Лицето на Хелън беше сухо, топло и гладко, много красиво. Косата й леко се беше накъдрила като на спящо дете. Тя лежа известно време, мигайки с очи, след това се надигна и седна в леглото, като пъхна възглавницата зад гърба си. Направи го тромаво, все още не беше напълно будна. А когато се прозя, сложи ръце на лицето си и разтърка с пръсти ъгълчетата на очите си, за да махне гурелчетата на съня от тях. Очите й бяха леко подпухнали.

— Нали нямаш нищо против, че те събудих? — попита Кей. Беше събота, все още доста рано. Тя беше работила предишната нощ. Но бе станала преди час и вече се беше облякла с хубав, шит по поръчка панталон и пуловер. — Не можех да чакам повече. Виж това.

Тя сложи таблата в скута на Хелън. На нея имаше ваза с книжни цветя, порцеланови канички и чаши и една чиния, захлупена с обърната отгоре й купа. Там беше и розовата кутия с копринената панделка, в която се намираше атлазената пижама.

Хелън разгледа нещата едно по едно, учтиво и леко смутена.

— Какви красиви цветя! Каква хубава кутия!

Личеше си, че се опитва да се събуди с усилие, да се покаже очарована и възбудена. „Трябваше да я оставя да се наспи“, помисли си Кей.

Но тогава Хелън повдигна капачетата на порцелановите канички.

— Сладко — каза тя — и кафе! О, Кей!

Сега нещата изглеждаха малко по-добре.

— Истинско кафе — отвърна Кей. — И виж тук.

Тя повдигна леко обърнатата купа и Хелън я взе. Под нея на хартиена салфетка лежеше един портокал. Кей си беше играла половин час с върха на един нож за плодове, за да издълбае на кората „Честит рожден ден“.

Сега Хелън се усмихна наистина, сухите й устни се разделиха и показаха малките й бели зъби.

— Чудесно е.

— Р-то е малко неравно.

— Съвсем не. — Тя вдигна портокала и го приближи до носа си. — Откъде го взе?

— О, фраснах едно дете по време на затъмнението — отговори смътно Кей и наля кафето. — Отвори си подаръка.

— Само след минута — каза Хелън. — Първо трябва да се изпишкам. Вземи таблата, ако обичаш.

Тя изрита одеялата и изтича до тоалетната. Кей отново ги застла, за да не изстине леглото. Тя усети как от него се надига топлина — осезаема топлина, която лъхна лицето й като пара или дим. Седейки с таблата на крака, Кей подреди отново цветята и се възхити на портокала, макар и леко разочарована от кривото Р.

— Какво плашило изглеждах! — каза Хелън засмяна, когато се върна. — Като Щрувелпетер^[1].

Тя беше измила лицето и зъбите си и се беше опитала да приведе в приличен вид гъстия облак на косата си.

— Не ставай глупава — отвърна Кей. — Ела.

Тя протегна ръка. Хелън я взе и се остави да бъде притеглена в целувка. Устата й беше хладна от студената вода.

После тя седна отново в леглото, а Кей се настани до нея. Те пиеха кафето и ядяха препечени филии с мармалад.

— Изяж си портокала — каза Кей.

— Да го изям ли? — отвърна Хелън, като го въртеше в ръце. — Ще е срамота. Би трябвало да го запазя.

— За какво? Давай!

Хелън скъса кората, обели портокала и го раздели на парченца. Кей взе едно, но каза, че останалото тя трябва да изяде сама. Плодът беше леко кисел и сух — частите му се късаха твърде лесно. Но усещането на сока върху езика ти беше превъзходно.

— Сега си отвори подаръка — каза Кей нетърпеливо, когато довършиха портокала.

— Направо не смея — прехапа устна Хелън. — Такава красива кутия! — Тя я вдигна, отново смутена. Задържа я до ухото си и шеговито я разклати. После започна да повдига капака много внимателно и Кей се засмя.

— Просто го дръпни!

— Не искам да го повредя.

— Няма значение.

— Не — каза Хелън. — Той е много хубав… О! — Тя изглеждаше шокирана. Накрая беше махнала капака и понеже кутията бе наклонена на коленете й, опаковъчната хартия вътре се разтвори и пижамата се плъзна навън като течност, като живак. Тя я гледа за момент, без да помръдне. После, сякаш с нежелание, хвана горнището и го вдигна. — О, Кей.

— Харесва ли ти?

— Много е красива. Твърде красива! Сигурно е струвала цяло състояние! Откъде я взе?

Кей се усмихна, но не отговори. Тя взе единия ръкав и го вдигна.

— Виждаш ли копчетата?

— Да.

— От кост са. И тези на ръкава.

Хелън допря атлаза до лицето си и затвори очи.

— Цветът ти отива — каза Кей. А после, след като Хелън не отговори, продължи: — Наистина ли ти харесва?

— Скъпа, разбира се. Но… Аз не я заслужавам.

— Не я заслужаваш ли? За какво говориш?

Хелън поклати глава и се засмя, като отвори очи.

— Нищо. Просто говоря глупости, това е всичко.

Кей отмести таблата с чашите, чиниите и хартията.

— Облечи я — каза тя.

— Не би трябвало. Не и преди първо да се изкъпя.

— О, глупости. Сложи я. Искам да те видя с нея!

Хелън стана бавно от леглото, свали изтърканата си нощница, обу панталоните на пижамата и ги закопча. Панталоните се стягаха с памучна връв. Горнището се връзваше на кръста. То беше с висока яка като блуза, но понеже беше тежък, атлазът показваше много ясно изпъкналостта на гърдите и зърната й. Ръкавите бяха дълги. Тя ги закопча и ги нави, но те веднага се разгънаха и паднаха почти до върховете на пръстите й. Хелън застана малко срамежливо пред Кей, за да може тя да я огледа.

— Колко изискана изглеждаш! — подсвирна Кей. — Също като Грета Гарбо в „Грандхотел“.

Но всъщност Хелън не изглеждаше изискана. Изглеждаше млада, дребничка и доста официална. Стаята беше студена, а атлазът хладен. Тя потрепери и духна на ръцете си. Опита се отново да навие ръкавите си, едва ли не раздразнено, погледна се веднъж в огледалото и бързо се обърна.

Кей я наблюдаваше с леко свито сърце. Чувстваше любовта си в такива моменти като някакво чудо — струваше й се невероятно, че Хелън, която беше толкова хубава, толкова светла и чиста, изобщо е тук и можеше да я гледаш и докоснеш… Но пък и беше невъзможно да си я представи някъде другаде, с някой друг любовник. Никой друг любовник, знаеше Кей, не би изпитвал към нея същите чувства. Хелън можеше да е родена, израснала, станала възрастна, направила всички странни, сериозни или незначителни неща, които бе сторила само за да стигне сега до това място. Само за да стои боса в една стая в атлазената си пижама, а Кей да я гледа.

Тогава Хелън се отдалечи от огледалото.

— Не се махай — каза Кей.

— Трябва да се изкъпя.

— Не — отвърна Кей. — Не сега.

Тя стана от леглото, пресече стаята и прегърна Хелън. Прокара пръсти по лицето й и я целуна по устните. Плъзна ръка под атлазеното горнище, за да усети гладката топла плът на кръста и гърба й. След това застана зад нея и я хвана за гърдите, чувствайки тежестта им в дланите си. Усети заобленостите на дупето на Хелън, хлъзгането на кожата на закръглените й бедра по атлаза и сложи буза на ухото й.

— Красива си.

— Не съм — каза Хелън.

Кей я обърна към огледалото.

— Не се ли виждаш? Прекрасна си. Разбрах, че си такава още първия път, когато те видях. Тогава държах лицето ти в ръце. Ти беше гладка като перла.

— Спомням си — каза Хелън и затвори очи.

Те отново се целунаха. Целувката им продължи дълго. Но после Хелън се отдръпна.

— Трябва отново да се изпишкам. Съжалявам, Кей. И наистина трябва да се изкъпя.

Атлазът я беше направил хлъзгава. Тя се отскубна от прегръдката на Кей, завъртя глава и се засмя, игрива, но решена на своето — като нимфа, която бяга от сатир. После се върна в банята и затвори вратата. Чу се шум на лееща се вода, свистенето на пламъка в бойлера, а след около минута и търкането на петите й в емайла на ваната.

Кей занесе кафеника до огъня в дневната и го сложи на решетката. След това се върна в спалнята, почисти таблата, оправи леглото и сгъна скъсаната опаковъчна хартия. Вазата с цветята сложи на масата в дневната, до картичките, които Хелън бе получила с вчерашната поща от семейството си в Уърдинг. Като премести един стол, Кей видя под него трохи. Взе от кухнята метла и лопатка и ги измете.

Кей живееше в този апартамент от почти седем години. Беше го взела от една своя бивша любовница, жена, която беше нещо като проститутка (макар че Кей никога не беше казвала това на Хелън) и използваше апартамента с тази цел. Животът на Кей беше доста хаотичен по това време. Тя имаше твърде много пари, пиеше твърде много и препускаше от една нещастна любовна афера към друга… Накрая онази жена се омъжи за бизнесмен и се премести в Мейфеър, а апартаментът остави на Кей като един вид подарък на раздяла.

Кей обичаше това място повече от всяко друго, на което беше живяла. Стаите на апартамента бяха във формата на буквата L и това й харесваше. Както и забавният малък конен двор, към който гледаха прозорците. Складът в съседство някога обслужваше един от магазините за мебели на Тотнъм Корт роуд. Преди войната Кей виждаше от прозорците си как в работилниците му млади момчета и момичета рисуваха гирлянди и купидони по красивите стари маси и столове. Сега работилниците бяха затворени. Складът се използваше за съхраняване на офис мебели за Министерството на търговията. Фактът, че тук имаше толкова много дърво, лакове и бои, правеше бившите конюшни крайно небезопасно място. Но когато Кей си помислеше да се премести, сърцето й се свиваше. Тя изпитваше към апартамента долу-горе същото, което и към Хелън, чувстваше го като тайно, специално, нейно място.

Тя провери дали се е стоплило кафето в кафеника. На камината имаше кутия цигари, което й припомни за табакерата в джоба й. Тя я извади и започна да я пълни. След малко чу как Хелън излезе от банята и започна да се облича. Кей извика през коридора:

— Какво ще правим днес, Хелън? Какво искаш да правим?

— Не знам — отговори Хелън.

— Мога да те заведа до един елегантен ресторант на обяд. Какво ще кажеш?

— Вече си похарчила твърде много за мен!

— О, яж ми топките, както би казала Бинки. Искаш ли един хубав обяд?

Хелън не отговори. Кей затвори табакерата и я сложи обратно в джоба си. Тя наля кафе в чашата на Хелън и го занесе в спалнята. Хелън си беше сложила сутиена, комбинезона и дългите чорапи. Сега сресваше косата си внимателно, опитвайки се да превърне къдриците във вълнички. Пижамата лежеше на леглото, сгъната старателно.

Кей остави чашата на тоалетната масичка и каза:

— Хелън?

— Да, скъпа.

— Изглеждаш ужасно разсеяна. Няма ли някакво място, на което искаш да отидеш? Да речем, в двореца Уиндзор. Или в зоопарка.

— В зоопарка ли? — каза Хелън, като се засмя, но се и намръщи. — Господи, чувствам се като дете, чиято леля му предлага да излязат.

— Ами, така и трябва да се чувства човек на рождения си ден. А и ти спомена Уиндзорския дворец, както и зоопарка, когато говорихме за това миналата седмица.

— Знам — отвърна Хелън. — Извинявай, Кей. Уиндзор… о, няма ли да ни отнеме цяла вечност да стигнем дотам? Няма ли метрото да бъде ужасно пълно? — Тя беше отишла до гардероба и разглеждаше роклите си. — Ти трябва да се върнеш вкъщи до седем заради работата си.

— Има много време до седем — каза Кей. После видя роклята, която Хелън вземаше от закачалката. — Тази ли?

— Не ти ли харесва?

— Това е рожденият ти ден. Облечи онази на Седрик Алън. Харесвам я повече.

— Тя е ужасно елегантна — отвърна Хелън разколебана. Но върна първата рокля и извади друга — тъмносиня с кремави ревери. Тя струваше две лири преди две години. Кей я беше купила, разбира се. Тя беше купила повечето неща на Хелън, особено тези от тогава. Тук-там подгъвът беше леко набръчкан, където платът се бе протрил и трябваше да бъде закърпен отново. Но като изключим това, роклята изглеждаше почти като нова. Хелън я тръсна и я навлече.

— Ела — протегна ръце Кей, — аз ще те закопчея.

Хелън отиде при нея, обърна се с гръб и вдигна косата си. Кей нагласи роклята на раменете й, придърпа двете половини и започна да закопчава кукичките отдолу нагоре. Правеше го бавно. Винаги й беше харесвал видът и допирът до женския гръб. Тя харесваше например вида на вечерна рокля върху голи рамене, нейната изпънатост, начина, по който приближените лопатки на гърба разкриват за момент бельото или розовата, притисната плът отдолу… Гърбът на Хелън беше твърд — не мускулест, но здрав, жилав. Вратът й беше хубав, покрит от светли косми. Когато закопча последната кукичка, Кей се наведе и го целуна. След това прегърна Хелън през кръста, сложи ръце на корема й и я придърпа към себе си.

Хелън поглади с буза брадичката на Кей.

— Мислех, че искаш да излизаме.

— Да, но ти изглеждаш толкова хубава в тази рокля.

— Може би трябва да я сваля, ако тя извиква у теб такива чувства.

— Може би аз трябва да я съблека вместо теб.

— Бъди разумна, Кей — каза Хелън и се отдръпна.

— Добре — засмя се Кей и я остави да се отдалечи. — Е, какво ще кажеш за зоопарка?

Хелън се беше върнала до тоалетната масичка и си слагаше обиците.

— Зоопаркът — повтори тя и отново се намръщи. — Добре, може би. Но няма ли да изглежда смешно? Две жени на нашата възраст.

