Джон Стайнбек, Робърт Капа
Руски дневник (9)

Девета глава

Москва бе обхваната от трескави приготовления. Докъдето поглед стига, многобройни групи хора окачваха по сградите гигантски плакати и портрети на националните герои. Мостовете бяха окичени с гирлянди от светещи електрически глобуси. Стените на Кремъл, кулите и дори бойниците бяха очертани със светлини. Всички обществени сгради се къпеха в светлина. По площадите имаше дансинги, а тук-таме в малки будки, които приличаха на къщички от руските народни приказки, се продаваха бонбони или сладолед и сувенири. Всички носеха в илиците на дрехите си значки по случай празника.

Непрекъснато пристигаха делегации от различни държави. Автобусите и влаковете бяха претъпкани. Улиците бяха пълни с пристигащи в града хора, понесли не само дрехи, но и храна за няколко дни. Често са гладували и не рискуват, тръгнат ли на път, а всеки си носи по няколко хляба. Нямаше сграда, неукрасена със знамена, флагове и хартиени цветя. По зданията на различните комисариати личаха техните отличителни знаци. Администрацията на метрото бе изнесла огромна карта на московското метро, а под нея миниатюрна мотриса сновеше напред-назад. Това привличаше навалицата и хората го зяпаха по цял ден до късно през нощта. Каруци и камиони, натоварени с хранителни продукти — зеле, пъпеши, домати и краставици — пристигаха в града — дар от колхозите за Москва по случай осемстотингодишния й юбилей.

Нямаше човек на улицата без медал, лента или награда — спомен от войната. Градът кипеше от живот.

Бях в редакцията на „Хералд трибюн“ и там намерих бележка от Суийт Джо Нюман. Работа го задържаше в Стокхолм и ме молеше аз да напиша статия за тържествата, тъй като нямало да се прибере навреме.

Капа трескаво се трудеше над филмите си, сам критикуваше творбите си, качеството на проявяването, всичко. Вече беше натрупал неимоверно количество негативи и с часове ги преглеждаше до прозореца, проклинайки ожесточено. Нищо не беше наред, нищо.

Обадихме се на господин Караганов във ВОКС и го помолихме да провери какво точно е необходимо, за да изнесем филмите от Русия. Навярно имаше някаква цензура и искахме навреме да разберем в какво се състои, за да сме подготвени. Той ни увери, че веднага се захваща за работа и ще ни се обади.

Вечерта преди тържествата ни поканиха в Болшой театър, но не ни казаха какво ще гледаме. По щастливо стечение на обстоятелствата не успяхме да отидем. По-късно научихме, че речите траяли шест часа и никой не можел да си тръгне, защото в правителствената ложа имало членове на правителството. Голям късмет извадихме, че не успяхме да отидем.

Ресторантите и баровете бяха пълни с хора. Много бяха отредени за делегатите, пристигнали от Съветските републики и други държави, така че изобщо не можахме да влезем. Всъщност онази вечер бе доста трудно да се намери вечеря. Градът просто преливаше от хора. Те се разхождаха по улиците, спираха на някой площад да послушат музика, после се отправяха към следващия. Гледаха, вървяха и пак гледаха. Хората от провинцията не вярваха на очите си. Някои от тях идваха в града за първи път, ала никой не бе го виждал така окъпан в светлина. На някои площади танцуваха, но не кой знае колко. Хората в повечето случаи вървяха и гледаха, пак вървяха и спираха да видят още нещо. Музеите бяха така претъпкани, че изобщо не можеше да се влезе. Театрите бяха препълнени. По всички сгради бе окачен поне един огромен портрет на Сталин, а втори по размер бе портретът на Молотов. Следваха и портретите на председателите на републиките и на други герои на Съветския съюз, все по-малки по размери.

Късно вечерта отидохме на гости в дома на американски кореспондент в Москва, който живееше в Русия от години. Владееше свободно руски и ни разказа доста неща за това колко е трудно да поддържаш домакинство в съвременна Русия. Както с обслужването в хотела, повечето трудности произлизаха от неповратливостта на бюрократичната система — от толкова бумащина и счетоводство бе почти невъзможно да се направи какъвто и да е ремонт.

След вечеря домакинът взе книга от лавиците си.

— Чуйте това! — каза той и започна да чете бавно, като превеждаше от руски.

Прочете горе-долу следното (не цитирам буквално, но достатъчно точно):

— Руснаците в Москва са изключително подозрителни по отношение на чужденците, които са под зоркото наблюдение на тайната полиция. Всеки техен ход се отбелязва и докладва в главната квартира. Към всеки чужденец е прикрепен пазач. Нещо повече — руснаците не приемат чужденци в домовете си и дори сякаш се пазят да не разговарят много-много с тях. На писмата, изпратени до правителството, обикновено не се отговаря, не се отговаря и на по-нататъшните запитвания. Ако някой прояви настойчивост, го уведомяват, че съответният чиновник не е в града или е болен. Чужденците получават разрешение да пътуват из Русия след ред трудности и по време на пътуването са обект на постоянно наблюдение. Поради тази всеобща студенина и подозрителност чужденците в Москва са принудени да общуват най-вече помежду си.

