Джон Стайнбек, Робърт Капа
Руски дневник (7)

Седма глава

Където и да отидехме в Русия — в Москва, Украйна, Сталинград — навсякъде чувствахме магическата дума Грузия. Хора, които никога не бяха ходили там и които може би никога нямаше да отидат, говореха за Грузия с дълбоко възхищение и копнеж да я видят. Смятаха грузинците за юначаги, пиячи, отлични танцьори и нямащи равни в работата и любовта. Кавказката страна на брега на Черно море ги мамеше като рай на земята. По едно време дори решихме, че повечето руснаци вярват, че ако изживеят живота си като честни и добродетелни, след смъртта си ще се озоват не на небето, а в Грузия. Страната е благословена с мекия си климат и плодородна земя и има свое собствено мъничко океанче. Заслугите към държавата се награждават с пътуване до Грузия. Тук се възстановяват хора, прекарали дълго боледуване. Дори през войната тази земя е била закриляна, германските войски не са стигнали дотам. Над нея не прелетял нито един вражески самолет, през нея не е минал нито един войник. Това е един от районите, които изобщо не са пострадали от войната.

Както винаги подранихме за летището и прекарахме час и половина под портрета на Сталин в пиене на чай. Както винаги предишната вечер бяхме ходили на гости и не се бяхме наспали. Качихме се на самолета и спахме, докато кацнахме в Ростов. Летището беше разрушено и много затворници възстановяваха сградите. В далечината се виждаше градът, който през войната е бил подложен на жесток обстрел.

Полетът продължи над безкрайната равнина и най-сетне пред погледа ни изникнаха планините. Отдавна не бяхме виждали планини, а тези бяха удивителни. Набрахме височина и продължихме да летим много високо над Кавказ. Виждаха се високи върхове и остри зъбери, сред които се виеха потоци, а край тях бяха разположени селца, стари като света. Тук-таме по върховете още белееше сняг, макар че беше лято. След като бяхме прекарали толкова време сред огромни равнинни полета, планините предизвикаха у нас познато приятно усещане за близост.

Самолетът се издигна много високо и в далечината видяхме Черно море. После се снижи и пое курс край границата между морето и земята. Тук земята е красива. Планината се спуска до самото море, а по склоновете растат красиви дървета, черни кипариси и обилна зеленина. Сред хълмовете са накацали селца и големи къщи. Взе да ми се струва, че това е Калифорния, само че Черно море не е непокорно и бурно като Тихия океан и крайбрежието не е така скалисто. Морската вода е тъмносиня и спокойна, а пясъкът — много бял.

Летяхме дълго покрай брега. Накрая се приземихме на летището в Сухуми — равна ивица трева, успоредна на крайбрежието. Тревата беше много зелена, а по пистите бяха засадени евкалиптови дървета, първите, които виждахме в Русия. Архитектурата беше ориенталска и навсякъде имаше цветя и дървета, обсипани с цвят. Пред малката сграда на летището седяха редица жени, които продаваха плодове — грозде и пъпеши, смокини, праскови и дини. Купихме малко грозде и смокини. Пътниците се нахвърлиха върху плодовете. Идваха от север, а там няма достатъчно плодове. Преядоха и на мнозина щеше да им прилошее по-късно, защото стомасите и храносмилателната им система не бяха свикнали с тях, а чревоугодничеството можеше да се окаже фатално. Така и стана.

Трябваше да тръгнем за Тифлис след двадесет минути, но екипажът на самолета беше на друго мнение. Взеха кола и отидоха да се окъпят в океана. Нямаше ги два часа, които прекарахме в разходки из градината на летището. Ние също бихме искали да поплуваме, но не разбрахме навреме, че самолетът няма да излети по разписание. Въздухът беше топъл, влажен и солен, растителността — гъста, зелена и обилна. Намирахме се в истинска тропическа градина.