— Какво значение има това?

— Никакво — каза Хелън след момент. — Предполагам, че няма.

Тя седна и си обу обувките, като наклони глава, така че косата й падна на лицето.

— Не искаш ли да поканим и други хора? — добави тя небрежно, докато Кей излизаше от стаята.

— Други хора? — повтори Кей изненадана и се обърна. — Искаш да кажеш като Мики?

— Да — каза Хелън след секунда. А после добави: — Не, това беше просто хрумване.

— Искаш ли да се отбием при Мики по пътя?

— Не. Няма нужда наистина. — Тя се изправи, смеейки се на себе си, с лице, зачервено от усилието да се наведе и да завърже връзките си.

В края на краищата не отидоха в зоопарка. Хелън каза, че всъщност не й харесва идеята да гледа толкова много малки нещастни създания в техните клетки и кафези. Вместо това тръгнаха пеш, видяха един автобус за Хампстед, затичаха се и го хванаха. Слязоха на Хай стрийт и обядваха сардини и пържени картофи в едно малко кафене. Погледнаха в две антикварни книжарници, а след това тръгнаха през хубавите, изискани, заобиколени от тухлени къщи улици към Хийт. Вървяха хванати под ръка — Хелън нямаше нищо против факта, че са две жени, защото човек очакваше да види жени в събота следобед на Хампстед Хийт, или поне тя смяташе така. Това беше място за обикновени, енергични жени, стари моми и кучета.

Всъщност имаше и много млади двойки. Едно-две момичета носеха панталони като Кей. Повечето бяха във военни униформи или в лишеното от всякакво очарование строго облекло, което по онова време минаваше за най-добро за уикендите. Момчетата бяха в бойни дрехи — от каки до морскосиньо с всички цветове и оттенъци помежду им: това бяха униформите на Полша, Норвегия, Канада, Австралия и Франция.

Денят беше студен. Небето беше толкова бяло, че те заболяваха очите. Кей и Хелън не бяха идвали в Хийт от по-миналото лято, когато ходиха да се къпят в Дамския басейн, който помнеха, обкръжен от буйна красива зеленина. Но сега дърветата бяха напълно голи и тук-там откриваха жестоките огради от бодлива тел на противовъздушните батареи и друго военно снаряжение. Падналите преди месеци листа се бяха превърнали в киша, поръбена от сланата — тя изглеждаше нездрава като гниещ плод. Земята беше издълбана от шрапнели или намачкана от дебелите гуми на военните камиони. А на запад имаше огромни изкопи и ями, откъдето вземаха земя, за да допълват с нея торбите с пясък.

Кей и Хелън се опитваха да заобикалят най-лошите места, като ходеха сякаш безцелно, но по по-усамотените пътеки. Там, където две от тях се събираха, те тръгнаха на север. Пътеката ги изведе нагоре, после надолу през гората и след пет минути те стигнаха до едно езеро. Водата беше замръзнала по цялата му повърхност. Десетина патици се бяха скупчили на едно островче от клонки, като бежанци.

— Горките — каза Хелън и стисна ръката на Кей. — Ще ми се да бяхме донесли малко хляб.

Те се приближиха до водата. Ледът беше тънък, но очевидно здрав, защото бе покрит с пръчки и камъни, които хората бяха хвърляли по него в опит да го разбият. Кей си свали ръкавиците (защото между другото тя се беше облякла дебело — с ръкавици, палто с колан, шал и барета), взе един камък и го хвърли само заради удоволствието да го види как подскача. После отиде до ръба на езерото и натисна леда с върха на обувката си. Две деца дойдоха да я гледат. Тя им показа сребърните мехурчета, които се кълбяха под повърхността на леда, после клекна и го разкърти с ръцете си, изкарвайки големи назъбени парчета, които разби на по-малки, за да могат децата да ги вземат и да ги мятат или да ги тъпчат с токовете на обувките си. Когато се разбиеше, ледът ставаше на бял прах — също като този от счупено стъкло на някое място, ударено от бомба.

Хелън стоеше там, където я беше оставила Кей, и я наблюдаваше. Тя беше пъхнала скритите си в ръкавици ръце в джобовете, бе вдигнала яката на палтото си и носеше хлабава вълнена шапка като шотландска барета, спусната ниско над веждите й. Изражението й беше странно, усмивката й бе едновременно нежна и притеснена. Кей измъкна едно последно парче лед за децата и се върна при нея.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо — поклати глава Хелън и се усмихна истински. — Беше ми приятно да те наблюдавам. Изглеждаше като момче.

Кей тупаше ръце, за да ги стопли и да изтръска мръсотията от тях.

— Ледът превръща всички в момчета, не е ли така? — каза тя. — Когато бях дете, езерото у дома понякога замръзваше. То беше много по-голямо от това. Или пък на мен ми се е струвало голямо тогава. С Томи и Джералд често ходехме на него. Бедната ми майка! Тя мразеше това, мислеше, че всички ще се удавим. Аз не я разбирах. Естествено всички момчета, които тя познаваше, загиваха едно след друго… Студено ли ти е?

Хелън беше потреперила.

— Малко — кимна тя.

— Тук някъде има млечен бар — огледа се Кей. — Можем да си вземем по един чай. Искаш ли?

— Да, добре.

— Трябва да си вземеш също един сладкиш или кифла, по случай рождения ти ден. Не мислиш ли?

— Не съм сигурна, че искам, наистина — сбърчи нос Хелън. — Каквото и да вземем, сигурно ще е ужасно.

— Ох, трябва — настоя Кей.

Тя смяташе, че знае къде е млечният бар. Затова хвана под ръка Хелън, придърпа я по-близо до себе си и я поведе по една пътека. Те обаче вървяха двайсет минути, без да намерят нищо. Тъй че се върнаха до замръзналото езеро и тръгнаха по друга пътека.

— Ето го! — каза по едно време Кей.

Но когато се приближиха до сградата, видяха, че тя беше наполовина изгоряла, а тухлената стена бе почерняла, прозорците бяха разбити, а завесите — станали на парцали. Един надпис на вратата гласеше „Ударена миналата събота“. Под нея някой беше закрепил тъжно изглеждащо хартиено британско знаме като тези, които някога, преди войната, децата забиваха на пясъчните замъци.

— По дяволите! — възкликна Кей.

— Няма значение — каза Хелън. — Всъщност не исках нищо.

— Сигурно има такъв някъде другаде.

— Ако пия чай, само ще ми се доходи до тоалетна.

— Скъпа, ще ти се доходи до тоалетна, каквото и да правиш — засмя се Кей. — А и това е твоят рожден ден. Трябва да изядеш един сладкиш.

— Твърде съм стара за сладкиши! — каза Хелън с нотка на нетърпение, извади кърпичката си и си издуха носа. — Господи, колко е студено! Нека да продължим да вървим.

Тя отново се усмихваше, но изглеждаше на Кей далечна, някак разсеяна. Може би причината беше просто времето. Трудно беше да си весел, разбира се, в толкова студен ден.

Кей запали цигари и за двете. Те отново се върнаха до езерото и продължиха през гората, като сега вървяха по-бързо, опитвайки се да се стоплят.

От тази страна пътеката започна да изглежда по-позната на Кей. Внезапно тя си спомни един следобед, който преди време беше прекарала тук… И без да мисли, каза:

— Знаеш ли, струва ми се, че веднъж съм идвала тук с Джулия.

— С Джулия ли? Кога е било това? — попита Хелън.

Тя се опитваше да говори непринудено, но беше смутена. „По дяволите!“, помисли си Кей. Но каза:

— О, преди години, не знам точно. Спомням си един мост, нещо такова.

— Какъв мост?

— Просто мост. Смешен малък мост, в стил рококо, над едно езерце.

— Къде беше той?

— Мисля, че беше някъде тук, но сега не съм сигурна. Предполагам, това е едно от нещата като Шангри-Ла^[2], която можеш да намериш само когато не я търсиш.

Прищя й се да не беше казвала нищо. Помисли си, че Хелън показва престорен интерес към моста — впрочем преигравайки малко, — за да заглади неловкостта, предизвикана от споменаването на името на Джулия. Продължиха нататък. Кей тръгна не много убедено в една посока, после в друга. Вече беше готова да се откаже, когато пътеката внезапно се разшири и те се оказаха точно на мястото, което тя търсеше.

Мостът изобщо не беше толкова очарователен, колкото тя си го спомняше. Той беше по-прост, изобщо не бе рококо. Но Хелън веднага се качи на него и се загледа в езерцето долу, сякаш очарована.

— Представям си Джулия тук — каза тя усмихната, когато Кей дойде при нея.

— Така ли?

На нея не й се искаше особено да мисли за Джулия. Тя постоя за секунда, гледайки надолу към новото езерце — то беше замръзнало и покрито с боклуци като предишното и имаше своя собствена група от разпръснати патици бегълки. После се обърна към Хелън и се загледа в профила й, в бузата и гърлото й, които бяха поруменели от нещо, което най-сетне изглеждаше истинска възбуда и интерес. Зад вдигнатата й яка Кей забеляза кремавия ревер на роклята, а под него — гладката чиста кожа. Спомни си как стоеше в спалнята и закопчаваше хубавата рокля. Спомни си плъзгането на атлазената пижама и топлата тежест на гърдите на Хелън в дланите си.

Това отново я изпълни с желание. Тя хвана ръката на Хелън и я придърпа към себе си. Хелън се обърна, видя изражението й и се огледа наоколо притеснена.

— Някой може да дойде. Недей, Кей! — каза тя.

— Недей какво? Всичко, което правя, е да те гледам.

— Става дума именно за начина, по който ме гледаш.

Кей вдигна рамене.

— Бих могла да… — Тя сложи ръка на едната обица на Хелън и започна да я развива. После каза по-тихо: — Ето. Може да ти оправям обицата. Все едно че се е била закачила за нещо. Първо ще трябва да я развия ето така, нали? Всеки друг би го направил. Ще трябва да бутна назад косата ти, това би било съвсем естествено. Може да се наложи да се приближа…

Докато говореше, тя махна обицата и поглади с пръсти студената гола долна част на ухото й.

— Някой може да дойде — трепна Хелън.

— Не и ако сме бързи.

— Не ставай глупава, Кей.

Но все едно, Кей я целуна. Хелън почти грубо се изскубна. Защото някой наистина дойде — една приятно изглеждаща жена, която разхождаше куче. Тя се появи беззвучно от другата страна на моста, направо изникна от нищото.

Кей вдигна обицата и каза с възможно най-обикновено звучащ глас:

— Не, няма смисъл. Страхувам се, че ти ще трябва да си я оправиш.

Хелън се обърна с гръб към нея и застана вцепенено, сякаш абсолютно погълната от някакъв малък детайл на гледката отдолу.

Докато жената минаваше край тях, Кей срещна погледа й и се усмихна. Жената се усмихна в отговор — но някак несигурно, както се стори на Кей. Тя сигурно беше зърнала края на тяхната прегръдка, но се колебаеше какво да мисли — бе озадачена и объркана. Кучето притича и подуши краката на Хелън. Мина цяла вечност, докато то си тръгне.

— Смътс! — извика жената с все по-почервеняващо лице. — Смътс! Лошо куче!

— Господи! — каза Хелън, когато те си отидоха. Тя наклони глава, за да си сложи отново обицата, с ръце на челюстта и пръсти, които нервно завъртаха малкия винт.

— Е, и какво? — засмя се Кей. — Сега не е проклетият деветнайсети век.

Но Хелън не се усмихна. Устата й беше стисната почти в гримаса, докато тя се занимаваше с обицата. И когато Кей се опита да й помогне, Хелън се дръпна рязко встрани. Кей се отказа. „Какъв шум за нищо“, помисли си тя. После отново извади цигарите си и предложи на Хелън, но тя поклати отрицателно глава. Те продължиха нататък мълчаливо, без да се държат под ръка.

Върнаха се на пътеката, по която бяха дошли, и без да обсъждат това, я пресякоха и тръгнаха по друга, водеща на юг. Тя стигаше — както видяха след момент — до хълма на Парламента. Отначало наклонът беше лек, но скоро стана стръмен и Кей погледна косо Хелън и я видя как върви поривисто, задъхана. Изглеждаше ядосана, сякаш очаква подходящ повод да започне да се оплаква и да я обвинява… Но тогава стигнаха до върха на хълма и видяха разкриващата се гледка. Изражението на Хелън се промени, изчисти се от гнева, отново стана спокойно и приятно.

Оттук се виждаше целият град с всичките му забележителности. И поради разстоянието, както и пушека на толкова много комини, увиснал в студения неподвижен въздух като рибарска мрежа във вода, дори купчините руини и изтърбушените сгради без покриви имаха някакъв зацапан чар. В небето летяха четири-пет аеростата, които сякаш се увеличаваха и намаляваха, докато се въртяха и носеха във въздуха. Приличаха на прасета в животински двор, помисли си Кей. Те придаваха на града по-весел и уютен вид.

Няколко души правеха снимки.

— Това там е катедралата „Свети Павел“ — казваше едно момиче на приятеля си, американски войник. — Онова е сградата на Парламента. Онова…

— Говорете по-тихо — каза й на висок глас един мъж. — Наоколо може да има шпиони.

Момичето млъкна.

Хелън и Кей стояха и съзерцаваха гледката като всички други, заслонили с ръце очите си от блясъка на побелялото небе. После малко по-нататък по пътеката се освободи една пейка и Кей се спусна да я заеме. Хелън дойде при нея с по-бавна походка. Тя седна, наведе се напред смръщена от светлината и продължи да гледа съсредоточено града.

— Не е ли чудесно? — каза Кей.

— Наистина — кимна Хелън. — Ще ми се само да не беше толкова задимено.

— Но тогава не би било толкова очарователно. Така е романтично.

Хелън продължи да се взира.

— Това там е гарата Сейнт Панкреас, нали? — посочи тя с ръка, като говореше тихо и се огледа за онзи бдителен мъж.

