Каза го заради нейните панталони и коса, опитвайки се да бъде остроумен. Но тя беше чувала нещо подобно стотици пъти и й беше трудно да се усмихне. Във всеки случай, когато чу произношението й, неговото поведение се смени. Той й подаде пакета с думите:

— Заповядайте, мадам.

Но изглежда беше направил някаква физиономия зад гърба й, защото, докато тя излизаше, другите клиенти се засмяха.

Тя беше свикнала и с това. Сега сложи пакета под мишница и пъхна ръце в джобовете на панталоните си. Най-доброто, което можеше да направи, беше да се държи нахално — да вдигне високо глава, да ходи наперено, да направи от себе си „оригинал“. Вярно е, че това беше доста уморително понякога, когато човек няма енергията за него.

Днес обаче тя беше в бодро настроение. Тази сутрин й беше дошла идеята да се отбие при една приятелка. Тя вървя от Лавендър хил до Бейс уотър и тръгна нагоре по Хароу роуд. Приятелката й Мики работеше на бензиноколонките в един гараж там.

Когато се приближи, Кей я видя в предния двор на гаража — Мики беше разгънала един брезентов стол и се излежаваше на него, четейки книга. Краката й бяха широко отворени, защото тя беше облечена — е, не точно по мъжки като Кей, но като механик, с работен комбинезон и ботуши. Косата й беше светла, с цвета и структурата на мръсно въже. Тя стърчеше на всички страни, сякаш Мики току-що беше станала от леглото. Докато Кей я наблюдаваше, тя близна пръст и обърна една страница. Мики не чу стъпките на Кей, която вървеше към нея със странно вълнение в сърцето. Това беше просто удоволствието да видиш приятел, след като седмици наред си виждал само непознати. Нищо повече. Но за секунда Кей си помисли, че това чувство ще стегне гърлото й и ще я накара да се разплаче. Тя си представи колко абсурдно би изглеждала на Мики, ако се появи изневиделица обляна в сълзи. И сериозно си помисли дали да не се откаже от цялата работа и да се измъкне, преди приятелката й да я е видяла.

Но тогава онова мъчително чувство се отдръпна.

— Здравей, Мики — извика тя приветливо.

Мики вдигна поглед, видя Кей и се засмя от удоволствие. Тя се смееше през цялото време по един непринуден, естествен начин, който хората намираха за страшно обаятелен. Имаше гърлен глас, в който често се долавяше леко хриптене, понеже Мики пушеше твърде много.

— Хей, здравей! — каза тя.

— Каква книга четеш?

Мики й показа корицата. Тя четеше книгите, които хората оставяха в колите си, когато ги докарваха в гаража за поправка. Това беше издание с меки корици на „Невидимият“ на Хърбърт Уелс. Кей взе книгата и се усмихна.

— Чела съм го, когато бях малка — каза тя. — Стигна ли до мястото, където той прави котката невидима, с изключение на очите й?

— Да, не е ли забавно? — Мики изтри мръсната си длан в работния си комбинезон, за да може да се ръкува с Кей. Тя беше толкова дребна и слабичка, че ръката й не беше много по-голяма от детска. Наклонила глава на една страна и притворила едното си око като сега, Мики приличаше на Хитреца^[1].

— Толкова отдавна не съм те виждала, че вече престанах да се надявам — каза тя. — Как си?

— Мислех си, че може сега да си в обедна почивка. Имаш ли обедна почивка? Донесох ти няколко кифли.

— Кифли! — каза Мики, като взе пакета и погледна в него. Сините й очи се разшириха. — С конфитюр!

— И истински захарин.

Една кола се приближи.

— Стой така — каза Мики. Тя остави кифлите, отиде да говори с шофьора и след секунда започна да пълни резервоара на колата. Кей зае мястото й на брезентовия стол, вдигна книгата и отвори на случайно място.

— Сега вече започвате да разбирате — каза Невидимият — колко неблагоприятно беше моето положение. Аз нямах покрив, нямах дрехи. Да се облека би значило да се откажа от всичките си преимущества и да се превърна в нещо страшно и ужасно. Налагаше се да гладувам. Защото да ям, да се изпълня с неасимилирана материя, би значило да стана отново видим по един гротесков начин.

— Не бях помислил за това — каза Кемп.

Междувременно бензиноколонката сякаш оживя и започна да трепери, да вие и да цъка, а миризмата на бензин, която преди беше слаба, стана по-гъста. Кей остави книгата и погледна Мики. Тя стоеше доста небрежно, с едната ръка на покрива на колата, а с другата стиснала пистолета на помпата, вперила очи в брояча. Мики не беше особено хубава, но в нея имаше известен стил. Може да е странно, но много момичета — дори нормални момичета — биха били заинтригувани и впечатлени от поза като тази.

Шофьорът на колата обаче беше мъж. Мики изтръска последните няколко капки бензин от пистолета, завъртя капака на резервоара и взе купоните на мъжа, а след това, влачейки крака, се върна при Кей с гримаса на лицето.

— Какво, няма бакшиш? — каза Кей.

— Даде ми три пенса и ми каза да си купя червило с тях. Отгоре на това двигателят му беше боклук. Почакай тук, става ли? Ще ида да говоря със Санди.

Тя потъна в гаража. Когато се върна след няколко минути, беше свалила работния комбинезон, под който носеше обикновени сини панталони и къса смешна памучна риза „Ертекс“, намачкана и с много петна. Освен това си беше измила лицето и вчесала косата.

— Даде ми четирийсет и пет минути. Да отидем ли до лодката?

— Имаме ли време? — попита Кей.

— Така мисля.

Те минаха бързо по две странични улички и стигнаха до Риджънтс канал. На сто метра по протежение на пътеката покрай брега се редяха превърнати в домове лодки и шлепове. Мики живееше тук още отпреди войната. Това си беше цяло малко поселение. Около него имаше складове и пристани за лодки, а обитателите бяха както истински лодкари, така и писатели и художници, които до един се имаха за „интересни“ и „живописни“, както смяташе Кей. Всички те бяха много доволни от контраста, който знаеха, че представляват с хората, които живееха в обикновени апартаменти и къщи. Може би и бяха прави за това. Лодката на Мики — „Айрини“ — беше нисък тесен шлеп с остър нос, който винаги напомняше на Кей дървена обувка. Корпусът й беше насмолен и тревожно покрит от дървени кръпки. Всяка сутрин Мики губеше поне двайсет минути, през които изпомпваше водата, увиснала на дръжката на една ужасна малка водна помпа. За клозет й служеше едно ведро, сложено зад брезентова завеса. През зимата съдържанието на ведрото понякога замръзваше.

Но вътрешността на лодката беше много очарователна. Стените бяха покрити с лакирано дърво и Мики беше направила полици за украшенията и книгите си. Осветяваше се с газени лампи и свещи под цветни абажури. Кухнята беше като гигантска версия на детска кутия за моливи, с тайни чекмеджета и плъзгащи се плотове. Чиниите и чашите се държаха на местата им с пръчки и ремъци. Всичко беше закрепено като за буря, въпреки че в действителност люлеенето на водата в канала беше доста леко и би могло да смути някой само ако той е съвсем нов или е забравил къде се намира.

Кей винаги се прегърбваше леко в лодката на Мики. Ако се изправеше, темето й опираше в тавана. Самата Мики се движеше вътре напълно спокойно и леко. Сега тя дръпна някои от плотовете в лодката, за да извади чая, чайника и две емайлирани чаши.

— Не мога да стопля вода — каза Мики, защото печката беше изгаснала и те нямаха време да я запалят отново, — но ще взема малко от съседката.

Тя излезе с чайника в ръка, а Кей седна. Редица от шлепове минаха покрай тях и лодката се разклати, удряйки се глухо в пристана. Кей чу смущаващо ясно гласовете на мъжете от тях:

— … до самия Далстън. Кълна се в Бога! Нагоре-надолу като проклета голяма маймуна на…

Мики се върна с водата и постави на масата калаени чинии. Кей вдигна кифлата си, но после я остави. Вместо това извади цигари, но когато взе запалката, една мисъл я накара да спре. Тя посочи петната на ризата на Мики и каза:

— Може ли да се пуши около теб? Искам да кажа, след цялото това подскачане с бензиновия пистолет. Нали няма да пламнеш като факла или нещо подобно?

— Не и ако си внимателна — отвърна Мики, смеейки се.

— Е, слава богу. Би ми било неприятно, ако пламнеш. — Тя протегна към Мики цигарите. — Едно малко удоволствие?

Мики си взе цигара. Кей й поднесе огънче, после запали и своята. Зад главата й имаше един плъзгащ се прозорец и тя го отвори, за да излиза димът.

— Как вървят нещата при Санди? — попита тя, когато се обърна.

Мики вдигна рамене. Тя работеше в гаража само защото това беше едно от малкото места, където жена можеше да носи панталони. Все трябваше да работи нещо — за разлика от Кей, тя нямаше богато семейство зад гърба си и собствен доход. Каза, че сега мислела да се опита да си намери работа като шофьор. Харесваше й мисълта отново да кара кола и да излиза от време на време от Лондон.

Те обсъдиха тази идея, докато пушеха. Мики изяде кифлата си, после отвори пакета и си взе още една цигара. Кей обаче остави своята кифла в чинията пред себе си, без дори да я опита.

— Няма ли да я изядеш? — попита накрая Мики.

— Защо? Искаш ли я?

— Нямах това предвид.

— Вече ядох.

— Да, сигурна съм. Знам твоето ядене: чай и цигари.

— А понякога и джин, ако ми излезе късметът!

Мики отново се засмя. Смехът й премина в кашлица. Тя изтри уста и каза:

— Изяж я. Давай. Още си много слаба.

— Е, и какво от това? — отвърна Кей. — Всички са слаби, не е ли така? Аз само следвам модата.

Всъщност от мазния вид на кифлата почти й се повдигаше. Но заради Мики тя я взе и отхапа от нея. Вкусът на тестото по езика и в гърлото й беше ужасен, но Мики не спускаше от нея очи, докато Кей не изяде цялата кифла.

— Всичко наред ли е сега, майчице?

— Не е зле — каза Мики, присвивайки едното си око, при което отново започна да изглежда като Хитреца. — Следващия път ще ти купя вечеря.

— Ти искаш да ме охраниш.

— А защо не? Можем да си направим купон покрай това, да съберем малко хора.

Кей се престори, че потръпва от ужас:

— Аз ще бъда скелетът на празненството. Освен това — тя отметна глава като младо момиче, което току-що навлиза в обществото — тези дни съм много заета. Излизам през цялото време.

— Ти ходиш на странни места.

— Ходя на кино — каза Кей. — Няма нищо странно в това. Понякога гледам филмите два пъти поред. Друг път влизам по средата и гледам първо втората половина. Почти ги предпочитам така — миналото на хората, нали разбираш, е далеч по-интересно от бъдещето им. Или може би само аз си мисля така… Но в киното човек попада на всякакви хора. Вярвай ми. Можеш дори…

— Дори какво?

Кей се поколеба. „Дори да свалиш някоя жена“, щеше да каже тя, което би прозвучало доста грубо. Защото неотдавна една вечер в киното Кей се заговори с едно пийнало момиче и накрая я заведе в празната тоалетна и я нацелува и опипа. Цялата работа стана някак дивашки и сега тя се чувстваше засрамена, като си я спомнеше.

— Дори нищо — каза Кей накрая с равен глас. — Дори нищо… Във всеки случай ти винаги можеш да се отбиеш при мен.

— При мистър Ленард? — Мики направи гримаса. — От него ме побиват тръпки.

— Добре си е той. Човекът е чудотворец. Една от пациентките му ми каза. Излекувал я от херпес. Може и на теб да ти оправи гърдите.

Мики отново се разкашля и се отдръпна назад.

— Няма страшно! — каза тя.

— Моята скъпа мъжкарана — каза Кей. — Той няма наистина да ти ги гледа. Просто сядаш в един стол и той ти шепне разни работи.

— Той звучи като стар развратник. Стояла си там твърде дълго. Вече не разбираш колко откачено е всичко това. А и тази къща. Кога най-сетне ще падне?

— На път е, вярвай ми — отговори Кей. — Когато духне по-силен вятър, усещам как трепери. Чувам я как скърца. Все едно че си в морето. Мисля, че само благодарение на мистър Ленард тя изобщо още стои. Навярно той я държи изправена просто чрез силата на ума си.

Мики се усмихна. Но тя се беше вгледала в лицето на Кей и постепенно погледът й стана сериозен. Когато усмивката й загасна, Мики попита със съвсем различен тон:

— Колко още ще останеш там, Кей?

— До деня, в който тя се срути, надявам се!

— Не, сериозно ти говоря — каза Мики. Тя се поколеба, сякаш обмисляше нещо. После се наклони напред и продължи: — Слушай, защо не дойдеш да живееш при мен?

— Да живея тук? — каза Кей изненадана. — На развалината „Айрини“? — Тя плъзна поглед наоколо. — Не е много по-голяма от кутия за обувки. Става само за малък юнга като теб.

— Само временно — отвърна Мики. — Ако започна онази работа като шофьор, няма да ме има през нощта.

— А през останалото време? Да речем, ако си доведеш някое момиче?

— Ще измислим нещо.

— Какво? Ще провесваме одеяло? По-добре да се върна в пансиона! Освен това не мога да си тръгна от Лавендър хил. Ти не знаеш какво означава той за мен. Ще ми липсва мистър Ленард. Ще ми липсва малкото момче с голямата обувка. Ще ми липсва двойката ала Стенли Спенсър! Привързах се към доброто старо място.

— Знам, че е така — каза Мики. Каза го по начин, който значеше: „Тъкмо това ме тревожи“.

Кей погледна встрани. През цялото това време тя говореше с престорена лекота, опитвайки се да скрие факта, че — като преди малко — в нея се надигна истинско чувство, което я изпълни с притеснение и уплаха. Ето я тук Мики — мислеше си тя, — която получава по около лира на седмица и е готова да я сподели, просто ей така, веднага, водена от проста сърдечност. Докато самата Кей, при все че разполагаше с излишни пари и всичко й беше наред, живееше като някой сакат, като плъх.

Тя се наведе напред и взе чая си. За свой ужас откри, че ръцете й треперят. Не искаше да остави чашата обратно и по този начин да привлече вниманието на Мики към треперенето си. Затова я вдигна по-високо и се опита да я допре до устата си. Но треперенето се влоши. Чаят се разля. Тя видя как той поля една от възглавниците на Мики. Кей рязко сложи чашата на масата и се опита да изтрие петното с кърпичката си.

Докато правеше това, тя забеляза погледа на приятелката си. Раменете й увиснаха. Кей се наведе напред, облегна лакти на коленете си и покри лицето си с ръце.

— Виж ме, Мики! — каза тя. — Виж в какво същество съм се превърнала! Наистина ли сме правили нещата, които правихме? Ти и аз, по време на войната? Понякога сутрин не мога да се накарам да стана от леглото… Ние носехме носилки, за бога! Спомням си как вдигахме — тя разтвори ръце, — спомням си как вдигахме тялото на едно дете… Какво, по дяволите, стана с мен, Мики?

— Знаеш какво е станало — отвърна тихо Мики.

Кей се изправи и се извърна отвратена от себе си.

— Нищо повече от онова, което се случи на хиляди от нас — каза тя. — Кой не е загубил някого или нещо? Мога да тръгна по която и да е улица в Лондон, да протегна ръка и да докосна някоя жена или мъж, които са загубили любим, дете или приятел. Но аз… Аз не мога да преодолея това, Мики. Не мога да го преодолея — тя се засмя горчиво. — Да го преодолееш. Каква смешна фраза е тази! Като че ли скръбта е паднала къща и човек трябва просто да намери път през руините до земята от другата страна… Аз се загубих в моите руини, Мики. Изглежда не мога да намеря път през тях. А и не мисля, че искам да ги прекося, там е работата. Целият ми живот е в тези руини…

За момент гърлото й се сви и тя не можеше да продължи. Огледа каютата, после каза по-спокойно:

— Помниш ли онази нощ, когато всички седяхме тук? Онази нощ точно преди… Понякога си мисля за тези времена. По дяволите, измъчвам се с мисли за тези времена! Ти спомняш ли си?

— Спомням си — кимна Мики.

— Бях се върнала от онова място в Бетнал Грийн. Ти направи джин с лимон.

— Джин с лимонов сок.

— Джин с лимонов сок? — вдигна поглед Кей. — Сигурна ли си?

Мики кимна.

— Нямаше ли лимони?

— Лимони? Откъде, за бога, бихме могли да имаме лимони? Имахме лимонов сок, не си ли спомняш, в бутилка, която взехме от Бинки.

Сега Кей си спомни. Фактът, че преди си беше спомняла погрешно — до такава степен, че виждаше в ума си как Мики реже лимоните и изстисква сока, — я разтревожи.

— Лимонов сок в бутилка — каза тя, като се намръщи. — Защо съм забравила това?

— Не мисли за това, Кей.

— Не искам да мисля за него! Но не искам и да го забравя. Понякога не мога да мисля за нищо друго, освен за такива неща. Закачили са се за ума ми като с куки. С малки кукички.

Сега думите на Кей прозвучаха почти налудничаво. Тя отново обърна глава и погледна през прозореца. Слънчевата светлина чертаеше странни шарки по водата. Някакво петролно петно с преливащи се един в друг сребрист и син цвят се носеше по нея… Кей се обърна обратно към каютата и видя как Мики поглежда часовника си.