Грузинците са съвсем различни от руснаците. Мургави са и доста приличат на цигани с белите си зъби, дългите месести носове и черната къдрава коса. Почти всички мъже имат мустаци и са по-красиви от жените. Те са снажни и енергични, а очите им са черни и блестящи. Бяхме чели, че грузинците са древен семитски народ, чиито предци са живели в долината на Ефрат още преди да бъде основан Вавилон, че са потомци на шумери и са от най-древните племена на земята. Те са с буйна кръв, горди и весели, и всички народи в Съветския съюз им се възхищават. Говорят само за силата и темперамента си, за това, че са отлични ездачи и непобедими воини. Грузинските мъже имат големи успехи сред рускините. Грузинците са поетичен и музикален народ, а според легендите са страстни любовници. Живеят на земя с благословена природа, която са защитавали с оръжие в продължение на две хилядолетия.

След два часа екипажът се завърна. Косите им още бяха мокри от къпането. Съжалявахме, че не сме били с тях. Беше ужасна жега. Бяхме плувнали в пот и пътниците започваха да усещат, че са прекалили с плодовете, а няколко деца вече повръщаха.

Отново бяхме във въздуха. Отначало летяхме ниско над морето, но постепенно набрахме височина. Летяхме над обрулени кафяви планини, подобни на планините в Калифорния. Дълбоко в гънките между склоновете се виеха поточета, обрасли с растителност, а покрай тях се виждаха малки градчета. Тук планините бяха мрачни и неприветливи и светлината отскачаше от тях с ослепителен блясък. Прелетяхме през планински проход на височината на хребета и излязохме над долината, където бе разположен Тифлис.

Необятната суха долина напомня Ню Мексико. Градът е далеч от морето и въздухът е горещ и сух, но горещината не е непоносима. От високото великолепната равна долина, заобиколена от високи планини, изглеждаше почти гола.

Кацнахме на голямо летище с много самолети, все руски изтребители. Излитаха и кацаха по двойки и непрекъснато кръжаха над летището. Вероятно патрулираха турската граница, която не беше далеч.

На запад на високо било се издигаше огромна древна крепост с бойници, чийто черен силует се очертаваше на хоризонта.

Неизменно ни съпровождаше господин Хмарски. Бяхме обявили примирие. Обещахме да се държим по-добре с него, а той да се държи по-добре с нас, отколкото в Сталинград. Той също никога не беше ходил в Грузия.

Посрещнаха ни много симпатични представители на ВОКС в Тифлис, които бяха дошли с голяма и хубава кола. Пътят през сухата плоска равнина ни отведе до планинския проход, който бе приютил Тифлис. Градът е много красив и от векове се намира на главния път от юга към севера. По планинските била от двете му страни се издигат древни укрепления, а замъкът се извисява над града. От другата страна на долината също има замък. През тесния планински проход са преминали какви ли не преселници — персийци, иранци и иракчани от юг и татари и други варвари от север. И тъкмо в този тесен проход са водени битки и издигани укрепления.

Част от града е много древна. През прохода тече река, а единият й бряг е скалист. Високо на скалите са струпани къщи от отколешни времена. Градът наистина е древен, като се има предвид, че тази година Москва празнува едва своята осемстотингодишнина, а догодина Тифлис ще празнува хиляда и петстотин години от основаването си. При това Тифлис е новата столица, а старата е на трийсет километра надолу по реката.

Повечето сгради в Тифлис са модерни, улиците са широки, потънали в сенките на дърветата и водят нагоре към хълмовете, разположени от двете му страни. На върха на западния хълм има игрище и парк със зъбчата железница, която се изкачва чак до върха. В огромния парк има голям ресторант с изглед към долината. А в центъра на града се извисява внушителният силует на порутена градска крепост с огромни кръгли кули и високи стени с бойници.

