Джон Стайнбек, Робърт Капа
Руски дневник (4)

Четвърта глава

Суийт Лана не можеше да дойде с нас в Киев. Вместо нея наш преводач и екскурзовод щеше да бъде господин Хмарски — симпатичен дребен младеж, студент по американска литература с академични познания по английски. В свой стил Капа се забавляваше да изопачава името му и да се шегува с него.

Всеки път Хмарски го поправяше с думите:

— Господин Капа, казвам се Хмарски, а не Хумарски.

Тогава Капа отговаряше:

— Добре тогава, Чомарский.

— Не, г-н Капа, Хмарски, не Чумарский или Чомарский.

Разправиите им нямаха край. Капа с удоволствие измисляше нови, различни варианти на името му. През цялото време Хмарски леко се смущаваше от американския език, на който говорехме помежду си, от странната употреба на двусмислици и заобикалки. Отначало се опитваше да вниква за какво става дума, но постепенно се отказа и престана изобщо да ни слуша. Случваше се плановете му да се провалят — поръчаните коли не ни посрещаха, самолетите не излитаха. Затова го нарекохме Кремлин гремлин.

— Какво е това гремлин? — попита той.

Подробно му обяснихме произхода и навиците на гремлините. Те се появили в Кралските военновъздушни сили, повреждали двигателите на самолетите, заледявали, запушвали горивопроводите.

Изслуша ни най-внимателно и отсече:

— В Съветския съюз никой не вярва в духове.

Май бяхме прекалили. Дано не сме го засегнали.

Има едно нещо, което никога няма да разберете предварително: в колко часа излита самолетът ви. Сигурно е само, че излита рано сутрин. Трябва да знаете, че сте задължени да бъдете на летището много преди полета, още по тъмно, когато е студено и слънцето не е изгряло, и с часове да пиете чай в очакване самолетът да излети. В три часа сутринта звънецът в стаята ни иззвъня. За съжаление трябваше да ставаме. След гостуването у Суийт Джо имахме нужда поне от дванайсет часа сън, а бяхме дремнали само час-два. Струпахме багажа в автомобила и потеглихме по пустите улици на Москва към летището.

По пътя забелязахме нещо, което щяхме да наблюдаваме още много пъти. Шофьорите в Съветския съюз увеличават скоростта, после изключват от скорост и оставят колите да се движат по инерция. Използват и височините, за да се спускат по инерция. Обясниха ни, че така се пести бензин и това е част от обучението на шофьорите, защото на всеки се отпуска определено количество бензин, изчислено за определено разстояние, и то трябва на всяка цена да им стигне. Това е още една страна на огромната бюрократична система, каквато е Съветският съюз. Прилича на счетоводството в ресторантите. Износването на амбреажа и трансмисията няма значение, докато икономията на бензин със сигурност е съвсем незначителна. Според нас този начин на управление е доста изнервящ. Скоростта се увеличава до около сто километра в час, след което амбреажът се изключва и колата се понася по инерция, докато започне да пъпли. После скоростта отново скача на сто километра в час и колата отново се понася по инерция.

Още преди да се е съмнало, московското летище бе пълно с хора. Всички самолети излитат рано сутрин и пътниците започват да се стичат малко след полунощ. Облечени са най-различно. Някои са с кожени палта, за да се предпазят от арктичния студ на Бяло море или на Северен Сибир, други са с леки дрехи, подходящи за черноморските субтропици. Само на шест часа път със самолет от Москва може да се озовете с климат, характерен за всички райони на света.

Като гости на ВОКС минахме през чакалнята и влязохме в една странична стая с маса, дивани и удобни столове. Там под строгия поглед на Сталин от портрета на стената пихме чай, докато обявиха нашия полет.

Портретът бе нарисуван с маслени бои. Сталин бе изобразен във военна униформа с всичките си ордени. На гърдите личеше орденът „Златна звезда“ — най-високото отличие за Герой на социалистическия труд на Съветския съюз. Отляво над всички висеше най-желаният орден — „Златната звезда на Герой на Съветския съюз“, равнозначен на нашия Почетен медал на Конгреса. Под него се виждаха медали за битките, в които е участвал, златни звезди с червен емайл. Вместо отличителни ленти, с каквито награждават нашите военнослужещи, за всяка голяма битка на съветската армия се присъждат медали — за Сталинград, за Москва, за Ростов и прочее, и Сталин притежава всичките като маршал, който е ръководил всяка от тях.

