Джон Сандфорд
Жертви на безумието (9)

9

Шест пресечки преди да стигне до водната кула, Лукас се натъкна на полицейска блокада. Две коли на отрядите за бързо реагиране бяха блокирали пътя. Автомобилите се връщаха назад и задръстваха движението. Той насочи поршето към жълтата линия на ограждението, увеличи скоростта и профуча край редицата изнервени шофьори, докато двама полицаи не изскочиха на пътя му, правейки му знаци да спре.

Униформен полицай от патрулния екип се наведе до прозореца на колата. Лицето му беше зачервено и държеше едната си ръка върху пистолета на колана.

— Ей, какво, по дяволите, си въобразяваш, че…

Лукас извади личната си карта и му я показа.

— Дейвънпорт. От отдела в Минеаполис. Пуснете ме да мина.

Ченгето изтича до една от колите, изкрещя нещо през отворения прозорец и шофьорът отмести колата. Лукас мина през пролуката и подкара нагоре към водната кула. По пътя видя полицаи в два различни вида униформи. Те евакуираха хората от околните къщи и извозваха жените и децата надолу по улицата, колкото се може по-далеч от водната кула.

Дали ставаше въпрос за бомба?

Водната кула приличаше на зелено извънземно от „Войната на световете“ с голямо яйцевидно тяло, което се крепеше на кубообразните си крака. Три пожарни коли, няколко отряда за спешно реагиране, един камион по обезвреждане на взривове, две линейки и една носилка бяха паркирани стотина метра по-нататък. Лукас спря до полицейските коли.

— Дейвънпорт? — Един червендалест полицай с набито телосложение и униформа, изопната по тялото, му махна с ръка да приближи. — Дон Карпентър от Котич Гроув — представи се полицаят и избърса лицето си в ръкава на дрехата.

Целият беше плувнал в пот въпреки хладното време.

— Проблемът може да се окаже сериозен.

— Бомба ли е?

Карпентър погледна нагоре към хълма.

— Не знаем. Но това там е варел за бензин и е пълен с нещо тежко. Не сме се опитвали да го преместим, но знаем, че е пълен.

— Казаха ми, че отгоре било написано името ми.

— Така е. „Лукас Дейвънпорт. Полицейски отдел на Минеаполис.“ Обикновена боя за графити, която разни побъркани маниаци използват. Щяхме да отворим бидона, но някой каза: „Господи, ако тоя е решил да се ебава с Дейвънпорт, какво му пречи да сложи няколко килограма динамит или някоя друга гадост вътре? Или отровен газ или нещо друго?“. Затова решихме да изчакаме.

Лукас погледна към кулата. Двама мъже стояха и разговаряха.

— Откъде са тия момчета? — попита той.

— От отряда по взривовете. Всички се въртяха наоколо, преди въобще на някой да му хрумне, че може да има бомба. Затова не мислим, че е опасно, ако стоим наблизо. Не е възможно да има часовников механизъм, защото той не е знаел кога точно ще го открием.

— Да отидем да видим — предложи Лукас.

Основата на кулата беше оградена с висока ограда срещу урагани и в единия й край имаше врата, през която спокойно можеше да се мине с камион.

— Срежете веригата на вратата и да влезем вътре! — разпореди се Карпентър.

Бяха се изкачили на хребета на хълма и долу в подножието се виждаше безкрайна върволица от коли, които напускаха квартала.

— Никой не го е видял, така ли?

— Не знаем. Започнахме да разпитваме хората по вратите, но тогава на някой му хрумна идеята за бомбата и нищо не се получи.

— Може би по-късно — каза Лукас.

Двама полицаи от отряда по взривовете се приближиха и Лукас разпозна единия от тях.

— Как си? — поздрави го той. — Помня те от онзи случай на езерото Елмо.

— Да. Бил Пат — представи се мъжът. — А това е Хесус Мартинес. — И той посочи с палец към партньора си.

— Какво мислите? — попита Лукас.

— Възможно е да няма нищо — каза Пат, докато оглеждаше кулата.

От мястото, на което стоеше, Лукас можеше да види варела зад оградата. Стоеше точно под корпуса, между четирите носещи колони на кулата.

— Не бихме искали да пробваме да го преместим. Ще се опитаме да издърпаме капака от разстояние и тогава ще видим какво ще се случи.

— Поставихме дренаж — каза Карпентър като избърса потта от лицето си. — За всеки случай.

