Джон Стайнбек, Робърт Капа
Руски дневник (5)

Пета глава

На другата сутрин погледнахме календара. Беше девети август. В Съветския съюз бяхме едва от девет дни, а натрупаните впечатления бяха толкова много, толкова неща бяхме видели, че ни се струваше, че сме били тук по-дълго.

Сутрин Капа се буди много бавно и изящно, като какавида, която разкъсва пашкула и се превръща в пеперуда. Час след като се събуди, седи в полусън, замаян и притихнал, докато се ориентира. Целта ми е да му попреча да внесе книга или вестник в тоалетната, защото ще остане там поне час. Всяка сутрин подготвям за него по три интелектуални въпроса от областта на социологията, историята и биологията, предназначени да раздвижат съзнанието му и да му помогнат да проумее, че започва новият ден.

В първия ден на експеримента му зададох следните въпроси: Кой гръцки трагик е участвал в битката при Саламис^[1]? Колко крака имат насекомите? И накрая: кой папа поръчал събирането на грузинските песнопения? Капа скочи от леглото с измъчено изражение на лицето, постоя известно време с поглед, вперен в прозореца, и се втурна към банята, награбил руски вестник, който не би могъл да прочете. Остана там час и половина.

Всяка сутрин в продължение на две или три седмици му задавах въпроси и той не беше отговорил на нито един от тях. Но пък започна да си говори сам през по-голямата част на деня и да се оплаква горчиво, че не може да спи в очакване на въпросите от следващата сутрин. Според мен обаче, с изключение на собствените му думи, за безсънието му нямаше доказателства. Твърдеше, че ужасът от моите въпроси го е върнал в интелектуалното му развитие цели четиридесет години назад или, грубо казано, десет години преди да се роди.

Капа бе отмъкнал няколко книги от Москва и сега разполагахме с три криминални романа, с дневниците на Максим Горки, „Панаир на суетата“ и доклада на Министерството на земеделието на Съединените щати от 1927 година. Преди да напусне Русия, тези книги бяха върнати някому, но не съм сигурен, че са били върнати точно на своите собственици.

Тоя ден, на девети август, отидохме в колхоз „Шевченко“. След време го нарекохме „Шевченко 1“, защото по-късно посетихме още един колхоз, също „Шевченко“, на името на любимия национален поет на управниците.

Няколко километра пътувахме по павирано шосе, но скоро завихме надясно и се озовахме на разоран и изровен черен път. Минахме през борови гори, по равнина, където са се водили ожесточени боеве, следи от които личаха навсякъде. Боровете бяха прекършени и осакатени. Виждаха се окопи, дори пътищата бяха изровени от веригите на танковете и от взривовете на артилерийските снаряди. На места стърчаха ръждясали останки от военна техника, изгорели танкове и разбити камиони. Тази земя е била защитавана, после отстъпена на врага, после отново отвоювана бавно и мъчително сантиметър по сантиметър.

Стопанство „Шевченко 1“ никога не е било сред богатите, защото земята му не е от най-плодородните, но преди войната селото е било заможно с триста шейсет и две къщи, или, с други думи, триста шейсет и две семейства. Развиваше се добре.

След германците в селото останали само осем къщи и те с изгорени покриви. Хората се разпръснали, мнозина загинали, мъжете бяха отишли в гората и станали партизани и само Бог знае как децата са се справяли сами.

След войната хората се върнали в селото си. Никнеха нови къщи и тъй като бе време за прибиране на реколтата, къщите се строяха сутрин и вечер, дори нощем на светлината на фенери. Мъже и жени се трудеха заедно на строежите на малките си къщи. Строяха винаги по един и същи начин: първо вдигат една стая, нанасят се в нея, докато довършат втората. Зимите в Украйна са много студени и затова стените се изграждат от дебели дървени греди, слепени с хоросан, обковават се с летви и се покриват с дебел слой мазилка от двете страни, за да изолират студа.

В къщите има входно помещение, което служи и за килер. Оттам се влиза в кухнята — белосана стая с тухлена печка с огнище за готвене. Печката е около метър и половина и в нея пекат хляба — кръгли вкусни самуни.

От входното помещение се влиза във всекидневната. Там е и масата за хранене, това е и гостната. В нея има хартиени цветя, икони и снимки на загиналите. По белите стени са закачени наградите на войниците от семейството. Прозорците са с капаци, които зиме се затварят.

От всекидневната се влиза в спалните — една или две в зависимост от семейството. Тъй като хората тук са загубили всичко, за постеля им служи каквото намерят — черги, овчи кожи, стига да може да ги стопли. Украинците са големи чистници и къщите им светят от чистота.

Отпреди знаехме, че колхозниците живеят в колиби. Това не е вярно. Всяко семейство си има къща с двор и овощни дръвчета, с цветя, големи зеленчукови лехи и пчелни кошери. Дворовете са с площ около един акър. Германците са унищожили всички плодни дръвчета и сега хората засаждат нови — ябълки, круши и череши.

Най-напред отидохме в новото кметство. Там ни посрещнаха председателят, който бе загубил ръката си във войната, и счетоводителят, току-що уволнил се от армията, облечен още във военна униформа, и трима възрастни мъже от ръководството на колхоза. Извинихме се, че ще им попречим, разбирахме колко са заети с прибирането на реколтата, но бихме желали да видим част от работата.

Разказаха ни какво е било по-рано и какво е сега. Германците заварили седемстотин глави дребен и едър рогат добитък. Днес има общо двеста животни. Преди войната имали два бензинови двигателя, два камиона, три трактора и две вършачки. Сега са останали един малък бензинов двигател и една малка вършачка. В района наоколо няма трактор. За оран ползват един от близката тракторна станция. Някога в селото е имало четирисет коня, сега бяха само четири.

Селото бе загубило във войната петдесет мъже, мобилизирани в армията, и други петдесет от мирното население. Имаше много инвалиди и обезобразени, включително и сакати и слепи деца. Селото имаше голяма нужда от работна ръка и управата се стараеше да осигури работа за всекиго според възможностите му. Инвалидите, които можеха да вършат нещо, бяха ангажирани в живота на стопанството и това ги караше да се чувстват нужни. Може би затова сред ранените нямаше много неврастеници.

Тук хората не са тъжни. Заредени са със смях, шеги и песни.

В колхоза отглеждаха жито, пшеница и царевица, но земята не беше плодородна и основните култури бяха краставици, картофи и домати. Произвеждаха и мед. Отглеждаха и слънчогледи. Тук е много разпространено слънчогледовото олио и затова отглеждат слънчогледи.

Най-напред ни заведоха в зеленчуковата градина, където жените и децата беряха краставици. Бяха разделени на бригади, които се съревноваваха помежду си кой ще набере повече. Жените вървяха в дълги редици, смееха се, пееха и си подвикваха. Носеха дълги поли, блузи и забрадки, всички бяха боси, защото все още е лукс да се носят обувки в полето. Децата бяха само по гащи и телцата им придобиваха бронзов загар под лъчите на лятното слънце. В края на лехите бяха струпани камари краставици, докато ги натоварят на камионите.

Един малчуган на име Гриша с шапка от папурени стъбла изтича при майка си извика учудено:

— Мамо, мамо, тези американци са хора като нас!

Фотоапаратите на Капа предизвикаха истинска сензация. Отначало жените се развикаха, а после започнаха да оправят забрадките и да опъват блузите както всички жени по света, преди да ги снимат.

