Джон Сандфорд
Жертви на безумието (2)

2

Дъждът беше студен, по-скоро досаден, но без опасност да се обърне на буря. Ако такъв дъжд беше завалял два месеца по-рано, със сигурност щеше да завърши с ужасна виелица и щеше да се наложи да газят в сняг и лед. На Марси Шерил това й се случваше доста често и никак не й харесваше. В такова време човек винаги се чувства отвратително, а студът го сковава и го превръща в движещ се айсберг или дори в нещо още по-лошо от това, ако въобще е възможно да съществува. Дъждът, независимо дали е студен, винаги носи със себе си и прохлада. Шерил погледна нагоре към ясното нощно небе и мислено си пожела да й се случи нещо хубаво.

Тя стоеше, пъхнала ръце в джобовете на шлифера си, осветена от прожекторите на оперативната кола и гледаше надолу към краката на мъжа, който лежеше на земята. Краката му стърчаха изпод предната врата на боядисания в бежово микробус „Лексус“ с тапицерия от естествена кожа и от време на време потръпваха конвулсивно.

— Какво става, Хенрикс? — попита го Шерил.

Мъжът под колата каза нещо неразбираемо.

Партньорът на Шерил се наведе напред, за да може човекът под колата да го чуе.

— Май каза, че си лъска бастуна.

Дъждът се процеждаше на капки от периферията на шапката му, само на сантиметри от пламъка на напълно сухата му цигара. Изчака да види как ще реагира мъжът под колата, но след като не получи отговор, процеди през зъби:

— Смотаняк! — И се изправи.

— Иска ми се този идиотски дъжд да спре! — проговори Шерил и отново погледна нагоре към небето.

„Нешънъл Инкуайър“ би публикувал подходяща статия за случая, помисли си тя. Небето навяваше мисли за пъкления ад на Сатаната. Парцаливи дъждовни облаци, пронизвани от светкавици, се събираха на куп, а по повърхността им се отразяваше грозната червена светлина от сирените на полицейските коли. По-надолу по улицата, зад колите на полицията, търпеливо се бяха наредили репортерските коли и микробуси, а журналистите се бяха пръснали по улицата около тях и наблюдаваха скупчените около открития „Лексус“ ченгета. Тези със сигурност бяха обикновени оператори и дребни драскачи. Големите клечки стояха на сухо в микробусите от страх да не им се размаже грима.

Шерил потрепери, сведе глава и избърса водата от веждите си. Спомни си, че преди имаше шапка, която да я пази от дъжда, но я бе загубила при друг подобен оглед, когато пак валеше дъжд или лапавица, а може би беше сняг. Или пък градушка. Какво значение имаше. Рано или късно всичко сякаш се изливаше върху нея.

— Трябваше да си вземеш шапка — обърна се към нея помощникът й.

Казваше се Том Блейк и беше педераст, но не му личеше особено.

— Или по-добре да беше взела чадър.

Не че преди си нямаха чадър, но и него бяха загубили. А не беше изключено и някой колега да го е харесал и да го е задигнал. Така или иначе сега Шерил стоеше на открито, а студеният дъжд се сипеше по врата й и тя беше бясна, защото часът вече беше 6:30, а тя все още бе на работа, докато мъжът й седеше в бара на Апълбий и забавляваше барманката, бълвайки остроумни забележки.

Ядосваше се още повече, защото Блейк не беше мокър и със сигурност се чувстваше чудесно, докато тя цялата бе прогизнала, а той дори не се сети като кавалер да й предложи шапката си.

Но най-много се ядосваше, защото осъзнаваше, че дори да бе направил този жест, щеше да се наложи тя да му откаже. Не заради друго, а поради факта че в отдел „Убийства“ работеха само две жени. Шерил беше едната от тях и все още чувстваше необходимост да се доказва, да им покаже, че може да се справя сама, въпреки че вече дванайсет години работеше в полицията като униформено и като цивилно ченге и се справяше не по-зле от останалите. Беше действала като примамка и като внедрен агент в няколко случая, свързани с наркотици и сексуално насилие, а сега вече бе в отдела за убийства.

— Хенрикс, за бога! — обърна се тя към мъжа под колата. — Искам да се измъкна от този скапан дъжд…

Откъм улицата се чу заглъхващия шум от двигателя на кола и Шерил се обърна да погледне през рамото на Блейк.

— Я виж ти!

