Луната беше толкова пълна и толкова ярка тази нощ, че те не се нуждаеха от фенерчетата си. Повърхностите, осветени от нея, се белееха на черния фон. Сякаш всичко бе лишено от дълбочина, фасадите на къщите изглеждаха плоски като сценичен декор, дърветата приличаха на направени от папиемаше, боядисано със сребърна боя и поръсено с блестящи точици. Никой не харесваше това. То те караше да се чувстваш уязвим, незащитен. Хората слизаха от влаковете и вдигаха яките на палтата си, навеждаха глави и бързаха към по-тъмни места. На сто метра от станцията на Крикълууд улиците бяха безлюдни. Само Реджи и Вив вървяха бавно, несигурни в пътя си. Когато Реджи извади лист хартия, за да провери указанията на него, Вив погледна уплашено към небето — хартията блестеше в ръцете му, като че ли сама излъчваше светлина.

Най-сетне намериха къщата — съвсем обикновена, но я познаха по табелката с името, завинтена под звънеца. Табелката изглеждаше солидна, професионална — успокояваща, но и някак плашеща. Вив, която беше хванала под ръка Реджи, сега леко го дръпна назад. Той я улови за дланта и стисна пръстите й. Те оставяха у нея странно усещане, понеже Реджи й беше купил позлатена халка, която й беше малко широка и постоянно се плъзгаше надолу.

— Добре ли си? — попита я той. Гласът му беше изтънял — мразеше докторите, болниците, такива неща. Вив знаеше, че Реджи би предпочел тя да бе дошла с Бети, със сестра си или с който и да е друг, но не с него.

Така че тя беше тази, която натисна звънеца. Човекът — господин Имри — отвори почти веднага.

— Ах, да — каза той доста високо и погледна покрай тях към улицата. — Влезте, влезте.

Те застанаха един до друг в тъмнината на неясно колко голямото антре, а докторът затвори вратата и пусна затъмняващите щори над квадратите на нейното матово стъкло. След това ги въведе в чакалнята, чиято ярка светлина ги накара да примигат. В стаята се носеше сладка миризма — на лак, на гума и на хлороформ. На стените висяха рисунки, изобразяващи зъби и розови ченета. В една стъклена кутия имаше гипсов модел на кътник, разрязан така, че да показва емайла, корена и червения нерв. Цветовете изглеждаха сиво-синкави заради светлината. Вив местеше поглед от едно нещо на друго и усети, че я заболяха зъбите.

Г-н Имри беше зъболекар. Другото нещо правеше като странично занимание.

— Моля, седнете — каза той.

Той взе лист и го закрепи на една дъсчица с щипка. Носеше очила с тежки рамки и понеже бе късоглед, за да вижда страницата пред себе си, ги качи на челото си, така че те го обхванаха като вдигнати мотористки очила. Попита за името на Вив. Тя беше свалила ръкавиците си, за да покаже халката, и сега с леко зачервяване от неудобство даде името, което бяха измислили с Реджи — мисис Маргарет Харисън. Г-н Имри го повтори на висок глас, докато го записваше. А след това продължи да го повтаря в началото на всеки въпрос: „А сега, г-жо Харисън“, „Добре, г-жо Харисън“ — докато на Вив започна да й се струва, че името звучи фалшиво и измислено като това на някоя актриса или филмова героиня.

Отначало въпросите бяха доста прости. А когато станаха по-интимни, г-н Имри предложи Реджи да почака в коридора. На Вив й се стори, че той излезе доста бързо, сякаш с облекчение. Тя чуваше скърцането на обувките му по линолеума, докато Реджи вървеше напред-назад.

Може би и г-н Имри го чу. Затова понижи глас:

— Датата на последния ви цикъл?

Вив я съобщи. Той си я записа и като че ли се намръщи.

— Имате ли деца? — попита я после. — Аборти? Знаете ли какво е аборт? Разбира се… Трябвало ли е някога преди да… ъъъ… използвате лечението, заради което идвате при мен?

Вив отговори с „не“ на всички въпроси. Но след кратко колебание му каза за лекарствата, в случай че това имаше някакво значение.

Той поклати глава презрително, докато тя ги описваше.

— Ако приемате съвет от мен, никога не си струва да си губите времето с такива неща. Сигурно са ви причинили ужасно разстройство, нали? Да, така си и мислех. — Той свали очилата си и на челото му останаха червени ивици от рамките им, сякаш един призрачен чифт още стоеше там.

След това г-н Имри извади кутия с инструменти и Вив потрепери от уплаха. Но той искаше само да й измери кръвното налягане и да й преслуша гърдите. После я накара да стане и да разкопчае полата си, като опипа целия й корем, натискайки силно с длани и пръсти.

Г-н Имри се изправи, изтри си ръцете и каза сериозно:

— Малко по-напреднали сте, отколкото бих искал. — Той имаше предвид, разбира се, времето от последния й цикъл. — Обикновено препоръчвам това лечение за бременности до десет седмици, а вашата е доста след това.

Явно допълнителните седмици бяха от значение. Той отиде до вратата, извика Реджи и обясни и на двама им, че поради допълнителния елемент на риск ще трябва да им вземе повече от стандартната такса.

— Още десет лири, страхувам се.

— Десет лири? — каза Реджи ужасен.

— Сигурно разбирате, при този закон. — Разпери ръце г-н Имри. — Рискът, на който се подлагам, е много сериозен.

— Моят приятел каза седемдесет и пет. Това е всичко, което нося.

— Седемдесет и пет щяха да бъдат достатъчни преди месец. Смея да кажа, че те биха стигнали дори и сега, ако отидете при друг вид човек. Но аз не съм такъв вид човек. Мисля за здравето на жена ви. Както и за своята жена. Съжалявам.

Реджи поклати глава.

— Така не се прави бизнес, ако не възразявате да го отбележа — каза горчиво той. — Една цена на единия месец и друга на другия. Каква разлика има дали това е било там — той кимна неопределено към корема на Вив — две или три седмици повече?

Г-н Имри се усмихна стоически:

— Има голяма разлика, опасявам се.

— Или поне вие така казвате. Предполагам, бихте казали същото нещо и на някой, който е дошъл при вас с… с възпален зъб.

— Много е възможно.

— О, да, като нищо…

Спорът им продължи. Вив стоеше мълчаливо, загледана в пода и изпитваше омраза към всичко това, омраза към Реджи. Накрая г-н Имри се съгласи да вземе допълнителните десет лири под формата на купони за дрехи. Реджи се обърна, извади малка пачка купони, напъха ги в плика, в който вече бяха парите, и му го подаде, като съпроводи това със сумтене.

— Благодаря ви — каза докторът с преувеличена учтивост и сложи плика в джоба си. — Сега, ако не възразявате да се настаните тук, само за около двайсетина минути, аз ще заведа жена ви в съседния кабинет.

— Пази ми палтото и шапката, ако обичаш — каза хладно Вив на Реджи. Той ги взе и хвана пръстите й.

— Всичко ще бъде наред — каза Реджи, опитвайки се да я погледне в очите. — Всичко ще е както трябва.

Тя издърпа пръстите си и погледна часовника на стената — осем и пет. Г-н Имри я заведе от другата страна на коридора, до кабинета си.

Отначало Вив помисли, че той смята да я въведе от този кабинет в друг. Тя предполагаше, че г-н Имри има съвсем друг кабинет за тази работа. Но той затвори вратата зад нея, отиде до един шкаф с инструменти и започна делово да рови в тях. За един ужасен момент Вив си помисли, че докторът възнамерява да извърши операцията върху зъболекарския стол. Но после тя видя зад стола кушетка на колелца, покрита с восъчна хартия и с малко цинково ведро до нея. Тя изглеждаше ужасно с голямата стоманена лампа, блеснала над нея, и таблите с инструменти наоколо, със странните уреди, бормашини и бутилки с хлороформ. Вив усети как в гърдите и гърлото й се надига задушаващ плач и за пръв път си помисли: „Не мога!“

— Сега, мисис Харисън — каза г-н Имри, може би забелязал колебанието й. — Само си свалете полата, обувките и бельото, качете се на кушетката и ще започнем. Съгласна ли сте? Няма от какво да се страхувате. Това е наистина много проста процедура.

Той се обърна, свали си сакото, изми си ръцете и нави ръкавите си. В кабинета имаше включена електрическа печка и Вив застана пред нея да се съблече. Тя сложи дрехите си на един стол и се качи бързо на пропукващата восъчна хартия, преди той да се е обърнал, защото някак си се чувстваше по-гола разсъблечена от кръста надолу, отколкото ако нямаше нищо на себе си. Това беше като нещо, което някоя проститутка би направила. Но когато легна на твърдата плоска кушетка, се почувства глупаво по друг начин — като риба с отворени хриле и уста на дъската на рибаря.

— Нека ви дам една възглавница — каза г-н Имри, като дойде до кушетката и внимаваше да не поглежда голите й бедра. — А сега се повдигнете, ако обичате. — Той вкара сгъната кърпа под задника й и повдигна блузата й малко нагоре по кръста й с думите: — Не искаме това да се изцапа, нали така?

Тя разбра, че той подгъва блузата, за да не я изцапа кръвта, която можеше да потече, и отново се изплаши. Нямаше никаква идея, колко кръв щеше да потече; всъщност имаше съвсем смътна представа, какво докторът смяташе да прави с нея. Той не й беше обяснил, а вече й изглеждаше твърде късно да пита. Тя изобщо не искаше да говори, беше твърде притеснена, така разголена от кръста надолу, и затвори очи.

Когато почувства, че той вдига и се опитва да разтвори коленете й, Вив се смути ужасно.

— Не се стягайте така, ако може, мисис Харисън — каза той. И след малко пак: — Мисис Харисън? Може ли да не се стягате толкова?

Тя отвори краката си и след секунда почувства как нещо топло и сухо се плъзна между тях и влезе в нея. Това беше пръстът му. Той го буташе навътре, а с другата си ръка отново натисна корема й, по-силно от преди. Тя изохка леко. Той буташе и натискаше, докато тя не се извъртя от болка. Докторът отстъпи назад и изтри ръцете си в една кърпа.

— Разбира се, трябва да очаквате известни неудобства — каза той с благ, но делови тон. — Страхувам се, че не може да се направи нищо против това.

Той се обърна, а след това взе един тампон или гъба, напоена с някаква остро миришеща течност, и започна да я потупва по слабините с нея. Тя вдигна глава и се опита да види какво става. Но можа да види само лицето му — докторът отново беше вдигнал очилата си и пак приличаше на мотоциклетист, заварчик или каменоделец. На един рафт до главата му имаше играчка — мечка или заек с рокля на цветчета и шапка. Тя си го представи как я размахва пред изплашените момченца и момиченца. Една бележка, забодена на стената зад него, даваше „Информация за пациентите относно пломбите и ваденето на зъби“.

Когато той постави маската над устата й, тя толкова приличаше на обикновен респиратор и всъщност беше толкова по-малко неприятна от стандартния противогаз, че Вив почти нямаше нищо против. След това тя усети, че се плъзга, и сграбчи ръба на кушетката, за да не се претърколи от нея… После й се стори, че все пак е паднала, но необяснимо как се беше приземила на крака. Защото изведнъж се озова в мрака сред тълпа от хора, които я бутаха от всички страни. Тя не знаеше дали е на някоя улица, друго обществено място, или пък някъде другаде. Звучеше сирена, но тя не й беше позната, Вив не разбираше какво значи. Тя не познаваше човека, с когото беше, но го сграбчи за ръката и попита:

— Какво е това? Този звук. Какво означава?

— Не знаеш ли? — отговори човекът. — Това е предупреждението за Бика.

— За Бика ли? — попита тя.

— Германския бик — каза гласът.

Тогава Вив изведнъж разбра, че Бикът е ново и много ужасно оръжие. Тя се обърна уплашена. Но се обърна в погрешната посока или по неподходящ начин.

— Ето го! — извика гласът ужасен.

Тя се опита отново да се обърне, но беше ударена в стомаха и разбра, че е била промушена в мрака от рога на страшния Германски бик. Вив протегна ръце и почувства костта му — гладка, твърда и студена. Тя дори опипа мястото, където той беше влязъл в корема й. И разбра, че ако сложи ръка отзад на гърба си, ще напипа върха на рога, който стърчи там, защото я беше пронизал изцяло.

Тогава тя отново дойде на себе си, а и при г-н Имри. Но още чувстваше рога. Мислеше, че той я е приковал към кушетката. Чу гласа си, който говореше безсмислици, и хихикането на доктора.

— Бикове? О, не. Не и в Крикълууд, скъпа моя.

Той вдигна една купа до лицето й и тя повърна. После й даде една кърпичка, с която да си изтрие устните, и й помогна да седне изправена. Кърпата под краката й беше изчезнала. Г-н Имри беше свалил ръкавите си и бе закопчал акуратно ръкавелите си. Поруменялото му чело леко лъщеше от потта. Всичко — миризмите в кабинета, подредбата на нещата — й се стори малко по-различно. Тя имаше чувството, че времето е притичало незабележимо зад гърба й, докато играят с него на криеница. На пода се виждаше едно голямо колкото шилинг червено петно, но като изключим това — нищо отблъскващо за гледане. Цинковото ведро беше преместено малко по-встрани и покрито.

Тя спусна крака от кушетката и болката в корема и гърба й прониза цялото й тяло. Усети и други, по-малки смущения — някакво раздразнение между краката и слабост, сякаш я бяха ритнали в стомаха. Г-н Имри каза, че е пъхнал марлен тампон в нея, за да попива кръвта. Освен това беше оставил на кушетката до нея една обикновена дамска превръзка и колан за жартиери. Щом видя това, тя отново се притесни и се опита бързо да сложи и закопчае колана. Г-н Имри забеляза неловкостта й и реши, че Вив още е замаяна от хлороформа, затова дойде да й помогне.

Когато започна да се облича, тя разбра колко е слаба. Освен това й се стори, че усети къде се е събрала кръвта между задните й части и бе започнала да лепне. Тази мисъл я обезпокои. Тя попита дали може да отиде до тоалетната и той я поведе по коридора, и й показа къде е тя. Вив седна и потърси уплашено с ръка края на марления тампон. Страхуваше се, че той може да потъне в нея. Когато се изпика, усети парене. Болката в утробата и мускулите й беше ужасна. Но на тоалетната хартия се показа само малко кръв и тя разбра, че влагата отзад между бедрата й трябва да е просто вода — г-н Имри сигурно я беше измил с кърпа или гъба. Тази мисъл не й хареса. Вив все още имаше леко плашещото чувство, че е изпаднала или била изсмукана от времето, че нещата са подскочили напред, а тя още не ги е настигнала.

Когато се върна в кабинета му, г-н Имри й каза:

— Сега трябва да очаквате малко кървене, може би за един-два дена. Не се тревожете от това, то е напълно нормално. Ако бях на ваше място, щях да си стоя в леглото. Нека вашият съпруг ви поглези малко…

Той я посъветва да пие силна тъмна бира и й даде още две-три дамски превръзки и тубичка аспирин за болките. След това я заведе обратно при Реджи.

— Господи! — каза Реджи, като извади от устата си цигарата и се изправи разтревожен. — Изглеждаш ужасно!

Тя започна да плаче.

— Хайде сега — каза г-н Имри, като се приближи зад нея. — Казах на мисис Харисън да очаква известна слабост през следващите около двадесет и четири часа. Можете да ми телефонирате, ако имате някакви притеснения. Но наистина ви моля да не ми оставяте бележки… Разбира се, в случай на припадък, при сериозно кървене, повръщане, нервни пристъпи и подобни неща трябва да се обадите на своя лекар. Но това е много малко вероятно. Наистина много малко вероятно. И разбира се, ако някой друг лекар се намеси, не е необходимо да споменавате… — Той отново разпери ръце. — Е, сигурен съм, че разбирате.

Реджи го погледна доста свирепо и не отговори.

— Добре ли си? — попита той Вив.

— Така мисля — отговори тя, все още плачейки.

— Господи! — каза той отново. А после се обърна към г-н Имри: — Нормално ли е да изглежда така?

— Малка слабост, както казах. Леко напредналият стадий на бременността направи нещата една идея по-трудни, това е всичко. Само имайте предвид за повръщането и припадъците…

Реджи преглътна. Той си облече палтото и после помогна на Вив да си сложи нейното. Тя се облегна на ръката му. Беше девет без десет. Всички заедно излязоха в антрето, г-н Имри затвори вратата на чакалнята, после чевръсто отиде до тази на кабинета си и също я затвори. После угаси лампата, открехна външната врата и надникна на улицата.