— Да, би трябвало да е тя — погледна натам Кей.

— А това е сградата на университета.

— Да. Какво търсиш? Ратбоун плейс? Съмнявам се, че можем да го видим оттук.

— А онова там е Възпитателният дом — каза Хелън, като че ли не я беше чула.

— Той е по на запад от Корам Фийлдс, и по на юг. — Кей отново погледна и посочи с ръка: — Онова там е Портланд плейс, мисля. Той е по-близо до тук.

— Да — отговори неопределено Хелън.

— Виждаш ли го? Не гледаш в правилната посока.

— Да.

— Скъпа, ти не… — каза Кей, като сложи ръка на китката на Хелън.

— Господи! — прекъсна я тя и рязко отдръпна ръката си. — Трябва ли да ме наричаш така?

Тя говореше почти със съскане, оглеждайки се като преди малко. Лицето й беше побеляло от студ и от раздразнение. Червилото изпъкваше много ярко на устните й.

Кей обърна глава. Изведнъж тя почувства прилив не толкова на гняв, колкото на разочарование — разочарование от времето, от Хелън, от деня; от цялото проклето нещо.

— За бога! — каза Кей.

Тя запали нова цигара, без да предложи на Хелън. Димът горчеше в устата й като вкиснатото й настроение.

След малко Хелън каза тихо:

— Съжалявам, Кей.

Тя беше уловила ръце в скута си и ги гледаше със сведен поглед.

— Какво, за бога, става с теб?

— Чувствам се малко тъжна, това е всичко.

— Постарай се да не изглеждаш така, или… — Кей хвърли цигарата си и понижи глас. — Или ще трябва да те прегърна. А помисли си колко неприятно ще ти бъде това.

Нейното настроение отново се промени. Огорчението си беше отишло, беше потънало толкова бързо, колкото и бе изплувало. Разочарованието, в края на краищата, беше твърде трудно за понасяне нещо. Вместо това тя се почувства изпълнена с нежност. Чак я заболя сърцето.

— И аз съжалявам — каза тя нежно. — Предполагам, че рождените дни никога не са толкова забавни за хората, които ги имат, колкото за околните.

— Не би трябвало да ми харесва да бъда на двайсет и девет — усмихна се Хелън тъжно, като вдигна глава. — Това е смешна възраст, не е ли така? Много по-добре е да я прескочиш и да станеш направо на трийсет.

— Това е съвършена възраст — каза Кей с нещо от нейната предишна галантност. — Поне при теб. Всяка възраст ще е така с теб.

— Недей, Кей — трепна Хелън. — Недей… Не бъди толкова мила с мен.

— Да не бъда мила с теб!

— Недей — Хелън поклати глава. — Аз не го заслужавам.

— Каза това и сутринта.

— Вярно е, затова. Аз…

Тя отново погледна към Лондон, в същата посока, в която се беше взирала и преди, и не довърши. Кей я наблюдаваше объркана. После потърка ръката й нежно с кокалчетата на пръстите си.

— Хей — каза тихо тя, — няма значение. Исках да направя деня специален, това е всичко. Но може би не трябва да очакваш специални дни във военно време. Следващата година — кой знае? Войната може да е свършила. Тогава ще го направим, както трябва. Ще те заведа някъде! Ще те заведа във Франция! Искаш ли?

Хелън не отговори. Тя се беше обърнала към Кей и я гледаше в очите, а погледът й стана сериозен. След минута Хелън каза шепнешком:

— Няма ли да ти омръзна, Кей, такава — гадна и свадлива стара мома?

В първия момент Кей не можа да отговори. После каза със същия нисък глас:

— Ти си моето момиче, нали така? Никога няма да ми омръзнеш, знаеш това.

— Може да ти омръзна.

— Не, никога. Ти си моя завинаги.

— Ще ми се да бе така — отвърна Хелън. — Ще ми се… Ще ми се светът да беше различен. Защо да не бъде различен? Противно ми е, че трябва да се крия и… — Тя изчака, докато една жена и съпровождащият я мъж отминат, хванати за ръка. После заговори още по-тихо: — Противно ми е да се крия и да се извъртам като червей. Ако можехме да се оженим, или нещо такова…

Кей примигна и погледна встрани. Това беше една от трагедиите на нейния живот — че не можеше да бъде като мъж за Хелън: да я направи своя жена, да й даде деца… Тя седяха мълчаливо за минута, загледани отново в града, но невиждащи нищо от него.

— Нека да те заведа вкъщи — каза тихо Кей.

Хелън си играеше с едно копче на палтото си.

— Ще имаме само един-два часа на разположение, преди ти да трябва да излезеш.

— Е, сещам се за добър начин да запълня един-два часа — отвърна Кей, като се принуди да се усмихне.

— Знаеш какво имам предвид — каза Хелън. Тя отново вдигна поглед и тогава Кей видя, че Хелън почти се е разплакала. — Не можеш ли да останеш с мен вкъщи тази нощ, Кей?

— Хелън — каза Кей притеснена, — какво има?

— Просто… Не знам. Бих искала да можеш да останеш с мен, това е всичко.

— Не мога. Не мога. Трябва да отида там. Знаеш, че трябва.

— Ти винаги си там.

— Не мога, Хелън… Господи, не ме гледай така! Ако трябва да мисля за теб, как стоиш нещастна вкъщи, аз ще…

Те се бяха приближили една до друга. Но и сега, като преди, по пътеката се зададоха мъж и момиче, които приближиха пейката им и Хелън се отдръпна. Тя извади кърпичка и си изтри очите. Кей гледаше двойката — която беше спряла, за да съзерцава гледката като всички други — и й идеше да ги убие. Подтикът да вземе Хелън в обятията си и съзнанието, че не трябва да го прави, я караха да трепери, направо й призля.

Когато двойката продължи нататък, Кей погледна отново Хелън и каза:

— Обещай ми, че няма да бъдеш нещастна тази вечер.

— Ще бъда извън себе си от радост — отвърна Хелън нещастно.

— Обещай ми, че няма да бъдеш самотна. Обещай ми… Обещай ми, че ще отидеш в кръчмата, ще се напиеш и ще си хванеш някое момче, някой войник…

— Така ли искаш да направя?

— Би ми харесало — каза Кей. — Не, би ми било ужасно противно, знаеш това. Ще скоча в реката. Ти си единственото нещо, което прави тази проклета война поносима.

— Кей…

— Кажи ми, че ме обичаш — прошепна Кей.

— Наистина те обичам — каза Хелън. Тя затвори очи, сякаш за да го почувства по-добре или за да го покаже. Гласът й отново стана сериозен: — Наистина те обичам, Кей.

— Е, синко, как си? — каза бащата на Дънкан, когато седна заедно с Вив. — Добре ли се отнасят с теб?

— Да, струва ми се — отговори Дънкан.

— А?

Дънкан прочисти гърлото си и повтори:

— Казах да, добре се отнасят.

Баща му кимна, направил ужасна гримаса, опитвайки се да разбере думите. Дънкан знаеше, че това беше възможно най-лошата обстановка за него. В помещението имаше шест маси, като тяхната беше последната. На всяка маса седяха по двама затворници от едната страна и техните посетители от другата. Всички викаха. Съседът на Дънкан се казваше Леди, чиновник от пощата, влязъл в затвора за фалшификация на парични записи, а жена му седеше до Вив. Дънкан я беше виждал и преди. Тя направо побъркваше Леди всеки път, когато дойдеше.

— Ако мислиш, че съм щастлива — казваше тя сега — от това, че такава жена идва в дома ми…

На масата до нея седеше едно момиче с бебе, което поклащаше бебето нагоре-надолу, опитвайки се да го накара да се усмихне на баща си. Но то плачеше — виеше с отворена уста като сирена, след това поемаше дълбоко въздух, при което цялото потръпваше, и пак започваше да вие. Помещението беше просто една малка затворническа стая, с обикновените затворени прозорци. И миришеше на обикновените затворнически миризми — немити крака, прокиснали парцали за бърсане, лоша храна и лош дъх. Но над обикновените миризми се носеха и други, много по-смущаващи — на парфюм, на грим, на фризьорски препарати, миризми на деца, на улично движение, на кучета, на тротоар, на открития въздух навън.

Вив си сваляше палтото. Тя носеше блуза с цвят на лавандула с малки перлени копчета, които привлякоха погледа на Дънкан. Той беше забравил, че има и такива копчета. Забравил беше какви са те на пипане. Искаше му се да се пресегне през масата и да хване едно само за секунда между палеца и показалеца си.

Вив забеляза, че той я гледа, размърда се неловко и сгъна палтото в скута си.

— Как си наистина? — попита тя, след като го направи. — Добре ли си?

— Да, добре съм.

— Изглеждаш ужасно бледен.

— Така ли? Каза това и предишния път.

— Винаги забравям.

— Как мина предишният месец, синко? — каза баща му гръмко. — Страшничко, а? Казах на мисис Кристи: Фрицът не ни дава почивка, обърна ни с главата надолу. Но какво изживяхме преди една-две нощи! Толкова силни взривове, че ме събудиха! Това ще ти даде представа колко лошо беше.

— Да — отвърна Дънкан и се опита да се усмихне.

— Къщата на мистър Уилсън остана без покрив.

— Къщата на мистър Уилсън?

— Знаеш го.

— Където ходехме, когато бяхме малки — каза Вив, виждайки, че Дънкан се мъчи да си спомни. — Мъжът и сестра му, които ни даваха бонбони. Не си ли спомняш? Имаха една малка птичка в клетка. Ти често искаше да я храниш.

— … такава голяма дебелана — казваше сега жената на Леди — с подобни навици! Направо ми се обърна стомахът…

— Не си спомням — отвърна Дънкан.

Баща му поклати глава с малко закъснение заради глухотата си.

— Не, направо не можеш да повярваш, когато всичко стихне — каза той. — От грохота ще си помислиш, че целият свят е смачкан на пихтия. Шокираш се, като видиш, че толкова много къщи още стоят непокътнати. Като при бомбардировките едно време. Това сега го наричат „Малкия блиц“, нали? — Последните думи той адресира към Вив. След това отново се обърна към Дънкан: — Ти сигурно не го усещаш толкова силно тук?

Дънкан си помисли за тъмнината, викащия Гигс, пазачите, които слизат в убежището. Той се размърда на стола си и каза:

— Зависи какво имаш предвид под „усещаш“.

Но сигурно беше промърморил това. Баща му наклони глава на една страна и пак направи гримаса:

— Какво каза?

— Зависи какво… Господи! Не, ние не го усещаме толкова много.

— Значи не — отвърна баща му снизходително. — Така си и мислех.

Г-н Даниелс вървеше нагоре-надолу зад затворниците, влачейки обувки по пода. Бебето продължаваше да реве. Бащата на Дънкан се опитваше да срещне погледа му, гримасничейки. Няколко маси по-нататък седеше Фрейзър с родителите си. Дънкан едва ги забелязваше. Майка му беше облечена в черно, с шапка с воалетка, сякаш отиваше на погребение. Лицето на баща му беше червено като тухла. Дънкан не можеше да чуе какво си говорят. Но виждаше облегнатите на масата ръце на Фрейзър, чиито покрити с мазоли пръсти се движеха непрестанно.

— Татко го преместиха в друг цех, Дънкан — каза Вив.

Той отново я погледна и примига, а тя докосна ръката на баща им и му заговори в ухото:

— Тъкмо казвах на Дънкан, татко, че са те преместили в друг цех.

— Така е — кимна той.

— О, наистина ли? — каза Дънкан. — Добре ли е там?

— Не е много зле. Сега работя с Бърни Лоусън.

— Бърни Лоусън ли?

— И Джун, дъщерята на мисис Гифорд. — Бащата на Дънкан се усмихна и започна да му разказва някаква история… Дънкан почти веднага й изгуби нишката. Но баща му не разбра. Той говореше за всички онези малки шеги и интриги от фабриката, като че ли Дънкан още си беше вкъщи. — Стенли Хибърт, Мюриъл и Фил — казваше баща му сега. — Трябваше да видиш лицата им! Аз казах на мис Огилви…

Дънкан си спомняше някои от имената, но хората зад тях бяха смътни като призраци. Той гледаше как думите се оформят на устните на баща му и по изражението му разбираше кога да кима и да се усмихва, сякаш сам беше глух.

— Те казаха да ти предам много поздрави, между другото — завърши баща му. — Винаги питат за теб. И Памела ти праща много поздрави, разбира се. Каза да ти предам, че съжалява, задето повече не може да идва да те посещава.

Дънкан отново кимна, забравил за момент коя беше Памела. После се сети, леко стреснат, че това е другата му сестра… Тя беше идвала да го види може би три пъти през трите години, в които той беше тук. Дънкан нямаше нищо против. Вив и баща му обаче винаги изглеждаха смутени от това.

— Трудно е, когато има бебета — каза Вив.

— О, да — хвана се за тази причина баща им. — Това прави нещата трудни. Не можеш да доведеш децата тук. Освен ако не ги водиш да видят баща си. Това, разбира се, е различно. Да знаете. — Той погледна към момичето с ревящото бебе и се опита неуспешно да сниши гласа си. — Че аз не бих искал никой от вас, деца, да ме вижда на място като това, ако ставаше дума за мен. Тук не е хубаво. Не ти дава хубави спомени. Никак не ми харесваше и да виждате майка си по онова време в болницата.

— Хубаво е за бащите обаче — каза Вив. — Било е хубаво за майка, предполагам.

— О, да, това е така.

Дънкан отново плъзна поглед надолу по стаята към родителите на Фрейзър. Този път видя и самия него, как също гледаше по протежение на масите. Той срещна погледа на Дънкан и леко изви ъгълчетата на устата си. След това погледна с интерес баща му и Вив… Дънкан си помисли за изтърканото палто на баща си, наведе глава и започна да чопли парченца лак по масата.