— Кей — каза тя, — извинявай, мила. Трябва да се връщам при Санди.

— Да, разбира се.

— Защо не останеш тук, докато се прибера?

— Не ставай глупава. Добре съм наистина. Просто ми е досадно, това е всичко.

Тя допи чая си. Ръката й вече беше напълно сигурна. Изтръска трохите от скута си, изправи се и помогна на Мики да разчисти чиниите.

— Какво ще правиш сега? — попита я Мики, докато вървяха по Хароу роуд.

Кей отново се престори на младо глуповато момиче и махна превзето с ръка:

— О, имам куп работи.

— Наистина ли е така?

— Да, разбира се.

— Не ти вярвам. Помисли си за това, което ти казах. За това да дойдеш да живееш при мен. Чу ли? Или се отбий някой път! Можем да отидем да пием по едно. Можем да идем в Челси. Там сега няма никой, народът вече ходи другаде.

— Добре — каза Кей.

Тя отново извади цигарите си, взе една за себе си и даде друга на Мики. Трета пъхна зад малките й момчешки уши. Докато правеше това, Мики я улови за ръката и я стисна. Те стояха така за секунда, като се гледаха една друга и се усмихваха.

Веднъж се бяха целували, спомни си Кей — преди години, и без успех. И двете бяха пияни. Всичко завърши със смях. Това става, разбира се, когато и двете сте от една и съща страна, тъй да се каже.

Мики тръгна напред.

— Довиждане, Кей.

Кей я гледаше как тича към гаража. Видя я как се обърна веднъж и й махна с ръка. Тя също вдигна ръка, след това тръгна обратно към Бейс уотър.

Докато смяташе, че Мики може да я гледа, вървеше бързо, но след като зави зад ъгъла, забави крачка. И когато стигна до Уестбърн гроув и улицата се изпълни с хора, тя видя един праг в сянката на някаква разрушена стена и седна. Сети се какво беше казала на Мики — за това, как протяга ръка в тълпата на някоя лондонска улица. Разглеждаше лицата на хората, които минаваха, и си мислеше: „Ти какво си загубил? А ти? Как го понасяш? Какво правиш?“

— Разбрах, че това момиче от Енфилд ще ни донесе неприятности, в момента, в който влезе — каза Вив, докато поръсваше с препарат за почистване парцала. — Всички те са такива, тези нахалници.

Двете с Хелън бяха тръгнали да изнесат обяда си навън на противопожарната площадка, когато забелязаха нещо, написано с молив на стената на тоалетната. Някой беше написал върху боята над закачалката за кърпи:

Дълъг и тънък веднага ще влезе,

Но работа ще свърши късият дебел!

Хелън се чудеше къде да дене погледа си. Вив изглеждаше не по-малко притеснена.

— Ето какъв е резултатът от рекламата в онези местни списания — каза тя, докато търкаше вбесена.

Направи крачка назад, изчервена и премигваща от смущение. Стената беше избеляла там, където я беше почистила, но думите „работа ще свърши“ и „дебел“ още си личаха, очертани слабо в боята. Тя отново затърка, после двете с Хелън закрачиха наоколо, като присвиваха очи и накланяха главите си под различни ъгли към светлината.

Изведнъж те си дадоха сметка какво правят, спогледаха се и се разсмяха.

— О, Господи! — каза Хелън, хапейки устна.

Вив изплакна парцала и махна встрани препарата, като същевременно раменете й се тресяха от смях. Тя изтри ръце, след това допря очи с кокалчетата на пръстите си, понеже се боеше да не се разтече гримът й.

— Не ме разсмивай! — каза Вив.

Още смеейки се, те отвориха прозореца и излязоха на площадката. Там седнаха и разопаковаха сандвичите си, отпиха от чая и най-накрая се успокоиха. Но после погледите им се срещнаха и двете отново се разсмяха.

Вив остави разливащата се в ръцете й чаша и каза:

— Ох, какво ли ще си помислят клиентите?

Гримът й в крайна сметка се разтече. Тя извади кърпичка, сгъна я и я наплюнчи, след това вдигна едно огледалце, разшири очи и започна да търка под тях почти толкова силно — помисли си Хелън, — колкото беше търкала надписа на стената в тоалетната. Кръвта, нахлула в лицето й, я подмлади. Косата й беше разрошена от силния смях и тя цялата изглеждаше буйна и пълна с живот.

Вив пъхна кърпичката в ръкава си и вдигна сандвича, а смехът й постепенно затихна в резки въздишки. Повдигна ъгълчето на сандвича и розовият вид на месото вътре — а и вкусът му, когато отхапа — по някаква причина я потиснаха. Руменината изчезна от лицето й. Очите й изсъхнаха. Тя ядеше много бавно и накрая остави сандвича и започна да закопчава копчетата на жилетката, която носеше над роклята си.

Бяха минали почти две седмици от онази топла събота, когато Хелън и Джулия се бяха излежавали в Риджънтс парк. Това се бе оказал последният топъл ден от лятото, макар че те тогава не го знаеха. Времето се промени. Слънцето ту се показваше, ту се скриваше в облаците. Вив вдигна глава и погледна към небето.

— Днес не е много топло — каза тя.

— Не, не много — отвърна Хелън.

— Предполагам, скоро всички ще започнем да се оплакваме, че е станало студено.

Хелън си представи зимата, приближаваща като дълъг тъмен тунел на железопътната линия, и каза:

— Все пак няма да бъде толкова студено, колкото миналата година, нали?

— Надявам се, не.

— Със сигурност няма да е толкова студено!

Вив потърка раменете си и отговори:

— Един човек в „Ивнинг стандарт“ казва, че зимите ни ще стават все по-студени и по-дълги и че след десет години всички ще живеем като ескимоси.

— Ескимоси! — повтори Хелън, представяйки си шапки от кожа и под тях широки приятелски лица. Идеята й хареса.

— Така казва. Казва, че това имало нещо общо с ъгъла на земята, че ние сме я извадили от равновесие с всички тези бомби. Това изглежда доста вероятно, ако се замислиш. Той казва, че това и заслужаваме.

— О, хората във вестниците винаги пишат такива неща — отвърна Хелън. — Спомняш ли си онзи в началото на войната, който казваше, че всичко това е наказание за нас, задето сме оставили краля си да абдикира?

— Да — каза Вив. — Винаги съм си мислела, че това беше малко грубо за хората във Франция или Норвегия и на другите места. Искам да кажа, това не беше техният крал, в края на краищата.

Тя обърна глава. Вратата на работилницата долу се беше отворила и на двора беше излязъл мъж с боклукчийско кошче в ръка. То беше препълнено с тъмни нишки — вероятно смес от мрежа и коса. Вив и Хелън гледаха как мъжът пресече двора до кофата за боклук, повдигна капака й и изпразни кошчето в нея. След това изтри ръце и влезе обратно вътре. Не погледна нагоре. Когато вратата се затвори, Вив направи гримаса.

Но Хелън още мислеше за войната и не я забеляза. Тя отхапа една малка хапка от сандвича си и каза:

— Не е ли странно как всички говорят за войната, сякаш тя е била нещо… о, отпреди много години. Нещо отдавна надживяно. Сякаш всички сме се събрали тайно и сме си казали: „Вижте, нека, за бога, да не говорим за това!“ Как стана така?

— Всички много се уморихме от нея, предполагам — вдигна рамене Вив. — Искахме да я забравим.

— Да, сигурно е така. Никога не бих си помислила обаче, че всички ще я забравим толкова бързо. Докато тя продължаваше… Е, това беше единственото нещо, нали така? Единственото нещо, за което говорехме. Единственото нещо, което имаше значение. Можехме да се опитваме да придадем значение и на други неща, но винаги това изплуваше, накрая винаги стигахме до това.

— Представи си, че започне отново — каза Вив.

— Господи! — възкликна Хелън. — Каква ужасна мисъл! Това със сигурност ще бъде краят на това място. Би ли се върнала на старата си работа?

Вив се замисли. Тя беше работила в Министерството на продоволствието, точно зад ъгъла, на Портман скуеър.

— Не знам. Може би. Тя изглеждаше… важна. Това ми харесваше. Въпреки че всичко, което аз правех, беше да печатам… Имах една добра приятелка там, една Бети. Беше страшно забавна. Но в края на войната се омъжи за едно момче от Австралия и той я отведе вкъщи. Сега й завиждам. Ако това наистина започне отново, мога да отида в армията. Ще ми се да пътувам, да се махна. — Тя изглеждаше натъжена. След малко каза: — А ти? Би ли се върнала на старата си работа?

— Вероятно да, въпреки че много се радвах, когато я напуснах. Това беше забавна работа, малко като тази тук: нещастни хора очакват невъзможни неща. Опитваш се да направиш всичко възможно за тях, но накрая се уморяваш. Или пък имаш свои собствени неща, за които да мислиш. Във всеки случай не смятам, че бих искала да остана в Лондон. Лондон ще го изравнят със земята при следващата война. Но пък и всички други места ще ги изравнят със земята. Няма да бъде като предишния път. Дори когато нещата бяха толкова ужасни, посред бомбардировките, аз пак исках да остана. Не бях тук от много дълго, но чувствах нещо като… нещо като вярност към града, предполагам. Не исках да го изоставя. Сега това ми се вижда лудост. Вярност към тухли и вар! Но разбира се, и познатите ми. Изпитвах вярност към тях. Те бяха в Лондон и аз исках да съм близо до тях.

— Хора като Джулия? — попита Вив. — Тогава бяхте ли приятелки с нея? Тя също ли беше в Лондон?

— И тя беше в Лондон — кимна Хелън. — Но аз се запознах с нея чак в края на войната. Живеехме в един апартамент, още тогава: мъничък апартамент на Мекленбург скуеър. Спомням си го толкова живо! Всички онези неподхождащи си мебели. — Тя затвори очи, припомняйки си вещите и миризмите. — Прозорецът беше закован с дъски. Всичко буквално се сриваше. На горния етаж имаше един мъж, който често ходеше напред-назад и подът скърцаше под краката му. — Тя поклати глава и отвори очи. — Спомням си този апартамент по-ясно от всяко друго място, на което съм живяла. Не знам защо. Останахме там само около година. През повечето време от войната аз бях… — Тя отново погледна встрани, после взе сандвича си. — Е, през повечето време бях на друго място.

Вив почака. Когато Хелън не продължи, тя каза:

— Аз живеех в един пансион за момичетата от министерството. В края на Странд.

— Така ли? — вдигна поглед Хелън. — Не знаех това. Мислех, че си живяла вкъщи, при баща си.

— Ходех там през уикендите. Но през седмицата те искаха да сме им на разположение, така че да можем да се върнем на работа, ако уцелеха жп линиите. Там беше ужасно място. Толкова много момичета! Всяка тича нагоре-надолу по стълбите. Пипат ти червилото и чорапите. Или някоя ще ти вземе назаем блузата или нещо такова, а когато ти я върне, тя ще е с различен цвят или различна форма, понеже я боядисали или й махнали ръкавите!

Тя се засмя, сложи крака на едно по-високо стъпало на металната стълба, вдигна колене, подпъхна полата си и облегна брадичка на юмруците си. После смехът й загасна като преди. Погледът й стана далечен, сериозен. „Отново се спуска завесата“, помисли си Хелън… Но не, Вив каза:

— Забавно е, като си мисля сега. Минали са само две години, но ти си права, изглежда цял век назад. Някои неща бяха по-лесни тогава. Имаше определен начин да се правят нещата, не е ли така? Някой друг е решил вместо теб и е казал, че това е най-добрият начин да се върши еди-какво си. И ти това и правиш. Тогава това ме дразнеше. Очаквах с нетърпение мира и всички онези неща, които ще мога да направя тогава. Не знам какви мислех, че ще са тези неща. Не знам какво си мислех, че ще е различно. Очакваш нещата да се променят, или хората да се променят. Но това е глупаво, не е ли така? Защото хората и нещата не се променят. Не наистина. Просто трябва да свикнеш с тях, такива каквито са.

Изражението й сега беше толкова беззащитно и печално, че Хелън се протегна и я докосна по ръката:

— Вив, изглеждаш ужасно тъжна.

Вив се смути, изчерви се и се засмя:

— О, не ми обръщай внимание. Напоследък взех малко да се самосъжалявам, това е всичко.

— Какво има? Не си ли щастлива?

— Щастлива? — примига Вив. — Не знам. Защо, някой щастлив ли е? Имам предвид наистина. Хората постоянно се преструват на такива.

— Аз също не знам — каза Хелън след момент. — Щастието е толкова крехко нещо в днешно време. Сякаш има твърде малко от него по света.

— Сякаш е на дажба.

— Да, именно! — усмихна се Хелън. — И когато получиш малко, знаеш, че скоро ще свърши. Това пък ти пречи да му се наслаждаваш, твърде си зает да се питаш как ще се чувстваш, когато то свърши. Или започваш да мислиш за човека, който е трябвало да мине без него, за да получиш ти своята порция.

Нейното собствено настроение се влоши от тези мисли. Хелън започна да чопли люспите боя на металната платформа и отдолу се откри ръждивото желязо. После тя продължи тихо:

— Може би вестникарските пророци са прави и всички получават това, което заслужават. Може би всички ние сме профукали правото си на щастие, като сме правили лоши неща или сме позволявали да се случат.

Тя погледна Вив. Преди те никога не бяха разговаряли толкова свободно и Хелън разбра сякаш за първи път колко много е привързана към нея и колко много й харесваше да прави това, просто това — да седи тук и да говори с Вив на тази ръждясваща метална платформа. Помисли си и нещо друго. „Бяхте ли тогава приятелки с Джулия?“, беше я попитала преди малко тя съвсем непринудено, сякаш беше най-естественото нещо на света те да са били приятелки и беше съвършено нормално Хелън да остане в Лондон по време на война, заради една жена…

Сърцето й заби по-бързо. Изведнъж й се прииска да може да се довери на Вив. Прииска й се отчаяно! Искаше да каже: „Слушай, Вив. Аз обичам Джулия! Това е чудесно нещо, но и ужасно. Понякога то ме кара да се чувствам като дете. Понякога имам чувството, че ме убива! Прави ме безпомощна. Кара ме да се страхувам! Не мога да го контролирам! Може ли това да е нормално? Така ли е с другите хора? Ти например чувствала ли си се някога по този начин?“

Хелън усети как дъхът й секна, сякаш уловен в гърдите й като в капан. Сърцето й биеше лудо, тя го усещаше в бузите и във върха на пръстите си.

— Вив… — започна Хелън.

Но Вив се беше обърнала. Тя беше сложила ръце в джобовете на жилетката си и каза:

— О, по дяволите! Оставила съм цигарите си вътре. Не мога да изкарам целия следобед, ако не запаля една. — Тя започна да става, като се хвана за перилото, от което цялата платформа затрепери. — Ще ме побутнеш ли?

Хелън се изправи бързо на крака и каза:

— Аз съм по-близо. Ще ги донеса.

— Сигурна ли си?

— Да, разбира се. Ще ми отнеме само момент.

Дъхът й още изглеждаше заседнал в гърдите. Тя неловко се промуши през перваза и се приземи с тупкане до тоалетната чиния. Помисли си, че още имаше време да каже нещо. Сега това й се искаше повече от всякога. А и една цигара щеше да успокои нервите й. Тя опъна полата си и в този момент чу Вив, която извика през прозореца:

— В чантата ми са.

Хелън кимна и мина бързо през площадката и нагоре по стълбите до чакалнята. Вървеше с наведена глава и вдигна поглед едва в последната минута.

Един мъж стоеше до бюрото на Вив и разглеждаше разсеяно книжата.

Като го видя, тя се стресна толкова силно, че за малко не извика. Също стреснат, мъжът направи крачка назад. След това започна да се смее.

— Мили боже! Толкова ли съм страшен?

— Съжалявам — каза Хелън, още с ръка на гърдите. — Нямах представа… Но офисът е затворен.

— Така ли? Вратата долу беше отворена.

— Е, всъщност не би трябвало.

— Аз просто влязох и се качих по стълбите. Наистина се учудих къде са отишли всички. Съжалявам, че ви изплаших, мис…

Докато казваше това, той я гледаше честно в лицето. Беше млад и вежлив, хубав, светлокос, държеше се съвсем непринудено и изобщо толкова много се отличаваше от обичайните им клиенти, че Хелън се обърка. Даваше си сметка как изглежда — останала без дъх и зачервена, с несресана коса. Представи си и Вив, която чакаше навън на противопожарната платформа… „По дяволите“, помисли си. Но все още имаше време.

Тя се успокои и се обърна към бележника на бюрото на Вив.

— Добре. Нямате назначен час, предполагам. — Прокара пръст по страницата. — Да не сте мистър Типлади?

— Мистър Типлади! — усмихна се мъжът. — Не, доста се радвам да кажа, че не съм.

— Истината е, че не се срещаме с никого без предварително уговорен час.

— Виждам. — Той се беше обърнал към бюрото заедно с нея и разглеждаше страницата на бележника през рамото й. — Бизнесът ви очевидно върви страхотно. Това е благодарение на войната, предполагам. — Той скръсти ръце и отпусна крак. — Просто от интерес, по колко вземате?

Хелън погледна бързо часовника. „Махай се. Махай се!“ Но тя беше твърде учтива, за да произнесе на глас мисълта си.