Едно черно „Порше 911“ спря до бордюра непосредствено до кордона, образуван от униформените полицаи. Две телевизионни камери вече бяха насочени към колата, а един полицай сочеше с ръка към микробуса. Поршето се отлепи от бордюра и изфорсира към паркинга бързо като невестулка или като змия, нападаща жертвата си.

Блейк също се обърна да погледне.

— Дейвънпорт — оповести той пристигането на шефа. Блейк беше нисък, леко закръглен, с гъсти мустаци, над които носът му изглеждаше като увиснала буца месо. Винаги беше невероятно спокоен, като се изключат случаите, когато говореше за президента на САЩ, когото Блейк обикновено наричаше „социалистическо говно“ или „мръсен фашист“ в зависимост от обхваналото го настроение.

— Лошо — промълви Шерил. Тънка струйка вода от мократа й коса се стече безпроблемно надолу по гърба й и тя потрепери.

Шерил беше висока и слаба. Имаше дълга, ситно накъдрена черна коса и малки гърди и изпитваше скрито задоволство от силния интерес, който колегите й в отдела проявяваха към нея.

— Хм — измънка Блейк и после добави: — Някога била ли си с него? С Дейвънпорт имам предвид.

— Разбира се, че не — отговори му Шерил.

Представата на Блейк за сексуалните й завоевания беше доста преувеличена.

— Дори не съм и помисляла да опитвам.

— Ако мислиш да пробваш, сега е моментът — подкани я той. — Чувам, че щял да се жени.

— Така ли?

Поршето паркира пред ясно очертаните линии на паркинга, фаровете угаснаха и вратата се отвори.

— Така разправят — отвърна Блек, като захвърли угарката от цигарата в тревата, встрани от паркинга.

— Изминал е цели девет мили по разбити пътища — отбеляза Шерил.

— Твоят Майк май си пада по магистралите, а?

Майк беше съпругът на Шерил.

— Остави Майк на мира! Чудя се обаче, дали Дейвънпорт…

Изведнъж ярка светлина ги озари и краката под камионетката потръпнаха конвулсивно.

— По дяволите! — изруга Хенрикс.

Шерил се наведе да погледне.

— Какво става, Хенрикс?

— Щеше да ме убие тока! Какво става! — изломоти той. — Този дъжд е истински трън в… знаеш къде.

— Да бе, да, ама внимавай какви ги приказваш — намеси се Блейк, — намираш се в присъствието на дама.

— Моля за извинение. — Гласът прозвуча приглушено, но беше искрен.

— Хайде, измъквай се оттам и ни дай тъпата обувка. — Шерил го срита в крака.

— За бога, недей! Опитвам се да работя.

Шерил погледна назад към паркинга. Дейвънпорт се беше запътил към тях. Вървеше с дълги отмерени крачки като професионален спортист, с ръце пъхнати в джобовете на свободно развяващото се от вятъра палто. Прилича на някой як широкоплещест гангстер или мафиот, помисли си Шерил, облечен в скъп вълнен костюм и с белези от куршуми по лицето като в холивудска продукция. А може би приличаше на индиец или испанец. Но не. Имаше такива едни светли сини очи и лукава усмивка. Тя отново потрепери.

— Кара те да се чувстваш… да усещаш някаква… — опита се да намери подходящата дума — тръпка.

— И ти ли го усети? — спокойно попита Блейк.

Изведнъж Шерил си ги представи двамата Блейк и Дейвънпорт, гушнати в леглото, ръцете и раменете им покрити с косми. Усмихна се гадничко, едва доловимо, но Блейк, който я познаваше добре и почти можеше да чете мислите й, разбра за какво си мисли.

— Майната ти, сладурче!

Лукас Дейвънпорт, заместник-шеф на отдела, беше с водонепромокаем шлифер с качулка и докато пресичаше паркинга, той я нахлупи на главата си като монашеска дреха; сега вече и той като Блейк се чувстваше уютно и на сухо. Шерил тъкмо се канеше да каже нещо, когато Дейвънпорт й подаде една сива бейзболна шапка.

— Сложи си това на главата! — каза дрезгаво той. — Как вървят нещата?

— Открихме обувка под колата — обясни Шерил, докато нахлупваше шапката.

Сега, когато дъждът вече не мокреше лицето й, тя се почувства по-добре.

— Другата я намерихме на паркинга. Изглежда някой здравата я е ударил, щом е загубила и двете си обувки.

— Наистина трябва да е било доста силно — съгласи се Блейк.