— Ах, луната още е много ярка. Чудя се… — Той се обърна към Вив. — Ще имате ли нещо против, мисис Харисън, да държите носната кърпичка на лицето си, ето така? — Той сложи ръка на устата си. — Точно така. Това създава впечатлението, нали разбирате, че сте дошли за обикновена зъболекарска работа. Което, в края на краищата, не е нещо необичайно… Мисля за съседите си. Войната прави хората толкова подозрителни. Благодаря ви много.

Той отвори вратата широко и те излязоха. Вив държа кърпичката на устата си една-две минути, след това отпусна ръка. Като листчето хартия, което Реджи беше извадил по пътя от джоба си, платът изглеждаше почти луминесцентен на лунната светлина. Вив погледна безоблачното небе, но сега се чувстваше толкова слаба, болна и нещастна, че просто нямаше сили да се страхува. Вместо това започна да й става много студено. Струваше й се, че усеща как марленият тампон в нея започва да се изплъзва. Краищата на дамската превръзка се търкаха в бедрата й. Тя се облегна още по-силно на ръката на Реджи, но не можеше да говори с него.

— Добре ли си? — постоянно повтаряше той. — Да? Добро момиче.

След това, когато бяха изминало около стотина метра, той избухна и каза:

— Този мошеник! Господи, какво ни сполетя! Всички тези неща за допълнителните десет лири. Той знаеше, че сме му в кърпа вързани. Господи, какъв проклет евреин! Трябваше да държа на своето малко повече. За две бодвания…

— Млъкни! — каза накрая Вив, понеже не можеше повече да понася това.

— Не, честно, Вив. Какво изнудване!

Той продължи да недоволства. На Крикълууд Бродуей те стояха десет-петнайсет минути, докато хванат такси, за да отидат в центъра на града в апартамента, който беше уредил Реджи. Той си беше записал адреса на друго листче. Шофьорът знаеше улицата, но каза, че някои от пътищата към нея са разбити и трябва да заобиколят. Като чу това, Реджи изсумтя. Вив усети как той си мисли „Хубав номер, няма що“. Таксито се придвижваше бавно, а по целия път Вив се чувстваше ужасно напрегната. Когато й се стори, че шофьорът не може да я забележи, тя отвори тубичката с аспирин и взе три, сдъвка ги и дълго преглъща, докато те минат през гърлото й. От време на време плъзгаше ръка под себе си, страхувайки се, че дамската превръзка и тампонът може да се окажат недостатъчни…

Тя не погледна къщата, когато стигнаха до нея. Никога не разбра къде точно се намира тя, въпреки че по-късно си спомняше, че са пресекли Хайд парк, и смяташе, че трябва да е на някоя улица в района на Белгравия. Къщата имаше портик с колони, Вив си спомняше това, защото Реджи трябваше да вземе ключа за апартамента, който бяха заели от една стара жена в сутерена, и докато той изтича надолу по стълбите и почука на вратата, тя затвори очи, облегна се на едната колона и сложи ръцете си на корема, за да се опита да се стопли. Нуждите и желанията й се бяха свили, съсредоточили в една точка — тя искаше само да намери някакво място, където да бъде сама и да легне, и да й е топло. Чу гласа на Реджи. Той бърбореше нещо със старицата, малко напрегнато:

— Да… И аз бих казал така… Нали?

Хайде, помисли си Вив. Той се появи запъхтян и проклинащ и двамата влязоха вътре.

Апартаментът беше горе, на най-високия етаж. Прозорците на стълбището бяха покрити, така че те трябваше да се изкачват само на светлината на фенерчето. Тя почувства някаква влага на върха на бедрата си и помисли, че сигурно е започнала да кърви — с всяка стъпка й се струваше, че усеща мекия, топъл прилив на още малко кръв. Накрая беше сигурна, че тя тече по краката й, напоява чорапите й, пълни обувките й… Остана неподвижна, докато Реджи се мотаеше с ключовете на непознатите брави, след това отново спря на място, докато той отиваше от един прозорец до друг, като се препъваше в различни мебели по пътя си, на едно място си удари коляното и някакъв изтропа.

— За бога — каза тя слабо, когато нещо падна и той спря, псувайки, да го вдигне. — Остави стаята. Първо оправи банята.

— Щях, ако знаех къде е — отговори той свадливо.

— Не я ли виждаш?

— Не. А ти?

— Запали лампата. Само за минута.

— Мама Хабърд ще дойде от сутерена. А след малко и патрулът. Само това ни трябва.

Бяха го глобили една лира за светване на лампа преди две години и Реджи никога не бе забравил това. Лъчът на фенерчето започна да подскача бясно наоколо. Тя видя как той тръгна нанякъде и после си удари главата силно в ръба на една врата.

— Господи!

— Добре ли си?

— Ти как мислиш? По дяволите! Боли ужасно!

Потърка си челото и после продължи по-предпазливо. Когато гласът му отново долетя, беше някак приглушен:

— Това е спалнята. Тоалетната трябва да е срещу нея, предполагам. Само минутка…

Тя чу някакъв тъп звук, сякаш отново си беше ударил главата. След това се чу тракането на корниза на завесата, после някакво изщракване, и още едно.

— Ох, мамка му! — извика той.

Електричеството беше спряно. Трябваха им шилинги. Реджи се върна при нея и разрови дребните си монети, провери и в нейното портмоне, след това отново тръгна опипом, търсейки електромера.

Най-после монетите влязоха в него и лампите светнаха. Присвила очи от светлината, тя тръгна към банята. Когато видя несигурната й походка, Реджи дойде да й помогне, но Вив го отблъсна:

— Махни се. Махни се!

Не й беше потекло толкова много кръв, колкото тя се страхуваше, имаше само малко петънце на повърхността на дамската превръзка, но връхчето на тампона, което преди беше бяло, сега бе поръждавяло. Тя опипа тампона с пръсти — той изглеждаше по-хлабав, отколкото бе отначало, и Вив отново се разтревожи, че може да влезе в нея и да се изгуби. После се изправи, за да измие изцапаната си с кръв ръка. Погледна ваната и си представи как я напълва с топла вода и отмива болката от утробата си. Банята беше необичайна и луксозна, постлана с дебел млечнобял килим и с плочки, които изглеждаха като от седеф. Тя я накара да се почувства изцапана и да си помисли за всички маневри, които трябваше да направи, за да не остави тук белези и петна. Потрепери, внезапно усетила се изтощена, свали капака на тоалетната чиния и седна върху нея с лакти на коленете и лице в ръцете. Още носеше палтото и шапката си.

Тя седя там толкова дълго, че Реджи почука на вратата и я попита дали е добре. Когато Вив го пусна вътре, той се огледа нервно, примигвайки.

После й помогна да стане и върви. Преди, когато мина през спалнята, тя почти не я погледна, но сега видя, че като банята тя беше разкошно застлана. Имаше плат от тигрова кожа върху килима и атлазени възглавници на леглото. Това приличаше на нечия представа за спалнята на филмова звезда или на жилище на богати проститутки и плейбои. Целият апартамент беше такъв. В дневната имаше вградена в стената електрическа камина, заобиколена от хромирани панели. Телефонът бе перленобял. Имаше барче за питиетата, с бутилки и чаши в него, а на стените висяха снимки на Париж — Триумфалната арка, Айфеловата кула, весели мъже и жени, които седяха пред уличните кафенета с бутилки вино в ръка.

Но всичко беше студено на допир и прашно. Тук-там се бяха образували купчинки боя и гипс, навярно паднали от стените при бомбардировките. В стаите миришеше на влага, личеше си, че отдавна никой не е живял в тях. Вив седна, все още треперейки, на най-близкото до електрическата камина кресло.

— Чий е този апартамент? — попита тя.

— Ничий — отвърна Реджи, като клекна до нея и започна да си играе с регулаторите на камината. — Това е показен апартамент, за реклама… Мисля, че едно от тези неща е изчезнало.

— Какво?

— Апартаментът е само образец — каза той. — Служи само да ти покаже как ще изглежда жилището ти, ако си купиш такова. Направен е преди войната. Сега никой не се интересува от такива неща.

— Никой ли не живее тук?

— Понякога разни хора остават за малко, това е всичко.

— Какви хора?

Реджи въртеше един превключвател напред-назад.

— Приятелчета на Майк, нали ти казах. Той е бил един от агентите по недвижима собственост на тази къща и още има ключовете. Оставя ги при старата майчица долу. Ако получиш отпуска и няма къде да я прекараш.

— Това е за твоите приятели да си водят момичета тук — разбра Вив.

Той вдигна глава и се засмя.

— Не ме гледай така! Не знам нищо за това. Но е по-добре от хотел, не е ли така?

— А така ли е? — Тя не се усмихна. — Предполагам, че ти си по-наясно. Предполагам, че водиш момичета тук през цялото време.

— Бих искал! — засмя се той. — Никога преди в живота си не съм идвал тук.

— Ти така казваш.

— Не ставай глупава. Нали видя как се мотаех? — той потърка главата си.

Тя се извърна, изпитвайки отчаяно съжаление към себе си, и каза печално:

— Винаги е същото. Свършва зле всеки път. Дори сега.

Той продължаваше да си играе с превключвателя.

— Кое? За какво говориш?

— За това. — Гласът й заглъхна. Огорчението и пристъпът на самосъжаление я бяха изтощили. Тя отново се разплака. Той остави камината, стана, дойде и седна несръчно до нея. Свали шапката й, поглади косата й и я целуна.

— Недей, Вив.

— Чувствам се толкова ужасно.

— Знам.

— Не, не знаеш. Иска ми се да бях мъртва.

— Не говори така. Помисли си как щях да се чувствам аз, ако беше мъртва. Боли ли те?

— Да.

— Ужасно ли беше? — сниши глас той.

Тя кимна. Той се протегна и сложи ръка на корема й. Отначало тя трепна, но топлината и тежестта на неговата длан и пръсти й подействаха успокоително. Тя сложи ръцете си върху неговата и ги стисна здраво. Спомни си съня си за бика и му го разказа.

— Бик ли? — учуди се той.

— Германски бик. Забиваше рога си в мен. Предполагам, през цялото време това всъщност е бил господин Имри.

— Знаех си, че това е стар мръсник, в момента, в който влязохме — засмя се Реджи. — Какъв гад, да причини болка на моето момиче!

— Той не е виновен. — Тя извади кърпичка и се издуха. — Ти си виновен.

— Аз ли?! Това ми харесва! — Той отново я целуна. — Ако не беше ти, да побъркаш човека… — Той потърка бузата си в главата й. Сега тежестта на дланта му в долната част на корема й започна да й изглежда различно, защото Реджи беше раздвижил пръсти. — О, Вив.

Вив го отблъсна.

— Махни се! — Тя се засмя неволно. — На теб ти е добре…

— За мен това е ад.

— Само мисълта за… Бррр! — Тя потръпна.

Той също се засмя.

— Казваш го сега. Ще видим какво ще мислиш след седмица-две.

— Седмица-две?! Ти си откачил. По-скоро година-две.

— Две години? Наистина ще откача. Дай на човека поне някаква надежда. Това е повече, отколкото ти лепват за дезертьорство.

Тя отново се засмя, след това задържа дъх и завъртя глава, изведнъж неспособна да говори повече. Двамата стояха една-две минути мълчаливо. Той разроши косата й с брадичката и бузата си и от време на време допираше устни до челото й. Стаята постепенно започна да се стопля. Болката в корема и гърба й намаля, докато накрая започна да прилича на дълбоката, но обикновена болка, която Вив изпитваше всеки месец при цикъла си. Но се усещаше изключително слаба.

След малко Реджи стана и се протегна. Той погледна барчето и каза, че му се е припило нещо, отиде и извади една бутилка. Но когато я отвори и я помириса, направи гримаса:

— Оцветена вода! — Той опита друга бутилка. — Всичките са такива. Я, виж! — В една кутия имаше цигари, направени от картон. — Какъв мръсен номер! Добре, ще минем със своите запаси.

Той си носеше малка бутилка бренди. Дръпна тапата й и предложи на Вив.

— Господин Имри каза да пия тъмна бира — поклати глава тя.

— Ще ти донеса малко тъмна бира по-късно, ако искаш. Пийни си една глътка от това.

Тя не беше яла цял ден заради анестезията и като отпи глътка, почувства как течността се спуска по гърлото й към празния й стомах, гореща като огнен език. Реджи също отпи, после запали цигара. Тя не можеше да пуши, но поне не й прилоша от миризмата. „Сигурно съм по-добре“, помисли си тя, разбра го тогава, в този момент, за пръв път. „Аз съм добре.“ Мисълта се разля в нея като брендито. Тя затвори очи. Сега беше останала само болката, а това, сравнено с всичко друго, щеше да е лесно.

Реджи изпуши цигарата си и стана. Тя го чу как отиде до тоалетната, а после тръгна из спалнята, дръпна завесата и погледна на улицата. Тя беше притихнала. Цялата къща беше притихнала. Сигурно имаше празни апартаменти като този и от двете страни.

Когато той се върна, Вив почти беше заспала. Той клекна до нея и докосна лицето й.

— Достатъчно топло ли ти е, Вив? Изглеждаш много студена.

— Така ли? Чувствам се добре.

— Не искаш ли да легнеш на леглото? Искаш ли да те занеса?

Тя поклати глава, неспособна да говори. Отвори очи, но те почти веднага отново се затвориха, сякаш на клепачите й имаше тежести. Реджи сложи ръка на челото й и придърпа яката на палтото около врата й. Той изрита обувките си, седна на пода, като опря глава на коленете й, и каза:

— Кажи ми, ако искаш нещо.

Останаха така повече от час. Приличаха на стара женена двойка. Никога преди не се бяха чувствали толкова самотни заедно, без да правят любов толкова дълго.

После, към десет и половина, Вив се стресна, от което подскочи и Реджи.

— Какво има? — каза той, като вдигна поглед към нея.

— Какво? — отвърна тя объркана.

— Боли ли те?

— Какво?

— Бяла си като платно — каза той и се изправи на крака. — Да не ти става лошо?

— Не знам. — Тя се чувстваше наистина странно. — Мисля, че отново трябва да отида до тоалетната.

Тя се опита да стане.

— Нека ти помогна.

Той я заведе до банята. Тя вървеше по-бавно дори от преди. Главата й сякаш бе отделена от тялото — като че ли то беше приклекнало, натежало и омекнало, а главата й бе свързана с него с една най-тънка нишка. Но колкото по-напред отиваше, толкова по-силно усещаше тя болката в стомаха си, и това я свести. Когато седна на тоалетната чиния, тя се беше присвила почти на две от остри болки. Това бяха странни болки — отчасти като тези при менструация, отчасти като при киселини. Вив си помисли, че може би има диария. Напъна мускули да се изпикае и почувства как нещо се плъзна между краката й и плесна във водата. Тя погледна в чинията. Там беше марленият тампон, подгизнал от кръв и станал безформен. Кръвта продължаваше да тече от нея на гъста и тъмна избита струя, приличаща на насмолена връв.

Вив извика Реджи. Той дойде веднага, изплашен от звука на гласа й.

— Исусе! — каза той, когато видя кръвта в тоалетната чиния, и отстъпи назад, пребледнял като Вив. — Така ли беше и преди?

— Не. — Тя се опитваше да спре кръвта с тоалетна хартия, но кръвта я намокри и потече по ръцете й. Вив започна да трепери. Сърцето й биеше лудо. — Няма да спре — каза тя.

— Притисни това нещо там. — Той имаше предвид дамската превръзка.

— Тя просто продължава да излиза, не мога да я спра. Ох, Реджи, изобщо не мога да я спра!

Колкото по-уплашена ставаше тя, толкова по-бързо сякаш течеше кръвта. Отначало в нея имаше петънца и съсиреци, но скоро стана съвсем обикновена кръв, удивително червена. Тя падаше на тоалетната хартия в чинията със звука на вода, която се излива в чешмата. Потече по седалката, по краката на Вив, по пръстите й — навсякъде.

— Не би трябвало да е така, нали? — каза Реджи, останал без дъх.

— Не знам.

