Джон Стайнбек, Робърт Капа
Руски дневник (8)

Осма глава

От Съюза на писателите в Тифлис ни поканиха на малък прием. Да си признаем, бяхме поуплашени, защото участниците в подобни срещи имат навика да ги превръщат в задълбочени литературни обсъждания, а ние не сме толкова добре запознати с литературата. Освен това вече знаехме, че грузинците се отнасят към своята литература изключително сериозно. Поезията и музиката им са обогатили световната култура, освен това грузинската поезия идва от древни времена. Тя не е достояние само на няколко души, поезия тук четат всички. В гробището на хълма поетите са погребани редом с царете, но често хората забравят царя, но помнят поета, живял по негово време. Древният поет Руставели^[1], който написал великата епична поема „Витязът в тигрова кожа“, е почитан наравно с националните герои на Грузия, портретът му може да се види навсякъде, а стиховете му се четат и знаят наизуст дори децата.

Страхувахме се да не се окажем в неудобно положение, но все пак отидохме. Посрещнаха ни двайсетина мъже и три жени. Настанихме се на столове в голяма стая, наредени в кръг, един от мъжете ни поздрави и без повече предисловия каза, че господин Еди-кой си ще ни разкаже за грузинската литература.

Мъжът от дясната ми страна извади тесте листове, гъсто изписани на пишеща машина. Започна да чете, но никой не превеждаше. След като изчете един абзац, изведнъж осъзнах, че говори на английски. Бях стъписан. От десет думи едва разбирах една. Произношението му беше странно. Думите уж бяха английски, но произнесени от него звучаха съвсем различно. Така изчете цели двайсет машинописни страници.

По-късно взех ръкописа и го прочетох. Беше сбита, но изчерпателна история на грузинската литература от най-древни времена до наши дни.

Повечето от присъстващите не говореха английски, седяха и се усмихваха — за тях английският му бе съвършен. Когато свърши, мъжът, който откри срещата, попита:

— Имате ли някакви въпроси?

Понеже бях разбрал много малко от прочетеното, се наложи да призная, че нямам въпроси.

В стаята беше доста горещо. Освен това двамата с Капа имахме известни стомашни проблеми и не се чувствахме добре.

Дойде ред на една дама. Тя се изправи също с тесте листове в ръка и каза:

— Ще ви прочета преводите на няколко грузински стихотворения.

Английският й беше добър, но мен силно ме присвиваше корем и трябваше да се възпротивя. Казах, което не беше лъжа, че предпочитам да чета поезия, защото така ми доставя по-голямо удоволствие. Помолих я да ми даде стиховете да ги прочета след срещата, за да мога да ги оценя по достойнство. Стори ми се, че я обидих, но дано да греша. Наистина не лъжех и се чувствах зле. Отвърна ми доста рязко, че това е единственият екземпляр и не може да ми го даде.

За кой ли пореден път заговориха за американската литература. И както винаги се чувствахме неподготвени. Ако някой бе ни предупредил, че ще ни задават такива въпроси, щяхме да се подготвим, преди да заминем. Питаха за новите съвременни писатели и ние смотолевихме нещо за Джон Хърси^[2] и Джон Хорн Бърнс, автора на „Галерията“, за Бил Молдин^[3] който рисува като писател. Проявихме се като невежи, защото почти не четяхме съвременна художествена литература. Един от мъжете ни попита кои грузинци са известни в Америка. Единствените, за които се сетихме, с изключение на хореографа Джордж Баланчайн^[4], бяха тримата братя, които се бяха оженили за американки и бяха получили милиони долари зестра. Но името им Мдивани не предизвика особен ентусиазъм сред съвременните грузински писатели.

Много строги и праволинейни бяха тези грузински писатели и трудно можехме да ги убедим, че макар и Сталин да смята писателите за инженери на човешките души, в Америка никой не ги смята за инженери или нещо подобно и след смъртта им почти веднага ги забравят и тихомълком складират книгите им някъде по-далеч за още двайсетина години.

Различията между американците и руснаците личат най-ясно не само в отношението им към писателите, но и в отношението на писателите към системата. В Съветския съюз задачата на писателя е да насърчава, да прославя, да обяснява и по всякакъв начин да работи за развитието на съветската система. Затова пък в Америка и Англия добрият писател е като „страж на обществото“. Неговата задача е да осмива закостенялостта му, да атакува нередностите и да заклеймява недостатъците му. Затова в Америка нито обществеността, нито властите са приятелски настроени към писателите. Тези два подхода към литературата са коренно противоположни. Това е било валидно и за Русия по времето на големите руски писатели като Толстой, Достоевски, Тургенев, Чехов и ранния Горки. Само времето може да покаже дали подходът към литературата и писателите като инженери на човешките души може да създаде литература, която да е също тъй велика, каквато творят писателите, определяни като стражи на обществото. Трудно е де се отрече, че засега представителите на школата на инженерите на човешките души не са създали голяма литература.

Докато продължаваше срещата ни с писателите, в стаята стана ужасно горещо. Ръкувахме се с всички поред и постоянно триехме длани в панталоните си между ръкостисканията, защото обилно се потяхме.

Имаше един въпрос, чийто отговор бяхме искали да обмислим след време: „Обичат ли американците поезия?“

Налагаше се да признаем, че единственият начин да разберем отношението на американците към даден вид литература са продажбите, а хората не се интересуват много от поезия. Затова трябваше да отговорим, че американците май не обичат поезия.

— Сигурно причината е, че американските поети са далеч от народа? — беше следващият въпрос.

Това също не беше вярно, защото американските поети са също толкова близо до народа, колкото американските романисти. Уолт Уитман и Карл Сандбърг не са далеч от народа, просто на хората не им се чете поезия. Според нас няма значение дали американците обичат поезията, но за грузинците, които са закърмени с любов към поезията, липсата й е почти равносилна на престъпление.

Макар Тифлис да е стар град, именно той е новата столица. Преди хиляда и петстотин години тронът на владетелите се е намирал на тридесет километра на север. Следобед се качихме на джипа и нашият шофьор кавалерист ни закара до старата столица. Пътят бе хубав с чакълена настилка. Бе задръстен от каручки, теглени от магарета, военни камиони и войници на германски мотоциклети с кошове. По хълмовете от двете страни на пътя бяха накацали замъци и древни черкви, които изглеждаха почти непристъпни. Проходите, защитавани от нашественици в продължение на три хиляди години, криеха усещането за досег с древни времена. Пътят следваше течението на реката. Минахме покрай два язовира, но когато Капа изяви желание да ги снима, веднага му бе отказано. Край язовирите имаше мост, построен от Помпей при преминаването на римляните през прохода, и една от подпорите още стоеше насред реката.

Името на древната столица е Мцхета, което все още не мога да произнеса правилно. Високият планински връх над града е увенчан с черква от V век, полуразрушена от времето и много внушителна. До нея се стига единствено по стръмна козя пътека. В града също има красива черква, оградена с високи назъбени стени, построени, за да предпазват храма.

Стените крият огромен черковен двор, обрасъл с трева. От вътрешната страна на стените има стъпала, по които някогашните защитници на храма са се изкачвали, за да го охраняват. Желязната врата на черквата се заключваше с огромен катинар. По каменните стени на преддверието бяха залепени множество горящи свещи. Изглежда, това се прави, като се нагрее долният край на свещта и се притисне към камъка, докато се залепи. После свещта се запалва.

Сух, горещ вятър сновеше из прохода, приютил града, и с вой се блъскаше в стените на черквата. В единия ъгъл на двора се разиграваше странна пародия — там танцуваше висок мършав мъж, облечен в дрипи. Беше от хората, които наричаме „малко смахнат“. В кокалестата си дясна ръка държеше голямо птиче перо и го размахаше в съпровод на речта, произнасяна на висок глас пред три кози, които го наблюдаваха и съсредоточено преживяха. Той вдигна високо перото, замлъкна и замахна към козите. Те пък презрително отстъпиха встрани, застанаха неподвижно като боксьори и отново впериха поглед в него, а той не спря да им говори.

Скоро пристигна клисарката — мургава жена с орлов нос. Носеше черни дрехи, а черната забрадка обгръщаше главата й чак до гърлото, така че само лицето и тъмните й, умислени очи оставаха открити. Макар и да не беше в манастир, изглежда, се бе отдала изцяло на служба на Бога.