— Може ли да погледна — попита Лукас, сочейки с глава към варела.

— Да, добре — каза Пат. — Само не го ритайте.

Бидонът лежеше в сянката на кулата. Лукас отиде да го огледа първо отпред, а после заобиколи. Съвсем обикновен варел, малко ръждясал. Капакът изглеждаше плътно и умело затворен.

— Момчетата, които са го открили, почукали по капака, но нищо не се случило — обясни Мартинес на Лукас и лицето му се разтегли в усмивка.

Той пристъпи към варела и почука с пръст.

— Пълен е с нещо.

— Може да е вода — предположи Пат. — Ако е пълен догоре с вода, сигурно тежи към петдесет и четири.

— Как е успял да го домъкне дотук? — учуди се Лукас. — Може би е използвал кран.

— Според мен го е търкалял — каза Пат. — Погледнете.

Той се отдалечи от варела, огледа се наоколо и посочи с ръка. Дълбока ивица беше прорязала меката земя, виждаха се и няколко пресичащи се окръжности по продължение на криволичещата линия.

— Мисля, че го е търкалял дотук, изправил го е и после пак го е търкалял по страничния ръб, докато стигне до средата.

Лукас кимна с глава. Виждаше следите в калта.

— Ей, Бил, виж това — извика Мартинес на Пат, като посочи към долния ръб на варела. — Дали е само от кондензацията или наистина има малка дупка.

Някаква течност изглежда беше изтекла от варела. Пат коленичи на земята, разгледа я внимателно и каза:

— Прилича на съвсем малка дупчица. — Той откъсна едно листо, улови капката, помириса я и после подаде листото на Мартинес.

— От какво е? — попита Лукас.

— Нищо — каза Мартинес. — Най-вероятно вода.

— Тогава да отворим капака.

Пат закрепи един бетонен блок на стълбата към кулата, докато Мартинес постави някаква тежест около капака на варела. После завърза здраво към тежестите едно от онези въжета, които се използват при скалното катерене, прекара въжето през бетонния блок и после надолу към камиона. Развиха цялата дължина и когато приключиха, се оказаха на сто и петдесет ярда от варела.

— А сега се пригответе за малко бум-бум — обърна се Пат към Карпентър.

— Недей да приказваш така — каза шефа. — Наистина ли мислиш, че ще гръмне? Така ли мислиш?

Всички се скриха зад колите. Камионът тръгна напред и капакът се отвори като капачка на бирена кутия. Нищо не се случи. Лукас чуваше тихото ромолене на реката.

— По дяволите! — извика след малко Мартинес, като се изправи. — Да вървим да огледаме.

Приближиха се бавно до варела. От разстоянието, на което бяха, не повече от трийсет крачки, Лукас видя, че е пълен с вода. Когато се приближиха достатъчно близо, надникнаха вътре. На дъното лежеше малко детско тяло. Бледото кръгло личице, обърнато нагоре, се взираше в тях. Водата беше мътна, вероятно от някакво химическо вещество. Тялото трептеше от движението на водата. Бялата рокличка на момиченцето се носеше около тялото като тънка марля тензух, а край главата на детето се бяха разпилели черните му къдрици.

Мартинес погледна във варела.

— Не, не мога да направя това — каза той и се отдалечи.

Тялото беше съвсем малко.

— Вероятно е Дженевиев Дан — каза Лукас. — Сигурни ли сте, че това е вода?

Пат погледна вътре, приближи лицето си близо до водата и каза:

— Да, вода е. Може и да е пуснал някое голямо бяло парче фосфор и да чака да излеем водата.

Лукас поклати глава.

— Не-е. Той е искал да видя точно това. Човечето от кутийката. Копелето е играч… Този човек там от медицинската експертиза ли е?

— Да. — Карпентър кимна. — Ще отида да го извикам.

Лукас се отдръпна встрани и зачака. Загледа се надолу по хълма. Трябваше да има още нещо или Мейл щеше да се обади пак, за да им се присмее.

— На такъв веднага бих му теглил куршума — обади се Карпентър, който беше застанал до него. — Как може да убие дете?

— Така ли? — Лукас си припомни какво беше казал един ветеран от Виетнам: „Как се убива дете ли? Ами просто го пълниш с по-малко олово“.