Ръцете му бяха чисти, защото тази сутрин се беше погрижил да ги измие и да си изреже ноктите. Панталоните му имаха остър ръб, понеже ги беше сложил под дюшека миналата нощ. Косата му беше гладко вчесана и намазана със смес от восък и маргарин. Всеки път си представяше как ще изглежда, когато го доведат тук, и искаше баща му и Вив да го погледнат и да бъдат някак впечатлени от него. Искаше те да си помислят: „Той е нашата гордост!“ Но някъде по това бреме на посещението им настроението му винаги започваше да спада. Двамата с баща си никога не бяха имали какво да си кажат, дори преди години. И разочарованието му — от баща му, от себе си, дори и от Вив — започваше да се надига и почти го задушаваше. Започваше да желае, някак извратено, да бе дошъл с мръсни нокти и невчесана коса. Разбираше, че това, което наистина искаше, беше Вив и баща му да видят, че той живее в мръсотия. Искаше те да му кажат, че той е нещо като герой, задето прави това, без да се оплаква или да се превръща в животно. Фактът, че всеки път те говореха с него за обикновени неща — сякаш бяха дошли да го посетят в някоя болница или пансион, а не в затвора, — превръщаше разочарованието му в гняв. Понякога толкова силен, че едва се сдържаше, като погледне лицето на баща си, да не се нахвърли върху него и да го удари.

Той почувства, че е започнал да трепери. Ръцете му стояха облегнати на масата пред него и сега започнаха да подскачат. Затова той ги отдръпна и ги сгъна в скута си. Погледна часовника в стаята за посещения. Оставаха още единадесет минути…

Бащата на Дънкан отново правеше гримаси към бебето, което беше притихнало, а Дънкан и Вив гледаха безцелно из стаята. „Аз ги отегчавам“, помисли си той. Представи си тях тримата като хора в ресторант, които вече няма какво да си кажат и са стигнали до тази точка в една скучна вечер, когато става приемливо да започнат да изучават другите посетители, да забелязват малки странности и недостатъци. Отново погледна часовника — още десет минути. Но ръцете му продължаваха да треперят. Той почувства и че започва да се поти. Изведнъж в него се надигна поривът да направи някоя гадост, нещо отвратително и да накара Вив и баща си да го намразят. Но баща му се обърна към него и попита добродушно:

— Кое е онова момче, синко, там в края?

А Дънкан отговори с голямо презрение, сякаш въпросът беше пълна глупост:

— Това е Патрик Грейсън.

— Той изглежда много симпатичен, нали? Отскоро ли е тук?

— Не. Видя го и миналия път. Тогава също каза, че е много симпатичен. Срокът му почти е изтекъл.

— Така ли? Басирам се, че е доволен. А сигурно и жена му.

— Мислиш ли? — изкриви устни Дънкан. — Той ще отиде в армията веднага щом излезе оттук. Може би е по-добре да си стои в затвора. Тук поне я вижда веднъж месечно. А и, разбира се, няма опасност някой да му пръсне главата.

Баща му се опитваше да следи думите по устните му.

— Е, предполагам, че момчето ще е доволно да даде своя дял — каза после той неясно и отново обърна глава. — Да, наистина е симпатяга.

— Защо не отидеш да седнеш при него вместо при мен, щом като го харесваш толкова много? — избухна Дънкан.

— Какво? — попита баща му, като се обърна към него.

— Дънкан! — каза Вив.

Но той продължи:

— Предполагам, че би предпочел аз да съм като него. Предполагам, би предпочел аз да изляза и да отида в армията, за да ми отнесат главата. Сигурно би предпочел армията да ме превърне в убиец…

— Дънкан — каза отново Вив, като изглеждаше стресната, но също и уморена, — не ставай глупав.

Баща му обаче губеше търпение.

— Не говори такива проклети глупости — каза той. — Да отидеш в армията, за да ти отнесат главата? Какво знаеш ти за това? Ако беше отишъл в армията, когато трябваше…

— Татко! — каза Вив.

Но той я пренебрегна или не я чу.

— Да опита от военната служба, ето какво му е нужно — каза той, като се размърда на мястото си. — Как може да се говори така! Срамувам се! Разбира се, че съм много и страшно засрамен!

— Дънкан не искаше да каже нищо особено с това, татко — докосна ръката му Вив. — Нали, Дънкан?

Той не отговори. Баща му го гледа втренчено една-две секунди, после каза:

— Ти не знаеш какво е срамът, тук вътре! Но ще го разбереш, когато излезеш. Ще го разбереш още първия път, когато се разминеш с онази жена и мъжа й на улицата…

Той имаше предвид родителите на Алек. Но за нищо на света не би могъл да произнесе името му. И сега сподави думите, преглътна ги с усилие. Лицето му се беше изчервило.

— Дали ме е срам! — каза той отново и погледна Дънкан. — Какво искаш да ти кажа, момче?

Дънкан вдигна рамене. Сега и той се чувстваше засрамен. Но, странно, също и по-добре, задето това се бе случило. Той отново започна да чопли масата и каза тихо, но ясно:

— Не идвай, ако се чувстваш така.

— Да не идвам? — избухна отново баща му. — За какво говориш, как така да не идвам? Ти си ми син, нали така?

— Е, и?

Г-н Пиърс отвърна глава възмутено.

— Дънкан! — каза Вив.

— Какво? Не е нужно да идва.

— За бога, Дънкан!

Сега той беше започнал да се усмихва, но не от удоволствие. Чувствата му се мятаха като луди. Те бяха като хвърчило в бурята — всичко, което Дънкан можеше да направи, за да запази равновесие, беше да държи здраво връвта… Той прекара ръка по устата си и каза:

— Съжалявам.

Баща му вдигна глава, а лицето му се изчерви дори още повече:

— На какво се усмихва той?

— Не се усмихва наистина — каза Вив.

— Ако майка му беше тук… Нищо чудно, че ти си зле.

— Остави това, татко.

— Вивиан не е добре — обърна се г-н Пиърс агресивно към Дънкан. — Трябваше да спре на идване насам. Последното, от което се нуждае, е някоя от твоите глупости. Трябва да си благодарен, че изобщо идва да те види! Много сестри не биха си дали труда, казвам ти.

— Те нямат представа какво е — каза жената на Леди, намесвайки се в разговора. Тя, разбира се, беше чула всичко. — Седят си тук. Получават си вечерите. Изобщо не мислят какво ни е на нас навън.

Вив направи някакъв жест, но не отговори. Изражението й беше мрачно. Дънкан се вгледа в лицето й и видя нещо, което не беше забелязвал преди — бледността, която личеше под грима, сенките под зачервените очи. Изведнъж той си помисли, че баща му е прав. Отврати се от себе си, задето така е развалил нещата. „Тя е най-добрата, най-хубавата сестра, която човек може да има!“, помисли си той ентусиазирано, като продължаваше да гледа Вив. Искаше му се да привлече вниманието на другите мъже към нея. „Вижте — искаше му се да извика — каква чудесна сестра имам!“

Беше му нужна цялата сила на волята, за да продължи да седи тук мълчаливо, обзет от тягостни чувства. Той погледна г-н Даниелс, копнеейки да го чуе да извика, че времето за посещения е свършило. И накрая с голямо облекчение го видя как сверява часовника си с този на стената, после отключва един шкаф и вади оттам звънец. Той удари два пъти нерешително звънеца и бъркотията от гласове изведнъж стана по-шумна. Чу се звукът от бутнатите назад столове. Хората ставаха бързо, сякаш и те като Дънкан бяха облекчени. Бебето трепна в ръцете на майка си и отново започна да реве.

Бащата на Дънкан се изправи мрачно и си сложи шапката. Вив погледна Дънкан по начин, който казваше: „Добре го направи, няма що!“

— Съжалявам — каза той.

— И има защо. — Те говореха много тихо, за да не ги чуе баща им. — Ти не си единственият, който е зле. Опитай се да си помислиш за това.

— Добре. Просто… — той не можеше да обясни. Вместо това каза: — Наистина ли не си добре?

— Добре съм — отвърна тя, като погледна встрани. — Просто съм уморена, това е всичко.

— Заради нападенията?

— Да, така предполагам.

Той я наблюдаваше как стана и наметна палтото си. Блузата й с цвят на лавандула и с малките си перлени копчета се скри под него. Когато наведе глава, косата й падна над лицето и тя я бутна обратно зад ухото си. Той отново видя колко бледа е Вив под пудрата си.

Не им беше позволено да се целуват или прегръщат, но преди сестра му да тръгне, той се протегна през масата и просто докосна ръката й.

— Грижи се за себе си, чу ли? — каза тя, без да се усмихва, като отдръпна ръката си.

— Добре. И ти се грижи за себе си.

— Ще се опитам — отговори тя.

Той кимна на баща си, като искаше да улови погледа му, но и малко се страхуваше от това.

— Довиждане, татко. Съжалявам за глупавите неща, които казах.

Но може би не каза това достатъчно ясно. Баща му се обърна, докато той още говореше, наведе глава и потърси ръката на Вив, за да я улови.

Преди десет минути на Дънкан му идеше да го удари по лицето. Сега стоеше с бедра, силно притиснати в масата, и гледаше как Вив и баща му се нареждат на опашката на излизащите посетители. Не искаше да напусне стаята, преди баща му да е излязъл, в случай че той погледне назад.

Но единствено Вив погледна назад — само веднъж и много за кратко. А след секунда г-н Даниелс дойде при Дънкан и го побутна.

— Влизай в редицата, Пиърс. И ти, Леди. Добре, шибаняци, да вървим.

Той ги изведе от стаята за посещения до пресечката на коридорите, която водеше към работилниците, и ги предаде на г-н Чейс. Последният погледна уморено часовника си. Беше пет без двайсет. Мъжете от работилницата за кошници могат да се върнат там сами, каза той. Един от тях беше бригадир. Колкото до другите, е, той няма да се прецака да ги води по целия тоя път до работилниците за пощенски чували само заради някакви си двайсет минути. Вместо това ги върна в корпуса. Те вървяха мълчаливо, унили и покорни. Всички като Дънкан с добре вчесани коси, изгладени под дюшека панталони и измити ръце. Корпусът изглеждаше огромен сега, когато в него нямаше никой. Те бяха толкова малко — само осем души, — че докато се изкачваха бавно по стълбите, площадките издаваха същия равнодушен, вибриращ звук, който Дънкан чуваше нощем.

Всеки мъж се върна направо в килията си, сякаш доволен да влезе отново в нея. Дънкан седна на леглото и хвана главата си в ръце.

Остана така три-четири минути. След това чу зад вратата уверени меки стъпки и забързано изтри очи. Но не можа да го направи достатъчно бързо.

— Какво има? — каза благо г-н Мънди. — За какво става дума?

Това накара Дънкан най-накрая да се разплаче. Той покри лице и започна да хлипа в дланите си, раменете му се тресяха и караха рамката на леглото да подскача. Г-н Мънди не се опита да го спре. Той не дойде при него, не сложи ръка на рамото му или нещо такова. Просто стоеше и чакаше кризата да премине. После каза:

— Хайде сега. Имал си посещение от баща си, нали? Така е, видях нареждането. Изглежда малко те е разстроило.

Дънкан кимна и изтри лице с грубата си затворническа носна кърпа.

— Да, малко.

— Хората винаги се разстройват, когато виждат познатите лица от вкъщи. Да го кажем така: трудно е да се държиш естествено с тях. Продължавай, поплачи си, ако от това се нуждаеш. Мен не ме притеснява. Виждал съм и по-корави хора от теб да плачат, вярвай ми.

Дънкан поклати глава. Лицето му гореше, разкривено и обезформено от риданията.

— Вече съм добре — каза той несигурно.

— Разбира се, че си.

— Просто… Аз така оплесквам нещата, господин Мънди. Така ги оплесквам всеки път.

Гласът му секна. Той прехапа уста и притисна към гърдите си стиснатите си юмруци, опитвайки се да не се разплаче отново. Когато пристъпът отмина и Дънкан се отпусна, изведнъж се почувства изтощен. Той простена и изтри лице.

Г-н Мънди продължи да го гледа още минута. След това взе стола на Дънкан, обърна го и малко тромаво, с леко изпъшкване, седна в него.

— Знаеш ли какво — каза той междувременно. — Изпуши една цигара. Виж какво имам тук.

Той извади пакет „Плейърс“, отвори го и се наклони да предложи цигара на Дънкан.

— Вземи си — каза той, като разтръска пакета.

Дънкан издърпа една цигара. Тя изглеждаше дебела като малка пура в сравнение с обикновените затворнически ръчно свити цигари. Тютюнът беше гъсто натъпкан в гладката, хладна хартия и цигарата беше толкова приятна на допир, че той я завъртя между пръстите си и се почувства по-добре.

— Така е добре, нали? — каза г-н Мънди, докато го наблюдаваше.

— Чудесна е — отвърна Дънкан.

— Няма ли да я изпушиш?

— Не знам. Би трябвало да я запазя и да извадя тютюна. Мога да си свия четири-пет цигари от нея.

Г-н Мънди се усмихна. Той започна да пее с мелодичен старчески глас: „Пет малки цигари в тъничък пакет…“ После сбърчи нос и каза:

— Изпуши я сега.

— Така ли да направя?

— Давай. Аз ще ти правя компания. Можем да бъдем две другарчета, които пушат заедно.

Дънкан се засмя. Но смехът дойде твърде скоро след сълзите му — той заседна в гърдите му и го накара да се разтрепери. Г-н Мънди се направи, че не е забелязал нищо. Той извади цигара за себе си и кутия кибрит. Първо поднесе огънчето на Дънкан, след това сам запали от него. Половин минута те пушиха мълчаливо. После Дънкан извади цигарата от уста и каза:

— От това ми щипят очите. Завива ми се свят! Ще припадна!

— Ами, глупости! — ухили се г-н Мънди.

— Наистина! — каза Дънкан. Той изпъна гръб, преструвайки се, че ще падне възнак. Понякога се държеше като момче с г-н Мънди… Но после отново стана сериозен.