Отвори катинара на вратата с огромен ключ и ние потънахме в древния мрак на черквата.

Стенописите бяха стари, неприветливи и примитивни с избелели цветове. По-новите икони тъмнееха сред златото на рамките и филиграна. Със сериозен глас суровата жена заразказва историята за основаването на храма.

Хмарски не разбираше грузински и човекът, който ни развеждаше, разказваше всичко на някой грузинец, който можеше да го преведе на руски, и накрая Хмарски превеждаше от руски на английски. Това отнемаше значително повече време от обикновен разговор и по-късно ние го нарекохме „безкрайното нагаждане на превода на Хмарски“.

Мургавата жена ни разказа, че черквата е завършена през V век, но строежът започнал много по-отдавна. Научихме и историята за основаването й — една от невероятните източни истории, които човек чува толкова често.

Имало двама братя и една сестра. От небесата до тях достигнала вестта, а може би вятърът я донесъл, че се е родил Исус Христос и вече достигнал зряла възраст. Различни поличби и видения им разкрили истината за него. Един ден двамата братя тръгнали за Йерусалим и оставили сестра си у дома, на мястото, където сега е черквата. Пристигнали в деня на разпъването на Исус на кръста и успели да видят само как той умира. Сърцата на двамата братя, родени в прохода сред грузинските планини, се изпълнили с горест. Те измолили парченце от плащаницата на Исус и го отнесли на сестра си. Вестта за разпъването я поразила. Тя взела късчето от плащаницата, паднала в несвяст и умряла от скръб. Безжизнената ръка притискала парчето плат до сърцето й. Братята се опитали да го извадят, но тя така здраво го стискала, че трябвало да я погребат с парчето от плащаницата в ръка. Погребали я на мястото, където днес е черквата. Почти веднага на гроба израсло огромно дърво. След години бил даден знак на мястото да бъде построен храм, за да се увековечи събитието. Дошли дървари и се опитали да отсекат дървото, но секирите им се разхвърчали на парчета, щом ударили по ствола. Не останал човек, който не опитал да отсече дървото, но никой не успял дори да повреди кората. Накрая дошли два ангела, отсекли дървото и на посоченото място построили черквата. Мургавата жена ни показа странен глинен навес. На това място, каза тя, бил гробът, тук пораснало дървото. Под навеса лежаха останките на святата жена, все още стиснала парченцето плат, допирало се до тялото на Исус.

Гласът й бе сух и суров. Разказа ни и други предания, но това беше най-прекрасното, легендата за основаването на храма.

Тя говореше, а вятърът свиреше през желязната врата. Сега мястото изглежда пусто, но по различни празници през годината хиляден народ се събирал в черквата и в претъпкания двор не само нямало къде да се седне, но хората и прави не можели да помръднат. Някои дори се качвали на древния зид на оградата. От стотици километри се стичали хората на поклонение и хиляди свещици, залепени на стените, опасвали храма и горели в нощта.

Излязохме от черквата и затворихме желязната врата. В ъгъла на двора „малко смахнатият“ човек продължаваше да размахва перото и да произнася речи пред козите с дрезгавия си глас.

Отидохме и до манастира в края на града, където и до ден-днешен живеят група монаси. Те имат свои параклиси и общи помещения.

По тези места е имало християнство още когато Франция, Германия и Англия са били езически държави, но християнските митове тук придобиват източен привкус.

Тесният проход северно от Тифлис, пълен с останки от хилядолетни цивилизации, е истински рай за археолозите. Високо в скалите има правоъгълни гробове от дълбока древност. Съветските археолози работят неуморно на разкопките. Неотдавна открили огромна делва със златни монети — заплатата за армията на древен цар, който заровил съкровището, когато бил нападнат от чужда войска. Всеки ден археолозите откриват предмети, дело на човешка ръка, които връщат грузинската история все по-назад във времето към неподозирани цивилизации. В светлината на тази древност вълноломът на Помпеевия мост е сравнително ново съоръжение, а язовирът, източник на електроенергия, е направо последна дума на техниката сред свидетелствата от древността.

Капа бе избрал четири обекта и искаше да ги обедини в една страница — язовир, статуя на Ленин, черква от V век, правоъгълен шумерски гроб. За съжаление идеята му не се осъществи, защото язовирът бе най-важен, снимането му беше строго забранено.

Вечерта бяхме капнали от умора. Бяхме изгорели на слънцето и вятъра и стомасите ни не бяха наред. През деня тримата с Капа и Хмарски изпихме доста минерална вода, наречена „Боржоми“. Имаше приятен алкален вкус и както разбрахме по-късно, бе изпълнила предназначението си. Оказа се, че е леко слабително средство, но при количествата, с които се наливахме, въздействието й се оказа много по-драстично. Доста отслабнахме, преди да открием причината за неразположението си.

В Америка има стотици къщи, където Джордж Вашингтон е пренощувал, в Русия пък има стотици места, където Йосиф Сталин е работил. На гарата в Тифлис пред работилниците има голяма окичена с цветя мемориална плоча, на която пише, че тук е работил Сталин. Сталин е грузинец. Родното му място Гори е на около седемдесет километра от Тифлис. То вече се е превърнало в национална светиня.

Пътят с джипа ни се стори безкраен, защото при пътуването с джип винаги изглежда, че се движиш по-бързо, отколкото е в действителност. Отново минахме през ветровития проход, през нови долини и нови проходи, докато накрая стигнахме Гори. Градът е разположен сред планини, но най-впечатляващо в него е нещо, което бихме нарекли mesa^[5] — висок, объл самотен хълм в центъра на града. На върха му се извисява величествен замък, от който някога са защитавали града и който служел за убежище на жителите му, а днес е потънал в развалини. Това е градът, където се родил Сталин и където преминало юношеството му.

Родната къща на Сталин е запазена в автентичния си вид, но е покрита с огромна шатра, която я предпазва от природните стихии. Покривът на навеса е от рисувано стъкло. Къщата е малка едноетажна измазана постройка от камък с две стаи и тясна тераса, опасваща цялата фасада. Семейството на Сталин е било изключително бедно и е живяло само в едната стая. На вратата е опънат шнур, но посетителят може да надникне вътре и да разгледа покъщнината — легло, малък гардероб, маса, самовар и очукана лампа. В тази стая семейството живеело, готвело и спяло.

Шатрата от витражно стъкло се крепи на позлатени мраморни колони. Къщата се намира сред огромна розова градина. Зад нея е музеят на Сталин, където се съхраняват всички предмети, свързани с детството и юношеството му, снимки и картини, изобразяващи всичко, което е вършел, както и снимки, правени при арестите му. По онова време той е бил много красив младеж с пламенни очи. Върху стената на голяма карта са проследени пътуванията му, затворите, където е лежал, местата в Сибир, където е бил заточен. Тук са и книгите, и докладите му, и статиите, писани за малките вестници. Животът му е неизменен — той винаги е следвал една линия, от която не се отклонява и до ден-днешен.

Надали в цялата история има човек, толкова почитан приживе. Може би само Август Цезар, но се съмнявам, че дори той, преди да умре, се е радвал на подобно уважение, почит и богоподобна власт над народа си каквато има Сталин. Всичко казано от Сталин се възприема като истина, дори да противоречи на естествените закони. Родното му място вече се е превърнало в място за поклонение. Посетителите на музея говорят шепнешком и стъпват на пръсти. Екскурзоводката беше красиво младо момиче. След като завърши разказа си, отиде в градината, отряза букет рози и подари на всеки от нас по едно цвете. Всички внимателно прибраха цветята, за да ги пазят като спомен от това свещено място. Не, едва ли в историята на човечеството има нещо подобно на това, което видяхме.

Щом Сталин упражнява такава власт приживе, какво ли ще стане, когато го няма? В много от речите, които слушахме в Русия, ораторите цитираха Сталин като неоспоримо доказателство и предизвикваха поразителен ефект, наподобяващ ipso dixit на средновековните схоласти, които сляпо обосновавали мнението си с изреченото от Аристотел. В Русия думите на Сталин са безспорна истина и не съществуват аргументи срещу нещо, казано от него. Независимо как е било постигнато това — с пропагандата, възпитанието, постоянните напомняния, вездесъщата иконография, изреченото от него неизменно е вярно. Ще го осъзнаете едва когато като нас чуете стотици пъти: „Сталин никога не греши. През целия си живот Сталин не е сгрешил нито веднъж“. И човекът, който го казва, го изтъква не като свое мнение, а като неопровержим факт, като абсолютна истина, неподлежаща на съмнение.