Сега е моментът да поговорим за нещо, което тревожи повечето американци. Всичко в Съветския съюз се върши под наблюдението на гипсовия, бронзовия, нарисувания или избродирания Сталин. Портретът му виси във всеки музей, във всяка зала. Статуите му се извисяват пред всяка обществена сграда. Бюстът му е пред входовете на всички летища, гари, автогари. Има го и във всички класни стаи, а често портретът му е окачен зад бюста. В парковете Сталин седи на гипсови пейки и обсъжда нещо с Ленин. Децата в училищата бродират портрета му. В магазините продават милиони негови изображения и във всяка къща има поне една негова снимка. Без съмнение рисуването, отливането, изковаването и бродирането на лика на Сталин е една от значителните индустрии в Съветския съюз. Той е навсякъде. Той е всевиждащ.

За американците, които отричат и дори мразят съсредоточаването на властта в ръцете на един човек за неопределено време, това буди опасения и е проява на лош вкус. На националните празници портретите на Сталин достигат невиждани размери и надминават границите на разумното. Понякога са високи колкото осеметажна сграда и широки петнайсетина метра, а по стените на всички обществени сгради висят гигантските му портрети.

Говорихме за това с неколцина руснаци и те ни дадоха различни обяснения. Някои казаха, че руснаците били свикнали с изображенията на царя и царското семейство и когато царят бил детрониран, трябвало да бъде заменен с нещо. Други пък ни убеждаваха, че иконата е част от руския начин на мислене, а портретите на Сталин били като икони. Трети ни обясняваха, че руснаците толкова обичали своя вожд, че искали той да е навсякъде, а според четвърти самият Сталин не одобрявал всичко това и настоявал да бъде прекратено. На нас обаче ни се струва, че ако Сталин не одобрява нещо, то веднага изчезва, докато в случая става обратното и броят на портретите се увеличава. Няма значение причината, но едно е сигурно — всички в Русия живеят под ведрия, замислен или строг поглед на Сталин. Това е едно от нещата, които американците, според своите разбирания, не могат да проумеят. Има и други портрети, и други статуи и според размерите на снимките и портретите може да се прецени в какъв ред са подчинени те на Сталин. Например през 1936 година втори по размер е бил портретът на Ворошилов. Сега вторият е на Молотов.

След като изпихме четвъртата чаша силен чай, обявиха нашия полет и ние тръгнахме с багажа си към самолета. И този път беше стар C-47, боядисан в кафяво. Хората качиха вързопите си в самолета и ги струпаха на пътеката. Всички носеха храна — черен хляб, ябълки, салам, сирене или пушен бекон. Винаги носят храна и скоро ние също се убедихме, че това е прекрасна идея. Един черен хляб в чантата стига за два дни и спасява от глад, ако нещо се случи. Както обикновено вентилаторите не работеха и веднага щом затвориха вратите, вътре стана задушно. В самолета се усещаше необичаен мирис на мая и аз дълго време недоумявах откъде идва. Най-после открих, че дъхът на хората мирише на черен ръжен хляб. Когато се храниш с такъв хляб, свикваш и миризмата престава да се усеща.

Капа се беше запасил с книги за из път. Тогава не знаех откъде ги е взел, но по-късно се оказа, че ги краде. Обяснява, че ги „взима на заем“. Съвсем небрежно пуска някоя книга в джоба си и ако го хванат, казва:

— Ще я върна, просто я взимам на заем, искам да я прочета.

Но книгата рядко се връща при собственика си.

Капа надмина себе си в случая с Ед Гилмор. Кореспондентите в Москва много ценят книгите си и доставките на криминални или съвременни романи са повод за празник и всеобщо щастие. Ед Гилмор тъкмо беше получил новата книга на Елъри Куин. Беше прочел пет глави, когато му отидохме на гости. Естествено той остави книгата, за да ни посрещне. След като си тръгнахме, потърсил книгата и открил, че е изчезнала. Капа я взел на заем. Ако бе взел на заем красивата му съпруга Тамара, Ед сигурно не би се изненадал по-малко, но не би се разярил толкова. И до ден-днешен Ед не е разбрал къде се е изпарил Елъри Куин. Капа, дочул за гнева на Ед, известно време проявяваше нежелание да се среща с него. Сред кореспондентите в Москва съществува код на честта, зачитан най-вече през зимата. Той доста прилича на кода на честта в Дивия запад по отношение на конете. Според него открадването на книга може да се смята за основание крадецът да бъде линчуван. Капа обаче така и не пожела да го разбере и отказа да се поправи. Продължи да краде книги до края на престоя си в Русия. Не че не отнема жените и цигарите на хората, но това е по-лесно простимо.

