Джон Стайнбек, Робърт Капа
Руски дневник (1)

Първа глава

Най-напред ще разкажа как започна това пътешествие и защо решихме да го предприемем. В края на март седях в бара на хотел „Бедфорд“ на Четирисета улица, Ийст Сайд. Пиесата, която бях пренаписвал четири пъти, се беше смилила над мен и бе изтекла между пръстите ми на хартия. Седях на високия стол и умувах с какво да се захвана оттук нататък. В този момент в заведението влезе Робърт Капа, който изглеждаше угрижен. Най-после се беше избавил от страстта си към покера, завладяла го през последните няколко месеца, книгата му бе дадена за печат и той нямаше какво да прави. Барманът Уили, винаги готов да прояви съчувствие, предложи по един швейцарски коктейл, а той забъркваше това питие по-добре от всеки друг на света. Бяхме потиснати от последните новини, но не толкова от самите новини, колкото от начина, по който се тълкуваха. Защото новините или поне онези от тях, които привличат най-голямо внимание, вече не са новини, а са превърнати в нравоучение. Някакъв си човек седи зад бюрото във Вашингтон или Ню Йорк, чете телеграмите и ги префасонира, така че да съвпадат със собственото му мислене и позиции. Често изобщо не четем новините, а мнението на някоя от петте-шестте учени глави за новините.

Уили постави пред нас два бледозелени швейцарски коктейла и ние започнахме да обсъждаме какво може да направи един честен либерално мислещ човек по въпроса. Всеки ден във вестниците се изписваха хиляди думи за Русия — за какво мислел Сталин, какви били плановете на руския Генерален щаб и разположението на войските, как вървели изпитанията на атомното оръжие и новите ракети. Пишеха все хора, които не са стъпвали там и чиито източници на информация са съмнителни. Струваше ни се, че в Русия има неща, за които никой не пише, а тъкмо те ми бяха най-интересни. Как се веселят? Какво ядат? Как се любят? Как умират? За какво си говорят? Дали танцуват, пеят и играят? Ходят ли децата им на училище? Стори ни се добра идея да отговорим на тези въпроси, да снимаме всичко това и да го пишем. Руската политика не е по-маловажна от нашата, но животът в Русия, както и у нас със сигурност има и други значими страни. Руснаците имат личен живот, но за него няма къде да се прочете, защото никой не пише за това и никой не го фотографира.

Уили забърка по още един швейцарски коктейл и каза, че ще му е интересно да прочете за тези неща. Така решихме да опитаме — да направим най-обикновен репортаж, илюстриран със снимки, като избягвахме политиката и болезнените теми. Нямаше да се занимаваме с Кремъл, с военните и техните планове, а искахме да се приближим до руския народ, доколкото е възможно. Честно казано, не знаехме дали ще успеем и когато споделихме плановете си с приятели, те бяха почти сигурни, че това е невъзможно.

Разсъждавахме по следния начин: ако успеем, ще е добре, ще се получи добър репортаж; ако не успеем, пак ще направим репортаж, но за това как не сме осъществили замисъла си. Взехме решение и се обадихме на Джордж Корниш от „Хералд трибюн“ и докато обядвахме заедно, му разказахме за идеята си. Той я одобри и обеща да помогне с каквото може.

Взехме няколко решения: да не влизаме в спорове и да се постараем да не сме нито отрицателно, нито положително настроени спрямо руснаците. Да направим честен репортаж без коментар и без да налагаме мнението си, без да правим заключения за неща, които не познаваме достатъчно добре, и без раздразнение от бюрократичните пречки. Знаехме, че много неща няма да разберем и да харесаме, че ще се сблъскаме с много неудобства. Така е винаги в чужда страна. Все пак решихме, че и да критикуваме, ще го правим едва след като сме сигурни за какво става дума.

Молбите ни за визи заминаха за Москва и моята скоро беше готова. Отидох в руското консулство в Ню Йорк.

— Съгласни сме, че идеята ви е добра — каза генералният консул, — но защо ви е фотограф? В Съветския съюз има много фотографи.

— Но не и такива като Капа — отвърнах аз. — Ако нещо изобщо ще се прави, трябва да бъде едно цяло, резултат на нашето сътрудничество.

Явно беше нежеланието им да пуснат фотограф в Съветския съюз, докато по отношение на мен не възразяваха. Бяхме изненадани, тъй като цензурата може да контролира филмовата лента, но не и мислите на репортера. Тук се налага да обясним нещо, в което имахме възможност да се убедим по време на нашето пътуване. Фотоапаратът е сред най-страшните съвременни оръжия, особено за хора, били на война, под артилерийски обстрел, защото преди бомбардировка се правят снимки. Градове, села и заводи се разрушават, след като се съставят обикновено с помощта на фотоапарат карти за разузнаването. Ето защо фотоапаратът всява страх, а човекът с фотоапарат навсякъде е подозрителен и наблюдаван. Ако не вярвате, вземете фотоапарата си „Браун 4“ и идете в Оук Ридж или в района на Панамския канал, или близо до някоя от стоте зони, където се правят тайни опити. В съзнанието на мнозина фотоапаратът е спътник на разрушението и на него с право се гледа с подозрение.

