Джон Сандфорд
Жертви на безумието (14)

14

Роузмари Роу изглеждаше твърде изморена за шеф на полицията. Тя с усилие се изкачи по стълбите и се насочи към отворената врата. Дамската чанта се поклащаше на ръката й.

Лукас вървеше след шефката си и Т. Конрад Хауърд в къщата на Манет. Бяха дошли за събранието, което се провеждаше в богато обзаведената всекидневна. Дан беше там. Имаше напрегнат и нещастен вид с разрошена коса и натежали клепачи. Беше се облегнал на студената камина, а в ръката си държеше дебела кристална чаша с ликьор. Погледът му мина покрай Роу и Дъмбо и се спря на Лукас. Кимна му за поздрав.

Хелън Манет беше седнала на един старинен стол. Свила устни в разтегната усмивка, тя имаше вид на пиян човек, но Лукас не бе забелязал да пие нещо. Нанси Улф, облечена в лек костюм с цвят на кафяво-зелен горски мъх, втренчи поглед в Лукас от противоположния край на стаята. Когато Лукас отвърна на погледа й, тя отметна коса с ръка и се загледа встрани. Нанси Улф отпиваше на малки глътки от чашата с коняк пред една картина от деветнадесети век — акварел с портрет на жена със студени черни очи, копринена черна рокля и изненадващо чувствени устни.

Раболепното адвокатче разнасяше питиетата. Един полицай от разузнавателния отдел на Минеаполис с карирано спортно яке с тениска и подутина на бедрото, която по всяка вероятност беше голям автоматичен пистолет, висеше на вратата и гълташе пуканки от найлонов плик. Чакаше телефонът да звънне, но това така и не се случваше и полицаят изглеждаше отегчен.

Манет стоеше в центъра на кръга от хора, облечен в сив костюм и със светла вратовръзка, здраво пристегната за врата. Изглеждаше още по-съсипан и остарял в сравнение с предния ден. Но Лукас си помисли, че някъде дълбоко в душата, на Манет му е приятно да бъде център на тази трагедия.

— Нищо ново — каза шефката на Манет, докато се здрависваха. — Съжалявам.

— По дяволите! — Дан се обърна назад и се отдалечи.

Лукас си помисли, че може да захвърли чашата с бърбън в камината, но вместо това той се надвеси над парапета и главата му клюмна.

— Все пак не всичко е загубено — намеси се Дъмбо, по чието чело бе избила пот.

Той не обичаше да си има работа с богаташите, които знаеха прякорите на американските сенатори, та дори и тоалетните им навици.

— Той ни се обажда по телефона, но не можем да го задържим на линия. Успяхме за двайсетина секунди, но той ни усети. Но имаме представа къде е. Някъде на юг от реките. В Ийгън или Епъл Вели.

— Там има ли твои проекти? — обърна се Манет към Дан.

Дан го погледна, лицето му беше мрачно и в очите му проблясваха малки пламъчета.

— Да, но не съм водил телефонни разговори там тази вечер — изръмжа той.

— Нямах това предвид — каза Манет и направи няколко заплашителни крачки към Дан. — Имах предвид, че познаваш района.

Нанси Улф хвана Тауър за ръкава на сакото и го дръпна малко назад.

— Да, а аз знам, че има три хиляди души в тоя шибан район.

— Внимавай какво говориш — прекъсна го рязко Манет. — Тук има жени.

Лукас наблюдаваше Улф, която стоеше зад Манет с ръка на ръкава му. Хм, помисли си той.

— Той… ами… спомена Дейвънпорт — намеси се Дъмбо, като гледаше към Лукас. — Той очевидно смята, че детектив Дейвънпорт е… — той се напрягаше да намери точната дума и накрая успя — отговорен за… — пак се напрегна — за тази процедура по радиото.

— Ами така си е — каза Дан на Дъмбо. — Той е единственият полицай, с когото съм разговарял досега, и който мисли с главата си, а не със задника си.

— Джордж… — намеси се Манет.

Лицето му все още беше зачервено под бялата коса. Дан не му обърна внимание и пристъпи по-близо до Лукас.

— Искам да обявя награда. Няма значение колко. Милион.

— Не чак толкова — каза Лукас. — Разни идиоти ще започнат да звънят. Да започнем с петдесет хиляди долара.

— Добре. Веднага ще съобщя. — Дан погледна към Тауър Манет, но той си замълча, само наклони глава, усмихна се скептично и им обърна гръб.

 

 

— Едно щастливо малко семейство — каза шефката на излизане.

— Нанси Улф и Тауър Манет, какво мислиш за тях?

Нищо не беше в състояние да изненада Роузмари Роу; много отдавна бе навлязла в политиката. След кратко мълчание тя отговори с глас, който звучеше почти доволно.

— Възможно е. Миналата вечер, когато ги разпитвах, тя докосна ръката му.

