Джон Сандфорд
Жертви на безумието (4)

4

Отдел „Убийства“ беше разположен в помещение, което донякъде наподобяваше офисите на евтините провинциални ежедневници. Всеки един от работещите детективи разполагаше със свое пространство, разделено от останалите с преграда, достигаща височината на раменете. Някои от работните бюра бяха разчистени и подредени, а други бяха отрупани с разхвърляни книжа и сувенири. Там, където все пак бе останало някакво свободно пространство в стаята, бяха поставени три различни вида метални шкафа с чекмеджета, всичките боядисани в сивопепеляв цвят. Разни бележки, бюлетини, официални обръщения и други листчета за спешни задачи в отдела, но с отдавна вече изтекъл срок, висяха забодени по стените и информационните табла. Върху един от шкафовете имаше старо кафяво радио с размерите на тостер и с голямо кръгло копче за станциите, модел, който бе спрян от производство още през шейсетте години. Изкривена метална закачалка беше прикрепена отдолу вместо антена. От цялата тази бракма се носеше гъгнещият глас на радиоводещия.

… представлява едно от най-големите престъпления, като започнем с масовото изнасилване в Сабине и стигнем до отвличането в Линдберг през нашия век…

Лукас си бе взел готов пилешки бульон в пластмасова чаша и се спря току на вратата, вдигнал чашата на сантиметри от устните си. Гласът звучеше познато, но не можеше да се сети, къде го е чувал, докато водещият на радиопредаването не се намеси:

Вие слушате радио „Едина“, а аз съм Били Уолкър и ние продължаваме със следващия въпрос към Дейвид Гърдлър. Доктор Гърдлър, само преди минута споменахте, че жертвите на отвличания често се идентифицират със своите похитители. Единственото нещо, което мога да добавя, е, че този случай е идеален пример за това какво става, когато либералната ни образователна система се опитва да натика в главите на децата целия политически боклук, като ги учи на неща, за които децата знаят, че са грешни, но трябва да приемат за верни, само защото някой по-голям от тях твърди, че са верни. Някой с нужния авторитет, като онези драскачи от профсъюзите, които наричат себе си учители…

Гърдлър придаваше на гласа си улегнало и приглушено звучене с подчертано драматична нотка. Той отвърна: „Разбирам чувствата ви (леко покашляне) — за всичко това, въпреки че не съм напълно съгласен с вас. Има и много добри учители. Но да оставим това на страна. Да… Тази така наречена идентификация с личността на похитителя е често срещано явление и започва само няколко часа след самото отвличане. Възможно е дори жетвите да предложат начини, чрез които по-лесно да се заблуди полицията в опитите й да…“.

Лукас гледаше радиото като хипнотизиран и не можеше да повярва на ушите си. Грийв седеше зад бюрото си и похапваше шоколад.

— Не ти ли се струва, че говори като същински скапан политик, а? Сигурно не е имал търпение да го пуснат по радиото. Излязъл е от училището и моментално е изтичал там.

— От колко време е в ефир? — попита Лукас, като допи и последните остатъци от бульона и пусна чашката в кошчето за боклук.

— От час — каза Грийв. — Между другото доста журналисти се опитват да се свържат с теб.

— Да вървят по дяволите всичките! — процеди през зъби Лукас. — Поне засега.

Десетина детективи от полицията сновяха из офиса, всички работеха в „Убийства“ или в „Тежки престъпления“, а голяма част от тях бяха служители от „Нравствения отдел“ или от „Разузнаване“. Някои от тях работеха по бюрата си, други се бяха отпуснали върху въртящите столове, трети търсеха нещо, приведени над шкафовете из стаята. Един много висок мъж и друг, също толкова нисък, обменяха познания за ударите в голфа. Някакъв детектив, служител от „Нравствения“, си пробиваше път през навалицата, понесъл на ръце една табла, отрупана с чаши с кафе и кола. Почти всички или ядяха, или пиеха нещо. В стаята миришеше на кафе, топли пуканки и пица „Тумстоун“.

Хармън Андерсън се промъкна до бюрото на Грийв с пилешки сандвич със салата в едната ръка. По горната му устна имаше размазана майонеза.

— Предлагам всичко това за долар — изломоти той, дъвчейки храната.

Андерсън беше планинец от юга, но освен това беше и спец по компютрите.