— Какво каза господин Имри? Каза ли, че ще е така?

— Каза, че може да имам малко кървене.

— Малко? Какво значи малко? Това малко ли е? Това не може да е малко, това е цял тон.

— Наистина ли?

— Защо, не е ли?

— Не знам.

— Защо не знаеш? Как е, когато тече нормално?

— Не е така. Потекла е навсякъде!

— Трябва да има нещо, което можеш да направиш, за да я спреш — каза той и сложи ръка на устата си. — Можеш да вземеш още аспирин.

— Аспирините няма да помогнат. Или ще помогнат?

— По-добре е от нищо.

Това беше всичко, което имаха. Той бръкна в джоба на палтото й и извади тубичката. Тя не можеше да пипне нищо с кръвта на ръцете си. Лапна още три таблетки и ги сдъвка като преди. Той й даде глътка бренди, след това изпи остатъка от бутилката. После дръпнаха верижката на тоалетната и гледаха как водата се изсипва в чинията. Отгоре тя стана чиста и розова, а на дъното тъмночервена и гъста като сироп — приличаше на някакъв особено хитроумен коктейл. Но от Вив веднага шурна още кръв, завъртя се и се пръсна във водата.

— Не мислиш ли — каза Реджи, като отново кимна към дамската превръзка, — че ако просто притиснеш това нещо там…

Тя поклати глава, твърде паникьосана, за да говори. Късаше още и още тоалетна хартия и се опитваше да спре кръвотечението с нея. Хартията издържаше минута-две и Вив се успокояваше малко. Но после падаше от нея, също като тампона. Реджи опита отново с още хартия. Той сложи ръце над нейните, за да я задържи на място. Но и тази хартия падна, а кръвта потече още по-обилно.

Накрая, почти полудели от уплаха, те решиха Реджи да се обади на г-н Имри и да го попита какво да правят. Той изтича в дневната. Тя го чу как набира номера на перленобелия телефон. Но после Реджи нададе вик, нещо като вопъл на разочарование и отчаяние. Когато се върна, той залиташе и влачеше крака. Телефонът не работеше. Жицата му продължаваше един-два метра и после спираше. Той беше като бутилките с оцветена вода и картонените цигари — просто за показ.

— Трябва да намеря някоя телефонна будка — каза Реджи. — Ти видя ли някоя, докато идвахме?

Мисълта, че ще я остави сама, я ужаси.

— Не излизай!

— Тече ли още? — Той погледна между краката й и изпсува. После сложи ръка на рамото й. — Слушай — каза той, — ще сляза до старата мамичка долу. Тя ще знае къде има телефон.

— Какво ще й кажеш?

— Просто ще й кажа, че ми трябва телефон.

— Кажи… — Вив се вкопчи в него. — Кажи й, че губя бебето си, Реджи.

— Така ли? — обърка се Реджи. — Тя ще иска да се качи тук, ако й кажа така. Ще поиска да доведе доктор.

— Може би трябва да извикаме доктор, а? Господин Имри каза…

— Доктор? За бога, Вив, не съм се пазарил за нищо такова. — Той дръпна ръката си от нейната, сложи я на главата си и си дръпна косата. Вив разбра от изражението му, че Реджи се опасяваше за парите или за врявата, която щеше да се вдигне, и отново се разплака. — Не плачи! — каза той, като я видя, и за момент изглеждаше, че сам ще се разплаче. — Докторът ще разбере, нали? Няма ли един доктор, като види, и да разбере?

— Не ми пука — отвърна тя.

— Той може да извика полицията, Вив. Ще ни вземе имената. Ще поиска да знае всичко за нас. — Гласът му беше напрегнат. Той стоеше нерешително и се опитваше да се сети за някакъв друг начин. Тогава тя изпита нов силен пристъп на болка, ахна и вкопчи ръце в корема си. — Добре — каза Реджи бързо. — Добре.

Той се обърна и излезе. Вратата на апартамента се тресна, а след това тя не чу повече нищо. Челото и горната й устна бяха мокри от пот. Тя ги изтри с ръкав. Отново дръпна верижката на тоалетната и като свали плъзгащата си по пръста й златна халка, се обърна към мивката, за да си измие ръцете. Мивката започна да изглежда така, сякаш дъното й бе боядисано с яркочервена боя. Вив скъса още тоалетна хартия и се опита да я изчисти, както и седалката, на която седеше, и ръба на тоалетната чиния отдолу. Тогава видя малко кръв по килима, наклони се към него и в този момент й се зави свят. Подът на банята сякаш се наклони на една страна. Тя потърси с ръка стената и остави розово петно на една от седефените плочки, но успя да се надигне и застана съвсем неподвижно, с глава в ръцете. Когато седеше неподвижна, кръвта течеше по-слабо… Страшно й се искаше да легне. Спомни си, че г-н Имри й беше казал да стои в леглото. Но не можеше да стане, защото се страхуваше да не изцапа млечнобелия килим. Тя затвори очи и започна да брои в ритъм с дишането си. Едно, две, три, четири. Повтаряше числата отново и отново: Едно, две, три, четири. Едно, две, три, четири…

„Ще умра“, помисли си тя. Изведнъж й се прииска баща й да е при нея. Ако можеше баща й да е тук! След това си го представи как влиза и вижда всичката тази кръв… Отново се разплака. Седна с изправен гръб и облегна глава на стената, като продължи да плаче, но толкова слабо, че хълцанията й приличаха на леки стонове от болка.

Тя продължаваше да седи така и да плаче, когато Реджи се върна — водеше старицата със себе си. Над нощницата си и халата бабата беше наметнала палто, носеше шапка и галоши на краката. Вероятно това беше облеклото, което тя държеше готово за момента, в който завият предупредителните сирени. Дишаше шумно, беше се задъхала от изкачването на стълбите, и нямаше пукнат зъб в устата. Беше извадила кърпа, за да си изтрие лицето. Но когато видя в какво състояние е Вив, изпусна кърпата. Тя дойде веднага при нея и я пипна по челото, а след това разтвори бедрата й, за да надникне между тях.

След това старицата се обърна към Реджи:

— За бога, момче! — каза тя, като сдъвкваше думите заради беззъбата си уста. — Какво мислеше ти, да извикаш лекар? На нея й трябва цяла линейка!

— Линейка ли? — каза Реджи ужасен. Сега, когато беше дошла старицата, той стоеше по-назад. — Сигурна ли сте?

— Чу ме — отвърна жената. — Виж колко е пребледняла! Загубила е половината си кръв. Лекарят няма да може да я налее обратно в нея, нали така? — Тя отново попипа челото на Вив. — Мили Боже… Върви! Какво чакаш? Ще успееш да извикаш линейка, ако се обадиш, преди да са завили сирените. Кажи им да побързат. Кажи им, че е въпрос на живот и смърт!

Реджи се обърна и побягна.

— Сега — каза жената, като свали палтото си. — Мислиш ли, че трябва да седиш там, мила, и да оставяш всичко това да се лее от теб така? — Тя сложи ръка на рамото на Вив. Ръката й трепереше. — Не мислиш ли, че трябва да си легнеш?

— Искам да остана тук — поклати глава Вив.

— Добре тогава. Но нека само да те повдигнем мъничко и… А така, разбираш какво имам предвид.

В банята имаше само една кърпа, и тя млечнобяла като килима. На Вив не й се искаше да я използва. Но жената веднага я откачи от закачалката и я сгъна. Тя накара Вив да стане, свали капака на тоалетната чиния и сложи кърпата върху него.

— Седни на това, мила — каза старицата и помогна на Вив. — А така. И да ти свалим тези стари гащи, какво ще кажеш? — Тя се наведе, засуети се около коленете на Вив, вдигна й стъпалата. — Така е по-добре. Не е хубаво мъжът ти да те види с гащи около глезените, нали така? Бих казала, че не е. Готово. Когато бях на твоите години, ние изобщо не си давахме труда да носим гащи. Имахме си поли, нали разбираш, с които да спазваме благоприличие. Големи дълги поли, не би повярвала, че има такива. Така. Както и да е. Скоро ще се оправиш и отново ще изглеждаш като кралица. Я каква хубава коса имаш, не е ли така?

Тя продължаваше да бърбори и да дъвче думите, изричайки куп глупости. Остави Вив да се облегне на нея и потупа главата й с твърдите си, тъпи пръсти. Но Вив виждаше, че и тя е уплашена.

— Още ли тече? — казваше тя от време на време, поглеждайки към кърпата между краката на Вив. — Нищо, младичките момичета като теб имат в излишък. Така казват, нали?

Вив беше затворила очи. Тя дочуваше отдалеч мърморенето на старицата, но се опитваше да се стегне, беше съсредоточила вниманието си върху кръвта, която изтичаше от нея, и се опитваше да я забави, да я спре със силата на волята си. Страхът й ту се увеличаваше, ту намаляваше, на големи тъмни заливащи вълни. Защото в продължение на няколко минути, както й се струваше, кръвта й спираше да тече и тя почти се успокояваше. Но след това отново се чуваше нещо като леко клокочене между краката й, което я хвърляше в паника. Тя се плашеше и от галопирането на сърцето си, което, както Вив знаеше, караше кръвта й да тече още по-бързо.

После чу как Реджи се върна.

— Обади ли им се? — извика старицата.

— Да — отвърна Реджи задъхан. — Да, идват.

Той стоеше на вратата на банята бял като платно и хапеше ноктите си — беше му неудобно от старицата, за да влезе. „Ако влезеше и ме хванеше за ръката“, мислеше си Вив. „Ако само ме прегърнеше…“ Но всичко, което той стори, беше да срещне погледа й и да направи един безпомощен жест — разпери ръце и поклати глава.

— Съжалявам — каза той задавено. — Съжалявам.

След това излезе. Тя го чу как си запали цигара. Корнизът на завесата отново изтрака и Вив разбра, че той е застанал на прозореца на спалнята и гледа към улицата.

След това кръвта пак потече и болката в нея се стегна като юмрук около острие. Тя затвори очи и отново изпадна в паника. Болката и паниката бяха напълно черни и извън времето — това беше нещо като газовата маска у г-н Имри, като онова изплъзване от света, който продължава да подскача напред… Тя почувства на раменете и кръста си твърдите ръце на старицата, които я разтриваха в малки кръгове. По едно време чу как Реджи извика „Пристигнаха!“ Но не можа да се сети какво имаше предвид той. Помисли си само, че трябва да е нещо свързано с факта, че той бе дръпнал завесата на прозореца. Когато след една-две минути отвори очи и видя хората от Бърза помощ с техните панталони и куртки, и малки шапчици, тя предположи, че това са мъж и младо момче от противовъздушната отбрана, които са дошли да им се карат, че са нарушили затъмнението.

Но момчето се смееше. Смехът му беше гърлен, ала лек, като на момиче.

— Харесва ми вашето килимче от тигрова кожа — каза той. — Не ви ли плаши понякога през нощта? Аз бих се страхувал да не ме захапе, докато вървя.

Той разгледа кърпата, на която седеше Вив, и смехът му угасна, но лицето му остана ведро. Кърпата беше напълно почервеняла и подгънала. Той сложи ръка на челото й и каза тихо на мъжа:

— Доста е студена.

— Не можах да я накарам да спре — промърмори Вив.

Мъжът беше клекнал пред нея. Той бе вдигнал ръкава й и сега нави около ръката й ремъка на апарата за измерване на кръвното налягане, после бързо напомпа гумената круша долу и се загледа намръщен в стрелката. Докосна бедрото й и погледна, като момчето преди, кърпата под задника й. Нея вече нищо не можеше да я смути.

— Откога ви тече така? — попита той.

— Не знам — отговори тя слабо. Помисли си „Къде е Реджи?“ Реджи щеше да знае. — Около един час, струва ми се.

Мъжът кимна.

— Както изглежда, сте загубили много кръв. Ще трябва да ви закараме в болница, колкото се може по-бързо. Съгласна ли сте? — Той говореше спокойно, вдъхваше й увереност. Тя беше готова да се предаде в ръцете му. Още клекнал пред нея, той прибра апарата за кръвно в чантата си. Действаше много бързо. Но преди да стане, я погледна в лицето и я попита меко:

— Как се казвате?

— Пиърс — отговори тя, без да мисли. — Вивиан Пиърс.

— В кой месец беше бебето ви, мисис Пиърс?

Сега тя разбра каква грешка бе направила. Беше казала Вивиан Пиърс, а трябваше да каже Маргарет Харисън. Отново започна да се оглежда за Реджи. В този момент мъжът докосна коляното й.

— Съжалявам — каза той. — Това е лош късмет. Но засега трябва просто да ви оправим. Моята приятелка мис Кармайкъл и аз ще ви свалим по стълбите.

Тя още търсеше с поглед Реджи и не можа да се концентрира върху думите му. Помисли си, че когато каза „мис Кармайкъл“, той имаше предвид старицата. После мъжът и момчето си казаха още нещо — говореха нещо, наричайки се Кей и Мики, и тя разбра, неприятно изненадана, че те изобщо не бяха мъже, а просто късо подстригани жени… Цялата вяра, която имаше в тях, чувството за сигурност и безопасност, се изпари. Тя започна да трепери. Те изглежда помислиха, че й е станало студено, и я увиха с одеяло. Бяха донесли сгъваем стол, на който я качиха. След това я изнесоха внимателно от банята и нататък по килимчето от тигрова кожа, през дневната, покрай барчето и снимките на Париж, а после надолу по неосветените стълби. На всеки завой тя мислеше, че ще я изпуснат.

— Съжалявам — продължаваше да повтаря Вив със слаб глас. — Съжалявам.

Те й се скараха на шега, задето се страхува.

— Ако можехте да видите грамадните тежки типове, които разнасяме насам-натам — каза със смях онази, която приличаше на момче, Мики. — След войната ще се захванем да пренасяме пиана.

Старицата вървеше пред тях и ги предупреждаваше за по-опасните места. Тя им отвори вратата и след това изтича по пътеката, за да направи същото с градинската врата. Линейката беше паркирана точно пред нея, а белите оттенъци на иначе унилата й сива боя проблясваха на лунната светлина, така че изглеждаше, като че ли се носи във въздуха над мастилено тъмната улица. Кей и Мики положиха Вив на земята и отвориха вратите.

— Ще ви сложим легнала — каза Мики. — Мислим, че това ще е от полза за кървенето. Хайде.

Те я вдигнаха, извадиха я от стола и я сложиха на койката в линейката. Тя още трепереше, като че ли й беше студено, а кръвта продължаваше да тече. Сега започна и да не й достига въздух, сякаш се бе надбягвала с някой, или нещо подобно. Тя чу как Кей каза на Мики да кара, а тя ще остане отзад. Когато Кей се качи, койката се наклони леко на една страна. Вив погледна нагоре — тя търсеше Реджи, искаше Кей да го остави да седне до нея и да я държи за ръката. Едната от вратите на линейката беше затворена, а старицата стоеше в рамката на другата — тя викаше на Вив по нейния си неясен начин да не се страхува повече, че лекарите ще я оправят за нула време… После отстъпи назад. Мики хвана отворената врата и започна да я затваря.

Вив с усилие се надигна и каза:

— Чакайте. Къде е Реджи?

— Реджи ли? — отвърна Кей.

— Съпругът й! — обади се старицата. — Господи, напълно забравих за него. Видях го как се измъкна и…

— Реджи! — извика Вив истерично. Един ремък я беше пристегнал през бедрата и тя се опита да го откопчае. — Реджи!

— Там ли е някъде? — попита Кей.

— Не мисля — отговори Мики. — Искаш ли да отида да погледна?

Вив продължаваше да се бори с ремъка.

— Добре — каза Кей. — Но побързай!

Мики се отдалечи. Върна се задъхана след една-две минути. Вдигна предницата на каската си и се облегна на фургона.

— Няма никой вътре. Огледах навсякъде.

— Добре, да вървим — кимна Кей. — Той може да я намери в болницата.

— Но той беше тук — каза задъхана Вив. — Сигурно сте се объркали… В тъмното…

— Няма никой — повтори Мики. — Съжалявам.

— Не е ли срамота! — каза старицата прочувствено.

