Ники Френч
Натрапчиви мисли за петък (21)

21

На Джоузеф му беше много горещо. Той се намираше в таванското помещение на една къща в Белсайз Парк^[1], където запълваше с изолационна пяна пукнатините в стената. Въпреки че на покрива имаше прозорци, през които нахлуваше силна слънчева светлина, в близост беше закрепена подвижна лампа, която осветяваше ъглите. Джоузеф се чувстваше като хванат в капан между светлината от лампата и палещите слънчеви лъчи. В очите му имаше песъчинки, а по потната му кожа се беше наслоил прах. Косата му беше влажна, а ходилата го сърбяха.

Недалеч от него един друг мъж връщаше със силни удари на чука обратно на мястото й подвижната дървена стена. Той заковаваше всеки гвоздей със силен и точен пръв удар, следван от серия от кратки бързи удари, които напомняха на ударите на кълвач. Мъжът беше широкоплещест и набит, с яки мускули, които пъргаво играеха под кожата му. Главата му беше обръсната и от време на време той я изтриваше с голяма кърпа.

През повечето време те работеха мълчаливо и рядко разменяха по някоя дума — за горещината, за прахоляка, за многото пари на собствениците, които изтърбушваха тази хубава къща, за да издигнат друга в черупката й. Предишния ден мъжът, чието име беше Марти, беше донесъл радио, но днес беше без него. До тях долиташе шумът от работниците по долните етажи: музика, ругатни, режещият писък на електрически трион върху метал.

В единайсет Марти остави чука си.

— Отивам да изпуша една цигара. Ти идваш ли?

Джоузеф кимна и блажено се протегна. Те се спуснаха няколко етажа по-надолу, минаха през помещения, всяко от които беше малка строителна площадка, и излязоха в градината. Тя беше необичайно дълга за задна градина в Лондон, спускаше се под наклон от задната стена на къщата между високи перголи с увивни растения и, както личеше, също подлежеше на промяна. Двамата мъже седнаха на едно стъпало до площадка, която след ремонта щеше да се превърне в павирано кътче за барбекю, но в момента беше затрупана с тухли и водопроводни тръби. Джоузеф извади пакет цигари и предложи една на Марти, но той поклати глава и продължи чевръсто да свива своята с късите си дебели пръсти.

Джоузеф пушеше бавно и отпиваше едри глътки вода от шишето си, полупритворил очи срещу яркото слънце. Мислеше си какво ще сготви довечера — може би нещо украинско. Мисълта за родината му напомни за двамата му синове, които не беше виждал от толкова време, въпреки че жена му — бившата му жена — наскоро му беше изпратила снимки. По-високи, по-едри, с потъмнели коси, подстригани късо, те му изглеждаха непознати, макар и да не беше така; едновременно и близки на сърцето му, и безкрайно далеч. Мислите за синовете му и болката от тяхното отсъствие го накараха да си спомни за Фрида, защото само тя можеше да разбере онова, което изпитваше в момента — и точно в този миг задната врата на къщата се отвори и двама души — мъж и жена — излязоха в градината.

Отначало Джоузеф ги помисли за строителни инспектори или архитекти. Мъжът, който имаше вид на ръгбист, беше облечен със светлосив костюм, а жената — дребна и с уверена крачка, носеше бежова пола, бяла блуза и обувки с равна подметка. Той се загледа с присвити очи и изстена глухо.

— Какво има? — попита Марти.

— Познавам тази жена. Тя е полицайка.

— Полицайка?

— Идват за мен, знам си аз.

— За теб? Каква каша си забъркал, друже?

— Аз? Нищо лошо не съм направил. Те правят лоши неща. — Но на лицето му се изписа безпокойство. Джоузеф си спомни състоянието, в което бяха оставили съседа на Фрида от временното й жилище, който я беше ограбил. Но как би могла полицията да знае? Той си каза, че това е невъзможно.

Хусейн и Брайънт си проправиха път през струпаните в градината материали.

— Г-н Морозов — каза Хусейн. — Главен криминален инспектор Хусейн.

Тя протегна към него служебната си карта, но Джоузеф, който все още седеше на стъпалото, махна с ръка.

— Знам. Вече сме се срещали. Вие преследвате Фрида.

