Джон Стайнбек, Робърт Капа
Руски дневник (6)

Шеста глава

Отново бяхме в Москва. Най-после се отдадохме на удоволствието да слушаме родния си език и да общуваме със сънародници. Колкото и мили и любезни да бяха с нас украинците, ние си оставахме чужденци за тях. Беше ни приятно да си побъбрим с хора, които знаят кои са Супермен и Луис Армстронг. Ходехме на гости в уютния дом на Ед Гилмор и слушахме записите му със суинг. Изпраща му ги кларнетистът Пий Уий Ръсел^[1]. Ед казва, че няма представа как би изкарал зимата, ако не е радушният принос на Пий Уий към плочите му.

Суийт Джо Нюман покани няколко руски момичета, с които ходехме да танцуваме в московските клубове. Суийт Джо е прекрасен танцьор, затова пък Капа танцува забавно, но опасно с дълги подскоци в стил „заек“.

Хората от посолството се отнасяха много мило с нас. Военният аташе генерал Мейкън ни отпусна флакони с ДДТ, за да се предпазваме от мухите, когато пътувахме извън Москва, защото в някои райони, пострадали от бомбардировките, мухите причиняват наистина големи неприятности. На някои от местата, където пренощувахме, дори се натъкнахме и на други дребни досадни натрапници. Някои сътрудници в посолството отдавна не се бяха връщали в Америка и разпитваха за какво ли не — за предвижданията за бейзбола, как ще премине футболният сезон или какви са изборните резултати в някои райони на страната.

В неделя разгледахме военното изложение по брега на реката край парка „Горки“. Имаше най-различни модели самолети, танкове, оръдия, картечници, бронетранспортьори, противотанкови оръдия и всякакво германско оръжие. Покрай експонатите се разхождаха военни с децата и жените си и им обясняваха всичко професионално, а децата със страхопочитание гледаха оръжието, пленено с помощта на собствените им бащи.

На реката бяха организирани състезания с лодки — малки водни скутери с външни мотори. Направи ни впечатление, че много от моторите са „Евинруд“ или други американски модели. Състезаваха се различни клубове и групи по предприятия. Някои лодки се управляваха от момичета. Решихме да заложим на една русокоса, изключително красива девойка, просто защото беше красива, но за съжаление тя не успя да се класира. Момичетата се оказаха по-издръжливи и по-конкурентни състезатели от мъжете. Рискуваха повече на завоите и управляваха лодките с чаровно безразсъдство. Суийт Лана също беше с нас. Носеше морскосин костюм и шапка с малка воалетка, а в бутониерата на ревера й бе закачена сребърна звездичка.

После отидохме на Червения площад, където се виеше поне половин километър дълга опашка за мавзолея на Ленин. Пред входа неподвижни като восъчни фигури, без дори да мигат, две млади войничета стояха на пост. Почти всеки ден хиляди посетители бавно се нижат към входа на мавзолея, за да зърнат мъртвото лице с изпъкналото чело, острия нос и решителната брадичка на Ленин. Това е нещо като религиозен ритуал, макар че те никога не биха го нарекли така. В другия край на Червения площад има мраморна площадка, където в миналото са екзекутирани осъдените на смърт, а сега е отрупана с букети от книжни цветя и червени знамена.

Върнахме се в Москва само защото оттук трябваше да излетим за Сталинград. Капа уреди да проявят филмите му в Америка, където апаратурата е по-добра и качеството по-високо. За щастие се прояви шестото му чувство и както се оказа, интуицията му ни е помогнала много.

Както обикновено излитането ни от Москва не бе при най-благоприятни обстоятелства. Както обикновено бяхме стояли на гости до късно през нощта и не си бяхме доспали. И този път под портрета на Сталин час и половина пихме чай, докато подготвят самолета за полет. Самолетът беше като предишния и вентилацията не работеше. Струпаха багажа на пътеката между седалките и излетяхме.

Гремлинът на Хмарски не миряса по време на цялото ни пътуване. Почти всичко, което беше уредил или запланувал, се осуетяваше. В Сталинград нямаше представители на ВОКС и когато пристигнахме в малката обрулена от вятъра сграда на летището, нямаше кой да ни посрещне. Ето защо г-н Хмарски трябваше да намери телефон и да се обади в Сталинград за кола. Решихме през това време да излезем навън. Озовахме се пред жени, които продаваха дини и пъпеши. Час и половина ядохме дини и сокът се стичаше по ризите ни. Най-сетне пристигна колата. Понеже дълго време се ползвахме от услугите й, успяхме да установим, че е кола с характер и си заслужава да й отделим специално място. Всъщност не беше кола, а автобус, автобус за двайсетина души, „Форд“ модел А. Когато „Форд“ се отказали от модел А, руското правителство закупило техниката за производството му и сега в Съветския съюз се произвеждат коли, леки камиони и автобуси „Форд“ модел А. Нашата кола беше от тях. Предполагам е имала ресори, но надали беше останало нещо от тях или пък бяха повредени, но по нищо не се усещаше наличието им. Шофьорът ни беше симпатичен човек, винаги готов да помогне, и се отнасяше към автомобила като към светиня. По-късно, докато седяхме сами с него в автобуса, той отново и отново изреждаше имената на колите, които харесваше:

— Буик, кадилак, линкълн, понтиак, студебейкър — и дълбоко въздишаше. Това бяха единствените английски думи, които знаеше.

Пътят до Сталинград бе най-разбитият от всички пътища в страната. Градът се намираше на километри от летището и ако можехме да минем по полето, сигурно пътуването щеше да е по-леко и гладко. Така нареченото шосе бе осеяно с дупки и огромни дълбоки следи от порои. Нямаше настилка и неотдавнашните дъждове бяха превърнали отделни участъци в дълбоки локви. В степта, която се простираше, докъдето поглед стига, пасяха стада кози и крави. Железопътна линия вървеше успоредно с пътя и покрай нея се виждаха колони обгорели товарни вагони и платформи, унищожени през войната. Цялата околност на километри от Сталинград бе осеяна с останки от войната — изгорели танкове, железопътни релси, бронетранспортьори и ръждясали останки от оръдия. Металните отпадъци се събираха и претопяваха за тракторния завод в Сталинград.