— Тоя Гърдлър не е никакъв доктор. Взел е бакалавърска степен по психология в някой забутан колеж на Южна Каролина и толкова.

Шерил, все още мокра от дъжда, влезе вътре, свали от главата си бейзболната шапка, тупна я няколко пъти в палтото си, за да изтръска водата, после съблече палтото си и го закачи на закачалката. Метна шапката върху радиото и кимна към Лукас:

— Слушаш ли?

— Тъкмо сега влизам — отвърна й Лукас и като се обърна към Грийв попита: — Каза ли му да не дава интервюта?

Грийв поклати глава.

— Всичко, както си му е редът. Обясних му, че не трябва да разгласяваме информация по случая, за да не може извършителят да разбере с какво точно разполагаме и за да се представим добре, ако случаят стигне до съда.

— „Извършител“ ли каза? — попита го Лукас.

— Да, по дяволите, защо не?

— Според мен на него въобще не му пука. — Шерил оправяше косата си с ръка. — Слушах го през целия път дотук. Изглежда, че сега си спомня неща, за които дори не е споменал пред нас.

— Измисля си — обясни Лукас.

— Всеки иска да изглежда като телевизионна звезда — добави Грийв и те замълчаха, за да чуят какво ще каже Гърдлър по-нататък.

Доктор Гърдлър, знаете, че полицията не е в състояние да сложи край на престъпленията. Те просто ги регистрират, а понякога успяват да заловят и извършителите. Но тогава за жалост вече е твърде късно. Настоящият случай е идеален пример за това. Ако госпожица Манет е имала оръжие, обикновен пистолет например, или ако вие самият сте бил въоръжен, е можело да спрете този мерзавец. Но вместо това на вас не ви е оставало да направите нищо друго, освен да стоите в коридора и да гледате безпомощно. Ето какво ще ви кажа. Престъпниците имат оръжия. Време е и ние гражданите да се възползваме от правата си, предоставени ни от Втората поправка на конституцията…

— По дяволите! — извика Шерил. — Този ще обърне всичко на цирк.

— Смятай, че вече го е направил.

Всички се обърнаха към вратата. Франк Лестър, заместник-шеф на разузнаването, влезе в стаята. В ръката си носеше пакет документи. Имаше уморен вид и изпито лице — резултат от твърде много години, прекарани в отдела.

— Нещо ново? — попита той.

Лукас поклати глава.

— Говорих с Дан. Изглежда с него всичко е наред.

— И все пак той остава заподозрян.

— Да, остава — съгласи се Лукас и попита: — Федералните пристигнаха ли вече?

— Скоро ще са тук — каза Лестър, — не могат да останат на страна за дълго.

Лукас завъртя годежния пръстен на върха на палеца си и като видя, че Лестър го забеляза, бързо го пусна обратно в джоба си.

Лестър продължи:

— Манет иска да работим по случая дори и федералните да се намесят. Шефката е съгласна.

— Господи, иска ми се тази идиотщина да свърши! — каза Грийв, разтривайки с пръсти челото си.

— Няма как. Почнало се е още от Каин и Авел — отвърна му Андерсън.

Грийв спря да разтрива челото си.

— Нямах предвид престъпленията, а политиката. Ако се свърши с престъпленията, ще трябва да си търся друга работа.

— Може би с този си костюм ще успееш да се уредиш в радиото — подметна Шерил.

Лестър им махна с ръка да замълчат и извади жълт бележник, в който си водеше записките.

— Слушайте сега всички!

Разговорите замряха, докато полицаите си намерят място по-близо до Лестър.

— Хартън Андерсън ще ви раздаде задачите, но аз искам да изтъкна към какво се стремим и да ви изложа всичко, което до момента все още ни липсва.

— И каква е картинката засега? — попита някой от задните редици.

— Изпълнили сме всичко, което се изисква от нас — каза Лестър, като погледна един от листовете, които държеше в ръка. — Добре… Повечето от вас, момчета, ще разпитват по къщите…

Вълна от недоволно мърморещи гласове се надигна в залата. Навън дъждът не спираше.

Лестър продължи:

— Има и много по-дребни неща, с които бързо трябва да се справим. Трябва да разберем каква е боята, открита на паркинга тази сутрин. И трябва да се провери училището, може ли там да се открие боя от този вид и цвят. Джим Хил смята — продължи Лестър, като кимна към един от присъстващите, — че рядко се намира боя за плакати извън училищата, така че може би е налице някаква връзка.

