Джон Сандфорд
Жертви на безумието (21)

21

Грийв чакаше Лукас пред асансьора. Беше по риза, с вратовръзка, преметната през рамото, и с несресана, стърчаща коса.

— По дяволите, направо ми дойде като гръм от ясно небе — обясни Грийв. — Не можах да повярвам на ушите си.

Той поведе Лукас надолу през едно празно, но силно осветено фоайе към някаква отворена врата. Стъпките им отекваха по циментовия под.

— Обади ли се на федералните? — попита Лукас.

— Не. А трябваше ли?

— Още не.

Обзавеждането на кабинета, в който влязоха, се състоеше от сгъваема масичка, подобна на тези в кафенетата, три стола и телевизор. Няколко бежови телефона с бутони за набиране вместо шайби и един касетофон стояха на масата заедно с чиния ядки. Телевизорът работеше, но звукът беше спрян. Джейн Фонда заплашително говореше на някого. Една купчина списания бяха струпани на пода до масата.

— Всичко съм записал — обясни Грийв.

Той натисна копчето на касетофона и касетата тръгна. Първо се чу звъненето на телефона, а после и шума от вдигането на слушалката.

— Джордж Дан.

— Джордж? — Гласът на Мейл звучеше развеселено и безгрижно. — Обаждам се за жена ти Анди.

— Какво? Какво каза? — Дан изглеждаше шокиран.

— Обаждам се за жена ти. Телефонът подслушва ли се. И заради Анди, по-добре е да ми кажеш истината.

— Не, за бога, не. Аз съм в колата. Кой се обажда?

— Един стар приятел на Анди… Слушай сега. Искам сто хиляди долара за цялата пратка, за трите.

— Как да съм сигурен, че това не е някакъв блъф?

— Ще ти пусна един запис.

Чу се някаква шумотевица и след това гласът на Анди Манет, треперещ.

— Дан, направи каквото ти казва този човек. Ъ-ъ, той иска да ти кажа за какво сме говорили последния път. Ти ми се обади от клуба и искаше да дойда да се видим, но аз ти казах, че децата вече са си легнали и не съм готова…

Записът прекъсна по средата на изречението и Мейл се намеси:

— По-нататък става доста сантиментално. И ти сигурно не би искал да го чуеш. Както и да е. Още някакви въпроси по това дали всичко това е истина?

— Не. — Гласът на Дан беше студен като камък.

— Слушай тогава. Не искам да отидеш в банката и да вземеш един куп пари с маркирани номера или белязани с прах или нещо друго от тия простотии на ФБР. Ако го направиш, ще разбера и ще ги очистя всичките.

— Ще намеря парите.

— Джордж, та ти имаш почти шейсет хиляди от различни компании — пари под прикритие, за които никой не знае, заключени в един сейф в Прескот, Уисконсин. Нали така? Имаш „Ролекс“ за осем хиляди долара, който и без друго не носиш. Анди има бижута с диаманти за двайсет и пет хиляди долара и един рубин, завещан от майка й — всичко се намира в твоя сейф в Първа банка. А освен това разполагаш и с няколко хилядарки, скрити на различни места в двете къщи… Ясно ли е всичко?

— Мръсно копеле!

— Ей, ей! Нека да се придържаме към учтивия бизнес тон, какво ще кажеш? — Гласът на Мейл беше ироничен, макар и не съвсем подигравателен.

— Как да ти ги изпратя? В къщата има ченгета, които чакат да се обадиш.

— Ще тръгнеш по магистрала I-94 на изток чак до Сейнт Кру, после ще отбиеш по главен път 95 и ще продължаваш обратно на запад. Ще спреш на гарата, на Минесота Уелкъм. Нали я знаеш?

— Да.