Налагаше се да се държим с две ръце, докато автобусът се друсаше и подскачаше по пътя. Сякаш нямаше край пътуването през степта. Най-сетне от малко възвишение пред погледа ни се разкри Сталинград и зад него — Волга.

В покрайнините на града никнеха стотици нови къщички, но в самия град цареше разрухата. Сталинград е разположен по брега на река Волга. Дълъг е най-много четири километра. И преди бяхме виждали градове, но повечето бяха бомбардирани. В Сталинград беше съвсем различно. В градовете, разрушени от бомбардировки, са останали тук-таме оцелели стени, а този град е разрушен с ракетен и артилерийски обстрел. В него са се водили битки в продължение на месеци, няколко пъти той е бил превземан и освобождаван и после отново атакуван. Почти няма здрави стени, а малкото, които не са сринати, са надупчени от картечните откоси. Разбира се, вече бяхме чели за безпримерната защита на Сталинград и сега, докато гледахме опустошението, осъзнахме, че когато един град е разрушен, руините създават убежище на защитаващата го армия, гнезда, от които не могат да бъдат прогонени непоколебимите му защитници. Тук сред ужасните развалини е водена битката, превърнала се в един от великите повратни моменти във войната, когато след неколкомесечна обсада, атаки и контраатаки германците най-сетне били обкръжени и пленени, дори и най-ограничените им военни са проумели, че са загубили войната.

На централния площад се виждаха развалините на голям универсален магазин, последното укрепление на германците. Тук е бил пленен Фон Паулус, тук е бил краят на обсадата.

Отсреща се издигаше обновената сграда на хотел „Интурист“, където щяхме да отседнем. Настаниха ни в две стаи. Под прозорците се простираше земя, осеяна с руини, купища натрошени тухли и мазилка, а сред развалините пълзяха странните тъмни бурени, неизменни гости на разрухата. Докато бяхме в Сталинград, не спирахме да се учудваме на какви необятни пространства се простираха развалините, още повече че те не бяха безлюдни. Под руините имаше дупки и мазета, където живееха хора. Сталинград е бил голям град с жилищни блокове. Сега от тях не бе останало нищо, имаше само нови жилища в покрайнините, а хората трябваше да живеят някъде. И те живееха в мазетата на сградите, където преди са били апартаментите им. Сутрин от прозореца виждахме как иззад една голяма купчина тухли неочаквано се появява момиче на път за работа и в движение си оправя косата. Беше чисто и спретнато. Провираше се с грациозни движения сред плевелите и отиваше на работа. Не можехме да разберем как се справят. Как живееха под земята и въпреки това бяха чисти, горди и женствени. От дупките излизаха и домакини с бели забрадки и с кошници в ръце тръгваха към пазара. Пред очите ни се разиграваше странна и героична пародия на съвременния живот.

Сблъскахме се и с едно покъртително изключение. Тъкмо зад хотела, под прозорците ни имаше малко бунище, където изхвърляха кори от пъпеши, кокали, обелки от картофи и други отпадъци. Няколко метра по-нататък имаше нещо като вход в дупка на лалугер. Всяка сутрин рано оттам изпълзяваше момиче. Беше с дълги крака, боса, със слаби ръце и сплъстена коса. Мръсотията по тялото й се бе наслоявала с години и кожата й сякаш бе придобила тъмнокафяв цвят. Веднъж погледна нагоре и ни се откри лицето й, имаше най-красивото лице, което бяхме виждали. Само очите й бяха лукави като на лисица, нечовешки очи. Лицето й бе хармонично и в него нямаше следа от слабоумие. Явно нещо се бе прекършило в ужаса на войната и тя бе намерила убежище в забравата. Клечеше на земята и ръфаше динените кори и осмукваше костите, останали от чуждите супи. Обикновено прекарваше там по час-два, докато се наяде. После отиваше в бурените, лягаше и заспиваше на слънце. Красивото й лице бе като изваяно, а дългите й крака й придаваха грациозност на диво животно. Жителите на съседните мазета в квартала рядко разговаряха с нея, но една сутрин някаква жена излезе от своята дупка и й даде половин хляб. Момичето го грабна настървено и го притисна до гърдите си. Изгледа като подивяло куче жената, която й даде хляба, и не свали от нея изпълнения си с подозрение поглед, докато тя не се прибра в дупката си. Сетне заръфа комата черен хляб и всеки път, когато погледнеше нагоре, очите й шареха като на животно. Докато ръфаше хляба, кирливият окъсан шал се свлече и разкри младата мръсна гръд, но ръката й несъзнателно го придърпа и приглади с трогателен женствен жест.

Недоумявахме колко ли още са хората, чието съзнание отказва да приеме живота през двайсети век, но вместо да станат отшелници, бяха потърсили убежище във върховете на човешкото минало, в прастарите дебри на насладата, болката и самосъхранението. Дълго време щяхме да помним това лице.

Надвечер дойде полковник Данченко, за да ни разкаже за сраженията за Сталинград. Беше около петдесет годишен с обръсната глава. Носеше бяла куртка, пристегната с колан, а гърдите му бяха окичени с ордени. Разведе ни из града и ни показа къде 21-ва армия е удържала позициите и къде 62-ра армия е дошла на помощ. Носеше карта на бойните действия. Заведе ни на мястото, където е било спряно настъплението на германците и те вече не са напреднали нито крачка. Там е къщата на Павлов, която се е превърнала в национална светиня и вероятно завинаги ще остане историческо място. Къщата на Павлов е жилищна сграда. Самият Павлов е бил сержант. С още девет души отбранявал сградата петдесет и два дни и отблъсква германците, които през цялото време се опитват да я превземат, но не успяват нито да проникнат вътре, нито да пленят Павлов. Това е мястото, докъдето са стигнали хитлеристите. Полковник Данченко ни заведе до реката и ни показа стръмния бряг, където са били непревземаемите позиции на руснаците. Всичко наоколо бе осеяно с останки от ръждиво оръжие. Полковникът беше от Киев и имаше светлосивите очи на украинците. Беше петдесетгодишен. Синът му бе загинал край Ленинград.