Имаше една жена с привлекателно лице и весел смях. Капа я избра да я снима. Беше шегаджийката на селото.

— Не само съм много работлива — рече тя, — но съм и два пъти вдовица, та мъжете ги е страх от мен. — И размаха една краставица пред обектива на Капа.

— Е, сега може би ще се омъжиш за мен? — предложи Капа.

Тя отметна глава и прихна:

— Виж го ти! — не му остана длъжна тя. — Ако Бог бе погледнал някоя краставица, преди да сътвори мъжа, сега по света щеше да има много по-малко нещастни жени. — Цялата градина се огласи от смях.

Бяха весели и дружелюбни хора. Трябваше да опитаме доматите и краставиците, за да се изкажем за качеството им. Краставиците са много важен зеленчук, тук ги осоляват и цяла зима ядат кисели краставички. Правят туршии от зелените домати. Щом падне сняг и дойде студ, от тях също става салата. Зелените доматчета, краставиците, зелето и ряпата са зимните зеленчуци. И макар жените да се смееха и да говореха, макар и да си подвикваха, не спираха да работят. Тази година реколтата беше добра — седемдесет процента по-богата от миналогодишната, първата наистина добра реколта от 1941 година насам и те й възлагаха големи надежди.

После отидохме на една поляна, осеяна с цветя, където имаше стотици кошери и малка палатка, в която живееше пчеларят. Въздухът бе изпълнен с тихото жужене на пчелите, които се трудеха сред детелината. Старият брадат пчелар се втурна да ни пресрещне със защитни мрежи в ръце. Покрихме лицата си и пъхнахме ръце дълбоко джобовете, а пчелите гневно зажужаха край нас.

Старият пчелар отвори един кошер и ни показа меда. Вече трийсет години бил пчелар и много се гордееше с работата си. Дълги години се грижел за пчелите, без да знае много за тях, но сега имал книги и се учел. Бил се снабдил с шест нови пчели майки от Калифорния, които били голямо богатство. От думите му стигнах до извода, че са калифорнийска разновидност на италианската черна пчела. Бил много щастлив с новите пчели. Били по-устойчиви на студа и щели да започват работа по-рано и да работят до по-късно през годината.

После ни отведе в малката си палатка и спусна платното на входа. Отряза филии от прекрасния черен възкисел ръжен хляб, намаза ги с мед и ни ги даде. Глухото жужене на пчелите отвън не преставаше. По-късно пчеларят отново отвори кошерите и извади оттам цели шепи пчели, без да се страхува, както впрочем повечето пчелари, но ни предупреди да не откриваме лицата и ръцете си, защото пчелите не обичат непознати.

Оттам ни заведоха на нива, където вършееха. Техниката, с която разполагаха, будеше съжаление. Стар едноцилиндров бензинов двигател захранваше допотопна вършачка и въздушен компресор, който се задвижваше ръчно. И тук забелязахме колко малко са мъжете. Жените бяха много повече, а сред мъжете преобладаваха инвалидите. Механикът, който отговаряше за двигателя, нямаше пръсти на едната ръка.

Житната реколта не беше много богата. Зърното се изсипваше от вършачката върху огромно брезентово платнище. Покрай него седяха деца, които събираха всяко зрънце, търкулнало се на земята — тук всяко зърно беше скъпоценно. Цяла сутрин на небето се събираха облаци и по едно време започна да ръми. Хората се втурнаха да покрият житото.

Забелязахме, че неколцина мъже спорят за нещо. Полторацки тихичко ни преведе. Изглежда, се разправяха кой да ни покани на обяд. Един имал по-голяма маса, жената на друг вадила хляб тази сутрин. Трети настояваше, че той трябва да ни покани, защото току-що е вдигнал нова къща. Така и стана. Но той нямаше достатъчно съдове и всички щяха да донесат чаши, чинии и дървени лъжици. Веднага щом се разбра, че ще бъдем в неговата къща, жените от семейството запретнаха поли и хукнаха към селото.

Откакто сме се върнали от Русия, всички ни подмятат:

Разигравали са ви театър. Всичко са нагласили за вас. Не са ви показали истинския си живот.

Да, те наистина нагласиха всичко за нас — както би го направил някой казански фермер за своите гости. Постъпиха, както постъпват нашите сънародници в Щатите в такива случаи.

Те наистина се бяха нагласили заради нас. Прибраха се вкъщи, мръсни от полската работа, измиха се и облякоха най-хубавите си дрехи. Жените извадиха от скриновете трептящи от чистота забрадки. Измиха си краката, обуха обувки и облякоха току-що изпрани поли и блузи. Момиченцата набраха цветя, натопиха ги в бутилки и ги наредиха в гостната. Върволица деца от околните къщи донесоха водни чаши, чинии и лъжици. Една жена донесе буркан специална туршия, а от цялото село запристигаха бутилки водка. Някакъв мъж донесе бутилка грузинско шампанско, запазено, кой знае как, за някакъв специален повод.

И това, което ставаше в кухнята, беше като представление за нас. Огънят в новата бяла пещ бумтеше. Печаха се вкусните ръжени хлябове, цвърчаха яйцата и кипеше боршът. Отвън се лееше дъжд, така че не изпитвахме угризения, че прекъсваме работата на полето. И без това не можеха да вършеят в такова време.

В ъгъла на гостната, където се събират всички, имаше икона на Богородица и Исус в позлатена рамка, а над нея висеше нещо като балдахин от ръчно изплетена дантела. Сигурно бяха заровили тези неща, когато нахлули германците, защото иконата беше стара. В стаята имаше и увеличена цветна снимка на прародителите на семейството. Двама от синовете са загинали през войната и снимките им са окачени на отсрещната стена. Бяха в униформи и изглеждаха много млади, много развълнувани и много простодушни.

Няколко мъже влязоха в гостната. Бяха спретнати, чисти и измити. Бяха се избръснали и също като жените си бяха обули обувки.

През дъжда притичаха малки момиченца с престилки, пълни с дребни ябълки и круши.

Домакинът ни беше около петдесетгодишен, скулест, русокос, с раздалечени очи и обветрено лице. Все още носеше куртката с широк кожен колан. Лицето му бе напрегнато, като че го мъчеше ужасна рана.

Когато обядът беше готов, ни поканиха на трапезата. Украински борш, само с него можехме да се нахраним, пържени яйца с шунка, пресни домати и краставици, нарязан лук, горещи ръжени питки, мед, плодове и различни салами — сложиха всичко това на масата наведнъж. Домакинът наля водка с пипер — водка, в която са киснати зърна черен пипер за допълнителен аромат. После извика жена си и двете си снахи, вдовици на загиналите му синове, на масата и им подаде по чаша водка.

Първата наздравица вдигна майката:

— Нека Бог ви дари с всичкото добро на света! — каза тя и всички пихме за нейно здраве, хапнахме обилно и всичко беше прекрасно.

Сетне домакинът предложи тост, който бяхме чували безброй пъти — тост за мира между народите в целия свят. Странно е, но рядко звучаха лични тостове. Обикновено ги посвещаваха на грандиозни неща от общ характер. Предложихме да пием за здравето на семейството и благоденствието на стопанството, а един едър мъж в другия край на масата стана и вдигна наздравица в памет на Франклин Д. Рузвелт.