И все в този дух. Накрая домакинът вдигна очи и попита:

— Какво ще кажете?

— Едва ли ще мине през цензурата — отговорихме.

Той се разсмя:

— Само че е написано през 1634 година. Откъсът е от книга, наречена „Пътешествия из Москвия, Татария и Персия“ от Адам Олеариус^[1]. Искате ли — продължи той — да чуете доклад от Конференцията за Москва?

От друга книга той прочете примерно следното:

Що се отнася до дипломацията, много е трудно да се постигне съгласие с руснаците. Ако някой предложи план, те веднага му противопоставят друг. Дипломатите им не се обучават в чужбина. Те са предимно хора, които никога не са напускали Русия. Нещо повече, смятат руснака, живял във Франция, за французин, в Германия, за немец, а подобни хора не се ползват с доверие в Русия.

Руските дипломати не могат да поддържат прям курс. Никога не минават направо на въпроса, а спорят със заобикалки. Подбират думите, подменят ги, подхвърлят ги и всяко заседание завършва с всеобщо объркване.

Помълча и добави:

— Написано е през 1661 от френския дипломат барон Августин дьо Майербург. При сегашното положение такива сведения помагат на човек да не се чувства толкова неспокоен. Струва ми се, че Русия не се е променила особено в някои отношения. Посланиците и дипломатите на чуждите държави са се виждали в чудо цели шестстотин години.

Късно през нощта домакинът се опита да ни закара до хотела, но по пътя бензинът свърши. Той излезе на улицата и спря първата минаваща кола. Набързо размениха няколко думи на руски. После даде на шофьора сто рубли, качихме се и непознатият ни закара в хотела. Разбрахме, че почти винаги може да постъпваме така. Едва ли не всяка кола се превръща в такси късно през нощта срещу доста висока цена. Голям късмет, защото в Москва практически не можем да хванем такси току-така. В повечето случаи те следват определен маршрут и пътуват пълни. Казвате накъде сте, а шофьорът ви уведомява дали е във вашата посока. Приличат малко на трамваи.

Освен украсата за празненствата по случай годишнината пристигаха много нови машини. За празника пуснаха нови трамваи и тролеи. Автомобилният завод „ЗИС“ произведе много нови красиви коли, които се предоставяха изключително на чуждестранните делегации.

Макар още да беше само 6 септември, в Москва ставаше много студено. Стаята ни бе ледена, но щяха да пуснат парното едва след месец. Ако не бяхме в леглата си, стояхме с палта. Останалите кореспонденти в хотел „Метропол“ вадеха електрическите печки, прибрани през лятото.

Още в зори на празничния ден Капа хукна из улиците с фотоапаратите си. Придружаваше го един руски фотограф, за да му помага из града и да обяснява на милиционерите, че всичко е наред. На Червения площад му зачислили милиционер да го улеснява и пази от неприятности. Снимал сгради, изложби, тълпи, лица, движещи се групи хора. Едва ли някога е бил по-щастлив по време на работа.

По тротоарите на много места бяха отворени ресторантчета. Едно от тях бе точно срещу хотела ни — две малки маси с бели покривки и вази с цветя, огромен самовар и стъклен тезгях с малки сандвичи — филии хляб с кренвирши и сирене, буркани с туршия и дребни ябълки и круши.

Бе прекрасен студен ден. Слоновете от цирка шестваха из улиците, предвождани от клоуни. На този ден нямаше да има военен парад, но бе планирано голямо представление на стадиона. Именно там отидохме следобед.

В представлението участваха масови формации от работници в лъскави костюми. Те представяха групова художествена гимнастика и образуваха фигури по тревата. Имаше състезания за мъже и за жени, състезания по тласкане на гюле и волейбол. Участваха и прекрасно дресирани коне, които танцуваха валс и полка, кланяха се и правеха пируети.

На стадиона присъстваше важна личност от правителството, но не можехме да видим кой е, защото местата ни се намираха от страната на държавната ложа. Всъщност ние едва не поставихме рекорд. През цялото време, докато бяхме в Русия, не видяхме нито една важна личност. Сталин не дойде за тържествата от вилата си на Черно море.

Представлението на стадиона продължи цял следобед. Имаше парад на велосипеди и мотоциклетни състезания. Накрая показаха нещо, което изискваше голяма подготовка. По пистата преминаха редица мотоциклети. Зад всеки мотоциклетист стоеше по едно момиче в трико с огромно червено знаме в ръка и щом мотоциклетите подкараха с пълна скорост, огромните червени знамена заплющяха зад тях. Обиколиха стадиона два пъти и с това представлението завърши.

Трябваше да тръгваме от стадион „Динамо“, защото имах да пиша статия за „Трибюн“ вместо Джо Нюман, а Капа искаше да се върне сред тълпата и да продължи да щрака с фотоапарата. По средата на пътя спукахме гума и се наложи да вървим пеша до хотела. Капа се загуби сред тълпата и го видях след доста време. Най-после се добрах до „Трибюн“, написах статията и я изпратих на цензурата.