Показа ни хълма, откъдето бе започнало най-голямото германско настъпление. Сега там кипеше живот. По склоновете се катереха танкове, а в подножието в няколко редици бе разположена артилерия. Снимаше се документален филм за обсадата на Сталинград, преди градът да бъде възстановен. Екипът бе пристигнал от Москва по реката и сега живееха на баржата.

В този момент гремлинът на Хмарски отново се залови за работа. Казахме, че искаме да снимаме как правят филма.

— Довечера ще се обадя и ще попитам дали ще ни разрешат — обеща Хмарски.

Щом се върнахме се в хотела, чухме артилерийски огън. Когато на сутринта Хмарски се обади, бяха приключили със стрелбата и ние бяхме пропуснали възможността. Колкото й да се мъчихме да снимаме как правят филма за обсадата на Сталинград, всеки път нещо се случваше и плановете ни се проваляха. Гремлинът на Хмарски не си почина нито за миг.

Следобед отидохме в малък парк до реката. Там в подножието на огромен каменен обелиск имаше градина с червени цветя, под които са погребани много от защитниците на Сталинград. Паркът беше безлюден, само на една пейка седеше жена, а до оградата стоеше момченце на пет-шест години и гледаше цветята. Стоя толкова дълго, че помолихме Хмарски да го заговори.

— Какво правиш тук? — попита го той на руски.

Момченцето отвърна ясно и кратко, без никаква сантименталност:

— Дошъл съм при баща си. Идвам тук всяка вечер.

В гласа му нямаше патос, детето просто съобщаваше факт, а жената на пейката вдигна глава, кимна и се усмихна. След малко двамата с детето тръгнаха през парка към разрушения град.

Когато сутринта ни донесоха закуската, загубихме ума и дума. Състоеше се от салата от домати, туршия, диня и кефир. Но в това явно нямаше нищо ненормално, беше обикновена сталинградска закуска. Успяхме някак да сменим кефира с чай. Що се отнася до доматената салата на закуска, скоро дори започна да ни харесва. В края на краищата салатата не е друго освен доматен сок в твърдо състояние. Само че с кефира така и не можахме да свикнем.

Площадът пред хотела, заобиколен от руини, изглеждаше огромен. На една оцеляла стена се мъдреше високоговорител, който гърмеше от ранна утрин до късна нощ. От него се носеха речи, новини и безброй песни. Беше толкова гръмогласен, че го чувахме дори когато заровехме глави в завивките, и имахме чувството, че мембраната му ще се пръсне, което честичко си пожелавахме.

Искахме да разгледаме и снимаме прочутия сталинградски тракторен завод. Именно там под обстрела на германците работниците продължили да произвеждат танкове. А когато хитлеристите се приближавали до него, оставяли инструментите и излизали да защитят завода, а после се връщали и отново се залавяли за работа. Г-н Хмарски, който мъжествено се мъчеше да устои на атаките на своите гремлини, обеща, че ще опита да уреди нещо. И наистина на сутринта ни уведоми, че можем да тръгнем.

Заводът се намира в покрайнините на града и още отдалеч видяхме високите му комини. Земята наоколо бе изровена и разорана, а сградите полуразрушени. Спряхме пред портала и веднага излязоха двама пазачи, които гледаха фотоапаратурата на Капа в автобуса, върнаха се, обадиха се по телефона и скоро наизлязоха още пазачи. Те също разгледаха фотоапаратите и отново се обадиха по телефона. Правилата бяха безпощадни. Не ни позволиха дори да свалим апаратите от автобуса. Дойдоха директорът, главният инженер и петима-шестима началници. Тъй като приехме правилата, бяха изключително любезни. Можехме да разглеждаме каквото пожелаем, но без да снимаме. Това много ни натъжи, защото заводът беше положително явление, както и малките украински стопанства. Тук, в завода, отбраняван през войната от самите работници, където сега същите работници отново произвеждаха трактори, се долавяше духът, крепил руснаците срещу врага. Също тук най-очебиен беше и ужасът, който у руснаците предизвикваше фотоапаратът.

Зад портала гледката бе забележителна. Група работници се трудеха на конвейера и наковалните, други възстановяваха разрушените сгради. Всички постройки бяха засегнати, но повечето бяха без покриви, а някои напълно унищожени. Възстановителните работи не спираха и тракторите ритмично слизаха от конвейера. Видяхме как пещите поглъщат огромни отломки от германски танкове и оръдия. Видяхме как от валяците излизат метални листове. Видяхме отливането, щамповането, струговането и шлифоването на детайлите. Накрая от конвейера слизаха новите трактори, боядисани и излъскани, и се строяваха на площадката в очакване да бъдат транспортирани с влакове до полето. Денонощно работниците възстановяват полусрутените сгради на завода, въоръжени с метал, тухли и стъкло. Няма време за нов строеж, продукцията на завода е нужна сега.

Така и не разбрахме защо не ни разрешиха да снимаме — докато обикаляхме, видяхме, че цялата техника е произведена в Щатите, и ни обясниха, че конвейерът и методите на сглобяване са разработени от американски инженери и техници. Логично е да се предположи, че не са забравили какво са работили и ако на американците например им хрумне да бомбардират завода, ще получат съответната информация от своите специалисти. Въпреки това бе забранено да се правят снимки в завода. Всъщност ние не искахме да снимаме завода. Искахме да снимаме мъжете и жените, както работят. Повечето операции в сталинградския тракторен завод се извършват от жени. За съжаление забраната бе неотменима. Страхът от фотоапарата е сляп и дълбоко вкоренен.

Разбира се, не получихме данни за дневната производителност на завода, защото това е забранено от новия закон, според който съобщаването на промишлена информация е предателство, съизмеримо с даването на военна информация. Затова пък ни дадоха данни в проценти. Оказа се, че продукцията на завода е само с два процента по-ниска от довоенната. Стига да искахме, можехме да намерим данни за довоенната продукция и да изчислим дневното производство. Тракторите са стандартни, произвежда се само един модел, те са високопроизводителни, не големи, но пригодени за всякаква обикновена селскостопанска работа. Нямат аеродинамична форма, нито екстри, нито особени изисквания към външния им вид. Обясниха ни, че това не е важно, защото няма конкуренция и не се налага производителите да се съревновават с помощта на дизайн, приятен за окото. В същия този завод работниците са произвеждали танкове, докато германските оръдия са го разрушавали. В него се крие ужасяваща алегория, тук на едно място се проявяват два огромни човешки потенциала — съзиданието и разрушението.