Започвахме да осъзнаваме колко голямо значение се отдава на паметта на Рузвелт по света и всепоглъщащото усещане за трагедията, свързана със смъртта му. Спомних си една история, която бях чувал отдавна. Само седмица след смъртта на Линкълн вестта за убийството му стигнала чак до сърцето на Африка, понякога носена от ритъма на барабаните, понякога от нозете на вестоносците. Така пропътувала вестта за трагедията от световен мащаб. И сякаш няма значение какво говорят или мислят критиците на Рузвелт, дори няма значение какъв е бил самият той. Онова, което наистина има значение, е, че по целия свят името му е символ на мъдрост, доброта и съчувствие. В съзнанието на обикновените хора той отдавна е престанал да бъде човек и се е превърнал в идея. Хората, които се опитват да очернят него и паметта му, изобщо не могат да я опетнят, а само се проявяват като подли, алчни егоисти и глупаци. Името на Рузвелт е далеч извън обсега на подобни дребни мозъци и мръсни ръце.

След обяда както обикновено дойде времето за въпроси. Този път обаче беше по-интересно, защото селяните задаваха въпроси за нашите ферми. За пореден път разбрахме, че хората имат странна и сложна представа един за друг. Невъзможно е да се отговори еднозначно на въпроса „Как живеят фермерите в Америка?“, защото има различни ферми. А на американците е много трудно да си представят Русия, в която климатът варира от полярен до тропически и населението е смесица от различни раси и езици.

А нашите домакини дори не говореха руски. Говореха украински.

— Как живеят селяните в Америка? — питаха те.

Опитахме се да обясним, че в Америка, както и в Русия има различни ферми. Малки от пет акра, които разполагат с едно муле, но и огромни кооперативни стопанства, които работят както руските държавни стопанства, но не са собственост на държавата. Има стопанства като това село и там общественият живот е, общо взето, същият, с изключение на това, че земята не е общо притежание. Сто акра напоявана добра земя струва колкото хиляда акра бедна земя. Това бе лесно за разбиране, защото те също са селяни. Просто никога не бяха се замисляли за Америка по този начин.

Искаха да научат нещо за американските селскостопански машини, от каквито имаха огромна нужда. Питаха за комбайни и редосеялки, за памукоберачки и машини за торене; питаха за разработването на нови култури, за зърно, устойчиво на студ и ръжда; за трактори и за тяхната цена и дали може човек, притежаващ малко стопанство, да си позволи трактор.

Селянинът от края на масата с гордост разказа как съветското правителство отпуска на колхозите заеми и дава пари с нисък лихвен процент на хората, които искат да вдигнат къщи в колхозите си. Правителството разполагало с информация, необходима за развитието на селското стопанство.

Уверихме ги, че нещата стоят по същия начин в Америка, но те никога не бяха чували нито за това, нито за селскостопанските заеми или за важната работа, която се извършва от Министерството на земеделието. Чуваха за това за първи път. Всъщност май бяха убедени, че тъкмо те са изобретили споменатата система.

На отсрещния строеж мъж и жена под дъжда вдигаха върху току-що изградените стени дървен материал за покрива, а на пътя децата караха кравите от паша към обора.

Жените подадоха забрадените си глави от вратата на кухнята и се заслушаха в разговора, който премина към външната политика. Въпросите бяха безпощадни.

— Как би постъпило американското правителство — попита гостенинът от другия край на масата, — ако съветското правителство вземе заем и предостави военна помощ на Мексико с явната цел да спре развитието на демокрацията?

Помислихме малко и после отговорихме:

— Сигурно ще обяви война.

А той отвърна:

— Но вие дадохте заем на Турция, с която имаме обща граница, за да бъде спряно развитието на нашата система, и ние не ви обявихме война.

Тогава нашият домакин каза:

— Според нас американският народ е демократично настроен. Бихте ли ни обяснили защо американското правителство е в приятелски отношения с реакционните правителства, с правителствата на Франко и Трухильо, с военната диктатура в Турция и корумпираната гръцка монархия?

Затруднявахме се да отговорим на тези въпроси, защото нямахме достатъчно информация, пък и не сме доверени лица на тези, които градят външната ни политика. Казахме им обаче какви въпроси се задават в Америка за господството на комунистическите партии на Балканите, за използваното от руснаците право на вето в Обединените нации и негативните настроения във връзка с това, както и за нападките по адрес на Америка в руската преса.

По тези неща сякаш си приличахме — те не знаеха повече за външната политика на страната си, отколкото ние за външната политика на нашата. Във въпросите им нямаше враждебност, а само недоумение. Най-накрая домакинът ни стана, вдигна чаша и каза:

— Някъде съществува отговорът на всички наши въпроси и той трябва да бъде намерен бързо. Да пием за надеждата, че той ще бъде намерен, защото светът се нуждае от мир, светът отчаяно се нуждае от мир. — И той посочи мъжа и жената, които се бореха с тежките греди за покрива. — През зимата те двамата ще имат къща за първи път от 1941 година насам. Те се нуждаят от мир. Имат три деца, които никога не са живели в свой дом. Не може да има толкова зли хора по света, които да искат да ги върнат обратно в дупките под земята, защото там са живели досега.

Домакинът отвори шампанското и наля по малко от скъпоценната течност в чашите. Всички на масата се бяха смълчали. Вдигнахме чаши, но никой не предложи тост. Изпихме шампанското, без да говорим. Скоро след това благодарихме на своите домакини и тръгнахме обратно към Киев през земята, белязана от войната. Мислехме дали домакинът ни е прав, дали наистина на света има хора, които искат отново да срутят малките къщички и да напъхат децата в дупките под земята.

 

 

На другата сутрин спахме до късно. Когато се събудихме, поговорихме за предишния ден и Капа прибра използваните филмови ленти. Бяхме канени на обяд у Александър Корнейчук и съпругата му Ванда Василевска, полска поетеса, известна и в Америка. Живееха в хубава къща с голяма градина. Сервираха обяда на верандата, под сянката на великолепна асма. Пред верандата имаше цветна леха, розови храсти и цъфнали дръвчета, а отзад голяма зеленчукова градина.

Обядът бе приготвен от Ванда Василевска. Беше вкусен и обилен — кьопоолу, риба от Днепър с доматен сос, яйца с някакъв странен пълнеж, отлежала водка — жълта на цвят и много пивка. Поднесоха после силен пилешки бульон и пиле, което много прилича на пържените пилета в Американския юг, само че панирани с галета. Сетне дойдоха кейкът, кафето и ликьорът, а накрая Корнейчук донесе пури „Ъпман“ в алуминиеви опаковки.

Обядът беше прекрасен. Слънцето грееше, в градината беше толкова хубаво, а ние седяхме и си приказвахме. Когато стигнахме до пурите и ликьора, постепенно разговорът се завъртя около отношенията със Съединените щати. Корнейчук бе идвал в Щатите като член на културна делегация. При пристигането им в Ню Йорк им взели отпечатъци от пръстите и ги вписали в регистрите като представители на чужда държава. Те се възмутили, прекъснали посещението си и се върнали в Съветския съюз.

— У нас — каза Корнейчук — вземат отпечатъци от пръстите на престъпниците. Вие не сте давали отпечатъци, не са ви снимали и не са ви регистрирали.

Опитахме се да обясним, че според нашите правила всички, които идват от комунистически или социалистически държави, се смятат за държавни служители, а всички чужди държавни служители трябва да се регистрират.

— Правителството в Англия също е социалистическо, но вие не карате всички англичани да се регистрират и не им взимате отпечатъци на пръстите — възрази той.