— Старецът го е направил — обади се някой.

— Проверяваме и тази възможност — уведоми ги Лестър. — Междувременно разполагаме с кръвта върху обувката и ни е необходим човек, който да прегледа кръвните проби, за да разберем колкото се може по-бързо дали кръвта е на госпожа Манет или на някое от децата. Ако се окаже, че не е на нито една от тях, ще се наложи да направим справка с щатската банка, съхраняваща проби от ДНК на всички известни престъпници. Трябва също да се свържем с университетската клиника, за да разберем кръвната група на Манет. Разбрах, че е давала доброволно кръв за медицински изследвания и че те разполагат с нейна ДНК. Ако кръвта на обувката е на едно от децата, Днк може да го докаже със сигурност.

— Изследването на ДНК ще отнеме време — обади се един закръглен червендалест полицай с филцова шапка с широка периферия, обвита с лентичка, в задната част на която бе затъкнато едно перо.

— Не и в този случай — каза Лестър и отново погледна в листа си. — Искам да проверите дали някой от пациентите й има форд „Еконолайн“, или пък някой от роднините й, въобще проверявайте всяко име, което изникне при разследването. Всички свързани със случая от Минесота, и тези, които успеете да откриете в Уисконсин. Трябва да разберем дали някои от компаниите, свързани с Манет или Дан, притежават форд „Еконолайн“. Свържете се с дистрибуторите на форд и вижте дали можете да измъкнете от тях списък с имената на клиентите, записани в гаранционните карти от продажбите. Знаем, че колата е била стара, така че търсете информация със задна дата, колкото се може по-стара. Трябва да се съпоставят двата списъка — този от форд „Еконолайн“ и другия с имената на нейните пациенти, върху който работим в момента.

Андерсън се намеси:

— В момента въвеждам информацията с имената на всичките й пациенти. Всяко име, което изниква по време на разследването, трябва да се сверява с имената от листа. Затова записвайте всички имена, които чувате. Всички учители в училището, имената от бележника с телефонните й номера, всичко.

Лестър кимна и продължи:

— Необходима е справка за финансовото състояние на Манет и Дан. Вижте дали някой от тях е имал парични проблеми. Проверете застрахователните им полици. Така. Нещо друго?

— Старият Манет изготвя друг списък, с имената на противниците си — обади се Лукас.

— Проверете и него — каза Лестър на Андерсън. — Какво друго ни липсва?

— Обществено изявление — обади се един цветнокож полицай в светлосив костюм. — Снимки на Манет и децата.

— Всички печатни издания вече са публикували снимки, но през следващите няколко часа ще излезем с нови материали — обясни Лестър. — Говори се за обявяване на възнаграждение за предоставена информация по случая. За това ще ви осведомим по-късно. А сега искам да знаете, че всички разговори трябва да се водят по вътрешната линия на отдела за „Противообществени прояви“. Никакви изявления за пресата. Разбрахме ли се?

Всички бяха разбрали. Лестър се обърна към Шерил:

— Как върви работата с огледа на къщите? Научихте ли нещо от хората?

— Отбихме се във всяка къща, от която е възможно да се види училището, с изключение на две, в които нямаше никой. Опитваме се да се свържем със собствениците, в случай че са били там по време на отвличането. Единственото, с което разполагаме за момента, е информацията на една жена, която твърди, че е видяла микробуса и според нея светлините от задните фарове на колата са били от „Еконолайн“. Според мен разузнавателният отдел добре си е свършил работата. Сега минаваме повторно по къщите, за да разпитаме хората дали са видели нещо подозрително през последните няколко дни. Същата обичайна процедура върви и в квартала на Манет. Ако отвличането е било планирано предварително, трябва да я е наблюдавал отпреди. Мисля, че това е всичко засега.

— Добре — каза Лестър и огледа хората в стаята. — На всички ви е ясна картината в основни линии. Вземайте задачите си от Андерсън и се захващайте за работа! Искам да не спирате да работите. Няма да е никак лесно, но трябва да направим всичко, което е необходимо, за да свършим работата докрай.