— При първата среща вземаме гвинея…

— Толкова много? — мъжът изглеждаше изненадан. — А какво ще ми донесе моята гвинея? Предполагам, ще ми покажете албум с момичета, така ли? Или може би водите момичетата на живо?

Поведението му се беше променило. Явно беше истински заинтересуван, но и се усмихваше, сякаш на някаква своя си шега. Хелън стана предпазлива. Помисли си, че беше възможно той да е някакъв чаровен луд — един от тези мъже, подлудени от духа на времето. Тя не знаеше дали да му вярва за вратата. Ами ако я беше разбил? Хелън често си беше мислила колко уязвими са двете с Вив, толкова близо до Оксфорд стрийт, и все пак откъснати, тук горе, от тълпата на улицата.

— Страхувам се, че сега наистина не мога да обсъждам това с вас — каза тя, станала официална от тревога и нетърпение. — Ако желаете да дойдете в работно време, сигурна съм, че моята колежка — тя погледна неволно към стълбите и тоалетната — с удоволствие ще ви обясни цялата процедура.

Но това изглежда изостри интереса му още повече.

— Вашата колежка? — каза той, сякаш улавяйки се за думата, и проследи погледа й към стълбите. Дори вдигна и изви глава и замислено изцъка с език. — Предполагам, че навярно колежката ви я няма сега?

— Страхувам се, че точно сега сме в обедна почивка — каза Хелън твърдо.

— Да, разбира се. Вие ми казахте. Колко жалко — отвърна той разсеяно, все така загледан в стълбите.

Хелън обърна една страница в бележника и каза:

— Ако можете да дойдете утре, да речем, в четири…

Но сега той се обърна и разбра какво прави тя. Поведението му отново се промени. Той почти се засмя.

— Вижте, съжалявам, мисля, че съм създал у вас погрешно впечатление.

В този момент Вив се качи по стълбите и влезе в офиса. Тя изглежда беше чула гласа на мъжа и се беше зачудила какво става. Като го видя, лицето й придоби изумен вид и необяснимо защо се изчерви. Хелън улови погледа й и направи нещо, което се надяваше, че е незабележим малък жест на предупреждение и тревога.

— Тъкмо се опитвах да намеря на този джентълмен свободен час — каза тя. — Явно вратата долу е била отворена…

Мъжът обаче беше пристъпил напред и бе започнал да се смее.

— Здравейте — каза той, като кимна на Вив. След това се обърна отново към Хелън и й каза с истинско извинение в гласа: — Страхувам се, че действително създадох у вас погрешно впечатление. Аз не търся жена. Само мис Пиърс.

Вив беше почервеняла още повече. Тя погледна нервно Хелън и каза:

— Хелън, това е мистър Робърт Фрейзър, приятел на брат ми. Мистър Фрейзър, това е мис Джинивър… Да не се е случило нещо с Дънкан?

— О, съвсем не — отговори мъжът безгрижно. — Нищо такова. Просто минавах и реших да се отбия.

— Дънкан ли ви помоли да дойдете?

— Просто се надявах, че ще сте свободна, честно казано. Беше просто… Да, просто хрумване.

Той отново се засмя, после настъпи момент на неловко мълчание. Хелън си помисли за малкия предупредителен жест, който беше направила на Вив преди минута, и се почувства като глупачка. Защото изведнъж всичко се беше променило. Сякаш някой беше взел парче тебешир и бързо, но решително се бе навел и начертал на пода линия — линия, при която Вив и този мъж, Робърт Фрейзър, бяха от едната страна, а тя от другата. Хелън направи неясно движение и каза:

— Е, аз трябва да вървя.

— Не, няма защо — отвърна Вив бързо с потрепващи мигли. — Аз… Аз ще изпратя мистър Фрейзър. Мистър Фрейзър…

— Разбира се — каза той и тръгна с нея към стълбите. Докато се разминаваше с Хелън, той й кимна любезно. — Довиждане! Съжалявам, че ви смутих. Ако някога си променя мнението и тръгна да си търся съпруга, непременно ще ви съобщя!

Той слезе бързо по стълбите с момчешка неравномерна стъпка. Когато вратата долу се отвори, тя го чу да казва на Вив с нисък, но отчетлив глас:

— Страхувам се, че май ви създадох неприятности…

После вратата хлопна.

Хелън остана неподвижна за момент, след това влезе в офиса си и извади цигарите. Но захвърли пакета на масата, без да го отвори. Сега се чувстваше като глупачка повече от всякога. Спомни си как почти не изпищя, когато се появи по стълбите от тоалетната — като някоя стара мома в комедия!

Докато си мислеше това, тя чу смях долу на улицата. Отиде до прозореца и погледна навън.

През войната прозорецът беше облепен с марля. Няколко парчета мрежеста материя и петна от лепилото бяха останали на стъклото и изкривяваха погледа. Но тя виждаше достатъчно ясно темето на Фрейзър и широките му рамене, които се повдигаха и накланяха, докато той говореше и жестикулираше. Виждаше също извивката на румената буза на Вив и връхчето на ухото й, както и разперените пръсти на скръстените й ръце.

Хелън протегна шия, докато челото й не се удари в намазаното с лепило стъкло. Колко лесно беше за мъжете и жените, помисли си тя нещастно в това време. Те можеха да стоят на улицата и да говорят, да флиртуват; можеха да се целуват, да правят любов, да правят каквото и да било — и светът им позволяваше. Докато тя и Джулия…

Помисли си за това, което искаше да направи, там, на противопожарната платформа. „Аз обичам Джулия — щеше да каже тя. — И любовта ми почти ме убива!“

Сега не можеше да си представи да каже такова нещо. Струваше й се абсурдно! Тя стоеше до прозореца и гледаше надолу, докато видя как Фрейзър пристъпи напред, за да се ръкува с Вив на раздяла. Хелън се върна бързо на бюрото си и взе една папка.

Тя чу изщракването на резето на входната врата и звука на стъпки. Вив мина бавно по стълбите и през чакалнята и застана на вратата на стаята на Хелън. Хелън не вдигна глава. Вив мълча за момент, след това каза неловко:

— Извини ме, моля те.

— Няма за какво да се извиняваш — отвърна Хелън, като най-после вдигна поглед и се насили да се усмихне. — Макар че той ме изплаши до смърт! Наистина ли вратата беше отключена?

— Да.

— Е, тогава, предполагам, не можем да го обвиняваме, че се е качил тук.

— Той просто си помислил, че няма да има проблем да се отбие — каза Вив. — Аз всъщност почти не го познавам. Той се появи при брат ми, докато бях там миналата седмица. Поговорихме малко. Той познава брат ми от много отдавна. Не знам защо е решил да дойде тук.

Тя започне да хапе един от пръстите си по кожичката до нокътя. Главата й беше наведена и гъстата й черна коса бе паднала леко над лицето й. Хелън я наблюдава няколко секунди, след това отново започна да разглежда листовете в папката.

Накрая Вив каза, колебаейки се:

— Искаш ли отново да излезем, Хелън?

Хелън пак вдигна глава.

— Да излезем навън? Имаме ли време? — Тя погледна часовника. — Само десет минути… Не знам. Да излезем ли?

— Не и ако ти не искаш — отвърна Вив.

Те се вгледаха една в друга, сякаш искаха да си кажат нещо. Но моментът за споделяне на доверителни неща беше отминал. Хелън разбърка книжата и каза:

— Трябва да прегледам тези, предполагам.

— Да — отговори Вив веднага. — Да, добре.

Тя остана на вратата на Хелън още малко, сякаш искаше да каже още нещо, но после се върна в чакалнята. Скоро се чу как изправя списанията на масичката и тръска възглавничките на дивана.

„Всеки си има своите тайни, в края на краищата“, помисли си Хелън. Тази мисъл я потисна, и то ужасно. И й напомни за Джулия. Остави книжата и облегна глава на ръцете си със затворени очи. Да можеше Джулия да е тук сега! Тя закопня за звука на гласа й, за успокоителното докосване на ръката й. Какво ли прави по това време? Хелън опита да си я представи. Притисна с пръсти очите си и изпрати мислите си през улиците на Мерилебън, докато образът на Джулия не се яви в съзнанието й фантастично жив и реален. Видя я как седи в кабинета си у дома — тиха, самотна, може би отегчена или неспокойна, може би мислеща си за Хелън в същия този момент. Джулия започна да й липсва толкова много, че чувството приличаше на болка или болест. Тя отвори очи и видя телефона. Но не трябваше да се обажда в такова настроение. Пък и не би го направила, когато Вив е толкова наблизо и можеше да чуе всяка дума. А не можеше да се накара да мине на пръсти през стаята и да затвори тихо вратата.

„Ако Вив слезе до тоалетната — помисли си тя, — ще го направя. Но само тогава.“

Седеше напрегнато, слушайки как Вив мете килима, и нареди отново столовете. След това чу потракването на отдалечаващи се токчета по стълбите. Сигурно Вив беше занесла чайника долу до мивката, за да го изплакне от листата.

Хелън веднага вдигна телефона и набра номера.

Чу се електрическо жужене, напомнящо стържене на тенекия. Тя си представи телефона на бюрото на Джулия, представи си как Джулия трепва, оставя писалката си, вдига ръка и може би я задържа за момент над слушалката, защото, разбира се, по някаква причина всеки оставя телефона да звънне още веднъж, вместо да вдигне веднага. Но звъненето продължи без отговор. Може би Джулия беше в кухнята на долния етаж. Или на още по-долния етаж в тоалетната. Сега Хелън я видя как тича по тесните стълби към кабинета си с нейните шляпащи еспадрили, прибира зад ухото си кичур коса, изскочил на лицето й, и останала без дъх се протяга към телефона…

Звъненето продължи. Може би в края на краищата Джулия беше решила да не отговаря. Хелън знаеше, че понякога тя прави така, когато пише и е на средата на някаква сцена. Но ако се беше досетила, че се обажда Хелън, със сигурност щеше да вдигне слушалката. Ако Хелън продължи да звъни достатъчно дълго, Джулия щеше да разбере и да отговори.

Ту-тууу, Ту-тууу. Този омразен звук продължаваше и продължаваше. Накрая, след почти минута, Хелън затвори слушалката, неспособна да понесе образа на звънящия, забравен и изоставен телефон в празната й къща.

— Нямам много време — каза Вив, като погледна нагоре и надолу по Оксфорд стрийт.

— Много мило от ваша страна, че изобщо ми отделихте някакво време — отвърна Фрейзър.

Беше малко след шест. Тя му беше казала на обед да дойде по-късно. И се беше срещнала с него тук, пред разрушения магазин на Джон Люис^[2]. Тя се притесняваше да не би Хелън още да е наоколо и да ги види. Фрейзър забеляза, че Вив се оглежда нервно, но я разбра погрешно. Тротоарът беше пълен с хора, които бързаха да се приберат вкъщи след работа или се редяха на автобусните спирки, и той си помисли, че я притеснява тълпата.

— Не, не можем да говорим тук, нали? Нека ви заведа до едно кафене, някъде на тихо място — каза той и докосна ръката й.

Но тя отговори, че няма време за това и че има среща с някого след четиридесет и пет минути в друга част на града. Така че те отидоха до една пейка на Кавендиш скуеър зад ъгъла, покрита с паднали листа, златни и лъскави като парченца от жълт шлифер. Фрейзър ги измете с ръка, за да може Вив да седне.

Тя седна доста сковано, с ръце в джобовете и закопчано палто, и поклати отрицателно глава, когато той й предложи цигара. Тогава Фрейзър остави цигарите встрани и извади лулата си.

Вив го гледаше как натъпква тютюна. Държи се като дете, помисли си тя и каза без усмивка:

— По-добре да не бяхте идвали до офиса ми днес, мистър Фрейзър. Не знам какво си е помислила мис Джинивър.

— Изглеждаше така, сякаш си е помислила, че ще я съборя на пода и ще я изнасиля, да ви кажа честно! — отвърна той. Но като видя, че Вив не се усмихна, продължи: — Съжалявам. Това просто ми се стори най-лесният начин да ви видя.

— Все още не знам защо сте сметнали, че изобщо трябва да ме видите. Да не би брат ми да ви е направил нещо?

— Нищо подобно.

— Може би ви е помолил да дойдете?

— Всичко е просто така, както ви казах по-рано. Брат ви няма нищо общо с това. Дори не знае, че съм тук. Само ми спомена между другото къде работите. Но той говори много топло за вас. Очевидно е. — Фрейзър вдигна запалената клечка до лулата и всмука няколко пъти от дръжката й. — Очевидно е, че вие значите много за него. Така беше, спомням си, и когато бяхме в затвора.

Той не се опита да приглуши последната дума и Вив трепна. Фрейзър забеляза това и понижи глас:

— Така беше, иначе казано, и когато за пръв път се запознах с него. Брат ви очакваше вашите посещения повече от всичко друго на света.

Тя отклони поглед. Думите „вашите посещения“ й припомниха по много ясен и неприятен начин как седи с баща си и Дънкан на една маса в стаята за свиждания в Уормууд скрабс. Спомни си тълпата други посетители, вида на мъжете, ужасната глъчка, киселия, задушен въздух в помещението. Тя си спомняше и самия Фрейзър от онова време, защото го беше виждала неведнъж. Спомняше си неговия нахален смях на момче от обществените училища. Фактът, че той отказва да служи в армията, беше известен, и тя си спомни как един от другите посетители каза по негов адрес „Не е ли срамота?!“, а един мъж му извика: „Какво не ти ли харесва, предател?“ Тогава Вив изпитваше доста голямо съжаление към него. Тя го смяташе за смел, но смел по безсмислен начин. Той не беше променил нищо, в края на краищата. По-голямо съчувствие изпитваше към родителите му. Още си спомняше ясно майка му, седнала на изподрасканата затворническа маса — интелигентна, добра, приятно говореща жена, бледа и с ужасно наранен вид.

Разбира се, Дънкан дори тогава смяташе Фрейзър за чудесен. Той смяташе за чудесен всеки, който може да говори умно с приятен глас. Когато Вив пристигна при г-н Мънди във вторник вечерта, брат й я посрещна на вратата с блеснали от възбуда черни очи:

— Познай кого срещнах? Никога няма да можеш! Той ще дойде малко по-късно.

Дънкан седеше и се ослушваше за Фрейзър през цялата вечер и при пристигането му, малко по-късно, буквално скочи на крака и се затича към вратата…

Всичко това я смая. Тя и г-н Мънди седяха смутени, чувствайки се неудобно, и не знаеха накъде да гледат.

Сега тя наблюдаваше как Фрейзър си играе с лулата си и каза:

— Все още не знам какво искате да направя.

— За да съм напълно честен с вас, и аз не знам — засмя се той.

— Казахте, че пишете за някакъв вестник или нещо подобно. Нали няма да пишете за Дънкан?

Той изглеждаше така, сякаш тази идея никога не му беше хрумвала.

— Не. Разбира се, че не.

— Защото ако заради това е всичко…

— То не е „заради“ нищо. Колко сте подозрителна! — Той отново се разсмя. Но понеже тя продължаваше да изглежда сериозна, Фрейзър приглади назад косата си и промени тона си: — Вижте — каза той, — знам, че е странно, имам предвид как се появих изневиделица. Предполагам ви се струва озадачаващо, че проявявам интерес към брат ви след толкова време. Аз самият не знам докрай защо му съчувствам толкова силно. Просто да се натъкна на него така внезапно в свещоливницата… Като си помисля, че някой като него трябва да работи на такова място! Пък и, боже мой, като ги видях с този Мънди! Не можах да повярвам на очите си. Когато ми каза къде живее, помислих, че се шегува! Не можете да си представите колко се шокирах първия път, когато ме заведе в къщата. След това съм ходил в нея още два-три пъти и тя продължава да ме потиска. Наистина ли брат ви е живял там през цялото време след освобождаването си? Още от деня, в който е излязъл? Това изглежда невероятно.

— Той искаше така — каза Вив. И после добави: — Господин Мънди беше много мил към него.

Това прозвуча неубедително даже на нея самата.

— Той със сигурност се е подредил добре и уютно там — каза Фрейзър, като повдигна вежди. — Спомням си, когато бяхме вътре. Тогава той, разбира се, беше просто г-н Мънди. Нямаше никакъв „чичо Хорас“. Помислих си, че ми се причуват гласове, когато за пръв път чух това!

— Това няма значение, не е ли така?

— Семейството ви не възразява ли?

— Защо да възразява?

— Не знам. Това просто изглежда странен начин на живот за момче като Дънкан. А той вече дори не е момче, нали така? И все пак е невъзможно да мислиш за него като за нещо друго. Той може да е затънал. Мисля, че е затънал. Мисля, че сам се е накарал да затъне, като един вид самонаказание за всичко, което се е случило преди години, всичко, което е направил и не е направил… Мисля също, че господин Мънди се грижи много старателно да го поддържа така затънал. И ако не възразявате да го кажа, след като видях начина, по който вие се държахте с него във вторник вечерта, не мисля, че някой прави нещо, за да го извади от блатото, тъй да се каже. Вземете например цялата му тази мания по стари вещи.

— Това е просто хоби — каза Вив.

— Доста нездраво хоби, не мислите ли? За момче като него.

Изведнъж тя загуби търпение и отвърна:

— „Момче като него, момче като него“. Хората все това повтарят за Дънкан още откакто беше малък. „Момче като него не трябва да ходи в такова училище, твърде е чувствителен за него.“ „Момче като него трябва да отиде в колеж.“

Фрейзър я погледна начумерено:

— Хрумвало ли ви е, че тези хора може би са казвали истината?