Опитахме се да почетем в самолета, но заспахме веднага. Събудихме се над нивите на Украйна, плодородни и равнинни като нашия Среден запад. Огромната житница на Европа, ширнала се, докъдето поглед стига, обект на въжделения през вековете, се простираше под нас, жълтееща от житото и ръжта, тук-там вече ожънати.

Нито височини, нито ридове. Полето се разстилаше до безкрая и се губеше чак на хоризонта. По него лъкатушеха и се виеха като змии реки и потоци.

Селата, където са се водили сраженията, са опасани от зигзагите на окопите и траншеите. Имаше къщи без покриви и следи като кръпки от опожарени сгради.

Полетът над равнината сякаш нямаше край. Най-после видяхме Днепър и Киев, кацнал на хълма над реката, единственото възвишение на километри наоколо. Прелетяхме над разрушения град и се приземихме в покрайнините.

Всички ни казваха, че извън Москва нещата са по-различни, че ще изчезнат напрежението и студенината. Оказаха се прави. На летището ни посрещнаха няколко украинци от местния ВОКС. Бяха усмихнати, весели и не бяха сковани като хората в Москва. Бяха по-открити и сърдечни, почти всички едри блондини със сиви очи. Чакаха ни с кола, която ни закара в Киев. Сигурно Киев някога е бил чудно красив град. Много по-стар е от Москва. Той е родоначалникът на руските градове. Разположен на хълма край Днепър, той се разпростира надолу към равнината. Манастирите, крепостите и черквите са строени през XI век. Някога градът е бил любимо място за почивка на руските царе, които са строели тук летните си дворци, а обществените му сгради са известни в цяла Русия. Някога градът е бил религиозен център, а сега е почти разрушен. Тук германците са показали на какво са способни. Всички обществени сгради, библиотеки, театри, дори циркът са разрушени, от оръдия не в боеве, а с взрив и огън. Университетът е опожарен и порутен, училищата са в развалини. Това не е било война, а ненормално унищожаването на всички културни паметници в града, на всички красиви сгради, построени през последното хилядолетие. Тук германската култура се е изявила добре. Един от малкото примери за тържеството на справедливостта е, че сега германски военнопленници помагат в разчистването на руините.

Екскурзовод в Украйна ни бе Алексей Полторацки. Беше едър човек и леко накуцваше, защото е бил ранен при Сталинград. Алексей Полторацки е украински писател. Говори английски доста добре, сърдечен и дружелюбен с тънко чувство за хумор.

Тръгнахме към хотела. Нямаше как да не забележим, че украинските момичета са много красиви — предимно русокоси, с женствени фигури и грациозна походка. Имат вроден усет към красотата и се усмихват без притеснение. Не са облечени по-добре от жените в Москва, но сякаш умеят по-добре да носят дрехите си.

Макар че Киев е много по-разрушен от Москва, по лицата на хората не е изписана смъртната умора, характерна за московчани. Те не са прегърбени, вървят изправени, а по улиците звучи смях. Естествено положението може би е такова само тук — нали украинците са особена порода. Повечето украинци говорят и четат на руски, но родният им език е по-близък до южнославянските езици, отколкото до руския. Много украински думи, особено свързани със селското стопанство, са сходни с унгарски, други се срещат по-скоро в чешкия, отколкото в руския.

В хотел „Интурист“ нашите украински домакини ни поканиха на великолепен обяд. Сервираха пресни домати и дребни мариновани рибки, купи черен хайвер и водка. Поднесоха и пържена риба от Днепър, и телешко с местни подправки. Имаше грузинско вино и вкусни украински наденички.