Докато останалите детективи се трупаха около Андерсън за задачите си, Лукас се наведе към Грийв и го попита:

— Хлапето свидетел спомена ли нещо различно от Гърдлър?

Грийв се почеса по главата и се загледа в нищото.

— А-а, да, хлапето. Не зная. Не можах да изкопча много от нея. Смахнато хлапе, стори ми се малко глуповато.

— Взе ли телефонния й номер?

— Разбира се. Искаш ли го?

— Не живее ли някъде в Сейнт Пол? Паркът Хайпенд.

— Там някъде…

 

 

Лестър хвана Лукас точно когато заключваше вратата на кабинета си.

— Някакви идеи кой може да е? — попита той.

— Както казват останалите — или е някой психопат, или е за пари — отвърна Лукас. — Ако не се обади за откуп, сигурно ще го открием или в нейната картотека, или сред роднините.

— С картотеката може да има известни затруднения. Манет е говорил с тази Улф и тя е вдигнала голяма врява. Бас държа, че здравата са поспорили за медицинската защита на документацията.

— Такава не съществува, Франк. — Лукас беше категоричен. — Вземи разрешително от съда за картотеката. Но не говори много за това, защото ще се вдигне голям шум и драскачите по вестниците ще се скъсат от писане. Ако трябва, измъкни някой съдия от леглото да ти даде разрешение. Аз ще се заема с това, ако искаш.

— Би било добре, но не тази вечер — каза Лестър. — И без това сме се захванали с много работи наведнъж. Но до седем сутринта ще го имаш.

— Ще го взема колкото се може по-рано, дори да трябва някой да ме изрита от леглото.

Лукас имаше проблем с ранното ставане.

— Ще се отбия да поговоря с хлапето тази вечер.

— Боб вече е говорил с нея — обясни Лестър някак сконфузено.

— Знам — отвърна Лукас и после добави: — Това си е твой проблем.

— Боб не е лошо момче.

— Да бе, Франк, толкова е смотан, че не може да различи проститутка в публичен дом.

— Добре, добре… Говори ли с родителите на момиченцето?

— Преди две минути. Казах им да ме чакат.

 

 

Кларис Барнет беше с костюм и вратовръзка. Съпругът й Томас беше с пуловер от кашмир и вратовръзка.

— Не искаме да й причинявате повече стрес от този, който вече е преживяла — каза Кларис Барнет и гласът й прозвуча като съскане на змия. Беше мършава жена с руса коса, пристегната назад, и с тънък нос. Предните й зъби бяха като на гризач и тя току се зъбеше пред лицето на Лукас.

— Не съм дошъл, за да я плаша — каза Лукас.

— Не се и опитвайте! — предупреди го Барнет, като размаха към него показалеца си. — И без това си имахме достатъчно неприятности. Полицаят преди вас я е разпитвал, без дори да ни изчака.

— Надявахме се да можем да спрем колата на похитителя — отвърна Лукас учтиво, но вече усещаше, че започва да се ядосва.

— Оценяваме това — каза Томас Барнет и челюстите му се раздвижиха. — Но трябва да разберете, че това преживяване е травма за нея.

Разговаряха на входната врата на къщата, която имаше извит свод като вход към някаква пещера. В единия край на коридора се виждаше шкаф, а в другия плакат в рамка, спомен от експозицията на Рембранд в Амстердам от 1992. Един тъжен застаряващ Рембранд гледаше Лукас от плаката.

— Трябва да разберете, че разследваме отвличане, което не е изключено да се окаже и убийство. — Лукас спря, гласът му започваше да звучи леко заплашително. — Ще намерим начин да говорим с дъщеря ви и да получим отговори на въпросите, които ни интересуват. Това може да стане на спокойствие тук в дома ви или в отдел „Убийства“, с разрешение от съда. — Лукас замълча и после добави: — Не бих искал да стигаме до съда.

— Няма нужда да ни заплашвате — отвърна Томас Барнет.

Той работеше като организационен ръководител към „Дженеръл Милс“ и винаги успяваше да разбере кога го заплашват.

— Не ви заплашвам. Опитвам се да представя нещата в реална светлина. Животът на трима души е в опасност и ако дъщеря ви страда от безсъние една-две нощи, това, разбира се, никак няма да е добре за нея, но аз трябва да мисля за жертвите и за това какво преживяват те в момента. А сега, ще ме оставите ли да поговоря с Мерседес или трябва да дойда с разрешение от съда?

