Джон Сандфорд
Жертви на безумието (26)

26

Хейууд се обади на Лукас от покрива.

— Някой идва насам.

От един час Лукас лежеше на дивана, завит със спалния чувал, без да може да заспи. Той изрита чувала настрана, скочи и се пресегна за радиостанцията.

— Идва ли? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че там долу виждам някакъв задник, който идва насам, като непрекъснато търси къде да се скрие, сякаш си мисли, че е в шибания Виетнам. Но се движи към нас. Виждам лицето му. Гледа нагоре към сградата.

— Не го изпускай от очи! — каза Лукас.

Той се изправи и запали осветлението. По радиостанцията пак се обадиха.

— Ще започваме ли вече?

Беше Слоун.

— Така изглежда — каза Лукас и се свърза с диспечера в отдела. — Готови ли сте с плана?

— Готови сме. — В гласа на диспечера се усещаше напрежение.

— Може да се обадя и да извикам отряда за бързо реагиране тук, в компанията. Обади им се, за да знаят предварително, кажи им да бъдат в готовност, но не бързай да пращаш никого.

— Разбрах.

Спяха в залата за съвещания. Слоун се беше излегнал върху надуваем дюшек под голямата заседателна маса, а Лукас лежеше до вратата. В тъмнината Слоун с мъка успя да навлече панталоните и ризата си.

— Какво става? — попита той.

Лукас си беше съблякъл само якето. Сега той пристегна кобура си и се обърна към Слоун:

— Някой май е решил да ни посети. Хей го наблюдава.

— Опитва се да влезе отзад — обади се по радиостанцията Хейууд. — Промъква се незабелязано. Според мен се е насочил към складовете. Вратата е заключена, нали?

— Да. Вероятно ще заобиколи и ще мине откъм тъмната страна и ще опита да се вмъкне през някой от прозорците. Дръж ни в течение къде е — каза Лукас — и ние ще се опитаме да го пресрещнем.

— Мразя ги тия работи — изсумтя Слоун и закрепи към ухото си малката слушалка на радиостанцията, която беше с цвета на кожата и трудно се забелязваше отстрани. Лукас срещна известни затруднения със своята, но накрая успя да я напъха в ухото си, докато двамата със Слоун тичаха надолу по стълбите.

— Ти мини отляво, а аз ще заобиколя сградата отдясно.

— По-спокойно — успокои го Слоун.

Той вече беше извадил пистолета си и го държеше в отпусната си ръка с дулото надолу.

— Да, добре.

Лукас презареди пълнителя на пистолета си калибър 45 и звукът от щракването на предпазителя отекна в празния коридор.

— Тръгва към прозорците — съобщи Хейууд.

Лукас имаше усещането, че гласът идва някъде от дълбините на мозъка му.

— Тоя тип е смахнат. Така както се промъква, ми напомня за Силвестър Котката, тръгнал да дебне Пилето Туити.

Лукас поклати глава. Представата му за Мейл не съвпадаше с такова описание, Мейл не беше забавен, още по-малко пък глупав.

— Излизаме — прошепна Лукас в микрофона, — оттук го поемаме ние.

Слоун изтича наляво, а Лукас се запромъква надясно с изваден пистолет. Спря се на ъгъла и изчака. Ослуша се. Сред шума от коли, до него достигаха думи, които вероятно идваха от стария западнал бар от другата страна на улицата:

— Видя ли това? Видя ли я какво направи? Само посмей още веднъж и…

Гласът на Хейууд прозвуча в ухото на Лукас:

— Сега пробва прозорците. Точно над него съм.

Слоун вероятно вече бе заел позиция.

Лукас се показа зад ъгъла. Видя как мъжът чупи стъклото и се опитва да извие решетката. Лукас направи няколко крачки и извика:

— Не мърдай!

В този момент Слоун се появи от другата страна на сградата и изкрещя:

— Полиция!

Само след секунда и двамата се отделиха от сградата, направиха крачка встрани, после още една и мъжът остана притиснат между тях и стената, в нещо като затворен триъгълник. Имаше руса коса, дълга до раменете и в съзнанието на Лукас веднага изплува първоначалното описание на похитителя. Човекът изглеждаше як и мускулест като Мейл, но беше твърде нисък. Погледът му се стрелна първо към Лукас, после към Слоун и обратно към Лукас. И тогава, без каквото и да е предупреждение, той се нахвърли върху Слоун, като размахваше отчупеното парче желязо от решетката.

— Спри на място! Спри — крещяха едновременно Лукас и Слоун, но мъжът не спря.