Лекарят, който трябваше да направи медицинската експертиза, беше млад, със слабо лице, очила и голяма изпъкнала адамова ябълка. Той се изкачи до тях, хвърли един поглед във варела и после каза:

— Каква е тая гадост вътре?

Никой не можа да му отговори.

— Добре де, дайте ми нещо, с което да мога да я извадя.

Беше някак непреднамерено весел, дори и за човек с неговата професия.

— Дайте ми една от пожарникарските брадви. Не искам да си пъхам ръката вътре, след като не сме сигурни какво има във водата.

— Внимавай с брадвата — посъветва го Карпентър.

— Не се тревожи! — отвърна лекарят и отново се вгледа във варела. — Това там не е дете.

— Какво? — приближи се Лукас.

— Не е, освен ако детето не е с малформация на ръцете и с прекалено голяма глава.

Лукас пак погледна във водата. Продължаваше да му се струва, че това е детско тяло.

— Според мен е някаква голяма пластмасова кукла — обясни докторът.

Един пожарникар донесе някакъв дълъг инструмент, който приличаше на огромен ръжен за огнище.

— Ето — подаде го той.

Лекарят я взе, закачи тялото с нея, но то му се изплъзна.

— Закачено е с нещо, което го тегли надолу — каза той. — Добре, ако това е само вода, защо не я излеем.

Така и направиха. Водата се изля върху тревата, а лекарят се пресегна и извади една пластмасова кукла, с черна коса и боядисани в синьо бебешки очи. Краката на куклата бяха огънати под тялото и завързани за тухла, за да не може да изплува.

— Страхотно чувство за хумор, няма що — каза лекарят.

Около врата на куклата имаше завързана бяла пластмасова табелка. Той я обърна. Отзад с мек черен молив беше написано „улика“.

— Не мисля, че този човек изобщо притежава някакво чувство за хумор — каза Лукас. — Не ми се вярва.

— Тогава какво е това, по дяволите?

— Не зная.

 

 

Лукас се обади в управлението и след това се отправи към Минеаполис. Тъкмо когато минаваше покрай рафинерията на шейсет и първа магистрала, Мейл отново му се обади.

— Дявол да те вземе, Лукас, наистина си много бърз. Нали може да ти викам Лукас? Какво ще кажеш за всички тия камиони? Минах оттам, докато бяхте горе на хълма. Какво всъщност правехте? Някой ми каза, че май имало бомба или нещо такова. Така ли е? Не ми казвай, че сте извикали и отряда по взривовете?

— Слушай, мисля, че можеш да си навлечеш неприятности, така както си тръгнал да оправяш света. Мисля също, че и ти го знаеш. Можем да ти помогнем…

— Искаш да кажеш, че съм пълна откачалка. Това ли искаш да ми кажеш?

— Чуй ме, преди няколко години аз самия минах през доста неприятен период на депресия и знам какво е. Има някаква гадост в главата ти, но вината не е твоя…

— Майната ти, Дейвънпорт, нищо ми няма на главата! Нещо не е наред с шибания свят. Включи си телевизора някой път умнико и ще видиш. На мен нищо ми няма.

И той изчезна.

Телефонната компания следеше автоматично всички разговори на мобилните телефони на Лукас и информираше диспечерите. Те трябваше да изпратят коли на съответния номер. Но когато Лестър се обади две минути по-късно, той му каза:

— Бил е много бърз. Обадил се е някъде от района около летището. Само за две минути и четиридесет и пет секунди колите са били там, но той е изчезнал. Проверихме няколко микробуса, но не открихме нищо.

— По дяволите! Никога не говори повече от десет секунди.

— Знае какво прави.

— Добре. Връщам се обратно.

— Шерил е открила още един такъв случай — мъж, който се гаври с малки дечица. Насилвал е десетгодишни момиченца на детската площадка. Не зная какво ще се случи, но ако върнем Манет обратно, може и да се озове зад решетките.

Лукас поклати глава и погледна телефона. После каза:

— Франк, не сме на сигурно тук. Този телефон е истинско радио.

 

 

Когато Лукас се върна, Лестър го чакаше.

— Тия неща за Манет, случаите със сексуалните извращения — каза той.

— Да?

— Страшно много хора знаят. Научили са в нравствения и са бесни, че не могат да действат. Ще излезе наяве и то доста скоро.

— Проверявате ли имената на всички тези мъже?

— Всичките.

— Ами хората, които са пострадали? Възможно ли е някой да се опитва да си отмъсти на Манет?