— Разбира се, че беше вярно! Но каква полза? И вижте докъде го докара! Ние трябваше да се справяме с всичко това, мистър Фрейзър — моето семейство и аз, не вие. Четири години напред-назад до това ужасно място. Четири години, и повече, на неспирен тормоз. Това почти уби баща ми! Може би ако Дънкан беше като вас, когато беше малък, искам да кажа — ако имаше нещата, които вие сте имали, такова обкръжение, такъв старт в живота, тогава може би нещата щяха да бъдат различни. Той отиде при господин Мънди, когато излезе, защото мислеше, че няма къде другаде да отиде. Къде бяхте вие тогава? Ако сте му толкова голям приятел, къде бяхте тогава?

Фрейзър отклони поглед, свали лулата си и я завъртя в пръсти, без да отговори нищо. Тя продължи по-спокойно:

— Както и да е, това вече няма значение. Но не мога да не си мисля, че вашето изненадващо появяване… Добре, какво ще произтече от него? Когато Дънкан ми каза, че ви е срещнал, ще бъда съвсем честна с вас, прииска ми се да не беше ви срещал. Защото каква полза? Това няма да го доведе доникъде. Само отново ще му вкара разни мухи в главата. Само ще разбърка нещата и ще го разстрои.

Фрейзър отговори сухо, докато бъркаше в джоба си да извади кибрита:

— Бихте могли да го оставите сам да реши това, разбира се.

— Но вие знаете какъв е той. Сам го казахте току-що. У него има нещо като… нещо като мъдрост за някои неща. Но в много други отношения той е малко или повече още момче. Може да бъде подтикнат да направи някои неща, точно по момчешки. Може да бъде…

Тя млъкна. Фрейзър беше извадил кибрита, но спря, обърнат към нея, и я гледаше.

— Какво мислите, че ще го подтикна да направи? — запита той бавно.

Тя преглътна, наведе поглед и каза:

— Не знам.

— Вие мислите за онова момче, нали? — продължи той. — Момчето, което умря. Алек. — Тя вдигна поглед и той кимна. — Да. Вижте, аз знам всичко за него… Но вие не мислите, че съм като него, нали? — Тя не отговори. Той се изчерви, сякаш се ядоса. — Това ли си мислите? Защото, ако е така… Е, мога да ви дам списък на момичетата, които могат да ви обяснят как стоят нещата!

Каза това сериозно, но изглежда долови сериозността в собствения си глас и се смути. Изчерви се още по-силно, отново отметна с ръка косата си и наведе глава. Този жест, неумишлен и малко нелеп, беше най-привлекателното нещо, което бе направил досега. Тя забеляза за пръв път колко хубав беше Фрейзър, с колко приятно и чисто лице. Беше млад, в края на краищата — по-млад дори от нея.

Фрейзър продължаваше да държи лулата и кибрита в ръка, но седеше неподвижно, отпуснал ръце в скута си.

— Съжалявам — каза той. — Исках да ви видя само за да се опитаме да помогнем на брат ви.

— Е, аз мисля, че ще му помогнете най-много, просто като го оставите на мира.

— Наистина ли искате това? Просто да го оставим там при г-н Мънди да живее по този странен начин?

— Нищо странно няма в него!

— Напълно ли сте сигурна? — той срещна погледа й. И когато тя отклони очи, продължи бавно: — Не, не сте, нали? Видях го на лицето ви миналата седмица. А какво ще кажете за тази работа, за тази фабрика? Искате ли той да работи там до края на живота си? Да прави свещи за детските стаи?

— Във фабриките също работят хора. Няма значение какво правят. Баща ми работи във фабрика трийсет години!

— Това достатъчна причина ли е и брат ви да го прави?

— Ако е щастлив — каза тя. — Това е, което вие изглежда не разбирате. Аз просто искам Дънкан да бъде щастлив. Всички искаме това.

Както преди малко думите й прозвучаха неубедително. Вив усещаше със сърцето си, че той беше прав. Знаеше, че част от причината да й стане толкова неприятно, когато го видя да идва у г-н Мънди миналата седмица, беше, че докато Фрейзър беше вътре, тя погледна къщата и я видя сякаш през неговите очи… Но беше много уморена. Каза си, както винаги правеше накрая, когато мислеше за Дънкан: „Вината не е моя. Аз направих всичко възможно. Имам си собствени проблеми, за които да мисля“.

Когато тези думи се плъзнаха по своя привичен и удобен начин в ума й, тя чу един съседен часовник да отмерва четвърт час и си спомни, че е време да тръгва.

— Мистър Фрейзър…

— О, наричайте ме Робърт, ако нямате нищо против — каза той и отново се усмихна. — Убеден съм, че брат ви би искал да ме наричате така. Аз със сигурност искам.

Затова тя каза:

— Робърт…

— А мога ли аз да ви наричам Вивиан? Или, как ви наричаше Дънкан, Вив?

— Ако искате — каза тя и почувства, че се изчерви. — За мен няма значение. Много мило е от ваша страна, че искате да помогнете на Дънкан. Но истината е, че не мога да говоря за това сега. Нямам време.

— Нямате време за брат си?

— Имам време за брат си. Но не за това.

— Нямате много високо мнение за мотивите ми, нали така? — каза той, като присви очи.

— Все още не знам какви са мотивите ви — отговори тя, а после добави: — Не съм сигурна, че и вие знаете.

Това отново го накара леко да поруменее. За момент те седяха мълчаливо, и двамата изчервени. После тя промени позата си, приготвяйки се да тръгва, и пъхна ръце в джобовете на палтото си. Там имаше стари автобусни билети, случайни монети и хартиени опаковки, но изведнъж пръстите й напипаха и още нещо — онова малко парче плат с тежкия златен пръстен вътре.

Сърцето й подскочи. Тя се изправи рязко и каза:

— Трябва да тръгвам. Съжалявам, мистър Фрейзър.

— Робърт — поправи я той и също стана.

— Съжалявам, Робърт.

— Няма нищо. Аз също трябва да тръгвам. Но вижте, не искам да ме разбирате погрешно. Позволете ми да ви изпратя донякъде и ще можем да говорим, докато вървим.

— Не знам дали…

— В каква посока сте?

Тя не искаше да му казва. Фрейзър я видя, че се поколеба, реши да го приеме като покана и тръгна заедно с нея. Веднъж ръкавът му се отърка в нейния и като се извини театрално, той отстъпи малко по-встрани. Но между тях бе произтекло нещо странно. Като му позволи да върви с нея, тя някак си постави техните отношения на малко по-различна основа. Докато се връщаха към Оксфорд стрийт, трябваше да спрат за малко на бордюра до една витрина. Вив видя отражението им в нея и срещна погледа му в стъклото. Той се усмихна, виждайки същото, което и тя — че изглеждаха като двойка: обикновена, хубава, млада, ухажваща се двойка.

Неговото поведение се промени. Докато се промъкваха през движението на Оксфорд съркъс, той се напрягаше да върви в крачка с нея и каза, с по-различен тон от този, с който й беше говорил когато и да било досега:

— Вие явно знаете къде отивате. Харесвам това у една жена. С някоя приятелка ли имате среща?

Тя поклати глава.

— Тогава приятел?

— С никой — каза тя, за да го накара да млъкне.

— Имате среща с никой? Е, тя няма да продължи дълго, в град като този… Вижте, вие ме разбрахте напълно погрешно. Какво ще кажете да започнем отново, този път с едно питие?

Те бяха стигнали до една кръчма в края на Сохо.

— Не мога — поклати глава тя и продължи да върви.

— Не и за двайсет минути дори? — каза той, като я хвана за ръката.

Тя почувства натиска на пръстите му, забави крачка и го погледна в очите. Той отново изглеждаше млад и сериозен.

— Не мога — повтори тя. — Съжалявам. Има нещо, което трябва да свърша.

— Не може ли и аз да дойда с вас?

— Предпочитам да не го правите.

— Добре, мога да ви почакам.

Вероятно неговата настойчивост я бе накарала да се намръщи. Фрейзър се огледа объркано и каза:

— Къде, по дяволите, отивате? Към вечерната си работа в някое кабаре? Няма нужда да се стеснявате, ако случаят е такъв. Ще видите, че аз съм човек с широки разбирания. Мога да седя в публиката и да отблъсквам хулиганите. — Той отметна дългата си коса и се усмихна. — Позволете ми поне да повървя още малко с вас. Не мога да смятам себе си за джентълмен и същевременно да ви оставя сама по улици като тези.

Тя се поколеба, а после се съгласи:

— Добре. Аз отивам до Странд. Ако наистина желаете, можете да дойдете с мен до Трафалгар скуеър.

— До Трафалгар скуеър — каза театрално Фрейзър, като се поклони и й предложи ръката си. Тя не искаше да я хване, но си помисли за бързо изтичащите минути. Затова го хвана леко под ръка и двамата тръгнаха. Ръката му беше удивително твърда на пипане, мускулите му подскачаха под пръстите й в ритъма на походката му.

Както той беше намекнал, улиците, по които тръгнаха сега, бяха доста съмнителни — поредица от заковани с дъски къщи, оградени празни пространства, унило изглеждащи нощни клубове, кръчми и италиански кафенета. Миришеше на изгнили зеленчуци, прах от тухли, чесън и пармезан. Тук-там през някоя отворена врата или прозорец се разнасяше какофонията от музикални звуци. Вчера тя беше минала по тази улица сама и един мъж я дръпна за ръката и каза с фалшив нюйоркски акцент: „Ей, бомбо, колко за едно чукане?“ В неговите очи това явно изглеждаше и нещо като комплимент. Тази вечер обаче мъжете я заглеждаха, но не казваха нищо, защото смятаха, че тя е момичето на Фрейзър. Това беше колкото забавно, толкова и дразнещо. Може би й правеше по-силно впечатление, защото не беше свикнала с него. Тя никога не излизаше така с Реджи, никога не ходеха в нощни клубове или ресторанти. Ходеха само от едно самотно място на друго. Или седяха в колата му с включено радио. Тя си помисли, че може да се натъкне на някого, когото познава, и малко се притесни. Но след това си даде сметка, че няма от какво да се притеснява.

Докато вървяха, Фрейзър говореше за Дънкан. Говореше така, сякаш двамата с нея бяха съгласни по всички въпроси, сякаш всичко, което трябваше да направят, е да си напрегнат ума заедно, да помислят така известно време и ще могат да решат проблемите на Дънкан. Като за начало трябваше да направят нещо във връзка с неговата работа в онази фабрика, каза Фрейзър. Той имал приятел, който работел в една печатница в Шордич, и смяташе, че този приятел ще може да намери на Дънкан място да се обучава в занаята. Познавал също и друг един човек, който имал книжарница. Заплатата щяла да е малка, но може би тази работа би допаднала на Дънкан повече. Тя как мисли?

Тя се намръщи, понеже не го слушаше внимателно. Още усещаше увития в плат пръстен в джоба си. А и закъсняваше.

— Защо не питате Дънкан, а не мен? — каза тя накрая.

— Исках да знам мнението ви по този въпрос, това е всичко. Помислих си, че можем… Е, надявах се, че можем да бъдем приятели. Ако не друго, няма начин да не се срещнем отново у господин Мънди и…

Те бяха стигнали до северозападния ъгъл на Трафалгарския площад и забавиха крачка. Вив се обърна, търсейки да види някой часовник. Когато отново погледна Фрейзър, забеляза, че той я гледа със странно изражение.

— Какво? — попита тя.

— Понякога изглеждате също като брат си — усмихна се той. — И навремето изглеждахте като него. Вие наистина много си приличате, знаете ли?

— Казахте го и у господин Мънди.

— Не мислите ли така?

— Предполагам, че това е едно от нещата, които човек не може да види сам. — Тя забеляза часовника на църквата „Св. Мартин“: седем без двайсет. — Сега наистина трябва да тръгвам.

— Добре. Но само момент.

Фрейзър порови в джоба на сакото си, извади парче хартия и молив и бързо записа нещо — номера на телефона в къщата, в която живееше.

— Обадете ми се, ако някога поискате да говорите с мен насаме — каза той, като й подаде листа, а после добави с усмивка. — Не само за брат си имам предвид. Може и за други неща.

— Добре — каза тя и пъхна листа в джоба си. — Да, добре. Аз… — тя му протегна ръка. — Съжалявам, мистър Фрейзър. Трябва вече да тръгвам. Довиждане.

С тези думи се обърна и го остави, като премина бързо през останалата част от площада, без да поглежда назад. Навярно той стоеше и я гледаше как подтичва, чудейки се с кого, за бога, има среща, и защо. Но това не я интересуваше. Тя изтича през улицата при едно прекъсване в потока на движението и тръгна към Странд.

Вече бе започнало да се мръква по-рано. Улицата беше по-тъмна, отколкото онзи път, когато бяха минали оттук с колата на Реджи, в гъстия сумрак лицата на минувачите изглеждаха плоски и еднакви и Вив установи мимоходом, че се заглежда в хората със смесица от разочарование, възбуда и страх. Това, което каза на Фрейзър, не беше вярно. Тя нямаше среща. Просто търсеше Кей. Това беше петият или шестият път, в който идваше тук през последните две седмици. Надяваше се да я види, надяваше се просто да я забележи сред тълпата…

Приближи се до кино „Тиволи“, вървейки по северната страна на улицата, откъдето гледката беше по-добра. Забави крачка, след това застана в един покрит вход встрани.

Сигурно изглеждаше като луда, взирайки се така напрегнато от лице в лице. Постоянно виждаше фигури, за които решаваше, че са на Кей. При това пристъпваше напред с тупкащо сърце. Но всеки път, когато тези фигури се приближаваха, се оказваше, че това изобщо не е тя, а съвсем различни хора — млади момчета или мъже на средна възраст.

Опашката пред киното намаля. Вив предположи, че филмът сигурно вече бе започнал. Но първо щеше да мине кинопрегледът, а след това, да речем, „Мики Маус“. Може би беше глупаво да стои тук. Възможно беше да е изпуснала Кей. Цялото това дърдорене с Фрейзър! Тя започна да потропва с крак. Може би трябваше да пресече, да си купи билет и да влезе, да мине напред-назад по пътеката между редовете или да намери място, откъдето може да вижда добре закъснелите, когато пристигат.

Но пък — помисли си тя изведнъж — какъв беше смисълът? Щеше ли наистина Кей да се върне тук? Тя може да е дошла само онзи път, за някой определен филм. Сега би могла да бъде навсякъде в Лондон! Какви бяха в действителност шансовете на Вив да я види?

Опашката сега се беше свила само до няколко души. Една група момчета и момичета дойдоха забързани до вратите и с това всичко приключи. Вив отново сложи ръка в джоба си, усети пръстена в парчето плат и започна безспирно да го върти с пръстите си, знаейки, че беше глупаво да продължава да чака, но не искаше да си отиде, не можеше просто да се откаже и да се върне вкъщи…

В този момент близо до нея прозвуча мъжки глас:

— Предполагам все още търсите този никой.

Тя се стресна. Беше Фрейзър.

— Господи! — каза Вив. — Какво искате сега?

— Не искам нищо! — вдигна ръце той. — Стоях, където се разделихме, на Трафалгарския площад, и гледах гълъбите. Тези гълъби действат страшно успокояващо на нервите на един мъж. Бях загубил представа за времето. После си помислих да направя като Бърлингтън Бърти^[3] и да тръгна по Странд. Не очаквах да ви намеря още тук, честно. И виждам по лицето ви, че не съм добре дошъл. Не се притеснявайте, ще видите, че съм истински джентълмен в тези неща. Няма да се мотая наоколо и да преча на срещата ви с другия приятел.

Вив гледаше над рамото му, все още взирайки се в лицата на минувачите. Тогава до съзнанието й достигна какво беше казал той и контрастът между това, което Фрейзър си мислеше, и истинската причина да е тук, изведнъж й подейства много обезсърчаващо. Тя наведе глава и каза:

— Както и да е, няма значение. Човекът няма да дойде.

— Няма ли? Откъде знаете?

— Просто знам — каза тя огорчено. — Беше глупаво от моя страна изобщо да чакам тук.

После се обърна. Той протегна ръка и леко докосна лакътя й.

— Вижте — каза Фрейзър тихо и сериозно. — Съжалявам.

Тя пое дълбоко въздух и каза:

— Всичко е наред.

— Не изглежда така. Нека да ви заведа някъде, да ви почерпя нещо…

— Не е нужно да се притеснявате.

— Не се притеснявам.

— Сигурно трябва да отидете някъде, не е ли така?

Фрейзър придоби печален вид и отговори:

— Ами, всъщност обещах да се отбия при брат ви у господин Мънди. Но той няма да има нищо против да почака още един час, сигурен съм. Елате.

Той я подръпна за ръката. Тя отново беше започнала да се оглежда надолу и нагоре по улицата — просто не можеше да спре. Но му позволи да я поведе по тротоара.

— Тук наблизо има една кръчма — каза той.

— Само не кръчма — поклати глава тя.

— Добре, няма да е кръчма. Кафене? Тук има едно, вижте, с прозорец към улицата. Ще влезем там. А после, ако приятелят ви в края на краищата се появи…

Те влязоха в кафенето и намериха маса близо до вратата. Той поръча две кафета и торти. И когато след няколко минути се освободи друга маса точно до прозореца, се преместиха на нея.