Когато няма възможност да снима, Капа потъва в траур. Сега съвсем се е умърлушил, защото навсякъде открива контрасти, подходящи ракурси за снимане и обекти с дълбоко значение.

— Само с две снимки оттук — отбеляза той с горчивина — щях да изразя повече, отколкото ти с хиляди думи.

Разочарованият Капа беше тъжен чак до обед. После се почувства по-добре, а следобед, когато наехме малка лодка и тръгнахме да се разходим по Волга, настроението му съвсем се оправи. По това време на годината реката е красива, пълноводна и спокойна и в този неин участък се извършва значителна транспортна дейност. Наоколо гъмжеше от малки влекачи, шлепове, натоварени със зърно и руда, дървен материал и нефт, фериботи и увеселителни корабчета. От реката се откриваше общ изглед към разрушения град.

По Волга плаваха цели градчета, построени на огромни салове. Понякога имаше по пет-шест къщи и малки кошари с крави, кози и кокошки. Саловете идват от северните притоци на Волга, където се добива дървен материал. Движат се бавно и спират в разрушените градове и села. Местните власти реквизират необходимото им количество трупи. Щом спрат някъде, реквизираните трупи се освобождават и изтеглят на брега. Така, докато слизат надолу по течението, товарът им постепенно намалява. Пътуването трае толкова дълго, че хората, които живеят на саловете, са създали свои малки градчета.

Животът по реката бе изключително интересен. Напомняше разказите на Марк Твен за Мисисипи от онова време. Малки парни корабчета сновяха нагоре-надолу по реката, имаше дори няколко тежки, тромави платноходки.

Доближихме се до сал, където една жена доеше крава в малка кошара, а друга простираше пране зад къщата, докато мъжете освобождаваха трупите, предназначени за възстановяването на Сталинград.

Гремлинът на Хмарски не миряса, докато бяхме в Сталинград. Първо се прояви в историята с документалния филм, после в завода. Не се укроти дори и при разходката с лодка. Бяхме помолили за малка лека лодка, с която да се придвижваме бързо по реката, а получихме голяма лодка, която приличаше на кръстосвач от руския флот. Като изключим екипажа, бяхме единствените на борда. Поискахме плоскодънна лодка, за да можем да се приближаваме до брега, а ни дадоха тежък плавателен съд, който изместваше твърде много вода и от който гледахме отдалеч. Маневрирахме сред малките като канута лодки, с които цели семейства караха продукцията си на пазарите в Сталинград — домати, купища пъпеши, краставици и неизбежното зеле.

На един пазар открихме фотограф със стар фотоапарат с мех. Снимаше навъсен млад новобранец, седнал вдървено на някакъв сандък. Фотографът се огледа и забеляза, че Капа го снима. Удостои го с една професионална усмивка и повдигна шапка. Младият войник не помръдна и не отмести втренчения си поглед.

Поканиха ни в кабинета на архитекта, който ръководеше строителството на новия Сталинград. Била е обсъждана идеята градът да бъде преместен надолу по реката, а не да се възстановява, защото разчистването на развалините означава загуба на труд и време. Било по-евтино и лесно да се започне отначало. Срещу това предложение имало два аргумента. Първо — голяма част от канализационната мрежа и подземната електрическа инсталация не са засегнати. Второ — непоколебимото убеждение на хората, че по сантиментални причини Сталинград трябва да бъде възстановен на старото си място. Това сигурно е най-важният мотив. Всички бяха готови да не жалят труда си за разчистване на развалините само да се осъществи това тяхно желание.

Архитектурните планове за възстановяване на града бяха пет, но все още нямаше гипсов макет, защото никой не беше одобрен. Обединяваше ги следното — центърът на града трябваше да се застрои с грандиозни обществени сгради, неотстъпващи на проектираните за Киев, гигантски паметници и облицовани с мрамор диги със стълби до брега на Волга, паркове и колонади, пирамиди и обелиски и огромни статуи на Сталин и Ленин. Всички идеи бяха представени във вид на рисунки, чертежи в перспектива или планове. За пореден път си помислихме, че американците и руснаците си приличат много по две неща — по любовта си към техниката и към внушителните сгради. Сигурно затова в Америка руснаците се възхищават най-много на две неща — завода на Форд и на Емпайър стейт билдинг.

На армия от архитекти, които разработват планове по възстановяването на Сталинград, са възложени и по-малки задачи — строеж на училища, селца, планове за малки къщи. Градът започваше да се изгражда откъм покрайнините, там никнеха хиляди малки къщички и жилищни блокове. Затова центърът на града ще се застроява, когато плановете за обществените сгради ще могат да се осъществят.

Попитахме главния архитект защо хората, които живеят под земята и сред руините, не си построят къщи в покрайнините на града.

Той се усмихна горчиво:

— Тези хора живеят в мазетата на някогашните си къщи и не само че не искат да се местят, а настояват да останат там по две причини. Първо — те са свикнали с местата, където са живели винаги, а хората не обичат да се разделят с това, към което са привързани, дори когато то е унищожено. Втората причина е в транспорта. Не достигат автобусите и трамваите и ако се преместят, ще трябва да изминават големи разстояния на път за работа, а това е сериозен проблем.

— Да, но все пак какво ще предприемете? — настоявахме ние.

— Когато бъдат готови къщите, в които ще могат да се нанесат, ще се наложи да ги преместим. Надяваме се дотогава да разполагаме с автобуси, трамваи и други превозни средства, без това да представлява проблем.