Тази вечер бяхме поканени у господин и госпожа Луис Арагон, отседнали в хотел „Национал“. Имаха стая с балкон с изглед към обширния площад на гърба на Кремъл. Оттам наблюдавахме фойерверките, изстрелвани почти непрекъснато. Цяла вечер на равни интервали се чуваха залповете на артилерията. Площадът пред очите ни се бе препълнил с народ. Сигурно бяха милиони, кръжаха и се въртяха напред-назад по площада. В средата на площада бе издигната естрада и от нея произнасяха речи и свиреше музика. Не липсваха и певци и танцьори. Виждали сме хора, скупчени толкова нагъсто, само на Таймс скуеър в навечерието на Нова година.

Едва късно през нощта успяхме да си проправим път през тълпата до хотела. Стотици хиляди все така обикаляха улиците, гледаха светлините и електрическата феерия.

Легнах си, а Капа прибра стотиците си филмови ролки и извади негативите. Когато заспивах, той все така се взираше на светлината в негативите и горчиво се оплакваше, че нищо не е излязло. Установил, че един от фотоапаратите, които бе използвал през деня, започнал да пропуска светлина и половината му филми вероятно бяха съсипани. По тази причина не грееше от щастие, затова реших да не му задавам никакви интелектуални въпроси на следващата сутрин.

Оставаше ни съвсем малко време, а имахме да свършим още толкова много неща. Искахме да се срещнем с руските писатели, които при пристигането ни не бяха в града, а на Черно море, в Ленинград или в провинцията. Искахме да видим театри и балети и балетните училища. Капа искаше да снима на улицата. Почти всеки ден се обаждахме във ВОКС и питахме дали вече имаме разрешение да изнесем снимките. Започвахме да се притесняваме. Не можехме да получим никакви сведения какво трябва да направим. Знаехме само, че е необходимо да подадем някаква молба. Никой нищо не ни казваше, освен че се работи по въпроса. През това време чекмеджетата в стаята ни вече преливаха от ролки проявени филми.

Есента бе в разгара си и зимата щеше да настъпи всеки момент. Над полето в околностите на града надвисна синкава ниска мъгла. Навсякъде хората вадеха картофи и складираха зелето.

Някаква студенина се промъкна между нас с Капа, защото в стаята се появи миризма. И на двама ни се струваше, че се дължи на непрани дрехи. Мислехме се за чисти, къпехме се доста често, редовно пращахме дрехите си за пране и въпреки всичко миризмата се засилваше. Започнахме да се гледаме с присвити очи и взаимно да си отправяме презрителни забележки. Миризмата ставаше все по-нетърпима и се налагаше да държим прозореца отворен. Едва на четвъртия ден разбрахме каква е причината. По-рано генерал Мейкън ни беше дал няколко ДДТ гранати. Капачката на една от тях не бе достатъчно здраво затегната, а оттам изтичаше едва видима струйка и изпълваше стаята с мириса си. Понеже не очаквахме каквато и да било миризма, всеки мислеше, че идва от другия. Аерозолът, стига да знаеш за какво става дума, мирише доста приятно на чисто, но ако не знаеш какъв е, е много неприятно. Много се зарадвахме, когато открихме източника на злото и здраво го затапихме. Скоро стаята възстанови предишната си привлекателност.

Вечерта след празника Ед Гилмор, който бе простил на Капа кражбата на Елъри Куин, ни покани на вечеря. Съпругата му е не само красива жена, но и прекрасен готвач. Прекарахме щастлива вечер, добре нахранени, в леко алкохолно опиянение и усещане за упадъчност — Ед Гилмор току-що беше получил няколко нови плочи със суинг от Америка. Пихме мартини, хрупахме дребни крехки пирожки, а късно през нощта малко потанцувахме. Беше прекрасна вечер, а ние изпитвахме почит към Ед Гилмор за способността му да прости престъплението на Капа. На следващия ден Суийт Джо Нюман се завърна от Стокхолм с много изискани подаръци. Донесе писалка, запалки, цигари, консервирани деликатеси, няколко бутилки шотландско уиски и куфар тоалетна хартия. Много се радвах на завръщането му.

Москва се настройваше на зимна вълна. Откриваше се театралният сезон, започваха балетните представления, в магазините вече се продаваха дебели ватени дрехи и плъстени ботуши, каквито хората носят през зимата. Децата излизаха на улицата с ушанки и дебели палта с кожени яки. В американското посолство електротехниците усилено подменяха инсталацията в цялата сграда. Миналата зима изгоряла, а без електрическите печки, с които бяха свикнали, служителите в посолството трябваше да работят с палта.

Вечеряхме в дома на петима млади офицери от екипа на военния аташе. Вечерята беше много приятна, ала те са доста потиснати, защото придвижването им е още по-ограничено, отколкото на другите и трябва да водят изключително благоразумен живот. Предполагам, че в Щатите руският аташе също е внимателно наблюдаван. Пред дома им неизменно стои на пост униформен милиционер и всеки път, когато излизат от къщи, ги съпровождат невидими преследвачи.