Кафенето беше пълно. Вратата често се отваряше и затваряше, докато хората влизаха и излизаха. От щанда долиташе обичайното потропване на съдове и съскане на пара. Вив държеше главата си обърната към улицата. Фрейзър също понякога поглеждаше натам, но през повечето време я гледаше в лицето. По едно време той каза, опитвайки се да я разсмее:

— Промених мнението си за вас. Изобщо не мисля, че работите в някое кабаре. Мисля, че сте частен детектив. Прав ли съм?

Тя остави кафето пред себе си да изстине. Пристигнаха тортите, които изглеждаха ужасно, с цвета на луминесцентна боя под ярка дневна светлина, всяка завършваща със спирала от изкуствен крем, който вече беше започнал да се разтича. Вив не беше гладна. Тя продължаваше да вижда с периферното си зрение хора, които й приличаха на Кей. Почти беше забравила за Фрейзър. Само смътно усещаше, че той беше замълчал… Но след още няколко минути Фрейзър отново заговори и гласът му този път беше много равен:

— Знаете ли, надявам се той да заслужава това.

— Кой? — погледна го Вив неразбиращо.

— Мъжът, когото чакате. Честно казано, на мен по-скоро ми изглежда, че не заслужава. След като ви причинява такива неприятности…

— Вие мислите, че това е мъж, разбира се — каза тя, като отново се обърна към прозореца. — Нормално е един мъж да си помисли така.

— А не е ли мъж?

— Не. Щом искате да знаете, жена е.

Отначало Фрейзър не й повярва. Но тя видя как той се замисли. А после се облегна назад, като кимна с променено изражение.

— Ах, разбирам — отвърна той. — Съпругата.

Той го каза по такъв циничен, снизходителен начин, а репликата му беше толкова далеч от истината — но в друг смисъл толкова близо, — че Вив се жегна. Тя се запита какво ли му е казал Дънкан за нея и Реджи. Гореща вълна обля лицето й. Тя каза:

— Не, не е каквото си мислите.

— Казах ви и преди, аз съм човек с широки разбирания — разпери той ръце.

— Но не, нищо подобно. Това е просто…

Той я гледаше. Очите му бяха сини, още някак снизходителни, но като изключим това — много простодушни. И когато тя се вгледа в тях, направи й впечатление, че той беше първият човек от години може би, с когото беше говорила повече от минута, без да каже някаква лъжа. Когато вратата на кафенето се отвори и две момчета влязоха и започнаха да се шегуват с мъжа зад щанда, тя каза тихо, под прикритието на техния смях:

— Видях тук някого. Видях една жена тук по-миналата седмица. И се надявах отново да я видя. Това е всичко.

Той разбра, че тя говореше сериозно. Наведе се отново над масата и попита:

— Приятелка?

— Просто една жена — каза тя и сведе надолу. — Жена, която познавах някога, по време на войната.

— И сте си уговорили среща за тази вечер?

— Не. Просто я видях тук, пред киното. След това идвах и чаках няколко различни вечери. Мислех си, че ако направя така… — тя изведнъж се смути. — Звучи идиотски, нали? То наистина е идиотско. Но когато я видях тук преди, аз… едва ли не избягах. След това съжалявах. Навремето тя беше добра с мен. Ужасно добра. Направи нещо важно за мен.

— Изгубили сте връзка с нея? — попита Фрейзър в последвалия кратък отрязък тишина. — Това се случваше постоянно през войната.

— Не беше това. Можех да открия къде е тя, ако исках. Щеше да е лесно. Но това, което тогава направи за мен, нали разбирате, ме накара да мисля за нещо друго, което не исках да си спомням. — Вив поклати глава. — Това е глупаво наистина, защото аз естествено така или иначе си го спомнях.

Фрейзър не я притисна да му разкаже повече. Двамата стояха с глупаво изглеждащите торти помежду им. Той разлюля остатъка от изстиналото си кафе, сякаш обмисляше думите й. После каза, все още доста замислено:

— Войната е време на доброта. Всички сме склонни да забравяме това. През последните няколко месеца работих с хора, дошли тук от Германия и Полша. Историите им — Боже! Те ми разказаха ужасни, жестоки неща. Неща, за които не вярвах, че един обикновен човек, в обикновени дрехи, в света, който познавам, би могъл да ми разкаже… Но те ми разказаха и чудесни неща. За смелостта на хората, невероятната им доброта. Мисля, че слушането на такива истории ме накара, когато видях отново брат ви… Не знам. Той беше добър с мен в затвора. Мога да ви кажа това със сигурност. Също както вашата приятелка, тази жена, е била добра с вас.

— Всъщност тя не ми беше дори приятелка — отвърна Вив. — Бяхме непознати.

— Е, понякога е по-лесно да бъдеш добър с непознати, отколкото с най-близките си. Но тя може да ви е забравила. Помислихте ли за това? Или може да не иска да си спомня. Сигурна ли сте изобщо, че това е била тя?

— Тя е — каза Вив. — Сигурна съм. Просто съм сигурна. И да, може би тя ме е забравила и не би трябвало да я смущавам. Просто… Не мога да го обясня. Просто ми се струва правилно да постъпя така. — Тя го погледна, внезапно уплашена, че е казала твърде много. Искаше да го предупреди: „Нали няма да кажете на Дънкан?“ Но каква полза би имало от това да си създава още една тайна — сега пък между нея и него? В края на краищата, все на някого трябва да имаш доверие. И може би той беше прав и бе най-лесно да имаш доверие тъкмо на непознати… Така че тя не каза нищо. Протегна се към едната от тортите и започна да я разчупва. След това обърна глава и се вгледа навън към улицата. Сега се вглеждаше разсеяно, без да търси Кей. Все още беше сигурна в сърцето си, че бе имала един-единствен шанс и го бе пропуснала.

Погледът й още блуждаеше, когато една фигура се появи по тротоара откъм моста Ватерло — тънка, висока, доста биеща на очи, която съвсем не приличаше на момче или на мъж на средна възраст, с ръце в джобовете на панталона и цигара, увиснала небрежно от устните й… Вив се премести по-близо до прозореца. Фрейзър видя това и също се наклони да погледне.

— Какво има? — попита той. — Да не би да я видяхте? Коя гледате? Нали не онази издокараната, със самодоволната походка?

— Недейте! — каза Вив, като се отдръпна назад и се протегна през масата, за да го дръпне и него. — Ще ни види.

— Мислех си, че това именно е целта! Какво ви става? Няма ли да отидете при нея?

— Не знам — отвърна Вив, загубила самообладание. — Да отида ли?

— След като ме прекарахте през всичко това.

— Това беше толкова отдавна. Тя ще ме помисли за откачена.

— Но вие искате да се срещнете с нея, нали?

— Да.

— Тогава вървете! Какво чакате?

Отново младостта и възбудата в сините му очи бяха това, което я накара да го направи. Тя се изправи и излезе от кафенето, изтича през улицата и стигна до Кей точно когато тя беше стигнала до въртящата се врата на киното. Вив извади от джоба си пръстена, увит в парчето плат, и докосна ръката на Кей…

Всичко това продължи само една-две минути. Беше най-лесното нещо, което някога бе правила. Но се върна в кафенето ликуваща. Седна и започна да се усмихва. Фрейзър я наблюдаваше и също се усмихваше.

— Позна ли ви?

Вив кимна.

— Зарадва ли се да ви види?

— Не съм сигурна. Тя изглеждаше… различна. Предполагам, че всички са различни от това, което бяха по онова време.

— Ще се видите ли отново? Доволна ли сте, че го направихте?

— Да — каза Вив. После отново: — Да, радвам се, че го направих.

Тя погледна обратно към киното. Вече не се виждаше и следа от Кей. Но ликуващото чувство остана. Струваше й се, че е способна на всичко! Тя довърши кафето си с пламнала от мисли глава. Мислеше за всички неща, които би могла да направи. Би могла да зареже тази работа! Би могла да напусне Стретъм и да си наеме малък апартамент! Можеше да звънне на Реджи! Сърцето й подскочи при тази мисъл. Можеше да намери някоя телефонна кабина още сега, да му се обади и да му каже… Какво? Че помежду им всичко е свършено, завинаги! Че му прощава, но прошката не е достатъчна… От всички тези възможности й се зави свят. Може би никога нямаше да направи никое от тези неща. Но, о, колко чудесно беше просто да знае, че би могла!

Вив остави чашата си на масата и започна да се смее. Фрейзър също се разсмя. После, полуусмихнат, полунамръщен, я разгледа внимателно, поклати глава и каза:

— Колко невероятно много приличате на брат си!

Когато Хелън се прибра вечерта, къщата беше празна. Тя застана в коридора и извика Джулия по име. Но още докато го правеше, си даде сметка, че мястото изглежда мъртво тихо. Лампите бяха загасени. Печката и чайникът горе в кухнята бяха съвсем студени. Първата й налудничава, идиотска мисъл беше, че Джулия си е отишла. Тя влезе с чувство на страх в спалнята им и бавно отвори вратата на гардероба, сигурна, че дрехите на Джулия няма да са там… Хелън направи това още преди да е свалила палтото си, и когато видя, че дрехите на Джулия са си там, че никой от куфарите й не липсва, че четката й за коса, бижутата и козметиката й си стоят разпръснати по тоалетната масичка, тя седна тромаво на леглото и потрепери от облекчение.

„Глупава идиотка“, каза си тя и почти се засмя.

Но пък къде беше Джулия? Хелън се върна до гардероба. След кратък размисъл разбра, че Джулия беше излязла с една от елегантните си рокли и едно от хубавите си палта. Беше взела прилично изглеждащата си чанта вместо протърканата. Може да е отишла при родителите си, помисли си Хелън. Може би беше излязла с литературната си агентка или с издателя си. „Може да е с Урсула Уоринг“, каза един гномски глас от тъмния, мръсен ъгъл на съзнанието й, но Хелън реши да не го слуша. Джулия сигурно беше излязла със своята редакторка или агентка. Навярно нейната агентка й беше звъннала в последната минута, както тя често правеше, и я бе помолила да изтича в офиса и да подпише някой документ, нещо такова.

Ако случаят беше такъв, Джулия сигурно щеше да е оставила бележка. Хелън стана и съблече палтото си — вече доста спокойна, — след което започна да се оглежда в къщата. Върна се в кухнята. До кухненския шкаф, закачена на гвоздей, те държаха една въртяща се медна ръка с напъхани в нея листчета хартия, на които пишеха списъци за покупки и бележки. Но всички бележки в нея бяха стари. Хелън огледа пода, в случай че някое листче е паднало там. Погледна на кухненските поставки и рафтове и като не намери нищо, започна да проверява на всякакви други и невероятни места: в банята, под възглавниците на дивана, в джобовете на една жилетка на Джулия. Накрая почувства, че търсенето й се превръща в паника и натрапчив импулс. Онзи мръсен глас отново се надигна в нея и просто й посочи, че ето, тя е тук, рови в прахта като малоумна, а през цялото това време Джулия е навън с Урсула Уоринг или с някоя друга жена, с която се смеят при самата мисъл за нея…

Трябваше да натика този глас обратно. Това беше като да натискаш изскачащото от кутийката си ухилено човече на пружина. Но тя не искаше да се предава на такива мисли. Беше седем часът, обикновена вечер от седмицата, и беше гладна. Всичко си беше съвсем наред. Джулия навярно беше излязла, без да очаква, че ще закъснее толкова. Нещо я беше забавило, това е. За бога, хората биват забавяни от едно или друго през цялото време! Реши да започне да готви вечерята им. Събра необходимите продукти за пай с картофено пюре и си каза, че преди паят да влезе във фурната, Джулия вече ще си е вкъщи.

Докато готвеше, включи радиото, но много тихо. И през цялото време, докато загряваше водата, пържеше накълцаното месо и мачкаше картофите, стоеше много напрегнато, ослушвайки се да чуе как ключът на Джулия влиза в ключалката на вратата на долния етаж.

Когато яденето беше готово, тя не знаеше дали да продължи да чака Джулия, или не. Сервира го в две чинии. Остави чиниите във фурната, за да стоят топли, и бавно започна да мие и изсушава съдовете. Докато свърши това, Джулия ще се върне и те ще седнат да вечерят заедно. Хелън вече беше много огладняла. Когато свърши с миенето на съдовете, тя извади своята чиния, остави я върху печката и започна да набучва парченца картофи с една вилица. Смяташе да вземе само една-две хапки, колкото да залъже глада си. Но накрая изяде цялата порция, ей така, стоейки с престилката си, докато парата запотяваше кухненския прозорец, а мъжът и жената, излезли в двора, започваха нова кавга или нова версия на някоя стара.

„Вкарай си го отзад!“

Беше останала толкова дълго в ярко осветената кухня, че когато излезе от нея, къщата й се видя тъмна. Хелън мина бързо от стая в стая и запали лампите. Слезе до гостната и си сипа чаша джин с вода. После седна на дивана и извади плетивото си. Плете така пет-десет минути. Но вълната сякаш се закачаше за сухите й пръсти. Джинът само влоши настроението й, направи я несръчна и я разстрои. Тя хвърли плетивото и стана на крака. Върна се в кухнята, все още гледайки разсеяно за някоя бележка. Оттам стигна до дъното на тясната стълба, която водеше към кабинета на Джулия, и усети силен подтик да се качи горе.

Докато се изкачваше по стълбите, си помисли, че няма нужда да се смущава от това. Джулия никога не бе казвала, че не би искала Хелън да влиза в кабинета й. Никога не бяха говорили по този въпрос. Напротив, понякога Джулия отиваше на някоя среща, а после се обаждаше и казваше: „Извинявай, Хелън, постъпих като идиотка и забравих един документ. Имаш ли нещо против да изтичаш до стаята ми и да го извадиш?“ Това показваше, че тя нямаше нищо против мисълта, че Хелън може да разгледа чекмеджетата на бюрото й. И разбира се, макар че чекмеджетата имаха ключове, Джулия никога не ги заключваше.

Въпреки това имаше нещо потайно, нещо смущаващо в акта да влезеш в кабинета на Джулия, докато нея я няма. Беше като да влезеш в спалнята на родителите си, когато си дете: подозираш, че там стават разни неща — съвсем определени, но трудни за досещане неща, които хем имат нещо общо с теб, хем напълно те изключват… Във всеки случай това изпитваше Хелън. Тя се чувстваше така дори когато — като сега — просто стоеше в стаята, без да повдига книжата или да наднича предпазливо в отворените пликове; просто стоеше в средата на стаята и се оглеждаше.

Стаята заемаше почти целия тавански етаж. Тя беше тъмна и тиха, със скосен таван — истинска писателска мансарда, както обичаха да се шегуват с Джулия. Стените бяха боядисани в блед маслиненозелен цвят, килимът беше истински турски килим, вече малко изтъркан. Бюрото като на банков мениджър с въртящия се стол до него се намираше до единия прозорец, а до другия имаше стар кожен диван — защото Джулия пишеше на пристъпи, а между тях обичаше да дреме или да чете. На една маса до ръба на дивана стояха мръсни порцеланови и стъклени чаши, чинийка с натрошени бисквити, пепелник с пепел край него. По чашите и фасовете на цигарите се беше отпечатало червилото на Джулия. На една водна чаша имаше петно, оставено от палеца й. Всъщност навсякъде имаше следи от Джулия — косми от черната й коса по възглавничките на дивана и по пода, небрежно изританите й еспадрили под бюрото, изрезка от нокът до кошчето за боклук, една мигла и малко пудра.

„Ако някой ми кажеше — помисли си Хелън, — че Джулия е умряла днес, щях да вляза тук точно по същия начин и всичкият този боклук би изглеждал като материал на трагедия.“ Сега тя местеше поглед от едно нещо на друго и усети как в нея се борят познати, но неспокойни чувства — обич, раздразнение и страх. Помисли си за хаотичния начин, по който Джулия беше свикнала да пише в онзи апартамент — студио, на Мекленбург скуеър, който Хелън бе описала днес на Вив на противопожарната стълба. Тя си спомни как лежеше на дивана, докато Джулия работеше на една клатеща се маса на светлината на самотна свещ — ръката й, облегната на страницата, сякаш държеше пламъка като в люлка, дланта й, обърната като огледало към осветеното й красиво лице… Накрая тя идваше в леглото, след като беше писала така в продължение на часове, и лягаше изтощена, но без да може да заспи, разсеяна и далечна. Понякога Хелън слагаше нежно ръка на челото й и сякаш усещаше думите, които подскачаха и жужаха зад него като пчели. Тя нямаше нищо против. Това почти й харесваше. Защото романът в крайна сметка беше само роман, хората в него не бяха истински. Тя, Хелън, беше истинска, тя можеше да лежи до Джулия така и да я гали по челото…

Приближи се до бюрото й. Като всичко нейно, то беше разхвърляно, преспапието беше покрито с мастило, купичката с връвчици за хартия бе обърната, купчината листове бе смесена с пликове и мръсни кърпички, до тях се мъдреха една изсъхнала обелка от ябълка и лепенка. По средата на всичко това стоеше един от евтините сини бележници на Джулия. „Болните 2“, беше написала тя на корицата му: вътре се намираха плановете й за романа, над който работеше сега — роман, чието действие се развиваше в старчески дом и който се казваше „Болните трябва да умрат“. Хелън беше измислила заглавието. Тя знаеше всички обрати на заплетения сюжет. Отвори бележника и погледна в него. Привидно неразбираемите драсканици — „инспектор Б до Мейдстоун — да проверя в-то, м-то“, или „сестра Прингъл: сироп, не инжекция!!!“ — бяха за нея напълно разбираеми. Тук нямаше нищо, което тя да не разбираше. Всичко това й беше толкова близко и познато, колкото собственото й, наклонено на една страна лице.

