Ники Френч
Натрапчиви мисли за петък (28)

28

— Аз ще присъствам на погребалната церемония — каза Хусейн. — Вие ще стоите в непосредствена близост. Трима други полицаи ще бъдат в близкия периметър.

— Тя няма да е там. — Брайънт си запали цигара и всмукна дълбоко.

— Длъжни сме да проверим.

— Тя е наясно, че ще бъдем там и ще се оглеждаме за нея. Това е последното място, на което ще отиде.

— Колкото повече неща научавам за Фрида Клайн, толкова повече си мисля, че последното място може да бъде първо.

— Това звучи доста библейско.

— Какво? О, няма значение.

 

 

— Ще ходите ли? — попита Фрида, Оливия, докато пиеха кафе в кухнята.

Оливия остави чашата си и се наклони през масата.

— Клои казва, че не бива да ходим, но аз мисля, че трябва, или поне аз трябва да отида. Въпреки всичко.

— Добре.

— Мислех си, че идеята няма да ти хареса.

— Важно е човек да се сбогува.

— Клои — обърна се Оливия към дъщеря си, която в същия момент влезе в кухнята. — Фрида казва, че трябва да отидем на погребението.

Клои погледна към Фрида.

— Не искаш ли да остана с теб?

— Не. Но слушай, Оливия, там ще има много хора.

— Знам. И пресата ще бъде там, нали? Какво мислиш, че трябва да си облека? Нещо черно? Или ще бъде прекалено?

— Полицията също ще бъде там.

— Защо? О, разбирам защо.

— Наистина ли се чувстваш добре? — попита Клои. Тя изглеждаше притеснена.

— Да, не се безпокой за мен.

 

 

Рубен си облече летния костюм и светлосиня риза. Той зае на Джоузеф едно сако, което му беше възтясно, и Джоузеф сложи роза на ревера си, малка бутилка водка и пакет цигари в джоба. Той излъска енергично обувките си и се избръсна грижливо.

— Мислиш ли, че тя ще дойде? — попита той Рубен.

— Дори Фрида не би постъпила толкова глупаво.

 

 

Оливия и Клои тръгнаха от вкъщи в девет и половина. Оливия искаше да седне на хубаво място. Тя беше облечена с дълга сива пола и бяла риза без ръкави, а по себе си имаше голямо количество сребърни бижута. Косата й беше прибрана в сложен кок, който вече започваше да се разплита, а ноктите и устните й бяха яркочервени. В последния момент се сети да сложи в чантата си цели шепи от хартиени кърпички.

— Винаги плача на погребения, дори когато не познавам много добре починалия — особено когато не познавам човека много добре — защото тогава се замисляш за собствения си живот, нали така? Боже, струва ми се, че ще се разплача още сега. — И тя се остави Клои да я издърпа през входната врата.

Фрида изми използваните съдове от закуската, после се качи горе да си вземе душ и да се облече. Почти нямаше свои дрехи, но Клои и Оливия й бяха дали няколко чифта панталони и разнообразни ризи. Тя си избра най-непретенциозните и най-прохладните, защото денят се очертаваше да бъде горещ. Сложи си слънчевите очила и излезе от къщата. Беше малко преди десет. Разполагаше с достатъчно време.

 

 

В единайсет без двайсет Хусейн вече беше заела позиция в дъното на параклиса и наблюдаваше влизащите опечалени. Веднага разпозна някои от тях: сестрата на Санди, разбира се, Лизи Расън, със съпруга си и малкото им дете, няколко души от университета, които бяха разпитали по време на разследването. После видя да влизат Рубен Макгил и Джоузеф, както и младият мъж от „Складовете“ с червеникава коса и рошава прическа, чието име не си спомняше. Той беше облечен с раирани джинси и лилава риза. Една жена, която беше седнала най-отпред, се обърна и им замаха енергично с ръце. Хусейн разпозна и нея: снахата, или по-точно бившата снаха на Фрида, придружена от дъщеря си.