Вив падна обратно на койката, по-слаба от всякога, без сили да спори повече. Помисли си за Реджи, готов да се разплаче, как каза: „Докторът ще разбере, нали? Той ще поиска имената ни, ще поиска да узнае всичко за нас.“ Спомни си го как стои на вратата на банята, клати глава и казва: „Съжалявам…“

Тя затвори очи. Вратата се затръшна и след момент линейката запали и потегли. Двигателят беше толкова шумен, сякаш бе досами главата й. Тя се чувстваше като затворена в трюма на някой кораб. Чу гласа на Кей близо над лицето си:

— Добре, мисис Пиърс. — Тя правеше нещо. Попълни някакъв малък формуляр и го закрепи за яката на Вив. — Бъдете смела, мисис Пиърс.

— Не ме наричайте мисис — каза Вив нещастно. — Той не ми е съпруг, както каза жената. Просто трябваше да се престорим за пред господин Имри…

— Няма значение — отвърна Кей.

— Казахме Харисън, защото това е майчиното име на Реджи. Трябва да кажете Харисън в болницата. Ще го направите ли? Трябва да кажете, че аз съм мисис Харисън. Защото дори да погледнат и разберат, не е толкова зле, ако омъжена жена направи това, нали?

— Не се безпокойте. — Кей я бе хванала за китката и измерваше пулса й.

— Нали те не викат полицията, когато това са омъжени жени?

— Объркана сте. Да викат полицията? Защо ще го правят?

— Защото това е незаконно, не е ли? — каза Вив.

— Да си болен? — усмихна се Кей. — Все още не.

— Да правиш аборт, имам предвид.

Фургонът подскочи няколко пъти, докато вървеше по разбития път.

— Какво? — каза Кей.

Вив не отговори. Тя чувстваше как с всяко тръскане на линейката от нея изтичаше още кръв. Отново затвори очи.

— Вивиан, какво сте направили? — попита Кей.

— Отидохме при един човек — каза накрая Вив и затаи дъх. — Един зъболекар.

— Какво ви направи той?

— Приспа ме. Отначало всичко беше наред. Но той сложи една превръзка в мен, а тя падна и тогава започна да ми тече кръв. Дотогава всичко беше добре.

Кей се наклони напред и издумка с ръка по стената на кабината.

— Мики!

Фургонът забави скорост и спря. Чу се стържещият звук на спирачката. След малко лицето на Мики се появи на плъзгащото се прозорче над главата на Вив.

— Добре ли е тя?

— Не е каквото си мислехме — каза Кей. — Тя е ходила при някакъв… проклет зъболекар… Прекъснал е бременността й.

— О, не.

— Все едно, тя продължава да кърви. Той може да е… Не знам. Може да е пробил матката й.

— Добре. — Мики се обърна. — Ще карам възможно най-бързо.

— Чакай. Чакай! — Мики отново се обърна. — Страх я е от полицията.

Вив се беше надигнала и наблюдаваше лицата им.

— Не трябва да се появява полицията! — каза тя. — Не трябва да се появява полицията или вестникарите. Не трябва да казват на баща ми!

— Баща ви няма да има нищо против, когато разбере колко ви е било зле — отвърна Мики.

— Тя не е омъжена — каза Кей.

Вив отново започна да плаче.

— Не им казвайте. О, моля ви, не им казвайте!

Тя видя как Мики гледаше Кей.

— Ако има пробив, тя може… По дяволите! Може да има отравяне на кръвта, нали?

— Не знам. Така мисля.

— Моля ви — каза Вив. — Просто им кажете, че съм пометнала.

— Това е много опасно — поклати глава Мики.

— Моля ви. Не им казвайте нищо. Кажете, че сте ме намерили на улицата.

— Те така или иначе ще разберат — отвърна Мики.

Вив видя, че Кей се замисли.

— Може и да не разберат — каза Кей.

— Не — възрази Мики. — Не можем да рискуваме. За бога, Кей! Тя може… — Погледна Вив. — Може да умрете.

— Не ме интересува!

— Кей — каза Мики. И когато тя не отговори, се обърна напред. Фургонът отново потрепери и потегли, по-бързо от преди.

Вив се отпусна на койката. Вече не усещаше особено подскачанията. Чувстваше се като изпаднала в зимен сън. Помисли си, че като е загубила толкова много кръв, сигурно е започнала да се унася. Смътно забеляза, че Кей добави нещо на формуляра, закачен за яката й, след това започна да рови в джоба на палтото си. После усети, че някой хвана пръстите й и ги стисна. Това беше Кей, тя държеше ръката й. Дланта й беше лепкава. Вив я стисна по-силно, сякаш за да се задържи в съзнание. Тя отвори очи и се загледа в лицето на Кей. Вгледа се в него така, както никога преди не се беше вглеждала в ничие лице. Сякаш този поглед също можеше да я спаси от припадъка.

— Още малко, Вивиан — повтаряше Кей отново и отново, както и: — Бъдете смела. Точно така. Почти стигнахме.

В един момент фургонът зави и спря. Вратите се отвориха. Мики се качи вътре, а още някой се появи зад нея — една сестра с бяло кепе, намачкано и ярко в светлината на луната.

— Пак ти, Лангриш! — каза тя. — Е, какво ни носиш тази вечер?

Кей погледна Мики, но продължи да стиска пръстите на Вив. И когато Мики отвори уста да отговори, Кей я изпревари:

— Помятане — каза тя твърдо. — Помятане с усложнения. Мислим, че жената, мисис Харисън, е паднала лошо. Изгубила е ужасно много кръв и е много объркана.

— Добре — кимна сестрата. После се отдалечи и извика един санитар. — Ти там! Да, ти! Докарай една носилка, и по-бързо.

Мики наведе глава и не каза нищо. Тя започна мрачно да откопчава ремъка, който придържаше Вив към койката.

— Хайде, Вивиан — каза Кей, когато Мики свърши с това. — Всичко е наред.

— Наред ли? — Вив още бе стиснала ръката й. — Сигурна ли сте?

— Да — каза Кей. — Трябва да те преместим, това е всичко. Но чуй ме, само за секунда. — Сега тя заговори с бърз шепот, след като хвърли поглед през рамо и погали лицето на Вив: — Слушаш ли ме? Погледни ме… Застрахователната ти карта и порционната ти книжка, Вивиан. Скъсах подплатата на палтото ти. Можеш да кажеш, че си ги загубила, когато си паднала. Чу ли? Разбираш ли какво ти казвам, Вивиан?

Вив разбра. Но умът й се беше отнесъл към нещо друго, което й се струваше по-важно. Тя усети как Кей пусна ръката й и по пръстите й плъзнаха иглички. Те бяха лепкави, но студени и голи…

— Халката — каза тя. Сега й се стори, че чувства иглички и по устните си. — Загубила съм халката. Загубила съм… — Но не я беше загубила, сега си спомни. Беше я свалила, за да измие кръвта под нея, и я бе оставила в онази луксозна баня, на мивката до чешмата.

Тя погледна паникьосано Кей.

— Това няма значение, Вивиан — отвърна Кей. — Не е като другите неща.

— Носилката идва — каза рязко Мики.

Вив се опита да се надигне.

— Халката — каза тя, отново задъхана. — Реджи ми даде халка. Взехме я, за да си помисли господин Имри…

— Тихо, Вивиан! — отвърна Кей настойчиво. — Вивиан, тихо! Халката няма значение.

— Трябва да се върна.

— Не можеш — каза Мики. — По дяволите, Кей!

— Какъв е проблемът? — извика сестрата.

— Трябва да се върна! — каза Вив, опитвайки се да стане. — Оставете ме да се върна и да си взема халката! Няма смисъл без нея…

— Ето я халката ти! — каза изведнъж Кей. — Ето я халката. Виж.

Тя се беше отдръпнала от Вив и беше събрала ръце, изви ги за секунда и извади малка златна халка. Направи го толкова бързо и ловко, че това приличаше на магия.

— Значи сте я взели, така ли? — попита Вив, удивена и облекчена.

— Да — кимна Кей. Тя повдигна ръката на Вив и плъзна халката на пръста й.

— Изглежда различно.

— Защото ти е зле.

— Така ли?

— Разбира се. Не забравяй за другите неща. Сложи ръка на раменете ми. Дръж се здраво. Добро момиче.

Вив усети, че я вдигнаха. След малко се движеше през студения въздух… Когато Кей взе ръката й за последен път, Вив откри, че не може да отвърне на лекото й стискане. Не можеше да говори, дори да каже „благодаря“ или „довиждане“. Затвори очи. Тъкмо я внасяха в антрето на болницата, когато зави сирената.

Хелън чу сирената от апартамента на Джулия на Мекленбург скуеър. Почти веднага се чуха пукот и гърмежи. Тя си помисли за Кей и повдигна глава.

— Къде е това, как мислиш?

Джулия вдигна рамене. Тя беше станала да си вземе цигара и сега ровеше в един пакет.

— Може би Килбърн — отвърна тя. — Невъзможно е да се каже. Миналата седмица чух един взрив и можех да се закълна, че е на Юстън роуд. А се оказа, че е в Кентиш таун. — Тя отиде до прозореца, дръпна завесата и сложи око на един от малките процепи в сивите картони. — Трябва да видиш луната — каза тя. — Тази вечер е изключителна.

Но Хелън продължаваше да се ослушва за бомбите.

— Ето още една — трепна тя. — Не стой на прозореца, а?

— На него няма стъкло.

— Знам, но… — Тя протегна ръка. — Ела, няма значение.

— Само минутка. — Джулия пусна завесата, отиде до камината и допря свито на кръг листче хартия до греещите въглени под решетката, за да си запали цигарата. После се изправи и дръпна от нея, като наклони назад глава, опитвайки вкуса на тютюна. Тя беше напълно гола и стоеше, повдигнала едното си бедро — изглеждаше спокойна и отпусната в светлината на огъня, сякаш се намираше на ръба на някое езерце в пищна викторианска картина на Древна Гърция.

Хелън лежеше неподвижна и я наблюдаваше.

— Изглеждаш като името си^[1] — каза тя тихо.

— Като името ми ли?

— Джулия Стендинг. Винаги ми се е искало да сложа запетайка между двете. Никой ли не ти е казвал нещо подобно преди? Изглеждаш като свой собствен портрет… Ела. Ще настинеш.

Но стаята беше твърде добре уплътнена, за да е наистина студена. Джулия изправи с ръка оплетената коса на челото си, след това дойде бавно до дивана и се мушна под одеялата. Тя лежеше гола от кръста нагоре, сложила ръце зад главата си, и си раздели цигарата с Хелън, като дърпаха от нея последователно. След като я изпушиха, Джулия затвори очи. Хелън гледаше как се надигат и спадат гърдите и стомахът й, докато тя дишаше. В основата на гърлото й една вена леко потрепваше в ритъм с пулса й.

Чу се глухият гръм на още един далечен взрив, стрелба на оръдия и може би бученето на самолети. В апартамента над този на Джулия полякът вървеше неспокойно насам-натам — Хелън можеше да проследи движението му по пода, напред-назад, по скърцането на дъските. В стаята отдолу свиреше радио. Чуваше се отекващият, тракащ звук на някой, който разбутва въглищата в огнището. Тези звуци вече бяха познати на Хелън, също като вида и усещането от одеялата и възглавниците на Джулия или неподхождащите си нейни мебели. Беше лежала така тук може би шест-седем пъти през изминалите три седмици. Каза си, както и преди: „Тези хора не знаят, че Джулия и аз сме заедно тук, голи в обятията си…“ Това изглеждаше невероятно. Тя се чувстваше отворена, сякаш плътта над спящите й нерви беше олющена и обелена като стара змийска кожа, и усещането бе прелестно.

Помисли си, че никога повече няма да пресече някой под, да включи някое радио или да сложи ръжен в огъня — никога няма да направи каквото и да било, без да си представи любовниците, които може би се прегръщат в съседните стаи.

Хелън протегна ръка към ключицата на Джулия — не до самата кожа, а на около два сантиметра отгоре във въздуха.

— Какво правиш? — попита Джулия, без да отваря очи.

— Гадая върху теб — отговори Хелън. — Мога да почувствам как топлината се надига над тялото ти. Мога да почувствам живота ти. Мога да кажа къде кожата ти е бледна и къде е по-мургава. Мога да кажа къде е чиста и къде има лунички.

— Сега си заслепена — каза Джулия, като улови пръстите й.

— Заслепена от любов — отвърна Хелън.

— Това звучи като заглавие на книга. Някоя от Елинор Глин или Етел М. Дел^[2].

— Не се ли чувстваш малко луда, Джулия?

Джулия се замисли.

— Чувствам се като пронизана от стрела — каза тя.

— Само от стрела? Аз се чувствам пронизана от харпун. Или… Не, харпун е твърде жестоко. Имам чувството, че някаква малка кука е била забодена в гърдите ми…

— Малка кука ли?

— Като кука за плетене, или дори по-малка.

— Като кука за копчета?

— Като кука за копчета, точно така — засмя се Хелън. Защото при думите на Джулия в ума й изплува много ясен образ, навярно нещо от детството й — потъмняла сребърна кука за копчета с леко отчупена седефена дръжка. Тя сложи ръцете си на мястото, където си представяше, че се намира сърцето й, и каза: — Чувствам се точно като че ли през гърдите ми е прокарана кука за копчета и някой тегли навън сърцето ми, частичка по частичка.

— Това звучи плашещо — каза Джулия. — Какво мрачно момиче си ти. — Тя вдигна пръстите на Хелън до устата си и ги целуна, а след това ги задържа и започна да разглежда краищата им. — И какви малки нокти имаш — каза тя неясно. — Малки нокти и малки зъби.

Хелън се смути, въпреки че светлината беше толкова слаба.

— Не ме гледай — каза тя и отдръпна ръката си.

— Защо не?

— Аз… не го заслужавам.

— Глупачка — засмя се Джулия.

След това те затвориха очи. След известно време Хелън изглежда задряма. Тя смътно осъзна, че Джулия отново стана, сложи си халата и отиде по коридора до тоалетната. Но в този момент тя беше по средата на някакъв абсурден сън и се събуди истински едва след затварянето на вратата при връщането на Джулия.

— Колко е часът? — попита тя и вдигна будилника на Джулия. — Господи, един без петнайсет! Трябва да тръгвам. — Тя разтри лицето си, след това отново легна.

— Остани до един — каза Джулия.

— Петнайсет минути. Какъв е смисълът?

— Нека тогава те изпратя. Ще дойда с теб до апартамента.

Хелън поклати глава.

— Позволи ми — каза Джулия. — Предпочитам да вървя, отколкото да стоя тук, знаеш, че е така.

Тя започна да се облича. Дрехите й лежаха скупчени на пода — тя се наведе, взе сутиен и гащи, обу си панталоните и облече една блуза, като дръпна назад брадичката си и се намръщи, докато закопчаваше копчетата й. После застана пред огледалото и почисти лицето си.

Хелън лежеше и я гледаше като преди. Изглеждаше необикновено, че може да го прави, невероятно, че Джулия ще предложи така красотата си на взора й. Беше чудесно и почти плашещо, че преди един час Джулия бе лежала в обятията й, бе отворила устата и краката си за устните, езика и пръстите на Хелън. Изглеждаше невъзможно, че ако Хелън станеше и отидеше до нея сега, тя щеше да се остави да бъде целуната…

Джулия улови погледа й и се усмихна с престорено раздразнение:

— Не ти ли омръзва да ме гледаш?

— Всъщност не те гледах — сведе поглед Хелън.

— Ако беше мъж, щях да ти кажа да излезеш от стаята, докато се обличам. Щях да искам да остана тайна за теб.

— Не искам да бъдеш тайна — каза Хелън. — Искам да познавам всяка част от теб. — В този момент тя леко се раздразни: — Защо каза това, Джулия? Не би предпочела мъж, нали?

Джулия поклати глава. Тя се беше наклонила към огледалото, издала напред уста, и си слагаше червило.

— Не ме бива с мъжете — каза тя разсеяно. Стисна няколко пъти устни. — Работите не се получават добре с мъжете за мен.

— А с жените? — попита Хелън.

Искаше Джулия да каже „Само с теб“. Но Джулия не каза нищо — сега тя прокарваше гребен през косата си и разглеждаше критично лицето си. Хелън се обърна. „Какво, по дяволите, ми става?“, помисли си тя. Защото откри, че ревнува от отражението на Джулия. Ревнуваше Джулия от дрехите й. Ревнуваше я от пудрата по лицето й!