Мерседес Барнет беше дребно момиченце с вирната брадичка, с прическа за сто долара и с очи, които я правеха да изглежда поне с пет години по-голяма. Седеше на дивана във всекидневната, кръстосала крачета едно върху друго. Беше облечена в розово кимоно от коприна. До нея имаше голямо пиано „Ямаха“. Гърдите й тъкмо бяха започнали да се оформят, забеляза Лукас. Тя стоеше изправена, излагайки на показ още неоформеното разцъфващо тяло. Докато разказваше какво е видяла, майка й стоеше плътно до нея, а баща й се бе облегнал на един стол до тях.

— Грейс си стоеше там и се озърташе, сякаш не можеше да разбере какво става. Дори тръгна към вратата, но после пак се върна. Тогава колата спря отпред, в посока натам — и тя посочи наляво, — един мъж изскочи и хукна към нея. Тя се опита да избяга назад, но той я хвана за блузата и за косата, и я вдигна оттам, изпод чадъра.

— Имаш предвид козирката — поправи я майка й.

— Да, както и да е — отвърна Мерседес, като направи гримаса с очи. — Той я завлече до колата, отвори вратата и я хвърли вътре. И преди да затвори вратата, видях, че вътре има още двама. Госпожа Дъглас.

— Госпожа Манет — поправи я майка й.

— Да бе, да. Не знам как се казва госпожата, но по лицето й имаше кръв. Изглеждаше така, сякаш пълзеше. Имаше и още едно дете и аз си помислих, че е Дженевиев, но не можах да видя лицето й. Тя също лежеше на пода и после мъжът затвори вратата.

— Къде беше господин Гърдлър по това време?

— Не го видях тогава, а после. Беше някъде зад мен. Казах му да се обади на 911, но той седеше като гръмнат.

Тя пак завъртя очички и Лукас се усмихна.

— Помисли си — каза той — и ми кажи как точно изглеждаше похитителя.

Мерседес се облегна назад, затвори очи и след минута, без да ги отваря, каза:

— Голям, с руса коса. Но изглеждаше странно, сякаш нещо я беше правил, беше като изрусена. Защото кожата му беше тъмна, не като на русите хора, нали разбираш, по-тъмна.

Тя отвори очи и се взря в лицето на Лукас.

— Изглеждаше почти като теб. Лицето му не беше като твоето, много по-… тясно, но кожата му беше като твоята и беше също толкова голям като теб.

— А с какво беше облечен? Някакви отличителни белези?

Мерседес отново затвори очи, за да си припомни всичко отново, после се ококори учудено и възкликна:

— О, по дяволите!

— Млада госпожице! — Кларис Барнет беше шокирана.

Лукас кимна с глава и попита:

— Какво се сети?

— Носеше тениска „Джен Кон“. Знаех си, че има нещо.

— „Джен Кон“? Сигурна ли си? Видя ли от коя година?

— Значи знаеш какво е? — попита го тя и повдигна недоверчиво вежди.

— Разбира се. Аз самият пиша книги-игри.

— Наистина ли? Моят приятел…

— Мерседес! — Гласът на майка й прозвуча предупредително и Мерседес реши да смени темата с някоя по безопасна.

— Един приятел в училище има такава. Веднага я познах. Не е същата като на моя приятел, но със сигурност беше „Джен Кон“. Точно отпред имаше и един от онези странни зарове. Всичко беше в черно и бяло. Но беше от евтините.

— Какво означава „Джен Кон“? — попита Томас Барнет, който поглеждаше подозрително ту към дъщеря си, ту към Лукас, като че ли „Джен Кон“ можеше да има нещо общо с кондом.

— Това е едно измислено компютърно чудовище от Женевското езеро — обясни Лукас и попита Мерседес: — Защо не каза за това на другия полицай?

— Той почти не ми обръщаше внимание, а и онзи смотан Гърдлър.

— Мерседес! — Майка й дебнеше за всяка нейна дума, също както вълк дебне агне.

— Ама той наистина е такъв — заоправдава се Мерседес. — През цялото време ме прекъсваше. Дори не мисля, че е видял нещо. През цялото време се криеше в сградата.

— Ясно — каза Лукас — Ами микробуса? Имаше ли нещо странно по него?