— До автомата за кока-кола има телефон. Трябва да си там преди седем и бъди готов. Ще ти се обадя точно в седем часа. Ако дава заето, ще пробвам пак в седем и пет. Ако още дава заето, ще опитам пак в седем и десет. Но това ще е за последно. И после изчезвам. Дори и не си помисляй да се обадиш на ченгетата. Аз ще съм в колата и ще обикалям наоколо, а така не могат да ме засекат. И преди се опитаха. Като ти се обадя, ще ти кажа какво да правиш.

— Добре.

— Ако видя някакви ченгета, знай, че ме няма.

Връзката прекъсна.

— Това е — каза Грийв.

— По дяволите! — Лукас обиколи нервно стаята, спря се до прозореца, загледа се за миг в светлините на града и после каза:

— Ще кажем за това само на Лестър и на шефката. На никой друг. Ще трябва да сформирате група, която да го следва.

 

 

Роу обаче включи и ФБР в акцията. Лукас се опита да спори с нея, но тя настояваше:

— За бога, Лукас, нали те тъкмо с това се занимават. В това са специализирани. Не можем да ги държим настрана. Ако го направим и ако оплескаме всичко, ние ще оперем пешкира. И така и ще стане.

— Можем да се оправим и сами.

— Знам, че можем, ако всичко е както казваш ти, но ако се окаже нещо друго, здравата ще я загазим, приятелю мой. Не, те просто трябва да се включат.

Лукас погледна към Лестър и той поклати глава. Беше съгласен с Роу.

— Добре тогава. Ще им се обадя, а вие двамата ще им обясните накратко как стоят нещата. Ще искаме да имаме свои хора в групата, която ще следи Дан. Лукас, ти си единият и кой друг?

— Слоун или Кепслок.

— Един от тях или и двамата? — попита Роу. Тя се обърна настрани, взе запалката и запали поредната си цигара. — Наистина се надявам това да е краят.

Лукас изкара на крак цялата нощ да спори с Роу и да информира накратко федералните и се прибра вкъщи в пет и половина сутринта, за да закуси заедно с Уедър.

— Смяташ ли, че всичко е наистина сериозно? — попита го тя.

Тази сутрин щеше да води семинар пред дипломанти и затова беше в светъл ленен костюм с копринено шалче.

— Определено звучеше така — отвърна Лукас. — Дан се държа напълно естествено. Подслушваме телефона му едва от вчера и той не знае… така че… вярвам, че телефонното обаждане е съвсем истинско. А и не ми се вярва да вземе да предаде собствените си деца и жена.

— Това означава, че поне в едно отношение разговорът се е оказал полезен.

— Да. — Лукас кимна в знак на съгласие. — Ако приемем, че е бил истински, то това изключва Дан от списъка на заподозрените.

— Освен, ако… — замисли се Уедър.

— Какво?

— Освен ако не говори с някой от службата си и този някой не разпространява новините.

— Не-е. — Лукас махна с ръка. — Твърде сложно изглежда. Възможно е, но така никога няма да се доберем до тях.

Чуха как колата на разносвача на вестници намали скорост пред къщата им и новият брой на „Пайъниър Прес“ тупна по стената. Лукас изскочи навън, за да го вземе. В същото време пристигна и колата на „Стар Трибюн“ и той прибра и другия вестник. И двата всекидневника публикуваха снимки на Кросби на първа страница.

— Въпреки че ни беше полезна, за жалост той я е хванал — заяви Лукас, докато преглеждаше вестниците.

— Ти не смяташе ли да даваш интервю за вестниците днес?

Лукас се плесна по челото.

— По дяволите! На обяд.

— По добре да поспиш.

— Да — и той погледна часовника си, беше почти шест. Поне няколко часа сън.

Уедър взе чашката от кафето и чинийката, в която беше закусила с препечен хляб и ги занесе в мивката. После се разсмя, върна се и му разроши косата.

— Какво? — попита той.

— Изглеждаш така, сякаш си на петнайсет и отиваш на среща за първи път. Винаги придобиваш такъв вид, когато трябва да свършиш нещо, и колкото по-трудна е цялата работа, и колкото по-изморен се чувстваш, толкова по-щастлив изглеждаш. Всичко това е ужасно, а ти се забавляваш.