— Господи — възкликна той, — в какво състояние съм! Да припадам от една цигара!

Той се излегна назад, с крака на пода, опирайки се на лакти. Запита се къде ли са Вив и баща му сега. Опита си да си представи пътуването на баща си обратно до Стретъм, но не можа. След това се помъчи да си спомни различните стаи в апартамента на баща си. Вместо това изведнъж в ума му изплува ясно и живо образът на бащината му кухня в деня, когато я беше видял за последен път, с разливащите се по пода и стените тъмнеещи алени петна…

Отново бързо седна. От цигарата му падна пепел. Той я изтръска, след това разтри още схванатото си лице и след момент, без да вдига глава, каза тихо:

— Мислите ли, че ще се справя добре, когато изляза, господин Мънди?

Господин Мънди дръпна още веднъж от цигарата си.

— Разбира се — каза той успокоително. — Просто ще ти трябва време да… да стъпиш на крака.

— Да стъпя на крака? — намръщи се Дънкан. — Искате да кажете, като моряците?

Той се видя как залита по наклонен тротоар.

— Именно, като моряк! — засмя се г-н Мънди, комуто тази идея се хареса.

— Но какво ще работя, да речем?

— Ще се оправиш.

— Откъде е сигурно това?

— Винаги ще има работа за умни млади момчета като теб. Помни ми думите.

Това беше като нещата, които казваше бащата на Дънкан и заради които на него понякога му се искаше да го убие. Но сега той захапа нокът, погледна над пръстите си към г-н Мънди и каза:

— Така ли мислите?

Г-н Мънди кимна.

— Виждал съм всякакви хора да минават оттук. Всички те се чувстваха като теб, в един или друг момент. И после се справиха чудесно.

— Но тези хора, които сте виждали — упорстваше Дънкан, — те нямаха ли жени и деца, нещо такова, при които да се върнат вкъщи? Бяха ли някои от тях… изплашени, как мислите?

— Изплашени ли?

— Изплашени какво ще им се случи, как ще се справят…

— Хайде сега — каза отново г-н Мънди, но по-строго. — Що за приказки са това? Знаеш що за приказки са, нали така?

Дънкан погледна встрани.

— Да — отвърна той след малко. — Това е приканване на Заблуждението.

— Точно така. Това е най-лошото, което момче в твоето положение може да направи — да започне да мисли така.

— Да, знам — каза Дънкан. — Просто… Ами, човек гледа толкова много стени на това място. Опитвам се да видя в бъдещето, но то също ми изглежда като стена. Не мога да си представя как я преодолявам. Опитвам се да мисля какво ще направя, къде ще живея. Мога да отида в къщата на баща ми. — В съзнанието му отново изплува онази алена кухня. — Но тя е само на две улици от — той понижи глас — от тази на Алек. Алек, нали се сещате, момчето, моят приятел… Баща ми минаваше по тази улица, като отиваше на работа. Сега всеки път я заобикалял половин миля, казва сестра ми. Какво ще стане, ако се върна там? Все си мисля за това, господин Мънди. Все си мисля, ако видя някой, който познаваше Алек…

— Това момче Алек — каза г-н Мънди твърдо — е било момче с проблеми, доколкото разбирам от всичко, което си ми казал за него. Това момче е живеело в Заблуждение, съвсем ясно е. Сега той е свободен от всичко това.

— Казвал сте това и преди — размърда се Дънкан неудобно. — Но на мен никога не ми изглежда така. Ако бяхте там…

— Никой не е бил там, освен теб — каза г-н Мънди. — И това е, което би могъл да наречеш твоето Бреме. Но аз залагам една лира срещу пени, че Алек те гледа сега и би желал да отскубне това Бреме от теб, да ти каже „Свали го, друже!“, и му се иска ти да можеше да го чуеш. Хващам се на бас с теб, че той се смее, но и плаче: смее се, защото е там, където е, в слънчевата светлина, а плаче, защото ти още си в мрака.

Дънкан кимна, харесвайки успокоителното звучене на гласа на г-н Мънди и забавните, старинно звучащи думи — отскубне, Бреме, Заблуждение, друже, — но в сърцето си не вярваше на нищо от това. Той искаше да мисли, че Алек е там, където описваше г-н Мънди, опитваше се да си го представи заобиколен от слънчева светлина и цветя, усмихнат… Но Алек никога не беше такъв, той казваше, че е банално да се разхождаш в парковете и градините и да се къпеш в езерцата. И рядко се усмихваше истински, понеже се срамуваше от развалените си зъби.

Дънкан вдигна поглед към лицето на г-н Мънди.

— Трудно е, господин Мънди — каза просто той.

За момент надзирателят не отговори. Вместо това той бавно се изправи, дойде до леглото на Дънкан, седна до него и сложи лявата си ръка, с цигарата в нея, на рамото му.

— Мисли си за мен — каза г-н Мънди с тих, доверителен тон, — когато се чувстваш потиснат. И аз ще мисля за теб. Какво ще кажеш? Всъщност ние с теб си приличаме. Защото аз ще изляза оттук следващата година, също както и ти. Наближава датата ми за пенсиониране, нали разбираш. И тази идея е толкова странна за мен, колкото и за теб, може би и по-странна, защото нали знаеш какво казват — че когато затворникът изкарва две години в затвора, пазачът му изкарва една с него… Така че, мисли си за мен, когато се чувстваш потиснат. И аз ще си мисля за теб. Ще си мисля за теб… е, не бих казал като баща за сина си, защото знам, че ти си имаш баща за това. Но да речем както един мъж би могъл да мисли за племенника си. Какво ще кажеш?

Той се вгледа продължително в очите на Дънкан и го потупа по рамото. Когато малко пепел падна от върха на цигарата му на коляното на Дънкан, г-н Мънди протегна другата си ръка и внимателно я изтръска. След това остави ръката си там.

— Така добре ли е? — попита той.

Дънкан сведе поглед.

— Да — отговори той тихо.

— Добро момче — потупа го отново г-н Мънди. — Защото ти си специално момче. Знаеш това, нали? Ти си много специално момче. А нещата имат свой начин да се завъртат на добре за специалните момчета като теб. Ще видиш, че е така.

Той задържа ръката си на коляното на Дънкан още малко. След това стисна коляното му и стана. Вратата в края на залата се отвори — връщаха се мъжете от работилниците. Чу се звукът на много стъпки, загърмяха стълбищата и железните площадки. Г-н Чейс викаше:

— Движение! Движение! Всеки в килията си. Гигс и Хамънд, престанете да се правите на глупаци!

Г-н Мънди угаси с два пръста цигарата си и я пъхна обратно в пакета. После, пред погледа на Дънкан, извади други две, повдигна ъгълчето на възглавницата му и ги пъхна отдолу. Когато свърши с това, намигна и тупна възглавницата да се изглади. Тъкмо се изправяше, когато първите мъже изтрополиха покрай вратата на Дънкан. Кроули, Уотърман, Гигс, Куигли… После се появи Фрейзър. Той беше бръкнал в джобовете си и едва си влачеше краката, като вървеше. Но се усмихна, когато видя г-н Мънди.

— Здравейте — каза той. — За нас е чест, сър, честна дума! И действително ли намирисвам истински тютюн? Здравей, Пиърс. Как мина посещението ти? Сигурно толкова забавно, колкото и моето, както видях. Това впрочем беше чудесен номер на господин Чейс — да ни прати до работилницата за кошници, а вие от пощенските чували да се приберете по-рано.

Дънкан не отговори. Така или иначе, Фрейзър не го слушаше. Той гледаше г-н Мънди, който минаваше покрай него на път към вратата.

— Нали не ни напускате, сър?

— Имам работа — каза строго г-н Мънди. — Моят ден не е като вашия, не свършва в пет.

— О, дайте ни подходяща работа — каза Фрейзър по неговия си приповдигнат начин. — Научете ни на занаяти. Плащайте ни истински надници, а не подаянията, които получаваме сега. Сигурен съм, че тогава бихме работили здравата! Небеса, тогава бихте могли дори да откриете, че сте ни направили достойни хора. Представете си затвор, който прави това!

Г-н Мънди кимна доста кисело.

— Ти си умен, синко — каза, докато излизаше.

— Така ми казва и баща ми, господин Мънди — отвърна Фрейзър. — Толкова умен, че ще си навредя. А?

Засмя се и погледна Дънкан, сякаш очакваше и той да направи същото.

Но Дънкан избягваше погледа му. Беше се обърнал ребром на леглото си, с лице към стената.

— Какво има, Пиърс? — каза Фрейзър. — Пиърс? Какво, по дяволите, става?

Дънкан протегна назад ръка, сякаш да го отблъсне.

— Млъкни, а? — отвърна той. — Просто млъкни, дявол взел го!

— Ще си чета книгата — каза Хелън, когато Кей излизаше. — Ще слушам радиото. Ще си облека прекрасната нова пижама и ще си легна в леглото.

И тя действително смяташе да направи точно това. Почти един час, след като Кей бе излязла, Хелън седеше на дивана и четеше „Френският ручей“^[3]. В седем и половина си препече още няколко филийки хляб и включи радиото, за да хване началото на една пиеса. Но тя беше доста скучна. Хелън слуша десет-петнайсет минути, после опита друга програма. Накрая изключи радиото. След него апартаментът изглеждаше много тих — той винаги беше особено тих вечер и през уикендите, защото „Палмърс“, складът за мебели, бе затворен и потънал в мрак. Тишината и неподвижността понякога действаха на нервите на Хелън.

Тя отново седна на дивана с книгата си, но установи, че не може да продължи да я чете. Опита с едно списание. Погледът й се плъзна по думите на страницата и не се спря на нищо. В нея се породи мисълта, че си губи времето. Това беше нейният рожден ден — рожденият й ден, и то по време на война. Можеше никога повече да няма друг! „Не трябва да очакваш специални дни във военно време“, беше казала Кей този следобед. Но защо не? Докога трябваше да търпят войната да разваля всичко? Бяха търпеливи през цялото това време, свикнаха да живеят в тъмнина, без сол, без парфюми. Поглъщаха малки парченца удоволствие като обрезките от сирене. Сега започна да усеща отминаващите минути, изведнъж ги почувства като това, което те действително бяха — фрагменти от нейния живот, от младостта й, които изтичат като капки вода и никога повече няма да се върнат.

„Искам да видя Джулия“, помисли си тя. И тогава сякаш някой я хвана за раменете и започна да шепне настойчиво в лицето й: „Какво чакаш? Хайде!“ Остави списанието, скочи и изтича до банята, за да ползва тоалетната, да си среше косата и да оправи грима си. След това си сложи палтото, шала и вълнената шотландска барета, която носеше по-рано през деня, и излезе.

В двора, разбира се, беше напълно тъмно, а камъните на паважа се пързаляха от леда, но тя мина по тях, без да използва фенерчето си. От различните кръчми на Ратбоун плейс се чуваше звъненето на стъкло, шума на нетрезви гласове и пияното дрънкане на механическо пиано. Звуковете я накараха да се почувства по-добре. Това беше една обикновена съботна вечер и хората бяха излезли да се забавляват. Защо и тя да не го направи? Още не беше на трийсет… Мина по Пърси стрийт, покрай затъмнените прозорци на кафенетата и ресторантите там, а след това пресече Тотнъм Корт роуд и навлезе в тесните улички на Блумсбъри.

Районът беше тих, а тя вървеше бързо, но се спъна в един разбит бордюр и за малко не падна, след което се принуди да върви с по-бавна походка и да подбира пътя си внимателно с помощта на фенерчето.

Но сърцето й биеше лудо, като че ли Хелън тичаше. Тя постоянно си повтаряше: „Това е лудост, Хелън!“ Какво, за бога, щеше да си помисли Джулия? Тя навярно дори нямаше да си е вкъщи. Защо да бъде? Или можеше да пише. Можеше да има гости. Можеше да има някоя… приятелка…

Това я накара още повече да забави стъпка. Защото преди не й беше хрумвало, че Джулия може да си има любовница. Тя никога не беше споменавала никого. Но би било в неин стил да държи тези неща в тайна, помисли си Хелън. Защо изобщо да споменава нещо такова на Хелън? Какво толкова имаше между тях? Бяха пили чай заедно един път до метростанцията на Мерилебън, по-късно обиколиха онази къща на Браянстон скуеър, практически мълчаливо. След това се бяха срещнали отново и ходиха в една кръчма. А в един слънчев предобед преди няколко дена бяха ходили в Риджънтс парк и седяха до езерото…

Това беше всичко, което бяха правили заедно. И все пак на Хелън й се струваше, че с тези незначителни срещи светът неуловимо се е променил. Сега тя се чувстваше свързана с Джулия с нещо като тънка, вибрираща нишка. Можеше да затвори очи и с върха на пръста си да докосне онази точка на гърдите си, през която нишката минаваше деликатно, стигаше до сърцето й и се закачаше там.

Хелън стигна до метростанцията на Ръсел скуеър, където движението по улиците беше по-натоварено. За кратко тя беше уловена във водовъртежа от хора, които тъкмо се бяха изкачили от пероните и стояха доста безпомощно наоколо, докато очите им свикнат с тъмнината.

Техният вид, също като звуковете от кръчмите на Ратбоун плейс, й вдъхна повече увереност. Тя продължи нататък покрай градината на Възпитателния дом и се разколеба само веднъж, когато влизаше на Мекленбург плейс, а след това продължи смело напред по площада.

Той изглеждаше заплашително в тъмнината. Плоските джорджиански къщи^[4] й се сториха гладки като благовъзпитани отегчени равнодушни лица, докато не се приближи и не видя небето зад прозорците, при което разбра, че много от тях бяха изпотрошени от взривовете и от огъня. Тя смяташе, че си спомня коя от къщите е на Джулия, макар че беше идвала тук само веднъж. Но бе сигурна, че къщата на Джулия беше в края на една от редиците. Хелън си спомни, че пред нея имаше счупено стъпало, което се беше разклатило под краката й.