И Корнейчук, и Полторацки са участвали във войната и ние ги попитахме за бойните действия в района. Полторацки разказа история, която трудно се забравя. Веднъж били изпратени да атакуват германски преден пост. Вървели дълго, преспите били толкова дълбоки, а студът толкова смразяващ, че когато най-после стигнали целта, пръстите на ръцете и краката им били измръзнали.

— Оставаше ни да се бием само с едно — каза той, — със зъби. После все го сънувах. Беше толкова ужасно.

След обяда отидохме на реката. Наехме малка моторна лодка и се разходихме покрай скалистия бряг на Киев до отсрещната пясъчна ивица, където стотици хора се къпеха и се печаха на слънце. Цели семейства с разноцветни бански костюми събираха загар на пясъка. По реката сновяха платноходки и туристически корабчета, пълни с хора.

Свалихме дрехите и поплувахме около лодката по гащета. Водата беше топла и приятна. Беше събота и наоколо цареше весело настроение. В градините по скалистия бряг и по улиците на града гъмжеше от хора. От естрадите се разнасяше музика, а по протежение на реката се разхождаха млади хора, хванати за ръце.

Вечерта отново отидохме в „Ривиерата“ — заведението на брега, където имаше дансинг. Оттам наблюдавахме как нощта се спуска над безкрайната украинска равнина, прорязана чак до хоризонта от криволичещата сребриста лента на реката.

Беше събота и танцуващите бяха повече. Някои демонстрираха почти професионални умения на дансинга. Оркестърът изпълни обичайния си репертоар от цигански, грузински, руски, еврейски и украински песни. В наша чест дори изсвириха своя версия на „Настроение“ — наистина разтърсващо преживяване. Успяхме да я разпознаем едва накрая, но затова пък оркестърът я изпълни с голяма страст.

Откритият дансинг бе заобиколен от плътен жив плет от някакво растение, окичено с цветове. Зад плета се криеше дребно момченце, малък просяк. То изпълзяваше изпод цветовете и молеше за дребни суми, за да отиде на кино.

Дойде управителят и каза:

— Това е най-постоянният ни клиент и е много богат.

После отпрати момченцето, но щом ни остави, хлапето се върна и получи пари за кино.

Посетителите ставаха все повече и скоро заведението се препълни. Около десет часа стана сбиване. Внезапна, невъздържана, буйна схватка между неколцина младежи. Само че поводът не беше момиче, а футболът. Украинците гледат много сериозно на футбола. Киевчани са запалени по своя футболен отбор почти колкото жителите на Бруклин по своя бейзболен отбор. Боят се развихри за миг на дансинга, после замря и всички се върнаха по масите, пийнаха по чашка и проблемът се уреди.

На връщане минахме през парка. Стотици хора седяха по пейките и слушаха музиката на оркестрите. Капа се примоли да не му задавам въпроси на другата сутрин.

В Русия има обичай, който би бил от полза и на нас. В хотелите и ресторантите на видно място има книга за оплаквания с молив. Всеки може да напише, при това анонимно всяко свое оплакване от обслужването, управата и реда. От време на време идва инспектор и проверява ресторантите и другите обществени заведения. Ако открие повече оплаквания от определен човек, управата или обслужването, се извършва реорганизация. На едно оплакване не се обръща кой знае какво внимание, но ако се повтори няколко пъти, се взимат мерки.

В Съветския съюз има и друга книга, която будеше у нас ужас. Това е книгата за впечатления. Ако сте били в завод, музей, художествена галерия, дори строеж, неизменно се появява книгата на посетителите, в която трябва да впишете впечатленията си. Обикновено обаче, докато стигнете до книгата, вече сте забравили какво мислите за видяното, често сте забравили и какво сте видели. Тази книга определено е предназначена за комплименти. Ако случайно забележките или впечатленията ви са критични, това би било ужасяващо. Колкото до мен впечатленията ми трябва да отлежат и да се избистрят.

Помолихме да ни покажат друг колхоз с по-плодородна земя, където разрушенията от войната не са толкова ужасяващи. И на другата сутрин поехме на път в посока, обратна на предишната. Пътувахме в стар ЗИС отпреди войната, който изнемогваше все повече — ресорите не пружинираха, предавателната кутия стенеше и тракаше, а задницата виеше като умиращ вълк.

Постепенно започнахме да проявяваме интерес към шофьорите, които ни возеха. Шофьорът в Съветския съюз не е като прислуга. Професията е добре платена и уважавана. Мъжете, които я упражняват, са механици и почти всички са участвали във войната като танкисти или летци. Киевският ни шофьор бе сериозен човек. Грижеше се за умиращия си автомобил като за дете. От Москва не бе пристигнала нито една кола следвоенно производство, а и не се знаеше кога ще стане това. Затова се налагаше да се поддържа в движение всяко нещо на колела, дори след като отдавна е трябвало да отиде на боклука.

Превозното средство, с което разполагахме в Киев, не представляваше нищо особено като кола, но като нагревател бе направо превъзходно. На всеки пет-шест километра спирахме и пълнехме радиатора с вода от канавки, поточета и локви, която тутакси се превръщаше в пара.

Двайсетина километра пътувахме по гладък павиран път, после свихме наляво в леко хълмиста местност. Видът на пътя нямаше нищо общо с предназначението му. Представляваше мрежа от коловози. Скоро беше валяло и номерът бе да се налучка коловозът, които е използван най-отдавна. В падините имаше малки езерца, покрай които крачеха бели чапли и щъркели. Крепяхме някак нагорещената си кола и спирахме да я оставим да попуши, преди да напълним радиатора с прясна вода.

Шофьорът ни разказа, че през войната бил летец, а после и танкист. Притежаваше необикновена дарба — можеше да заспива по всяко време, дори когато спирахме само за пет минути, и се събуждаше веднага, напълно готов за път. Можеше да спи и дванадесет часа и да се събуди по същия начин. Тогава си спомних артилеристите на нашите бомбардировачи, които бяха развили същата способност — да спят на път към целта и обратно към базата.

Пристигнахме в колхоза около пладне. Той също се казваше „Шевченко“ и затова се наложи да го наречем „Шевченко 2“. Беше много различен от предишния. Земята бе плодородна, а селото не беше пострадало. Тук германците били обкръжени. Избили животните, но не успели да разрушат селото. В колхоза отглеждали много коне, но когато германците се предали, селяните заварили всички коне, крави, кокошки, гъски и патици избити. Трудно ми беше да си ги представя тези германци. Трудно ми беше да си представя какви мисли са минавали в главите на тези ужасни деца злосторници.

Председателят на „Шевченко 2“ бил известен партизанин. Той продължаваше да носи кафявата си куртка и войнишкия колан. Беше със сини очи и дълбоки бръчки около устата.

В колхоза имаше към хиляда и двеста души, но и тук повечето мъже бяха загинали.

— Можем да отгледаме нови животни — каза председателят, — но не можем да върнем мъжете и не можем да върнем ръцете и краката на сакатите.

В Съветския съюз почти не видяхме протези, макар че има огромна нужда от тях. Вероятно такава индустрия още не се е развила, но със сигурност е крайно необходима, защото много хора са загубили крак или ръка.