След това си помисли нещо друго: „Това ли чувства Кей към мен?“

Тази мисъл изглежда пролича на лицето й. Когато отново се обърна към Джулия, видя, че тя я наблюдава през огледалото. Беше спряла гребена в косата си, но ръцете й още бяха вдигнати.

— Всичко наред ли е? — каза тя.

Хелън кимна. Но после поклати глава. Джулия свали гребена, дойде при нея и я прегърна през рамото.

Хелън затвори очи и каза тихо:

— Това е страшно лошо, нали?

— Всичко е страшно лошо точно сега — отговори Джулия след момент.

— Но това е по-лошо, защото ние бихме могли да го оправим.

— Можем ли?

— Можем да… спрем. Можем… да се върнем.

— Ти можеш ли да спреш?

— Може би — каза Хелън с усилие. — Заради Кей.

— Но и тогава страшно лошото нещо ще си остане направено — отвърна Джулия. — То е било направено преди това. Било е направено почти, преди да сме направили каквото и да е. Било е направено… Кога е било направено?

— Беше направено в деня, когато ме заведе в онази къща на Браянстон скуеър — вдигна поглед Хелън. — Или дори предишния път, когато ми купи чай. Стояхме на слънцето, а ти затвори очи и аз погледнах лицето ти… Мисля, че беше направено тогава, Джулия.

Те се погледнаха мълчаливо в очите, след това се приближиха една към друга и се целунаха. Хелън още не беше свикнала напълно с разликата между целувките на Джулия и тези на Кей, с относителната непознатост на устата на Джулия, с нейната мекота, със сухата лепкавост на червилото й и боязливия натиск на езика й. Но тази непознатост беше възбуждаща. Понеже беше неточна, целувката им скоро стана мокра. Те се приближиха още повече. Джулия сложи пръстите си на голите гърди на Хелън, докосна ги и после отдръпна ръка. Докосна ги отново, пак отдръпна ръка — и отново, — докато Хелън почувства, че плътта й сякаш настръхва, напряга се към ръката на Джулия.

Те се отпуснаха непохватно върху събраните на куп одеяла. Джулия пъхна ръка между краката на Хелън и каза меко:

— Господи! Толкова си мокра. Не мога… Не мога да те усетя.

— Вкарай пръстите си в мен! — прошепна Хелън. — Бутай в мен, Джулия!

Джулия започна да движи пръстите си в нея. Хелън повдигна бедрата си, за да посрещне нейното движение със свое, и затаи дъх.

— Сега усещаш ли ме?

— Да, сега те усещам — отвърна Джулия. — Усещам как ме стискаш. Това е изумително…

Тя беше вкарала четирите си пръста в Хелън, до кокалчетата. А палецът й отвън търкаше набъбналата плът на Хелън. Хелън вдигаше и сваляше бедра и продължаваше да ги тласка към нея. Одеялата бодяха голия й гръб, а заедно с натиска между краката си тя чувстваше сухия, обут в панталони крак на Джулия, който натискаше нейното голо мокро бедро. Убиваха й няколко неща — токата на колана на Джулия, копчетата на блузата й, верижката на часовника й… Тя протегна ръце над главата си, желаейки с част от себе си Джулия да я беше вързала, да я бе пристегнала здраво — тя искаше да се отдаде на Джулия, да остави Джулия да я покрие със синини и белези. Джулия започна да бута пръстите си почти болезнено в нея, но и това й хареса. Усети как се сковава, като че ли наистина бе опъната от стегнати въжета.

Тя вдигна глава и отново допря устата си до тази на Джулия, и когато започна да вика, викаше в устата на Джулия и в бузите и устните й.

— Шшш! — каза Джулия, макар че продължаваше да бута пръстите си като обезумяла в нея. Тя мислеше за хората в съседните апартаменти. — Шшш, Хелън! Шшш!

— Съжалявам — каза Хелън задъхана. И отново извика.

Това не беше като тяхното лениво любене от преди. След това Хелън лежеше разтърсена, опомнила се като след кавга. Когато стана, откри, че трепери. Тя отиде до огледалото — червилото на Джулия беше навсякъде около устата й, а устните й бяха подути, като че ли някой я беше ударил. След това отиде в светлината на огъня и видя, че бедрата и гърдите й бяха белязани с червени петна от триенето на дрехите на Джулия. Тя искаше това, когато Джулия буташе пръстите си в нея, но сега белезите я разстроиха глупаво. Тръгна сляпо из стаята, вдигаше разни неща, после ги оставяше и усещаше как в нея се надига някаква истерия.

Джулия беше отишла в кухнята да си измие ръцете и устата. Когато тя се върна, Хелън застана пред нея и каза несигурно:

— Виж в какво състояние съм, Джулия! Как, по дяволите, ще скрия това от Кей?

— Какво ти става? — намръщи се Джулия. — Говори по-тихо, може ли?

Тези думи бяха като плесница. Хелън седна и сложи глава в ръцете си.

— Какво си направила с мен, Джулия? — каза най-сетне тя, все още с треперещ глас. — Какво си направила? Не мога да се позная. Ненавиждах хората, които правят това, което правим ние. Мислех, че те са жестоки, лекомислени или страхливи. Но аз не искам да бъда жестока с Кей. Струва ми се, че правя това, защото ме е грижа твърде много! Твърде много, имам предвид за нея и за теб. Възможно ли е това да е истина, Джулия?

Джулия не отговори. Хелън вдигна поглед, после отново наведе глава. Натисна очите си с възглавничките на дланите си, давайки си сметка, че не трябва да се оставя да се разплаче, защото плачът само ще остави още следи.

— А най-лошото е… — продължи тя. — Знаеш ли кое е най-лошото? Че когато съм с Кей, съм нещастна, понеже тя не е ти. А тя вижда, че съм нещастна, и не знае защо. И ме успокоява! Кей ме успокоява, а аз й позволявам! Оставям я да ме утешава, задето те желая!

Хелън се засмя. Смехът й прозвуча ужасно. Тя свали ръце.

— Не мога да продължавам да правя това — каза тя по-уверено. — Трябва да й кажа, Джулия. Но ме е страх. Страх ме е как ще се почувства. Че тъкмо с теб, Джулия! Че тъкмо с теб! Че Кей те е обичала преди, а сега… — тя поклати глава и не можа да довърши.

Тя извади кърпичка от полата си и си издуха носа. Чувстваше се изтощена, отпусната като кукла. Джулия беше пресякла стаята и отишла до камината, за да насипе с лопатката пепел върху въглищата. Но после бе станала и стоеше до полицата, без да се обърне. Не дойде при Хелън като преди. Стоеше така, сякаш се взираше в огъня и размишляваше над загасналите въглени. А когато накрая заговори, гласът й изглеждаше хладен.

— Не беше така с нея — каза тя.

Хелън отново си духаше носа и не я чу добре.

— Кое не беше така? — не разбра тя.

— С Кей и мен — каза тя, все още без да обърне глава. — Не беше така, както си мислиш. Кей те е оставила да си въобразяваш разни неща, предполагам. Това е точно в нейния стил.

— Какво имаш предвид?

Джулия се поколеба. После каза:

— Тя никога не е била влюбена в мен. — Каза го почти небрежно, като свали ръка да бръсне малко пепел от крачола си. — Аз бях. Бях влюбена в Кей в продължение на години. Тя се опита да ме обича в отговор, но… това никога не се получи. Предполагам просто не съм нейният тип. Ние двете твърде много си приличаме. Това е всичко. — Тя се изправи и започна да чопли боята на полицата на камината. — Кей иска съпруга, нали разбираш. Това го казах един път преди, нали? Тя иска съпруга — искам да кажа, някой добър, някой мил, неопетнен. Някой, който да поддържа нещата в ред заради нея, да поддържа нещата на място. Аз никога не бих могла да направя това. Аз й казвах, че няма да бъде щастлива, докато не си намери някое чудесно синеоко момиче — някое момиче, което се нуждае да бъде спасявано, да бъде обгрижвано, нещо такова. — Най-сетне тя обърна глава и посрещна погледа на Хелън. После каза безкрайно тъжно: — Това се оказа лоша шега за мен, нали?

Хелън се взираше в нея, докато тя не премигна и не отклони поглед. После отново започна да чопли полицата на камината.

— Какво значение има всъщност? — каза тя със същия нисък, небрежен глас.

Но Хелън знаеше, че то има огромно значение. При думите на Джулия нещо в нея сякаш се бе свило. Почувства се измамена, направена на глупачка.

Това беше глупаво, защото Джулия не я беше измамила. Тя не беше лъгала или нещо подобно. Но въпреки това Хелън се чувстваше предадена. Изведнъж тя осъзна голотата си. Не искаше повече да е гола пред Джулия! Бързо си сложи полата и блузата.

— Защо не ми каза? — попита тя, докато го правеше.

— Не знам.

— Ти знаеше какво си мисля аз.

— Да.

— Знаеше го от три седмици!

— Изненадах се, като го чух — каза Джулия. — Мислех си за Кей… Знаеш каква е, тя е такъв проклет джентълмен. Тя е по-голям джентълмен от всеки истински мъж, когото съм познавала. Нали разбираш, аз я помолих да не казва. Никога не съм си представяла… — Тя вдигна ръка и разтърка едното си око, след което продължи уморено: — Пък и бях горда. Това е причината. Бях твърде горда. И самотна. Бях ужасно самотна, ако искаш да знаеш истината.

Тя издиша силно в тежка въздишка и отново погледна през рамото си.

— Променя ли нещо това, което ти казах? За мен — не. Но ако ти искаш, как да кажа, да прекратиш цялото шоу…

— Не — отвърна Хелън. Тя действително не искаше това. И беше уплашена от това, че Джулия предложи — толкова небрежно — възможността да се разделят. В един ужасен момент тя си се представи напълно самотна, изоставена както от Джулия, така и от Кей.

Тя облече останалите си дрехи мълчаливо. Джулия остана до камината. Когато накрая Хелън отиде до нея и я прегърна, тя се отпусна в прегръдките й почти с облекчение. Но те се държаха една друга неловко.

— В края на краищата, какво се е променило? — каза Джулия. — Нищо не се е променило, не е ли така?

Хелън поклати глава и отвърна, че не, нищо не се е променило.

— Обичам те, Джулия — каза тя.

Но все пак нещо в нея сякаш се беше свило или паднало — като че ли сърцето й, което преди сякаш копнееше за Джулия, беше се подуло и разширило, сега сви мускулите си и затвори клапите си.

Тя довърши обличането си. Джулия тръгна из стаята, премествайки разни неща. От време на време погледите им се срещаха и те се усмихваха, а когато се окажеха близо една до друга, протягаха ръце автоматично и леко се докосваха или се целуваха сухо.

Отвън бомбите продължаваха да падат над Лондон. Хелън напълно ги беше забравила. Но когато Джулия излезе през покрития със завеса вход и я остави сама за малко, тя отиде тихо до прозореца и погледна навън към площада през една от пукнатините в картона. Видя къщите, все така посребрени от лунната светлина, и докато гледаше, небето беше осветено от серия бледни проблясъци и припламвания. Взривовете, причинени от експлозиите, започнаха секунда по-късно и тя почувства леките им вибрации в картона до челото си.

Хелън трепваше при всяка една от тях. Цялата й увереност изглежда я напусна. Тя започна да трепери — като че ли беше загубила навика, умението да живее във война, като че ли изведнъж всичко, което познаваше, беше заплахата, сигурната опасност, несъмненото зло.

— Господи! — каза Фрейзър. — Това беше близо, а?

Бомбите и противовъздушната стрелба бяха разбудили всички. Няколко души бяха застанали на прозорците и подвикваха окуражително на британските пилоти и противовъздушните оръдия. Гигс, както обикновено, крещеше на германците „Насам, Фриц!“ Това беше някакво свърталище на демони наистина. Фрейзър лежа много сковано петнайсет минути, псувайки шума. Накрая, неспособен да го търпи повече, той стана от леглото си, премести масата през килията и застанал на нея по чорапи, се опитваше да види нещо през прозореца. Всеки път, когато се чуваше нов взрив, той се отдръпваше от стъклата, понякога прикривайки главата си с ръце. Но после винаги отново се връщаше до тях. Каза, че това било по-добре, отколкото да не правиш нищо.

Дънкан продължаваше да лежи в койката си. Той беше легнал по гръб, малко или повече удобно, с ръце на тила.

— Звучат по-близко, отколкото са — каза той.

— Не те ли притесняват? — попита Фрейзър невярващо.

— Човек свиква с това.

— Не те ли притеснява, че някоя проклета голяма бомба може да лети право към теб и ти не можеш да направиш нищо, освен да наведеш глава?

Килията беше осветена от лунната светлина, странно ярка. Лицето на Фрейзър се виждаше ясно, но момчешките му сини очи, русата му коса и кафявото одеяло, наметнато на раменете му, бяха загубили цвета си. Всички те изглеждаха нюанси на сребристосивото, като нещата в снимка.

— Казват, че ако името ти е изписано на нея, тя ще те намери, където и да си — отговори Дънкан.

Фрейзър изсумтя.

— Това е нещо, което очаквам да чуя от някой като Гигс. Мисля, че той наистина може да си представя, че има някоя фабрика някъде в предградията на Берлин, където щампосват „Гигс, Уормууд скрабс, Англия“ на бомбата.

— Искам да кажа само, че ако това нещо изобщо ни удари, то спокойно може да ни удари и тук — отвърна Дънкан.

— Аз бих искал да мисля, че имам някаква възможност да подобря шансовете си, това е всичко — каза Фрейзър, като допря лице до прозореца. — О, леле! — Той подскочи, когато се чу нова експлозия, от която стъклата изтропаха и се посипаха камъни в канала зад отоплителната шахта на стената. Чуха се крясъци — радостни викове и поздравления — от другите килии. Но и някой извика с висок отчаян глас „Стига, мръсници!“ След това за момент настъпи тишина.

После противовъздушните оръдия започнаха отново да гърмят и бомбите продължиха да падат.

— Ще ти отнесат главата — вдигна Дънкан поглед към Фрейзър. — Виждаш ли изобщо нещо?

— Виждам прожекторите на ПВО-то — отвърна той. — Пълна бъркотия, както обикновено. Виждам светлината на пожарите. Един Господ знае къде са. Доколкото се вижда оттук, целият проклет град може да изгаря до основи. — Той започна да хапе нокътя си. — Най-големият ми брат е патрул в Айлингтън.

— Върни се в леглото — каза Дънкан след минута. — Нищо не зависи от теб.

— Именно това прави работата толкова гадна! И като си помисля за онези проклети ченгели там долу, в тяхното убежище… Какво мислиш, че правят сега? Басирам се, че играят на карти и пият уиски. И доволно потриват гадните си ръце.

— Не и господин Мънди — каза лоялно Дънкан.

— Прав си — засмя се Фрейзър. — Той сигурно седи в ъгъла с някой трактат по християнски науки и се опитва да прогони бомбите с мисълта си. Може би трябва да взема пример от него. Какво ще кажеш? Той те е убедил във всички тези безсмислици, нали? Затова ли си толкова спокоен? — Той пое въздух и затвори очи. А когато проговори отново, гласът му изглеждаше неестествено спокоен: — Няма бомби. Бомбите не са реални. Няма война. Бомбардировките на Портсмут, Пиза, Кьолн не са нищо повече от масова халюцинация. Тези хора не са умрели, те просто са направили малката грешка да мислят, че са, но това може да се случи на всекиго. Няма война…

Той отвори очи. Изведнъж нощта отново беше станала тиха.

— Да не би това да е свършило работа? — прошепна Фрейзър. После отскочи една крачка назад при гърма на нова експлозия. — Мамка му! Не съвсем. Опитай по-здраво, Фрейзър. Не опитваш достатъчно здраво, по дяволите! — Той притисна ръце към слепоочията си и започна да рецитира отново, този път по-тихо: — Няма бомби. Няма пожари. Няма бомби. Няма пожари…

Накрая Фрейзър придърпа одеялото по-стегнато около раменете си, слезе от масата и като продължаваше да мърмори, закрачи напред-назад из килията. При всяка нова експлозия той псуваше и тръгваше по-бързо. Най-сетне Дънкан надигна глава от възглавницата си и каза раздразнено:

— Спри да вървиш насам-натам, става ли?

