Ники Френч
Натрапчиви мисли за петък (2)

2

Главен криминален инспектор Сара Хусейн и детектив Глен Брайънт слязоха от колата. Хусейн извади от джоба си мобилния си телефон, а Брайънт извади своя пакет цигари и розова пластмасова запалка. Той беше едър и висок, с ниско подстригана коса, големи длани и ходила и широки рамене като на състезател по ръгби. Беше се изпотил. До него Хусейн изглеждаше дребна, добре сложена и овладяна.

— Изникна нещо непредвидено и ще се прибера късно — каза Хусейн на някого по телефона. — Знам. Съжалявам. Можеш да приготвиш на момичетата паста за вечеря. Или пици. Те са във фризера. Не бива да ме чакат. Нито пък ти, Ник. Трябва да затварям. Извинявай.

Един мъж идваше към тях. Лицето му беше зачервено, а косата му разчорлена. Приличаше повече на моряк от риболовен кораб, отколкото на полицай.

— Здравейте — протегна той ръка към Брайънт, който го погледна недоумяващо, но все пак се здрависа с него. — Аз съм детектив О’Нийл от „Речна полиция“. А вие сигурно сте главен криминален инспектор Хусейн. — Всъщност… — започна Брайънт.

— Това е детектив Брайънт — обясни сдържано Хусейн. — Аз съм главен криминален инспектор Хусейн.

— О, извинете. Помислих, че…

— Не се притеснявайте. Свикнала съм.

Хусейн хвърли поглед към реката. Отдясно се извисяваше Тауър Бридж, отляво беше Канари Уорф, а отсреща се виждаха красивите крайречни сгради на квартал Родърхайд.

— Хубаво местенце.

— Трябва да го видите през ноември — каза О’Нийл.

— Чудно как още не са го продали на някоя строителна компания. Точно край Темза.

— Нали все някъде трябва да си държим лодките.

Детектив О’Нийл махна с ръка към нещо като голяма правоъгълна палатка, направена от синьо полиетиленово фолио. Хусейн повдигна вежди.

— Нима?

— Тук ги донасяме за бърз първоначален оглед. След това решаваме дали да ви се обадим. — О’Нийл дръпна завесата на входа и я въведе вътре. Там две фигури с найлонови бонета, калцуни и бели престилки се движеха плавно около тялото. — Понякога не сме сигурни. Но на този са му прерязали гърлото.

Брайънт си пое шумно въздух и О’Нийл го погледна с усмивка.

— Зле ли ви звучи? Трябва да ги видите, когато са престояли във водата месец-два. Често пъти не можем да разпознаем пола им. Дори ако са съвсем голи.

Трупът беше сложен в плитка метална вана. Беше толкова подут, сякаш го бяха напомпали. Плътта беше неестествено бяла, на ивици и петна и с охлузвания по лицето и дланите. Все още беше облечен с тъмна риза, сиви панталони, масивни кожени обувки — по-скоро боти, отколкото обувки. Хусейн забеляза, че връзките им бяха двойно завързани и си го представи как се е навел и ги стяга здраво.

Тя се насили да разгледа лицето му. Забеляза остатъци от носа, малки парчета хрущял. Чертите се бяха слели в обща маса, но прерязаното гърло се виждаше много ясно.

— Гледката е жестока — каза Хусейн накрая.

До нея Брайънт издаде неясен звук на съгласие. Беше извадил носната си кърпа и се преструваше, че духа носа си.

— Не могат да се направят кой знае какви заключения — обади се О’Нийл. — Да, гърлото му е прерязано. Но водите на реката са го блъскали и подмятали, птиците са го кълвали. А и през лятото разлагането се ускорява.

— Къде е бил намерен?

— Близо до кораба „Белфаст“, недалеч от Лондонския мост. Но това още нищо не означава. Може да е бил хвърлен в реката от всяка точка между Ричмонд и Улуич.

— Имате ли представа колко време е престоял във водата?

О’Нийл наклони глава, очевидно пресмятайки нещо.

Тялото се е носило по течението — предполагаемо една седмица, най-много десет дни, съдейки по състоянието му.

— Това не ни помага особено.

— Хитър начин да се отървеш от нечий труп — отбеляза О’Нийл. — Много по-лесно е, отколкото да го заровиш.