Хората бяха много дружелюбни. Много се забавляваха, докато по време на обяда ни разказваха историята за един американец, който бил в Киев с делегация. Когато се върнал в Америка, написал редица статии и книга за Украйна. Най-забавен обаче им се струваше фактът, че имал много бегла представа за Украйна. Рядко излизал от хотела и нищо не бил видял. Спокойно можел да напише книгата си и без да напуска Съединените щати. Украинците твърдяха, че книгата е пълна с неверни факти и са получили писмо от шефа му, в което той се съгласявал с тях. Тревожеха се преди всичко, че споменатият американец бил известен като специалист по Украйна и американците можели да му повярват. Разказваха със смях как една вечер близо до ресторанта, където се хранел, изгорял ауспухът на една кола, а той скочил от стола и се развикал: „Болшевиките разстрелват затворници!“. Според украинците сигурно още си вярва.

След обяда отидохме на разходка из красивия парк, опасващ хълма над Днепър. На опожарено от германците място вече бе построен нов стадион. Сред вековните дървета се зеленееха гробовете на защитниците на града — могили, със засадени по тях червени цветя. Навсякъде имаше малки театрални сцени и пейки.

В подножието на града се виеше реката, а на отсрещния бряг, на плажа, хората се печаха и къпеха. В далечината се простираше равнината, осеяна с руините на унищожения напълно град — разруха, черни стърчащи останки от стени. Оттук Червената армия се е върнала в града и го е освободила от окупацията.

В парка свиреше оркестър, по пейките седяха деца и слушаха музика, а по реката плаваха платноходки и малки корабчета сред къпещи се хора.

Преминахме по пешеходния мост над пътя. Долу имаше автобусна спирка, където пред автобуса се разигра най-потресаващия женски бой, който съм виждал. В Русия съществуват неумолими правила за редене на опашка. Всички чакат ред за трамвая или автобуса. Изключение са бременните жени, майките с деца, старците и инвалидите, които не се редят на опашка. Те минават първи. Всички останали са длъжни да чакат ред. Изглежда, някакъв мъж беше пренебрегнал опашката и една разгневена жена го дърпаше яростно за дрехите, за да го върне на мястото му. Той се заинати, не отстъпи и се качи в автобуса. На мига тя се метна след него, измъкна го навън и го принуди да се върне на опашката. Беше направо побесняла, а хората от опашката нададоха одобрителни възгласи, когато накрая се справи с него. Това беше една от малкото прояви на жестокост, на които станахме свидетели по време на цялото ни пътуване. Обикновено хората проявяват невероятно търпение един към друг.

По време на вечерята се чувствахме много изморени, защото бяхме недоспали, а страстта ни към водката бавно угасваше, докато окончателно се изпари.

Домакините бързаха да ни зададат безброй въпроси. Искаха да научат всичко за Америка, за размерите й, за селското й стопанство, за политиката. Постепенно осъзнавахме колко е трудно да се говори за Америка. Има много неща, които самите ние не разбираме. Изложихме теорията си за управлението, за това как създаването на всяка институция води до създаването на друга, която да я контролира. Опитахме се да обясним, че се страхуваме от диктатурата, от водачи, в чиито ръце е съсредоточена твърде много власт, и затова управлението на страната е уредено така, че никой да не може да получи прекалено голяма власт и да се възползва от нея. Наистина по този начин страната ни функционира по-бавно, но определено — по-сигурно.

Разпитваха ни за заплатите, за жизнения стандарт, за начина на живот на работниците, има ли средният американец автомобил и в каква къща живее, ходят ли децата му на училище и какви училища посещават.

После заговориха за атомната бомба. Не се страхуваха от нея. Сталин бил казал, че никога няма да бъде използвана за бойни действия, и те му вярват безпрекословно. Един човек каза, че дори да бъде използвана, тя може само да разруши градовете.

— Нашите градове са разрушени — каза той. — Какво повече може да направи? А ако ни нападнат, ще се защитаваме, както се защитавахме срещу германците. Ще се защитаваме с пушки в пек и в сняг, в горите и в полята.

Говореха за войната разпалено, нали толкова дълго бяха воювали.

— Ще ни нападнат ли Съединените щати? — питаха те. — Ще трябва ли да защитаваме родината си за втори път през живота си?

— Не. Мислим, че Съединените щати няма да нападнат страната ви — отвърнахме ние. — Не сме сигурни, никой не говори за тези неща, но според нас американците не възнамеряват да нападат никого. — И ги попитахме откъде им е дошло на ум, че може да нападнем Русия.