Докато бяхме в кабинета на архитекта, влезе един чиновник и попита дали искаме да видим подаръците, изпратени за Сталинград от целия свят. Макар да бяхме предоволни от посещенията си по музеите, решихме, че не е зле да приемем. Върнахме се в хотела да си починем, но едва влязохме в стаята и на вратата се почука. Отворихме и влязоха няколко души, натоварени с кутии, сандъци и папки. Това бяха подаръците за сталинградчани. Кралят на Етиопия бе изпратил червен кадифен щит, обкован със златен филигран. От правителството на Съединените щати имаше пергаментов свитък с високопарни слова и увенчан с подписа на Франклин Д. Рузвелт. Показаха ни метална паметна плоча от Шарл дьо Гол и меч от краля на Великобритания. Имаше покривка с избродирани имената на хиляда и петстотин жени от малък британски град. Донесоха всички тези неща в стаята ни, защото Сталинград още нямаше музей. Трябваше да разгледаме огромните папки с многословни приветствия до гражданите на Сталинград от правителства, министър-председатели и президенти.

С чувство на тъга разглеждахме странните подаръци от държавните глави — копие на средновековен меч, копие на древен щит, гръмки думи и високопарно изразени чувства, и когато ни помолиха да напишем няколко думи в книгата за впечатления, ние нямахме какво да кажем. Тя бе пълна с фрази от рода на „героите на света“ и „защитници на цивилизацията“. Писанията и подаръците бяха като гигантските, мускулести, грозни и безсмислени статуи, които се издигат в чест на някой обикновен празник. Мислихме си единствено за бронзовите лица на мъжете, които работеха край пещите в тракторния завод, за момичетата, които на излизане от дупките под земята си оправяха косите, за момченцето, което всяка вечер ходеше при баща си на братската могила. Те не бяха празни алегорични фигури, бяха обикновени хора, които са преживели войната и са успели да се защитят.

Средновековният меч и златният щит бяха абсурдни. На хората, които бяха ги подарили, им липсваше въображение. Светът бе окичил Сталинград с фалшив медал, когато той всъщност имаше нужда от пет-шест булдозера.

Заведоха ни в новите и възстановени жилищни блокове на работниците от сталинградските заводи — възстановени и нови. Тогава се поинтересувахме от размера на наемите и заплатите.

Апартаментите са малки, но сравнително удобни. С кухня, една или две стаи и хол. Черноработниците, или неквалифицираните работници, получават петстотин рубли месечно, средно квалифицираните — хиляда рубли, а квалифицираните — две хиляди. Това не е много, освен ако не се приравни към цените на храната и наемите. В целия Съветски съюз наемите, ако, разбира се, успеете да се сдобиете с жилище, са невероятно ниски. Наемът за такъв апартамент, включително за газ, ток и вода, е двайсет рубли, т.е. един процент от месечния доход на квалифициран работник и два от дохода на ниско квалифициран работник. Храната е много евтина. Всекидневните продукти — хляб, зеле, месо и риба, които съставляват менюто на обикновения работник, не са проблем. Деликатесите, консервите и вносните храни обаче са доста скъпи, а удоволствия от рода на шоколада са почти немислими за всички. И все пак руснакът живее с надеждата, че когато стоките станат повече, цените ще бъдат намалени. Например, когато производството на новия руски автомобил, донякъде подобен на германския фолксваген, стане серийно и той излезе на пазара, ще струва около десет хиляди рубли. Тази цена ще е фиксирана и като се има предвид, че сега цената на една крава е от седем до девет хиляди рубли, може да се получи представа за съпоставимите цени.

Както в Киев, така и в Сталинград имаше германски военнопленници, облечени в старите си дрипави униформи. Хората избягваха да ги поглеждат. Цели колони се влачеха по улиците към обекта, на който работеха, обикновено охранявани от един войник.

Искахме да излезем с рибарите и да видим как ловят големите есетри във Волга, от които се добива хайверът, но все не успявахме, защото рибата се лови нощем. Затова пък отидохме да видим как докарват улова на сутринта. Рибите бяха огромни. Има два вида есетра. Едните са грамадни екземпляри, подобни на морска котка, с бакенбарди. Другите са с дълги муцуни, които приличат на лопата. Този ден не бяха хванали истински великани. Най-голямата тежеше около двеста и петдесет килограма. Казаха ни, че понякога надвишават петстотин килограма и от тях вадят огромни количества хайвер, който веднага се поставя в лед. Рибата се лови с големи и здрави мрежи. Щом лодките докоснат брега, замразеният хайвер незабавно се товари на самолети и се разпраща в големите градове на Съветския съюз. Част от рибата се продава на място, но повечето се опушва, складира се и по-късно се продава на много висока цена.

Капа отново бе посърнал. Искаше да снима хора в работна обстановка, но все нещо му пречеше. Според него не само пътуването беше провал, но и всичко друго — той се бил провалил, аз също съм се провалил. Той наистина беше ужасно оклюмал.

Започвахме да ставаме раздразнителни. Гремлинът на Хмарски толкова се престараваше, че самият той се изнерви, а и ние, колкото и да ми е неприятно да призная, на няколко пъти се сдърпахме с него. Тогава той ни изнесе любопитен урок по марксизъм, който завърши с кавга, която по̀ приляга на хлапаци в училище. По този повод Капа го нарече Хмарски Хмарксиста, но това съвсем не провокира най-доброто в него. А всичко се дължеше на факта, че бяхме ядосани, защото не можахме да направим снимки в тракторния завод. Ако бяхме честни един с друг, щяхме още тогава да го признаем.

Гореспоменатото изпитание потвърди силата на връзката между Капа и мен. Когато се ядосвахме, никога не бяхме ядосани един на друг, а се обединявахме и се нахвърляхме върху някой трети. През цялото пътуване не се скарахме сериозно нито веднъж и според мен това бе своеобразен рекорд. По време на спора Хмарски ни нарече „релативисти“ и ние, без да сме сигурни какво точно означава това, се съюзихме и доста успешно го атакувахме от гледна точка на релативизма. Не че успяхме да го убедим, но поне не отстъпихме и понеже не бяхме достатъчно красноречиви, крещяхме още по-силно.

На другия ден тръгвахме за Москва и Капа не спа цяла нощ. Размишляваше разтревожен, че не е успял да направи снимките, които иска. Освен това снимките на всички интересни обекти, които бе направил, бяха повредени. Капа изглеждаше нещастен. И понеже и двамата не можехме да заспим, измислихме кратки сюжети за два филма.