В приятния дом на американските офицери вечеряхме с американска храна — агнешки бут, грах, вкусна супа, салата, дребни курабийки и черно кафе. Представихме си как преди четиристотин години в подобна къща са седели на чаша портвайн британски и френски офицери, млади мъже в униформи с червено и златно, а отвън пред портата руският пазач с шлем държал пика и ги наблюдавал. Тези неща, изглежда, не са се променили особено.

Като всички туристи и ние посетихме малкото градче на име Клин на седемдесет километра от Москва, за да видим дома на Чайковски. Красивата къща е разположена насред голяма градина. Долните етажи сега са превърнати в библиотека хранилище за нотни ръкописи и музей. Последният етаж, където е живял композиторът, е непроменен. Спалнята му изглежда точно както той я оставил — голям халат, окачен до тясното желязно легло, и малко бюро до прозореца. Резбованата тоалетна масичка и огледалото с тежка драперия с индийски мотиви, подарък от почитателка, още са в ъгъла и на нея си стои лосионът за коса на композитора. Не е променена и дневната с рояла — единствения, който някога е притежавал. Дори стъклената купа с къси пури, лули и къси моливи са все още на бюрото. Снимките на семейството му висят по стените, а на остъклената веранда, където пиел чай, още има бял лист нотна хартия. Уредник на музея е племенникът на Чайковски — достолепен възрастен човек.

— Искаме домът на Чайковски да изглежда, сякаш той току-що е излязъл на разходка и скоро ще се върне — каза той.

Старецът живее най-вече в миналото. Говори за музикалните величия, сякаш са още живи — Мусоргски, Римски-Корсаков, Чайковски и другите от „могучая кучка“. Къщата наистина е изпълнена с присъствието на композитора. Веднъж годишно пианото се настройва и на него свири най-добрият пианист в момента, а музиката се записва. Племенникът на Чайковски посвири малко за нас. Пианото звучеше меко и леко разстроено.

В библиотеката разгледахме ръкописите. Нотите бяха като забити в хартията и се врязваха в петолинието с бясна скорост, а тук-таме бяха задраскани цели откъси, на някои страници са останали едва по осем такта. Безмилостният молив зачертал останалите. Разгледахме и ръкописите на други композитори — прегледно написани с мастило и нито една задраскана нота. Чайковски пишел, сякаш всеки ден, всяка нота била последна. Трескаво бързал да запише музиката си.

По-късно старецът поседя с нас в градината. Докато говорехме за съвременните композитори, рече тъжно:

— Бива ги, да, владеят си занаята, честни и интелигентни са, но не са гениални, не, не са гениални.

Той зарея поглед към градината, където Чайковски се разхождал всеки ден, зиме и лете, след като завършел работата си за деня.

Немците нахлули в тази прекрасна къща, превърнали я в автобаза и вкарали танкове в градината. Само че племенникът преместил на сигурно място скъпоценните ръкописи от библиотеката, снимките и дори пианото още преди немците да пристигнат. И сега всичко си е на мястото — необикновено място, обитавано от духа на композитора. От къщичката на пазача долиташе музика. Някой, вероятно дете, се упражняваше да свири на пиано, колебливо и неумело, а необикновената и всеотдайна самота на чудноватия дребен човечец, който бе отдал целия си живот на музиката, изпълваше градината.

Времето напредваше. Живеехме хаотично. Тичахме от едно място на друго в стремежа си да видим всичко през няколкото оставащи дни. Посетихме Московския университет. Студентите не се различаваха от нашите. Събираха се по коридорите, смееха се, тичаха от лекция на лекция и се деляха на двойки — момче и момиче, съвсем като нашите студенти. Немците бомбардирали университета, но студентите го възстановили още през войната и затова никога не бил затварян.

Балетният сезон започна и ние ходехме почти всяка вечер: не бяхме виждали по-добър балет. Започваше в седем и половина и продължаваше до единадесет и по-късно. Съставите бяха огромни. Частен театър не би могъл да си позволи поддръжката на такъв балет. Изпълнението, обучението, декорите, музиката се нуждаят от субсидии, за да просъществуват. По никакъв начин продажбата на билети не може да изплати подобни продукции.

Ходихме и в Московския художествен театър. Гледахме пиесата на Симонов „Руският въпрос“. Може би сгрешихме, че отидохме на тази пиеса, а може би постановката не беше най-добрата. Стори ни се претенциозна, надута неестествена и стилизирана, с една дума, пресилена. Образът на американския издател би накарал американската публика да се задъхва от смях, а руската представа за американските журналисти бе не по-малко фантастична от представата на Бен Хехт^[2]. Въпреки това пиесата имаше небивал успех. Обрисуваната в нея представа за американската журналистика се приема за абсолютна истина от почти цялата публика. Щеше ни се да бяхме гледали и други пиеси, и дори трупи, да видим дали преиграването е навсякъде, но нямаше време. Можем само да кажем, че според изискванията в Ню Йорк, „Руският въпрос“ е слаба пиеса.