Лукас беше висок на ръст, с широки рамене, с яки ръце на боксьор и с големи четвъртити длани като на играч на бейзбол. Ръцете му напълно подхождаха на лицето — лице на боксьор с изненадващо сини очи. Една тънка ивица, като от острие на бръснач, прорязваше челото му и продължаваше надолу през дясното око. Белегът беше бял и се открояваше ясно върху тъмния тен на лицето му. Друг белег — кръгъл и набръчкан като разтегнато парче дъвка, се открояваше на врата му. Този белег беше от куршум, а третият върху гръкляна, който вече бе започнал да избледнява, беше от рана от джобно ножче. Той приклекна до краката на мъжа под колата и каза:

— Измъквай се оттам, Хенрикс!

— Да, ей сега, само минута. Има кръв по обувката.

— Побързай тогава. — Лукас се изправи.

— Говори ли с Гърдлър? — попита Шерил.

— Кой Гърдлър?

— Свидетелят — отговори тя. Беше си сложила от хубавия парфюм „Обсешън“ и сега, като се сети за това, се усмихна, вътрешно доволна.

Лукас поклати глава.

— Вечерях навън. По пътя за насам телефонът в колата ми не спря да звъни. През пет минути ми се обаждаха разни хора, но си говорихме само за политика. Нямам и най-малката представа за това, докъде са стигнали със случая.

— Ами жената… — започна да обяснява Блейк.

— Манет — поправи го Лукас.

— Да, Манет и дъщерите й — Грейс и Дженевиев, тъкмо си тръгвали от училище след родителската среща. Майката и едно от хлапетата били натикани в някакъв червен микробус. Не знаем точно как е станало това, дали по тях е било стреляно, или е използван сълзотворен газ или друго оръжие. Не знаем какво всъщност се е случило. Както и да са действали, всичко е станало много бързо и само след секунди са взели и второто момиче, което е стояло ей там, под заслона.

Блейк посочи към сградата на училището.

— Мисля, че е станало така: майката и Дженевиев са изтичали в дъжда да вземат колата и тогава са били нападнати. По-голямата дъщеря е чакала да дойдат да я вземат и тогава са хванали и нея.

— Защо не е побягнала? — зачуди се Лукас.

— Не знаем със сигурност — отвърна Шерил. — Може да е бил някой, когото познава.

— Къде са били свидетелите в това време?

— Вътре в сградата. Разполагаме с един психолог и едно дете ученичка. Видели са как вкарват Грейс в колата. И двамата казват, че майката е била жива, когато са я видели да стои на колене на пода в микробуса, но по лицето й имало кръв. Малкото момиче лежало на пода и по тялото му също имало много кръв. Никой не е чул никакви изстрели. Видели са само един мъж, но не е изключено да е имал и съучастник вътре в колата. Не мислим, че един мъж би успял да се справи и с трите. Освен, ако наистина вече не ги е убил.

— Научихте ли нещо друго?

— Бил е бял — продължи Шерил. — Според описанието заключихме, че колата е била вероятно „Еконолайн“ или „Чеви G10“, възможно е да е „Додж В150“ или нещо такова. Никой не е видял номера.

— Колко време е минало, откакто са позвънили в полицията? — попита Лукас.

— Обадили са се на 911 — продължи да докладва Шерил. — Гласът е звучал объркано и несигурно. Мъжът позвънил след не повече от три или четири минути след отвличането. Говорил е така, сякаш не е бил сигурен дали нещо се е случило. И след това вероятно са изминали още пет минути до пристигането на първата кола.

— Което означава, че онзи вече е бил на десет мили оттук, преди някой да започне да го търси.

— Така излиза. Било е посред бял ден и той е изчезнал. — Този път отговори Блейк.

Тримата стояха в кръг, разсъждавайки над казаното дотук, и усещаха как дъждът барабани по шапките им.

Шерил попита:

— Всъщност ти какво правиш тук?

Лукас извади ръката си от десния джоб на палтото си и Шерил видя, че си подмята нещо между пръстите.

— Може да се окаже трудно. — Лукас погледна към училището. — Къде са свидетелите?

— Психиатърът седи в кафето — информира го Шерил, — за детето не знам. Грийв разговаря с тях. Защо мислиш, че ще е трудно?

— Защото става въпрос за много пари. — Лукас се обърна към нея. — Манет е дъщеря на Тауър Манет.

— Разбрах. — Шерил погледна нагоре към Лукас и по челото й се появиха бръчици. — Ние с Блейк ще се заемем със случая и повярвай, нямаме нужда от помощ. Вярно е, че още не сме приключили случая с инсценираното самоубийство, но…

— Мисля, че ще е по-добре да се откажете — каза Лукас. — Никога няма да го хванете.