Из целия град и по скалите има старинни черкви. Грузинците са приели християнството още през четвърти век и много от действащите днес храмове са построени в онези времена. Тифлис е град на легендите, а може би и на древните призраци. Сред тях е преданието за мюсюлманския владетел на Иран, който струпал войските си в Тифлис и извел пленниците на един мост над реката. После сложил икона на Богородица и обещал да освободи всеки, който заплюе иконата, и ще обезглави всеки, който откаже да го стори. Според легендата в този ден хиляди глави се изтърколили в реката.

Жителите на Тифлис са облечени и изглеждат по-добре и по-одухотворени от хората, с които се срещнахме в Русия. Улиците са весели и ярки, жените са с красиви дрехи и пъстри забрадки.

Градът блести от чистота. Той е първият чист ориенталски град, който съм виждал. В реката, която го разполовява, се къпят стотици малчугани. Тук няма разрушения, с изключение на разрухата на времето.

Отделът на ВОКС в Тифлис е голям и добре организиран, занимава се не само с чуждестранните туристи, но и с посетителите от други републики на Съветския съюз. Поканиха ни във внушителната сграда на ВОКС. Макар да беше вече късно, почерпиха ни с вкусни питки и хубаво грузинско вино. Искаха да поговорим и да пием заедно, но бяхме ужасно уморени и обещахме да отговорим на всичките им въпроси на другия ден. Умирахме за сън.

По време на престоя ни в Грузия гремлинът на г-н Хмарски почти забрави за нас. В резултат на тази промяна отношението ни към него се подобри. Подобри се и неговото отношение към нас.

Настаниха ни в две големи стаи в хотел „Интурист“ с изглед към улицата и с прозорци на три от стените. Усещахме и най-малкия полъх на вятъра и беше изключително приятно. Единственият недостатък бе, че закуската ни винаги закъсняваше. Настоявахме да получаваме закуската рано, но така и не успяхме. Донасяха я, когато бяха готови.

Сутрин ставахме много рано. Градът ни беше омагьосал и искахме да видим колкото може повече. Както обикновено шофьорът ни бе прекрасен човек, бивш кавалерист, и най-важното — караше джип. Джипът невинаги провокира най-добрите качества, но у кавалериста той бе разбудил каубоя. Шофьорът го обожаваше, защото можеше да се катери почти отвесно нагоре по баирите, да взима завоите с висока скорост и да прескача канавките. Джипът се хвърляше в потоците, разплискваше водата и излизаше на другия бряг невредим. Караше като луд. Не се страхуваше от никого. Вбесяваше шофьорите по пътя и те го притискаха до бордюра. Пламваха кратки, необуздани словесни схватки на грузински език, след което нашият човек с усмивка отпрашваше нататък. Той неизменно печелеше. Обожавахме го. Бе първият човек в Русия, чието отношение към полицаите съвпадаше с нашето. Черната му къдрава коса се вееше, докато караше. Беше неудържим.

Джипът с рев пое нагоре по хълма. Навлязохме в онази част на града, където са запазени най-старите дървени къщи. Те са със странна архитектура два или три етажа с големи открити балкони, а дърворезбата и рисунките по стените са екзотични.

Изкачихме се по билото до старото укрепление. Кръглите кули с високи дебели стени изглеждаха вечни, неподвластни на времето и можеха да бъдат разрушени само от артилерийски обстрел.

Разходихме се из тропическата градина на Тифлис. Сред прохладата растяха обсипани с цвят дървета и редки растения, много от които не бяхме виждали преди, а край нея ромонеше поточе.

Не се чувствахме като чужденци в Тифлис. Тук идват много туристи, градът е свикнал с чужденците. Не биехме на очи както в Киев и се чувствахме като у дома си.

В Тифлис има много черкви. Сигурно от миналото в града съществува религиозна поносимост, защото тук има и древни синагоги, и мюсюлмански джамии и никой храм никога не е бил разрушен.

Високо на хълма с лице към града е черквата на „Св. Давид“, построена, доколкото си спомням, през XII век, със семпла архитектура, но красива. Шофьорът ни закара с джипа възможно най-близо, а по-нагоре се изкачихме пеша. По витата пътека заедно с нас се изкачваха много хора, които отиваха да се молят.