Лукас приготви пистолета си, но русокосият скъсяваше дистанцията твърде бързо.

Слоун стреля. Бърз, светкавичен проблясък от цевта на оръжието и мъжът извика, олюля се и падна на земята.

— Мамка му, мамка му — не спираше да крещи Слоун.

— Свържи се с диспечера — каза Лукас на Хейууд. — Имаме ранен. Кажи им да пратят линейка.

— Сега се свързвам — отвърна Хейууд.

— Разбрано, Лукас. Линейката ще пристигне всеки момент.

Мъжът беше хванал крака си и се гърчеше на земята. Лукас прибра пистолета си, приближи се до него, изви ръцете му зад гърба и му сложи белезниците. После го претърси, откри един евтин хромиран пистолет 38-ми калибър и го подаде на Слоун. Слоун го прибра в джоба си. Лукас обърна ранения по гръб. Мъжът изстена и започна да псува. Имаше дебело закръглено лице и светли сини очи. Не беше Джон Мейл.

— Можеш ли да говориш?

— Кракът ми, човече…

От болката очите му се бяха насълзили.

— Сигурно е счупен. Мога да усетя шибания кокал.

— О, по дяволите! — повтаряше Слоун. — Какъв проклет ден!

Лукас разгледа раната на бледата светлина на лампата и забеляза растящото петно кръв на лявото бедро.

— Къде са Манет и децата? — попита той.

— Какво?

Мъжът изглеждаше уплашен и напълно объркан.

— Кой си ти? Как се казваш?

— Рики Бренън.

— И защо си тук, Рики? Защо избра точно това място?

— Човече, аз…

Очите му вече не гледаха Лукас и той се изплаши, че мъжът може да изгуби съзнание.

— Отговаряй, задник такъв! — стресна го Лукас.

— Тоя приятел ми каза, че мога да измъкна малко дрога от тия перковци с компютрите. Каза, че си имали цяла торба в стаята отзад, нали разбираш, няколко унции, за да ги държи през нощта. Кракът, човече, проклетият ми крак направо ме побърква.

— По дяволите! — извика Слоун.

Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще изпадне в шок.

— Джанет? — обади се Лукас по предавателя. — Кажи на полицейския отряд да идва. Искам ги тук!

— Разбрах.

Слоун беше седнал до мъжа на земята.

— Линейката идва — успокои го той.

— Адски ме боли, човече.

Хейууд изтича при тях и Лукас го попита:

— Имаш ли фенерче?

— Да.

Лукас извади няколко сгънати листа от джоба си, разгъна ги, прегледа ги набързо и намери портрета, на който Мейл беше с черна коса.

— Това ли е той?

Той освети листа с фенерчето и го показа на Рики. Мъжът беше почнал да губи съзнание, но светлината му помогна да се съвземе и той прикова очи в хартията.

— Да, това е той.

— Къде е той сега?

— Трябваше да ме чака на паркинга.

Той се опита да посочи с рамо натам. Сградата скриваше паркинга от погледите им. Лукас сграбчи предавателя.

— По дяволите, Джанет, хванахме го, той е някъде тук. Кажи им да побързат!

— Вече трябва да са там, Лукас. Започнали са да претърсват района с кучета.

В същия миг Лукас чу сирените. Петнайсет или двайсет полицейски коли прииждаха от всички посоки. Скоро щяха да пристигнат и още. Полицаите бяха решили да пуснат сирените, за да изплашат Мейл и да го объркат.

— Кажи им да погледнат листовете за справка, да намерят скицата, отбелязана с В, В като „вол“. Това е човекът, който търсим.

— В като „вол“.

Лукас пак се наведе над Рики.

— Името му е Джон Мейл, нали?

— Ох, кракът ми, човече…

— Джон Мейл, нали така?

— Да, Джон. Виждам го понякога. Нали разбиращ, срещам го и му викам „Здрасти, Джон“, а той ми вика „Здрасти, Рики“. Това е всичко. Каза ми, че мога да си намеря дрога и че той вече я бил виждал. Кракът, човече, проклетият ми крак. Не ти ли се намира нещо като перкодан, например?

— Знаеш ли къде живее?

— За бога, човече, та аз дори не го познавам. Виждах го, когато и двамата бяхме вътре, но бяхме просто на здравей-здрасти. Това е. — Рики простена. — А какво става с перкодана, човече?

Лукас се обърна към Слоун.

— Изпратил го е да види какво ще направим. Ти остани тук. Ще искат от теб да напишеш рапорт и да дадеш оръжието си за експертиза.

После се обърна към Хейууд и добави:

— Да вървим! Бинокълът в теб ли е?