Лестър сви рамене.

— Затова проверяваме и имената на жертвите. Затрупахме се с имена и нищо. А ти какво ще кажеш за водната кула?

— Не знам — каза Лукас. — Казва, че е улика, но какъв вид улика? Защо беше пълно с вода? Воден гроб? Или може би нещо във варела?

Андерсън влезе и връчи на всеки по една дебела пластмасова папка, в които сигурно имаше поне по триста страници.

— Всичко, с което разполагаме до момента, като изключим това, което може да изникне от изследването на куклата, е в папките. Федералните не са ли се обаждали?

— Да не би това да те изненадва?

Лукас запрелиства страниците.

— Имаш ли някаква идея? — попита го Лестър.

— Воден гроб — каза Лукас. — Това трябва да е.

 

 

Нищо не се случваше. Никой не се обаждаше.

Накрая Лукас позвъни на Андерсън.

— В бележника ти има записан разговор с една от съседките.

— Да, има.

— Тя споменава някой, който се навъртал наоколо с лодка, в район, в който няма риба. Може би ще трябва да проверим и разрешителните за лодки.

— Господи, Лукас, вече сме събрали стотици имена!

По-късно Лукас се обади в колежа „Света Ана“ и помоли да го свържат с катедрата по психология.

— Бих искал да говоря със сестра Мери Джоузеф.

— Лукас, ти ли си? — Жената отсреща притаи дъх.

— Аз съм.

— Чудихме се дали ще се обадиш? — каза администраторката. — Ще отида да я извикам.

Ел Кругер — сестра Мери Джоузеф — се обади веднага. Гласът й беше сух.

— Всички тук са в паника. Сестра Марпъл отиде да помогне при друг случай. Разбрах, че този човек е играч.

— Да, нещата никак не са розови — каза Лукас — Мисля, че едно от децата е мъртво.

— О, не. — Шеговитият тон изчезна от гласа й. — Сигурен ли си?

— Мъжът, който ги е отвлякъл, ни остави улика — кукла в цистерна за бензин, напълнена с вода. Мисля, че куклата е трябвало да ни наведе на мисълта за едно от децата.

— Разбирам. Искаш ли да се отбиеш и да поговорим.

— Уедър ще се прибере към шест. Ако нямаш нищо против поразходи се към нас. Ще приготвя пържоли.

— В шест и половина — каза тя. — Ще се видим тогава.

По пътя за вкъщи Лукас мина по Юнивърсити авеню, което продължаваше надолу към Сейнт Пол и спря колата малко преди градчето. „Виртуалният свят на Дейвънпорт“ се намираше в няколко свързани офис помещения, разположени на първия етаж на една безлична на вид, но добре поддържана сграда. Помещенията бяха напълно осветени. Повечето от програмистите, които работеха там, започваха работа в късния следобед и продължаваха до среднощ, а понякога и до по-късно.

Лукас се усмихна на портиерката, докато минаваше край нея. Тя също му се усмихна, махна с ръка и продължи да говори по телефона. Бари Хънт беше в кабинета си и работеше с копирната машина. Когато Лукас почука, той му извика приятелски „Здрасти, влизай“, като се опитваше да придаде на лицето си подходящо изражение.

Хънт току-що се бе дипломирал в „Сейнт Томас“, когато Лукас реши, че трябва да намери някой, който да поеме компанията.

В продължение на десет години Лукас беше управлявал всичко, без да мърда от кабинета си. Пишеше военни игри и книги-игри по роли, които после продаваше на три различни компании. Почти пряко волята си беше принуден да се захване с компютърни игри. По същото време се наложи да напусне отдела и се зае да работи по цял ден; разработваше програми за спешно реагиране и това се превърна в нещо като софтуерен продукт за обучение на полицаи. Софтуерът се продаваше добре и всичко започна да се движи прекалено бързо. Не знаеше как да се справя със заплащането на таксите, социалното осигуряване, възнагражденията на работническия профсъюз и обучението на оператори.

Ел се бе запознала с Хънт в един от часовете си по психология и му го препоръча. Хънт пое дейността на компанията и досега беше работил добре като за двама. Но Хънт и Лукас не се обичаха много, а и Лукас вече не беше сигурен, че на Хънт му е приятно, когато той се отбива в компанията.

— Бари, трябва да поговоря с момчетата от софтуерния отдел — каза Лукас. — Имам проблем. Става въпрос за случая Манет.