Отново се качихме на джипа и нашият кавалерист го подкара към една тясна долина, обрасла с лозя, от които се произвежда грузинското вино. И тук навсякъде по склоновете имаше укрепления. В долината и по планините от двете страни се виждаха стопанства. Гроздето тъкмо започваше да зрее. Имаше и овощни градини с портокалови дървета, ябълки, сливи и череши. Пътят беше тесен и неравен и на места го прорязваха поточета. Шофьорът крещеше от радост. Караше с главоломна скорост и тайно ни поглеждаше дали ни е страх — а ние наистина се бояхме. Държахме се здраво с две ръце, за да не изхвърчим от джипа, който с такава бясна скорост преминаваше през потоците, че водата се разплискваше на хиляди пръски и ни заливаше от горе до долу. Минахме през многобройни малки долини с ниви, разделени от планински проходи. Във всеки проход имаше укрепления, където в миналото хората от селцата са търсели закрила, когато нахълтвали нашественици.

Накрая спряхме до няколко къщи сред планинско лозе, където решихме да обядваме. Стотина души, облечени в най-хубави дрехи, се бяха събрали и мълчаливо чакаха нещо. След малко четирима мъже влязоха в къщата и изнесоха ковчег. Всички тръгнаха нагоре по хълма в дълга извита колона, понесли мъртвеца към вечния му дом на върха на склона. Дълго време не откъсвахме очи от тях и гледахме как все повече се смаляват, докато следват зигзагообразната планинска пътека нагоре към гробището.

Настанихме се сред лозето и изядохме чудовищното количество храна, която си бяхме приготвили за обяд — хайвер, салам, печена агнешка плешка, пресни домати, вино и черен хляб. Откъснахме си и грозде и се натъпкахме до пръсване. Впрочем това не се отрази кой знае колко добре на разслабените ни стомаси. Долината тънеше в обилна ароматна зеленина, а топлият въздух галеше приятно. Скоро се върнахме в джипа и изпаднахме в унес, докато се спускахме по пътя надолу към Гори.

Американците обикновено показват на гостите си Търговската палата, летището, новото съдилище, басейна и оръжейницата. Гостите в Русия трябва да видят музея и парка за отдих и култура. Във всеки град има музей и парк за отдих и култура. Вече започвахме да свикваме — пейките и дългите цветни лехи, статуите на Сталин и Ленин, каменните мемориални плочи за боевете, водени в града по време на революцията. Да откажеш да видиш местния парк за отдих и култура е проява на лошо възпитание, равносилна на това да откажеш да посетиш обект на модерното жилищно строителство в някой американски град. Макар да бяхме изтощени до смърт от друсането в джипа, макар да бяхме изгорели от слънцето, защото не носехме шапки, нямаше как да пропуснем парка за отдих и култура в Гори.

Вървяхме по чакълената пътека и разглеждахме цветята, когато откъм дъното на парка дочухме странна музика. Много приличаше на гайди на фона на тъпан. Тръгнахме по посока на звука и видяхме трима мъже — двама с флейти и един с тъпан. Веднага разбрахме защо сме ги сбъркали с гайди. Флейтистите задържаха въздуха в бузите си и музиката не спираше, докато си поемаха дъх. Беше дива и неудържима музика. Двамата флейтисти и тъпанджията стояха до входа на висока дървена ограда, а по клоните на околните дървета на гроздове висяха деца и се взираха в заграденото място.

Радвахме се, че дойдохме в парка, защото това се оказа националното състезание на Грузия по борба и днес бяха финалите. Състезанието продължаваше три дни и днес излъчваха републиканските шампиони.

В кръглото заграждение имаше място, подобно на арена, заобиколено със седалки. Тепихът беше десетина метра в диаметър и бе покрит с дебел слой дървени стърготини. От едната страна беше масата на съдиите, а зад тях — малък навес, където се събличаха състезателите.

Хората се отнесоха много гостоприемно с нас. Направиха ни място на една пейка и освободиха пътеката, за да може Капа да снима състезанието.

Двамата флейтисти и тъпанджията се настаниха на първия ред и състезанието започна. Състезателите носеха странни екипи — брезентови елеци, колани и шорти. Бяха боси.

Всяка двойка заставаше пред съдийската маса, където официално се признаваше правото на участие, после заставаха един срещу друг в двата края на тепиха. В този момент зазвучаваше дивата музика, подсилена от думкането на тъпана. Схватката започваше.

Беше особен стил борба. Най-подходящото сравнение, предполагам, е жиу-жицу. Не е позволено състезателите да хващат която и да е част от тялото на противника. Единствените разрешени захващания са за коланите и елеците. След като веднъж успееш да задържиш противника, трябва да го препънеш, да го хвърлиш във въздуха или след като загуби равновесие, да го събориш на земята и да го приковеш към пода. Дивата музика не спира, докато трае схватката. Замлъква едва когато единият борец загуби.

Схватките не продължаваха дълго. Обикновено минута е достатъчна, за да бъде хвърлен на земята единият от противниците. Щом свършеше едната схватка, друга двойка се приближаваше до съдийската маса. Този спорт изисква невероятна скорост, сила и техника. И наистина някои атаки бяха толкова внезапни и резки, че единият състезател излиташе във въздуха и се приземяваше на гърба си.

Въодушевлението на публиката нарастваше с напредването на състезанието и елиминирането на всеки следващ участник. За съжаление трябваше да тръгваме. Вечерта пътувахме с влак до Черно море, но преди това бяхме канени на откриването на Тифлиската опера. В джипа получихме седалищни травми и те започваха да ни създават проблеми. А преди да отидем на опера, ни предстоеше да изминем седемдесет километра. Джипът имаше проблем с бензинопровода и ние едва се влачехме по пътя, като често се налагаше да спираме и да го продухваме.

Пристигнахме в Тифлис ужасно уморени, всъщност толкова уморени, че отказахме да отидем на откриването на операта. Болният ми крак се беше натъртил в пощурелия джип и едва успявах да пристъпя. Нуждаех се от поне едночасова гореща вана, за да ме отпусне болката в капачката на коляното.

Най-после пристигнахме на претъпкана задушна гара. Преминахме през препълнения догоре влак и най-сетне се добрахме до нашия вагон — първокласен спален вагон от 1912 година, навяващ щастливи спомени. Зеленото кадифе бе същото както го помнехме. Тъмното дърво бе излъскано и полирано. Металните отблясъци и мирисът на старо ни бяха съвсем познати. Недоумявахме къде ли е бил през цялото време. Белгийците, които са строили тези вагони преди толкова години, са ги построили за вековете. Преди четири десетилетия са се смятали за най-добрите вагони на света, но и сега още са удобни и са в добро състояние. Тъмното дърво продължава да потъмнява с годините, а зеленото кадифе става все по-зелено — остатък от дните на величие и кралски блясък.

В купето беше непоносимо горещо и отворихме прозореца. На мига се появи намръщен пазач и го затвори, но щом излезе, ние отново го отворихме. Той, изглежда, бе разбрал колко сме вироглави, върна се, затвори прозореца и ни прочете конско на руски, размахвайки пръст под носа ни. Беше толкова вбесен заради този прозорец, че повече не посмяхме да го отворим, макар да се задушавахме в жегата. В превод това, което искаше да каже, означаваше, че по време на пътуването ще минаваме през тунели, през отворения прозорец ще влиза дим и ще изцапа зелената тапицерия. Не помогнаха никакви молби, нито обещания да помогнем при почистването на тапицерията, той още по-ожесточено размахваше пръст и ни прочете още едно конско. Веднъж установено правило в Русия не допуска никакви отклонения от него.