Защо тогава Джулия сякаш се отдалечаваше от нея, колкото повече се приближаваше до неща като тези? И къде, по дяволите, беше тя сега? Хелън отново отвори бележника и започна да разглежда по-внимателно страниците, сякаш търсеше там някакви податки. Взе една нацапана с мастило кърпичка и я тръсна. Погледна под преспапието. После отвори чекмеджетата и повдигна един лист, плик, книга…

Под книгата се намираше „Рейдио Таймс“ отпреди две седмици, прегънато на страницата със статията за Джулия.

„Урсула Уоринг за сензационния нов роман на Джулия Стендинг“.

Там, разбира се, беше и малката снимка. Джулия беше отишла да я снимат в едно фотографско ателие на Мейфеър, а Хелън я бе съпроводила „за забавление“. Но този следобед изобщо не се оказа забавен. Хелън се чувстваше като грозновата ученичка, която придружава хубавата си приятелка до фризьора, и държеше чантата на Джулия, докато фотографът я караше да заема една или друга поза и да се мести по един или друг начин. Тя трябваше да гледа как той нагласи косата й, наклони леко на една страна лицето й и взе ръцете й в неговите, за да ги сложи на подходящото място. Снимките накрая се оказаха много хубави, макар че Джулия се преструваше, че не ги харесва. Те я правеха да изглежда модерна — но не модерна, помисли си Хелън, по начина, по който тя наистина, без усилие беше, докато лежеше в апартамента с нейните неизгладени панталони и закърпени тук-там ризи. Снимките я правеха годна за омъжване — Хелън не знаеше как да се изрази по-добре. И с голямо неудоволствие си помисли за всички обикновени хора, които са взели „Рейдио Таймс“, отворили са го на снимката на Джулия и са си казали с лениво възхищение: „Каква хубава жена!“ Тя си ги представи като множество мръсни пръсти, които търкат изображението на някоя монета. Или като надпреварващи се птици, които кълват Джулия и я отнасят къс по къс…

Тайно в себе си Хелън се зарадва, когато този брой остаря и беше заменен от друг. Сега обаче тя погледна списанието — снимката на Джулия, името на Урсула Уоринг — и цялата й стара тревога възкръсна отново. Тя клекна, затвори очи и наведе глава, докато челото й опря в ръба на бюрото на Джулия. После раздвижи лицето си така, че ръбът да се забие в него и да й причини болка. „Бих претърпяла и по-голяма болка, за да съм сигурна за Джулия!“, каза си тя. Помисли си за нещата, които с готовност би дала за това — връхчето на някой пръст, палеца на крака си, един ден от края на живота си. Каза си, че би трябвало да има някаква система — нещо като средновековна система, — чрез която хората могат да спечелят това, което страстно желаят, като бъдат бичувани, жигосвани или им бъде отрязано нещо. Почти й се прииска Джулия да не беше успяла. Дори си помисли тези думи: „Иска ми се тя да не беше успяла!“ Колко жалка беше! Как, по дяволите, беше стигнала дотук? До състояние, в което желаеше такива неща за Джулия! „Но това е само защото я обичам!“, каза си тя нещастно.

И докато си казваше тези думи, чу завъртането на ключа на Джулия в ключалката на външната врата. Хелън стана, изгаси лампата и изтича на долния етаж. Влезе в кухнята и се престори, че прави нещо на мивката, като пусна кранчето, напълни една чаша с вода и после я изля. Не се огледа. Мислеше си: „Не вдигай врява. Всичко е наред. Бъди напълно естествена. Бъди абсолютно спокойна“.

После Джулия дойде при нея и я целуна. Хелън усети дъх на вино и цигари и видя светналото й, поруменяло, доволно лице. И тогава сърцето й — въпреки всичките й отчаяни усилия да задържи челюстите му, — сърцето й се сви, хлопна като капан.

— Скъпа! Толкова съжалявам! — каза Джулия.

— За какво съжаляваш? — отговори Хелън хладно.

— За това, че закъснях. Смятах да се върна още преди часове. Нямах представа колко е часът.

— Къде беше?

Джулия се обърна и каза небрежно:

— Просто бях с Урсула. Тя ме покани на следобеден чай. Знаеш как става — чаят се превърна във вечеря и прочие.

— Следобеден чай?

— Да — отвърна Джулия. Тя беше тръгнала към коридора, сваляйки палтото и шапката си.

— Това не е характерно за теб, да прекъсваш така работния си ден.

— Е, свърших много неща преди това. Работих като демон от девет до четири! Когато Урсула звънна, помислих си…

— Обадих ти се в два без десет. Работеше ли тогава?

За момент Джулия не отговори. Накрая каза от коридора:

— Два без десет? Колко си прецизна. Предполагам, че съм работила.

— Не си ли спомняш, че звъня телефонът?

— Навярно съм била долу.

Хелън излезе при нея в коридора и каза:

— Но си чула позвъняването на Урсула Уоринг.

Джулия си оправяше косата пред огледалото в коридора. Тя каза като човек, проявяващ търпение:

— Хелън, не прави това. — После се обърна, погледна Хелън в лицето и се намръщи: — Какво му има на челото ти? Цялото е червено. Виж, тук.

Джулия се приближи до Хелън с протегната ръка, но тя я отблъсна.

— Нямах представа къде, по дяволите, си! Не можа ли поне да ми оставиш бележка?

— Не се сетих да оставя бележка. Човек не предполага, когато излиза на обяд…

Хелън се хвана за грешката й:

— На обяд? Значи на обяд, а не на следобеден чай, в края на краищата?

Поруменелите бузи на Джулия се изчервиха още повече. Тя наведе глава, мина покрай Хелън и влезе в спалнята.

— Казах „на обяд“ като пример. За бога!

— Не ти вярвам — последва я Хелън вътре. — Мисля, че си била с Урсула Уоринг през целия ден. — Никакъв отговор. — Е, така ли е?

Джулия беше отишла до тоалетната масичка и вадеше цигара. Забелязвайки заплашителния тон на Хелън, тя спря с цигарата между устните си, присви очи и поклати глава, сякаш с отвращение и невярваща.

— Дали тези неща са ми изглеждали ласкаещи някога? — каза Джулия. — Как е било възможно?

Тя се извърна, драсна клечката и хладнокръвно запали цигарата си. Когато отново се обърна, лицето й се беше променило, бе станало равно като издялано от оцветен мрамор или от дърво, без нито едно петънце по него. Извади цигарата от устата си и каза с равен, предупредителен тон:

— Недей, Хелън.

— Недей какво? — попита Хелън, като че ли бе удивена. Но част от нея се беше свила от страх пред думите й, напълно засрамена от чудовището, в което се превръщаше. — Недей какво, Джулия?

— Не започвай всичко това… Господи! Няма да стоя тук и да слушам това. — Тя мина покрай Хелън и влезе отново в кухнята.

Хелън тръгна след нея и каза:

— Имаш предвид, че няма да стоиш тук и да ме слушаш как те хващам в лъжа. Има вечеря за теб, но предполагам, че тя не ти е нужна. Предполагам, че Урсула Уоринг те е завела в някой шикозен ресторант. Пълен с хора от Би Би Си, навярно. Колко хубаво за теб. Аз трябваше да вечерям сама. Стоях тук до проклетата печка и изядох вечерята си, както си бях с престилката.

Видът на отвращение отново се появи на лицето на Джулия. Но тя се засмя и попита:

— Добре, но защо, за бога, направи това?

Хелън не знаеше. Сега собственото й поведение й изглеждаше абсурдно. Да можеше да се засмее заедно с Джулия, да можеше да каже „О, Джулия, каква глупачка съм аз!“ Тя се чувстваше като човек, паднал през борда. Погледна как Джулия пушеше цигарата си, как сложи чайника да заври — и това беше като да видиш как хората правят обикновени неща, как вървят или отпиват от питиетата си горе на борда на кораба. Все още имаше време, помисли си тя, да вдигне ръка и да извика „Помощ!“ Все още имаше време, корабът щеше да завие заради нея и тя щеше да бъде спасена…

Но тя не извика и след момент вече беше късно. Корабът бе отминал и Хелън беше сама и безпомощна в равния зелен диск на морето. Започна да се мята. Започна да сипе обиди по нея, съскайки злобно. За Джулия всичко било наред, каза тя. Джулия прави каквото й харесва. Ако Джулия предполага, че Хелън не е знаела какво замисля тя зад гърба й, докато Хелън е на работа… Ако Джулия смята, че може да я прави на глупачка… Хелън знаела от момента, в който се бе прибрала вкъщи, че Джулия е излязла с Урсула Уоринг! Да не би Джулия да си въобразява… И така нататък. Преди беше затискала онова мръсно, ухилено човече на пружина. Сега то отново беше изскочило и тя заговори с неговия глас.

В това време Джулия се движеше хладно из кухнята, правейки чай.

— Не, Хелън — казваше тя уморено от време на време, — не беше така. — Или: — Не ставай смешна, Хелън.

— Кога го уговорихте, между другото? — попита Хелън сега.

— Господи! Кое?

— Тази твоя любовна среща с Урсула Уоринг.

— Любовна среща?! Тя ми се обади по някое време сутринта. Какво значение има това?

— Явно има значение, щом трябва да хитруваш и извърташ. Щом трябва да ме лъжеш…

— А какво очакваш? — извика Джулия, загубила накрая самообладание, като тръсна чашата си на масата така, че чаят се разля. — Правя го, защото знам, че ще се държиш така! Ти извърташ всичко по този начин. Очакваш да се чувствам виновна. Аз дори наистина започвам да изглеждам виновна… Господи! Даже на себе си! — Тя понижи глас, сещайки се дори в гнева си за двойката долу. После продължи: — Ако всеки път, когато се срещна с някоя жена, когато се сприятеля с нея… Господи! Онзи ден ми се обади Дафни Рийс. Тя ме покани на обяд, просто един обикновен обяд, но аз казах не, много съм заета. Защото знаех какво ще си въобразиш ти. Филис Лангдейл ми писа преди месец. Не знаеше това, нали? Казваше колко й е било приятно да се срещне с нас двете на партито у Карълайн. Мислех си да й отговоря и да й разкажа на какво ме направи ти заради него в таксито към вкъщи! Какво писмо щеше да бъде това! „Скъпа Филис, много би ми се искало да пия по едно с теб от време на време, но работата е там, че моята приятелка е, както казват, от ревнивия тип. Ако ти беше омъжена, изключително грозна или саката, смея да кажа, че нещата биха били различни. Но самотна, дори не много привлекателна жена — бога ми, не бих могла да рискувам! Няма значение дали момичето не е от нашите. Явно аз съм толкова неустоима, че ако тя не е бясна лесбийка, когато седне с мен на чаша джин и газирана вода, ще бъде такава, когато отново се изправи!“

— Млъкни — каза Хелън. — Изкарваш ме глупачка! Аз не съм глупачка. Знам каква си, какво представляваш. Виждала съм те каква ставаш с жените…

— Мислиш, че се интересувам от другите жени? — Джулия се разсмя. — Господи, ще ми се да беше така!

— Какво значи това? — погледна я Хелън.

— Нищо! — обърна глава Джулия. — Нищо, Хелън. Просто винаги ми е правило впечатление, че тъкмо ти имаш тази шибана… тази шибана фикс идея. Има ли нещо особено в любовните връзки? Да не би те да са… не знам… като католицизма? Човек забелязва другите римокатолици само когато сам го е практикувал?

Тя срещна за момент погледа на Хелън, после отново отклони очи. За минута стояха мълчаливо.

— Вкарай си го отзад — каза Хелън, обърна се и слезе долу в гостната.

Каза това тихо и слезе спокойно. Но силата на чувствата й я ужаси. Не можеше да седи, не можеше да стои на едно място. Изпи остатъка от своя джин с вода и си наля още една чаша. Запали си цигара, но почти веднага я извади от уста. Застана до камината, треперейки. Страхуваше се, че всеки момент може да се разкрещи и развилнее из къщата, да започне да събаря книгите от лавиците им, да къса възглавниците… Помисли си, че като нищо би започнала да си скубе косата. Ако някой й беше дал нож, би го забила в себе си.

След минута тя чу как Джулия се качи в кабинета си и затвори вратата. След това настъпи тишина. Какво правеше тя? Какво можеше да прави, че трябваше да затвори вратата? Може би звънеше по телефона… Колкото повече мислеше Хелън, толкова по-сигурна беше, че тъкмо това правеше Джулия. Обаждаше се на Урсула Уоринг — обаждаше й се, за да й се оплаче, да се смее заедно с нея, да си уговорят нова среща… Ужасно е, че не знам, помисли си Хелън. Тя не можеше да понесе това. Отиде безшумно като самия дявол до дъното на стълбището и затаи дъх, опитвайки се да чуе нещо.

Тогава се видя в огледалото в коридора — видя изчервеното си изкривено лице. И се изпълни с отвращение. Тъкмо отвращението беше най-лошото. Тя покри с ръка очите си и се върна в гостната. Не си помисли да се качи при Джулия. Сега й се виждаше съвсем естествено Джулия да я презира и да иска да се махне от нея. Самата тя презираше себе си, искаше й се да може да излезе от собствената си кожа. Почувства се уловена безизходно в капан, задушена. Стоя така минута, без да знае какво да прави със себе си, после отиде до прозореца и дръпна завесата. Погледна улицата, градината, къщите с техните лющещи се, измазани с хоросан фасади. Видя един свят от грозни неща, които й се присмиваха и подиграваха. Мъж и жена минаха долу по улицата, уловени за ръце и усмихнати. Стори й се, че те навярно имат някаква тайна, благодарение на която се чувстват сигурни и спокойни и си имат доверие — тайна, която тя беше изгубила.

Тя седна и изгаси лампата. Долу в сутерена мъжът, жената и дъщеря им викаха от стая в стая. Момичето пусна една плоча, която постоянно въртеше все същата прескачаща детска песен. От стаите горе не се чуваше никакъв звук до около десет часа, когато вратата на Джулия се отвори и тя слезе тихо до кухнята. Хелън можеше да проследи движенията й с ужасна яснота — чуя как се върна от кухнята в спалнята, как слезе до тоалетната, отиде в банята, изми си лицето. После се качи отново в спалнята, като изгаси лампите зад себе си. Стъпките й се чуваха по скърцащия под на спалнята, докато си сваляше дрехите и после отиде до леглото. Тя не се опита да говори с Хелън или изобщо да дойде до гостната, а и Хелън не я повика. Вратата на спалнята беше притворена, но не затворена — светлината на нощната лампа се виждаше на стълбището четвърт час, после изгасна.

След това къщата стана напълно тъмна и тъмнината и тишината накараха Хелън да се почувства по-зле от всякога. Тя трябваше само да се протегне до ключа на лампата или до бутона на радиото, за да промени мрачното настроение на мястото, но не можеше да го направи. Чувстваше се напълно отрязана от обикновените навици и неща. Седя така още малко, после стана и започна да върви напред-назад. Вървенето напред-назад приличаше на нещо, което някоя актриса би направила в дадена пиеса, за да изобрази състояние на отчаяние или лудост, и не изглеждаше реално. Хелън легна на пода, сби крака и вдигна ръце пред лицето си, оставайки в тази също нереална поза почти двайсет минути. „Може би Джулия ще слезе и ще ме види как лежа на пода“, помисли си тя, докато лежеше там. Помисли си също, че ако Джулия направи това, тя най-малкото ще разбере изключителната сила на чувствата, които бушуваха в Хелън.

После най-накрая си даде сметка, че ще изглежда просто абсурдно, и се изправи. Беше се схванала от студ. Отиде до огледалото. Беше стряскащо — да гледаш лицето си в огледало в тъмна стая. Но в стаята влизаше малко светлина от една улична лампа и Хелън можа да види, че едната й буза и голото й рамо бяха белязани в червено и бяло, на малки резки, от килима, върху който бе лежала. Поне белезите й я изпълниха с известно удовлетворение. Всъщност тя често беше желала ревността й да придобие някаква физическа форма. Понякога си мислеше, в моменти като този, „Ще се изгоря“ или „Ще се порежа“. Защото изгореното или порязаното можеха да бъдат показани, можеха да бъдат лекувани, да оставят белег или да заздравеят, биха оставили някакъв злощастен знак. Във всеки случай биха били там, на повърхността на тялото й, а не да я разяждат отвътре. Сега отново й хрумна, че би могла да си направи някакъв белег. Изглеждаше й като решение на проблема. „Няма да го направя като някое истерично момиче — помисли си тя. — Не заради Джулия, с надеждата, че тя ще дойде и ще ме види как го правя. Няма да бъде като лежането на пода на гостната. Ще го направя заради себе си, като своя тайна.“

Тя не си позволи да мисли каква жалка тайна би била тази. Отиде до кухнята и взе чантичката с принадлежностите си за баня от шкафа, след това слезе в банята, тихо затвори и заключи вратата и светна лампата. Веднага се почувства по-добре. Светлината беше ярка като тази, която виждаш в операционните зали по филмите. Голите бели повърхности на ваната и на мивката също внушаваха известно клинично чувство, чувство за ефективност, дори за дълг. Тя ни най-малко не приличаше на някое истерично момиче. Отново се погледна в огледалото и забеляза, че червените петна бяха изчезнали от бузата й. Изглеждаше напълно разумна и спокойна.