Тя се качи по стъпалата пред сградата, която мислеше, че си спомня. Стъпалата бяха напукани, но устойчиви. Може да са ги поправили, предположи тя.

Вече не беше толкова сигурна дали това беше вярната къща. Тя потърси звънеца на апартамента на Джулия — имаше четири ненадписани. Кой беше нейният? Нямаше представа, така че избра един случайно. Чу го да звъни някъде навътре в сградата, сякаш в празна стая. Хелън позна по звука, че това не беше правилният звънец и без да чака, натисна друг. Звънът на този не се чу толкова ясно, тя не можеше да се досети за местоположението на апартамента. Стори й се, че чу движение на първия или втория етаж, но още в същия момент си каза: „Няма да е този, сигурно е следващият“. Защото в приказките и чудесата всичко става не от втория, а от третия път… Но шумът отново се чу. Тя различи бавни стъпки на меки подметки по стълбите. След това вратата се отвори и на нея застана Джулия.

Отне й момент да познае Хелън в мрака, с помощта единствено на заслонената светлина на фенерчето. Но когато видя кой е, тя се хвана за ръба на вратата и каза:

— Какво има? Нещо с Кей?

„Да не би Кей да е разбрала?“, помисли си Хелън, че иска да каже тя. И сърцето й се сви. След това разбра с ужас, че Джулия се опасяваше да не би тя да е дошла с лоша новина, и каза бързо и задъхано:

— Не. Просто… Исках да те видя, Джулия. Просто исках да те видя, това е всичко.

Джулия не отговори. Фенерчето осветяваше лицето й, както сигурно и това на Хелън, превръщайки го в нещо като маска. Невъзможно беше да се разчете изражението й. Но след момент тя отвори вратата по-широко и се отдръпна назад.

— Влез — каза Джулия.

Тя я поведе нагоре по стъмненото стълбище към втория етаж. Въведе Хелън в един мъничък коридор, след това минаха през покрит със завеса вход и влязоха в дневната. Светлината беше смътна, но изглеждаше ярка след затъмнената улица и Хелън се почувства като гола.

Джулия се наведе, за да вдигне чифт изритани обувки, изпусната кърпа за порцеланови съдове и едно паднало сако. Тя изглеждаше разсеяна, заета с нещо друго и сякаш изобщо не беше доволна — в обикновения смисъл на тази дума — от пристигането на Хелън. Косата й беше много черна и изглеждаше някак странно полепнала по главата й. Когато Джулия навлезе в светлината, Хелън разбра, че косата й беше мокра, наскоро измита, и се почувства още по-неудобно. Лицето й беше бледно и без всякакъв грим. Тя носеше неизгладени черни фланелени панталони, риза с широка яка и пуловер без ръкави. На краката си имаше мрежести чорапи и марокански чехли.

— Почакай тук, докато разчистя това — каза тя, докато излизаше през завесата с обувките и сакото в ръка.

Хелън стоеше нервно и безпомощно се оглеждаше.

Стаята беше голяма, топла, разхвърляна, много различна от стегнатия ергенски апартамент на Кей. Но различна и от това, което Хелън беше очаквала. Стените бяха голи и боядисани с червена темпера на петна, а подът беше покрит със застъпващи се истински турски килими и техни имитации. Мебелите бяха съвсем обикновени. Имаше един голям диван, покрит с неподхождащи си възглавнички, както и тъмнорозов стол, облицован с кадифе, под чието скъсано зебло прозираха пружини и ремъци. Камината беше боядисана в мраморен цвят. На нея имаше пепелник, препълнен с фасове. Един от тях още пушеше и когато се върна, Джулия го взе и го угаси.

— Нали нямаш нищо против, че дойдох? — попита Хелън.

— Разбира се, че не.

— Излязох на разходка. После видях къде се намирам. Спомних си твоята къща.

— Така ли?

— Да. Идвала съм тук веднъж, много отдавна. С Кей. Спомняш ли си? Кей искаше да ти остави нещо, някакъв билет или книга, нещо такова. Не се качихме, понеже ти каза, че вътре е много разхвърляно. Останахме долу в антрето… Спомняш ли си?

Джулия се намръщи. После каза бавно:

— Да. Мисля, че да.

Те се спогледаха и почти веднага отклониха поглед, сякаш бяха притеснени или объркани — защото беше невъзможно, откри Хелън, да си представи време, когато да се отбие при Джулия с Кей би било нещо естествено. Невъзможно беше да си представиш как седиш с Кей на прага и си бърбориш учтиво с Джулия, мислейки само колко леко неловки са нещата между тях двете. Хелън отново се запита какво се е случило оттогава насам? Всъщност не се беше случило нищо.

„Но ако не се е случило нищо — запита се тя, — защо крия това нищо от Кей? И защо, по дяволите, съм тук?“

Тя знаеше защо е тук. И се изплаши.

— Може би трябва да си отида все пак — каза тя.

— Но ти току-що дойде!

— Ти си миеше косата.

— Виждала си мокра коса и преди, нали? — намръщи се малко раздразнено Джулия. — Не ставай глупава. Седни, ще ти донеса нещо за пиене. Имам вино! Държа го от седмици, но нямам повод да го отворя. Само алжирско, но все пак.

Тя се наведе да отвори един шкаф и започна да размества нещата в него. Хелън я наблюдава няколко секунди, след това пристъпи напред и нервно се огледа отново. Отиде до една полица с книги и плъзна поглед по заглавията. Това бяха главно криминални романи с кресливи корици. Между тях бяха и двата публикувани романа на Джулия — „Постепенна смърт“ и „Двайсет безжалостни убийства“.

Тя погледна от книгите към картините на стената и украшенията на боядисаната камина. Колкото и да й беше неловко и притеснено, Хелън искаше да запомни всяка малка подробност заради онова, което тя можеше да й каже за Джулия.

— Апартаментът ти е очарователен — каза тя, както е прието.

— Така ли мислиш? — Джулия затвори вратата на шкафа и се изправи. Държеше в ръка бутилка, тирбушон и чаши. — Това са главно нещата на братовчедка ми Олга, не мои.

— На братовчедка ти Олга ли?

— Този апартамент е на леля ми. Живея тук, за да не го реквизират. Една от тези благородни хитрости, с каквито изобилстват буржоата. Апартаментът се състои само от тази стая и от кухня. Кухнята служи и като баня. Тоалетната е в коридора. Всъщност тук цари ужасна бъркотия. Няма стъкла на прозорците, понеже ги чупят толкова често, че Олга просто се отказа. Миналото лято ми ги обвиха в марли. Страхотно, все едно че живееш на палатка. Но сега е твърде студено за марли и аз ги смених с дебели картони. Нощем, когато завесите са спуснати, е добре. Но през деня това наистина ме потиска. Чувствам се като проститутка или нещо такова.

Докато говореше, тя завиваше тирбушона в тапата и сега с малко усилие я извади. После погледна Хелън, наливайки виното, и се усмихна.

— Няма ли да се съблечеш?

Хелън размота шала си с известно нежелание, свали си шапката и започна да разкопчава палтото си. Тя носеше същата рокля както сутринта — онази с кремавите ревери, които толкова харесваха на Кей. Хелън беше останала с нея, както сега разбра, с идеята да впечатли Джулия. Но видът на самата Джулия с мократа й измита коса и смачкани панталони, странните й чорапи и чехли и безцветни устни — а което е по-лошо, с непринуденото очарование, което въпреки това се излъчваше от нея, — сега я смути. Хелън си съблече палтото неловко, сякаш правеше това за пръв път в живота си. Джулия отново погледна към нея и каза:

— Ух, каква си нагласена! Какъв е поводът?

Хелън се поколеба. После каза:

— Имам рожден ден.

Джулия помисли, че тя се шегува, и се засмя. Когато видя, че Хелън е сериозна, изражението й се смекчи.

— Хелън! Защо не си ми казала? Ако знаех…

— Това не е нищо особено — каза Хелън. — Наистина. Глупаво е как цялата работа те кара да се чувстваш като дете. Всички участват в този заговор. Кей ми даде един портокал — добави тя с неудоволствие, — на чиято кора беше издълбала Честит рожден ден.

— Радвам се, че го е направила — отвърна Джулия, като й подаде чашата с вино. — Радвам се, че се чувстваш като дете.

— Предпочитам да не го беше правила — каза Хелън. — Бях ужасна днес. По-лоша и от дете. Бях… — Тя не можа да довърши. Направи някакъв жест, сякаш искаше да изтръска спомена за поведението си.

— Няма значение — каза Джулия меко и вдигна чашата си. — Хайде сега. Уху. Наздраве. И всички останали идиотски неща, които хората казват и от които често ми иде да си сложа въжето. Да допрем върха и дъното, за късмет. — Те се чукнаха два пъти, после отпиха. Виното беше горчиво и ги накара да се намръщят.

След това се отдръпнаха назад. Хелън си разчисти място между възглавничките на дивана, а Джулия беше кацнала на страничната облегалка на розовия кадифен стол, опънала напред крака. Те изглеждаха невъзможно стройни и дълги във фланелените панталони, а бедрата й толкова крехки и уязвими, че сякаш можеха да се счупят, ако ги натиснеш с ръце. Беше вдигнала пепелника и сега се протегна до полицата на камината, за да вземе цигари и кибрит. Докато го правеше, пуловерът й се надигна, а двете страни на незакопчаната й отдолу риза се разделиха и показаха стегнатия й мургав корем с малък пъп. Хелън я наблюдаваше, после изведнъж бързо отклони поглед.

Една възглавничка падна от дивана на пода. Хелън се наведе и я вдигна — и в този момент разбра, че това не е възглавничка, а възглавница за спане. И че в този апартамент с едва две помещения диванът навярно служеше за легло на Джулия. Че сигурно всяка нощ тя стои тук, постила чаршафи и одеяла, сваля си дрехите… Представата не беше точно еротична, защото човек виждаше легла, възглавници, чаршафи навсякъде. Те отдавна бяха загубили своя заряд от интимност, намека си за секс. Обратно, представата й се стори трогателна и леко тревожеща. Тя погледна отново крехката, красива фигура на Джулия и си помисли: „Какво не й е наред? Защо винаги е толкова самотна?“

Те седяха мълчаливо. Хелън откри, че няма какво да каже. Глътна още от виното си, после чу някакви шумове от горния етаж — прекъсващи стъпки и скърцащи дъски на пода. Тя наклони глава и погледна нагоре.

Джулия също погледна нагоре.

— Съседът ми е поляк — прошепна тя. — Оказал се е в Лондон по някакво чудо. Ходи напред-назад по този начин в продължение на часове. Казва, че всяка новина, която получавал от Варшава, е по-лоша от предишната.

— Господи! — каза Хелън. — Проклетата война. Мислиш ли, че наистина е вярно това, което всички разправят? Че скоро ще свърши?

— Кой знае? Ако се отвори Вторият фронт, тогава — може би. Но бих казала, че ни предстои още най-малко една година.

— Още една година. Значи аз ще бъда на трийсет.

— А аз на трийсет и две.

— Най-лошата възраст, не мислиш ли? Ако бяхме на двайсет, щяхме лесно да го преодолеем, щяхме още да сме почти млади. А ако бяхме на четирийсет, щяхме да сме достатъчно стари и да нямаме кой знае какво против да остареем още малко. Но на трийсет… Аз ще съм преминала от младостта в средната възраст. Какво да очаквам тогава? Климактериума, предполагам. Казват, че той бил по-лош при жените без деца. Не се смей! Ти поне ще си постигнала нещо, Джулия. Имам предвид твоите книги.

Джулия дръпна назад брадичката си, продължавайки да се усмихва.

— Книгите! Те са като сбор от кръстословици. Написах първата просто на шега. После открих, че съм доста добра в тях. Какво говори това за мен, не мога да си представя. Кей винаги казваше, че това е странна работа — да пишеш за убийства точно сега, когато толкова много хора биват убивани навсякъде около нас.

Това беше вторият или третият път, когато споменаваха Кей. Но сега и на двете това им направи впечатление като никога преди. Отново се умълчаха. Джулия завъртя виното в чашата си, загледана втренчено в него като гадателка. После, без да вдига поглед и с различен глас, тя каза:

— Никога не съм те питала. Как реагира Кей на новината, че сме се срещнали случайно онзи ден?

— Беше доволна — отвърна Хелън след секунда.

— И няма нищо против да продължим да се срещаме? Няма ли да възрази, че си идвала тук тази вечер?

Хелън отпи от виното си и не отговори. Когато Джулия вдигна глава и срещна погледа й, Хелън изглежда се бе изчервила или бе придобила виновно изражение, защото тя се намръщи и попита:

— Не си ли й казала?

Хелън поклати глава.

— Защо не?

— Не знам.

— Не мислиш ли, че това си струва да се спомене? Така е честно, предполагам.

— Не, Джулия, не е заради това. Не ставай глупава.

— Тогава защо? — засмя се Джулия. — Имаш ли нещо против, че питам? Просто съм любопитна. Но ще престана, ако така предпочиташ. Ако е нещо, нали разбираш, между теб и Кей…

— Нищо такова — отвърна Хелън бързо. — Казах ти, Кей беше доволна, когато разбра, че сме се срещнали. Тя ще бъде доволна и да знае, че сме продължили да се срещаме.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна! Тя е много привързана към теб. И това я кара да иска и аз да те харесвам. Винаги е било така.

— Колко благородно от нейна страна. А ти харесваш ли ме, Хелън?

— Ами, да, естествено.

— Няма нищо естествено в това.

— Тогава неестествено — каза Хелън с гримаса.

— И все пак няма да кажеш на Кей?

Хелън се размърда неудобно и отговори:

— Би трябвало, знам. Бих искала да можех. Но просто понякога с Кей… — Тя спря. — Звучи детински и неблагодарно. Но просто начинът, по който Кей се държи с мен, полага такива грижи… Това ме кара да искам от време на време да запазвам някои неща в тайна от нея, дори това да са баналности, тривиални неща. Просто за да бъдат те изцяло мои.