— Търсим я. Бихме искали да поговорим с вас.

— Добре.

— Насаме.

— Искате да се махна ли? — каза Марти. Той стана и отиде в долния край на градината, застана с гръб към тях и започна да си свива нова цигара.

— Знаете ли защо сме тук? — попита Хусейн.

Джоузеф сви рамене.

— Смятаме, че знаете къде е Фрида.

— Нищо не знам.

— Знаете, че сме поставили камера в жилището й.

— Аз забелязал я, разбира се.

— Така че ние сме наясно, че ходите в дома й всеки ден.

— Това не е престъпление.

— Прекарвате вътре много време.

Джоузеф се изчерви.

— Е, и? — смотолеви той.

— Какво правите там?

— Храня котарака. Поливам растенията. Грижа се къщата да изглежда хубава. — Джоузеф ги изгледа намръщено. — Когато тя се завърне.

— Понякога стоите там по цял час.

— Не е престъпление — каза той отново. Никога не би им признал, че обикаля из къщата, сяда в креслото на Фрида, качва се в ателието й и стои там, усещайки присъствието й.

— Кога за последно се видяхте с нея?

Джоузеф махна неопределено с ръка.

— Преди да изчезне.

— Не ви вярвам.

Джоузеф само сви рамене.

— Нали разбирате, че можем да ви депортираме — неочаквано се обади Брайънт.

— Вие нищо не знаете — възрази Джоузеф. — Опитвате се да ме сплашите, но аз не се плаша.

— Знаете ли, че е ходила там?

— Какво? — примигна той. — Фрида?

— Да.

— В къщата си?

— Да.

— Ех… — изпусна той нещо като въздишка.

— Знаете ли?

— Не.

— Оставяли ли сте нещо за нея?

— Не.

— Защо е ходила там?

— Това неин дом. — Джоузеф стана и отпи голяма глътка вода от шишето. — Може тъгува за къщата си. Оставил съм всичко чисто и подредено.

— Смятате, че си е ходила у дома само защото тъгува за къщата си?

— Някога тъгували ли сте за дома си?

Хусейн направи нетърпелив жест с ръка.

— Положението й никак не е розово. Ако сте й истински приятел, трябва да ни кажете как да я открием, преди нещата да се усложнят.

— Аз съм й истински приятел — отвърна Джоузеф. — Нищо няма да ви кажа. Накрая вие сами ще разберете.

— Какво ще разберем, Джоузеф?

— Наричайте ме г-н Морозов.

— Да, г-н Морозов. Ние не сме ви врагове.

— Враговете на Фрида са и мои врагове.

— Ние не сме врагове на Фрида. Но трябва да я намерим. И мислим, че вие можете да ни помогнете.

— Не.

— Възпрепятстването на действията на полицията е сериозно престъпление.

Джоузеф си замълча. Той извади пакета с цигари от задния си джоб, потупа го с пръст, извади една и я запали.

— Ето ви служебната ми визитка, в случай че размислите — каза Хусейн.

Те си тръгнаха и Джоузеф отново седна на стъпалото. Марти се приближи и седна до него.

— По дяволите! — изруга той. — Дочух част от разговора ви. Ти си приятел на онази жена, дето се крие от полицията.

Джоузеф кимна с глава.

— Да, с нея сме приятели.

— И ти знаеш къде е тя? — попита Марти с нескрито възхищение.

— Може би. А може би не.

— Как мислиш, ще я открият ли?

— Не.

— Но тя не може вечно да се крие.

— Така е. — Лицето на Джоузеф помръкна. Той угаси цигарата си в тухлите и се изправи. — Да вървим да работим.

 

 

— Искам още една бисквитка.

— Не. Три са ти достатъчни.

— Искам още една. — Гласът на Там стана писклив, а лицето й се зачерви. — Искам бисквитка.

— Не.

— Ще крещя.

— Това няма да ти помогне.

Там отвори толкова широко устата си, че лицето й почти се скри, и нададе пронизителен писък. Фрида взе на ръце Руди, който се беше хванал за краката й, опитвайки се да се изправи, и го сложи в скута си. Беше й приятно да усеща топлината му, а косата му беше чиста и ухаеше на шампоан. Писъкът продължаваше, прекъсван от леки хълцания.