„Шевченко 2“ е проспериращо стопанство. Земята е плодородна и хълмиста. Отглеждат се жито, ръж и царевица. Миналата пролет имало късни слани и част от житото измръзнало. Хората бързо подготвили земята да засеят царевица, за да не пропадне годината, а земята тук е много подходяща за царевица. Стъблата се извисяват на близо два и половина — три метра, а кочаните са едри и налети.

Заведоха ме и до вършачките в полето, където бригадите прибираха житото. Докъдето поглед стигаше, се виждаха хора с коси, защото колхозът имаше само един малък комбайн и един трактор. Пшеницата се жънеше и връзваше на ръка. Хората капваха от умора. Смееха се и си подвикваха, но нито за миг не спираха работа не само защото се съревноваваха, но и защото годината бе най-успешната от години насам и зърното трябваше да се прибере. От това зависеше изцяло благополучието им.

Отидохме да видим един силоз, където съхраняваха продукцията — чували слънчоглед за олио, ръж и жито. Тук разпределяха зърното — за посев, за колхозниците.

Селото е разположено край езеро, където хората се къпят, перат и поят конете, а понякога голи хлапетата ги яхваха и ги вкарваха във водата. Обществените сгради са разположени около езерото — клубът с малка сцена, салон с дансинг и мелницата. В пощата имаше радиоприемник с високоговорител на покрива. С него са свързани радиоточките във всички къщи на селото. То е електрифицирано, осветени са дори улиците.

Къщите сред зеленчукови и овощни градини стигаха до заоблените била на околните хълмове и се спускаха от другата им страна. Селцето е красиво с белосаните къщи, потънали в зеленината на градините. Дърветата са натежали от плод, едрите домати почти опират земята, а избуялата царевица се е устремила към небето.

Къщата, в която беше предвидено да отседнем, се намираше на билото и оттам се виждаха хълмистата местност, нивите и овощните градини. Самата къща бе като повечето украински селски къщи — пруст, кухня, две стаи и гостна. Беше току-що измазана. Из къщата се носеше упойващият аромат на прясна глина.

Домакинът ни бе едър усмихнат човек на около петдесет и пет години. Жена му се казваше Мамочка и никой не би могъл да й измисли по-подходящо име. Беше най-работливата жена, която съм виждал.

Посрещнаха ни и ни отстъпиха гостната си. Стените бяха боядисани в светлосиньо, а на масата в бутилки, увити с розова хартия, бяха подредени пъстри букети от хартиени цветя.

Селото очевидно бе по-заможно от „Шевченко 1“. Иконата бе по-голяма с бледосиня дантела по краищата, която хармонираше със стената. Имали са само един син. Сега снимката му висеше на стената — голяма и оцветена. Споменаха го само веднъж.

— Завърши биохимия през 1940 година — каза майка му. — Мобилизираха го през 1941, загина същата година.

Лицето на Мамочка не трепна. Тя повече не каза и дума за него, а е бил единственият й син.

До едната стена имаше стара шевна машина „Сингер“, покрита с парче тензух, а до другата — тясно легло с килимче вместо завивка. В средата на стаята — дълга маса с пейки от двете страни. Вътре беше много горещо, но прозорците не се отваряха. Решихме, че ако е възможно, без да изглеждаме невъзпитани, ще спим в плевнята. Нощите бяха прохладни и приятни, но вътре щяхме да се задушим.

На двора се измихме, а вътре ни чакаше вечерята.

В селото Мамочка е известна с вкусните си гозби. Ястията й са невероятни. Вечерята започна с водни чаши водка, туршия, домашен черен хляб и един от специалитетите на Мамочка — украински шашлик. На масата имаше огромна купа с домати, краставици и лук и друга — с вареники, малки тестени топчета, пълнени с кисели вишни и залени с мед — превъзходно национално ястие. Донесоха прясно мляко и чай и още водка. Ядохме прекалено много. Тъпкахме се с малките черешови питки, докато ни се изцъклиха очите.

Вече се стъмваше и мислехме, че това е последното ядене за деня.

Вечерта слязохме в центъра на селото до клуба. Когато минавахме край езерото, по него приближи лодка с музиканти. Беше странен оркестър, между инструментите имаше балалайка, малък барабан с малък цимбал и концертина. Това беше танцовата музика на селото. Лодката с музикантите прекоси езерото и спря пред клуба.

Сградата бе доста голяма. Вътре имаше малка сцена, а пред сцената маси с шахматни дъски и дъски за дама, следваше дансинг и накрая редици пейки за зрителите.

Когато пристигнахме, в читалището нямаше много хора — само неколцина шахматисти. Обясниха ни, че младите хора се връщат от полето, после вечерят, почиват около час, дори спят и чак тогава идват в читалището.

Сцената се подготвяше за кратка пиеса — масата бе украсена с големи саксии с цветя, имаше два стола и голям портрет на един от ръководителите на Украйна. Тримата музиканти от оркестъра подредиха инструментите си и засвириха. Тогава младежите започнаха бавно да се събират. Бяха силни момичета с лица, измити до блясък. Имаше само неколцина млади мъже.

Девойките танцуваха една с друга. Носеха ярки щамповани рокли и забрадки от цветна коприна или вълна и почти всички бяха боси. Танцуваха лудо. Барабанът и чинелите подсилваха неудържимото темпо на музиката, а босите крака отмерваха ритъма по пода. Момчетата само стояха настрана и гледаха.

Попитахме едно момиче защо не танцуват с тях, а тя отговори:

— Тези стават за женене, но след войната толкова са оредели, че ако някое момиче вземе и танцува с някой от тях, си докарва само неприятности. Освен това са ни срамежливци — разсмя се тя и продължи да танцува.

Толкова малко бяха мъжете на възраст за женене. Всъщност бяха млади момчета. Мъжете, които трябваше да танцуват с девойките, бяха мъртви. Момичетата бяха заредени с невъобразима енергия. Цял ден бяха работили в полето, още от ранни зори, и въпреки всичко само след час сън бяха готови да танцуват цяла нощ. Шахматистите продължаваха да играят, без да се вълнуват или притесняват от заобикалящия ги шум.

В същото време театралната трупа не спираше подготовката на сцената, а Капа подреждаше прожекторите си, за да снима пиесата. Стори ни се, че момичетата като че се раздразниха, когато музиката спря. Не им се искаше да спрат да танцуват заради пиесата.

Представиха кратка пропагандна пиеса, наивна и очарователна. Ето историята. В едно стопанство живее момиче. За съжаление тя е мързелива и не иска да работи. Иска да отиде в града, да лакира ноктите си и да носи червило. Иска да е порочна и упадъчна. В началото на пиесата разговарях с друго момиче. Тя е добра бригадирка и всички я уважават заради отличната й работа на полето. Момичето, което иска да лакира ноктите си, се влачи по сцената и очевидно нищо не струва. Бригадирката стои с изправени рамене и ръце, неподвижно заковани отстрани на тялото, и самоотвержено рецитира репликите си. Третият участник в пиесата е тракторист, герой на труда. Интересното в случая е, че той наистина е тракторист, и пиесата се забави цял час и половина, докато оправи трактора, с който бе работил цял ден. Трактористът, герой на труда, владее един-единствен драматичен похват — изрича репликите, като крачи нагоре-надолу по сцената и не спира да пуши цигари.

