Ники Френч
Натрапчиви мисли за петък (29)

29

Когато Карлсън се върна в управлението, Ивет Лонг го очакваше. Тя изглеждаше притеснена.

— Глен Брайънт се обади. Хусейн иска да ви види.

— Ще й се обадя.

— Той каза, че е спешно.

— Добре.

— Вие къде бяхте?

— Срещнах се с едно лице.

— Има ли нещо, което трябва да знам?

— По-добре е да не знаеш.

— Също така, мъж на име Уолтър Левин дойде, за да се срещне с вас.

— Кой е той?

— Не стана съвсем ясно. Мисля, че е свързан с Министерството на вътрешните работи. Сива коса, очила. Много често казва „супер“.

— Нямам никаква представа защо би ме търсил.

— Той остави визитната си картичка. — Ивет посочи към бюрото му.

— Сега нямам време за това.

Карлсън се обади на Хусейн. Разговорът беше много кратък и Ивет го наблюдаваше, докато приключи.

— Отивам при Хусейн — каза той и забеляза изражението й. — Какво има?

— Държите ме в неведение — отвърна тя.

— Това е само за твое добро.

— С нея всичко ще бъде наред — каза Ивет. — Независимо как ще приключи тази история.

— Все още за Хусейн ли говорим?

— Много добре ме разбрахте — тросна се Ивет. — Не го обръщайте на шега.

— Не съм сигурен, че с нея всичко ще бъде наред.

— Ами с вас?

— Ще видим.

Докато пътуваше с колата, Карлсън мислеше напрегнато какво би трябвало да каже и какви въпроси трябваше да зададе. Но когато пристигна в полицейския участък, не го отведоха в кабинета на Хусейн. Вместо това, без всякакви обяснения, младата полицайка почука на вратата на една заседателна зала. После я отвори и въведе Карлсън вътре. Там имаше само двама души. В далечния край на залата, седнали край дългата маса, бяха главен криминален инспектор Хусейн и комисар Крофорд. Значи, такава била работата. Карлсън затвори вратата след себе си и се почувства странно спокоен. Приближи се до масата и седна срещу двамата. Наблизо бяха сложени кана с вода и чаши. Той се пресегна, взе една чаша и я напълни с вода. Погледна въпросително през масата.

— Не, благодаря — каза Хусейн.

Комисарят не каза нищо. Карлсън забеляза, че едно мускулче потрепва около челюстта му, сякаш той се насилваше да мълчи.

Карлсън отпи от чашата, после внимателно я остави на подложка, на която беше изобразен знакът на Лондонската полиция. Корона върху звезда. Звезда, която приличаше по-скоро на снежинка. Той се загледа втренчено в знака, сякаш го виждаше за пръв път.

— Преди малко се върнах от погребението — каза Хусейн. — Както, предполагам, знаете.

— Да.

Последва пауза.

— Очаквам да кажете нещо — продължи Хусейн.

— Какво?

— Нещо от рода на: беше ли там Фрида?

— Естествено, че не е била там. Но имам друг въпрос.

— Какъв?

— Вие наистина ли вярвате?

— Не ви разбирам.

— Наистина ли, след като живеете с това разследване, вярвате, че д-р Фрида Клайн, дипломиран лекар, практикуващ психотерапевт и за известно време сътрудник на полицията, е убила бившия си приятел, хвърлила е тялото му в Темза — о, и след като го е убила, е сложила на китката му идентификационната си гривна със собственото си име, изписано върху нея? Вярвате ли в това?

Карлсън погледна към комисаря. Той очакваше някаква реакция — въздишка, подигравателно сумтене — но нямаше нищо такова. Само бузите му се бяха зачервили и това беше всичко. Комисарят изглеждаше така, сякаш вече беше взел решение и всичко, казано на тази среща, бяха само празни приказки, които той трябваше да изтърпи.

— Не, не вярвам — каза Хусейн.

— Разбира се, че вярвате. Ние сме хора, не машини.

Хусейн поклати глава.

— Все едно че съм в първата седмица от обучението си в „Хендън“^[1]. — Тя удари с юмрук по масата. — Събираш улики, изграждаш обвинение. Ако обвинението не е солидно, Фрида Клайн може да го обори в съда. Това, което не си позволяваш да направиш, е да претупаш нещата. Следваш правилата, съобразяваш се със закона. Била съм в държави, в които полицаите действат според интуицията си или вътрешното си убеждение и изкривяват закона така, че да им е удобен. Не бих искала да живея там. А вие?