— Имаше ли нещо в джобовете му?

— Не, нито портфейл, нито телефон, нито ключове, нито часовник, нито дори носна кърпа.

— Значи не разполагате с нищо?

— Не, по-точно вие не разполагате с нищо. Мъртвецът вече си е ваш. И все пак, има нещо налице. Вижте китката му.

Хусейн си сложи латексовите ръкавици и се наведе над трупа. Усети лека сладникава миризма, за която предпочиташе да не мисли. Около лявата китка имаше пластмасова гривна. Тя внимателно я повдигна.

— Такива се носят в болниците.

— И ние си помислихме същото. На нея като че ли е написано името му.

Хусейн се наведе по-близо. Надписът беше избледнял и едва се различаваше. Прочете го наум буква по буква.

— Клайн — каза тя накрая. — Д-р Ф. Клайн.

 

 

Те зачакаха да дойде микробусът, мълчаливо наблюдавайки реката, която проблясваше на светлината на следобедното слънце. Дъждът беше спрял и по бледосиньото небе се носеха розови облаци.

— Ще ми се да не се беше случило в петък — въздъхна Брайънт.

— Такъв е животът.

— Всъщност това е любимият ми ден. За мен той е като бонус към уикенда.

Хусейн свали латексовите ръкавици. Замисли се за ангажиментите, които трябваше да отмени, за разочарованите лица на дъщерите си, за недоволството на Ник. Той щеше да се опита да го прикрие, което само щеше да влоши нещата. Едновременно с това тя прехвърляше в ума си списъка със задачи, които предстоеше да се изпълнят, подреждайки ги по важност. Винаги беше така, когато започваше ново разследване.

— Аз ще отида с микробуса до моргата, а ти ще трябва да разбереш кой е този д-р Клайн и от коя болница е тази гривна, ако въобще е болница. Ти нали я засне?

Брайънт й показа снимката в телефона си.

Според надписа на пластмасовата гривна рождената дата на д-р Клайн беше 18 ноември, но годината не се четеше. Виждаха се две букви и серия от трудно различими цифри под името, до които имаше нещо, което приличаше на баркод.

— Ще провериш в регистрите за изчезнали лица — продължи Хусейн. — Мъж на средна възраст, за чието изчезване е било съобщено в период от пет дни до две седмици, считано от настоящия момент.

— Ще ви се обадя, ако открия нещо.

— При всички случаи ми се обади.

— Разбира се.

 

 

Пластмасовата идентификационна гривна беше от болница „Крал Едуард“ в Хампстед. Брайънт се обади на номера им и след дълго прехвърляне от един отдел на друг най-накрая го свързаха със секретарката на медицинския управител. Тя му обясни с нетърпящ възражения тон, че трябва да отиде и да направи лично запитването си, преди да му дадат информация, отнасяща се за персонала или пациентите.

И така той се качи в колата и му се наложи да пълзи с нея по един хълм в най-натоварената част от деня, изнервен и потен от горещината. Сигурно щеше да стигне по-бързо, ако беше вървял пеша: може би трябваше да си купи скутер или мотоциклет, помисли си Брайънт. В кабинета на медицинския управител слаба жена с червен костюм внимателно прегледа служебната му карта и той отново обясни целта на посещението си, показвайки й снимката в телефона си.

— Предположих, че може би е на човек, който работи тук.

Жената му хвърли безизразен поглед.

— Тези гривни са за пациентите, а не за персонала.

— Разбирам. Извинете.

— Служителите носят ламинирани пропуски.

— Интересува ме конкретно тази гривна.

Тя го помоли да почака. Минутната стрелка на големия стенен часовник се премести напред. Целият плувнал в пот, Брайънт не можеше да се отърве от гледката на подутото тяло, което приживе беше принадлежало на мъж и което реката беше влачила безмилостно по пътя си. Жената се върна, държейки в ръка разпечатка.

— Пациентът е бил приет тук преди три години след нападение каза тя и погледна в листа. — Разкъсвания. Прободни рани. Отвратителна история.

— Преди три години? — Брайънт се намръщи и каза почти като на себе си: — Тогава защо му е било да носи идентификационната си гривна от болницата?

— Всъщност пациентът е бил жена. Д-р Фрида Клайн.