От вестниците, отговориха те. Американските вестници постоянно пишели за нападение над Русия. Говорело се за изпреварваща война, а според тях изпреварващата война е като всяка друга. Обяснихме им, че що се отнася до нас, споменатите вестници и журналистите, които говорят само за война, не са истински представители на американския народ. Ние вярваме, че американският народ не желае да воюва с никого.

Отново възникна многократно повтаряният въпрос:

— Защо тогава вашето правителство не упражнява контрол върху тези вестници и хората, които говорят за война?

И отново трябваше да обясняваме, както неведнъж досега, че не одобряваме контрола над печата, че според нас истината винаги печели, че контролът само прикрива злините. Ние предпочитаме тези хора да говорят и пишат открито до пълно изтощение, вместо да ги притискаме в ъгъла и да ги оставим тайно да пръскат отровата си в тъмното.

В Русия също се разпространява погрешна информация за Америка. Там също има жълта преса и невежи журналисти, които пишат за нашата страна. Русия също разполага със своите яростни воини, въоръжени с пишещи машини.

Очите ни натежаха, бяхме капнали от умора. Накрая се наложи да се извиним и да си легнем. Бях ходил много и ми причерняваше от болки в коляното, което наскоро бях чупил, а мускулите на краката ми бяха опънати като въжета. Едва стоях на крака и колкото и да беше неудобно, се налагаше да си легна.

Поговорихме малко, преди да заспим. Ако избухне война между Русия и Съединените щати, тези хора ще бъдат убедени, че злосторниците сме ние. Дали заради пропагандата, от страх или по някаква друга причина те ще обвинят нас, ако имаше война. Говорят за война само като за нападение над страната им, страхуват се от това, защото са го преживели. И питат отново и отново: „Ще ни нападнат ли Съединените щати? Ще бомбардирате ли? Ще продължавате ли да рушите?“. Но никога не казват: „Ще бомбардираме. Ще ви нападнем“.

Събудих се рано и станах да довърша записките си. Кракът ми беше схванат и едва пристъпвах. Седнах на бюрото. Долу се виждаше улицата. Загледах се в минувачите. Едно момиче регулираше движението. Беше облечена в синя пола и бяла куртка, пристегната с войнишки колан, носеше боти, а на главата й се кипреше малка кокетна барета. Палката й бе боядисана в черно и бяло и с нея тя насочваше движението с решителен замах. Беше много красива.

Наблюдавах жените по улиците — стъпваха леко и грациозно като балерини. Много от тях са изключително красиви. До голяма степен бедите, стоварили се върху украинския народ, се дължат на това, че земята им е богата и плодородна и много завоеватели са се опитвали да я превземат. Ако си представим, че Съединените щати са напълно разрушени от Ню Йорк до Канзас, ще се получи приблизително същата територия от Украйна, опустошена от край до край. Ако си представим, че шест милиона са избити, без да се броят войниците, а то е равно на петнадесет процента от населението, ще добием представа за жертвите, дадени от Украйна. Ако към тях се прибавят и войниците, броят ще е много по-голям. От четиридесет и пет милиона цивилни са избити шест милиона. Тук има мини, които никога няма да бъдат разработени повторно, защото германците са хвърлили в тях хиляди хора. Цялото машинно оборудване в Украйна е унищожено или разграбено и докато не бъде монтирано ново, всичко се върши на ръка. Всеки камък, всяка тухла в разрушения град се вдигат и пренасят на ръка, защото няма булдозери. Но наред с възстановителните работи украинците трябва да произвеждат и хранителни продукти, защото Украйна е житницата на страната.

Разказаха ми, че когато се прибира реколтата, няма време за почивка, а сега е точно такова време. В селскостопанските райони няма неделни и почивни дни.

Предстоящата работата е огромна. Полусрутените сгради трябва първо да бъдат съборени, а на тяхно място да бъдат построени нови. Онова, което булдозерите могат да свършат за броени дни, отнема седмици, когато се върши на ръка. Но булдозери засега няма. Всичко трябва да бъде построено наново и при това бързо.

Минахме през разрушения център на града, покрай мястото, където са били обесени германските садисти след войната. В музея ни показаха плановете на новия град. Все повече се убеждавахме, че руският народ живее с надеждата, че утре ще бъде по-добре от днес. Видяхме и макетът на новия град от бял гипс — това щеше да бъде грандиозен, приказен град от бял мрамор, с огромни сгради с класически линии, колони, кубета, арки и огромни мемориали — всичко от бял мрамор. Гипсовият макет на бъдещия град заемаше голяма част на една от залите. Директорът на музея ни показа сградите — така ще изглежда Дворецът на съветите, а така — музеят. Музеят е задължителен.