Грузинците тачат тази древна черква. В двора й са погребани велики грузински писатели и композитори, тук под обикновен камък почиват тленните останки на майката на Сталин. На гроба на един композитор седяха три жени и възрастен мъж и пееха литании. Тихата неземна музика сякаш идваше от древни времена.

В черквата имаше служба. Там също се лееше музика. Под звуците на песента хората се изкачваха по пътеката и влизаха в черковния двор, коленичеха и целуваха ъгъла на черквата.

Мястото беше усамотено и спокойно, а керемидените покриви на града бяха долу някъде далеч под краката ни. Виждаше се и ботаническата градина, създадена още по времето на митичната царица Тамара^[1] от XII век.

Когато слязохме в града, силният камбанен звън от катедралата ни подкани да влезем. Храмът, богато украсен и великолепен, със стенописи, почернели от тамяна и времето, беше пълен с народ. Служеше стар свещеник с бели коси, златен венец и златотъкано расо. Беше толкова красив, че изглеждаше нереален. Това е католикосът — главата на грузинската църква. Службата беше величествена, а огромният хор звучеше божествено. Ароматен дим се издигаше нагоре, а слънчевите лъчи се промъкваха през прозорците и го осветяваха.

Капа снимаше непрекъснато. Движехме се безшумно и никой сякаш не го забелязваше. По-късно дори се качи горе, за да снима и хора.

Отдавна не съм споменавал нищо за музеите, но това не значи, че сме ги пренебрегвали. Непрекъснато ни водеха по музеи. Навсякъде. Както каза Капа по-рано, музеите са като черквата за съвременните руснаци и да откажеш да посетиш музей е все едно да откажеш да влезеш в черква. Те всички си приличат. Представена е историята на Русия преди революцията — от създаването й до 1918 година, и поне половината музей разказва историята на Русия от революцията насам, за постиженията и за хората със заслуги и е пълен с огромни портрети на героите на революцията и с картини, изобразяващи сцени от нея.

В Тифлис има два музея. Единият е градският музей, разположен на хълма над града. В него са изложени умалени модели на старинни къщи и планове на стария град. Най-интересен в музея обаче бе уредникът, който сигурно е бил актьор, защото викаше и заемаше странни пози, произнасяше монолози, правеше драматични паузи, ридаеше и се смееше с цяло гърло. Широко размахваше дясната си ръка, докато на висок глас, естествено през цялото време на грузински, описваше прелестите на древния град.

Край пътя към музея се издига вероятно най-огромната и впечатляваща статуя на Сталин. Гигантският монумент е висок няколкостотин метра и контурите му са очертани с неон. Сега механизмът е повреден, но ни казаха, че когато свети, статуята се вижда от повече от четирисет километра.

Искахме да видим толкова много неща, а имахме толкова малко време, че сякаш изкарахме цялото пътуване на бегом.

Следобед отидохме на футболен мач между отборите на Тифлис и Киев. Играха добър, бърз и напрегнат футбол на огромен стадион. Най-малко четирисет хиляди запалянковци реагираха много емоционално. Срещите между клубовете тук са изключително популярни и въпреки грубата и бърза игра и ожесточения двубой нямаше нито кавги, нито сблъсъци. Крайният резултат бе два на два, а след края на играта пуснаха два гълъба. В Грузия от древни времена след всяко състезание, дори след битка пускат бял гълъб при победа и черен при поражение. Тези гълъби отнасяли новината и в другите грузински градове. В този ден, тъй като резултатът бе равен, пуснаха и черен, и бял гълъб.

Футболът е най-популярният спорт в Съветския съюз и мачовете между клубовете предизвикват повече вълнения и емоции от което и да е друго спортно събитие. Истински разпалени спорове, докато бяхме в Русия, чухме във връзка с футбола.