— А тази вечер се опита да го възпре да се нахвърли върху Дан. Сякаш го закриля.

— Хм. Знаеш ли, Лукас, у тебе има нещо силно женствено.

— Какво?

— Няма значение — каза тя.

— Не. Какво искаш да кажеш? — На Лукас му беше забавно.

— В сравнение с повечето мъже ти си по-склонен да разчиташ на интуицията си — обясни шефката. — Искам да кажа, че ти подозираш, че между Нанси Улф и Тауър Манет има нещо.

— Като се замисля сега, изглежда ми напълно вероятно.

— Защото го е хванала за ръкава — сега беше ред на Роу да се забавлява. — Това е доста добро предположение.

— Става въпрос за това как го хвана за ръкава. Ако наричаш тази моя черта женствена, съгласен съм.

— А според теб какво имах предвид? — попита Роу.

— Не зная — отвърна вяло Лукас. — Може би знаеш, че имам хубави гърди.

Роу избухна в смях.

— За бога, дали са ми да ръководя една зоологическа градина.

 

 

В полунощ всички бяха започнали да приказват каквото им падне и се размотаваха по ризи, които сякаш от само себе си се бяха измъкнали от панталоните им и се развяваха свободно. Събраха се пред оградения с червен молив участък на картата, отбелязващ района на юг от летището.

— Това все пак е нещо — настояваше Лукас. — По-умен е, отколкото предположихме. Само още една минута и щяхме да го пипнем.

Лукас хвърли картонената чаша от кафето в кошчето. Чувстваше престоялото кафе като киселина в устата си.

— Трябва да се обадим на медиите. Той пак ще позвъни. Учудвам се, че още не го е направил.

— Можем да го направим при следващата смяна. Сега сме изморени, но утре сутринта ще сме с нови сили.

— Трябва да сме готови да действаме сега — каза Лукас.

— Сега просто не разполагаме с целия си капацитет. Въпросът е да поставим хора на смените — обясни Андерсън.

— Ще покрием целия участък на 494 и ще поставим още хора на I-35 по целия път през Епъл Вет — каза Лукас.

— Хитро — съгласи се Лестър, докато разглеждаше картата с присвити очи.

 

 

Когато се прибра и се пъхна в леглото при Уедър, тя вече спеше и само промърмори нещо в просъница. Искаше да я събуди и да си поговорят, но не смееше, защото знаеше, че сутринта й предстои операция. Вместо това остана да лежи буден около час, обмисляйки програмата си за утре. Усещаше как топлината от тялото на Уедър го обгръща. Най-накрая заспа с ръка, преметната през кръста й, а около него се носеше аромата от нейния „Шанел“.

 

 

Уедър беше излязла, а Лукас тъкмо си вземаше душ, когато мобилният телефон иззвъня. Той спря, ослуша се и се втурна към всекидневната, оставяйки след себе си мокри дири. Вдигна телефона от масата, където го беше оставил и го включи.

— Лукас, как се справяш? — Гласът на Мейл прозвуча необичайно весело.

— Те живи ли са още?

Патрулните коли сигурно вече тръгват. Трийсет секунди.

— Да не би да се опитвате да ме проследите?

Лукас се поколеба, после повтори първоначалния си въпрос.

— Те живи ли са или не?

— Да, живи са — отговори неохотно Мейл. — Всъщност имам съобщение за теб от Анди Манет.

— Почакай да взема молив.

— О, я стига, зная, че всичко се записва. — Мейл беше нетърпелив. — Не че ще ти е от полза. Използвам мобилния телефон, но сега се движа непрекъснато и то доста далеч от вас.

По дяволите!

— Продължавай. Взех молив.

— Слушай! Не знам колко ясно ще ти стане…

„Джон, татко, Дженевиев, лельо Лиза, аз съм Анди.

Ние сме добре, Грейс и аз, и се надяваме, че Дженевиев е при вас и всичко с нея е наред. Човекът при нас не ни позволява да говорим за него, но беше добър да ни разреши да ви изпратим това. Надявам се отново да си поговорим, а на този човек, моля ви, дайте каквото поиска, за да можем да се върнем в безопасност. Това е всичко, което мога да ви кажа…“

Гласът на Анди Манет беше внимателен, изпълнен със страх и трепет на надежда, прекъснат от внезапно спиране на копчето за запис.

— Това е всичко засега, спортни фенове — обади се Мейл развеселен. — И все пак трябва да ви кажа, че историята с дисководещия ми хареса. Кажете му, че някой ден, когато не си е у дома, ще се отбия да посетя семейството му. И ще взема с мен и лозарските ножици. Доста ще се позабавляваме.

Когато Мейл затвори, Лукас изключи телефона и го остави на масата. Вторачи се в него, сякаш беше някаква голяма черна хлебарка. След четиридесет и пет секунди Марта Грешам се обади от отдела за свръзки и каза:

— Записахме всичко.