Според Капа музеят е като черквата за руснаците. Те сякаш изпитват нужда от огромни сгради и величествени конструкции и обожават пищността. Москва няма нужда от небостъргачи, защото пространството е почти неограничено, а земята — равна, но въпреки всичко се планира строеж на небостъргачи като в Ню Йорк, макар че тук, за разлика от Ню Йорк, това не е наложително. Бавно, с упоритостта на мравки те ще построят своите градове. Като начало хората трябва да се справят с развалините, с порутените сгради. Мъже, жени и дори деца — всички посещават музеите и разглеждат гипсовите макети на градовете на бъдещето. В Русия винаги мислят за бъдещето. За реколтата догодина, за подобренията, които ще настъпят след десет години, за дрехите, които ще влязат в производство много скоро. Ако има народ, който черпи енергия от надеждата, това е руският народ.

От малкия гипсов град, все още непостроен, тръгнахме към древния манастир на скалата. Тук са едни най-старите религиозни сгради в страната и навремето манастирът е бил сърцето на руската църква. Някога е бил образец на великолепието, сградите и стенописите са били още от XII век. Но после дошли германците. Манастирът бил хранилище на много съкровища, но те изнесли почти всичко и го взривили, за да прикрият престъплението, преди да избягат от града. Сега от него са останали само руини и порутени кубета, сред които се подават отломъци от стенописи. Той няма да бъде възстановен. Не е невъзможно. Граден е векове, а сега просто го няма. Бурените, вечните спътници на разрушението, са плъзнали из двора. В полуразрушения параклис пред опустошения олтар дрипава жена се бе проснала на пода, а през отворения портал, откъдето някога са имали право да минават само царят и семейството му, влезе жена с трескав безумен поглед, която се кръстеше механично и нещо мърмореше.

От манастира е запазен параклисът, където през вековете само на царя и благородниците е било позволено да славят Бога. Изографисан е в тъмни багри, мрачен и тъжен. Всеки богомолец имал свой стол с дърворезба. Тук се служело за избраните. Не беше трудно да си представим старите благородници, потънали в мрачни мисли за благородническото бъдеще и благородническия рай, рай вероятно мрачен като самата черква с таван, почернен от дима на благовонията, и блещукаща златна врата.

— Всички хубави черкви са мрачни. Именно това ги прави добри — отбеляза Капа.

В Киев е и една от най-старите черкви в света. Построена е от Ярослав Мъдри през 1034 година. Останала е непокътната, германците сигурно не са я докоснали, защото в нея няма нищо ценно за крадене. Тя също е мрачно място с високи тавани.

В странично параклисче, в малък саркофаг, подобен на къща, е положено тялото на Ярослав Мъдри. Според легендата Ярослав Мъдри си счупил крака в една битка. В продължение на хиляда години тялото му лежало в саркофага, но неотдавна го отворили и открили, че скелетът наистина е със счупен крак. Учените се уверили, че това наистина е Ярослав Мъдри. Мрачното настроение на черквите се предаде и на нас.

На обяд господин Полторацки говори за злодеянията на германците по време на войната и за хилядите избити. За Киев войната е нещо обичайно. Като се започне от набезите на татарските варвари, Киев е бил арена на битки в продължение на хиляди години. Ала нито едно дивашко племе, нито един завоевател не могат да бъдат сравнявани с безсмислената, пресметната жестокост на германците. Те вилнеели из страната като озверели деца. А сега затворници в германски униформи вървят под строй и отиват да разчистват следите от нанесените от тях поражения. Украинците дори не ги удостояват с поглед. Те извръщат глави, когато редиците преминават по улицата, или гледат през тях, сякаш не ги виждат. И това навярно е най-ужасното наказание, което може да им бъде наложено.