Бриджит се появи в стаята с две чаши чай.

— Какво се е случило?

— Нищо.

— Да не би да е паднала?

— Не.

— Искам още една бисквитка — изрева Там. — Карла не ми дава.

— О! Това ли е всичко?

— Не е честно.

— Не е честно? — Бриджит повдигна вежди и погледна дъщеря си с любопитство. — Ето ти чая. — Тя подаде на Фрида керамична чаша с рисунка на тънкоклюна кайра. — Намерих детегледачка — каза Бриджит сякаш между другото.

— Може би така е най-добре.

— Да.

Те седнаха да пият чай. Най-после Там се успокои. Тя захапа палеца си и след няколко секунди вече спеше, изпънала напред крачета.

— Добре дошла в света на майчинството — каза Бриджит. — Памперси, детски капризи, обелени колена, окапани дрехи и безсънни нощи. Никога нямаш време за себе си. — Тя се усмихна на Фрида. — Както може би си забелязала, аз не съм особено търпелива.

— Когато ходиш на работа е по-лесно.

— Ще полудея, ако съм с тях през цялото време.

— Сигурна съм, че умората от непрестанните грижи за децата се компенсира от безкрайната ти любов към тях — каза Фрида.

Бриджит я погледна с интерес.

— Ето, сега си истинската Фрида Клайн, а не измислената Карла, нали? Онази Фрида Клайн, която Санди е обичал.

Фрида сложи брадичката си на главата на Руди. Той също се унасяше в сън. Тя усети равномерното му дишане.

— Не е достатъчно — промълви замислено Фрида.

— Кое? Да бъдеш обичан ли?

— Имам предвид, че за мен е необяснимо защо Санди се е отчаял толкова много задето съм го напуснала — толкова много, че да не може да се справя с живота.

— Ти не вярваш, че загубата на някого може да те превърне в дълбоко отчаян човек?

— Не забравяй, че съм психотерапевт. Отчаянието се предизвиква от онова, което загубата отключва в теб, а не от самата загуба. Санди беше много чувствителен, но наред с това беше силен и умееше да се защитава.

— Така ли мислиш?

— Да. А ти?

— Той не се е защитил от теб.

— Това не би могло да го доведе до ръба на отчаянието. Споделил е с теб, че му е трудно да контролира живота си.

— Точно така.

— Какво е искал да каже с това?

Бриджит се поколеба; очевидно тя все още не желаеше да разкрие нещата, които й беше доверил.

— Той изпитваше угризения.

— Угризения, породени от връзките му с жени?

— Най-вече.

— Можеш ли да ми кажеш нещо повече за това?

— Смяташ ли, че би могло да има нещо общо със смъртта му?

— Не знам.

— Санди имаше серия от кратки интимни връзки, които невинаги приключваха добре — започна Бриджит.

— Запознах се с Вероника Елисън — каза Фрида, спомняйки си думите, с които Вероника беше описала как Санди се е отнасял с нея в края на връзката им — жесток и безразличен, защото той самият е бил нещастен.

— Да — усмихна се Бриджит. — Изобретателната Карла!

— Знаеш ли кои са били другите жени?

— Само някои. Имаше една научна сътрудничка от университета — Бела. Бела Фиск. Мисля, че беше влюбена до уши.

— Но не и той?

— Не.

— След нея започна връзка с Ким. Или Кимбърли. Не си спомням фамилното й име.

Фрида сбърчи чело. Някакъв спомен изникна в съзнанието й.

— Тя бавачка ли беше?

— Още една? — повдигна присмехулно вежди Бриджит. — Може и да е била.

— В семейството на сестра му имаше бавачка на име Кимбърли.

— Няма да се учудя. Типично в негов стил.

— Някоя друга?

— Имало е и други жени, но нямам представа кои са били. Споменах тези, за които ми е говорил.

— Сещаш ли се за нещо друго?

— Ами… — За момент Бриджит се загледа през прозореца. — Той беше уплашен.

— Уплашен? — Вероника Елисън беше казала същото.

— Но ти си знаела, нали?

— Как бих могла да знам това? Не бяхме разговаряли от много дълго време. — Фрида си спомни последния път, когато беше видяла Санди — на тротоара пред „Складовете“, с изкривено от гняв лице, замерящ я с черна торба с нейни вещи.