— Интересно ми е — призна си Лукас. — Това хлапе, което се обажда по телефона, то е наистина интересно хлапе.

Лукас погледна през прозореца към улицата. Съседът, който живееше отсреща, беше извел на разходка своя позастаряващ кокер шпаньол. Утрото се прокрадваше тихо като безшумна мишка.

 

 

Точно по обед репортерите от пет телевизионни канала и от двата най-големи вестника се струпаха пред централните помещения на компанията на Лукас. Около пет минути Лукас говори за софтуерните продукти и програмите, използвани при обучението на полицаите. После остави репортерите на Айс. Айс застана пред камерите и заяви:

— А сега, ще ви покажем как точно ще заловим тоя негодник и ще окачим задника му на стената.

Лукас забеляза усмивките, които се плъзнаха по лицата на репортерите и операторите. Разполагаше с истинска сензация. Бари Хънт улови погледа му и двамата си размениха по едно кимване.

— Първото нещо е, че знаем как изглежда.

Айс им пусна програмата, която променяше лицето от специално изготвената скица като удължаваше или скъсяваше косата, добавяше разни мустаци, брада, очила и яки. Останалите от техническия екип монтираха една камера, с която заснимаха репортерите и после по различен начин променяха лицата им. След това организираха шоу, като прожектираха триизмерни карти на Туин Сити и предполагаемите места, където похитителят би могъл да се укрива.

— Всичко върви прекрасно, стига някой да не реши да попита за какво е всичко това и как смятаме да го заловим — обясни набързо Айс, точно преди Лукас да излезе.

Лукас се обърна да погледне към тълпата с репортери, които се бяха скупчили около телевизионния монитор и се смееха.

— Не се тревожи за това — каза той. — Всичко е супер, а и никой няма да е дотам глупав, че да задава въпроси, които да развалят всичко.

 

 

В три часа групата, определена за Дан, се събра пред сградата на федералните, като Роу, Лукас и Слоун представляваха местната полиция. Роу и Слоун тъкмо влизаха в сградата, когато Лукас пристигна.

— Дан взема парите — обясни Роу. — Федералните са навсякъде около него.

— Чудесно — каза Лукас.

Дъмбо и още двадесет агенти на ФБР се бяха скупчили в залата за конференции и между тях имаше място, колкото да се съберат тримата градски изтърсаци. Лукас се настани до едно момиче, което му заприлича на стажантка в отдела, въпреки че дори не изглеждаше на необходимите години. Помисли си, че трябва да е на петнайсет, а може би на шестнадесет. Момичето го изгледа с безизразен замислен поглед, който го стресна, тъй като изглеждаше твърде зрял за нейните години. Почувства се притеснен, че тя стои зад гърба му, докато той гледаше Дъмбо.

Дъмбо ръководеше заседанието.

— Четиринадесет агенти в седем коли и един хеликоптер с мощен радар. Вече сме маркирали колата му с инфрачервен предавател, монтиран към един от задните фарове. Казаха ми, че в Минеаполис използвате същата техника — каза Дъмбо и очите му се размърдаха.

— Нещо подобно — отвърна Слоун. — Харесва ми идеята за фаровете. Добро попадение. Трябва да поговорим.

Дъмбо явно остана доволен.

— Добре тогава момчета. Къде искате да се возите — в хеликоптера или в кола?

— Аз съм за колата — обади се Лукас.

— Аз съм с Лукас — добави Слоун. — Трябва да уговорим паролите, които ще използваме по радиото.

— Да, разбира се — каза Дъмбо, като посочи към един мъж от техническия екип.

— А кой ще стои на гарата? — попита Лукас. — Всичко трябва да е изрядно.

— Мери — обясни Дан и кимна към жената зад Лукас.

Лукас се обърна да я погледне и тя му се усмихна безизразно.