На другата сутрин се наместихме в нашия форд и рано-рано се озовахме на летището. Гремлинът вече се бе захванал за работа. Самолетът излиташе по разписание, но бе станала грешка и ние нямахме места за него. За щастие по-късно имаше самолет от Астрахан и можеше да тръгнем с него.

Самолетът от Астрахан закъсняваше. Пихме чай, ядохме бисквити и се чувствахме нещастни в жегата на летището. В три часа казаха, че самолет няма да има и дори да пристигне, няма да пътува за Москва, защото е много късно и няма да стигнем по светло. Качихме се в автобуса и тръгнахме обратно към Сталинград.

Едва бяхме изминали седем-осем километра, когато с бясна скорост ни настигна автомобил от летището и направи знак да спрем. Изглежда, пилотът бе променил решението си. Щяхме да излетим за Москва. Върнахме се. Пристигнахме на летището точно за поредната смяна на решението. Все пак самолетът нямаше да пътува. Натоварихме багажа си в автобуса и потеглихме отново по ужасния път към Сталинград. От подскачането по твърдите седалки на малкото автобусче вече бяхме доста понатъртили някои части.

На вечеря се държахме зле с Хмарски. Изпуснахме си нервите и му наговорихме куп неприятни неща, само част от които бяха верни. Казахме му, че трябва да обуздае своя гремлин, защото той контролира живота му. Разкритикувахме стойката, костюмите и вратовръзките му. Бяхме жлъчни и жестоки само защото цял ден бяхме висели на горещото летище и се чувствахме ужасно.

Хмарски бе нещастен. Беше направил всичко, което бе по силите му, убеден съм в това, но нямаше начин да се защити срещу обзелата ни ярост. На всичко отгоре бяхме двама, обединени в екип, и когато единият спираше да говори, тирадата подхващаше другият. Почувствахме се много зле заради постъпката си, когато той се прибра в стаята си, макар че прекрасно знаехме защо сме постъпили така. Легнахме си с чиста съвест като ангелчета с най-искреното намерение да се извиним на другия ден.

На сутринта тръгнахме за летището много рано, защото искахме да направим няколко снимки в покрайнините на Сталинград — снимки на хора, които си строят малки къщички. Искахме да видим и снимаме и няколко нови училища и детски градини. Спряхме до малката къща, която си строеше счетоводител на завода. Той сам ковеше дъските, сам бъркаше хоросана, а край него в градината играеха децата му. Бе много дружелюбен и продължи да строи, докато го снимахме. После донесе семейния албум, за да ни покаже, че невинаги е живял така и че някога е имал апартамент в Сталинград. Албумът бе като всички такива албуми по света. Имаше негови снимки като дете, като младеж, във военна униформа и след завръщането му от войната. Имаше снимки от сватбата, на жена му в дълга бяла рокля и от почивките им на Черно море, снимки на децата на различна възраст. В албума имаше и картички, които бе получавал. Това бе цялата история на живота му, спомени за всичко хубаво, което му се е случвало. Останалото бе загубил във войната.

— А как успяхте да опазите албума? — попитахме ние.

Той плъзна нежно длан по албума, съхранил спомените му:

— Пазехме го много. Това е най-ценната вещ, която имаме.

Върнахме се в автобуса и отново поехме към летището. Пътят вече ни стана до болка познат. Освен багажа си пътниците за Москва се бяха натоварили с мрежи с по две-три дини. В Москва дини трудно се намират, а в Сталинград има много и са хубави. Не изостанахме от другите, извадихме мрежите и купихме по две дини за момчетата в хотел „Метропол“.

Комендантът на летището не спря да се извинява за грешката от предишния ден и доста се постара за доброто ни самочувствие. Погрижи се да ни сервират чай и дори ни излъга, за да подобри настроението ни. Каза, че ще пътуваме сами в самолета, който скоро ще пристигне от Черно море. Стана ясно, че след като сме вдигнали скандал на Хмарски, той вдигнал скандал на него. Всички бяхме изнервени и във въздуха тегнеха обвинения. Изнемогвахме от жегата. Горещият прашен сух вятър, който духаше над степта, изнервяше хората и те бяха груби един към друг, а ние не бяхме по-добри от останалите.

Най-после кацна самолет. Беше със сгъваеми столчета и не само че не бяхме единствените пътници, но беше препълнен и почти всички места бяха заети. Повечето пътници бяха грузинци, които отиваха в Москва за тържествата по случай осемстотингодишнината на града. Бяха натрупали багажа си в средата на самолета. Предвидливо се бяха запасили с цели куфари с храна.

Когато затвориха вратите, стана горещо, защото във всички подобни самолети няма изолация и слънчевите лъчи нажежават металната повърхност и вътрешността. Миризмата беше ужасна — миризма на уморени хора. Настанихме се на металните сгъваеми седалки, които не само приличаха на кухненски подноси, но и не бяха по-удобни.

Най-после самолетът излетя. Човекът до мен веднага отвори куфар, отряза парче суров бекон, който беше се разтекъл в жегата, и започна да дъвче, а мазнината се стичаше по брадичката му. Беше симпатичен човек с весел поглед и дори ми предложи да опитам, но в момента нямах никакво желание да ям бекон.

Отначало в самолета беше горещо, но щом набрахме малко височина, стана точно обратното. Капчиците влага по метала се превърнаха в късчета лед и скреж. Щяхме да измръзнем от студ. Бяхме облечени в леки дрехи, а горките грузинци се скупчиха един до друг, защото идваха от тропичния юг и този мраз бе непоносим за тях.

Хмарски се сви в един ъгъл. Стори ни се, че започва да ни намразва и чака само да стигнем Москва, за да се отърве от нас. Четирите часа в самолета бяха ужасни. Гремлинът на Хмарски не го напусна до края. Телеграмата, която беше изпратил, за да поръча кола, сигурно беше погрешно разчетена и никой не ни посрещна. Трябваше да чакаме поне два часа. В това време се появи един грък. В критични моменти винаги се появява някой грък в който и да е край на света. Той предложи да ни уреди кола и го направи, но срещу доста висока цена. Така поехме към хотел „Савой“.