— Той ми каза, че се опитва да се свърже с теб по телефона, за да поговорите за този негов страх. Смяташе, че ти би го разбрала и би взела правилното решение. Нищо ли не ти е казвал?

Фрида впери поглед в Бриджит.

— Изтривах всичките му съобщения.

— И не си ги прослушвала преди това?

— Не.

Известно време двете седяха мълчаливо. Руди се беше отпуснал в скута на Фрида като топло вързопче, а Там спеше между тях и от време на време хленчеше в съня си.

— Ти не знаеш ли защо е бил уплашен? — попита накрая Фрида.

— Не. Но е имало защо, нали?

 

 

Фрида повървя пеша до Елефант енд Касъл. Отне й почти час. Беше привечер, навън все още беше светло, а улиците бяха пълни с хора, облечени с летни дрехи. От време на време наоколо профучаваха скейтбордисти, влюбени двойки се държаха за ръце, а на тротоарите пред кръчмите имаше тълпи от посетители.

Тя мина под железопътния мост и след малко стигна до „Такстед Хаус“. Замисли се за своята малка къща, която през лятото беше прохладна, чиста и сумрачна, все едно беше под водата. Копнежът й по нея беше толкова силен, че дори дъхът й спря. Фрида отключи входната врата и влезе. От кухнята долитаха гласове — бърбореха, смееха се. Тя продължи към стаята си и отвори вратата.

— Фрида — каза някой, докато тя затваряше.

Фрида се обърна рязко.

— Джоузеф! Какво правиш тук?

— Една хубава жена ме пуснала да вляза. — Той показа с жест пищни женски форми.

— Илеана — каза Фрида. — Не бива да я описваш по този начин. Трябва да кажеш „жената с кестенявата коса“. А сега си тръгвай.

— Трябва да ти помогна.

— Не, не трябва! По-добре си върви.

— Фрида, трудно ми е да го понеса.

Фрида се приближи и сложи ръка на рамото му, вглеждайки се в тъжните му кафяви очи. Усети мириса на водка.

— Успокой се. Кой друг знае, че съм тук?

— Никой. Аз не казал на никого. Попитал Лев и той ми показал мястото. Криволичил из улиците и внимавал да не ме проследят. Не и полицията. — Той изсумтя презрително. — Никой. Аз пазя тайната ти. — Джоузеф сложи широката си длан на сърцето си. — Ще ти помогна.

— Джоузеф, изслушай ме. Ти най-много от всички имаш какво да губиш. Могат да те депортират.

— Това са само заплахи. — Той махна пренебрежително с ръка. После се наведе и извади бутилка от платнената си торба. — Това място е ужасно. Да пийнем ли водка?

Фрида погледна към бутилката в протегнатата му ръка, после огледа малката мрачна стая. Залязващото слънце хвърляше меки отблясъци през мръсния прозорец, на който висяха отпуснати тънките оранжеви завеси. Тя изведнъж се усмихна.

— Защо не?

Лицето на Джоузеф светна. Той отново се наведе и извади две малки чаши.

— Винаги съм подготвен.

— Да пием за завръщането у дома — каза Фрида.

Те чукнаха чашите си и ги изпиха на един дъх.

Секунди след като Джоузеф си тръгна, на вратата на Фрида се почука.

— Да?

Вратата се отвори и вътре надникна ухиленото лице на Мира.

— Той отиде си? — попита тя.

— Да, отиде си.

— Той може остава — каза Мира. — Може остава през нощта.

— Той е просто приятел.

— Да, да — изкикоти се Мира. Тя влезе в стаята и се огледа къде да седне, но място за сядане нямаше.

— Ние с Илеана говорили си за теб.

— По-добре недейте.

— Илеана казва ти бягаш от съпруг.

— А ти какво казваш?

— Не съм сигурна. Но се запознахме с Джоузеф. Много интересен мъж.

Фрида стана и започна да побутва Мира към вратата.

— Няма да ви хареса — каза тя. — Той е украинец.

Мира я погледна с изненада.

— Украинците не са лоши — отвърна тя. — Румънците са лоши. Руснаците донякъде. Но не и украинците.

Фрида затвори плътно вратата.