Сърцето й биеше силно, докато говореше, и Хелън се страхуваше, че Джулия ще чуе този бърз пулс в гласа й. Защото дори докато казваше всичко това и му вярваше, тя знаеше, че това не е точно истината. Опитваше се да изкара цялата работа нещо друго. Омаловажаваше я, използвайки думи като „баналности“ и „детински“. Опитваше се да се престори, че я няма тази тънка, невидима, вибрираща нишка, която й съобщаваше, когато Джулия направеше някакво движение, когато поемаше дъх…

Може би това проработи. Известно време Джулия пуши цигарата си, изглеждайки замислена, но без да говори. После я изтръска в пепелника и се изправи.

— Кей иска съпруга — каза тя и се усмихна. — Това звучи като детска игра, нали? Кей иска съпруга. Винаги е искала. Една жена трябва да бъде или като съпруга на Кей, или нищо.

Прозя се, като че ли беше отегчена от идеята. След това отиде до прозореца и дръпна завесата. Хелън видя, че в сивите картони имаше малки пукнатини и Джулия допря око до една от тях и се взря навън.

— Не мразиш ли тези вечери? — каза тя. — Не знаеш дали ще прозвучи сирената и така нататък. Това е като да чакаш екзекуция, която може и да не се състои.

— Искаш ли да си тръгна? — попита Хелън.

— Господи, не! Радвам се, че си тук. Много по-лошо е, когато човек е сам, не мислиш ли?

— Да, много по-лошо е. Но и в убежищата е лошо. Кей винаги иска да ходя в онова на Ратбоун плейс. Но аз не мога да го търпя, чувствам се там като в капан. Предпочитам да седя и да се вкаменявам от страх сама, вместо разни непознати да ме виждат колко съм уплашена.

— Аз също — каза Джулия. — Понякога излизам. Предпочитам да съм на открито.

— Просто вървиш по време на затъмнението, така ли? — попита я Хелън. — Не е ли опасно?

— Навярно — вдигна рамене Джулия. — Но пък всичко е опасно в днешно време.

Тя пусна завесата, върна се в стаята и си взе чашата.

Хелън усети, че сърцето й отново започва да бие бързо. Помисли си, че далеч би предпочела да е с Джулия навън, в мрака, отколкото тук, в меката, разголваща, интимна светлина.

— Защо не излезем сега, Джулия? — каза тя.

— Сега? — погледна я Джулия. — Искаш да кажеш, на разходка? Искаш ли?

— Да — каза Хелън. Изведнъж тя се почувства леко пияна и започна да се смее.

Джулия също се засмя. Черните й очи заблестяха с палава възбуда. Тя се разбърза, наклони назад глава, за да допие наведнъж виното, след това небрежно остави чашата на полицата на камината, при което се удари в боядисания мрамор. После погледна огъня, клекна пред него и започна да засипва с пепел коксовите въглища. Правеше това, захапала цигарата си в ъгълчето на устата си и с изражение на огромна концентрация и отвращение, присвила очи и държаща красивата си глава настрани под един странен ъгъл към издигащия се сив облак — като младо момиче на първа среща, помисли си Хелън. После Джулия се изправи, изтръска си коленете от прахта и излезе през покрития със завеса вход да си вземе палтото и обувките. Върна се след момент в двуредно яке с блестящи медни копчета, като моряшка куртка. Застана пред огледалото, сложи си червило, напудри лицето си и си вдигна яката. Прокара ръце критично по мократа си глава, след това изкара мека черна шапка от рипсено кадифе от една купчина ръкавици и шалове, сложи си я и втъкна вътре косата си.

— По-късно ще съжалявам за това, когато косата ми изсъхне под абсурдни ъгли — каза тя. Погледът й се срещна с този на Хелън. — Не изглеждам като Мики, нали?

Хелън се засмя с чувство на вина.

— Изобщо не изглеждаш като Мики.

— Нито като жена, която се прави на мъж на сцената?

— По-скоро като актриса в шпионски филм.

— Е, стига да не ни арестуват за шпионаж… — Джулия нагласи шапката на главата си под ъгъл, който й харесваше. — Знаеш ли какво, хайде да вземем остатъка от това вино. — Половината бутилка още беше пълна. — Няма да го искам утре, а ние почти не сме го докоснали.

— За това наистина може да ни арестуват.

— Не се тревожи, имам план.

Джулия се върна до шкафа, размести нещата и извади термоса, от който бяха пили чай на Браянстон скуеър. Тя извади тапата и го помириса, след това внимателно го напълни с вино. То едва се побра вътре. После отново запуши термоса и го сложи в джоба на якето си. В другия си джоб сложи фенерчето.

— Сега изглеждаш като крадец, който влиза в къщите с взлом — каза Хелън, докато закопчаваше палтото си.

— Забравяш, че аз наистина съм такава през деня — отвърна Джулия. — Остава само още едно нещо.

Тя отвори едно чекмедже и извади сноп листове. Те бяха от тънка и лека хартия — от вида, с който Хелън си имаше работа в службата. Листовете бяха покрити със ситен черен почерк.

— Това да не е твоят ръкопис? — попита Хелън впечатлена.

Джулия кимна.

— Отегчително е да го носим, но бомбите ме карат да се страхувам за него. — Тя се усмихна. — Предполагам, че проклетото нещо все пак е нещо повече за мен от кръстословица, в края на краищата. Забелязвам, че го нося със себе си, където и да отида. — Тя нави листовете на руло, пъхна ги във вътрешния джоб на палтото си и потупа издатината, която те направиха. — Сега се чувствам спокойна.

— Ами ако те ударят?

— Е, тогава така или иначе ще ми е все едно. — Тя си сложи ръкавиците. — Готова ли си?

Джулия тръгна първа надолу по стълбите и като отваряше външната врата, каза:

— Мразя този момент. Да затворим очи и да броим. — Замижали, те застанаха на прага и започнаха да броят: — Едно, две, три…

— Кога ще спрем? — попита Хелън.

— … дванайсет, тринайсет, четиринайсет, петнайсет — сега!

Те отвориха очи и примигаха.

— Има ли някаква разлика?

— Не мисля. Още е тъмно като в ада.

Те включиха фенерчетата си и слязоха по стъпалата. Лицето на Джулия изглеждаше бледно и странно, обрамчено от линиите на вдигнатата й яка и шапката й.

— Накъде да тръгнем? — попита тя.

— Не знам. Ти си ветеранът в тези неща, ти избери.

— Добре — каза Джулия, внезапно взела решение, и хвана Хелън за ръката: — Насам.

Те тръгнаха наляво към Даути стрийт, после отново наляво до Грейс ин роуд, а след това надясно в посока на Холбърн. През краткото време, което Хелън беше прекарала в апартамента на Джулия, улиците бяха опустели. Само от време на време минаваше по някое такси или камион, които изглеждаха в мрака като плъзнали по пътя черни насекоми с проблясващи, трошливи тела и изпъкнали, зли очи. Тротоарите също бяха почти безлюдни и Джулия вървеше бързо, не на последно място заради студа. Сякаш с някакви смущаващи я нови сетива, родени от мрака, Хелън чувстваше тежестта и натиска на нейната ръка и длан, близостта на лицето й, на рамото й, бедрото й, ханша й и постоянния ритъм на походката й.

На това, което навярно беше пресечката с Клеркънуел роуд, те свиха наляво. След малко Джулия отново зави, този път надясно. Хелън се огледа, внезапно объркана.

— Къде сме?

— Хатън Гардън, струва ми се. Да, това трябва да е.

Те говореха тихо, понеже улицата изглеждаше пуста.

— Сигурна ли си? Да не се изгубим?

— Как можем да се изгубим? — отвърна Джулия. — Така или иначе, не знаем накъде отиваме. Пък и човек не може да се изгуби в Лондон, дори при затъмнение и изчезнали улични табели. Ако се изгубиш, значи не заслужаваш да живееш тук. Това трябва да се превърне в един вид приемен изпит.

— Ако пропаднеш, те изритват.

— Точно така. И тогава те изпращат да живееш в Брайтън — засмя се Джулия. Те завиха наляво и слязоха по един малък хълм. — Виж, това трябва да е Фарингтън роуд.

Тук отново имаше таксита, други пешеходци и чувство за свободно пространство, но то беше и донякъде тягостно, защото половината здания по улицата бяха разбити и заковани с дъски. Джулия поведе Хелън на юг, към реката. На поста под арката на Холбърнския виадукт караулът, който чу гласовете им, наду свирката си.

— Двете дами! Наредено е да се обозначавате с бял шал или хартия, ако обичате!

— Добре — извика Хелън покорно в отговор.

Но Джулия промърмори:

— Ами ако искаме да сме невидими?

Те пресякоха Лудгейт съркъс и тръгнаха към моста. Видяха хора, които слизаха в метрото с торби, одеяла и възглавници, и спряха да ги разгледат.

— Шокиращо е, нали, да виждаш хората да правят такива неща, след всичкото това време — каза Хелън. — Чух, че опашките на някои станции на метрото пак започват от четири-пет часа. Не бих могла да понеса това, а ти?

— Не, и аз не бих могла — отговори Джулия.

— Те обаче няма къде другаде да отидат. И виж, всички са старци и старици, и деца.

— Ужасно! Накараха хората да живеят като къртици. Все едно сме в средновековието. И дори е по-лошо. Все едно сме в праисторическата епоха.

Наистина имаше нещо първично в тежко натоварените фигури, които вървяха към слабо осветения вход на метрото. Те приличаха на скитащи монаси или пътуващи търговци, на бежанци от някаква друга, средновековна война, или може би бъдеща, както си я представят Хърбърт Уелс и писателите фантасти… Хелън долови отделни части от разговорите на хората: „Направо безумно! Как се смяхме!“; „Един фунт лук и парче свинско“; „А той каза: «Има хубави зъбци». Аз викам: «Трябва да има по-хубави зъбци от мен, на тази цена…»“

— Хайде — дръпна тя ръката на Джулия.

— Накъде?

— Към реката.

Те отидоха до средата на моста, после изключиха фенерчетата си и се загледаха на запад. Реката течеше без нито един проблясък под беззвездното небе, толкова черна, сякаш беше от меласа или от асфалт, или пък изобщо не бе река, а пролука, процеп в земята, неизмеримо дълбок… Чувството, че стоиш на такава височина над нея, поддържан от един почти невидим мост, беше много смущаващо. Хелън и Джулия бяха разделили ръце, когато се облегнаха на перилата и се загледаха. Но сега отново се приближиха една до друга.

Усетила допира на рамото на Джулия, Хелън си спомни ужасно живо как стоеше с Кей на стария малък мост в Хампстед Хийт само преди няколко часа, и каза тихо:

— По дяволите!

— Какво има? — попита Джулия. Тя също говореше тихо, сякаш всъщност знаеше какво има. А когато Хелън не отговори, Джулия каза: — Искаш ли да се връщаме?

— Не — отвърна Хелън след кратко колебание. — А ти?

— Не.

Те останаха неподвижни още минута, после отново тръгнаха — отначало обратно, по пътя, по който бяха дошли, към подножието на Лудгейт хил. Там, без да го обсъждат, завиха и тръгнаха към катедралата „Свети Павел“.

Улиците отново станаха по-тихи и щом минаха под железопътния мост, настроението на града им се стори променено. Това не можеше да се види, но някак се чувстваше: голата земя, неестествено обширното пространство. По края на тротоарите имаше стобори и временни огради, но мислите на Хелън преминаха през тънките дървени панели и стигнаха до развалините, до изгорените и разбити неща, до оголените подпорни греди, зейналите мазета и строшените тухли отвъд. Двете с Джулия вървяха мълчаливо, поразени от странността на това място. Те спряха в основата на стълбите на катедралата и Хелън погледна нагоре, опитвайки се да проследи очертанията на огромния, разчупен силует на фона на тъмното небе.

— Този следобед я гледах от хълма на Парламента — каза тя, но премълча, че е търсела напрегнато и Мекленбург скуеър. В момента и самата Хелън го беше забравила. — Възвишаваше се като някой гигант над Лондон! Като грамадна жаба!

— Да — отвърна Джулия. Тя изглежда трепереше от студ. — Никога не съм съвсем сигурна, че това място ми харесва. Всички казват колко благодарни са, че „Свети Павел“ не е бил докоснат, но… Не знам, това ми се струва странно.

— Не може да искаш катедралата да е била бомбардирана — погледна я Хелън.

— Бих предпочела тя да беше бомбардирана естествено, отколкото някое семейство в Кройдън или Бетнал Грийн. А междувременно, тя си седи тук като… не като жаба, а като някое грамадно британско знаме или… като Чърчил, „Британия може да го понесе“, всички тези неща… И по този начин започва да изглежда правилно, че войната още продължава.

— Наистина започва да изглежда правилно — каза Хелън тихо. — Имам предвид в смисъл че докато още имаме „Свети Павел“… Не говоря за Чърчил или за знамена. Но докато още имаме това и всичко, което то въплъщава, искам да кажа елегантност, разум и… и голяма красота… значи си струва войната да се води. Не е ли така?

— За това ли се води тази война? — попита Джулия.

— Ти за какво мислиш, че се води?

— Мисля, че се води заради нашата любов към дивотията, а не заради любовта ни към красотата. Мисля, че духът, който е въплътен в сградата на „Свети Павел“, се е оказал тънко покритие. Той е като златен лист и ето сега се издига, отлита. Ако той не можа да предотврати последната война и не успя да възпре всичко това — Хитлер и хитлеризма, омразата към евреите, бомбардирането на жени и деца в села и градове, — тогава каква е ползата от него? Ако трябва да се бием толкова силно, за да го запазим, ако трябва да караме старци да патрулират по покривите на църквите и да измитат запалителните снаряди от тях с малки метлички, каква всъщност е неговата ценност? Доколко той наистина се намира в центъра на човешкото сърце?