В момента трактористът е влюбен в момичето, което иска да лакира ноктите си. Обича я до полуда и има сериозна опасност да загуби душата си заради нея. Всъщност с развитието на пиесата става ясно, че той е почти готов да захвърли работата си като тракторист, да спре да помага на развитието на родната икономика, да се премести в града, да си вземе апартамент и да заживее лесен живот с момичето, което иска да лакира ноктите на ръцете си. Тук се намесва бригадирката, която с идеално изправени рамене му изнася лекция.

Естествено от нея няма полза. Той очевидно е объркан и много обича немарливата, безполезна девойка. Не знае какво да прави. Да се откаже ли от момичето, което обича, или да я последва в града и да се превърне в безделник?

В този момент порочното момиче излиза от сцената и оставя бригадирката с тракториста. С присъщата на жените хитрост бригадирката се опитва да убеди тракториста, че другото момиче не го обича истински. Тя искала да се омъжи за него само защото е прочут тракторист, но скоро щял да й омръзне. Трактористът не вярва на думите й, но изведнъж очите й проблясват и тя разпалено предлага:

— Знам какво ще направим. Ще се престориш, че ме ухажваш, и когато ни види заедно, ще разбереш колко много те обича.

Той приема предложението. Момичето с лакираните нокти се връща на сцената и заварва бригадирката в прегръдките на тракториста. И става тя, каквато става — съвсем не се случва това, което очакваме, напротив — немарливата девойка решава да заработи в социалистическото стопанство и да остане на село. После насочва гнева си към бригадирката.

— Ще създам своя бригада. Не може само ти да бъдеш прочута и да получаваш награди. Аз също ще стана бригадирка и ще нося ордени.

Така проблемите на тракториста, любовни и икономически, са разрешени. Идва краят на пиесата и всички са много доволни.

Такъв поне е сюжетът на пиесата, но всъщност нещата не се развиха точно по този начин. Трактористът едва бе направил няколко крачки по сцената и действието едва се беше завързало, когато Капа задейства светкавиците за първата си снимка. Това окончателно разстрои актьорите. Момичето с лакираните нокти се скри зад саксия с папрат и отказа да излезе оттам до края на сцената. Трактористът забрави репликите си. Бригадирката започна да заеква и се опита да спаси пиесата, но се провали. Останалата част от пиесата приличаше на изпробване на ехо — актьорите повтаряха всяка реплика след суфльора и публиката имаше възможност да се наслади на двоен вариант. Всеки път, когато почти си спомняха репликите, Капа задействаше отново светкавиците и ги проваляше, публиката беше във възторг и бясно аплодираше всеки блясък на светкавиците.

Червеният лак за нокти, нанизът стъклени мъниста и лъскавите бижута са признак за леконравието на порочното момиче. Светкавиците толкова я притесниха, че тя, без да иска, скъса гердана и мънистата се разпиляха по цялата сцена. Това окончателно обърка пиесата.

Така и нямаше да разберем за какво става дума, ако не ни я разказа после суфльорът, учител в селото. Най-после завесата се спусна под бурните ръкопляскания. Имахме чувството, че публиката предпочете тази интерпретация на пиесата пред всички останали, представени им дотогава.

На момичетата им се танцуваше. Нетърпеливо чакаха музикантите да заемат местата си и се впуснаха във вихрен танц. Само директорът успя да ги убеди, че е време да се разотиват и да си лягат. Вече беше един и петнайсет, а трябваше да стават в пет и половина, за да отидат на работа. Никак не им се тръгваше и ако бяха ги оставили, щяха да танцуват до сутринта.

Докато се доберем до върха, стана два и половина. Умирахме за сън, но плановете на Мамочка се оказаха други. Сигурно беше грабнала тенджерите, щом сме излезли, след като според нас бяхме се навечеряли. Дългата маса беше отрупана с ястия и в два и половина след полунощ похапнахме следното: водка, туршия, краставици, пържена риба от езерото, вареники с мед и прекрасна картофена супа.

Щяхме да се пръснем от ядене и очите ни се затваряха. В къщата беше много горещо, а стаята — доста неудобна. Освен това разбрахме, че тясното легло, което трябваше да споделим с Капа, е на Мамочка, и помолихме да спим в плевнята.

Специално за нас разстлаха прясно сено и го покриха с черга. Най-после легнахме да спим. Оставихме вратата отворена, но някой тихичко я затвори. Явно и тук както в повечето европейски страни се страхуват от настинки. Почакахме малко и отново открехнахме вратата, но и този път някой тихо я притвори. Нямаше да допуснат да се простудим, ако ни лъхне нощен хлад.

Сеното в малкия хамбар миришеше омайващо. В клетка до стената зайци шумоляха и гризяха нещо в тъмното. Отвъд кирпичената стена няколко прасета грухтяха доволно, а кравата Любка се размърда в съня си.

Любка е новата крава и не е любимка на Мамочка както предишната. Мамочка и досега се чуди защо я е продала. Казвала се Катюшка, галено от Катерина. Любка е хубава крава, но е с по-различен нрав, освен това дава по-малко мляко от Катюшка. Всяка сутрин селските деца водят кравите на паша и Любка тръгва със стадото, където е и Катюшка. Вечер, когато кравите се връщат, всяка поема по пътя си, а Катюшка тръгва към стария си дом и Мамочка й говори малко, а после я избутва от двора.

— Луда трябва да съм била — казва тя — да продам Катюшка. Любка, разбира се, е по-млада и ще живее повече, но не е добра и щедра като Катюшка.

Нощта мина неусетно. Тъкмо затворихме очи и се обърнахме на другата страна и тя отлетя. Из двора и край плевнята работеха хора, кравите излизаха за паша, а прасетата квичаха сърдито, очаквайки да ги нахранят. Нямам представа кога е спала Мамочка. Всъщност надали изобщо беше спала, защото бе на крак и приготвяше закуската.

На Капа никак не му се ставаше, но най-сетне успях да го измъкна от сеното. Дълго остана седнал на един пън, взирайки се в празното пространство.

Заслужава си да опиша най-подробно закуската, защото подобно нещо е невиждано по света. Започнахме с по чаша водка, по четири пържени яйца, две огромни пържени риби и три чаши мляко. Последваха купа с туршия, чаша домашно вино, черен хляб с масло, пълна чаша мед и още две чаши мляко. Завършихме пак с чаша водка. Звучи невероятно, че сме погълнали всичко това на закуска, но ние наистина го изядохме. И всичко беше много вкусно, но ни беше тежко и дори ни прилоша.

Мислехме, че сме станали рано, но хората бяха излезли на полето още с пукването на зората. Отидохме да видим как прибират ръжта. Най-отпред един зад друг вървяха мъжете с дълги коси в ръце и поваляха огромни откоси. Подир тях жените връзваха ръжта на снопите с усукана слама, а най-отзад децата събираха изпадналите класове, вдигаха всяка сламка, всяко зрънце, та нищо да не се разпилее. Трудеха се неуморно в най-усилното време на годината. Капа не спираше да обикаля и да снима, а те само вдигаха поглед, усмихваха се и продължаваха работа. Не спираха нито за миг. Бяха работили така хилядолетия, после за кратко бе дошла механизацията и сега отново трябваше да се върнат към ръчния труд, докато се сдобият с нова техника.

Отидохме и до мелницата, където мелят зърното за хляба, а оттам до канцеларията, където се водеше счетоводството на колхоза.

На края на селото строят тухларна. Искат да строят къщите си от тухли и да ги покриват с керемиди, защото са осъзнали риска от пожари. Доволни са, че в околностите на селото има торф и глина и могат да произвеждат тухлите на място. След като построят нови къщи в селото, ще продават тухли на съседните колхози. Тухларната ще е готова преди зимата и щом свърши полската работа, ще правят тухли. Вече са събрани купища торф за горене.