Говорехме си, че на лидерите на комунистическите и социалистическите режими сигурно им е омръзнало да се борят с невероятната способност на капитализма да оцелява. Щом го изкорениш на едно място, той се появява на друго. Прилича на земните червеи — като ги разрежеш, всяка половина оживява и се превръща в отделен индивид. В Москва колониите от червеите на капитализма оцеляват и плъзват във всички посоки — черноборсаджиите, шофьорите, които печелят от колите на работодателите си, и неизбежният грък, който винаги има нещо за продаване или даване под наем. Изобщо има ли някъде грък, има и капитализъм. Триста рубли ни струваше да се доберем до Москва. Нашият грък бе проявил точен усет колко точно можем да понесем. Не се съмнявам, че бързо е преценил колко сме изморени и ядосани, с какви пари разполагаме и е определил непоклатимата цена от триста рубли, която платихме.

Бяхме зажаднели за чистота. В Сталинград нямахме възможност да се къпем. Само се миехме с мокра кърпа и копнеехме за горещата вана и за сапуна. Статуята на Лудата Ела ни се стори близка като стара приятелка и само дето не се хвърлихме в прегръдките на препарираната мечка на втория етаж. Вече съвсем не ни се струваше толкова разярена. В този момент ваната, която се клатушкаше на трите си крака, бе най-прекрасният, най-изисканият предмет, появявал се някога пред очите ни. Водени от новопоявилата се страст към чистотата, свалихме по два-три слоя кожа, а Капа насапунисва косата си поне сто пъти. Капа има хубава коса — гъста и черна — но понеже още бях в лошо настроение, когато се показа след третото измиване, отбелязах подло, че е много жалко, задето е започнала да оредява отзад. Той подскочи високо във въздуха, бясно се нахвърли върху мен и яростно го отрече. Тогава хванах ръката му, сложих я на темето му и той май повярва, че напипва плешивина. Беше много жестоко от моя страна да сложа ръката му на място, което не можеше да види в огледалото. После дни наред крачеше нервно и тайничко опипваше тила си. Упреквах се за постъпката си, но сякаш нещо отвътре ме караше да бъда лош.

По-късно дойде Суийт Джо и хапнахме нещо леко за вечеря. Накрая се строполихме в леглата и заспахме като убити. Въздухът в Москва е хладен и здравословен и се спи прекрасно.

Най-после пристигна пощата. Бяхме тук от двадесет и пет дни, а ни се струваше, че от години сме изолирани от света, затова настървено се нахвърлихме на писмата. Имахме чувството, че сме тръгнали много отдавна, а приятелите ни в Америка, които бяха ни писали, не мислеха така. Това донякъде ни учуди. Събрахме фотографската техника на едно място, оставихме мръсните дрехи за пране и Капа приготви филмите си за проявяване.

Разгледа проявените негативи, които бяха получени, докато ни нямаше, и горко се завайка. Не бяха излезли както трябва. Нищо не беше както трябва. Някои бяха с прекалено едър растер, други — държани в проявителя повече, а трети — недостатъчно. Направо побесня. Бях се държал лошо с него и се опитах да го уверя, че това са най-прекрасните снимки на света, но той се изсмя язвително. И тъй като преди бях жесток с него, поправих всичко, което не беше свързано с фотографията — напълних му запалката, подострих моливите и сложих мастило в писалката.

Капа има един любопитен навик. Купува си запалка, но щом бензинът свърши, я захвърля. Същото е и с писалките — мастилото им свършва, но той не се сеща да ги напълни. Пише с моливи, докато се счупят, оставя ги настрана и си купува нови, но никога не ги остри. Сложих камъчета във всичките му запалки и ги напълних, подострих моливите му, напълних писалката и, общо взето, го подготвих отново за живота.

Когато тръгвахме за Русия, не знаехме какво ни очаква там и във Франция си купихме страхотно джобно ножче. То беше подходящо за всяка ситуация. Беше снабдено с ножичка, пилички, шила, триончета, отварачки за консерви, тирбушони, инструменти за изваждане на камъчета от конски подкови, острие, с което можеше да се яде, и острие, с което можеше да се убива, отвертка и длето. С него можеше да се поправи часовник, както и да се ремонтира Панамския канал. Беше най-прекрасното джобно ножче, което човек можеше да си представи, имахме го от два месеца, а досега бяхме рязали единствено салам с него. Трябва обаче да призная, че режеше салама много добре.

Отидохме в бюрото на „Хералд трибюн“ и жадно изчетохме новините и телеграмите, от последните две седмици. Изчетохме циркулярите на посолството и новините от Британската информационна агенция. Изчетохме дори няколко речи. Капа обиколи из стаите на чуждестранните кореспонденти в хотел „Метропол“ и задигна няколко книги.

Успяхме дори да отидем на прием в британското посолство, след като изпросихме поканата. Изобщо държахме се ужасно. Ударихме го на просия, искахме на заем, протягахме ръка за цигара пред всеки, когото познавахме, и давахме покъртителни обещания за безброй кутии цигари, които ще изпратим, веднага щом се приберем. Вземахме си вана по три пъти на ден, изхабихме всичкия си сапун и се наложи да просим от тукашните кореспонденти.

 

Официално оплакване

от Робърт Капа

Трябва да заявя, че съм нещастен. Преди десет години започнах да си изкарвам прехраната, като правех снимки на хора, бомбардирани от самолети, на които бяха изрисувани малки свастики. Тогава видях и няколко малки самолетчета с червени звезди, които сваляха самолетите със свастики, и много се зарадвах. Това се случи в Мадрид по време на Гражданската война. Пожелах да видя мястото, откъдето идват чипоносите самолети и техните пилоти. Исках да посетя Съветския съюз и да снимам там. Тогава за пръв път подадох молба за виза. През последните десет години руските ми приятели често проявяваха раздразнение и се държаха зле, но когато размяната на изстрели стана сериозна, те, не зная как, но разбраха към какво се стремя. След това исках разрешение още безброй пъти, но така и не получих отговор.