— Съжалявам, да не би да ти преча да спиш? — отвърна Фрейзър с пресилена учтивост и отново се качи на масата. — Тази отвратителна луна ги води насам — каза той, като че ли говореше на себе си. — Защо няма облаци? — Фрейзър изтърка стъклото там, където дъхът му го беше замъглил. В продължение на минута не каза нищо, а после започна отново: — Няма бомби. Няма пожари. Няма бедност и несправедливост. Няма нощно гърне в моята килия…

— Млъкни — каза Дънкан. — Не трябва да си правиш шега с това. Това… Е, просто не е честно спрямо господин Мънди.

Фрейзър се засмя искрено на тези думи.

— Господин Мънди — повтори той. — Не е честно спрямо господин Мънди. На теб какво ти пука, ако си правя майтап със стария господин Мънди? — Той каза това сякаш отново само на себе си. Но тогава изглежда забеляза какво е казал, тъй че обърна глава и попита Дънкан вече сериозно: — Какви точно ги вършите вие с господин Мънди?

Дънкан не отговори. Фрейзър изчака, после продължи:

— Знаеш за какво говоря. Да не мислиш, че не съм забелязал? Той ти дава цигари, нали така? Дава ти захар за какаото, такива неща.

— Господин Мънди е добър — отвърна Дънкан. — Той е единственият свестен ченгел тук, можеш да питаш всеки.

— Но питам теб — настоя Фрейзър. — В края на краищата на мен той не ми дава цигари и захар.

— Просто не ти съчувства, предполагам.

— А на теб съчувства ли ти? За това ли става дума?

Дънкан повдигна глава и започна да чопли една вълнена нишка, която се беше разплела от ръба на одеялото му.

— Така мисля — каза той. — Хората често го правят, това е всичко. То е нещо характерно за мен. Винаги е било така, дори преди. Преди всичко това, имам предвид.

— Просто имаш такова лице — отвърна Фрейзър.

— Предполагам.

— Очарованието на дългите ти мигли, нещо такова.

Дънкан пусна одеялото си и каза глуповато:

— Не мога да променя миглите си!

Фрейзър се засмя и държането му отново се промени.

— Наистина не можеш, Пиърс. — Той пак слезе от масата и седна на стола, като го премести до стената, разтвори широко колене и облегна глава назад. — Някога познавах едно момиче — започна той — с мигли като твоите…

— Познавал си бая момичета, нали така?

— Е, не обичам да се хваля.

— Тогава недей.

— Чакай малко, ти започна тази тема! Аз попитах за теб и господин Мънди… Чудех се дали само заради красивите ти мигли се отнася с теб толкова меко.

Дънкан седна на леглото. Той си спомни усещането от ръката на г-н Мънди на коляното си и усети как се изчервява.

— Не му давам нищо в замяна, ако това имаш предвид! — каза Дънкан разгорещено.

— Ами, предполагам, че това имах предвид.

— Така ли стават нещата между теб и твоите момичета?

— Ух. Добре. Аз просто…

— Просто какво?

Фрейзър се поколеба. После отговори:

— Просто нищо. Бях любопитен как стават тези неща, това е всичко.

— Кои неща как стават?

— Тези с някой като теб.

— Като мен? Какво имаш предвид? — попита Дънкан.

— Знаеш много добре какво имам предвид — каза Фрейзър, като се размърда неловко и се обърна встрани.

— Не знам.

— Сигурно знаеш поне какво се говори за теб тук.

— Това се говори тук за всеки — отвърна Дънкан, като усети, че се е изчервил по-силно. — Всеки, който има някаква… култура. Който обича книгите, обича музиката. Който не е животно, с други думи. Но истината е, че тъкмо животните са най-лоши от всички в това отношение…

— Знам — каза Фрейзър спокойно. — Но не е само това.

— А какво е?

— Нищо. Нещо, което чух. Защо си тук.

— Какво чу?

— Че си тук, защото… Виж, забрави, това не е моя работа.

— Не — каза Дънкан. — Кажи ми какво си чул.

Фрейзър приглади назад косата си и накрая каза с равен глас:

— Че си тук, защото приятелят ти умрял и ти си се опитал да се самоубиеш заради това.

Дънкан лежеше съвсем неподвижно, неспособен да отговори.

— Съжалявам — продължи Фрейзър. — Както казах, това изобщо не е моя работа. Не давам пет пари защо си тук или с кого си ходил. Мисля, че законите за самоубийството са гадни, ако искаш да знаеш.

— Кой ти каза това? — попита Дънкан глухо.

— Няма значение. Забрави.

— Уейнрайт ли беше? Или Бинс?

— Не.

— Тогава кой?

— Малкият педераст Стела, разбира се — отвърна поглед Фрейзър.

— Този?! — каза Дънкан. — Призлява ми от него. От всички тях, цялата тази група. Не искат да спят с момичета, но се правят на такива. Правят се на нещо по-лошо от момичета! Те имат нужда от лекар! Мразя ги.

— Добре — каза Фрейзър меко. — И аз ги мразя.

— Ти мислиш, че аз съм като тях?!

— Не съм казал такова нещо.

— Мислиш, че съм бил като тях. Или че Алек е бил…

Дънкан спря. Никога не беше произнасял тук гласно името на Алек, освен пред г-н Мънди. А сега го каза така, сякаш то беше някакво проклятие.

Фрейзър, който го наблюдаваше в мрака, попита внимателно:

— Алек, това ли беше… Това ли беше твоят интимен приятел?

— Той не беше мой интимен приятел! — отвърна Дънкан. Защо всички мислят за това по този начин? — Беше просто мой приятел. Ти нямаш ли приятели? Няма ли всеки?

— Разбира се. Съжалявам.

— Той беше просто мой приятел. Ако беше израснал там, където съм израснал аз, и се чувстваше като мен, щеше да знаеш какво значи това.

— Да, предполагам.

Изглеждаше, че най-лошата част от бомбардировката вече е отминала. Фрейзър духна в ръцете си и разтри пръсти, за да прогони студа, след това стана, бръкна под възглавницата, извади оттам цигари и почти срамежливо предложи една на Дънкан, който поклати отрицателно глава.

— Бих искал да си вземеш — каза Фрейзър, като задържа протегнатата си ръка с цигарите пред него. — Хайде. Моля те.

— Това ще значи една по-малко за теб.

— Няма значение. Но по-добре аз да я запаля.

Той сложи в уста двете цигари, след това извади една игла и каменното гърненце, в което двамата с Дънкан държаха солта от вечерите си. Човек можеше да получи искра, като стърже с метала по камъка — макар че му отне малко време, накрая Фрейзър запали хартията и тютюнът се разгоря. Цигарата, която подаде на Дънкан, беше мокра от устните му и смачкана в края като използвана сламка за пиене. Една-две нишки тютюн паднаха на езика на Дънкан.

Двамата запушиха мълчаливо. Цигарите изкараха само минута и когато тази на Фрейзър свърши, той я отвори и изсипа останалия в края тютюн, за да го използва следващия път.

— Завиждам ти за твоя приятел, Пиърс — каза той тихо, докато го правеше. — Наистина. Не мисля, че някога съм бил толкова привързан към някой мъж — или пък жена, като сме заговорили за това, — колкото си бил ти към него. Да, завиждам ти.

— В такъв случай ти си единственият — отвърна унило Дънкан. — Собственият ми баща се срамува от мен.

— Е, и моят се срамува от мен, ако става дума. Той смята, че такива като мен трябва да бъдат предадени на германците, понеже помагаме на нацистите. Един син трябва да бъде източник на срам за баща си, не мислиш ли? Ако някога имам син, надявам се той да направи живота ми ад. Иначе как ще има някакъв прогрес?

— Шегуваш се — отвърна Дънкан, без да се усмихне. — За хората като теб е различно, за хората от твоя свят.

— Наистина ли нещата стояха толкова лошо с теб?

— Предполагам, че не биха изглеждали толкова зле за някого, който гледа отстрани. Баща ми никога… Той никога не ме е удрял, или нещо такова. Просто… — Дънкан се мъчеше да намери верните думи. — Не знам. Това беше като да харесваш неща, които не се очаква да харесваш. Да чувстваш неща, които не би трябвало. Никога да не можеш да кажеш онова, което хората очакват. Алек се чувстваше като мен. Той мразеше войната. Брат му беше умрял още в самото й начало, а баща му постоянно настояваше и той да отиде да се бие. Тогава бяха първите големи бомбардировки. Беше почти към края им, макар че той тогава нямаше как да знае това. Изглеждаше като… като края на проклетия свят! Това беше най-лошото време за всичко. Аз и Алек никога не сме искали да се бием. Той искаше да направи нещо полезно за хората. Вместо това… Както и да е.

— Горкото момче — каза Фрейзър прочувствено, когато стана ясно, че Дънкан няма да продължи. — Изглежда е бил свестен човек. Ще ми се да го бях познавал.

— Той наистина беше свестен човек — отвърна Дънкан. — Беше и умен. Не като мен. Хората винаги са казвали, че аз съм умен, но това е, защото говоря по определен начин. Той беше и забавен. Не можеше да стои мирен. Винаги търсеше нещо ново. Беше малко като теб, струва ми се. Или ти си това, което той щеше да бъде, ако бе ходил в добро училище и имаше пари. С него нещата изглеждаха вълнуващи. Правеше ги… Не знам. Правеше ги да изглеждат по-интересни, отколкото наистина са. Дори ако по-късно, като помислиш за това, разбираш, че някои от нещата, които той беше казал, са глупави, по времето, когато си бил с него, ти се искаше да продължаваш в същата посока. Човек се чувстваше… понесен от него.

— Съжалявам — каза Фрейзър тихо. — Разбирам защо… Защо си го харесвал толкова много. Колко годишен беше той?

— Беше само на деветнайсет — отвърна тихо Дънкан. — Малко по-голям от мен. Затова и го извикаха пръв в армията.

— Само на деветнайсет. Колко ужасно, Пиърс! Първо брат му, а после той. — Фрейзър се поколеба, но сниши глас и продължи: — А после?

— После какво?

— След като той умря. Тогава ти…

Дънкан отново бе сполетян от ярко видение на алената кухня в къщата на баща му. Той погледна Фрейзър на лунната светлина и почувства как сърцето му започна да бие бързо. Искаше да му каже какво се бе случило, дори копнееше да го направи, но в крайна сметка не можа да произнесе думите. Вместо това наведе очи и отвърна с равен глас:

— След като той умря, аз не умрях. Мислех да го направя, но не можах. Това е всичко. Доволен ли си?

Фрейзър явно не забеляза промяната на тона му, защото продължи:

— Значи затова те вкараха тук! Ето ти тебе британско правосъдие. Два разрушени живота вместо един. Докато всичко, от което ти си имал нужда, предполагам…

— Да не говорим за това — каза Дънкан.

— Няма, ако не искаш. Разбира се, че не. Просто от това ми се гади. Ако някой, да речем баща ти или… По дяволите! — Той скочи от стола си. — Какво, по дяволите, беше това?

Една бомба беше паднала страшно близо. Взривът беше толкова силен, че стъклата на прозореца се разтресоха и едното се напука със звук като пистолетен изстрел. Дънкан вдигна поглед. Фрейзър се втурна към вратата и се опита да я отвори. Одеялото падна от раменете му.

— По дяволите! По дяволите! — извика той отново. — Това беше петролна бомба, нали? Те издават този виещ звук, нали?

— Не знам — отговори Дънкан.

— Чувал съм ги да падат преди — кимна Фрейзър. — Това беше петролна бомба, точно… Господи! — Падна още една бомба. Той опита отново да отвори вратата, после се огледа и каза с по-висок глас: — Представи си, че някоя петролна бомба удари тази сграда. Какво мислиш ще стане с нас? Ще се опечем в леглата си! Имат ли дори противопожарни патрули на покрива? Аз никога не съм чувал някой да говори за противопожарни патрули, а ти? Представи си, че един куп бомби падне отгоре. Колко бързо, мислиш, може някой от онези ченгели да стигне до всички площадки и да отвори вратите? Дали те изобщо ще си дадат труда да излязат от убежището си? Исусе! Могат поне да ни свалят в килиите на първия етаж, когато завие сирената. Могат да ни оставят да спим на дюшеците си в двора!

Гласът му бе висок и неравен като на момче и Дънкан изведнъж разбра колко разтревожен беше всъщност Фрейзър и с какво усилие на волята се бе опитвал досега да потисне страха си. Лицето му беше бяло, опънато и потно. Късата му коса се беше изправила — той я приглаждаше назад с двете си ръце, отново и отново.

Дънкан улови погледа му, почувства се неловко и отклони очи, след което Фрейзър сякаш се поуспокои.

— Мислиш, че съм се паникьосал — каза той.

— Не — отвърна Дънкан. — Не мисля така.

— Е, може и да съм се паникьосал. — Фрейзър показа ръката си, която трепереше: — Виж ме!

— Какво значение има това?

— Какво значение има ли? Господи! Нямаш представа! Аз… По дяволите!

Мъжете започнаха да викат. Звучаха уплашени като Фрейзър. Някой викаше г-н Гарниш, а друг блъскаше с нещо по вратата на килията си. Прозорците отново подскочиха в рамките си, когато падна още една бомба, по-близо от всякога… След това те започнаха да падат като дъжд, или поне така изглеждаше. Беше като да си затворен в кофа за боклук, докато някой удря по нея с тояга.

— Гигс, мръсник! — извика един мъж. — Ти си виновен! Ще те пипна, Гигс! Честна дума, ще те заколя!

Но Гигс беше млъкнал. След малко млъкна и мъжът, който викаше. Крясъците насред гърма от експлозиите звучаха някак ужасяващо, но Дънкан предполагаше, че повечето мъже са в койките си, лежат напрегнато и мълчаливо и броят секундите, очаквайки следващия взрив.

Фрейзър още седеше и трепереше до вратата.

— Върни се в леглото, докато това свърши — каза му Дънкан.

— А ако не свърши? Или свърши, но и ние с него?

— Тези бомби са на мили разстояние от тук — каза Дънкан. — Дворовете правят нещата да изглеждат по-лошо, отколкото действително са — измисли си той. — Правят взривовете по-силни, отколкото са наистина.

— Така ли мислиш?

— Да. Не си ли забелязал, когато човек вика от прозореца си, как отеква гласът му?

Фрейзър кимна, вкопчвайки се в тази идея.

— Вярно е. Забелязал съм. Така е, прав си. — Той обаче продължаваше да трепери и след минута започна да разтрива ръцете си. Беше облечен само с пижамата си, а килията бе леденостудена.

— Върни се в леглото — повтори Дънкан. Фрейзър обаче не помръдна и той стана на крака и се качи на стола, за да дръпне черната завеса. Докато го правеше, Дънкан погледна през прозореца и видя двора и крилото на затвора отсреща, осветени от луната. Един прожектор се движеше в небето като трескав, напред-назад, а някъде на изток — може би в Мейда Вейл или дори чак в Юстън — се виждаше слабият, непостоянен блясък на пламващ пожар. Дънкан погледна пукнатината на прозореца. Тя представляваше съвършена арка, изобщо не приличаше на нещо, направено със сила или удар. Но когато сложи пръсти на нея, Дънкан усети как тя поддава и разбра, че ако натисне малко по-силно, прозорецът ще се счупи.

Той улови завесата, дръпна я и я закрепи за рамката на прозореца. След това човек можеше да си представи каквото пожелае и килията, потънала в почти пълна тъмнина, да се превърне във въображението му в някоя съвсем различна стая, да се намира навсякъде или никъде. Завесата приглуши огряващата я отзад лунна светлина. Но тук-там светлината проникваше през по-тънките места на тъканта и рисуваше по пода и стените блестящи звезди, петна и полумесеци, като тези на мантията на някой сценичен факир.

Дънкан се върна в леглото. Той чу как Фрейзър направи две-три крачки и се наведе да вдигне одеялото си от земята. Но след това отново спря, сякаш се колебаеше, явно още се страхуваше… Накрая той каза много тихо:

— Нека легна при теб, а, Пиърс? Да легна в твоята койка, имам предвид. — И когато Дънкан не отговори, Фрейзър добави просто: — Това е от проклетата война. Не мога да понеса да лежа сам.

Така че Дънкан отметна одеялата и се премести по-близо до стената, а Фрейзър се мушна до него и легна неподвижно. Не говореха, но всеки път, когато падаше бомба или се чуваше гърмежът на противовъздушните оръдия, Фрейзър потреперваше и се напрягаше — като човек, измъчван от болка, като някой, който го удрят и подритват. Скоро и Дънкан започна да се напряга заедно с него, не заради собствения си страх, а понеже се бе вживял в този на Фрейзър.