— Я се разкарай! — Шерил беше категорична. — Той никога не е мислил, че жена му има намерение да се самоубива, докато не се е забъркал с оная пачавра. Знаеш, че той я е принудил да го направи.

— Пачавра? — Лукас се ухили и погледна въпросително към Блейк.

— Говори като хамалин — каза Блейк.

— Майната ти! — Шерил не му остана длъжна. После добави: — И какво прави сега Тауър Манет? Впрегнал е всичките си политически връзки, така ли?

— Точно така — потвърди Лукас. — А що се отнася до бащата на децата, оказа се, че е Джордж Дан, шеф на Ен Ел Ди, който освен всичко е и републиканец. Тук се въртят много пари.

— А семейството на Манет са демократи — добави мрачно Блек. — Исусе Христе, обградили са ни от всички страни.

— Обзалагам се, че шефката вече я втриса — каза Шерил.

Лукас кимна.

— Да, точно така. А този психо-какъв беше, може ли да ни даде описание на мъжа?

Шерил поклати глава:

— Грийв каза, че той не е видял почти нищо. Само края. Не говорих дълго с него, но ми изглежда малко… странен.

— Чудесно, значи Грийв разпитва свидетелите?

— Да.

Настъпи неловко мълчание. Въпреки че никой не го казваше, всички знаеха, че разпитите на Грийв не са от най-добрите. Дори не бяха добри.

Лукас се отправи към училището и Шерил се провикна след него:

— Дан го е направил.

В деветдесет процента от случаите се оказваше права. Но Лукас се спря, обърна се назад и поклати глава.

— Не го казвай, Марш, защото може и наистина да го е направил. — Той продължи по навик да си подхвърля нещото в ръката и да го върти между пръстите си. — Не искам хората да си мислят, че го обвиняваме, без да имаме доказателства срещу него.

— А разполагаме ли с такива? — заинтересува се Блейк.

— Не сте го чули от мен, но Анди и Дан съвсем наскоро са се разделили. Вероятно тук е замесена друга жена. И все пак…

— Бъдете любезни и внимателни при разпита — прекъсна го Шерил.

— Да. Това се отнася до всички. Притиснете ги яко, но без да прекалявате. И не знам защо, но мисля, че ако е бил Дан, едва ли е действал сам.

Шерил се съгласи.

— Да, ще му трябва някой, който да ги наглежда, докато той дава обяснения пред полицията.

— Освен ако… — намеси се Блейк, — освен ако не ги е отвлякъл и после не ги е очистил някъде.

На никой не му се нравеше идеята за подобен развой на нещата. И тримата погледнаха нагоре едновременно и дъждът измокри лицата им. В този момент Хенрикс се измъкна изпод лексуса. Хенрикс караше малко моторче, беше с бял работнически гащеризон и очила с диоптри, стъклата на които бяха дебели като лупи. Приличаше на някакво странно муле албинос.

— Има петно от кръв на обувката. Май наистина е кръв. Внимавай! — обърна се той към Шерил, докато й подаваше найлоновия плик.

Шерил разгледа обувката — черна дамска обувка с висок ток — и заключи:

— Тази жена явно е имала добър вкус!

Лукас продължаваше да си подмята нещото в ръката, превъртя го между средния и безименния пръст, завъртя го непохватно и после несъзнателно го нахлузи на върха на показалеца си.

— Дали е възможно кръвта да е от изнасилване?

— Доста е вероятно — отговори Блейк.

Той се приведе и измъкна Мулето изпод колата. Лукас смръщи вежди и като посочи към крака му, попита:

— Каква е тая гадост там?

На светлината на прожектора ясно се виждаше, че единият му крачол е подгизнал в розовочервено и човек можеше да си помисли, че това е кръв от някаква рана на прасеца.

— Исусе Христе! — възкликна Блейк като хвана своите панталони за страничните ръбове и леко ги повдигна нагоре над обувките, за да ги огледа по-добре. — Това е кръв!

Мулето се свлече на колене, измъкна от джоба си една хартиена кърпичка и я разстла върху мокрото петно на панталоните. Когато петното попи, той вдигна кърпичката срещу светлината на фаровете, за да я разгледа. На светлината имаше розов оттенък.

— За бога, та те направо са я заклали — възкликна Шерил.

Мулето поклати отрицателно глава:

— Не, това не е кръв! — И той им показа кърпата на светлината.