Миналата пролет руснаците успяха да станат крайно непопулярни у нас, което даде повод да се разгърне широка пропаганда, предназначена да ни накара да стреляме този път едни срещу други. Летящите чинии и атомните бомби са изключително нефотогенични, затова реших да поискам разрешение още веднъж, преди да е станало прекалено късно. Този път получих помощ от една много известна личност с неутолима жажда за знания и уважително отношение към победените, запазили гордостта си. Казва се Джон Стайнбек и намери много оригинален подход към подготовката за пътуването. Най-напред уведоми руснаците, че правят голяма грешка, като го обявяват за стълб на световния пролетариат, че напротив — би трябвало да го смятат за представител не просто на западната упадъчност, а на упадъчността, стигаща на запад чак до най-ниската точка на Калифорния. Освен това тържествено пое обещание да пише само истината и когато най-вежливо го попитаха какво разбира под „истина“, отговори: „Нямам представа“. След това обещаващо начало скочи от един прозорец и си счупи коляното.

Това се случи преди месеци. В момента е късна нощ и аз седя сред една изключително мрачна хотелска стая, заобиколен от сто и деветдесет милиона руснаци, четири фотоапарата, няколко десетки използвани и още повече неизползвани филми и един спящ Стайнбек и съм изключително нещастен. Сто и деветдесетте милиона руснаци са настроени срещу мен. Никой не държи речи по ъглите, никой не практикува зрелищна свободна любов и не изглежда различно от другите. Руснаците са добродетелни, морални, трудолюбиви и от гледната точка на фотографа не са по-интересни от скучен ябълков сладкиш. Освен това изглеждат доволни от живота и не обичат да ги снимат. Четирите ми фотоапарата, преживели войни и революции, са отвратени и всеки път, когато натисна копчето, нещо не се получава. На всичко отгоре си имам трима Стайнбековци вместо един.

Дните ми са дълги и започват със сутрешния Стайнбек. Събуждам се и предпазливо отварям очи. Той седи на бюрото пред отворената тетрадка и се преструва, че работи. Всъщност само чака да се надигна, защото умира от глад. Сутрешният Стайнбек е много срамежлив и абсолютно неспособен да вдигне телефона и да направи и най-малък опит да проведе членоразделен разговор с руската сервитьорка. Така че се предавам, ставам, вземам телефона и поръчвам закуска на английски, френски и руски език. Това мое действие възбужда духа му и той става много самонадеян. Лицето му придобива изражението на богато платен селски философ и той произнася:

— Тази сутрин съм ти приготвил няколко въпроса.

Явно е прекарал последните три часа на глад в усилие да измисли проклетите си въпроси, които обхващат области от хранителния режим на древните гърци до сексуалния живот на рибите. В тази ситуация аз се държа като истински американец и макар да мога да отговоря на въпросите просто и ясно, държа на гражданските си права, отказвам да отговоря и оставям положението да стигне до Върховния съд. Той обаче не се отказва лесно и не престава да се хвали с всестранните си познания и да се опитва да ме провокира с предложения за помощ и уроци. Тъкмо тогава се налага да се оттегля в отшелничество. Намирам убежище в банята — място, което направо презирам, и се насилвам да стоя в грапавата вана с дъно като шкурка, пълна със студена вода, докато донесат закуската, а това понякога отнема значителен период от време. След закуската пристига помощ в лицето на Хмарски, в чието поведение не се наблюдават сутрешни и вечерни фази. Той не е цвете за мирисане през цялото време.

През целия ден ми се налага да се боря със сто и деветдесетте милиона руснаци, които не обичат да ги снимат, с господин Хмарски, който гледа на фотографията отвисоко, и със сутрешния Стайнбек, който е дяволски чистосърдечен и след всеки въпрос, поставен от любопитното, боготворящо героите руско население, изсумтява дружелюбно: „Не знае“. След подобен знаменателен отговор вече е изтощен, стисва устни като черупка на мида и едри капки пот избиват по издяланото му лице, напомнящо Сирано. Така, вместо да правя снимки, трябва да превеждам странното мълчание на господин Стайнбек в интелигентни и уклончиви изказвания. Денят криво-ляво върви към своя край, отърваваме се от Хмарски и се прибираме.

След кратък интелектуален стриптийз се появява вечерният Стайнбек. Този нов герой е напълно способен да вземе телефонната слушалка и да произнесе думи като „водка“ или „бира“, разбираеми и за най-глупавия сервитьор. След като погълне известно количество течност, езикът му се развързва, думите се леят и той е способен да изкаже категорично мнение по всевъзможни въпроси. Това продължава, докато успеем да открием няколко американци, които имат приятни съпруги, цигари, родни напитки и все още не отказват да се срещат с нас. В този момент той изглежда доста весел човек. Ако на някое събиране има хубаво момиче, той самоотвержено се втурва да ме спасява и застава между момичето и мен. Вече е способен да разговаря и с други хора и ако се опитам да спася невинното момиче от него, дори счупеният крак не е в състояние да го спре от незабавни действия.

След полунощ невинността му се съюзява с физическата сила, която демонстрира с помощта на единия си пръст. Пита някой нищо неподозиращ съпруг дали е чувал за канадска борба с пръсти. Двамата господа сядат на масата с лице един към друг, забиват лакти в покривката и вкопчват средните си пръсти един в друг. Обикновено след продължително извиване на китките господин Стайнбек поваля ръката на съпруга на масата и многословно се извинява. А късно през нощта се случва да покани на игра всеки, който му падне. Веднъж дори предложи на руски господин, който според всички приличаше на генерал, само не и според него.

След продължителни, деликатни увещания и дълги тиради за човешкото достойнство се прибираме в хотела. Вече е три след полунощ. Вечерният Стайнбек е претърпял метаморфоза и се е превърнал в своята среднощна версия. Сега е в леглото, стиснал здраво дебел том поезия отпреди две хиляди години, наречен „Витяз в тигрова кожа“. На лицето му е изписано пълно спокойствие, устата му е отворена и човекът, който говори тихо и кротко, хърка без всякакви задръжки и смущение.

За щастие взех назаем от Ед Гилмор една детективска история, тъкмо защото знаех, че няма да мога да заспя и ще се наложи да чета до настъпването на утрото.

Сега ви оставям, скъпи американски читатели, и позволете ми да ви уверя, уважаеми руски читатели, че всичко, което господин Хмарски напише за нас в „Правда“, е чиста истина.

Край на оплакването