— Имате ли адреса й?

— Адрес, телефонен номер.

 

 

В съзнанието на Хусейн сякаш проблесна лампичка.

— Защо това име ми звучи познато?

— Нямам представа. Да й се обадя ли?

— Да. Помоли я да дойде в моргата.

— За да идентифицира трупа? Дано да няма нищо против.

 

 

Хусейн чакаше пред залата за аутопсии на отдела по криминология, ядеше чипс и наблюдаваше Фрида Клайн, която вървеше след полицая по коридора без прозорци. Може би беше на възрастта на Хусейн, но по-висока. Беше облечена със сиви ленени панталони и бяло поло, а черната й коса беше вдигната високо. Движеше се бързо и леко, но Хусейн забеляза, че едва доловимо влачи крака си, подобно на ранена танцьорка. Когато жената се приближи, тя видя, че не носи грим и лицето й е бледо. Очите й бяха много тъмни и Хусейн улови изучаващия й поглед, който сякаш проникваше в нея.

— Д-р Фрида Клайн?

— Да.

Докато представяше себе си и Брайънт, Хусейн се опита да прецени настроението на жената. Тя си спомни какво й беше казал Брайънт, след като беше разговарял с нея: Д-р Клайн не изглеждаше особено изненадана.

— Може би гледката ще ви разстрои.

Жената кимна с глава.

— Разбрах, че на китката му е имало гривна с моето име.

— Да.

Моргата беше ярко осветена, вътре беше тихо и много студено. Усещаше се познатата миризма на мъртва плът и дезинфектант, която се полепваше по гърлото.

Те се изправиха до циментовата плоча. Тялото беше покрито с бял чаршаф.

— Готова ли сте?

Тя отново кимна. Един санитар прекрачи напред и отметна чаршафа. Хусейн не погледна към тялото, а се взря в лицето на Фрида Клайн. Изражението й остана непроменено, дори челюстта й не помръдна. Тя се вгледа внимателно и се наведе по-близо, без да мига. Очите й се спряха на зеещата рана на шията.

— Не знам — изрече тя накрая. — Не мога да кажа.

— Може би ще успеете да го разпознаете, ако видите дрехите, с които беше намерен.

Те бяха на един рафт, сгънати в прозрачни найлонови пликове. Един по един Хусейн ги свали за оглед. Просмукана с вода тъмна риза. Сиви панталони. Масивни кожени обувки, чиито връзки бяха сини и вързани с двоен възел. Хусейн долови слаба въздишка до себе си. За един кратък миг лицето на Фрида Клайн се промени, през него премина сянка и то сякаш замръзна. Тя сви леко дланта си, като че ли готова да се протегне и да докосне плика, в който бяха обувките. После се обърна към страховития труп и застана с изправен гръб, вперила поглед в него.

— Знам кой е — каза тя с тих и спокоен глас. — Това е Санди. Александър Холанд. Познах го по обувките.

— Напълно сигурна ли сте? — попита Хусейн.

— Познах го по обувките — повтори Фрида Клайн.

— Д-р Клайн, добре ли сте?

— Добре съм, благодаря.

— Имате ли представа защо е носил на китката си старата ви болнична идентификационна гривна?

Тя погледна Хусейн, после отново се втренчи в трупа.

— С него имахме интимна връзка. Преди доста време.

— Но вече не?

— Вече не.

— Разбирам — каза Хусейн с равен тон. — Благодаря ви. Сигурно не ви е лесно. Очевидно ще ни трябват всички подробности, които можете да ни дадете за господин Холанд. Както и повече данни за вас самата. Ще ви потърсим отново.

Фрида Клайн кимна леко. Хусейн имаше усещането, че тя се владее с усилие.

— Бил е убит, така ли?

— Както виждате, гърлото му е било прерязано.

— Да.

 

 

След като записаха данните й и Фрида Клайн си тръгна, Хусейн се обърна към Брайънт.

— Има нещо странно в нея.

Брайънт беше гладен и му се пушеше. Той се полюшна на пръсти и на пети и накрая каза:

— Не може да й се отрече, че запази спокойствие.

— Реакцията й, когато видя обувките му — беше необичайна.

— В какъв смисъл?

— Не знам. Но трябва да я държим под око.