— Какво е тогава?

Техникът сви рамене.

— Боя. Може да са някакви оцветяващи химикали. Но със сигурност мога да кажа, че не е кръв.

— Това все пак е нещо.

Лицето на Шерил изглеждаше бледо на изкуствената светлина. Тя погледна обувките си.

— Мразя тия неща, особено когато трябва да стъпваш в такива локви. Ако не почистиш петното веднага, започва да вони!

— Но петното на обувката е от кръв, нали? — намеси се Лукас.

— Така мисля — отвърна му Мулето.

От известно време Шерил наблюдаваше как Лукас си подмята нещо в ръката, но чак сега разбра какво е. Беше пръстен.

— Какво е това? Пръстен ли?

Лукас бързо прибра ръката си в джоба. Май че се изчерви, но тя не забеляза.

— Да, вероятно… нещо такова.

— Вероятно? Нима не знаеш със сигурност? — Шерил върна обувката на Блейк. — Какво значи това? Годеж?

— Ами, да.

— Може ли да погледна?

Тя се приближи и съвсем по женски примигна с очи. Направи го съзнателно.

— За какво ти е?

Лукас отстъпи крачка назад, но нямаше накъде да бяга.

— Как за какво? За да открадна диаманта, глупчо. — Беше нетърпелива да го види и затова продължи да се опитва да склони Лукас да й го покаже. — Просто искам да му хвърля един поглед. Ти какво си помисли?

— По-добре й го покажи — намеси се Блейк. — Защото, ако не й го покажеш, ще продължи да мрънка и да ти досажда цяла нощ.

— Я млъквай! — сопна му се Шерил.

Блейк побърза да си затвори устата, а Мулето отстъпи стреснато назад. Шерил пак се обърна към Лукас.

— Хайде де, нека да го погледна! Моля те!

Лукас с нежелание измъкна ръката си от джоба и пусна пръстена в разтворената й длан. Тя се обърна настрани, за да може светлината да го освети по-добре, и възкликна почти в благоговение:

— Божичко! Този диамант е по-голям от оная ти работа!

— Но не е толкова твърд! — допълни Блейк.

Мулето тъжно поклати глава. Такъв тип разговори между мъже и жени и то неженени, го навеждаха на мисълта, че светът не върви на добре и че краят му вече наближава.

И четиримата се запътиха към училището. Продължаваше да вали. Мулето погледна към небето, сякаш се надяваше там да прочете някакъв таен знак на Господ Бог или на Луцифер. Блейк носеше плика с окървавената обувка, Лукас беше забил поглед в земята, а Шерил гледаше с удивление огромния трикаратов диамант във формата на капка, който блестеше на светлината на прожекторите и полицейските сирени. Стените на училищното кафене бяха изрисувани с картинки на известни анимационни герои и въпреки това помещението изглеждаше мрачно. Имаше вид на циментирана землянка с малки прозорчета, разположени толкова високо, че беше абсолютно невъзможно да се погледне навън.

Боб Грийв седеше на малка масичка, твърде ниска за него и върху едно също толкова ниско столче, пиеше диетична кола и си водеше бележки в един тефтер. Беше облечен с ръждивокафяв костюм, ушит по последна италианска мода, и с лек бежов шлифер от микрофибър. До него седеше слаб мъж в шуба. Мъжът беше седнал на също такова ниско столче и кокалестите му колене стърчаха, наподобявайки краката на някоя щраусова птица. Беше нервен и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разтрепери.

Лукас влезе през двойната врата. Шерил, Блек и Мулето го следваха, всички до един мокри като кокошки.

— Здравей, Боб — поздрави Лукас.

— Това ли е обувката, която сте открили? — попита Грийв, като гледаше найлоновия плик в ръката на Блейк.

— Не, тази е на Том — отговори му Лукас и само секунда след това се сети, че Том Блейк стои зад гърба му.

Все пак успя да сподави един нервен изблик на смях. Блейк се направи, че не е чул забележката.

Мъжът с вид на невротик се обърна към Лукас.

— Вие ли сте Дейвънпорт?

— Да. — Лукас кимна.

— Господин Грийв — каза мъжът, като също кимна към Лукас — ми каза, че трябва да стоя тук, докато вие дойдете. Но аз вече казах всичко. Нямам какво повече да добавя. Така че мога ли вече да си вървя?

— Бих искал да ми разкажете всичко отново.