Без съмнение господин Симонов е най-известният писател в Съветския съюз в момента. Стиховете му се знаят и се рецитират от целия народ. Военните му кореспонденции били четени от всички, както репортажите на Ърни Пайл^[3] в Америка. Самият той е крайно очарователен. Покани ни във вилата си — малка и уютна крайградска виличка сред голяма градина. Двамата със съпругата му живеят спокойно там. Къщата не е разкошна, но е много удобна. Обядът беше отличен. Симонов обича хубавите коли. Има кадилак и джип. На масата си слага продукти от зеленчуковата градина, овошките и кокошарника в двора. Изглежда, живее спокойно, просто и удобно. Естествено има врагове, настроени срещу него от известността му. Той е галеник на властта, получава много ордени и се ползва с всеобщата любов на руския народ.

Двамата със съпругата му бяха много мили и любезни. Много ни харесаха и както става между професионалисти, забележките ни към „Руският въпрос“ не съдържаха лични пристрастия. По-късно играхме дартс, танцувахме и пяхме. В Москва се върнахме в късна нощ.

В Москва все още кипеше трескава дейност. Всички грамадни портрети, флагове и знамена трябваше да бъдат свалени, преди да дойдат дъждовете и да отмият цветовете, защото предстоеше да бъдат използвани отново за тържествата за честването на трийсетгодишнината от Октомврийската революция. Тази година Москва се радва на много празници. Светлините по сградите, по стените на Кремъл и по мостовете щяха да останат, защото дъждът не можеше да ги повреди, а те също бяха необходими за Седми ноември.

Бяхме помолили да влезем в Кремъл, кой ли не иска, дори поискахме да направим снимки. Накрая получихме разрешение, но нямаше как да уредим снимането. То бе забранено, не можеше да се внасят фотоапарати. Не ни организираха специална обиколка, така че минахме по обичайния туристически маршрут. Бездруго тъкмо това искахме. Отново ни съпроводи господин Хмарски. Странно, но и той влизаше в Кремъл за първи път. Не е лесно да се получи разрешение.

Пристъпихме към дългия строго охраняван мост. На входа стояха войници. Записаха имената ни и щателно разгледаха разрешенията ни. Чу се звънец и група милиционери ни преведоха през портала. Не посетихме крилото с правителствените кабинети. Влязохме в огромния комплекс покрай старите катедрали, построени тук в отколешни времена, обиколихме музеите в необятния дворец, използван от множество царе от времето на Иван Грозни насетне. Влязохме в малката спалня на Иван, а оттам в салоните и семейните параклиси. Бяха красиви, необикновени, старинни и нищо в тях не бе променено. Видяхме музея, където вече петстотин години се съхраняват броните, нагръдниците, оръжията, порцелановите сервизи, дрехите и кралските дарове. Имаше огромни корони, обсипани с диаманти и смарагди. Там бе и огромната шейна на Екатерина Велика. Видяхме скъпите кожени одежди и фантастичните брони на старите боляри, дарове, изпратени на царете от други кралски династии на царете — огромно сребърно куче от кралица Елизабет, подаръци от месинг и порцелан за Екатерина от Фридрих Велики, почетни мечове — невероятните джунджурии на монархията.

След посещението в кой да е кралски музей става ясно, че лошият вкус далеч не е нежелан сред монарсите, а е абсолютна необходимост.

Видяхме стенописите в залата на воините на цар Иван Грозни, където нито една жена не бивало да влиза. Изкачихме километри царски стълбища и надникнахме в голямата зала на огледалата, разгледахме и претрупаните покои, където сред прекалено много мебели, украшения и полирано черно дърво живели последният цар и семейството му. Когато дете расте и живее сред подобна чудовищна сбирка от нелепости, навярно се превръща в по-особен човек. И човек по-лесно схваща нрава на князете, след като види що за живот са водили, заобиколени от цялата тази сбирщина. Когато малкият царевич пожелаел да има пушка, можел ли да получи пушка двадесет и втори калибър? Не, получавал къса, ръчно изработено старинна пушка от сребро, инкрустирано със слонова кост, със скъпоценни камъни вместо мерник — същински анахронизъм през двайсети век. Не можел да ходи на лов за зайци. Вместо това седял на поляната и към него подгонвали лебеди, за да стреля по тях.

Двата часа, прекарани в царския палат, до такава степен ни потиснаха, че цял ден не можахме да се отърсим от мрачното настроение. Какво ли е било да прекараш целия си живот там! Е, поне го видяхме и навярно останахме доволни, предполагам, но и със сила не биха ни завлекли обратно. Това е най-мрачното място на света. Не бе трудно да си представи човек, докато се разхожда из залите и стълбищата, колко леко възниква мисълта за убийство и как бащата може да убие сина и синът — бащата, а външният, истинският живот да изглежда толкова далечен, че сякаш не съществува. През прозорците на двореца надникнахме отвъд стените на Кремъл към града. Представяме си какво са изпитвали затворените монарси към него. Точно под нас на Червения площад се намираше грамаден мраморен ешафод, където по заповед на царете отсичали главите на поданиците им, навярно поради собствения им страх. Излязохме по дългата рампа вън от строго охранявания портал с чувство на дълбоко облекчение.