Хлапето кимна.

— Да, и затова казах на другия полицай. Бяха замазали номера с боя. Имаше и някакви букви на вратата, но и те бяха зацапани и не можах да ги прочета.

— Какви букви?

Мерседес сви рамене.

— Не знам. Видях ги, когато се приближих до прозореца, но колата вече се отдалечаваше. Не ги бяха скрили добре с боята. Бяха просто замацани.

 

 

Лукас използва телефона на семейство Барнет, за да позвъни в работата и да каже на Андерсън за тениската и микробуса.

— Вкъщи ли си отиваш? — попита го Андерсън.

— Нямам повече работа за тази вечер, освен ако не ни позвънят в отдела. Още ли обикаляте по къщите?

— Да, проверяваме района около къщата на Манет. Разпитваме хората дали са забелязали нещо подозрително. Нищо ново не съм чул.

— Обади ми се, ако научиш.

— Добре, събрал съм цяла тетрадка с информация. Говори ли с Уедър?

— О, я стига! — засмя се Лукас.

— Това е най-новата клюка.

— Ще ти кажа, като стане нещо.

Лукас усещаше годежния пръстен в джоба на панталона си. Може би ще я попитам, помисли си той.

— Имам някакво предчувствие, знаеш ли? — каза Андерсън.

— За Уедър ли?

— Не, за Манет. Било е замислено предварително и те не са мъртви. Мисля, че са живи там някъде и чакат да ги намерим.

 

 

Уедър Каркинен се бе свила на топка в лявата част на леглото близо до прозореца. Прозорецът беше леко отворен, само няколко сантиметра, за да може в стаята да влиза свеж въздух.

— Нещо лошо ли? — попита тя в просъница.

— Да.

Той се пъхна под завивките, премести се по-близо до нея и я целуна по врата под ухото.

— Разкажи ми — каза тя и се обърна по гръб.

— Късно е.

Уедър беше хирург. Започваше работа в седем сутринта и почти всеки ден й се налагаше да оперира.

— Няма значение. Утре започвам по-късно.

— Става въпрос за дъщерята на Тауър Манет и двете й деца.

Той й разказа накратко за отвличането и за кръвта по обувката.

— Ужасно е, когато са замесени деца.

— Знам.

Уедър беше хирург, но имаше фигура на спортист, изглеждаше като борец, който е преживял прекалено много рундове на ринга. Раменете й бяха широки и когато ходеше, държеше ръцете си отпред, като боксьор. Носът й беше малко големичък и леко извит наляво. Косата й беше къса, кестенява, тук-там прошарена с бели косми. Високите й скули издаваха славянска кръв, а очите й бяха сини. Но въпреки телосложението си на борец, тя беше дребна жена. Лукас с лекота можеше да я вдигне и да я носи из къщата. Понякога го правеше, но никога, когато бе напълно облечен.

Уедър не беше красива, но успяваше да го развълнува с някакво странно обаяние, каквото не беше усещал никога преди. Тази привързаност, която чувстваше към нея, беше станала толкова силна, че понякога го плашеше. През нощта лежеше буден и я наблюдаваше как спи, мислейки си за несъществуващи кошмари, в които тя си отива от него. Запознаха се в Уисконсин, където Уедър работеше като хирург в местната болница. Лукас разследваше случай със сексуално насилие върху деца и убийство. В последния момент, когато преследваше убиеца в гората, едно момиче го простреля в гърлото и Уедър му спаси живота, като отвори гърлото му с джобно ножче.

Странно начало за една връзка.

Лукас постави ръце на кръста й.

— Колко късно можеш да отидеш на работа утре? — прошепна той.

— Всички мъже сте животни! — отвърна му тя, като се премести по-близо до него.

 

 

Когато след това тя заспа, Лукас, отпуснат и затоплен, се прилепи до нея. Тя зарови глава във възглавницата и дупето й се опря в него. Това беше най-подходящият момент да й предложи да се оженят. Беше буден, романтично настроен, а тя спеше като бебе. Той се усмихна на себе си и я потупа по бедрото. Главата му се отпусна на възглавницата.

Реши да остави пръстена на дъното на чекмеджето му с чорапи и да изчака подходящия момент. Знаеше, че е там и се зачуди дали камъкът хвърля тъмни отблясъци в мрака.