— Ще я облечем с ученическо яке и карирана пола и ще й дадем и малко дъвка. Тя ще влезе точно след Дан и ще се запъти към телефоните. Те са четири. Ще подслушваме и четирите. Ако се наложи Дан да чака, тя също ще чака. Ако ли пък не, ще се обади по един от телефоните и ще започне да си говори с приятеля си. Ще се оглежда наоколо за някой или нещо странно.

Роу погледна момичето от отсрещната страна на масата.

— Ти или си преждевременно развита или си по-възрастна, отколкото изглеждаш.

— На тридесет и две съм — обясни жената с приятно леко сопрано.

— А Дани Мак Греф — Дъмбо посочи към един мъж с широко квадратно лице и набола двудневна брада, — ще премине там половин час преди Дан, ще заеме телефона на Дан и ще стои, докато види Дан да влиза през вратата. Тогава ще затвори, ще остави слушалката и ще си тръгне. Не мислим, че ще има много хора, които да чакат за телефон. Досега не се е случвало и четирите телефона да са заети по едно и също време, когато ги подслушваме.

— Значи ще разполагате с един агент вътре и поне с един отвън.

— Ще разполагаме с трима — обясни Дан. — Има един склад, който се заключва, и там ще поставим двама души няколко часа по-рано. Те просто няма да излизат, а и няма да има начин да влезе някой, който няма ключ.

Срещата вече приближаваше към своя край и Дъмбо каза:

— Добре, да се опитаме да уточним връзките по радиостанциите. От Вашингтон ни помолиха за разрешение с нас да пътува оператор, който ще снима документален филм… ъ-ъ… Както и да е, става въпрос за документален филм. Аз се съгласих.

Докато излизаха през вратата, едно момче от техническия екип се приближи до Лукас и му прошепна:

— Не изпускай Хитреца от очи.

Слоун каза:

— Можем да се окажем в ситуация, в която някой да пострада.

— Как така? — попита Роу, докато тримата преминаха през въртящите се медни врати и излязоха на улицата.

— Обмислили са всичко — каза Слоун отваряйки един пакет кърпички „Дентайн“. — Всичко е по план. Но не може да е толкова лесно, колкото изглежда. Някъде в цялата работа има пукнатина.

Лукас се огледа нагоре и надолу по улицата и забеляза един сводник, който се казваше Робърт Пиня, но местните бабаити му викаха Пикнята заради навика му да се показва пред малки момиченца. Пиня тъкмо уринираше пред една врата, като се беше подпрял с една ръка на касата на вратата, сякаш това не беше нищо друго освен един обикновен писоар.

— Би ли хвърлила един поглед на този тук.

— Предпочитам да не го правя — отвърна Роу, като се изчерви.

— Изглеждаш ми малко зачервена — отбеляза Лукас.

— Знаеш ли, допреди две-три години не можеха да се видят много такива — каза Роу като гледаше към Пиня, — а сега ги гледаш през цялото време. Толкова е… странно и гнусно.

 

 

Федералните вече бяха заели позициите си, но Слоун и Лукас щяха да се присъединят към тях чак след като Дан тръгнеше към спирката. Федералните го следяха. След като бе обиколил банките сутринта, Дан отиде в офиса си и още не беше излязъл.

Жената на Слоун беше претърпяла операция на някакъв израстък на пръстчето на крака и все още не се чувстваше съвсем добре. Затова Слоун се измъкна за малко, за да напазарува някои неща. Лукас беше неспокоен. Хапна набързо в бара на полицията, заложи двайсет долара за „Викингите“ срещу „Чикаго“ и се разходи по улиците, като се заглеждаше по жените и витрините с дрехи и си играеше с пръстена в джоба си.