Тази случка ми напомни историята, която ми разказа американски офицер в Москва. През войната самолетът им се приземил в Москва. Бил изпратен часовой със заповед да не допуска никого на борда. Когато екипажът трябвало да се върне, часовоят не позволил на никого да се качи на самолета. Едва не бил застрелян, задето се опитвал да се качи, макар да издавал заповеди, да показвал пропуски и документи за самоличност. Накрая сменили часовоя, а не заповедта. Командирът обяснил, че заповедите са строги и е по-лесно да се смени часовоят, отколкото заповедта. Заповедта на втория часовой гласяла: „Пусни хората в самолета!“. Заповедта на първия: „Не пускай никого в самолета!“. Две различни заповеди или една променена заповед са способни да объркат човека. Много по-лесно е да се смени часовоят. Освен това сигурно този начин на действие е по-полезен за дисциплината. Когато човек трябва да изпълнява дадена заповед, е много по-всеотдаен, отколкото ако избира между две.

Без съмнение пазачът нямаше да ни остави да отворим прозореца. Можеше да се издушим, но това нямаше никакво значение. Не знаехме какво е наказанието за пътуване с отворен прозорец, но по сериозното му отношение отсъдихме, че сигурно е десетина години затвор.

Най-после влакът тръгна и ние се примирихме, че ще прекараме нощта в своята малка сауна. Уви, едва тръгнал, влакът спря. Цяла нощ спирахме на всеки три-четири километра. Най-после заспахме, потънали в пот, и сънувахме кошмари, че сме затрупани във въглищна мина.

На другата сутрин се събудихме много рано. Намирахме се на ново място, в различна страна. Бяхме навлезли в тропически район. Горите се спускаха досами железопътните коловози, наоколо растяха банани и въздухът бе влажен, за разлика от Тифлис, където земята и въздухът бяха сухи.

Къщичките край линията тънеха в цветя и гъста зеленина. Нацъфтелият хибискус се бе устремил нагоре по склоновете на планината и навсякъде растяха портокалови дървета. Местата бяха невероятно богати и красиви. Успоредно на влака имаше малки царевични ниви, царевицата бе висока и понякога като в Канзас достигаше два човешки боя. Виждаха се и бостани с пъпеши. В ранната утрин хората излизаха на праговете на просторните си къщи да посрещнат влака. Жените бяха облечени в ярки дрехи като всички хора от тропическите райони. Забрадките им бяха червени, сини и жълти, а полите пъстри. Пътувахме през бамбукови гори и гигантска папрат, през тютюневи ниви с високи растения. Тук къщите бяха качени на подпори и до първия етаж се стигаше по високи стълби. Под къщите играеха деца и кучета, облени от ранната утринна светлина.

Хълмовете бяха гъсто обрасли с красиви гори и където и да погледнеш, всичко тънеше в обилна растителност.

Стигнахме и до чаените плантации. Чаят е може би най-красивото растение на света. Ниски храсти се простираха в редици километри наред и се изкачваха по стръмните склонове на хълмовете. В ранната утрин жени в редици беряха младите листенца по върховете на чаените растения и пръстите им пърхаха из храстите като малки птички.

Събудихме се ужасно гладни, но какво да се прави, във влака не се предлагаше нищо за ядене. Всъщност през целия ни престой в Русия не намерихме нищо за ядене в нито едно превозно средство. Или си носиш храна, или стоиш гладен. Затова пътниците мъкнат вързопи — една десета дрехи и девет десети храна. Отново понечихме да отворим прозореца, но се задаваха още тунели и за пореден път ни бе забранено. В далечината и долу под краката ни синееше морето.

Влакът стигна до морето и тръгна успоредно на брега. Цялото крайбрежие представлява огромен курорт. На малко разстояние един от друг са разположени големи санаториуми и хотели, а плажовете са пълни с хора от ранна сутрин. Това е най-добрият курорт, най-идеалното място за почивка почти в целия Съветски съюз.

Влакът започна да спира на всеки няколко метра, за да слязат хората, които трябваше да останат в близката почивна станция. Това е почивката, която почти всеки руски работник очаква с нетърпение. Тя е награда за дългия и упорит труд. Тук е мястото за възстановяване на ранените във войната и болните. След като видяхме тази страна, спокойното море и усетихме топлия й въздух, разбрахме защо хората в цяла Русия непрекъснато ни повтаряха: „Само почакайте, докато видите Грузия!“

Батуми е доста приятно малко градче с тропически климат, с плажове и хотели, освен това е важно пристанище на Черно море.

Има много паркове и сенчести улици, а от морето полъхва бриз, който прогонва жегата.

Хотел „Интурист“ тук е най-хубавият и най-луксозният в Съветския съюз. Стаите са приятни, прясно боядисани и всяка стая има балкон с шезлонги. Цялата стена е в прозорци и във всяко ъгълче на стаята се усеща свежият въздух. След нощта, прекарана в старото купе, извадено сякаш от някой музей, изпълнените ни с копнеж погледи се плъзнаха по леглата, но за съжаление моментът не бе подходящ. Едва успяхме да измолим време за по една вана. Денят напредваше, а имаше да видим толкова неща.

Следобед обиколихме няколко почивни станции. Оказаха се огромни дворци, разположени сред величествени градини, и почти всички с изглед към морето. Опасно е да се представяш за познавач на съветските почивни станции. Почти всички, пътували из Русия, се е смятат за специалисти и почти всички се оборват взаимно. Редно е да говорим много предпазливо за тези почивни станции. Само ще повторим онова, което ни казаха там, но сигурно пак ще се намерят хора, които няма да са съгласни.

Първата почивна станция, която посетихме, приличаше на луксозен хотел сред горичка високи дървета. Към брега водеше голямо стълбище, а огромната тераса бе с изглед към морето. Станцията е на московския профсъюз на електротехниците и тук почиваха само електротехници. Поинтересувахме се какъв е редът да получат карти за почивка и ни обясниха, че във всеки завод и цех има комисия, която включва не само представители на работниците, но и заводския лекар. Комисията се съобразява с няколко фактора като стаж, здравословно състояние, степента на умора. Дават се и награди за извънреден труд. Ако работникът е боледувал и се нуждае от почивка, лекарите на заводската комисия го изпраща в почивната станция.

Част от станцията е за мъже, другата — за жени, а има и крило за семейства, които разполагаха с цели апартаменти. Има ресторант, където се хранят всички, зали за забавления, читални, музикални зали. В една от залите играеха шах, в друга — се играеше оспорвана партия тенис. Тенискортовете бяха пълни с играещи и зрители, а по стълбището върволица почиващи или слизаха на плажа, или се връщаха оттам. Хотелът разполага с лодки и рибарски принадлежности. Мнозина просто се бяха отпуснали в шезлонгите и гледаха към морето. Тук, сред топлия климат на Черно море, работниците се възстановяват след боледуване или след производствени травми. Обикновено почивката е двайсет и осем дни, но при заболяване престоят може да се удължи според преценката на заводската комисия.

Обясниха ни, че много профсъюзи разполагат с почивни станции на морето за своите членове, а описаната от нас почивна станция може да приеме триста души едновременно.

Няколко километра по-надолу на брега имаше санаториум. Той също напомня огромен хотел. Предназначен е за туберкулозно болни и с белодробни заболявания. Част от него е болница, а другата — почивен дом. Беше приятно и слънчево място. Леглата на лежащо болните бяха изнесени на балконите и те се наслаждаваха на морето и градините. Другите се разхождаха наоколо, слушаха музика и играеха неизменния шах — игра, която по значение отстъпва само на футбола.

Пациентите в този санаториум бяха изпратени от районните медицински комисии. Това бе място за почивка. Когато пристигнахме, сградата ни се стори празна, защото всички пациенти почиваха, но докато бяхме там, се чу звънец и малко по малко всички излязоха на разходка.

Разказаха ни, че има стотици такива санаториуми, и наистина, докато пътувахме с колата по крайбрежието, видяхме много от тях, сгушени сред дърветата по склоновете на хълмовете.