Хънт сви рамене.

— Разбира се. Говори с тях. Мисля, че всички са тук.

— Не се безпокой! Няма да им отнема повече от минута.

— Ами, добре, чудесно.

Задната част, която заемаше две трети от помещението, представляваше огромна стая, разделена на нещо като малки стаички, между които се издигаха високи до раменете плоскости. Същите разделителни плоскости използваха и в отдел „Убийства“. Седем мъже и две жени, всичките млади, работеха в залата. Шест от тях седяха пред отделни монитори, а другите трима се бяха струпали пред широк екран и изпробваха програма за обучение за търсене и откриване. Имаше още един мъж и дебела млада жена, които стояха до прозореца с пластмасови чашки от кола в ръка и пиеха кафе. Когато Лукас и Хънт влязоха, в стаята настъпи тишина.

— Здравейте — поздрави Лукас.

— Лукас — каза някой и всички лица се извърнаха към него.

— Предполагам, че всички сте чули за отвличането на Манет. Мъжът, който я е отвлякъл, е играч. Разполагаме с детайлна скица на извършителя. Искам всички да я разгледате и да ми кажете дали сте виждали този човек. И ще ви бъда много задължен, ако изпратите снимката по факс или по електронната поща до всички ваши познати, за които се сетите. Наистина имаме нужда от помощта ви.

Той раздаде копия от направения портрет, но никой от тях не бе виждал човека от листа.

— Висок ли е? — попита една от жените програмистки, казваше се Айс.

— Да. Висок, мускулест и слаб — каза Лукас. — Със сигурност не е наред. Вероятно е луд.

— Прилича на последното ми гадже — каза Айс.

— Ще го пуснеш ли по мрежата — попита Лукас.

— Нямаш проблеми.

Тя беше антика от дните на пънка — с къса коса, яркочервено червило, което излизаше извън очертанията на устните й и обеци на носа. Хънт казваше за нея, че работи по-бързо от всеки друг тук.

Една идея започна да се прокрадва в главата на Лукас, но засега той реши да я остави на заден план.

— Добре — каза той. — Да се захващаме за работа.

— Лукас — спря го Хънт, когато излизаха, — трябва да поговорим.

— Проблеми ли има?

Лукас се страхуваше от деня, когато от данъчните щяха да почукат на вратата му и да му поискат документацията. Документация! Нямаха никаква скапана документация.

— Имаме нужда от заем — каза Хънт. — Говорих с Норуест и няма да има проблем да ги купим. Трябва ми съгласието ти.

— Заем. Мислех, че…

— Трябва да купим „Проблеко“. Имат една дузина хардуери, които ще си паснат с нашите и ще попълним и последните парчета от мозайката. А те продават всичко. Тим Дънкан иска пак да става инженер.

— Колко искаш назаем? Може би аз ще мога…

— Осем милиона.

Лукас се стъписа.

— Господи, Бари, осем милиона долара!

— Осем милиона ще ни направят господари в бизнеса, Лукас. Никой няма да може да се мери с нас. Никой няма да е в състояние.

— Но, за бога, това са много пари. — Лукас беше объркан. — Какво ще стане, ако се издъним?

— Ти ме нае, за да си стъпим на краката, нали така? И ще си стъпим. Ето защо трябваше да се срещнем, за да мога да ти обясня всичко.

— Добре. Но искам да изчакаш, докато приключа със случая Манет. И ми се иска да помислиш и за друго възможно решение.

— Точно сега мога да се сетя за едно страхотно.

— Какво е то?

— Да рекламираме компанията. Знам, че е малко рано, но ако искаш да го направиш, може би ще успеем да спечелим още… не знам, но може би около осем или десет милиона.

— Мамка му! — възкликна Лукас.

Никога не беше казвал това нито сред непознати, нито сред приятелите, но сега думата му се изплъзна и Хънт сподави набързо една усмивка.

— Ако вземем назаем осем милиона, можеш да си сигурен, че след пет години ще станат трийсет.

— Добре, добре, ще поговорим — каза Лукас, като погледна надолу по коридора. — Дай ми време — една седмица. Трийсет милиона! Мамка му!

— Поздрави Уедър от мен — изглежда Хънт се готвеше да каже още нещо, но замълча.