Хукнахме надалеч от двореца към хотел „Метропол“, в редакцията на „Хералд трибюн“, повлякохме Суийт Джо Нюман с нас и отидохме в бара. Там поръчахме четиристотин грама водка и обилен обяд. Много време измина обаче, докато се избавим от чувствата, навени ни в Кремъл.

Така и не видяхме кабинетите на правителството от другата страна на Кремъл. Там никога не водят туристи и дори нямаме представа как изглеждат, като се изключат покривите, които се виждат над стената. Казаха ни, че там живее цяла общност. Правителствени чиновници имат апартаменти в Кремъл, а заедно с тях живеят прислугата, пазачите, екипите по поддръжката и охраната. Казаха ни, обаче, че Сталин не живее в Кремъл, а има апартамент другаде. Изглежда, никой не знае къде, пък и като че ли никой не се интересува. Напоследък се говори, че живее на Черно море, където е вечно лято.

Един от американските кореспонденти спомена, че веднъж видял колата на Сталин да минава по улицата. Той седял на задната седалка, облегнат някак странно, и изглеждал доста скован.

— Тогава се питах дали е Сталин или манекен — каза той. — Не изглеждаше естествен.

Всяка сутрин Капа се тюхка за филмите си. Почти всеки ден се обаждахме във ВОКС и разпитвахме каква е процедурата по изнасянето на филмите от страната и всеки ден ни отговаряха, че работят по въпроса и не бива да се притесняваме. Ние обаче се притеснявахме, защото се наслушахме на всякакви истории за конфискувани филми и че било невъзможно да се изнесе нито един филм. Бяхме ги чували и навярно несъзнателно им бяхме повярвали. От друга страна, господин Караганов от ВОКС не ни беше изоставил и нито веднъж не ни беше излъгал. Така че разчитахме на него.

Скоро Съюзът на московските писатели ни покани на вечеря. Притеснихме се, защото щяха да дойдат всички интелектуалци, всички писатели, наречени от Сталин „архитекти на руската душа“. Струваше ни се ужасяващо.

Пътуването ни беше към своя край и не бяхме на себе си, тъй да се каже. Не бяхме сигурни дали сме свършили всичко, за което дойдохме. Имаше толкова неща, които човек може да направи и види. Затрудненията с езика ни влудяваха. Бяхме установили контакт с много руснаци, но дали наистина бяха дали отговор на въпросите си? Водех си бележки за разговорите и подробностите дори за прогнозите за времето, за да мога с тяхна помощ по-късно да се ориентирам. И все пак нещо ни се изплъзваше. Не знаехме с какво разполагаме. Не знаехме нищо за нещата, за които американската преса надаваше вой — руски военни приготовления, атомните изследвания, робския труд, политическите увъртания на Кремъл. Нямахме никаква информация за тези неща. Наистина видяхме много немски военнопленници да разчистват разрушенията, причинени от собствената им армия, но това не ни се стори чак толкова несправедливо. Освен това затворниците в никакъв случай не ни изглеждаха преуморени или недохранени. Естествено не разполагахме с данни. Дори да е имало мащабни военни приготовления, не ги видяхме, но определено имаше много войници. От друга страна, не бяхме дошли, за да шпионираме.

В последния момент се опитахме да видим всичко в Москва. Тичахме по училищата, разговаряхме с работещи жени, актриси, студенти и ученици. Ходихме по магазините, където се редяха на опашки да си купят каквото и било. Щом се разчуеше, че са пуснали грамофонни плочи, нареждаше се опашка и след няколко часа плочите се свършваха. Същото ставаше при появата на нова книга по книжарниците. Струваше ни се, че качеството на дрехите се е подобрило през двумесечния ни престой. В същото време вестниците съобщаваха за понижаване на цените на хляба, зеленчуците, картофите и някои платове. Щурмуването на магазините за изкупуване на всички стоки не спираше. Руската икономика, насочена почти изцяло към военно производство, постепенно се наместваше и се нагаждаше към мирновременно производство, а хората, лишавани както от луксозни, така и от най-необходимите стоки, се тълпяха в магазините да пазаруват. Щом някъде се появеше сладолед, опашката се виеше през няколко пресечки. Хората се струпваха край човека с кашон сладолед и стоката му се разпродаваше толкова бързо, че той едва успяваше да прибере парите. Руснаците обожават сладоледа и той никога не стига.

Всеки ден Капа разпитваше за филмите си. Вече бе натрупал около четири хиляди негатива и се поболяваше от тревога и всеки ден ни уверяваха, че всичко е наред и решението ще бъде взето много скоро.