— В мен е.

— Добре ли си? — попита той Слоун.

Слоун преглътна и кимна с глава.

— За пръв път ми е. Не мисля, че ми харесва.

— Просто го качи в линейката и престани да мислиш за това.

Лукас му се усмихна окуражително и го потупа по гърба.

— Не мога да повярвам, че успя да се прицелиш толкова ниско. Ако не го беше улучил, това желязо щеше да се забие на шест милиметра в черепа ти.

— Да, знам — преглътна Слоун. — Всъщност се целих в гърдите му.

— Знам как става — ухили се Лукас. — Да вървим. Хей!

Лукас и Хейууд изтичаха към предната част на сградата. Лукас се обърна да хвърли един поглед назад. Слоун се бе надвесил над Рики и Лукас си помисли, че вероятно му се извинява. Трябваше да внимава за приятеля си. Стрелбата беше извадила Слоун от равновесие, а това не беше присъщо за него. Слоун обичаше този тип отношения, които възникваха при работата между партньори. Харесваха му стълкновенията, а понякога и свиванията, с които трябваше да се справят. Но никога не е искал да наранява човек.

Лукас погледна в посока към паркинга и двамата с Хейууд затичаха по тротоара, като държаха пистолетите си готови. Далеч напред, зад Юнивърсити авеню, се виждаха светлините на полицейските патрули и червената светлина на прожекторите. Движеха се навсякъде, във всички посоки.

— Прилича на някаква откачена светлинна графика на компютър — заключи Хейууд.

Лукас чу думите му, но сега нямаше време да му отговаря. Минаха покрай административната сграда на Юнивърсити авеню и излязоха на паркинга.

— Да минем по стълбата. Готов ли си? — попита Лукас.

— Мисля, че съм загубил форма — отвърна Хейууд. — Да вървим!

Лукас взе на един дъх първите стъпала. На първия етаж на паркинга имаше около десетина коли и те бързо ги провериха. Изкачиха и останалите стъпала. Лукас погледна през ниската циментова стена, която ограждаше паркинга и забеляза на север светлините от задните фарове на кола, която се движеше в посока към жп линиите.

— Видя ли това?

— Какво?

Фаровете на колата отново се появиха.

— Ето там.

— Да, някой се движи в тъмното с угасени предни фарове — отбеляза Хейууд.

— Това е той, кучето му мръсно!

Лукас приближи радиостанцията до лицето си.

— Трябва ми кола на… Как, по дяволите, е името на тая сграда? Трябва ми кола пред млекарната на Хенсън, първата пресечка на запад от камионите Хенсън. Забелязахме заподозрения, движи се в посока към зърнохранилището.

Хейууд вече тичаше по паважа и надолу по стълбите, Лукас — само на няколко крачки след него. Колата с угасените фарове беше на две пресечки разстояние и след като слязоха долу я изгубиха от поглед. Неравният терен ги затрудняваше, но те продължаваха да тичат към силоза.

Някаква кола ги застигна и ги освети, след нея се появи друга. Те се обърнаха и видяха патрулите да се насочват към тях. Лукас им направи знак с ръка, без да спира. Когато колите се изравниха с тях, Лукас посочи напред и каза:

— Тръгна към зърнохранилището.

Шофьорът от първата кола беше сержант от полицията.

— Оттам няма изход — каза той. — Улицата е затворена.

— А дали може да мине през жп прелеза?

Полицаят повдигна рамене.

— Възможно е, но тогава ще го видим. Може да успее да се измъкне, ако кара покрай линията.

Той се обади по радиостанцията в колата:

— Трябва ни кола на прелез 280 на жп линията. И осветете линиите. Хеликоптерът идва ли?

— Сега излита от летището. Ще бъде там след пет минути. Чакаме потвърждение от колата на прелеза.

— Кажи им да изпратят няколко души от К9 — намеси се Лукас.

— Вече се обадихме. Тръгнали са за насам — съобщи сержантът.

Колата продължи напред, следвана от втори полицейски патрул. Сержантът продължаваше да дава нареждания по радиостанцията:

— Трябват ни няколко души на север от линиите.

— Ще бъде доста тъмно — каза Хейууд, когато двамата с Лукас тръгнаха към зърнохранилището.

— Веднъж да го пипнем! Ако открием колата, вече ще разполагаме с регистрационния номер, дори и да е свалил табелите с номерата. Тогава ще имаме името и адреса му.

— Рибата в морето, а ти си приготвил тигана — засмя се Хейууд.

— Първата риба, която ще попадне в тигана, ще бъде тоя кучи син — увери го Лукас.