Лукас почти беше стигнал до вратата, когато осъзна какво се готвеше да попита Хънт и се върна. Хънт тъкмо се бе настанил зад бюрото в кабинета си и Лукас подаде глава през вратата.

— Това с Манет не може да продължи повече от няколко седмици, затова насрочи среща с банката. И им кажи за плана, който обсъждахме — за дяловете.

Хънт кимна.

— Мислех си да те попитам за това.

— Сега му е времето. Казах ти, че ако работата потръгне и ти ще получиш нещо. А изглежда, че нещата вървят добре.

 

 

Уедър.

Лукас си играеше с годежния пръстен: трябва да й направи предложение. Усещаше, че тя чака. Но от всички страни го насилваха с ненужни съвети какво точно да направи и това някак си го възпираше.

Жените го съветваха да подходи романтично: няколко думи като въведение, с които да покаже, че я обича, последвани от подробно описание на това, как ще изглежда съвместният им живот и после за завършек — самото предложение за женитба. По-голямата част от мъжете му предлагаха да пристъпи директно към въпроса: „Ей, сладурче, какво ще кажеш да се оженим, а?“. Други обаче направо смятаха, че е налудничаво да се обвързва с жена. А според пазача на паркинга най-добрият заместител на всяка жена бил голфът, освен това ти излизало и по-евтино.

— Разкарай се с тоя голф — му беше казал Лукас. — Аз обичам жените.

— Ето това е другата част от уравнението. Жените също така са идеален заместител на голфа.

— Нещо ново? — попита го Уедър още от вратата.

Лукас усещаше пръстена в джоба си до бедрото.

— Имам предвид Манет?

— Идиотски главоблъсканици — и той й разказа за варела. — Ел ще дойде в шест и половина. Обещах й пържоли.

— Чудесно — каза Уедър. — Аз ще приготвя салатата.

Лукас отиде да включи грила и опипа джоба, в който беше пръстенът. Ами ако му каже не, рано е още. Това ще промени ли нещата? Тя дали ще почувства нужда да се премести да живее другаде?

Уедър шеташе из кухнята и се сблъска с него, докато той вадеше от хладилника соса за барбекю.

— Мислиш ли — попита го тя с безгрижна нотка на незаинтересованост, — мислиш ли, че Ел щеше да се омъжи, ако не беше…

— Ако не беше станала монахиня? — Лукас се изсмя. — Не. Израснахме заедно. Бяхме много близки и твърде млади. Да я ухажвам, просто щеше да бъде… нелепо. Като кръвосмешение.

— Дали и тя мисли така?

Лукас повдигна рамене.

— Не зная. Никога не съм бил наясно с това какво си мислят жените.

— Но не можеш да я забравиш?

— Уедър?

— Какво?

— Защо не млъкнеш.

Сестра Мери Джоузеф — Ел Кругер — все още носеше традиционната черна дреха с католическа броеница, която се полюшваше отстрани. Лукас я бе попитал веднъж за това, но тя му беше отговорила, че така й харесва.

— Другите дрехи изглеждат старомодни, а аз не се чувствам старомодна.

— А не се ли чувстваш като пингвин?

— Ни най-малко.

Ел беше красиво дете и все още се явяваше в сънищата на Лукас. Една единайсетгодишна блондинка с едва доловима грация и весел нрав. Но по-късно лицето й се обезобрази от акне до такава степен, че тя се оттегли от живота, за да се появи десет години по-късно като сестра Джоузеф. Беше му казала, че не лицето й е било причина да направи този избор, че това й било призвание. Но той не й повярва. Никога не й повярва напълно.

Ел пристигна с черен шевролет, тъкмо когато Лукас слагаше първите пържоли на грила. Уедър я почерпи с бира.

— Какво е положението? — попита Ел.

— Един мъртъв по всяка вероятност, а за останалите не знаем — каза Лукас.

— Но тая мръсотия няма да се задържи дълго в главата му и скоро ще почне да изтича. И тогава ще ги убие.

— Аз познавам Анди Манет. Не е от най-блестящите умове в психиатрията, но умее да въздейства на хората — каза Ел, докато отпиваше от бирата.

От верандата се носеше аромата на печени пържоли.

— Докосва се до душата ти и ти започваш да й говориш. Мисля, че е нещо, което аристократите притежават. Въздействие.

— Способна ли е да оцелее?

Ел поклати глава.