Вечерта бяхме на театър. Гледахме „Буря“ — пиеса от XIX век, поставена според драматургичните канони на онова време. Декорите също бяха странни и старомодни. Учуди ни защо трябва да се поставя тъкмо тази пиеса, но тя е украинска^[1], а украинците държат на своята култура. Актрисата, която изпълняваше главната роля, бе много красива. Приличаше малко на Катарин Корнел и имаше ярко присъствие на сцената. Пиесата беше за млада жена, тормозена от властната си свекърва. Младата жена се влюбва в един поет. Макар и омъжена, се среща с него в градината. Тя не прави друго, освен да говори с него и само веднъж му позволява да целуне връхчетата на пръстите й. Това обаче е голям грях и тя се изповядва в черквата, а после се хвърля във Волга и се удавя. Според нас наказанието е прекалено строго, задето е позволила да й целунат връхчетата на пръстите. В пиесата имаше и паралелна сюжетна линия. Камериерката в комичен план следва трагичната съдба на господарката си, но нейният любим не е поет, а някакъв провинциален дебелак. Спектакълът бе съвсем традиционен, но публиката го прие с възхищение. Смяната на декорите отнемаше по половин час и главната героиня успя да се удави в реката едва след полунощ. Стори ми се странно, че публиката, преживяла истинската трагедия, трагедията на нашествието, смъртта и отчаянието, бе способна да се развълнува толкова от съдбата на една жена, позволила да й целунат ръка в градината.

На другия ден валя. Капа беше убеден, че дъждът е лично отношение към него от страна на небесата, защото, когато вали, не може да снима. Той порица времето на своя диалект и на още четири-пет езика. Капа много се притеснява за качеството на снимките си. Или няма достатъчно светлина, или светлината е прекалено силна. Ту филмите не са проявени както трябва, ту снимките не са излезли добре или фотоапаратите са се повредили. Притеснява се през цялото време. Когато обаче вали, става дума за лична обида, нанесена му свише. Сега крачеше из стаята и се стигна дотам, че най-накрая изпитах желание да го убия. В крайна сметка отиде да се подстриже и се върна с истинска украинска прическа на паница.

Вечерта отидохме на цирк. Всички руски градове, големи и малки, имат постоянен цирк със своя собствена сграда. Естествено германците са изгорили киевския цирк, затова сега той се намираше в шатра, но въпреки това бе сред най-любимите места в града. Местата ни бяха хубави, а Капа получи разрешение да снима и беше щастлив. Циркът приличаше на нашите циркове — манеж, заобиколен от редици седалки.

Представлението започна с акробатични номера. Забелязахме, че на високия трапец на коланите на акробатите с помощта на халка бяха закрепени въжета. И дори да паднеха, нямаше опасност да се наранят. „Защото — както каза руският ни домакин — би било смешно да се допусне някой да се нарани само за да се развълнува публиката=“

Красивите дами и безстрашните мъже изпълниха своите завъртания и преобръщания високо горе на въжетата и трапеца. Последваха номера с кучета и гимнастици, дресировка на тигри, пантери и леопарди, затворени в стоманена клетка, която спуснаха над манежа. Публиката бе възхитена, а оркестърът през цялото време свиреше извечната циркова музика, която никога не се променя.

Най-голям успех имаха клоуните. Когато излязоха на арената, забелязахме, че публиката гледа нас, и скоро разбрахме защо. Сега руските клоуни неизменно изобразяват американци. Единият играеше богата дама от Чикаго и беше много интересно да се види как руснаците си представят богатите дами от Чикаго. Публиката ни наблюдаваше дали няма да се подразним от сатирата, но номерът наистина беше много смешен. Всъщност точно както някои наши клоуни си слагат дълги черни бради, разнасят бомби и се окичват с табели, на които пише „Руснак“, така и руските клоуни се представят за американци. Публиката се заливаше от смях. Богатата дама от Чикаго беше с червени копринени чорапи и обувки с високи токове, обсипани с фалшиви диаманти, със смешна шапка, подобна на тюрбан. Вечерната й рокля на огромни кръгове напомняше безформена нощница. Тя се клатушкаше по арената, изкуственият и корем се тресеше, а съпругът й се кълчеше край нея с танцова стъпка, защото беше чикагски милионер. Шегите, които ние не разбирахме, сигурно бяха много смешни, защото публиката се превиваше от смях. Всички бяха доволни, че не се обиждаме от клоуните. Номерът завърши. Следващата сценка представляваше неудържима и безкрайно забавна версия на смъртта на Дездемона, която не бе удушена, а бе умъртвена с гумен нож.