Вечерята с московските писатели се състоя в грузински ресторант. Присъстваха около тридесет писатели и официални лица от съюза. Сред тях бяха Симонов и Иля Еренбург. По това време бях се докарал дотам, че изобщо не можех да пия водка. Целият ми организъм се бунтуваше срещу нея. Затова пък сухите грузински вина бяха превъзходни. Всяко вино имаше номер. Постепенно човек научаваше, че например номер шейсет е тежко червено вино, а номер трийсет — леко бяло вино. Номерата ни объркваха, но открихме, че номер четирисет и пет е сухо, леко червено вино с приятен вкус, което ни понася, затова винаги си го поръчвахме. Имаше и едно сравнително сухо шампанско, което също не беше лошо. В ресторанта свиреше грузински оркестър, имаше няколко танцьори, а храната беше същата като в Грузия — съвсем по вкуса ни, най-добрата в Русия.

Всички бяха издокарани в най-хубавите си дрехи, а пък нашите бяха доста опърпани и мърляви. Абе, направо се излагахме и Суийт Лана я досрамя от нас. Нямаше вечерни облекла. Всъщност в кръговете, в които се движехме, така и не видяхме официални облекла. Може би дипломатите да имат, нямаме представа.

Речите на вечерта бяха дълги и заплетени. Повечето хора на масата знаеха поне един чужд език — английски, френски или немски. Надявали се, че сме прекарали добре в страната им. Надявали се, че сме се сдобили със сведенията, за които сме пристигнали. Вдигаха тост след тост за наше здраве. Отговорихме, че не сме дошли да изучаваме политическата система, а да се запознаем с обикновени руски хора, че сме се срещнали с много от тях и се надяваме да разкажем обективно истината за видяното.

Еренбург стана и заяви, че много щели да се радват, ако наистина го сторим. Тогава един човек от края на масата стана и каза, че съществуват няколко вида истини и че ние трябва да кажем истината, която ще задълбочи добрите отношения между руския и американския народ.

Така избухна караницата. Иля Еренбург скочи и произнесе яростна реч. Според него да се казва на писател какво да пише било обидно. Каза, че ако даден писател има славата на обективен, не бивало да му се правят внушения. Размаха пръст пред лицето на колегата си и направо му заяви, че се държи невъзпитано. Симонов незабавно подкрепи Еренбург и порица другия, а той се защитаваше немощно. Господин Хмарски се опита да вземе думата, но спорът не спираше и гласът му потъна в шума. Все слушахме, че писателите стриктно спазват партийната линия и всякакви спорове са недопустими. Духът, възцарил се на вечерята, като че опроверга подобни твърдения. Накрая помирителната реч на г-н Караганов успокои духовете.

Бях се отказал от водката и вместо нея при тостовете пиех вино, така бе по-добре за стомаха ми. Навярно ме мислеха за кекав, но поне се чувствах добре. Водката просто не ми понасяше. Вечерята приключи около единайсет часа. Всички бяха в добро настроение и никой друг не посмя да ни поучава какво да пишем.

Получихме резервациите си. Тръгвахме след три дни, а още нямаше яснота относно снимките. Капа излъчваше потиснатост. Служителите в американското посолство и кореспондентите бяха толкова любезни с нас, че решихме да организираме коктейл в тяхна чест. Горкият Стивънс от „Крисчън сайънс монитър“ бе сред малкото, които притежаваха къщи в Москва. Останалите живееха на хотел. На Стивънс се падна да организира коктейла и не му оставаше друг избор. Съставихме списък на гостите. Установихме, че трябва да поканим поне сто души, а дневната на Стивънс побираше двайсетина души, но какво да се прави! Надявахме се някои да не дойдат, но не познахме. Дойдоха сто и петдесет души. В Москва умират за подобни събирания. Беше весело, но пиячката не стигна. Стаята така се препълни, че с мъка вдигахме ръка към устата си, а успеехме ли, нямаше как да я свалим. Стивънс така и не успя да се наслади на коктейла: заклещиха го в ъгъла още в самото начало и въобще не успя да се измъкне оттам.

Дължим най-искрени благодарности на служителите на посолството и кореспондентите. Оказваха ни всестранна помощ и ни насърчаваха. Смятаме, че вършат прекрасно работата си в тамошните мъчителни условия. Едно е сигурно — не губят самообладание, за разлика от много други хора по света. Тук навярно е най-взривоопасната политическа арена в днешно време и съвсем не е най-приятната. Поздравяваме всички служители — от посланика до техническия екип, който сменяше електрическата инсталация в посолството.