По пътя ни застигна силен тропически дъжд, затова се прибрахме направо в хотела и най-после успяхме да поспим няколко часа. Събуди ни странна музика. Първо се чуваше откъс от импровизация, изсвирен на кларнет в безпогрешно подражание на Бени Гудман. След края на откъса втори кларнет подемаше същата мелодия, но съвсем не в стила на Бени Гудман. Някак в полусън осъзнахме, че звуците идват от съседна стая. Някой пускаше откъси на Бени Гудман и после се опитваше да ги имитира, но твърде неуспешно. Това продължаваше без край — откъсът се повтаряше отново и отново. Едва когато човек се сблъска с бъркотията, в която повечето европейци превръщат американския джаз, може да разбере колко чиста, колко специална и уникална е американската музика. Вероятно нашите музиканти биха имали същите затруднения със сложните ритми и мелодика на грузинската музика. Без съмнение руснаците имат доста проблеми с нашата, но са заредени с голям ентусиазъм. В Тифлис нямаше много американска суинг музика, но в Батуми я чувахме доста често. Свиреше се непрекъснато в хотелите, където много от гостите бяха от Москва, а там интересът към нея е доста по-голям.

Вечерта ни поканиха на концерт на брега на морето на Тифлиския джазов оркестър. Оркестрантите заеха местата си на малка естрада до плажа и засвириха своя версия на американския джаз — „Блясък“, „Китайчето“ и „Настроение“ — навсякъде свиреха „Настроение“. На нас с Капа ни подариха огромни букети. Чувствахме се глупаво, прегърнали цветята. Нямаме навика и двамата да слушаме концерт, надничайки под седемкилограмов букет гладиоли. Букетите бяха огромни и ние нямаше къде да ги денем. Не можехме да ги оставим на земята и се налагаше да се взираме в оркестъра през стърчащите цветове.

Разбрахме защо руснаците не могат да свирят добре американска музика. Суингът е творчество и импровизация. Музикантът влага душата и въображението си в музиката. Този руски оркестър сляпо подражаваше на записите, които е слушал, а те не подлежат на подражание. Ако искат да свирят суинг, трябва да вземат темата например на „Дина“ и да импровизират върху нея. Само така би се получила добра музика. Нямаше да е американски суинг, но щеше да е грузински.

После оркестърът с облекчение засвири своята музика и се понесе във вихрените грузински танци. Ние също изпитахме облекчение, защото сега те се чувстваха у дома си и музиката беше истинска. След концерта диригентът и няколко музиканти дойдоха да вечерят с нас в хотела. Диригентът бе мускулест ентусиазиран човек и с помощта на „безкрайното нагаждане на превода на Хмарски“ се опитахме да му разкажем за американския суинг, как е възникнал, как се е развивал и какво представлява. Беше очарован от нашата теория. От време на време той или някой от оркестрантите се впускаха в многословни обяснения на грузински. Идеята, че в основата се поставя проста мелодия и музикантът твори около нея музика, която не подлежи на записване и не може да бъде съхранена, а само изсвирена, бе нова за тях. Диригентът и музикантите му слушаха и все повече се въодушевяваха. Казахме им, че не е задължително темата да е американска. Със същия успех можеха да импровизират и върху грузинска тема и вероятно щяха да се справят по-добре. След малко наскачаха от местата си и се сбогуваха. Представихме си как някъде в нощта на брега на Черно море се носят луди импровизации по американски образец.

Така и не успяхме да се наспим нито веднъж, бяхме преуморени, защото през цялото време бяхме на педал и нито за миг не можехме да се отпуснем и замислим. Фотоапаратите на Капа тракаха като кречетала и използваните филми продължаваха да се трупат. Може би на това се дължеше умората ни — непрекъснато разглеждахме нещо и все имаше какво да се види. При нормалния ни начин на живот, когато не полагаме особени усилия, се запознавах с новите неща постепенно, а през останалото време почивах и не се занимавах с нищо. При ограниченото време, с което разполагахме при това пътуване, вниманието ни беше ангажирано всяка минута и това безкрайно ни изморяваше. Имаше и друго — животът ни беше образец на добродетел, която с едно-две изключения нямаше равна на себе си в световната история. Отчасти това бе съзнателно, защото бяхме твърде заети, но отчасти се дължеше на факта, че порокът в Русия е нещо рядко срещано. Ние сме обикновени човешки индивиди. Обичаме дрехата да открива изящния глезен, че и няколко сантиметра по-нагоре, особено ако кракът е обут в хубав найлонов чорап. Харесват ни всички номера, лъжи и дребни измами, до които жените прибягват, за да направят някой невинен мъж на глупак и да го вкарат в капана. Много обичаме хубавите прически, парфюма, красивите дрехи, лака за нокти, червилото, сенките за очи и изкуствените мигли. Искаме да ни мамят и да ни правят на глупаци. Обожаваме изтънчените френски сосове, вината от добри години и шампанско „Периежуе“, за предпочитане от 1934 година. Обичаме омайния аромат на сапуните за вана и меката тъкан на белите ризи. Обичаме циганската музика, изпълнявана от огромен дяволски оркестър цигулки. Обичаме и лудия писък на тромпета на Луис Армстронг, и истеричния кикот на кларнета на Пий Уий Ръсел. И точно ние водехме кристално добродетелен живот и съзнателно отбягвахме порока. Най-честите упреци към чужденците в Съветския съюз са за пиянство и разврат. Ето защо, макар да пием умерено и да не сме по-склонни към разврат от другите хора, бяхме решили да живеем като светци. Успяхме да се справим с тази задача, но самите ние не бяхме особено доволни от това.

Може би имаше още нещо, което ни изморяваше. Разговорите, които водехме, винаги бяха на високо интелектуално ниво. Нямаме намерение да твърдим, че руснаците са тесногръди хора, които презират алкохола и разврата. Не знаем какви са в най-интимните си моменти. Сигурно всички се преструвахме малко пред другите, както домакините обичат да се покажат пред гостите. Както и да е — вече бяхме не само крайно уморени, но и усещахме как червейчето на упадъка се раздвижва под кожата ни.

Сутринта валеше проливен, но топъл дъжд, затова се обърнахме на другата страна и продължихме да спим. Към десет часа слънцето разкъса облаците и нашите домакини дойдоха да ни вземат, за да ни заведат в държавна чаена плантация.

Поехме покрай морето. Оттам сред зелените хълмове навлязохме в скрита долина, където на километри се простираха редиците тъмнозелени чаени храсти, а тук-таме се мяркаха горички портокалови дървета. Природата бе много красива. Това бе първото държавно стопанство, което посещавахме.

Но нека и сега не правим обобщения. Само ще разкажем какво видяхме и чухме. Стопанството се управлява като американска корпорация. Има управителен съвет на директорите и работниците. Всяко семейство има апартамент, а жените, които работят, дават децата си на ясли. Работниците от стопанството имат същия статут като заводските работници.

Плантацията беше много голяма и има собствени училища и оркестри. Директорът е делови човек, който спокойно би се справил с управлението на филиал на американска компания. Държавните стопанства — совхозите — са много различни от кооперативните — колхозите, където всеки селянин има дял от прихода на колектива. А това е просто предприятие за отглеждане на чай.

Мъжете обработват земята, а жените берат чая, защото пръстите им са по-чевръсти. Те вървяха по полето в дълги редици и пееха и разговаряха, докато работеха. Гледката бе много живописна. Капа направи безброй снимки. И тук, както навсякъде, се присъждаха награди за отлична работа. Едно момиче имаше медал за бързо бране на чай. Ръцете й се стрелкаха като светкавици над храстите, откъсваха връхните светлозелени листенца и ги пускаха в коша, който носеше. Тъмнозеленият цвят на храстите и пъстрите дрехи на берачките изглеждаха много красиви на фона на баира. В подножието бе спрял камион, който чакаше да откара прясно набрания чай за обработка.

Последвахме камиона до фабриката. Всички дейности там са автоматизирани. Чаят се обработва в мацератори, а безкрайни ленти го пренасят през сушилните. Във фирмата работят само жени, жена директор, жени дегустатори. Жени управляват машините, където чаят се мацеризира, грижат се за огромните пещи, където чаят се суши. Жени сортират чая и го опаковат. Само палетите с опакования чай се пренасят от мъже.

Директорката на завода, красива жена на около четиридесет и пет години, е завършила селскостопански техникум. Поверената й фабрика произвежда много сортове чай — от най-скъпите от връхни листенца до пакетите пресован чай, които заминават за Сибир. И понеже чаят е най-масовата напитка на руснаците, чаените плантации и фабриките за обработка на чай се смятат за един от най-важните отрасли в района.