По обед спряхме у едно семейство, което се хранеше — майка, баща и две деца. На масата бе сложена голяма купа с борш. Всички загребваха от купата с дървени лъжици. В друга купа бяха нарязани домати, имаше голяма пита хляб и кана мляко. Хората в това село се хранеха доста добре, което личеше от кожените колани, пристегнали рубашките на мъжете, по следите, останали по тях през годините — сега коланите бяха отпуснати с два, три, дори четири дупки в сравнение с миналото.

Мамочка сигурно бе разчистила масата след закуска и веднага се бе заловила с обяда. В четири и половина ни очакваше истински банкет. Тя много се гордееше с уменията си. И селото много се гордееше с нея. Най-вероятно затова бе избрана за наша домакиня. Тази вечер на гости бяха поканени първенците на селото. На масата бяха председателят на колхоза, агрономът и съпругата му — красива жена, която беше учителка и ръководител на драматичния състав, управителят на стопанството, учителят, бабата и дядото и ние. Дори предишните угощения да ни се сториха изобилни, това надмина всичките ни очаквания. На масата стоеше голяма гарафа водка, а стомасите ни не понасяха водката. Започнахме с черен хляб, туршия, домати и водка. Последваха украинският борш със заквасена сметана, огромни количества яхния с месо, приготвена по особен начин, така че картофите бяха поели аромата на подправките, питки, мед, мляко. Щом нечия чиния се изпразнеше дори наполовина, Мамочка веднага я допълваше. Та чак ни прилоша от преяждане.

Председателят на стопанството изнесе кратка приветствена реч, а ние отвърнахме с кратка благодарствена реч. После ни попитаха дали ще имаме нещо против да отговорим на няколко въпроса, тъй като сме единствените американци, които някога са идвали в колхоза, а те много искали да научат повече за страната ни. Биха искали да узнаят някои неща. Разказахме им, че Америка е необятна страна и ние познаваме само малка част от нея, и сигурно няма да можем да отговорим на всички въпроси, но ще опитаме. Агрономът ни попита за селското стопанство — какви култури се отглеждат и къде. Дали се извършват опити със семена, има ли специални опитни станции за целта, има ли селскостопански училища. Каза, че всяко кооперативно стопанство в Съветския съюз отделя част от земята си и семена за опити и се поинтересува дали и при нас е така. Поиска също да знае дали правителството подпомага фермерите с пари и съвети. И по-рано ни бяха задавали този въпрос и всеки път се изненадваха, когато разказвахме за работата на нашето правителство, свързана със селското стопанство, и то не само на държавно, но и на щатско равнище. Председателят на колхоза попита колко земя е нужна за издръжката на едно семейство в Америка, какъв е семейният доход и как стои въпросът с прехраната, лекарствата, дрехите, каква е техниката в американските ферми, какви са машините и животните. А също и какви грижи се полагат за ветераните от войната.

После учителят попита за американския начин на управление. Интересуваше се от върховния съд, как се избират президентът и Конгресът, дали президентът има власт да поведе народа си на война, с каква власт разполага Държавният департамент и каква е връзката между народа и правителството.

Обяснихме, че според нас президентът не разполага с огромна власт, но е възможно да има тайни правомощия, за които ние не знаем. Искаха да разберат що за човек е Труман, а ние недоумявахме какво да отговорим. Тогава домакинът ни заговори за Рузвелт. Каза, че народът на Русия изпитвал огромна любов към него и му вярвал и за тях смъртта му била като загуба на баща.

— Вие познавахте ли го? — попита той. — Срещали ли сте се с него?

— Да — отговорих аз.

— Разкажете как говореше, как се държеше? Някои неща, които да ни помогнат да го разберем?

Агрономът попита за атомната енергия, но не за бомбата, а дали в Америка може да се използва за нещо съзидателно деленето на атома.

— Мислим, че е възможно — отговорихме ние. — Смятаме, че вече се правят много неща и се извършват много опити за експлоатацията на атомната енергия и за употребата на страничните продукти от деленето на атома за медицински изследвания. Убедени сме, че тази новост може да промени света, ако се използва правилно, но може и коренно да го промени, ако се използва неправилно.

Хората на масата заговориха за бъдещето на своя колхоз. След година-две той ще е електрифициран и механизиран. Те много се гордеят с колхоза си. Скоро, казваха те, ще дойдат новите трактори, хората ще се хранят добре, ще имат удобни къщи и трудът им няма да е толкова непосилен.

— Елате пак догодина — поканиха ни — и ще видите колко сме напреднали. Ще строим къщите си от тухли, ще ги покрием с керемиди, клубът ще е готов и животът няма да е толкова труден.

Шофьорът ни през цялото време спа почти непробудно. Чудно беше как можеше така да спи. Събудихме го и той веднага подкара колата с помощта само на четири от осемте й цилиндъра.

Сбогувахме се и потеглихме. Председателят на колхоза и агрономът ни изпратиха до кръстопътя. Помолиха ни да изпратим от снимките, които правихме, за да ги закачат в клуба. Непременно ще им изпратим.

По пътя към Киев спахме на задната седалка, омаломощени от умора и преяждане. Нямаме представа нито колко пъти шофьорът е спирал за вода, нито колко пъти се е повреждала колата. В Киев едва успяхме някак да се претърколим от колата в леглата и не се събудихме цели дванайсет часа.

На сутринта отидохме на реката да погледаме баржите, които караха от север и юг стока за киевските пазари. Идваха баржи с дърва за огрев и малки лодки, натоварени със сено. Пристигаха огромни товари домати, краставици и зеле и акостираха в подножието на града. Това бяха плодовете от труда на колхозниците. Продуктите бяха предназначени за свободния пазар. Последвахме стоката по пътя й нагоре по стръмния бряг към пазара, където продавачите бяха насядали в дълги редици зад стоката си. Бяха предимно старци и деца, защото младите прибираха реколтата.

След пазара ни заведоха в огромен хлебозавод, където правеха черния хляб за целия град. Преди да влезем, облякохме бели престилки. Част от хлебозавода е разрушен и сега се възстановява и разширява. Директорът ни разказа, че и в обсадения град заводът продължил да работи, и дори падащите бомби не спрели производството.

Имаше планини от хляб. Хлебозаводът беше напълно механизиран — миксери, бъркачки, тестомесачки, фурни — всичко напълно автоматично. Неспирен поток черен хляб изтича от фурната, пада в кошовете и оттам с колите потегля към града.

Хората много се гордееха с хлебозавода, а директорът ни попита дали и в Америка има такива прекрасни неща. За пореден път се убедихме, че руснаците най-искрено вярват, че именно те са ги изобретили. Обожават автоматизацията и мечтата им е да механизират напълно всички производства. За тях механизацията означава облекчение и удобство, а също и решаване на продоволствения проблем и всеобщо благоденствие. Руснаците обичат машините не по-малко от американците и появата на нов автомобил задължително привлича тълпа, която го заобикаля и впива в него поглед, изпълнен със страхопочитание.