Реши да направи нещо съвсем просто — никакви младежки трикове или ученически заобикалки. Просто ще я попита. Какво друго би могла да каже, освен не? Но тя нямаше да каже не. Би трябвало да знае какво си мисли той. Тя можеше да чете мислите му, беше го доказвала и преди. По дяволите, вероятно търпението й се изчерпваше. Може би за нея това отлагане беше обидно. Но най-важното е, че нямаше да откаже. А какво щеше да стане, ако започнеше да му се обяснява… Проклети жени.

Какво ли правеше Дан сега?

 

 

В 4:30 Лукас се върна в кабинета си и извади папките с материалите. Започна да препрочита всичко наново. Къде ли беше папката за починалото хлапе? Да видим. В доклада пише, че починалият е скочил от моста на Лейк Стрийт и полицаите, които са изготвили доклада, са повикали лодка…

Жената, която отговаряше за връзките с обществеността, се появи на вратата.

— Лукас, говорят за теб по телевизията, по време на рекламата. Така че, ако искаш да гледаш, ще трябва да се разтъпчеш в близките минути.

— Да, да… добре. — Лукас тъкмо беше разгърнал първата страница от доклада и сега вдигна поглед към жената, но на заден план в съзнанието му изплува друг образ, този на Глория. Той погледна надолу към страницата пред него и се опита да открие името й там.

— Лукас?

— Да. Ще дойда…

Къде ли беше? Откри го отдолу на страницата.

… свидетелят Глория Кросби каза, че той е бил депресиран след излизането си от болницата и е престанал да взема предписаните му лекарства. Според Кросби е възможно да е вземал и наркотици от улицата, действал неразумно, а също така на 8.09. тя го закарала в болницата на „Хенепин Дженерал“, където бил приет след свръхдоза наркотици. Според Кросби, починалият й се обадил и я помолил да се срещнат в бара на Стенли на Лейк Стрийт и че когато тя пристигнала, той вече се бил запътил към моста. Тя тръгнала след него, но когато стигнала до моста, той вече бил стъпил на парапета и скочил, преди тя да успее да приближи. Кросби изтичала до бара на Стенли да повика помощ.

По дяволите! Глория Кросби. Приведен над бюрото си, Лукас разлисти и останалите страници, опитвайки се да разбере какво точно е станало.

Телефонът иззвъня. Лукас го сграби от бюрото.

— Да?

— Лукас, дават те по…

— Да, да… — Той тръшна слушалката и пак се върна към листовете.

После взе телефона и набра номера на Андерсън.

— Ало, Лукас е…

— Лукас, дават те по…

— Да, знам, зарежи това. Слушай, трябва да намериш всичко, което можеш, за Джон Мейл, роден на 7.07.68. Прекарал е известно време в клиниката за душевноболни. Трябва ни снимка, последната, която можеш да намериш. Провери регистрите и открий кои са родителите му… Чакай, чакай. Тук имам адреса. — Лукас запрелиства страниците. — Родителите му живеят на номер 28, Шарф Лейн в Уейзапа. По дяволите, Макферсън каза, че той е от там!

— Кой?

— Просто ми намери това, човече. Този път наистина сме пипнали нещо.

След като за пореден път остави телефона, Лукас прегледа папката за Мейл и намери справката за зъбната експертиза. По дяволите! Той извади бележника си и набра номера на съдебния лекар.

— Шарън, обажда се Лукас Дейвънпорт, Да. Да, всичко се оправи. Слушай сега. Искам да провериш нещо за мен. Трябва да имате човек на име Джон Мейл, скочил от моста Лейк Стрийт. Преди няколко години. Мога да ти дам точната дата, ако искаш. Джон Мейл. Да, ще почакам.

Десетина секунди по-късно тя му съобщи, че е открила името на Мейл в компютъра.

— Почакай за момент. Ей сега идвам.

Лукас излетя навън, спусна се бързо надолу по улицата и за пет минути стигна до клиниката по медицински експертизи. Един от лекарите, на име Брунсуик, работеше нещо на компютъра.

— Нещо спешно ли? — попита той.

— Вие казвате, че един човек е мъртъв — каза Лукас. — А аз смятам, че може да се окаже жив.