Постепенно параклисът се изпълваше с хора: скоро щеше да има място само за правостоящи. Крехка жена и мъж със солидна външност седнаха от другата страна на пътеката. Хусейн разпозна Саша, но не и мъжа до нея.

 

 

Фрида се изкачи по хълма Примроуз Хил. Денят беше слънчев и горещ и тя се загледа в Зоологическата градина и в многолюдния град, които лежаха в подножието му. Хора си почиваха на тревата, която вече беше пожълтяла от яркото слънце — тази година лятото беше настъпило рано. Фрида събу обувките си и свали тъмните си очила. Беше единайсет часът. В момента сигурно внасяха ковчега на Санди в параклиса. Каква музика щеше да свири? Кой щеше да дойде да се прости с него? Фрида си представи пейките с насядали хора в погребалната зала. Тя, която го беше познавала толкова добре, не беше между тях. Вместо това беше дошла тук, където двамата се бяха разхождали толкова често през всички сезони. Това беше нейната прощална церемония, но как щеше да каже „сбогом“ на човека, когото беше обичала толкова много, беше напуснала така внезапно, беше видяла как бива погълнат от дълбоко отчаяние и саморазрушителна ярост?

 

 

„… Това е прощално събиране на хора от различни религии, никой, от които не е готов да каже «сбогом» на Санди Холанд…“

Хусейн наблюдаваше сериозните лица на присъстващите. Ковчегът лежеше върху платформата, а Лизи Расън и съпругът й седяха най-отпред; тя вече ридаеше беззвучно. Хусейн прочете програмата на опелото: Лизи беше предвидена да говори по-късно. Как ли щеше да се справи?

„… и всеки да си го спомня по свой начин…“

 

 

Фрида се отдаде на спомени за Санди. Лентата бавно се превърташе в паметта й: Санди се смее; Санди лежи в леглото; Санди готви за нея; Санди такъв, какъвто изглеждаше, когато тя го беше потърсила след дълъг период на раздяла, на сватбеното тържество на сестра му и начинът, по който я беше погледнал тогава. Санди седи край болничното й легло с угрижено лице. Санди, застанал на прага й, току-що завърнал се от Щатите, защото тя най-накрая му беше разказала за нещо, което й се беше случило преди много години. А после Санди разгневен, объркан, наранен, унизен, изпълнен с ревност. Всеки от тези образи беше негов. Едва когато човек умре, многото му превъплъщения се събират в едно цяло.

 

 

Една възхитителна жена излезе отпред.

— Името ми е Бриджит — каза тя с ясен глас. — Санди беше мой приятел и аз го обичах. Не, обичам го. Това, че е мъртъв, не означава, че си е отишъл от нашите сърца. Обичах го, въпреки че беше сложна личност, както повечето от вас знаят. Искам да ви разкажа за първия път, когато го срещнах…

Хусейн слушаше разсеяно думите й, на места съпътствани от одобрителния смях на събралото се множество. Фрида нямаше да се появи. Тя почувства разочарование, тъй като, макар и да съзнаваше, че е абсурдно, се беше надявала, че Фрида ще намери начин да се сбогува със Санди.

Някои от опечалените плачеха, повечето от тях тихо, но отпред се чуваше шумно, задушаващо хлипане, което, както се оказа, идваше от Оливия. От другата страна на пътеката Саша беше сложила глава на рамото на мъжа до нея и той я потупваше нежно по гърба.

Хусейн недоумяваше къде може да е Карлсън. През цялото време беше почти сигурна, че той ще дойде.

 

 

В мислите си Фрида каза „сбогом“ на Санди. Каза му, че съжалява за всичко, което се беше случило, и че никога няма да го забрави. Тя затвори очи и почувства лекия бриз по лицето си.

— Здравей. Фрида.