— Чудесно. Лестър там ли е?

— Не, но Дона говори с него, така че той знае.

Лукас изтича към спалнята и се облече, докато чакаше телефонът да позвъни. Той иззвъня, когато вече завързваше вратовръзката си.

— Да, Франк. Тя ли беше?

— Тя е. Опитва се да ни каже нещо, но не знаем какво — обясни Лестър.

— Откъде знаеш?

— Защото е поздравила и леля си Лиза.

— И какво от това?

— Разговарях с Тауър Манет само преди минута. Леля й Лиза е починала преди десет години.

— Кажи на някой да се заеме с това. Ще ни трябва всичко, което можем да намерим за нея.

— Заели сме се, но искам ти да се погрижиш за това — каза Лестър. — За бога, Лукас, имате нужда от факир, който да измъкне заека от торбата.

— Трябва да пазите Мило от радиостанцията — каза Лукас — и семейството му. Има две деца.

— Тръгнали сме за там. Ами Дженевиев?

— Дженевиев е мъртва. Ние знаем, но Анди Манет не го знае.

Проведоха една обща сбирка заедно с Манет и Дан в кабинета на Роу. Защо точно леля Лиза?

— Лиза Фармър беше сестра на първата ми жена — обясни Манет. — Имаше голямо имение в провинцията с коне и когато Анди беше малка, ходеше там да язди. Може би иска да ни каже, че мъжът е фермер или коняр или нещо подобно. Трябва да е свързано с това.

— Освен ако просто не е забравила — промълви тихо Дан.

— Дъщеря ми… — започна Манет.

— Ей! — Дан вдигна пръст към Манет да млъкне. Гласът му беше студен. — Знам, че обичаш дъщеря си, Тауър, но аз също я обичам, наистина я обичам и я познавам по-добре от теб. Тя е изплашена. Гласът й е променен, маниерите — тя е отчаяна и наранена. Иска ми се да вярвам, че ни изпраща съобщение, но не ми се иска да зарежа всичко останало и да се вкопча само за това. Защото е възможно да е забравила.

Манет погледна встрани и се загледа в нищото надолу към пода. Дан несвойски за себе си го потупа по гърба, после погледна към Лукас.

— Дженевиев е мъртва, нали?

— По-добре бъди готов за това.

Възнамеряваха да проверят набързо всички ферми и конюшни в Дакота, като сверяват имената от списъците на селскостопанските производители с тези от докладите за сексуални престъпления и останалите. Лукас откри дневника, който Андерсън водеше по случая, взе го със себе си в кабинета си и се задълбочи за известно време в четене. Никаква идея не му идваше наум. Подтикван от безпокойство, той се отправи към отдел „Убийства“ и там се натъкна на Блейк и Шерил.

— Какво става в университета? — попита той.

— Изникнаха още пет възможности, включително един случай за палежи и сексуално насилие. В момента го проверяваме — обясни Шерил. В ръката си държеше куп папки. — Искаш ли малко ксерокопия?

— Да. Андерсън спомена нещо за някой си Мейл, че бил пълна загуба на време, така ли е?

— Да — каза Блейк. — Наистина си е чиста загуба. Загубил се е в реката. Мъртъв е.

— По дяволите! Звучеше добре.

Шерил кимна.

— Пуснали го от „Сейнт Питър“ и след два месеца се хвърлил от моста на Лейк Стрийт посред нощ. Открили го надолу към Форт Снелинг. Бил престоял във водата цяла седмица.

— Как са го идентифицирали? — попита Лукас.

— Намерили карта за самоличност при трупа. Съдебният лекар направил и експертиза на зъбите. Отпечатъците показали, че е той.

— Добре — кимна Лукас. — Кой е другият замесен в палежи и сексуално насилие?

— Франсис Ксавиер Питър, в момента на трийсет и четири години. Предизвикал шестнайсет пожара за десет дни в парка Сейнт Луис. Нямало пострадали, но няколко къщи изгорели. Говорихме с родителите му и те казаха, че живее на западното крайбрежие и работи като актьор. Не им се е обаждал скоро, а самият той няма телефон. Анди Манет го е лекувала. Бил е неин пациент в продължение на седем години. Не го е харесвала особено. По време на няколко от сеансите се опитал да й се нахвърли.

— Актьор значи?

— Поне така казват — потвърди Шерил.

— Този, с когото си имаме работа, може и да е актьор — каза Лукас. — Обича игрите.

— Още нещо — намеси се Блейк. — Франсис Ксавиер Питър е рус и ходи с дълга коса.

— По дяволите! Може и да се окаже нашия човек. Прилича ли си с портрета на скицата? — попита Лукас.

— Има кръгло лице като на германско провинциално момче.

— Което ще рече Не. Не прилича на портрета.

— Не особено — съгласи се Шерил.

— Ами да се постараем нещата да паснат — каза Лукас.