Циркът беше добър. Седнали на първите редове, децата потънаха в света на цирковите мечти, както всички деца по света. Трупата не е пътуваща. Цирковите представления се играят през цялата година и артистите почиват съвсем кратко през лятото.

Дъждът бе спрял и след цирка отидохме в едно нощно заведение „Ривиера“. Намираше се над скалистия бряг. Маси около открит дансинг, откъдето отвсякъде се виждаше реката, която лъкатуши през равнината. Кухнята беше превъзходна. Вкусен шашлик и задължителният черен хайвер и грузински вина. Достави ми удоволствие оркестърът, който свиреше руска, украинска и грузинска музика, а не лош американски джаз. Оркестърът наистина беше добър.

Към нас се присъедини Александър Корнейчук, известен украински драматург, обаятелен човек с великолепно чувство за хумор. Двамата с Полторацки започнаха да изреждат стари украински поговорки, с които украинците са прочути. Най-много ми хареса поговорката: „Няма по-вкусна птица от салама“. После Корнейчук каза една поговорка, която винаги съм смятал за калифорнийска. Става дума за това какво си мисли чревоугодникът за пуйката. „Пуйката е неподходяща птица. Твърде голяма е за един човек и твърде малка за двама“. Оказа се, че това е украинска поговорка от векове, а аз си въобразявах, че е измислена в родния ми град.

После ни научиха на една украинска наздравица, която много ни хареса: „Да пием за щастието на хората у дома!“. И продължиха с неизменните тостове за мира. И двамата мъже бяха воювали, и двамата бяха ранени и сега пиеха за мира.

Сетне Корнейчук, който е идвал веднъж в Америка, сподели с тъга, че в Хайд парк^[2] видял снимки на Рузвелт с Чърчил, на Рузвелт и Дьо Гол, но нямало снимка на Рузвелт със Сталин. „Те са се срещали и са работили заедно — каза той, — защо тогава в Хайд парк са махнали снимката на Рузвелт и Сталин?“

Темпото на музиката нарастваше и все повече хора излизаха на дансинга, озарен от цветни светлини, а далеч долу в реката се отразяваха светлините на града.

Двама руски войници се впуснаха в лудешки танц, танц на фронтоваците — тропаха с крака и размахваха ръце. Бяха с бръснати глави — с лъснати до блясък ботуши. Танцуваха неудържимо, а по дансинга проблясваха червени, зелени и сини светлини.

Оркестърът засвири темпераментна грузинска мелодия. От една маса стана момиче и излезе на дансинга. Танцуваше прекрасно съвсем сама. Няколко души започнаха да пляскат в ритъма на музиката, постепенно към тях се присъединиха други и до края танцът на момичето бе съпроводен от тихо тактуване. Когато музиката спря, тя се върна на мястото си. Никой не я изпрати с ръкопляскане. Това не беше желание за изява, момичето просто искаше да потанцува.

На фона на тихата музика, светлините и спокойните води на реката долу нашите приятели отново заговориха за войната, сякаш призракът й ги преследваше и те никога нямаше да се отърват от него. Говореха за страшния студ преди битката при Сталинград, когато лежали в снежните преспи и не знаели как ще свърши всичко. Говореха за ужасните неща, които никога нямаше да забравят, как един войник топлел ръцете си в кръвта на току-що убития си приятел, за да може да дръпне спусъка на пушката си.

На нашата маса дойде един поет и ни разказа следното:

— Моята тъща не пожела да напусне Ростов, когато войната стигна до града, защото имаше персийски килим, с който не можеше да се раздели. Трябваше да отстъпим, а когато войната свърши, върнахме се в Ростов и отидох в дома й. Тя си беше там. Там беше и персийският килим.

— Нали знаете — продължи той, — когато в града влезе армия, стават нещастни случаи и много хора загиват по грешка. Когато тъща ми отвори вратата, ми мина през ума: „Защо сега не й си случи нещо лошо? Защо пушката ми не гръмне по грешка?“

— Нищо не се случи — каза накрая той. — И досега се чудя защо.

Капа бе подредил фотоапаратите си на покрива на павилиона. Снимаше танцьорите и беше доволен. Оркестърът свиреше тъжна мелодия от пиеса на Корнейчук. Песента на балтийските моряци. Когато се наложило да отстъпват, потопили корабите си. Това е песента на тяхната мъка и реквием за потопените им кораби.