— Изграждането на обвинението срещу Фрида Клайн се ръководи от хора, които я мразят.

— В това обвинение няма нищо лично. Когато ми повериха разследването, почти не бях чувала за нея. На всеки етап — ако вие или някой друг — беше представил убедителни факти — бях готова да ги чуя. Но вие не представихте абсолютно нищо.

— Не е само това — възрази Карлсън. — Разследването беше фокусирано главно върху Фрида още от самото начало.

— Ето, това е проблемът. Всички тези приказки: „Фрида това“, „Фрида онова“. Все едно защитавате приятел. В полицията не се работи по този начин.

— Тя не го е извършила. Това е простият факт.

— Това е същата Фрида Клайн, която сте измъкнали от предварителния арест след нападението й над посетител в един ресторант. Същата Фрида Клайн, която е прерязала гърлото на млада жена.

— Дори Хал Брадшо никога не е изразявал друго мнение, освен това, че е било акт на самозащита.

— Но самата Фрида Клайн никога не е признала подобно нещо. И дори сега, когато се укрива от полицията, се е забъркала в улична свада.

— Имате предвид, че се е намесила, за да спаси безпомощен човек?

— Достатъчно — обади се комисар Крофорд. Карлсън познаваше избухливия нрав на Крофорд, който сега говореше удивително спокойно. — Нищо от това, което казвате, няма отношение към темата на разговора, за който сме се събрали. Впрочем искам да уточня, че главен криминален инспектор Хусейн води това разследване по образцов начин.

— Не е ли по-добре да изчакаме то да приключи и после да сипем похвали?

В очите на Крофорд блеснаха мълнии, той млъкна за няколко секунди и заби поглед в едно листче пред себе си. Намести го леко с една ръка, а когато започна да говори, думите му бяха бавни и отчетливи, като на нотариус, който чете на глас завещание.

— Чухме, че си разпитвал хора, които са свързани с разследването. Вярно ли е това?

— Откъде имате тази информация?

— Вярно ли е?

— Говорих с няколко души, за които предположих, че могат да ми дадат някои сведения.

— Главен криминален инспектор Хусейн упълномощи ли те за това?

— Не.

— Ти представи ли доклад?

— Не.

Крофорд взе една химикалка и надраска нещо на листчето. Карлсън видя, че това не бяха бележки, а заврънкулки.

— Само още един въпрос — продължи Крофорд. — Имаш ли контакт с Фрида Клайн?

Карлсън си пое дълбоко въздух. Очакваше този момент. След това нямаше да има връщане назад.

— Да.

Хусейн и Крофорд видимо се сепнаха. Но когато Крофорд заговори, тонът му беше все така сдържан.

— Срещал ли си се с нея?

— Да.

— Нека да уточним това. Поддържал ли си връзка с лице, укриващо се от властите, докато срещу него се води полицейско разследване?

— Не, видях я днес.

— Информира ли Хусейн за това?

— В момента я информирам.

— Предполагам, че не си я арестувал.

Карлсън се замисли за момент, а после каза:

— Никога не съм бил съгласен с решението й… — той направи пауза, търсейки подходящите думи, — … да прави собствено разследване.

— Да прави собствено разследване?! — извиси леко глас комисарят.

— Също така смятам, че в момента животът й е застрашен от същия човек, който в действителност е извършил убийството.

— О, ти смяташ това?

— Да.

— Ти, разбира се, още сега ще бъдеш временно отстранен от служба и ще ти бъде потърсена дисциплинарна отговорност. Сега, когато имам пълна представа за поведението ти, ще се консултирам за възможността да ти бъде предявено обвинение за криминално престъпление. Не е нужно да ги обяснявам какви са последиците, когато се възпрепятства правосъдието.

Карлсън се изправи.

— Не мога да повярвам, че си направил това, Мал каза комисарят. — На себе си. На колегите си.

Карлсън бръкна в джоба си, извади полицейската си значка и я хвърли на масата.

— Трябваше да го направя по-рано — заяви той, обърна се и излезе от залата.