Гласът идваше отзад. За момент тя остана неподвижна, вперила поглед в гледката под хълма. После се обърна.

— Здравей, Карлсън.

— Търсих те.

— Те откъде знаят къде съм?

— Те не знаят. Аз знам.

— Как разбра?

— Знам, че ти и Санди често идвахте тук.

— Значи освен че си детектив, можеш да четеш мисли.

— Може ли да ти правя компания?

— Нима имам избор?

— Разбира се. Ако ми кажеш да си тръгна, ще си тръгна. Но моля те, не го прави.

— Ти не си тук… — тя се усмихна с крива усмивка, — … в качеството си на полицай.

— Не.

— Престъпваш определена граница, Карлсън.

— Престъпих я още преди известно време.

— А на мен все за това ми се сърдеше.

— Не си мисли, че няма да го направя отново.

— Добре, можеш да постоиш при мен.

Той седна до нея на тревата, свали сакото си и нави ръкавите на ризата си.

— Веднъж, преди няколко години, ти ме доведе тук. Помолих те да ми разкажеш нещо интересно и ти ми посочи Зоологическата градина и каза, че неотдавна лисици проникнали в ограждението на пингвините и убили двайсетина от тях.

— Мисля, че бяха около десетина.

— Да, вярно. Косата ти не е толкова лоша. Бях малко шокиран, когато за пръв пътя я видях на видеозаписа.

— Какъв видеозапис?

— Този, на който се вижда как проникваш с взлом в „Складовете“.

— О!

— Рубен, естествено, го е запазил в тайна от полицията.

— Съжалявам, че забърках в това и други хора.

— Имай предвид, че скоро ще те хванат.

— Знам.

— Когато те хванат, ще бъде много неприятно.

— Така е.

— Впрочем, мисля, че си в опасност.

— И аз мисля същото. Чувствам, че някой е винаги една крачка пред мен.

— Как може да си толкова спокойна?

— Спокойна ли ти изглеждам?

— Фрида, въпросът е: какво ще правим ти и аз от тук нататък?

Тя обърна лице към него и той улови лъчистия й поглед. После го докосна леко по ръката с връхчетата на пръстите си.

— Благодаря ти за това „ти и аз“.

Те поседяха мълчаливо, наблюдавайки извисяващите се многоетажни сгради на фона на синьото небе.

— Ще се предадеш ли? — попита той накрая. — За предпочитане е, вместо да те заловят, освен това можем да ти осигурим най-добрата адвокатска защита. Вече правя някои проучвания.

— Все още не.

— Сара Хусейн е отговорна и справедлива.

— Сигурна съм, че е така.

— Къде живееш сега?

Тя само поклати глава.

— Кажи ми какво да направя, Фрида. Сега, когато те намерих, не можеш просто отново да изчезнеш.

— Само още няколко дни.

Карлсън се загледа напред в леката мъгла над града.

— Обещай ми нещо.

— Какво?

— Че ще се свържеш с мен, независимо дали е ден, или нощ, ако имаш нужда от помощта ми.

— Много мило от твоя страна.

— Забелязвам, че нищо не обещаваш. Имаш ли мобилен телефон?

— Изхвърлих го.

— Ето. — Той вдигна сакото си от тревата, извади портфейла си от вътрешния си джоб, отвори го и взе една визитна картичка. — Дръж я у себе си. На нея са номерата на всичките ми телефони. А това е номерът на домашния ми телефон. — Той написа номера на гърба на визитната картичка.

Фрида я взе.

— Трябва да вървя. Тук се чувствам изложена на чуждите погледи, а и погребалната церемония сигурно е към края си.

Карлсън погледна часовника си.

— Да. Вече приключва.

Фрида нахлузи обувките си и сложи тъмните си очила. Изправи се и му се усмихна.

— Сбогом — каза тя и направи прощален жест с ръка. — Благодаря ти, скъпи приятелю.