На тръгване директорката ни подари по един голям пакет най-качествен, истински прекрасен чай. Отдавна се бяхме отказали от кафето, защото ако изобщо намерехме кафе, то не ставаше за пиене. Бяхме се научили да пием чай, но от този момент започнахме сами да го запарваме за закуска. Разбира се, нашият беше много по-хубав от чая, който се продаваше.

Спряхме до детска градина, където петдесет-шестдесет деца играеха на зелената трева. Това бяха децата на жените, които прибираха чай на полето. Капа избра едно красиво момиченце с дълги къдрави коси и големи очи. Искаше да я снима, но тя се смути, разплака се и никой не можеше да я успокои. Той засне момченце, което също плачеше. Учителката обясни, че детето лесно се разстройва, защото не е грузинче, а сираче от Украйна, осиновено от тукашно семейство. Трудно свиквало, защото още не знаело езика. Много грузински семейства са осиновили деца от опустошени райони. Гражданите на Грузия, която не е пострадала от войната, чувствали отговорност пред народа си. Често спирахме и се отбивахме в малките къщи, заобиколени от градини и овощни дървета. Навсякъде ни черпеха ту с шепи лешници, ту със сирене и пресен черен хляб, ту с круша, току-що откъсната от дървото зад къщата, или чепка грозде. Струваше ни се, че ядем непрекъснато, но нямаше как да откажем. Опитахме и грузинската водка. Никому не я препоръчваме — много е люта. Направо може да те подпали. Стомасите ни просто не бяха способни да я понесат. Всъщност това изобщо не е водка, а нещо, което наричахме „грапа“ или „дестилирано“ вино. Прекалено е силна за нас.

Когато коремите ни бяха пред пръсване, ни настигна директорът на стопанството. Беше висок слаб мъж в партизанска униформа и твърда шапка. Покани ни вкъщи да похапнем. Бог да ни е на помощ! Чрез Хмарски и още един преводач заявихме, че ако сложим в уста още една хапка, ще се пръснем. Обеща ни, че хапването ще е символично, а ние ще му окажем голяма чест, ако посетим дома му и изпием чаша вино с него.

Вече бяхме склонни да повярваме, че тайното оръжие на Русия, поне оръжието, предназначено за гостите, е гощавката, но просто нямаше начин да откажем малка почерпка и чаша вино. Така че тръгнахме с него към дома му — малка спретната къщичка на върха на хълма.

Трябваше да се досетим. На чистата току-що окосена полянка на двора стояха повече хора, отколкото можеше да се очаква при обикновено похапване и чаша вино. От къщата излязоха две красиви момичета с кани вода в ръце. Поляха ни и ние измихме ръцете и лицата си. След това ни подадоха бели кърпи, избродирани с червено, за да се избършем.

Накрая ни поканиха да влезем вътре. Коридорът ни отведе в голяма стая. По стените бяха закачени вълнени килимчета с ярки цветове. Някои от тях ни напомниха шарките на индианските одеяла. На пода бе постлано нещо подобно на мексиканска рогозка. Ала видът на масата за малко не ни довърши. Беше дълга около четири метра, отрупана с ядене, и около нея бяха насядали към дванайсет души. Това бе единственото угощение или вечеря, където ордьовърът беше пържено пиле и една порция се състоеше от половин пиле. Оттам преминахме на студено варено пиле, полято със студен сос, зелен на цвят, с прекрасен вкус на подправки и заквасена сметана. Следваха соленки със сирене, доматена салата и грузинска туршия. Сетне на масата се появи вкусно агнешко, задушено с гъст сос, и някакво пържено бяло сирене. На масата имаше купчини плосък грузински ръжен хляб, подреден като чипове за покер, а в средата на масата бяха струпани на камари плодове — грозде, круши и ябълки. Най-ужасяващо бе, че всичко беше толкова вкусно, ароматите толкова различни, че искахме да опитаме всяко ястие. Не можехме дъх да си поемем от преяждане. Капа, който се гордее с тънката си талия и за нищо на света не би отпуснал колана си, започваше да придобива втора брадичка, а очите му бяха изпъкнали и кървясали. И на мен ми се струваше, че ако има начин да погладувам два-три дни, ще успея да се върна към нормалното си състояние.

Тук се сетих за една история и най-сетне успях да я разбера. Разказа ми я англичанин, който през войната бил изпратен в Америка по работа. Изпратили го в Средния запад. Където и да отидел, се чудели как да го нагостят. Вечерял по три-четири пъти. Обедите били ужасяващи, но и между храненията хората не спирали да го тъпчат. Съжалявали го, защото в Англия гладували. Искали да го нахранят предоволно, за да може известно време да преживява от натрупаните тлъстини. На третия ден му прилошало, но не го оставили да спре. На края на седмицата бил в отчайващо състояние. Стомахът му, привикнал на оскъдната английска храна, окончателно се разбунтувал. Колкото по-зле се чувствал, толкова повече го съжалявали заради глада и толкова повече го тъпчели. Бил честен човек и още от самото начало се опитал да обясни, че огромните количества храна го депресират, но те просто не му повярвали. Затова бил принуден да излъже, че му е съвестно да изяжда толкова много, докато близките му в Англия не са и сънували такива деликатеси. Те само му се изсмели и трябвало да продължи да яде. Веднъж по пътя към една ферма заявил, че според него безогледното клане на пилета е достойно за съжаление и че бил намерил пера на бръснача си, докато се бръснел сутринта. В края на втората седмица от посещението си припаднал. Завели го в болница и изпомпали съдържанието на стомаха му. Лекарят го предупредил, че в това състояние не бива да прекалява с яденето, дори да е много гладен. Той се изкискал идиотски, обърнал се на другата страна и заровил лице във възглавницата. Когато ми разказа тази история, помислих, че преувеличава, но сега все повече се убеждавах, че е чиста истина.

Представиха ни на всичките гости и ни поканиха да седнем. Тогава започнаха проблемите ни. Ако не ядяхме, ни подканяха да си вземем, ако ядяхме, чиниите ни веднага се допълваха. Каните с вино се предаваха по масата, а виното беше превъзходно, леко и силно ароматно. Вероятно именно то спаси живота ни. След няколко чаши вино домакинът се изправи. От кухнята дойде съпругата му и застана до него. Беше красива жена с волево лице. Директорът пи за наше здраве и за здравето на Съединените щати. После избра най-добрия си приятел да ръководи пиршеството. Обясниха ни, че това е стар грузински селски обичай. Според него домакинът посочва свой приятел за главен на трапезата. От сега нататък никой на масата няма право да вдига тост. Ако някой иска да произнесе наздравица, трябва да уведоми главата на церемонията, който обикновено се избира заради способността му да държи речи, и той вдига тоста. Това спестява на гостите необходимостта да говорят.

Ръководителят на церемонията произнесе дълга реч. Да не забравяме, че дори и най-кратката реч в нашия случай бе дълга, защото всяко изречение се превеждаше на руски, а после и на английски. Кой знае колко идеи са били объркани или не са достигнали до нас особено към края на вечерята. Ораторът беше местен икономист и след обичайните любезности по време на първата реч се разпростря върху собственото си хоби. Осъди непредвидените обстоятелства и неразбирателствата, които разделят американците и руснаците, но, както каза, имал разрешение на проблема и то било търговията. Според него между Русия и Америка трябвало да се подпише договор за търговия, тъй като Русия имала огромна нужда от това, което се произвежда в Америка — селскостопанска техника, трактори, камиони, локомотиви. Предположи, че Съединените щати навярно се нуждаят от някои неща, произвеждани в Русия, и спомена скъпоценни камъни и злато, дървесна пулпа, хром и волфрам. Изглежда, отдавна бе размишлявал по въпроса и сигурно не бе запознат с трудностите пред подобен вид разбирателство, а да си признаем, и за нас те бяха неизвестни.