Тръгвахме в неделя сутринта. В петък вечер отидохме на балет в Болшой театър. Когато се прибрахме, ни очакваше спешен телефонен разговор. Обаждаше се господин Караганов от ВОКС. Най-после имаше вест от Министерството на външните работи. Филмите трябваше да бъдат проявени и проверени до един и чак тогава можеше да напуснат страната. Щеше да назначи екип за проявяване на снимките — три хиляди на брой. Чудехме се какво бихме правили, ако се наложеше да го свършим в последния момент. Те не знаеха, че филмите вече са проявени. Капа опакова всички негативи и рано сутринта дойде куриер да ги вземе. Капа прекара тежък ден. Щураше се нагоре-надолу, кудкудякаше като квачка, загубила пиленцата си, и кроеше планове, нямаше да напусне страната без филмите си. Щял да си отмени резервацията. Няма да се съгласи да му изпратят филмите по-късно. Сумтеше и се разхождаше из стаята. Изми си главата два или три пъти, но съвсем забрави да се изкъпе. Ако беше родил бебе, едва ли щеше толкова да се вълнува и мъчи. А моите бележки изобщо не ги интересуваха. Все едно никой не би могъл да ги разчете. Самият аз трудно ги разчитам.

Цял ден ходихме на гости и обещавахме да изпратим различни дефицитни стоки на различни хора. Суийт Джо малко се натъжи, че заминаваме, или поне така ни се стори. Бяхме задигали от цигарите и книгите му, бяхме използвали дрехите, сапуна и тоалетната му хартия, бяхме посегнали на оскъдните му запаси от уиски, как ли не бяхме злоупотребявали с гостоприемството му и все пак ни се стори, че съжалява, задето заминаваме.

Капа ту замисляше контрареволюция, ако нещо се случи с филмите му, ту мислеше как да се самоубие по-лесно. Чудеше се дали ще може самичък да си отсече главата на ешафода на Червения площад. Същата нощ устроихме в хотел „Гранд“ малко и тъжно събиране. Музиката гърмеше по-силно от всякога, а момичето на бара, което бяхме нарекли „Мис Сейчас“ (госпожица Ей сега), бе по-бавна от всякога.

За последен път станахме по тъмно, за да отидем на летището. За последен път седнахме под портрета на Сталин и ни се стори, че той се подсмихва саркастично над медалите си. Както обикновено пихме чай, а Капа вече се тресеше от нерви. Точно в този момент пристигна куриер и му подаде кутия. Беше груба картонена кутия. Капакът бе зашит за нея с канап и върху възлите имаше оловни печати. Не биваше да ги докосва, докато не напуснем летището в Киев — последната спирка преди Прага.

Господин Караганов, господин Хмарски, Суийт Лана и Суийт Джо Нюман дойдоха да ни изпратят. Багажът ни много олекна, защото бяхме раздали всичко, без което можехме — костюми, якета, няколко фотоапарата, всички излишни крушки за светкавици и неизползвани филми. Влязохме в самолета и заехме местата си. Полетът до Киев щеше да трае четири часа. Капа държеше кутията, но не биваше да я отваря. Ако счупеше печатите, щяха да му я конфискуват. Притегли я на ръка:

— Лека е — тъжно отбеляза той. — Сякаш са само половината.

— Може да са сложили камъни вътре — подразних го аз. — Може изобщо да няма филми.

Той разтърси кутията:

— Като че ли са филми.

— Може да са стари вестници — не се сдържах.

— Ах, ти, копеле — изсъска той и продължи да разговаря сам със себе си: — Какво пък биха взели? Няма нищо злепоставящо.

— Може просто да не харесват творчеството на Капа — предположих.

Самолетът се носеше над обширните равнини, гори и поля, над сребристата лъкатушеща река. Бе прекрасен ден и прозрачната синкава есенна мъгла висеше ниско над земята. Стюардесата занесе розова лимонада в пилотската кабина, върна се и отвори една бутилка за себе си.

По пладне кацнахме на летището на Киев. Митничарят прегледа набързо багажа ни, но кутията незабавно взе. Имаха нареждане за нея. Някакъв чиновник сряза канапите, Капа гледаше като хипнотизиран. Митничарите се усмихнаха, ръкуваха се с нас, излязоха, вратата се затвори и двигателите заработиха. Капа отвори кутията с треперещи ръце. Изглежда, всички филми бяха вътре. Капа се усмихна, облегна глава назад и заспа още преди да се издигнем във въздуха. Бяха взели някои негативи, но не много. Липсваха филмите, съдържащи топографска информация, и снимката на лудото момиче от Сталинград. Нямаше ги и снимките на военнопленниците, но не бяха задържали нищо ценно от наша гледна точка. Колхозите, лицата, снимките на руските хора бяха непокътнати, а нали за това бяхме дошли.

Самолетът прелетя над границата и рано следобед кацна в Прага. Налагаше се да събудя Капа.

Ето това е. За това бяхме пътували. Както и очаквахме, оказа се, че и руснаците са хора, и подобно на всички останали са много симпатични. Онези, с които се запознахме, ненавиждаха войната и искаха каквото искат всички хора — хубав живот, повече удобства, сигурност и мир.

Знаем, че този дневник няма да задоволи вкуса нито на ортодоксалните леви, нито на лумпенизираните десни. Първите ще кажат, че е антируски, вторите, че е проруски. Със сигурност е повърхностен, но би ли могло да бъде другояче? Няма да правим изводи, освен че руснаците са като всички останали хора на света. Без съмнение сред тях има и лоши, но засега повечето са много добри.