Според мен ние с Капа всъщност не разчитахме на успех. Затова се изненадахме не по-малко от другите. Изненадахме се, че получаваме визи, и щом пристигнаха, организирахме скромно празненство, разбира се, при бармана Уили. Точно тогава ме сполетя нещастие, счупих си крака и се наложи да остана два месеца на легло, но Капа продължи да се стяга за пътуването.

От дълго време американски фоторепортер не беше снимал в Съветския съюз и Капа не само набави най-добрите фотографски материали, но осигури всичко двойно, в случай че нещо се загуби. Капа, разбира се, не забрави фотоапаратите „Контакс“ и „Ролейфлекс“, с които бе снимал през войната, но взе и доста други неща. Всъщност взе толкова много допълнителни материали, толкова много филми и лампи за светкавици, че плати за свръхбагаж за презокеанския полет около триста долара.

Когато се разбра, че заминаваме за Съветския съюз, ни засипаха със съвети, наставления и предупреждения и най-вече хора, които никога не бяха стъпвали там.

Възрастна дама каза с ужас в гласа:

— И да знаете веднага щом пресечете границата, ще изчезнете, ще изчезнете безследно.

Попитахме с интерес, присъщ на съвестни репортери:

— Познавате ли някого, който да е изчезнал?

— Не — отвърна тя. — Лично аз не познавам никого, но мнозина са изчезнали.

Тогава й рекохме:

— Може и така да е, но кажете името поне на един, който е изчезнал?

— Хиляди са изчезнали — настоя тя.

Друг господин многозначително и скептично сви вежди, всъщност беше същият господин, който преди две години бе разисквал най-подробно бойните планове за завземането на Нормандия в Сторк клуб, каза:

— Сигурно сте в добри отношения с Кремъл, иначе нямаше да ви пуснат в Русия. Няма що — подкупили са ви.

А ние отговорихме:

— Доколкото сме информирани, не са ни подкупвали — възразихме ние. — Просто искаме да направим репортаж.

Господинът отново вдигна вежди и примижа. Беше сигурен в думите си — та нима е възможно човекът, който знаеше за какво е мислел Айзенхауер преди две години, да не знае какво мисли Сталин сега?

Един възрастен мъж поклати глава и рече:

— Ще ви измъчват, като нищо ще ви тикнат в някой мрачен затвор и ще ви изтезават. Ще ви извиват ръцете, ще ви морят от глад, докато не проговорите и не им кажете, каквото искат да чуят.

— Защо? С каква цел? — попитахме ние.

— С всички постъпват така — отвърна той. — Например тия дни четох в една книга…

А един важен бизнесмен ни препоръча:

— В Москва отивате, а? Вземете някоя бомба и я метнете по червените копелета.

Засипаха ни със съвети. Напътстваха ни да си носим храна, за да не умрем от глад; как да поддържаме връзка и как да пращаме по тайни канали материалите си. Най-трудно бе да обясним, че просто искаме да разкажем що за хора са руснаците, как се обличат, за какво говорят селяните и как хората възстановяват разрушената си страна. Установихме, че хиляди хора страдат от остър москвитизъм — състояние, при което си склонен да повярваш във всеки абсурд и да пренебрегнеш истината. По-късно се оказа, че и руснаците страдат от подобно заболяване — вашингтонизъм. Както ние описваме руснаците едва ли не с рога и опашки, така и те ни описват по същия начин.

Един шофьор на такси ни съобщи:

— Да знаете, къпят се заедно — мъже и жени, съвсем голи.

— Така ли?

— Ами да. Но това е неморално.

Разпитахме го ние и се оказа, че е чел някъде за финската сауна, но беше сърдит за това на руснаците.

След като изслушахме цялата тази информация, стигнахме до заключението, че светът на сър Джон Мандевил съвсем не е изчезнал и мнозина вярват в двуглавите хора и летящите змейове. Наистина, докато ни нямаше, се появиха летящите чинии, но това с нищо не оборва нашата теория. Вече ни се струва, че най-опасната тенденция в света е склонността на хората да вярват на слухове, а не на фактите.

Заминахме за Съветския съюз, въоръжени с най-невероятни слухове. В тази книга държим да подчертаем — ако в нея намери място някой слух, той ще бъде представен именно като слух.

За последен път пихме швейцарски коктейли при Уили в бара на „Бедфорд“. Уили се превърна в пълноправен партньор в нашето начинание, швейцарските му коктейли междувременно ставаха все по-добри. Съветваше ни и препоръките му бяха най-добрите. Уили с удоволствие би тръгнал с нас. Може би нямаше да е зле. Той за последен път ни приготви прекрасни швейцарски коктейли, забърка и един за себе си и вече бяхме готови да тръгваме.

— Когато си зад бара, се научаваш да слушаш дълго и да не говориш много — разсъждаваше той.

Често се сещахме за Уили и швейцарските му коктейли през следващите няколко месеца.

Така започна всичко. Капа се върна с около четири хиляди негатива, а аз с неколкостотин страници записки. Дълго обсъждахме как да опишем пътешествието си и след дълги спорове решихме да разкажем всичко, както се случи — ден по ден, случка по случка, гледка по гледка, без да делим нещата на категории. Ще пишем за онова, което сме видели и чули. Подобен подход, доколкото зная, е в разрез със съвременната журналистика, но тъкмо той може да улесни нещата.

Това се случи с нас. Не ви представяме единствената история за Русия, това е просто една от историите за Русия.