Тъй като бяхме чужденци и не можехме в писмен вид да поискаме думата, ни бе разрешено лично да отговорим на поздрава му. Така че вдигнахме тост за премахването на всякакъв вид завеси — железни, найлонови, завеси от лицемерие и завеси от суеверие. Изразихме мнението, че завесите са прелюдия към войната и ако започне война, то ще се дължи на една от следните две причини — глупост или ако е предизвикана съзнателно. Ако някой политик може да предизвика война, той трябва да бъде отстранен. Ако войната може да бъде предизвикана от глупост, тогава причините трябва да бъдат разгледани по-обстойно. И тъй като нито дори най-глупавият и войнствено настроен човек не би повярвал, че съвременната война може да бъде спечелена от някого, предложихме всеки политик, откъдето и да е той, който сериозно предлага войната като разрешение, да бъде преследван като невменяем престъпник. Капа е бил свидетел на много войни, аз на по-малко, но и двамата имаме твърди убеждения по въпроса.

След нашия тост виното се лееше като река. Всички наскачаха и искаха да се чукнат с нас. Вдигнаха и грузинския тост на най-близките приятели. При него всеки, който пие, преплита ръка с ръката на съседа си и пие от собствената си чаша. Жените надничаха от кухнята, а край входната врата се бяха струпали съседите. Разбира се, каните с вино поеха и в тяхна посока.

Грузинците, с които се запознахме, приличаха на уелсците. Да речем, от десет мъже поне седем имат хубав глас. Дойде време и на песните — завладяващи многогласни песни. Това бяха песни на грузинските овчари от планините и песни от незапомнени времена. Гласовете бяха тъй прекрасни и се сливаха тъй възхитително, че почти приличаха на професионален хор. Постепенно ритъмът се ускори. Двама мъже взеха по един стол, обърнаха ги на коленете си като барабани и танците започнаха. Жените излязоха от кухнята и затанцуваха. Мъжете наскачаха от масата и също се впуснаха в танца. Танцуваха под съпровод на множеството мъжки гласове, тупането по дъната на обърнатите столове и пляскането на ръце.

Музиката беше великолепна. Танцуваха ту мъж, ту жена, а понякога заедно — бързите ситни стъпки на традиционните грузински танци. Ето какво се случи, когато се отбихме само да похапнем и да изпием по чаша вино в един грузински дом. Едва успяхме да се измъкнем.

Докато с бясна скорост се спускахме надолу по пътя, отново заваля.

Същата вечер трябваше да пътуваме с влак за Тифлис, но преди това се предвиждаше да отидем на театър. Бяхме толкова изтерзани от умора, вино и впечатления, че пиесата не остави спомен в съзнанието ни. Гледахме „Едип цар“ на грузински. Очите ни се затваряха, но успяхме да забележим, че ролята на Едип се изпълняваше от красив мъж с лъскав златен зъб и огнено червена перука. През цялото време се разхождаше нагоре-надолу по едно стълбище. Рецитираше репликите си високо и изразително. Докато стигнем до сцената, когато Едип си избожда очите и разкъсва окървавената си риза, ние с големи усилия държахме очите си отворени. Публиката през половината представление гледаше нас, гостите от Америка, които бяхме за тях едва ли не като гости от Марс. Надали сме направили добро впечатление, защото бяхме полузаспали. Нашият домакин ни изведе от театъра, натика ни в автомобила, а после ни заведе до самия вагон, а ние през цялото време се движехме като сомнамбули. Тази нощ изобщо не спорихме с пазача за затворения прозорец. Строполихме се в леглата и заспахме веднага.

Тези страхотни грузинци бяха достойни съперници. Не можехме да се мерим с тях нито в яденето, нито в пиенето, нито в танците и песните. Заредени са с буйната жизненост на италианците и физическата енергия на бургундците. Всичко, което правеха, го правеха с размах. Никак не приличат на руснаците, с които се запознахме, и е разбираемо защо хората от другите съветски републики толкова се възхищават от тях. Жизнеността им не само не помръква от тропическия климат, а разцъфтява още повече и нищо не е в състояние да потисне независимия им дух. Нашественици, царски армии, деспоти, дребни местни сановници са го подлагали на изпитания векове наред. Опитвали са се да го унищожат, но не са успели дори да го накърнят.

Влакът пристигна в Тифлис около единайсет. Събудихме се малко преди това, облякохме се набързо, отидохме в хотела и продължихме да спим. Не хапнахме, не изпихме дори чаша чай, защото преди да отлетим за Москва на другата сутрин, трябваше да свършим някои неща. Вечерта интелигенцията и културните дейци от Тифлис даваха прием в наша чест. И ако изглежда, че настоящото творение се превръща в отчет за погълнатата храна, то наистина е така. От разказа ми излиза, че сме яли непрекъснато, а ние тъкмо това и правехме.

Както обилната храна и вино могат да преситят тялото и да му станат безразлични и усетът към подправките и марковите вина да се притъпи, така и съзнанието може да бъде задушено от впечатления, смазано от видяното, безчувствено към цветовете и движенията. Ние страдахме от преяждане, препиване и прекалено много впечатления. Казват, че в чужбина впечатленията са ясни и точни през първия месец. После се размиват и възприятията се изострят отново едва след петата година. Ето защо човек трябва да остане в чуждата страна месец или пет години.

Вече ми се струваше, че не възприемаме ясно нещата. Изпитвахме едва ли не ужас от предстоящата вечеря с грузинската интелигенция. Бяхме толкова уморени, че не ни се слушаха речи, още повече интелектуални. Не ни се мислеше за изкуство, политика, икономика, международни отношения, но най-вече не ни се ядеше и пиеше. Имахме единствено желание да си легнем и да се наспим преди тръгването на самолета, но грузинците бяха толкова мили и любезни, че нямаше как да не отидем на приема. Трябваше да се доверим на грузинците и националния им дух, защото вечерята съвсем не бе такава, каквато си я представяхме.

Дрехите ни бяха в окаяно състояние. Пък и не може да са много, когато пътуваш със самолет. Панталоните ни не бяха гладени, откакто пристигнахме в Съветския съюз, саката ни носеха следите от небрежно боравене с храна, а ризите ни бяха чисти, но зле изгладени. Доста бяхме далеч от представата за красиво и добре облечени богати американци. Въпреки всичко Капа си изми косата и това трябваше да разреши проблема и на двама ни. Изтрихме с гъба по-податливите петна от саката си, облякохме чисти ризи и бяхме готови.

Със зъбчатата железница се качихме до великолепен ресторант на върха на хълма с изглед към долината. Беше се мръкнало и градът под нас бе облян в светлина, а вечерното небе, обагрено в златисти отблясъци, изпъкваше очертано от Кавказките планини.

На приема имаше много гости. Струваше ни се, че масата се простираше на два километра. Бе сервирана за осемдесет души, сред които имаше танцьори, певци, композитори, кинорежисьори, поети и писатели. Трапезата бе отрупана с цветя, красиво подредена, а улиците долу в подножието на скалата приличаха на нанизи от диаманти. Сред певиците и танцьорките имаше много красиви жени.

Вечерята започна както всички подобни приеми с няколко скучни речи. Ала грузинската природа и грузинският дух не понасят нагласените неща и сценарият веднага се разпадна. Грузинците не понасят скуката и не умеят да се държат неестествено. Започнаха да пеят — кой солово, кой хорово. Развихриха се и танци. Наляха вино в чашите. Капа се прояви, като изтанцува казачок — не беше връх на грациозността, но все пак бе забележително, че изобщо бе в състояние да го стори. Може би краткият сън ни зареди с нови сили, може би помогна виното, но банкетът продължи до късно през нощта. Спомням си, че един грузински композитор вдигна чаша и каза: „По дяволите политиката!“. Спомням си също, че напразно се опитвах да танцувам някакъв грузински танц с една красива жена, а тя се оказа най-великата грузинска танцьорка. Спомням си, че накрая всички пеехме в хор по улиците на града и че милицията дойде да провери какъв е поводът за песните и се присъедини към нас. Господин Хмарски се поразвесели, тъй като в Грузия бе чужденец като нас. Езиковите бариери се стопиха, националните граници изчезнаха и вече нямаше нужда от превод.

Прекарахме чудесно, а вечерята, която бяхме очаквали с такъв ужас и неохота, се превърна в превъзходно преживяване.

Призори се добрахме до хотела. Нямаше смисъл да си лягаме, защото самолетът ни излиташе след няколко часа. Полумъртви, събрахме багажа и успяхме някак да се доберем до летището. Така и не разбрахме как смогнахме.