Гърдлър повтори разказа си накратко. Отишъл в училището да поговори с директора за учебната програма и срещнал г-жа Манет и дъщерите й пред входа. Стояли под козирката, защото валяло. Г-жа Манет го помолила за съвет относно някакъв психологически проблем, тъй като и тя като него била психотерапевт, поприказвали си малко и след това той влязъл вътре. Тъкмо завил зад ъгъла и вече бил на половината на пътя, когато се сетил за един цитат от списание, за който г-жа Манет искала да знае, но не могъл да си спомни кога точно го е питала за списанието. Тръгнал да се връща и тъкмо стигнал до ъгъла на около трийсет-четирийсет метра от входа на училището, когато видял как един мъж сграбчва дъщерята на г-жа Манет.

— Натика я в микробуса през задната врата, после бързо заобиколи и потегли — завърши Гърдлър.

— И вие сте видели децата вътре в микробуса?

— Ами… да… — но докато казваше това, погледът му се плъзна встрани и Лукас си помисли, че най-вероятно лъже. — И двете бяха на пода в задното отделение на колата. Госпожа Манет беше седнала, но по лицето й се виждаше кръв.

— А вие какво направихте?

— Втурнах се надолу към входа. Помислих си, че може да ги спра. — Погледът му пак се плъзна встрани. — За съжаление стигнах твърде късно, когато колата вече излизаше от паркинга. Сигурен съм, че номерът беше от Минесота, червен микробус с плъзгащи се врати. Мъжът беше млад, як, не дебел, но мускулест. Беше с дънки и тениска.

— Видяхте ли лицето му?

— Не, не можах. Но косата му беше руса и дълга като на рок певец, стигаше му до раменете.

— Така и това ли е всичко?

Гърдлър изглеждаше обиден.

— Мислех, че информацията ще ви е от полза. Искам да кажа, че наистина се втурнах след тях, но те просто изчезнаха. Тогава изтичах обратно и накарах секретарката в канцеларията да се обади на 911. Ако не успеете да го хванете, вината няма да е моя.

Лукас се усмихна.

— Разбрах, че имало и някакво дете, момиченце, което също е видяло нещо.

Гърдлър сви рамене.

— Съмнявам се наистина да е видяла нещо. Изглеждаше объркана, а ми се струва и малко глуповата.

Сега Лукас се обърна към Грийв.

— Успях да измъкна от нея всичко, което можах. Каза почти същите неща като господин Гърдлър. Майката на детето беше доста разстроена.

— Добре.

Лукас се повъртя още малко наоколо, зададе още няколко въпроса на Гърдлър и Грийв, поговори с останалите полицаи, след което се обърна към Шерил:

— Изглежда, че информацията ни никак не е много.

— Единственото сигурно нещо е кръвта. Знаем, че е имало кръв по майката и по момичето. Гърдлър и детето го потвърдиха.

— И червената боя на паркинга — добави Мулето, като разглеждаше кърпичката, която беше използвал вместо попивателна.

— Обзалагам се, че е някаква полуразтворима боя и че мъжът е боядисал с нея колата, за да ни заблуди.

— Така ли мислиш?

— Всички казват, че колата е била червена, това тук също е червено. Мисля, че е възможно. Само не разбирам…

— Какво?

Мулето се почеса по главата.

— Защо е действал така? Искам да кажа посред бял ден, в един без три. Чудя се дали е възможно да е станала някаква грешка или пък си имаме работа с наркоман, който е действал просто така импулсивно. Но ако наистина приемем, че решението му е било импулсивно, защо е избрал точно госпожа Манет. Може би е знаел коя е… Освен ако не е избрал училището, само защото е знаел, че тук идват богаташки деца и не е бил решил предварително кого да отвлече, а просто е видял лексуса…

— Тогава защо просто не е взел някое хлапе? — намеси се Блейк. — Ако ще искаш откуп, няма да отвличаш и родителите. Нали те ще трябва да плащат парите.

— Звучи идиотски — каза Шерил и всички се съгласиха с нея.

— Може би точно това е отговорът. Тя е психиатър. Може би мъжът е бил някой от пациентите й. Някой смахнат тип — предположи Блейк.

— Който и да е, надявам се причината да е пари — каза Лукас.

— Защото, ако някакъв хахо или тъп гангстер ги е отвлякъл, само защото така му е скимнало, и ако все още не са ги открили някъде, то тогава…

— Вече са мъртви — довърши Шерил.

— Точно така.

Лукас погледна към кордона от полицаи.

— Ако работата не е била предварително планирана Анди Манет и дъщерите й вече не са между живите.