— За известно време, да. Във всеки случай по-дълго, отколкото всяка друга жена на нейно място. Ще се опита да го манипулира. Ако е бил подлаган на терапия преди, не се знае как ще му подейства това. Може да разпознае подхода, но пък други хора толкова свикват с терапията, че непрекъснато имат нужда от нея, като наркотик. Може да му въздейства и да продължава така.

— Като Шехерезада — каза Уедър.

— Да, като нея — съгласи се Ел.

— Трябва да го накарам да говори — обясни Лукас. — Той ми се обажда по телефона и ние се опитваме да го засечем.

— Смяташ ли, че тя го е лекувала, че е бил неин пациент?

— Не знаем още. Проверяваме тази възможност, но още не сме открили нищо.

— Ако наистина е било така, ще трябва да засегнеш проблемите му. Не трябва да го обвиняваш, че е болен.

— Точно това направих днес следобед — каза Лукас и в гласа му прозвуча съжаление. — И той се ядоса. Беше глупаво от моя страна.

— Попитай го как се грижи за тях — предложи Ел. — Опитай се да разбереш дали можеш да го накараш да се почувства отговорен, или бяга от отговорност. Попитай го и дали иска ти да направиш нещо, за да ги пусне. Някакъв вид сделка. Кажи му да не ти отговаря веднага, а да си помисли. Какво би искал той? Замисли се за това.

По-късно, докато вечеряха, Лукас каза:

— Има и още един проблем. Проверяваме записките на Манет. Тя е лекувала хора, които са насилвали деца, но не е уведомила никого.

Ел остави вилицата си.

— О, не. Нали не възнамерявате да започнете съдебно разследване?

— Така се говори.

Сега вече Ел се ядоса.

— Това е най-първобитният закон, гласуван някога в този щат. Знаем, че тези хора са болни, но настояваме да ги поставим в условия, при които не могат да получат помощ, и те просто ще продължават да го правят.

— Освен ако не ги натикаме в затворите.

— А какво ще кажеш за тези, за които не знаете? Тези, които искат да се лекуват, но не могат, защото още в момента, в който отворят уста, полицаите ще им налетят като пилци.

— Зная, че имаш собствено мнение по този въпрос — започна Лукас, опитвайки се да предотврати спора.

— Какво? — попита Уедър. — Кажи ми какво става в такъв случай.

Ел се обърна към нея:

— Ако един човек издевателства над дете в този щат и осъзнава, че е болен и се опита да се лекува, лекуващият лекар е длъжен да докладва. Ако го направи, документите и записките се конфискуват и се използват в съда като доказателства срещу пациента. Това означава, че щом държавата се намеси, пациентът веднага си наема адвокат, който му нарежда да прекрати всякакво лечение и да си държи устата затворена. Ако човекът бъде оправдан — а това се случва често, защото след като е признал, че е психически болен, това хвърля съмнение върху достоверността на записките, а и психотерапевтите не обичат да свидетелстват — тогава този човек бива пуснат на свобода и единственото нещо, в което е сигурен, е това, че не може да започне да се лекува отново, защото може да свърши в затвора.

Уедър остана вторачена в Ел за момент и после погледна към Лукас.

— Не може да бъде.

— Нещо като „Параграф 22“ — призна Лукас.

— Нещо много по-варварско, бих казала — отвърна Уедър.

— Насилието над деца е варварско! — избухна Лукас.

— Но ако този човек се опитва да потърси помощ? Тогава какво? Ще го захвърлиш в някоя килия ли?

— Слушай, наистина не искам да спорим за това! Или вярваш в това, или не.

— Лукас…

— Слушайте, защо не ме оставите на спокойствие да си изям пържолите, за бога.

— Това наистина ме натъжава — въздъхна Ел. — Много.

По-късно през нощта Уедър се обърна на една страна в леглото и каза:

— Варварско, така ли?

— Не исках да споря с Ел за това. Но знаеш какво мисля. Терапията не помага на такива насилници на деца. Психиатрите само си хвърлят прах в очите. Само затвор за такива като тях — за всички, за всеки от тях, където и да се намира.

— И ти се мислиш за либерал — долетя от тъмнината гласът на Уедър.

— Либертанец, не либерал — каза Лукас, като се примъкна по-близо до нея.

— Стой си в твоята част на леглото — извика му Уедър.

— Какво ще кажеш, ако те докосна с пръст.

— Не. — Но само след секунда Уедър добави: — Това не беше докосване с пръст.