Продължи така, сякаш беше планирала цялата операция предварително. Отвори чантичката и извади тънката хромирана кутия, в която се намираше самобръсначката, която двете с Джулия използваха, за да си бръснат краката. Тя я извади, разви винтчето й, вдигна малкото метално капаче и измъкна ножчето. Колко тънко беше то, колко гъвкаво! Сякаш не държиш нищо в ръка — като лепенка, жетон или пощенска марка. Единствената й грижа беше къде да се пореже. Погледна ръцете си. Помисли си — може би от вътрешната страна, където плътта беше по-мека и сигурно би се поддала по-лесно. Помисли си и за корема, по същата причина. Отказа се от китките, глезените или пищялите, или каквато и да е твърда част на тялото си. Накрая се спря на вътрешната страна на бедрото си и вдигна крак на студения заоблен ръб на ваната. Тази поза обаче й беше твърде неудобна, затова опъна крак и го опря в отсрещната стена. Вдигна полата си, зачуди се дали да не я напъха в гащите си, или направо да не я свали. Защото ако я накапе кръв? Тя не знаеше колко кръв може да потече.

Бедрото й беше бледо, бледо като крем на белия фон на ваната, и изглеждаше огромно под ръцете й. Тя никога преди не го беше разглеждала така и сега бе поразена колко съвършено безлично бе то. Ако го видеше отделно от цялото си тяло, трудно би разпознала в него функциониращ крайник. Не мислеше, че дори би го разпознала като нещо нейно.

Тя сложи ръка на крака си и опъна плътта между палеца и показалеца си, ослуша се дали в коридора няма някой, който да я чуе, след това допря острието на ножчето до кожата си и се поряза. Прорезът беше плитък, но невероятно болезнен — тя го почувства като стъпване в ледена вода, сърцето й подскочи ужасено. Хелън отдръпна ръка за момент, след това опита втори път. Усещането беше същото. Тя буквално се задъха и си каза „Направи го отново, по-бързо!“, но тънкият и гъвкав метал, който преди беше изглеждал едва ли не привлекателен, сега й се стори, в съпоставка с отскачащата мекота на бедрото й, отблъскващ. Порязването беше много прецизно. Прорезите, които беше направила, се изпълваха с кръв, но тя се събираше бавно, като че ли с нежелание, и сякаш потъмняваше и се съсирваше веднага. Крайчетата на раната й вече се затваряха, затова тя сложи между тях острието на ножчето и ги разтвори. Това накара кръвта да потече малко по-бързо. Накрая тя се спусна по кожата й и я зацапа. Хелън гледаше така около минута, като още два-три пъти разтвори плътта край прорезите, за да накара кръвта да потече отново, след това намокри кърпичката си и изтри крака си, доколкото можа.

Накрая й останаха две къси пурпурни линии, сякаш бе силно одраскана от котката, но по време на игра.

Тя седна на ръба на ваната. Помисли си, че шокът от порязването беше предизвикал някаква промяна в нея, почти химическа промяна — тя се чувстваше с необикновено ясен ум, опомнила се и жива. Вече не беше сигурна, че порязването на крака й беше разумно и нормално нещо, и би й било много неприятно, ако Джулия или някоя от приятелките им я беше видяла, докато го прави. Би умряла от срам! И все пак… Тя продължаваше да гледа пурпурните линии — полуучудено, полувъзхитено. „Ти си пълна глупачка“, помисли си тя, но си го помисли почти весело. Накрая взе отново ножчето, изми го, зави го пак на самобръсначката и я сложи в кутията й. После изгаси лампата, изчака малко очите й да свикнат с тъмнината, излезе в коридора и се качи в спалнята.

Джулия лежеше на една страна, обърната с гръб към вратата, с лице в тъмното и коса, която изглеждаше много черна на фона на възглавницата. Не можеше да се разбере дали спеше, или беше будна.

— Джулия — повика я Хелън тихо.

— Какво? — попита Джулия след момент.

— Извинявай. Съжалявам. Мразиш ли ме?

— Да.

— Но не повече, отколкото аз самата се мразя.

Джулия се обърна по гръб и отвърна:

— За да ме утешиш ли ми казваш това?

— Не знам — каза Хелън. Тя се приближи и погали Джулия по косата.

— Ръката ти е ледена — трепна Джулия. — Не ме пипай! — Тя взе ръката на Хелън. — За бога, защо си толкова студена? Къде си била?

— Никъде. В банята.

— Защо не си легнеш?

Хелън се отдръпна, свали си дрехите, махна фибите от косата си и облече нощницата. Направи всичко това бавно, сковано. Когато легна в леглото до Джулия, тя отново каза:

— Толкова си студена!

— Съжалявам — отвърна Хелън. Преди не беше забелязала студа, но сега, усещайки топлината на тялото на Джулия, започна да трепери и повтори: — Съжалявам. — Зъбите й тракаха. Тя се опита да стои неподвижно, но от това се разтрепери още повече.

— Господи! — каза Джулия, но прегърна Хелън и я придърпа към себе си. Тя носеше момчешка нощна риза на райета, която миришеше на сън, на неоправени легла, на немита коса — но приятно, възбуждащо. Хелън лежеше допряна до нея и затвори очи. Чувстваше се изтощена, изпразнена. Помисли си за вечерта, която беше преминала, и й се стори удивително, че само няколко часа могат да съдържат толкова много различни състояния на силни емоции.

Може би Джулия си мислеше същото. Тя вдигна ръка, разтри лицето си и каза:

— Каква абсурдна нощ!

— Наистина ли ме мразиш, Джулия?

— Да. Не, не мисля.

— Не мога да се преборя с това — каза Хелън. — Не мога да се позная, когато съм такава. Това е като…

Но тя не можеше да го обясни, никога не бе могла. Това всеки път звучеше детински. Никога не би могла действително да обясни на Джулия колко ужасно беше да имаш в себе си това вилнеещо, съсухрено малко гномообразно същество, което изскача и те поглъща. Не можеше да й обясни колко изтощаващо беше да го натикваш обратно в гърдите си, когато изскочи, колко страшно бе да го усещаш там, как живее вътре в теб и очаква отново шанса си да излезе на бял свят…

Затова каза само:

— Обичам те, Джулия.

А тя отговори:

— Идиотка. Заспивай сега.

След това двете млъкнаха. Джулия лежеше напрегнато известно време, но скоро крайниците й започнаха да омекват, а дишането й да става по-дълбоко и по-бавно. Веднъж, като че ли стресната от някакъв сън, тя подскочи, което накара и Хелън да направи същото. Но после Джулия се успокои и отново заспа. От улицата се чуваха гласове. Някой тичаше със смях по тротоара. В съседната къща зад стената извадиха щепсел от контакта, един прозорец се разтвори рязко и после се затвори с трясък.

Джулия мърдаше в съня си, отново разтревожена от някакви сънища. Кого ли сънува, запита се Хелън. Не Урсула Уоринг все пак. „Но не и мен“, помисли си тя. Защото, опомнила се и с трезв разум, сега Хелън виждаше всичко много ясно: Джулия остава навън до късно, при положение че толкова лесно би могла да остави бележка, толкова лесно би могла да го направи по различен начин, да го направи тайно, да не го прави изобщо… „Недей, Хелън“, казваше тя раздразнено всеки път. Но ако наистина не искаше тази врява и шумотевица, защо всеки път предизвикваше Хелън да ги вдига? С някаква част от себе си Джулия сигурно ги желае, помисли си тя. Желае ги, защото знае, че отвъд тях няма нищо, освен мъртвилото, празнотата, сухата повърхност на изсъхналото й сърце.

„Кога спря да ме обича Джулия?“, попита се Хелън сега. Но това беше твърде плашеща мисъл, а тя бе твърде изтощена. Лежеше с отворени очи, още притисната в Джулия, още чувствайки топлината на тялото й, нейното вдишване и издишване. Но след малко промени позата си и се отдръпна.

И когато ръката й се плъзна по памучната риза на Джулия, тя се сети за нещо друго — каква глупава мисъл наистина: сети се за пижама, които някога беше притежавала, по време на войната, а после беше изгубила. Атлазена пижама с перлен цвят — изключително красива, както й се стори сега, докато лежеше в тъмнината самотна, без да чувства повече допира на Джулия; най-хубавата пижама, които някога беше виждала.

Дънкан се беше върнал от работа и бе стоплил чайник с вода, който занесе в стаята си, съблече се по потник и изми ръцете, лицето и косата си, опитвайки се да прогони от тях миризмата на фабриката и да изглежда възможно най-добре за тази вечер, която щеше да прекара с Фрейзър.

Още по потник и панталон, той слезе в кухнята, боядиса обувките си, сложи кърпа на кухненския шкаф и си изглади риза. Това беше риза с мека яка — като тези, които носеше Фрейзър. И когато я облече, още топла от ютията, Дънкан я остави незакопчана на врата, както Фрейзър носеше неговата. Смяташе също този път да не си маже косата с гел. Той отиде до спалнята си и застана пред огледалото, като вчеса косата си по различни начини, опита различни пътища, различни начини тя да пада над челото му… Но като изсъхна, косата му стана много мека и той заприлича на малчугана от рекламата на сапуна „Бабълс“ в магазина „Пиърс“. Така че накрая си сложи гел, притеснявайки се, че го беше нанесъл твърде късно, и прекара пет-десет минути с гребен в ръка, опитвайки се да нагласи вълните на косата си.

Когато свърши, слезе долу и г-н Мънди каза с ужасно приповдигнато въодушевление:

— Бога ми! Момичетата ще полудеят тази вечер! По кое време ще дойде той да те вземе, синко?

— В седем и половина, също като последния път — отвърна Дънкан стеснително. — Но сега ще отидем в различна кръчма, в друга част на реката. Фрейзър казва, че там продавали по-хубава бира.

Г-н Мънди кимна с лице, все още опънато в насилена усмивка.

— Да — каза той, — момичетата няма да знаят откъде им е дошло!

Той не повярва на очите си, когато Дънкан доведе Фрейзър вкъщи онзи път преди две седмици. И Фрейзър не повярва на очите си. Тримата седяха в дневната и не знаеха какво да кажат. Накрая малкото коте изтича невинно вътре и това ги спаси. Те прекараха двайсет минути, карайки го да гони парчета канап. Дънкан дори легна на пода и показа на Фрейзър своя трик, при който котето се катереше по гърба му. Оттогава г-н Мънди ходеше като наранен човек. Кракът му се влоши и той започна да куца. Г-н Ленард, в своята раздрънкана къща на улицата в Лавендър хил, беше потресен от промяната в него. Той му говори по-страстно от всякога за необходимостта да се съпротивлява на изкушението на Грешката и Фалшивите убеждения.

Тази вечер Дънкан планираше да излезе колкото се може по-скоро след пристигането на Фрейзър. Той и г-н Мънди хапнаха с вечерния си чай, след това заедно започнаха да мият чиниите и щом съдовете бяха подредени да съхнат, Дънкан си облече сакото. Той седеше в дневната на ръба на стола си, готов да скочи в момента, в който почукаше Фрейзър. Но взе една книга, за да мине времето по-бързо, а и за да изглежда безгрижен. Беше книга от библиотеката за старите сребърни изделия, с таблица, показваща относителната стойност на различните видове, и Дънкан мина с пръст надолу по страницата, опитвайки се да запомни кои неща бяха отбелязани с котва, кои с корона, кои с лъв и кои, най-сетне, с магарешки бодил — като през цялото това време се ослушваше за онова почукване по вратата… Седем и половина мина и замина. Той започна да става напрегнат. Започна да си представя всички онези обикновени неща, които можеше да забавят Фрейзър. Представи си го как пристига задъхан до вратата, както беше дошъл онзи път до портата на фабриката. Лицето му щеше да е зачервено, косата му щеше да подскача над веждата му, и той щеше да каже: „Пиърс! Беше ли се отказал вече? Много съжалявам! Бях…“ Извиненията ставаха все по-невероятни с отминаването на минутите. Заседнал в един влак в метрото и направо полудял от притеснение. Видял как някаква кола блъснала човек и трябвало да извика линейка!

В осем и петнайсет Дънкан започна да се притеснява, че Фрейзър може да е дошъл, да е почукал на вратата и да си е отишъл нечут. Г-н Мънди беше включил радиото и го слушаше доста силно. Затова под претекст, че отива да си налее чаша вода, Дънкан излезе в коридора и застана неподвижно, с наклонена настрани глава, ослушвайки се за стъпки, дори — много тихо — отвори външната врата и погледа нагоре и надолу по улицата. Но нямаше и следа от Фрейзър. Дънкан се върна в дневната, оставяйки вратата открехната. Радиопрограмата се смени, после пак се смени след половин час. Старият стенен часовник отново изпрати във въздуха своите тежки, кухи удари.

В девет и половина Дънкан вече разбра, че Фрейзър няма да дойде. Разочарованието му беше ужасно — но пък той беше свикнал с разочарованията. Когато първоначалното му жило се притъпи, то се превърна в спокойна празнота на сърцето. Той свали книгата си, така и без да е научил таблицата със стойностите. Усещаше върху себе си погледа на г-н Мънди, но не можеше да се накара да му отвърне. И когато г-н Мънди стана, дойде тромаво при него, потупа го по рамото и каза: „Виж, той сигурно е зает човек. А може и да се е натъкнал на някои стари приятели. Сигурно това се е случило, помни ми думата!“ — когато г-н Мънди каза това, той не можа да отговори. Почувства, че почти мрази усещането от допира на ръката на г-н Мънди. Който почака малко, после продължи нататък, излезе и отиде в кухнята. Той остави вратата на дневната затворена след себе си и Дънкан изведнъж усети теснотата и задушността на тъмната, малка, претъпкана стая. Имаше ужасното чувство, че пропада, пропада надолу в тясната шахта на кладенец.

Но също като разочарованието паниката попърха в него и замря. Г-н Мънди се върна след малко с чаша какао, Дънкан го взе от ръката му и спокойно го изпи. Той занесе чашата в кухнята и я изми сам, въртейки я отново и отново под струята студена вода. Млякото, останало в тенджерата, сложи в една купа на пода за котката. После излезе до тоалетната и за малко стоя неподвижно в двора, загледан в небето.

Когато се върна в дневната, г-н Мънди вече вървеше из стаята и тръскаше възглавниците, приготвяйки се за сън. Дънкан го гледаше как започна да изгася лампите. Отиваше систематично от една лампа до друга. Дневната стая потъна в мрак, лицата на снимките по стените и украшенията на полицата върху камината се отдръпнаха в сенките. Беше само десет часът.

Те се качиха заедно на горния етаж, бавно, вземайки стъпало по стъпало. Г-н Мънди държеше Дънкан за лакътя и на върха на стълбата трябваше да спре, все така уловил ръката на Дънкан, за да си поеме дъх.

Когато проговори, гласът му прозвуча дрезгаво. Той каза, без да поглежда към Дънкан:

— Нали ще дойдеш след минута, синко, да ми кажеш лека нощ?

Дънкан не отговори веднага. Стояха за момент в мълчание и той почувства как г-н Мънди се вцепени, сякаш се страхуваше от отговора.

— Да — отговори Дънкан много тихо. — Добре.

Г-н Мънди кимна, раменете му се отпуснаха от облекчение.

— Благодаря ти, синко — каза той. После отдръпна ръката си и мина с бавната си провлачена походка през площадката до спалнята си. Дънкан влезе в своята стая и започна да се съблича.

Стаята беше малка, момчешка стая — всъщност същата, в която самият г-н Мънди беше спал навремето, когато беше малък и живееше в тази къща с родителите и сестра си. Вътре имаше високо викторианско легло с полирани медни топки на всеки от ъглите му. Веднъж Дънкан беше отвъртял една от тях и бе намерил в нея малко свито на руло листче хартия, на което бе написано с разкривен детски почерк: „Мейбъл Алис Мънди, двайсет ужасни проклятия за теб, ако прочетеш това!“ Книгите в библиотеката бяха момчешки приключенски истории с широки цветни гърбове. Върху камината, нагласени един срещу друг, сякаш се бият, имаше няколко олющени стари оловни войничета. Но г-н Мънди беше сложил и полици, на които Дънкан да постави своите неща — нещата, които бе купил от пазарите и антикварните магазини. Преди да си легне, Дънкан обикновено прекарваше една-две минути, като разглеждаше разните гърненца, буркани и украшения, чаените лъжички и шишенцата с капкомери, вдигаше и за пореден път им се наслаждаваше, мислейки си откъде ли са дошли и кой ли ги е притежавал преди.

Но тази вечер той погледна всичко това без особен интерес. Само вдигна за момент парчето глинена лула, което беше намерил на речния бряг до онази кръчма. След това бавно си облече пижамата, като закопча горната й част и после я напъха стегнато в долнището. Изми си зъбите и отново се среса, но този път различно, с равна стегната прическа, с детински път в нея. Докато правеше всичко това, той разбираше много добре, че г-н Мънди го чака търпеливо в съседната стая. Дънкан си го представи как лежи изтегнат и съвършено неподвижен, с глава, подпряна на пухените възглавници, с дръпнати до под мишниците одеяла и спретнато сключени на корема ръце, готови обаче да потупат края на леглото приканващо, когато той влезе… Не беше кой знае какво. Беше почти нищо. През цялото време Дънкан си мислеше за други неща. Над леглото на г-н Мънди имаше една картина, изобразяваща ангел, който води няколко деца по тесния мост над една пропаст. Дънкан обикновено я гледаше, докато всичко свърши. Гледаше сложните гънки на тогата на ангела и големите, невинно зли викториански лица на децата.