Както винаги, трябваше да отидем на летището в тъмни зори. Домакините ни откараха с една голяма кола. Имаха болнав вид, но и ние не се чувствахме по-добре. В крайна сметка банкетът, продължил цяла нощ, не ни зареди с кой знае колко енергия. Пристигнахме на летището с чантите, фотоапаратите и филмите си точно преди зазоряване и както винаги се настанихме в ресторанта да пием чай и да ядем големи курабии. На стартовата линия в другия край на летището руските изтребители излитаха по двойки да патрулират.

Г-н Хмарски бе изморен и малко разсеян. От нашата страна на летището голям транспортен самолет С-47 пусна двигателите си и хората започнаха да се качват на борда. Попитахме дали не е нашият самолет, но отговориха, че не е. Скоро излетя. След около час отново попитахме къде е нашият самолет. Сега излезе, че именно той е излетял преди малко. Кремълският гремлин отново се бе заловил за работа. Оплака се с лека горчивина. Никой не ни каза, че трябва да се качим на онзи самолет. Дори Хмарски се възмути и проведе дълъг сприхав разговор на висок тон с коменданта на летището, съпроводен с яростно ръкомахане и онези руски думи, съдържащи непроизносими за нас съгласни. Приличат на пукот на фишеци. Г-н Хмарски заплаши, че ще докладва за инцидента в съответната инстанция и комендантът се оклюма. После внезапно лицето му се озари.

— Ще пътувате със специален самолет — каза той. — В момента се подготвя за полет.

Това истински ни впечатли, защото през целия си живот никога не бяхме летели със специален самолет и си представихме как се изтягаме на пода и заспиваме. Самолетът ще излети след час. Толкова време бе необходимо за подготовката. Върнахме се в ресторанта и се заехме с поредната порция чай и курабии.

След час отново отправихме запитване. Изглежда, по двигателя имаше малко работа и навярно бяха нужни около тридесет и пет минути, пред да отлетим със своя „специален самолет“.

Междувременно домакините съвсем се оклюмаха. Опитахме се да ги придумаме да се приберат в Тифлис и да си легнат, но те бяха изключително любезни и отказаха. Държаха да ни изпратят. Изпихме по още две чаши чай, още четиридесет и пет минути и ние отново отправихме запитване. Според коменданта имаше изгледи турска правителствена делегация да пътува за Москва, за да участва в честването на осемстотингодишния юбилей на града. Та те щели да пътуват с нашия самолет, ако нямаме нищо против. Щели да делят с нас специалния ни самолет, стига да разрешим. Е, не че си падаме по турското правителство, но щом въпросът стои така, не можехме да откажем на представителите на цяла суверенна нация правото да летят до Москва с нашия малък специален самолет. Проявихме голямо великодушие и дадохме съгласието си.

— Нека се качат в самолета — казахме, — могат да пътуват с нас.

Имаше само един малък проблем. Още не били пристигнали на летището. Били в Тифлис, но щели да пристигнат след половин час.

Върнахме се в ресторанта и пак изпихме по две чаши чай и хапнахме големи курабии. Слънцето се издигна и въздухът се нажежи. Руските патрулни самолети все така излитаха и кацаха. Очите ни смъдяха като при пълна и непреодолима умора. След час отново отидохме при коменданта и дори господин Хмарски се бе ядосал. Къде се беше дянала турската делегация?

Ами май влакът им още не бил пристигнал в Тифлис. Имало закъснение някъде по трасето и тъй като им бе обещано разрешение да летят с нашия самолет, комендантът не смяташе за редно да изоставим турската делегация. Дали ще имаме нещо против да почакаме още може би около половин час.

Вече ни бе дошло до гуша от чая, но се върнахме в ресторанта и изпихме още по чаша. Едва успяхме да го преглътнем. Хмарски се хвана за главата. Тогава му напомних разговора ни за гремлините и твърдението му, че в Съветския съюз не вярват в духове.

— Е, господин Хмарски — попитах аз, — сега вече вярвате ли в духове?

Той уморено вдигна очи, удари с юмрук по масата и се втурна с крясъци към коменданта.

По това време домакините ни от Тифлис вече бяха насядали под едно дърво в градината на летището и спяха непробудно. Ние обаче не можехме да заспим, защото самолетът ни трябваше да излети след тридесет и пет минути.

След два часа и половина пристигна с камион багажа на турската делегация — двадесет издути куфара, но ни следа от турци. Оказа се, че след като пътували цяла нощ, турците се чувствали малко пораздърпани и мръсни, та отишли в хотела да вземат по една вана, да закусят и да си починат. Комендантът много съжаляваше, но въпросът бил с международно значение и ако не възразяваме да пуснем турците в своя самолет, ще го направим най-щастливия човек на света, а току-виж си запазил службата и доброто име.

И ние отново проявихме великодушие. Открихме един научен факт: установихме колко точно е в състояние да вмести човешкият организъм. Нашите бяха достигнали пределната точка.

В дванадесет и половина турската делегация пристигна. Бяха дебели — четирима мъже и две жени. Нямахме представа какво ще правят с двадесет огромни куфара, след като щяха да останат най-много две седмици. Може пък да си носеха сгъваеми хареми. Преминаха важно-важно през летището, качиха се в самолета и тъкмо да затворят вратата, ние го обсадихме. След кратка препирня на входа турската делегация накрая ни пусна да се качим. Оказа се, че това изобщо не бил нашият самолет, а на турската делегация. Не ние им бяхме разрешили да пътуват с нас, а те на нас. Това съвсем не им допадаше. Не ни се щеше да им напомняме, че като американски данъкоплатци ние осигуряваме доларите за защитата на демокрацията във великата им държава. Искахме само да се качим в самолета и незабавно да се махнем от Тифлис. Господин Хмарски се просълзи. Той заплашваше с де що му се мернеше пред очите. Бе решил да напише за инцидента във всички московски вестници.

Най-после ни пуснаха в самолета. Турците — доста закръглени, доста пълнички, се настаниха по местата си, сумтейки недоволно и хвърляйки подозрителни погледи на багажа ни. Държим да отбележим, че не бяхме срещали турци, които да миришат толкова приятно. До един ухаеха така, сякаш се бяха подстригали за два долара. Имах чувството, че докато ние висяхме на горещото летище, те се бяха къпали в розова есенция.

Несръчно помахахме за довиждане на своите домакини от Тифлис. Бяха изключително любезни и гостоприемни, въпреки че доста им досадихме. Нашият приятел кавалеристът махаше с все сила. Нищо не бе в състояние да го измори.

В самолета беше задушно. Както обикновено, климатичната инсталация бе повредена, а миризмата на розова есенция нетърпима. Самолетът тежко се издигна във въздуха и бързо започна да набира височина, за да прелети над Кавказ. По билата долу се виждаха древните замъци и крепости.

Грузия е вълшебна страна и още щом я напуснеш, се превръща в съновидение. А грузинците са вълшебници. Истина е, че страната им е сред най-богатите и красиви на света, а те са достойни за нея. Сега вече ни стана напълно ясно защо руснаците все повтаряха: „Докато не видите Грузия, все едно нищо не сте видели“.

Прелетяхме над Черно море и отново се приземихме в Сухуми. Този път екипажът не отиде да поплува. Редицата от жените все така продаваше плодове. Купихме грамадна щайга праскови за московските кореспонденти. Нарочно ги избрахме корави, за да не омекнат. За жалост те въобще не омекнаха. Просто си изгниха такива, каквито ги купихме.

Прелетяхме над Кавказ и се снижихме над безкрайните равнини. Не кацнахме в Ростов, а продължихме направо за Москва. Там беше студено. Зимата настъпваше бързо.

Г-н Хмарски бе много нервен човек. Този път едва не го уморихме. Дори дяволчето му бе изтощено. На летището минахме без всякакви проблеми. Посрещнаха ни, чакаше ни кола и стигнахме до Москва без каквито и да е затруднения. Много се зарадвахме на стаята в „Савой“ с нейната ухилена маймуна, налудничавите кози и рибите, набодени на рогата им. Бюстът на Лудата Ела кимна и ни намигна, докато се изкачвахме по стълбите, а препарираната мечка се изопна и отдаде чест.

Капа се настани във ваната с един стар британски финансов бюлетин. Доколкото зная, цялата нощ прекарал във ваната.