Джон Сандфорд
Жертви на безумието (31)

31

— Трябва да побързаме — каза Анди. — Ако не успеем да го убием или да го ослепим, ще се опитам да го хвана за краката и да го задържа, за да избягаш. Изтичай навън и се скрий сред царевицата! Там няма да те намери. Излез на пътя и се скрий някъде там, докато не видиш коли. Изчакай да видиш повече от една, в случай че той е в една от тях, и после бягай.

Анди продължи да говори, като се надяваше, че думите й звучат смислено. Вече не беше сигурна дали е така. Понякога забелязваше, че Грейс я гледа странно и като я попиташе какво не е наред, тя й отговаряше, че току-що я е чула да си говори с баща й или да я нарича Джен.

От дълго време насам единственият шум, който се чуваше в стаята, бяха стържещите звуци от пилеенето на пирона. Тогава Грейс въздъхна дълбоко и каза:

— Мисля, че ще мога да сваля подметката на обувката си с една от тези пружини на леглото.

Анди спря да пили.

— И за какво? — зачуди се тя.

— Можем да прокараме пирона през нея и да я използваме като дръжка.

Когато се опитваха да измъкнат пружините, бяха установили, че малките парчета много лесно се изплъзват от ръката. Мейл беше дал на Анди няколко парчета лейкопласт, за да спре кръвта от една рана на челото й и Анди се опита да увие пружината с част от лепенките, но без резултат.

— Страхотна идея, Грейс! — въодушеви се Анди.

Грейс изхлузи обувката си и я подаде на майка си. Токчето беше направено от здрава пластмаса.

— Можем да го счупим на две, да направим дупка в едната част — обясняваше Грейс, — да сложим там гвоздея, после ще сложим другата част отгоре и ще ги увием с лейкопласт. Така ще можеш да го промушиш, като държиш токчето в ръка, а пиронът ще се подава като острие между пръстите ти.

Анди погледна дъщеря си. Грейс непрекъснато беше мислила за това как да го убие. Беше си представила всичко до фаталния удар и планът й трябваше да успее.

— Направи го! — каза й Анди. — Аз трябва да продължавам да пиля.

След два часа бяха готови. Счупената на две подметка бе увита с лейкопласт и сега образуваше нещо като здрава буца в ръката на Анди и с пирона, който се подаваше от средата, между пръстите й, тя можеше да нанесе удар и то доста силно. Пиронът беше дълъг близо седем сантиметра и по-голямата част се подаваше навън. Заостреният метал на върха проблясваше като връхчето на чисто нова подкожна игла.

— А сега — каза Анди, като вдигна пирона — да повторим всичко. Той идва, а ти стоиш в ъгъла и си играеш с компютъра. Аз лежа на леглото и започвам да плача, но без да ставам. Той идва да ме вземе както предишните няколко пъти и когато ме вдига, аз се хващам с лявата си ръка за врата му, притеглям го към себе си, а с дясната го промушвам в гърдите като се целя в сърцето.

— А аз се промъквам зад гърба му и забивам пружината в окото му.

И Грейс хвана една от пружините, приличаща на игла, с която беше успяла да извади пирона.

— И тогава ще можем да избягаме.

Те разиграха всичко отново в тясната изба. Първо Грейс беше Мейл и тя се приведе над майка си да я вдигне. Анди нанесе удар в областта на корема, отдръпна се и после пак. След това Анди трябваше да бъде Мейл. Тя се изправи на гърнето с гръб към Грейс и момичето се промъкна зад гърба й, нанасяйки удар към окото с пружината. Пружината не беше достатъчно здрава, за да може да разкъса мускул, но щеше да го ослепи.

След като повториха всичко няколко пъти, те се отпуснаха на леглото и Грейс каза:

— Няма го от много време. Може нещо да се е случило и да не се върне.

— Ще се върне. — Анди се огледа и докосна с пръсти слепоочията си. — Чувствам, че е някъде там и си мисли за нас.