Следобед дадох интервю за някакво украинско литературно списание. Оказа се дълго и мъчително преживяване. Редакторът, дребен човек със строго лице, задаваше въпроси, дълги по два абзаца. Докато преводачът стигнеше до края, забравях началото. Стараех се да отговарям колкото може по-добре. Отговорите ми се превеждаха за редактора, а той си ги записваше. Въпросите бяха изключително сложни и на високо академично ниво и докато отговарях, съвсем не бях сигурен, че преводът предава точно смисъла. Имаше два проблема. Първо — ние с редактора бяхме много различни, второ — моят английски, твърде идиоматичен, създаваше затруднения на преводача, изучавал литературен английски. За да съм сигурен, че няма да бъда цитиран погрешно, помолих превод на думите ми от руски обратно на английски. Оказах се прав. Отговорите ми доста се различаваха от това, което звучеше в превод. И това не беше нарочно. Дори не се дължеше на езиковите проблеми. Не ставаше дума за два различни езика. Трябваше да се превежда от един начин на мислене на друг. Хората бяха много приятни и честни, но ние не можехме да намерим общ език с тях. Това бе последното ми интервю. По-късно в Москва ме помолиха за интервю, но аз поисках да получа въпросите предварително, за да мога да ги обмисля, да отговоря на английски и след това да проверя дали са преведени правилно. Тъй като тези условия не бяха изпълнени, не давах повече интервюта.

Където и да отидехме, ни задаваха все едни и същи въпроси. Постепенно проумяхме, че идват от един-единствен източник. Украинската интелигенция задаваше въпросите си — политически и литературни, от статиите във вестник „Правда“. Скоро се научихме да предугаждаме въпросите, преди да бъдат зададени, защото знаехме почти наизуст статиите, от които ги вземаха.

Имаше един дежурен литературен въпрос. Дори знаехме в кой момент да го очакваме, защото човекът, който го задаваше, присвиваше очи, навеждаше се напред и съсредоточено ни оглеждаше. Ставаше ясно, че ще ни попитат дали харесваме пиесата на Симонов „Руският въпрос“.

Симонов е сред най-известните съвременни писатели. Неотдавна е бил в Америка и написал споменатата пиеса, която сигурно е най-често поставяната пиеса. Премиерата се е състояла едновременно в триста театъра на Съветския съюз. Пиесата на Симонов е за американската журналистика и ще се спра накратко на съдържанието й. Действието се развива ту в Ню Йорк, ту на място, което прилича на Лонг Айлънд. В Ню Йорк място на действието е нещо като ресторанта на Блийк, близо до сградата на „Хералд трибюн“. Общо взето, пиесата е със следния сюжет.

Американски журналист, който преди години е бил в Русия и е написал книга с положителни преценки за страната, работи за вестникарски магнат — капиталист, твърдоглав, груб, властолюбив вестникарски магнат; безмилостен, недодялан, коравосърдечен и надменен човек без принципи и лишен от добродетели. В стремежа си да спечели изборите магнатът иска да докаже, че руснаците подготвят нападение срещу американците. Той изпраща журналиста в Русия със задачата да напише репортаж за това как Русия се готви за война с Америка. Магнатът предлага огромно парично възнаграждение — тридесет хиляди долара, ако бъдем точни, и обещава напълно да го осигури в бъдеще, стига да се съгласи. Журналистът е беден, иска да се ожени за любимата си и да има къща в Лонг Айлънд. Затова приема задачата. Отива в Русия, но там разбира, че руснаците не искат война с Америка. Връща се и написва своята книга, съвсем не онова, за което е изпратен от магната.

Междувременно с парите от аванса журналистът си е купил къщата в Лонг Айлънд, успял е да се ожени и е постигнал известна сигурност. Когато предава книгата, магнатът не само подлага написаното на унищожителна критика, но прави всичко тя да не може да бъде публикувана никъде. Вестникарският магнат притежава такава власт, че журналистът вече не може нито да си намери работа, нито да публикува книгата си или каквото и да било написано от него в бъдеще. Той губи къщата. Жена му, която иска сигурност в живота, го напуска. По същото време най-добрият му приятел без сюжетно обоснована причина загива в самолетна катастрофа. Нашият герой остава сам и разорен, но е изпълнен с чувството, че е казал истината и е направил най-правилния избор.

Това е в общи линии съдържанието на пиесата „Руският въпрос“, за която толкова често ни питаха. Обикновено отговаряхме по следния начин: първо, пиесата не я бива, без значение на какъв език се играе; второ — актьорите не говорят и не се държат като американци; трето — факт е, че има недостойни издатели в Америка, но те далеч не разполагат с власт, за която става дума в пиесата; четвърто — нито един издател не приема чужди заповеди, доказателство за това са публикуваните в Америка книги на самия господин Симонов; и накрая — бихме искали да бъде написана хубава пиеса за американската журналистика, докато тази определено не е такава и няма да подобри представата на руснаците за Америка и американците, напротив — ще има обратния ефект.

Разпитваха ни за пиесата толкова често, че накрая написахме кратък сюжет на тема „Американският въпрос“ и започнахме да го четем, когато ни поставяха въпроса. В нашата пиеса вестник „Правда“ възлага на Симонов да замине за Америка и да напише серия статии за упадъчната западна демокрация. Симонов пристига в Америка и вижда, че в страната не само няма нищо упадъчно, но тя дори не е западна, освен ако не се вземе Москва за отправна точка. Симонов се връща в Русия и описва впечатленията си, че не може да се говори за декадентска демокрация в Америка, и предава ръкописа в „Правда“. Скоро след това е изключен от Съюза на писателите, отнемат му вилата. Съпругата му — принципна жена, убедена в идеите на комунизма, го напуска и той умира от глад, както се случва с американеца в неговата пиеса.

Към края на резюмето някой започваше да се хихика и тогава ние казвахме:

— Ако тази пиеса ви се струва абсурдна, тя не е по-абсурдна от пиесата на Симонов за Америка „Руският въпрос“. И двете са ужасни по едни и същи причини.

Един-два пъти резюмето на нашата пиеса предизвика ожесточени спорове, но в повечето случаи се посрещаше със смях, след което се сменяше темата.

В Киев имаше едно заведение, наречено „Коктейлбар“. Името беше изписано на руски и ние не можехме да го прочетем, но поне така се произнасяше — „коктейлбар“. Освен това заведението приличаше на американски коктейлбар с кръгъл бар с високи столове и малки масички. Киевските младежи обичат това място. Поръчват си питиета във високи чаши, наречени коктейли, които са прекрасни. Предлагат се коктейлите „Киев“, „Москва“ и „Тифлис“. Странно е, но всички питиета са розови със силен дъх на нафталин.

Руснаците, изглежда, смятат, че колкото повече съставки има коктейлът, толкова е по-добър. Опитахме един, в който имаше дванадесет вида алкохол. Не помним как се казваше, по-точно не пожелахме да запомним. Бяхме малко изненадани да открием коктейлбарове в Русия, защото знаехме, че коктейлите са упадъчно питие. Освен това със сигурност може да се каже, че коктейл „Киев“ и коктейл „Москва“ са най-упадъчните питиета, които някога сме опитвали.

Престоят ни в Киев привърши и ние се приготвихме за обратния полет до Москва. Тукашните хора се оказаха много гостоприемни, любезни и щедри и ни станаха изключително симпатични. Бяха интелигентни, енергични, весели, с чувство за хумор. На мястото на развалините упорито издигаха нови сгради и нови заводи, произвеждаха нови машини, нов живот. И постепенно повтаряха: „Елате пак след няколко години и ще видите колко много сме постигнали“.