Той остави гребена, отново взе парчето глинена лула и този път го допря до устата си. То беше хладно и много гладко. Той затвори очи и го придвижи леко през устните си, напред и назад. Усещането му харесваше, но някак си го направи и нещастен, осъзнаващ неспокойната смесица от чувства, което то предизвикваше у него. „Да беше дошъл Фрейзър!“, помисли си той. Може би в края на краищата той просто бе забравил. Може да е нещо друго, също толкова обикновено. „Ако ти беше различен — каза си той огорчено, — нямаше да седиш тук и просто да го очакваш да дойде, а щеше да излезеш и да го намериш. Ако беше нормално момче, щеше да отидеш до дома му още сега.“

Дънкан отвори очи — и веднага се видя в огледалото. Косата му бе сресана на добре оформен бял път, горнището на пижамата му бе закопчано до брадичката, но той не беше момче. Не беше на десет години. Не беше дори на седемнайсет. Беше на двайсет и четири и можеше да прави каквото иска. Той беше на двайсет и четири, а г-н Мънди…

Изведнъж си помисли, че г-н Мънди може да върви по дяволите. Защо Дънкан да не излезе и да намери Фрейзър, ако това именно искаше? Знаеше пътя до улицата му. Знаеше дори къщата, в която живееше Фрейзър, защото той го беше прекарал веднъж по една съседна пряка и му я бе посочил.

Сега Дънкан се разбърза. Той разбърка пътя на косата си. Сложи си панталоните и сакото направо върху пижамата, понеже не искаше да губи дори минута да я съблича. Обу си чорапите и лъснатите обувки и когато се наведе, за да си върже връзките, видя, че ръцете му треперят. Но той не се страхуваше. По-скоро чувстваше нещо като световъртеж.

Обувките му сигурно изтропаха силно по пода, когато Дънкан тръгна, защото той чу неспокойното скърцане на леглото на г-н Мънди и това го накара да започне да върви по-бързо. Дънкан излезе от стаята си и погледна през площадката към вратата на г-н Мънди, после се спусна бързо по стълбите.

Къщата беше тъмна, но той намери пътя си през нея като слепец — протягаше ръка и напипваше дръжките на вратите, предусещаше къде са стълбите и хлъзгавите килимчета. Не отиде до входната врата, защото знаеше, че спалнята на г-н Мънди гледа към улицата, а Дънкан искаше да излезе незабелязан. Защото дори посред възбудата си, дори след като си беше казал, че доколкото зависи от него, г-н Мънди може да върви по дяволите, дори след това си помисли, че ще бъде ужасно да се обърне и да види на прозореца г-н Мънди, който го гледа как върви по улицата.

Затова мина през кухнята и задния вход, покрай клозета и оттам до края на двора, и едва когато стигна до вратата, Дънкан се сети, че тя беше заключена с катинар. Знаеше къде е ключът и можеше да изтича обратно за него, но сега му се виждаше непоносимо да се върне дори и до чекмеджето в черната кухня. Затова издърпа две щайги, покатери се върху тях на стената като крадец, скочи от другата страна, при което се приземи тежко, навехна се и заподскача на един крак.

Но чувството, че изведнъж затворената врата е останала зад него, беше чудесно. Той си каза с гласа на Алек: „Няма връщане назад, Д. П.!“

Дънкан мина по пътеката зад задния двор на г-н Мънди и излезе на една улица с къщи от двете страни. Той често минаваше по тази улица, но сега в мрака тя му изглеждаше различна. Дънкан тръгна по-бавно, впечатлен от необичайния й вид — той виждаше хората в къщите, край които минаваше, виждаше как лампите изгасват на долния етаж и се запалват в спалните и на площадките на горния, когато хората отиват да си лягат. Една жена вдигна бялото мрежесто перде, за да стигне до дръжката на прозореца, при което пердето я покри като младоженско було. В една модерна къща матираният прозорец на банята беше осветен и показа много ясно мъж по потник — той отпи от една чаша, наведе глава назад за гаргара, след това се наклони напред и се изплю. Мъжът остави чашата на мивката и завъртя кранчето, при което Дънкан чу как водата се спусна през отока и се плисна в голямата отводнителна тръба долу. Светът му се стори пълен с необикновени нови неща. Никой не го предизвикваше, изглежда никой дори не го забелязваше. Той се движеше по улиците като призрак.

Така вървя по този нереален, омагьосващ начин през Шепърдс Буш и Хамърсмит почти час, след това забави стъпка и стана по-внимателен, когато стигна края на улицата на Фрейзър. Къщите тук бяха доста по-големи от тези, с които той бе свикнал, това бяха тухлени едуардиански вили, обикновено превърнати в лекарски кабинети, приюти за слепи или — като на тази улица — в пансиони. Всеки си имаше собствено име, изписано над вратата му с оловни букви. Къщата на Фрейзър, видя Дънкан, като се приближи до нея, се казваше „Сейнт дей“. Една табела съобщаваше: „Няма свободни места“.

Дънкан стоеше разколебан на вратата към малката градина отпред. Той знаеше, че стаята на Фрейзър е на първия етаж отляво. Спомни си това, защото приятелят му се пошегува с факта, че хазяйката му наричаше тази стая „предната в дъното“. Той каза, че това било нещо, което човек очаквал да чуе от сестрата в болницата. Завесите на прозореца бяха спуснати. Това бяха стари завеси, пригодени за бомбардировките, напълно тъмни. Но един тънък ръб светлина се виждаше там, където Фрейзър не ги беше дръпнал плътно една до друга. На Дънкан му се стори, че чува и един монотонно говорещ глас от стаята зад тях.

Звукът на гласа изведнъж го направи несигурен. Ами ако г-н Мънди беше прав и Фрейзър прекарваше вечерта с приятелите си? Какво би си помислил той, ако Дънкан се появи по средата й? Що за хора щяха да бъдат приятелите му? Дънкан си представи университетски типове, умни млади мъже с лули, очила и плетени вратовръзки. След това му хрумна една още по-смущаваща мисъл: че Фрейзър може да е вътре с някое момиче. Той си представи момичето много ясно — пълничко, със зачервено лице и сподавен смях, влажни червени устни и дъх на вишновка.

Преди да го сполети това ужасно видение, той смяташе да отиде до входната врата като нормален посетител и да звънне на звънеца. Но сега, когато се притесни, изкушението да се промъкне на пръсти до прозореца и бързо да надзърне вътре стана неудържимо. Така че той вдигна резето на вратата и я отвори, а тя се завъртя безшумно на пантата си. Дънкан мина по пътеката, след това си проправи път през шумолящите храсти до прозореца и с тупкащо сърце притисна лице до стъклото.

Видя Фрейзър веднага. Той седеше на едно кресло в дъното на стаята, зад леглото, по риза и с вдигната назад глава, а до креслото му имаше маса с множество разхвърляни листове по нея, с лулата му в един пепелник, чаша и бутилка от нещо, което приличаше на уиски. Фрейзър седеше съвсем неподвижно, сякаш дремеше, а гласът, който Дънкан беше чул преди, продължаваше монотонно да говори… Но сега гласът отстъпи на нисък изблик на музика и Дънкан разбра, че той просто идва от радиото. Музиката изглежда разбуди Фрейзър. Той стана на крака и разтри лице. После пресече стаята, излезе от полезрението на Дънкан и звукът рязко спря. Беше си свалил обувките, което Дънкан забеляза, докато той вървеше. На чорапите му имаше дупки — големи дупки, които показваха пръстите на краката му и неизрязаните му нокти.

Гледката на пръстите на краката и ноктите окуражи Дънкан и когато Фрейзър тръгна назад към креслото си, сякаш смяташе отново да седне в него, почука по прозореца.

Фрейзър веднага спря и се обърна намръщен, търсейки източника на звука. Погледна в процепа между завесите — направо в очите на Дънкан, както му се стори, но не можа да го види. Усещането беше изнервящо. Дънкан отново се почувства като призрак, но този път това не беше толкова приятно. Той вдигна ръка и почука по-силно, при което Фрейзър пресече стаята, улови завесата и я дръпна встрани.

Когато забеляза Дънкан, той удивено възкликна: „Пиърс!“ Но после трепна и погледна бързо към вратата на спалнята. Дръпна назад езичето на прозореца и тихо го вдигна, слагайки пръст на устата си.

— Не вдигай шум. Мисля, че хазяйката е в коридора. Какво, по дяволите, правиш тук? Добре ли си?

— Да — каза Дънкан тихо. — Просто дойдох да те потърся. Чаках те у господин Мънди. Защо не дойде? Чаках те цяла вечер.

— Съжалявам — отвърна Фрейзър с виновно изражение. — Времето мина незабелязано. После вече бях закъснял и… — той направи безнадежден жест. — Не знам.

— Аз те чаках — каза отново Дънкан. — Помислих, че нещо ти се е случило.

— Съжалявам. Наистина. Не предполагах, че ще дойдеш да ме потърсиш! Как стигна дотук?

— Просто вървях.

— Господин Мънди пусна ли те?

— Господин Мънди не би могъл да ме спре! — изсумтя Дънкан. — Минах по улиците.

Фрейзър го огледа, взря се в сакото му и отново се навъси, но и се усмихна:

— Носиш… още носиш пижамата!

— Е, и? — каза Дънкан, като пипна яката си смутено. — Какво от това? Така ще си спестя време.

— Какво?

— Ще си спестя време по-късно, когато си лягам.

— Ти си луд, Пиърс!

— Ти си лудият. Миришеш на алкохол. Миришеш ужасно! Какво прави?

Озадачаващо Фрейзър се разсмя:

— Разхождах се с едно момиче.

— Знаех си! Какво момиче? Какво е толкова смешно?

— Нищо — каза Фрейзър. Но продължаваше да се смее. — Просто… това момиче…

— Е, и, какво за нея?

— О, Пиърс. — Фрейзър изтри устните си и се опита да говори по-сериозно: — Това беше сестра ти.

Дънкан се вторачи в него с все по-хладно изражение.

— Сестра ми! Какво говориш? Да не би да имаш предвид Вив?

— Да, имам предвид Вив. Отидохме в една кръчма. Тя беше страшно мила, смя се на всичките ми шеги, дори накрая ми позволи да я целуна. Освен това прояви достатъчно благоприличие да се изчерви, когато забелязах, че крадешком гледа ръчния си часовник… Изпратих я и я качих на автобуса за вкъщи.

— Но как така? — попита Дънкан.

— Просто отидохме до една автобусна спирка…

— Знаеш какво имам предвид! Как се срещна с нея? Защо го направи? Да я изведеш, имам предвид, и…

Фрейзър отново се смееше. Но смехът му се беше променил, бе станал тъжен, почти неловък. Той вдигна ръка и покри устата си.

След момент Дънкан също се разсмя. Просто не можа да се спре. Не знаеше дори на какво всъщност се смее — дали на Фрейзър, или на себе си, или на Вив, или на г-н Мънди, или на всички тях заедно. Но почти минута двамата с Фрейзър стояха там, от двете страни на прозореца, запушили с ръце устите си, с насълзени очи и зачервени лица, опитвайки се безуспешно да сподавят смеха и сумтенето си.

След това Фрейзър малко се успокои. Той отново хвърли поглед през рамо и прошепна:

— Добре. Мисля, че тя вече си отиде. Влез вътре, за бога! Преди някой полицай или някой друг да ни види.

След това той се отдръпна и повдигна настрани затъмняващата завеса за въздушни нападения, за да може Дънкан да се покатери вътре.

— Ах, мис Лангриш — каза г-н Ленард, като отвори вратата си.

Кей подскочи. Тя се качваше тихо по притъмнялото стълбище, но някое скърцащо стъпало сигурно я беше издало. Кей предположи, че в този момент г-н Ленард е седял сам в своята приемна и е провеждал нощното си бдение, изпращайки към небето молитвите си. Той беше по риза, с навити ръкави. Беше включил лампата с цвят на индиго, която използваше, когато лекуваше нощем, и синята й светлина придаде странен вид на площадката.

Той стоеше на вратата си, с лице в сянката, и попита тихо:

— Мислех си за вас тази вечер, мис Лангриш. Как сте?

Тя отговори, че е добре. Той каза:

— Били сте навън, предполагам, наслаждавайки се на хубавата вечер. — После наклони глава и добави: — Срещнахте ли се с някои стари приятели?

— Ходих на кино — отговори тя бързо.

— А, на кино, да — кимна той дълбокомислено. — Такива любопитни места, винаги съм си мислел така. Такива поучителни места… Следващия път, когато ходите на кино, мис Лангриш, трябва да опитате нещо: просто завъртете глава и погледнете през рамо. Какво ще видите? Много лица, всички осветени от неспокойната, мигаща светлина на бързопреходните неща. Втренчени и широко отворени очи, пълни с благоговение, със страх или похот. Точно така неразвитият дух бива държан в робство от материалното, с такива фикции и илюзии…

Неговият глас беше нисък, равен, убедителен. Когато тя не отговори, г-н Ленард се приближи и внимателно я хвана за ръката.

— Мисля, че вие сте един от тези духове, мис Лангриш — каза той. — Мисля, че търсите спасение, но пребивавате в робство. Това е, защото търсите със сведени очи и не виждате нищо, освен прах. Трябва да повдигнете поглед, скъпа моя. Трябва да се научите да гледате отвъд преходните неща.

Неговите длани и пръсти бяха меки и хватката му изглеждаше нежна, но дори да бе така, тя трябваше да направи известно усилие, за да отдръпне ръката си.

— Ще го направя — каза Кей. — Аз… Благодаря ви, господин Ленард.

Тя звучеше абсурдно на самата себе си, гласът й беше дебел, несигурен, изобщо не приличаше на нейния. Кей се отдалечи от г-н Ленард и се изкачи недодялано по стълбата до стаята си, направи няколко неумели опита да отключи ключалката, после отвори вратата и влезе вътре.

Тя изчака да щракне вратата на г-н Ленард долу и после, без да светва лампата, отиде до креслото и седна. Докато вървеше, кракът й ритна нещо и го запрати с шумолене нататък по набрания килим — беше оставила един отворен вестник на пода. На облегалката на креслото й имаше мръсна метална табла и стара калаена чиния за пай, преляла от пепел и фасове. Една риза и няколко яки, които наскоро беше изпрала, висяха от връвта над огнището, бледи и изглеждащи като тънка хартия в мрака.

Тя стоя неподвижно за момент, после бръкна в джоба си и извади онзи пръстен. Той й се стори доста масивен, а пръстът, на който някога го носеше, сега беше твърде изтънял, за да го задържи. Когато го взе на улицата, пръстенът още беше топъл от ръката на Вив. Кей седеше в киното, взирайки се невиждащо в буйната трептяща пантомима, която се разиграваше на екрана, и въртеше безкрайно златния обръч в ръка, прокарвайки пръстите си по всичките му малки драскотини и вдлъбнатини… Накрая, неспособна повече да понася това, тя неловко пусна пръстена в джоба си, изправи се, спъна се в краката на няколко зрители, мина бързо пред фоайето и излезе на улицата.

След това тръгна. Отиде пеш до Оксфорд стрийт, Ратбоун плейс и Блумсбъри — неспокойна и търсеща, както беше предположил г-н Ленард. Помисли си да се върне до лодката на Мики и стигна чак до Падингтън, преди да се откаже. Защото какъв беше смисълът? Вместо това влезе в една кръчма и поръча две уискита. Едното от тях за някакво русо момиче — този жест я накара да се почувства по-добре.

След това се върна уморено в Лавендър хил. Сега се чувстваше изтощена. Завъртя пръстена в ръка като в киното, но дори леката му тежест й се стори твърде голяма. Тя се огледа вяло къде да го сложи и накрая го пусна в калаената чиния при фасовете.

Но той блестеше там, сред пепелта, и продължаваше да притегля погледа й, така че след минута тя го извади и го изтърка. Сложи го на тънкия си пръст и стисна юмрук, за да не падне от там.

Къщата беше притихнала. Целият Лондон изглеждаше притихнал. Само след малко от стаята долу се надигна приглушеното боботене на тихо молещия се за нечие здраве г-н Ленард, което й подсказа, че той отново се е захванал здраво с работа, и тя си го представи окъпан в индиговата електрическа светлина, прегърбен и бдителен, как изпраща своята мощна благословия в несигурността на нощта.

Бележки

[1] Става дума за ловкия малък джебчия Джак Доукинс — или Джек Докинс, както е изписан в българското издание на романа на Чарлс Дикенс „Приключенията на Оливър Туист“ от 1979 г. — Б.прев. ↑

[2] Създател и собственик на верига магазини. — Б.прев. ↑

[3] Герой от много популярна песен (1914 г.) на звездата на мюзикхола Ели Шилдс. Бърлингтън Бърти е наконтено денди, което се разхожда по Странд. — Б.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Сара Уотърс Нощна стража (3)

Метаданни

Данни

Нощна стража

Информация

История

Сваляне / Връзки

3.

Сара Уотърс
Нощна стража (3)