Обиколихме тифлиските универсални магазини, които бяха претъпкани с народ. Щандовете бяха пълни със стоки, но цените, особено цените на дрехите, бяха много високи. Басмена пола струваше шестдесет и пет рубли, гумени галоши — триста рубли, портативна пишеща машина — три хиляди.

Цял ден се разхождахме из града. Обиколихме басейни и паркове. В Парка на работниците видяхме симпатично детско влакче, истинско малко влакче. Беше изпипано идеално до последния детайл, а машинистът, стрелочникът, началник-гарата и огнярят бяха деца, които са спечелили местата си с конкурс. Влакчето возеше деца и възрастни. Повозихме се и ние в компанията на група грузински деца, дошли по покана на връстниците си от Тифлис. Този следобед влакчето работеше за тях. Младият машинист бе много горд. Гарата разполага с всичко необходимо за истинска железница, само че в по-малък размер, и децата се отнасят много сериозно към изпълнението на задачите си. Да работиш на детската железница е голяма чест за децата и те се трудят упорито, за да получат тази възможност.

Грузинската кухня е прочута в целия Съветски съюз, но в нашия хотел не бяха и чували за това. Омръзнаха ни шашликът и доматената салата и заедно с Хмарски и Капа решихме да опитаме друг ресторант. Отидохме в хотел „Тифлис“. Ресторантът там бе с размерите на кораб на катедрала, а към тавана се издигаха мраморни колони. Оркестърът гърмеше ужасно, а храната не струваше. Вместо шашлик ни сервираха дребни късчета пържено месо и доматена салата.

Докато се хранехме, дойде сервитьорът и каза:

— Една дама би желала да танцува с някой от вас, господа.

Хмарски преведе и хвърли неодобрителен поглед към келнера.

— Сигурно е публична жена — отсече той.

— Какво като е публична жена? Хубава ли е? — попитахме ние.

Хмарски сбърчи нос. Само той от нашата маса можеше да я види:

— Не, много е грозна.

— Тогава според нас тя трябва да бъде разкарана. Смятаме я за обществено зло. Убедени сме, че грозната публична жена е заплаха за обществения ред, заплаха за семейството, за сигурността, за майчината любов и всички подобни неща.

Хмарски мрачно кимна в знак на съгласие. За първи път тримата бяхме на едно мнение.

— От друга страна — разсъждавахме ние, — ако беше хубава, щеше да има смекчаващи вината обстоятелства. Може би щеше да е жертва на социална несправедливост. Ако беше красива, щяхме да настояваме да се разследва произходът й, за да разберем какви социални затруднения са я принудили да се върне към частното предприемачество.

В погледа на Хмарски започна да се промъква любопитство, примесено с подозрение. Нямаше ни особено доверие.

Седяхме с гръб към жената, но все пак успяхме да й хвърлим по един поглед. Прав беше Хмарски, не бе хубава. Така и не разбрахме дали я разкараха.

Летните нощи в Тифлис бяха прекрасни. Въздухът — нежен, лек и сух. По улиците се разхождаха красиви младежи и девойки и се забавляваха. Младежите бяха облечени в красиви дрехи — ризи, понякога от тежка бяла коприна, пристегнати с колани, дълги тесни панталони и черни ботуши от мека кожа. Грузинските мъже наистина са красавци.

От високите балкони на старите къщи се носеше тиха музика — някой пееше под акомпанимента на струнен инструмент, подобен на мандолина, а от време на време от някоя тъмна уличка долиташе звук на флейта.

Грузинците ни се сториха най-безгрижни от всички хора, с които се бяхме запознали досега. Те бяха свободен и жизнерадостен народ с буен нрав. Сигурно затова руснаците толкова им се възхищават. Сигурно искат да приличат на тях.

На запад над планината висеше огромна луна и под лъчите й древният град изглеждаше още по-тайнствен. В лунния кръг се очертаваше огромният черен силует на крепостта. Ако някъде по света съществуват призраци, то те са тук. Ако призракът на царица Тамара съществува, навярно през онази нощ се е разхождал по осветения от луната скалист връх.