага се, че е бил мъртъв поне от седмица, т.е. е убит в границите между десети юни или късно вечерта на девети и петък, тринайсети юни.

— Фатално число за някои — подхвърли Брайънт.

Хусейн не обърна внимание на репликата му.

— Знаем, че беше намерен в петък, на двайсети юни. И че по думите на сестра му е имал много приятели и никакви врагове. Последното очевидно не е вярно.

Хусейн протегна ръка и Брайънт й подаде сандвича си. Тя отхапа от него и му го върна. Телефонът й вибрираше в джоба, но тя не го извади: най-вероятно беше някоя от дъщерите й, а това щеше да я разсее и да я накара да се чувства виновна.

— Нещо друго? — продължи тя.

— Те не харесват особено Фрида Клайн.