Фрейзър усети това и се разсмя.

— Господи! — каза той с треперещи зъби. — Съжалявам, Пиърс.

— Няма за какво да съжаляваш — отвърна Дънкан.

— Сега, като почнах да треперя, изглежда не мога да спра.

— Така става обикновено.

— Да, но карам и теб да трепериш.

— Няма значение. Скоро ще се стоплиш и ще се оправиш.

— Не треперя само от студ, Пиърс — поклати глава Фрейзър.

— Няма значение.

— Все това повтаряш. Напротив, има ужасно голямо значение. Не разбираш ли?

— Какво да разбирам? — попита Дънкан.

— Мислиш ли, че никога не разсъждавам за… за страха? Това е най-лошото нещо, най-лошото от всичко. Мога да се явя на колкото искаш военни трибунали. Мога да понеса жените да ме наричат страхливец на улицата. Но когато си мислиш наум, че трибуналите и жените може да са прави, и постоянно те гризе съмнение: Наистина ли вярвам в това, или просто съм… един проклет страхливец?… — Той отново изтри лицето си и Дънкан разбра, че потта на бузите му е примесена със сълзи. — Хората като мен няма да го признаят — продължи Фрейзър вече не толкова уверено. — Но това чувстваме, Пиърс, знам, че е така… А междувременно човек вижда най-обикновени хора, такива като Грейсън и Райт, които отиват бодро да се бият. Те ли са по-малко смелите, храбростта им просто на глупост ли се дължи? Мислиш ли, че не се питам как ще се чувствам, когато войната свърши, като знам, че навярно съм още жив заради хора като тях? А ето ме мен тук, заедно с Уотлинг, Уилис и Спинкс, и другите криминални престъпници във всички затвори на Англия. И ако… — Един самолет прелетя шумно отгоре. Фрейзър отново се стегна, докато той отмине. — И ако ние бъдем изгорени от някоя петролна бомба, това ще ни направи ли смели хора?

— Аз мисля, че това, което ти си направил, е смело — каза Дънкан. — Всеки ще си помисли така.

— Лесна е тази смелост, да не правиш нищо! — Фрейзър си изтри носа. — Ти си по-смел човек от мен, Пиърс.

— Аз ли?

— Ти си направил нещо, не е ли така?

— Какво имаш предвид?

— Направил си това… това, за което говореше и заради което си тук.

Дънкан трепна и обърна глава.

— За това се е искала един вид смелост, не е ли така? — продължи Фрейзър. — Господ ми е свидетел, че то иска повече смелост, отколкото аз имам.

Дънкан отново се размърда и вдигна ръка, като че ли дори в мрака искаше да отблъсне с нея погледа на Фрейзър.

— Не знаеш нищо за това — каза той дрезгаво. — Мислиш… О! — Дънкан почувства някакво отвращение от себе си. Защото дори сега, когато Фрейзър трепереше до него, той не можеше да се накара да му признае простата истина. — Не говори за това. Млъкни — каза той вместо това.

— Добре. Извинявай.

След това двамата замълчаха. Бученето на самолетите още се чуваше силно над главите им, гърмежът на зенитните оръдия беше ужасяващ. Но следващата експлозия беше по-далеч, по-следващата още по-далеч — явно бомбардировачите се отдалечаваха…

Фрейзър се успокои. След минута се чу сирената за край на въздушното нападение и той потръпна за последен път, изтри с ръкав лицето си и после продължи да лежи неподвижно. В корпуса цареше тишина. Никой не стоеше на прозореца си да свирка или да вика. Мъжете, които сигурно лежаха сковано като него или се бяха свили на топки, сега повдигаха глави, опъваха ръце и крака, сякаш за да изпитат тишината на нощта, и се отпускаха на възглавниците си изтощени.

Само пазачите се размърдаха и заслизаха като бръмбари изпод камък. Дънкан ги чу как вървят по покрития със сгурия двор — бавни и често спиращи стъпки, сякаш пазачите бяха учудени, че са излезли и са видели затвора още цял.

Той знаеше кой ще бъде следващият звук — треперливия екот на металните площадки, съпровождащ обиколката на г-н Мънди. След момент той започна и Дънкан повдигна глава, за да го чува по-добре. Ивицата светлина под вратата сега изглеждаше по-бяла, защото килията бе толкова тъмна. Той видя как г-н Мънди дойде и отмести капачето на шпионката. Знаеше, че и Фрейзър го е видял. Но когато последният отвори уста, Дънкан я запуши с ръката си, за да му попречи да каже нещо. И когато г-н Мънди попита шепнешком „Наред ли е всичко?“, Дънкан не отговори. Въпросът се чу втори и трети път, преди г-н Мънди да се откаже и с нежелание да продължи нататък обиколката си.

Ръката на Дънкан още беше върху устата на Фрейзър. Той почувства дъха му върху пръстите си и бавно я отдръпна. Никой не каза нищо. Сега Дънкан усещаше по-ясно от преди тялото на Фрейзър, топлината му и местата, в които то се допираше до неговото — стъпалата, бедрата, ръцете и раменете. Койката беше тясна. Дънкан бе лежал сам в нея почти три години. Той ходеше насам-натам в затвора и като всички останали понякога се случваше да го блъскат или удрят. Беше стискал пръстите на Вив през масата в стаята за посещения. И веднъж се беше ръкувал със затворническия свещеник. Затова би трябвало да му се струва странно да бъде притиснат толкова плътно до някой друг човек. Но не му се струваше така. Той обърна глава и каза шепнешком:

— Добре ли си?

— Да — отговори Фрейзър.

— Не искаш ли да се върнеш горе?

— Още не — поклати глава Фрейзър.

Не, изобщо не беше странно. Те се приближиха един към друг, вместо да се раздалечат. Дънкан протегна ръка, а Фрейзър вдигна глава, за да може той да я промуши под тила му. Прегърна го — и сякаш не се бе случило нищо, сякаш това беше нещо лесно. Сякаш те не бяха две момчета в затвора в един град, разбит на парчета. Сякаш това беше най-естественото нещо на света.

— Защо даде на това момиче пръстена си? — обърна се Мики към Кей.

Кей смени гладко скоростите и каза:

— Не знам. Дожаля ми за нея. Това е само пръстен, в края на краищата. Какво е един пръстен във времена като тези.

Тя се опитваше да говори небрежно, но истината беше, че вече съжаляваше, задето си бе дала пръстена. Чувстваше ръката си — там, където тя стискаше кормилото — някак гола и непривична и това сякаш вещаеше нещастие.

— Може би ще се върна утре в болницата да видя какво става с нея — продължи Кей.

— Надявам се тя още да е там — отвърна Мики двусмислено.

— Тя сама искаше да рискува — каза Кей, без да я погледне. — Решението беше нейно, не наше.

— Тя не знаеше какво говори.

— Напротив, знаеше. Ако искам да пипна някого, това е отвратителната свиня, която е оплескала операцията й. Този, а също и приятеля й. — Тя стигна до една пресечка: — По кой път да минем?

— Не по този — каза Мики, взирайки се в улицата настрани. — Мисля, че е затворен. Давай до следващата пресечка.

Това беше най-тежката им нощ от седмици заради луната. След като оставиха Вив в болницата, те се върнаха на Долфин скуеър и веднага бяха отпратени на нов адрес. Един участък от железопътната линия в техния район беше ударен и трима мъже, които я поправяха след предишното нападение, убити, а още шест бяха ранени. Те взеха четирима от тях на един курс, след това бяха изпратени до някаква кооперация, чиято фасада беше отнесена и в която бе погребано едно семейство. Измъкнаха две жени и едно момиче живи, друго момиче и едно момче бяха намерени мъртви. Кей и Мики откараха труповете.

Сега отново бяха изпратени на адрес и пътуваха към една улица малко на изток от Слоун скуеър. Кей зави и усети, че гумите на фургона започнаха да мачкат нещо. По пътя имаше ситни камъчета, пръст и счупени стъкла. Тя забави и запълзя едва-едва напред, а когато се появи патрул, Кей спря и свали прозорчето на кабината си.

Мъжът вървеше, без да бърза.

— Късно ли е вече? — предположи тя.

Човекът кимна. После ги заведе до труповете.

— Господи! — каза Мики.

Имаше два трупа — мъж и жена, убити на връщане от някакво парти. Патрулът каза, че къщата им била само на петдесет метра нататък. Улицата беше с форма на полумесец, прорязана от една тънка градина, и именно тя бе пострадала най-много от бомбата. Един чинар, висок десетина метра, беше станал, кажи-речи, на трески. Къщите бяха без прозорци и входни врати, а на някои им бяха паднали и плочи от покрива, но иначе стояха незасегнати. Мъжът и жената обаче бяха хвърлени във въздуха. Мъжът беше паднал върху плочника на едно тясно дворче пред сутерена на една къща. Жената бе изхвърлена върху оградата на улицата отгоре, забодена с гърдите напред на тъпите върхове на железните колове. Тя още стоеше отпусната там. Патрулът само я бе покрил с едно перде, това беше всичко. Сега той вдигна пердето, за да могат Кей и Мики да видят по-добре тялото. Кей погледна само веднъж и се извърна.

Палтото и шапката на жената бяха изчезнали, а косата й висеше разпиляна над лицето й. Вечерните й ръкавици още стояха опънати и напълно непокътнати на увисналите й ръце. Копринената й рокля, посребрена от лунната светлина, се бе разпиляла около нея по тротоара, като че ли жената правеше реверанс. Но плътта на голия й гръб се бе издула там, където железният кол я натискаше отвътре.

— Последната желязна ограда на улицата — каза патрулът, когато ги поведе по стълбите към вътрешното дворче. — Какъв късмет, а? Струва ми се, оставиха коловете тук, защото бяха ръждиви. Ще ви кажа честно, че не ми се щеше да се опитвам да я преместя. Но видях, че е мъртва. Била е убита още в началото, надявам се. Мъжът й, вярвате или не, седеше жив допреди двайсет минути и разговаряше с мен. От него знам адреса. Но вижте го сега.

Патрулът отмести няколко отломки и те видяха тялото на мъжа — той седеше с притиснати до гърдите крака и с гръб, облегнат на стената на дворчето. Както жената, и той беше облечен с официални вечерни дрехи, папийонката му бе вързана на тясна фльонга около яката му, но самата тя и по-голямата част от предницата на ризата му бяха ужасно почервенели от кръвта. Върху брилянтина по косата му като кепе беше полепнала прах, но когато светлината на фенерчето се плъзна отстрани по главата му, Кей видя разкъсания му скалп и още кръв, на дебел и проблясващ като мармалад слой.

— Хубава картинка за съседите, като погледнат от къщата, няма що. — Патрулът изцъка с език и огледа Кей и Мики. — Това не е работа за жени. Имате ли нещо, с което да ги увием?

— Само одеяла.

— Хубава каша ще направят те от одеялата — каза патрулът по характерния си начин на постоянно оплакващ се човек, докато тримата се изкачваха по стълбите. Той си проправи път по улицата, разритвайки отломъците, но изведнъж се натъкна на нещо. — Вижте тук, какво е това? Пелерината на жената, издухана от гърба й. Бихме могли… О, по дяволите!

Той и Кей инстинктивно се наведоха. Но взривът беше на една-две мили разстояние някъде на север — чу се не толкова гръм, колкото нещо като приглушен удар, последван от серия трясъци по-наблизо: падащи греди, хлъзнали се покривни плочи, почти мелодичния звук на разбито стъкло. Две кучета започнаха да лаят.

— Какво беше това? — извика Мики. Тя беше отишла до фургона и вадеше носилките. — Избухна ли нещо?

— Така прозвуча — отвърна Кей.

— Газопровод?

— Фабрика, басирам се — каза патрулът, като търкаше брадичката си.

Те погледнаха към небето. Пречейки на погледа, там танцуваха лъчите на прожекторите, изтънели от лунната светлина. Но когато лъчите угаснаха, патрулът посочи:

— Вижте!

По долната страна на облаците се появиха първите отблясъци на голям пожар. В нездравата тъмнорозова светлина се издигаха кълбящи се вълма от дим.

— Страхотна гледка за фрицовете — каза патрулът.

— Къде мислите, че е това? — попита го Мики. — Кингс крос?

— Възможно е — отговори той колебливо. — Но може да е и по на юг. Според мен беше Блумсбъри.

— Блумсбъри ли? — повтори Кей.

— Познавате ли този район?

— Да. — Тя присви очи, разглеждайки внимателно хоризонта, внезапно уплашена. Гледаше за някакви познати ориентири — църковни кули, комини, изобщо нещо, което да познава. Но нищо не можа да види. Объркана от извивката на улицата, за момент тя не можеше да разбере накъде гледа — дали на северозапад, или на североизток. После лъчите на прожекторите отново светнаха и небето се превърна във феерия от светлини и сенки. Кей се обърна, върна се при тялото на жената и извика Мики: — Ела.

Сигурно гласът й бе прозвучал особено, защото Мики я погледна и каза:

— Какво има?

— Не знам. Просто ме сви сърцето, това е всичко. Господи, това е ужасно! Ще ми помогнеш ли? Не можем просто да я вдигнем, там има шипове. Сигурно е забучена на тях.

Те успяха да освободят тялото на жената, като го клатеха напред-назад. Но стърженето на желязото в ребрата й и щръкналият под кожата на гърба й връх на кола бяха ужасни за слушане и пипане. Когато го откачиха, трупът изджвака като мокра обувка. Те не обърнаха жената, не се опитаха да затворят очите й, а я сложиха бързо на носилката и я завиха със скъсаното перде, което я покриваше преди. Косата й беше светла и оплетена като след сън — каквато бе тази на Хелън, когато се събуждаше или ставаше от леглото, след като бяха правили любов, помисли си Кей.

— Господи! — каза отново тя и изтри уста с ръкава си. — Това е гадно!

Отиде настрани и запали цигара. Но докато стоеше там и пушеше, бе обзета от тревога. Отново погледна небето. Играта на цветовете беше дива като преди, блясъкът ту се усилваше, ту отслабваше, докато пламъците, които го създаваха, навярно се снишаваха и издигаха отново, подклаждани от лекия вятър. Кей пак почувства страх, без да разбира добре защо. Тя хвърли цигарата, след като беше дръпнала само два-три пъти. Патрулът видя това и каза „Хей!“, след което я вдигна и я допуши.

Кей взе втората носилка, която се намираше до тялото на жената, и я свали по стълбите на вътрешното дворче. Тя носеше и руло бинт, с който превърза главата на мъртвеца. Мики дойде да й помогне и придържаше главата му доста боязливо, докато Кей я превързваше. След това те сложиха носилката на земята и се опитаха да вдигнат трупа в нея. Нямаше много пространство, а земята беше отрупана с изхвърлени от градината буци пръст, с клонки и счупени плочи от покрива. Двете започнаха да разритват боклука. Докато го правеха, те се задъхаха, започнаха да мърморят и да ругаят. Въпреки това, когато някой произнесе името на Кей на улицата горе — притеснено, но без да вика или крещи, — тя го чу. Чу го и разбра. Изправи се и за секунда замръзна на място. После просто прекрачи тялото на мъжа и тръгна бързо по стълбите нагоре.

Някой говореше с патрула. Тя го позна в тъмнината по слабото лице и по очилата. Това беше Хюс от тяхната станция, който явно бе тичал. Беше свалил шапката си, за да не му пречи, и я притискаше до крака си. Щом я видя, той каза:

— Кей… — Това направи нещата още по-лоши, защото тя не си спомняше някога преди Хюс да я беше наричал така. Обикновено я наричаше Лангриш. — Кей…

— Какво има? — попита тя. — Кажи ми!

Той издиша силно.

— Бях с Коул и О’Нийл на три улици оттук. Обадиха се на патрула от станция 58… Съжалявам, Кей. Смятат, че е било пакет от три бомби, който е трябвало да удари сградата на Би Би Си, но е паднал малко по на изток. Едната е била потушена, преди да нанесе големи поразии. Другите две са запалили пожари…

— Хелън — каза тя.

— Исках да ти съобщя — продължи той, като я хвана за мишницата. — Но те не можеха да кажат къде по-точно е станало. Кей, може и да не е…

— Хелън — повтори тя.