— Е, този, когото видяхме, си беше мъртъв. Тъкмо разглеждах снимките. — И той показа на Лукас една поредица от снимки в шест или десет цвята на монитора. Останките от трупа. На него все още се виждаха парчета от сини дънки „Левис“. И предимно кокали, въпреки че торсът представляваше парче сиво безформено месо. Лицето беше изчезнало, но още си личеше косата. И двете ръце липсваха, както и единият крак.

— Изглежда в доста лоша форма. Ръцете така ли си бяха първоначално? Съществува ли някаква вероятност да са били отрязани.

Брунсуик поклати глава.

— Не мога да ти кажа. Тялото се разпадаше. Единственото сигурно е, че тялото е било вързано. Може би жица или нещо друго. Откъде да знам, в тая част на Мисисипи всичко е възможно.

— Възможно ли е някой да е окачил и закотвил тялото някъде, за да изчака подходящ момент то да бъде открито?

— Имаш ужасни фантазии, Дейвънпорт.

— Но и ти си го беше помислил, нали?

— Да. Възможно е. Каквато и тежест да е била окачена, тя го е държала да не изплува известно време. Накрая тежестта почти е разделила тялото на две. И въпреки това, когато го открихме, не намерихме нищо от това, което вероятно го е държало.

— Ами зъбната експертиза?

— Според доклада точно това е човекът. Ето това тук са рентгеновите снимки на тялото, а тука можеш да видиш и тези на зъбите.

Лукас се наведе да ги разгледа. Бяха напълно идентични. В ъгълчето на доклада за зъбната експертиза беше записан телефон за справки на щатската клиника. Лукас вдигна телефона на Брунсуик и набра номера.

— Не трябва да е така — промърмори Лукас.

Отговори му една жена. Лукас се представи и после каза:

— Бих искал да говоря с доктор Редлър. Той все още ли работи там? О, съжалявам… тя. Да, наистина е важно. Да.

— Каза да почакам — обясни той на Брунсуик.

— Това по случая Манет ли е? — попита го лекарят.

— Донякъде.

— Снощи жена ми ходи на някаква демонстрация срещу насилието срещу жени.

— Дано да си е струвало!

По телефона се обади женски глас.

— Тук е доктор Редлър.

— Доктор Редлър, преди известно време един от вашите пациенти очевидно се е самоубил. Самоличността е била установена с помощта на зъбна експертиза, взета от вашия офис — обясни Лукас. — Момче на име Джон Мейл.

— Спомням си Джон. — Говореше с подчертано приятно произношение. — Той прекара доста време при нас.

— Дали е възможно по някакъв начин той да се е добрал до докладите и да ги е заменил с нечии други. Още преди да излезе от клиниката?

— О, не, не мисля. Той се намираше в друго крило на болницата. Би трябвало да успее да избяга оттам, да се промъкне тук без да го засекат, и пак да се измъкне и да се вмъкне обратно. Би било твърде сложно.

— По дяволите! — ядоса се Лукас.

— Съществува ли някакво съмнение дали наистина Джон Мейл е скочил от моста? — попита Редлър.

— Да. Случайно да сте разглеждали портрета, изготвен по описание на човека, който отвлече госпожа Манет и дъщерите й.

— Да, погледнах го — каза Редлър. — Джон беше с тъмна коса.

— Може да я е боядисал.

— Почакайте за момент да си взема нещата.

— Взема си нещата — обясни Лукас на Брунсуик. Докато чакаше, той разгледа снимките на трупа.

После Редлър се обади:

— Ако променим цвета, ако косата е черна. Аз я потъмних с химикалката. Тогава може да е Джон. Но има нещо неточно в брадичката.

Лукас кимна. Знаеше, че не греши.

— Да-а. А името Глория Кросби говори ли ви нещо?

— Глория? — Редлър се замисли. — Глория беше от помощния персонал, работеше за нас.

Лукас затвори очи. Пипнах те.