От това именно се беше страхувала през всеки един ден от войната и си бе казвала, че ще се успокои чак когато то наистина се случи. Сега разбра, че за нея страхът е бил нещо като договор: беше си въобразявала, че ако страхът й е достатъчно остър и постоянен, в замяна ще спечели безопасност на Хелън. Но това беше глупост. Тя се страхуваше, а ето че въпреки това ужасното нещо се бе случило. Как би могла да бъде спокойна? Тя дръпна ръката си от тази на Хюс и покри лицето си. Цялата се разтрепери. Искаше да се свлече на колене, да вика. Този тежък пристъп на слабост я ужаси. После тя си помисли: „С какво ще помогне това на Хелън?“ Свали длани от лицето си и видя, че Мики е дошла и в момента протягаше ръка към нея, както бе направил Хюс. Кей отблъсна ръката й и закрачи напред.

— Трябва да отида там — каза тя.

— Недей, Кей — отвърна Хюс. — Дойдох, защото не исках да чуеш това от някой друг. Но не можеш да направиш нищо там. Това е районът на петдесет и осма станция. Остави го на тях.

— Те ще оплескат нещо — каза Кей. — Ще объркат всичко! Трябва да отида там.

— Много е далеч! Не можеш да направиш нищо повече.

— Хелън е там! Не разбираш ли?

— Естествено, че разбирам. Затова и дойдох. Но…

— Кей — каза Мики, като грабна ръката й. — Хюс е прав. Много е далеч.

— Няма значение — отвърна Кей почти гневно. — Ще тичам. Ще… — Тогава тя видя линейката и каза по-спокойно: — Ще взема фургона.

— Кей, недей!

— Кей…

— Хей — каза патрулът, който през цялото време гледаше това безмълвно, — а какво ще стане с тези тела?

— Да вървят по дяволите — отвърна Кей.

Тя се затича. Мики и Хюс я последваха, опитвайки се да я спрат.

— Лангриш — каза Хюс, който вече се ядоса, — не ставай идиотка.

— Махни се от пътя ми — отвърна Кей.

Тя отиде първо до гърба на линейката, за да затвори вратите й. След това изтича до кабината и се качи вътре. Хюс застана на вратата, опитвайки се да я убеди да не тръгва:

— Лангриш, за бога, помисли какво правиш!

Тя потърси опипом ключа, напразно. Тогава срещна погледа на Мики над рамото на Хюс.

— Мики — каза тя спокойно, — дай ми ключа.

— Недей, Кармайкъл — обърна се Хюс към Мики.

— Дай ми ключа, Мики.

— Кармайкъл…

Мики се поколеба, местейки поглед от Кей към Хюс и обратно. Тя извади ключа, продължавайки да се колебае. След това го подхвърли. Намерението й беше честно като на малко момче — който успее… Хюс се опита да хване ключа, но Кей беше тази, която успя да го улови. Тя го сложи в гнездото и запали двигателя.

— По дяволите! — каза Хюс и удари металната рамка на вратата. — Вървете по дяволите и двете! Ще ви изхвърлят от службата за това! Ще ви…

Кей го удари с юмрук. Удари го напосоки и попадна на бузата и ръба на очилата му. Той падна по гръб, а тя освободи ръчната спирачка и потегли. Вратата се залюля, Кей я хвана за дръжката и я затвори. Каската й беше паднала ниско над веждите. Тя дръпна ремъка й и я махна от главата си, при което веднага се почувства по-добре. Хвърли поглед в огледалото и видя Хюс, седнал на пътя с ръце на лицето си, а Мики стоеше до него отпуснато, без да прави нищо, и гледаше след нея, докато тя се отдалечаваше… Кей бе принудена да кара изключително внимателно по покритата с пръст и стъкло улица, а после, когато пътят стана по-равен, даде газ.

Докато караше, тя си представяше Хелън. Представяше си я така, както я беше видяла последния път преди няколко часа — жива и здрава. Видя я в ума си толкова ясно, че разбра, че тя не може да е мъртва или дори ранена. „Не може да е Ратбоун плейс — помисли си Кей, — трябва да е на някоя друга улица. Не може да е! А ако е тя, значи Хелън е чула сирената и е отишла до някое убежище. Сигурно е отишла до някое убежище заради мен, само този път…“

Тя беше излязла на пътя към Бъкингамския дворец и сега мина бързо покрай гара Виктория. Зави в парка, при което рязко намали и гумите изсвириха по повърхността на пътя, а нещо в задната част на фургона се плъзна от мястото си, прекатури се и се разби. Но отпред беше този блясък, пулсиращ неравномерно като загасващ живот — ужасно, ужасно. Тя смени скоростите и подкара по-бързо. Въздушното нападение продължаваше и алеята в парка Сейнт Джеймс, разбира се, беше празна. Само на Чаринг крос тя видя някакво движение — патрулът и няколко полицаи бяха застанали пред мястото на друга злополука, те я чуха, че идва, и й махнаха с ръка, мислейки, че им е пратена от станцията на Бърза помощ.

— Нататък по пътя — извикаха те, сочейки на изток по Странд.

Тя кимна, но не помисли дори за момент да спре и да им помогне. Когато след малко друг един мъж, виждайки полумесеца на Бърза помощ на предницата на фургона й, се приближи, залитайки от тротоара, с ръце на главата и потъмняло от кръв лице, тя сви край него и продължи нататък.

Чаринг крос роуд беше затворен, защото един водопровод бе ударен тук преди три дена. Тя тръгна на запад към Хеймаркет, отиде до Шафтсбъри авеню и продължи по Уордър стрийт, смятайки да стигне до Ратбоун плейс по този начин. Но входът към Оксфорд стрийт беше затворен от дървени магарета и въжета и охраняван от полицаи. Тя удари бясно спирачка и започна да обръща. В това време един полицай дотича до прозорчето й.

— Къде се опитвате да стигнете? — попита той. Тя каза името на някогашния конезавод. — Мислех, че вашите хора вече са там — отвърна полицаят незабавно. — Не можете да минете оттук.

— Лошо ли е положението там? — попита тя.

Той премига, доловил нещо в гласа й.

— Складовете са отнесени, доколкото знам. Не ви ли съобщиха подробности от Контролния център?

— Складът за мебели? — каза тя, пренебрегвайки въпроса му. — Тези на „Палмър“?

— Не знам.

— Господи, сигурно е той! О, Господи!

Тя беше свалила прозореца, за да говори с полицая. И изведнъж долови миризмата на изгоряло. Превключи на друга скорост и полицаят отскочи назад. Двигателят изръмжа, докато тя даваше на заден. Кей отново смени скоростта, като превключи два пъти предавката както обикновено, но не можа да улучи добре момента и задра зъбците — псувайки, разгневена от нескопосността на механизма; почти се разплака. „Не плачи, глупачко!“, каза си тя и се удари силно по бедрото с юмрук. Фургонът поддаде и се плъзна встрани. „Не плачи, не плачи…“

Сега тя тръгна на юг, но видя една непреградена улица отляво и рязко сви в нея. Малко по-нататък Кей успя отново да завие наляво и излезе на Дийн стрийт. Тук за пръв път видя върховете на огнените езици, отскачащи в небето. Започнаха да се носят сажди — черни, крехки мрежи от рееща се пепел, която полепваше по предното стъкло. Тя натисна силно педала на газта и подкара бързо напред. Но измина само сто метра, преди пътят да бъде блокиран отново. Кей подаде глава през прозореца и извика на полицаите там:

— Пуснете ме да мина!

Те направиха отрицателни жестове с ръце и отвърнаха:

— Няма начин. Връщайте се.

Тя обърна и в отчаяние подкара отново на изток към Сохо скуеър. И тук пътят беше затворен. Но на това място имаше по-малко полицаи. Тя спря фургона и дръпна ръчната спирачка, после слезе, затича се и просто прескочи загражденията.

— Хей! — извика някой зад нея. — Ти, без каската! Луда ли си?

Тя изтръска искрите от раменете си и извика задъхана:

— Бърза помощ! Бърза помощ!

— Хей! Върни се!

Но след секунда гласовете заглъхнаха. Вятърът се беше обърнал и изведнъж Кей се оказа покрита с пушек. Тя извади кърпичката си и я притисна към носа и устата си, но продължи да тича. Пушекът идваше на кълба, така че в разстояние само на стотина метра Кей мина през редуващи се състояния на слепота и ослепяваща светлина. Веднъж я заля дъжд от искри, който опърли косата и изгори лицето й. Малко по-късно падна и докато се изправяше на колене, загуби чувство за ориентация — изтича няколко стъпки напред и се озова пред една стена. Обърна се, продължи нататък и почти веднага се натъкна на друга… Накрая нещо профуча покрай главата й — парче горяща хартия, помисли си тя, когато се отдръпна встрани. После видя, че това беше гълъб с горящи крила. Свали ръка от лицето си и избяга по-надалеч от гълъба, препъвайки се ужасена, изпусна кърпичката си и задържа дъх, когато нова вълна пушек я покри и задуши. Кей продължи, залитайки, и изведнъж се озова на някакво празно място, обгърнато от горещина и хаос. Тя сложи ръце на бедрата си, закашля се и се изплю. После погледна нагоре.

Беше стигнала много близо до сърцевината на пожара, но не можа да познае нищо. Сградите около нея, които би трябвало да познава, тичащите пожарникари, локвите вода на земята, извитите като змии пожарникарски маркучи — всичко беше обляно с ослепителна, неестествена светлина, или пък скрито от скокливи черни сенки. Кей се опита да извика на един мъж, но той не можа да я чуе над бученето на огъня и туптенето на помпите. Тя отиде при друг човек, хвана го за раменете и изрева в лицето му:

— Къде съм? Къде, по дяволите, съм? Къде е Пимс ярд?

— Пимс ярд? — отвърна той, като я отблъсна и тръгна напред. — Това е Пимс ярд!

Тя сведе очи и видя чакъл под обувките си, а като се огледа отново, започна да забелязва дребни познати детайли. Накрая разбра, че складът на „Палмърс“ трябва да е точно тук, пред нея, близо до центъра на блестящата светлина. И че причината да не може да различи собствената си сграда бе, че едната страна и част от покрива на „Палмърс“ беше паднала върху нея и я бе изравнила със земята.

Тази мисъл направо я смаза. Тя стоеше, неспособна да помръдне, и просто се взираше в пламъците. Един пожарникар я хвана за ръката и я блъсна встрани:

— Махнете се от пътя, а?

Кей направи няколко стъпки и после отново застана отпуснато. Накрая някой я извика по име. Това беше Хенри Варни, патрулът на Гудж стрийт, с почернели от сажди лице и ръце — само очните му кухини бяха бели, там, където ги бе търкал с ръка. Изглеждаше като уличен певец от някой театър.

Той я хвана за раменете и каза удивено:

— Мис Лангриш! Откога сте тук?

Тя не можа да отговори. Той започна да я измъква по-далеч от огъня. При това свали каската си и се опита да я сложи на нейната глава, но каската беше гореща като съд за печене.

— Елате по-надалеч от пламъците — каза той. — Изгорена сте, вие… Елате по-назад от огъня, мис Лангриш!

— Дойдох да взема Хелън — отвърна тя.

— Елате по-назад! — повтори той. После забеляза погледа й и отклони очи. — Съжалявам. Складът… Сградата пламна като прахан. Убежището също.

— И убежището ли?

— Един Господ знае колко хора е имало вътре — кимна той.

Той я беше отвел до перваза на един счупен прозорец и сега я накара да седне и клекна до нея, уловил ръката й.

— Сигурно ли е това за убежището, Хенри? — попита го тя след малко.

— Съвсем сигурно. Много съжалявам.

— И никой не е бил спасен?

— Никой.

Един пожарникар се приближи и каза грубо на Кей:

— Вие от Бързата помощ трябваше да сте се омели оттук още преди четирийсет минути! Няма нищо за вас, не разбрахте ли?

Хенри се изправи и му каза нещо. Мъжът наведе глава и се отдалечи.

— Господи! — чу го Кей да казва.

— Трябва да ви оставя, мис Лангриш — каза Хенри, като отново я хвана за ръката. — Много ми е неприятно, че се налага да го направя. Не искате ли да отидете до пункта за първа помощ? Или имате ли някой… някой приятел… когото да извикам?

— Моята приятелка беше там, Хенри — кимна тя към огъня.

Той стисна ръката й, отдалечи се и само след секунда вече тичаше и викаше нещо… Огънят обаче беше достигнал връхната си точка преди пристигането на Кей. Пламъците вече не отскачаха в небето. Бученето беше отслабнало, горещината бе може би по-голяма отпреди, но стените на склада изгоряха, свиха се в средата на пожара и скоро, с един последен облак от искри, потрепериха и се сринаха. Пожарникарите се движеха от едно място на друго. Водата течеше мръсна по чакъла или се издигаше нагоре като дебела пара от киселина. По едно време земята потрепери в поредица от тътнежи и глухи тъпи удари, които сигурно идваха от паднали наблизо бомби. Взривът подейства като разравяне на въглените с гигантски ръжен — огънят отново пламна ярко за десет-петнайсет минути, след което започна да затихва. Едната от пожарните беше изключена и маркучите й прибрани. Ярката светлина отслабна, както и трясъкът на помпите. Луната беше залязла или бе покрита от облак. Нещата загубиха острите си ръбове, нереалния си вид. Малките подробности избледняха в сенките като молци, прибрали крила.

Повече никой не дойде при нея. Може би тъмнината постепенно я бе погълнала. Тя седеше с отпуснати ръце и просто гледаше горещото, неподвижно ядро на пламтящата сграда. Видя как огънят смени цвета си от бездънно бяло до жълто, оранжево и накрая червено. Втора пожарна беше изключена и потегли нанякъде. Някой извика някому, че се е чула сирената за край на въздушното нападение и пътищата вече са отворени.

Кей си помисли за пътища и движение и това й се стори някаква безсмислица. Тя сложи ръце на главата си. Косата й изглеждаше странно — някак грапава, опърлена от искрите. Кожата на лицето й беше чувствителна там, където я докосваше. Кей смътно си спомни, че някой й бе казал, че е изгорена.

След това отново дойде Хенри Варни и сложи ръка на рамото й. Тя се опита да го погледне, дори просто да мигне, и едва успя да го направи, защото очите й бяха изсъхнали, почти опечени от горещината на огъня.

— Мис Лангриш — каза той като преди, но сега гласът му беше нежен, задавен и особен. Тя го гледаше в лицето и видя как по бузите му се стичат сълзи, които правеха криви бели улеи между саждите. — Виждате ли? — попита я той. — Погледнете натам.

Той беше вдигнал ръка и Кей накрая разбра, че й сочеше нещо. Тя обърна глава и видя две фигури. Те стояха малко настрана и изглеждаха неподвижни и неми като нея. Угасващият огън ги освети, изтръгна ги от мрака — първото, което тя забеляза, беше неестествената бледност, особено на това почерняло място, на лицата и ръцете им. После едната от фигурите направи стъпка напред и Кей видя, че това е Хелън.

Тя покри с ръце очите си. Не стана. Хелън трябваше да дойде до нея и да й помогне да се изправи. Дори след това не можа да махне ръцете на Кей от лицето й. Тя остави Хелън да я прегърне несръчно, опря чело на рамото й и се разплака като дете в косата й. Не чувстваше облекчение или радост. Чувстваше само толкова остра смесица от болка и страх, че си помисли, че това ще я убие. Трепереше и трепереше в обятията на Хелън. Накрая вдигна глава.

През парещия тънък слой на сълзите си видя Джулия. Тя стоеше назад, сякаш се страхуваше да се приближи или като че ли чакаше нещо. Кей я погледна в очите, поклати глава и отново се разплака.

— Джулия — каза тя объркано, защото в този момент не разбираше нищо, освен че Хелън й беше отнета и после върната. — Джулия. О, Джулия! Благодаря на Бога! Мислех, че съм я загубила.

Бележки

[1] Standing — стоящ. — Б.прев. ↑

[2] Елинор Глин (1864–1943) и Етел М. Дел (1881–1939), английски авторки на розови романи, макар че те самите предпочитат да не се наричат така. — Б.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Сара Уотърс Нощна стража (8)

Метаданни

Данни

Нощна стража

Информация

История

Сваляне / Връзки

5.

Сара Уотърс
Нощна стража (8)