Хелън потръпна, изведнъж впечатлена от ужасната тъга в думите на Джулия и съзряла в нея някаква мрачност — плашеща и объркваща мрачност. Тя докосна ръката й.

— Ако мислех така, Джулия, щях да искам да умра — каза Хелън меко.

Джулия остана неподвижна за момент. После се раздвижи — направи една стъпка, провлече крак по земята, ритна някакво камъче.

— Предполагам — каза тя с по-лек тон, — че всъщност не мисля така. Иначе и аз бих поискала да умра. Това е нещо, което в действителност човек не може да мисли, не е ли така? Вместо това той концентрира ума си. — Тя сигурно си спомни в този момент мъжете и жените, които бяха видели да влизат в метрото с възглавници в ръка. — Върху цената на гребените, върху свинското и лука. Върху цигарите. Искаш ли една, между другото?

Те се засмяха и мрачното им настроение отмина. Хелън отдръпна ръка. Джулия извади пакет цигари от джоба си, малко несръчно заради ръкавиците. Тя запали клечка кибрит и лицето й изведнъж светна в жълто, обрамчено от черната тъмнина. Хелън наклони глава към огънчето, после се изправи и понечи да продължи нататък. Но от светлината на кибрита сега отново се почувства като сляпа. Когато Джулия я подръпна по ръката, тя се остави да бъде водена.

Малко по-късно Хелън видя накъде беше тръгнала Джулия — на изток, към празната земя зад катедралата.

— Насам ли? — попита тя изненадана.

— Защо не? — отговори Джулия. — Има едно място, на което искам да те заведа. Ако се придържаме към пътя, мисля, че всичко ще е наред.

Така че те оставиха катедралата зад гърба си и тръгнаха по платното от камъни и разтрошен асфалт, което някога беше Канън стрийт, а сега приличаше повече на бледа идея или призрак на път сред пейзаж, който спокойно можеше да бъде някое равно поле в лондонските околности. След минута-две небето сякаш се разшири над главите им, създавайки илюзията за повече светлина. Но като преди, те не толкова виждаха, колкото усещаха опустошението, което ги заобикаляше — взираха се в пълната чернилка на голата земя, но погледите им не можеха да се спрат на нищо. Два-три пъти Хелън разтърка очите си, сякаш да махне паяжини или пелена от тях. Струваше й се, че вървят през мътна вода — толкова чужда изглеждаше гъстата тъмнина, просмукана от жестокост и гибел.

Те светеха с фенерчетата си много ниско, следвайки бялата линия на бордюра. Всеки път, когато минаваше някоя кола или камион, двете забавяха стъпка, притискаха се към паянтово изглеждащите огради, сложени тук, за да отделят тротоара от развалините, и усещаха бучки пръст, вейки и чакъл под обувките си. Разговаряха шепнешком.

— Спомням си, че минах оттук в деня на Нова година през хиляда деветстотин четирийсет и първа — каза Джулия. — Пътят беше почти непроходим дори пеш. Дойдох да погледна повредените църкви. Още неща са разрушени оттогава насам. — Тя кимна през лявото си рамо: — Ей там някъде трябва да са останките на „Свети Августин“. Нещата бяха достатъчно зле, когато ги видях тогава. А след това я бомбардираха отново, нали, в края на последните големи нападения?

— Не знам — отвърна Хелън.

— Мисля, че пак я бомбардираха. А там пред нас, виждаш ли? — Тя посочи с ръка. — Едва можеш да го различиш… Това трябва да е всичко, което е останало от „Света Милдред“ на Бред стрийт. Гледката беше ужасно тъжна…

Тя назова още църкви, докато вървяха: Сейнт Мери-ле-Боу, Сейнт Мери Олдърмери, Сейнт Джеймс, Сейнт Майкъл. Джулия сякаш можеше да идентифицира много ясно очертанията на техните стари островърхи кули, докато Хелън с усилия успяваше изобщо да разпознае църквите. От време на време Джулия насочваше лъча на фенерчето си през опустошената земя, за да покаже на Хелън накъде да гледа. Светлината улавяше в себе си отломъци счупено стъкло и парчета заледена земя и внезапно съживяваше цветовете — зеленото, кафявото и сребристото на копривата, орловата папрат и магарешките бодили. Веднъж тя освети и очите на някакво създание.

— Виж там!

— Котка ли е това?

— Това е лисица! Виж червената й опашка!

Те я видяха как се стрелна, бърза и гъвкава като течаща вода. Опитаха се да я проследят с лъча на фенерчетата си, докато тичаше. След това ги угасиха, заслушаха се и чуха шумоленето на листа и бързо движение по земята. Но скоро това стана малко плашещо. Връхлетяха ги мисли за плъхове, пепелянки, скитници. Затова двете продължиха нататък по-бързо, отдалечавайки се от голата земя към по-сигурните улици зад метростанцията на Канън стрийт.

Сградите тук бяха офиси и банки — някои стояха съборени още от 1940-а, други продължаваха да се използват, но по това време на нощта в събота вечер беше невъзможно да се каже точното състояние на която и да е от тях. Всички те имаха еднакво призрачен вид, по-странен по свой начин от приличащите на пустош бомбардирани места, където сградите бяха напълно разрушени.

Ако улиците около Лудгейт съркъс бяха тихи, тук те изглеждаха напълно пусти. Само от време на време дълбоко изпод разбитите тротоари се чуваше бученето на метрото. Сякаш стада от големи, негодуващи животни минаваха през шахтите на града, както в известен смисъл и беше, помисли си Хелън.

Тя стисна ръката на Джулия по-силно. Винаги беше смущаващо да се отдалечаваш от местата, които познаваш добре, по време на затъмнение. Обхващаше те едно особено чувство, смес от паника и ужас, сякаш вървиш през стрелбище с мишена на гърба…

— Трябва да сме се побъркали, Джулия, за да дойдем тук! — прошепна тя.

— Идеята беше твоя.

— Знам, но…

— Страх ли те е?

— Да! Всеки би могъл да ни нападне от тъмното.

— Но ако ние не можем да ги видим, те също не могат. Освен това навярно ще ни вземат за някое момче и приятелката му. Миналата седмица излязох с това палто и кепе, а някаква проститутка на една врата ме помисли за момче и ми показа гърдата си — светна с фенерчето си към нея. Това беше на Пикадили.

— Господи! — каза Хелън.

— Да. Не мога да ти опиша колко странно изглежда една-единствена гърда, осветена в мрака по този начин.

Тя забави крачка и завъртя фенерчето си.

— Това там е „Свети Климент“, църквата, за която става дума в детската песничка — каза тя. — Някога са носели портокали и лимони до брега на Темза, там долу.

Хелън се сети за портокала, който Кей й беше дала сутринта. Но и Кей, и сутринта изглеждаха много далеч от място като това. Те се намираха някъде отвъд този налуден, невъзможен пейзаж.

— Къде сме сега? — попита тя, когато пресякоха някакво шосе.

— Това трябва да е Истчийп. Почти сме стигнали.

— Стигнали къде?

— Просто до още една църква, за съжаление. Няма ли да бъдеш разочарована?

— Мисля си за пътя, който трябва да изминем, за да се приберем. Ще ни прережат гърлата някъде.

— Колко си страхлива! — каза Джулия. Тя заведе Хелън още малко напред, след това я дръпна към един тесен отвор между две сгради. — Това е Айдъл лейн — прошепна Джулия, което прозвуча много двусмислено на Хелън^[5]. — Почти стигнахме.

Хелън спря на място.

— Много е тъмно!

— Но тя е само на няколко крачки — каза Джулия.

Ръката й се плъзна от лакътя на Хелън до дланта й. Тя стисна пръстите й, поведе я по една наклонена пътека и малко по-нататък я накара да спре. Джулия завъртя лъча на фенерчето и Хелън успя едва да различи в светлината му очертанията на една кула — висока и елегантна, с остър, издължен връх, поддържан от арки или контрафорси, или може би просто пробит от бомбите, защото основният корпус на църквата, от който кулата израстваше, изглежда беше останал без покрив, бе изтърбушен и много разбит.

— „Св. Дънстан на Изтока“ — каза тихо Джулия, като погледна нагоре. — Построена е отново от Рен^[6], като повечето от тези църкви, след Големия пожар от хиляда шестстотин шестдесет и шеста. Но казват, че дъщеря му Джейн му помогнала за плана й. Говори се, че тя се качила на върха, за да сложи последните камъни, когато майсторът зидар изгубил самообладание. А когато махали скелето, тя легнала отдолу, за да покаже вярата си, че кулата няма да падне… Обичам да идвам тук. Обичам да си представям как тя се изкачва по стълбите на кулата с тухли и мистрия в ръце. Сигурно въобще не е била с деликатна фигура, но портретите й я изкарват бледа и тънка. Искаш ли да останем тук за минута? Или ти е много студено?

— Не, добре съм. Но не искам да влизаме в църквата.

— Не, само тук. Ако стоим в сянката, никакъв разбойник или главорез не може да ни види.

Те заобиколиха предпазливо кулата, като продължаваха да се държат за ръка и стъпваха внимателно по неравната земя, ориентирайки се по разбитите ограждения. Три-четири ниски каменни стъпала водеха към всяка от вратите на кулата. Джулия и Хелън се качиха до една от тях и седнаха. Камъкът беше леденостуден. Вратите и стените около тях бяха черни и не отразяваха светлината — Хелън погледна към Джулия в нейното тъмно палто и кепе и едва можа да я види.

Но почувства движението на ръката й, когато тя бръкна в джоба си и извади термоса. Хелън чу лекото влажно изпукване на тапата, която излезе от стъкленото гърло. Джулия й подаде бутилката и Хелън я вдигна до устата си. Тръпчивото червено питие допря устните й и после обгори езика й като огън. Тя глътна и почти веднага се почувства по-спокойна.

— Сякаш сме единствените живи хора в Ситито — прошепна тя, връщайки бутилката. — Мислиш ли, че тук има духове, Джулия?

Джулия пиеше в този момент. После изтри уста и отговори:

— Може би духът на Самюъл Пийпс^[7]. — Той често е идвал в тази църква. Веднъж тук го причакали двама разбойници.

— Нямаше да искам да знам това, ако не бях пияна — каза Хелън.

— Ти се напиваш много бързо.

— Бях пияна отпреди, просто не исках да казвам. Е, сега е моят рожден ден и ми е позволено да се напия.

— Тогава и аз трябва да се напия. Няма никакво удоволствие да си пиян сам.

Те отново отпиха, после седяха мълчаливо. Накрая Хелън започна много тихо да пее:

Портокали и лимони, казват камбаните на „Свети Климент“.

Палачинки и пържени ябълки, казват камбаните на „Свети Петър“.

— Какви откачени думи, нали? — каза тя, като спря да пее. — Досега дори не знаех, че още ги помня.

Биволски очи и агнешко, казват камбаните на „Света Маргарита“.

Ръжени и езици, казват камбаните на „Свети Йоан“.

— Пееш чудесно — каза Джулия. — Предполагам, че няма света Елена в тази песен, нали?

— Не мисля. Какво биха казвали нейните камбани?

— Не мога да си представя. Ягоди и пъпеши?

— Мъчители и престъпници… А за света Джулия?

— Не мисля, че изобщо е имало света Джулия. Във всеки случай нищо не се римува с Джулия. Освен чудатия.

— Ти си сред най-малко чудатите хора, които съм срещала, Джулия.

Те бяха облегнали глави на черната врата на кулата, обърнали лица една към друга, за да могат да говорят по-тихо. Когато Джулия се засмя, Хелън усети дъха й на лицето си — топъл, миришещ на вино, леко кисел от тютюна.

— Не мислиш ли, че е чудато, че те доведох тук, до руините на една църква, посред затъмнението?

— Мисля, че е чудесно — каза Хелън просто.

— Пийни си още вино — отвърна Джулия, продължавайки да се смее.

Хелън поклати глава. Сърцето й се беше вдигнало в гърлото. Беше стигнало много високо, за да се върне отново безропотно назад.

— Не искам повече — каза тя тихо. — Истината е, Джулия, че се страхувам да се напия, докато съм с теб.

Струваше й се, че значението на тези думи няма как да не бъде разбрано, че те бяха пробили някаква тънка, но съпротивляваща се мембрана и отворили в нея процеп, през който сега щяха да се изсипят куп неуправляеми страсти… Но Джулия отново се засмя и навярно обърна глава, защото дъхът й вече не идваше към лицето на Хелън. А когато проговори, гласът й звучеше замислено и далечно:

— Не е ли странно, че се познаваме толкова малко? Преди три седмици, когато пихме онзи чай пред метрото на Мерилебън, спомняш ли си? Никога не бих допуснала, че ще бъдем тук сега, по този начин…

— Защо ме спря тогава, Джулия? — попита Хелън след момент. — Защо ме покани да изпия един чай с теб?

— Защо? — каза Джулия. — Да ти кажа ли? Почти се страхувам. Това може да те накара да ме намразиш. Направих го… Ами, от любопитство — предполагам, че това е вярната дума.

— От любопитство ли?

— Исках да… разбера що за човек си, нещо такова. — Тя се засмя за кратко с известно неудобство. — Мислех, че си се досетила.

Хелън не отговори. Тя си спомни странния хитър поглед на Джулия, когато стана дума за Кей, и усещането си, че я проверяват и преценяват. Накрая каза бавно:

— Мисля, че наистина се досетих. Ти искаше да видиш дали можеш да откриеш какво намира Кей в мен, нали?

Джулия се размърда неудобно.

— Това беше гадна постъпка. Сега съжалявам.

— Няма значение — каза Хелън. — Наистина няма. В края на краищата… — Нейните чувства бяха потънали малко, но сега отново изплуваха, подсилени от виното и мрака. — В края на краищата ние сме в забавна ситуация, ти и аз.

— Така ли?

— Искам да кажа, заради това, което се е случило между теб и Кей…

Изведнъж дори в мрака тя разбра, че беше направила грешка. Джулия се вцепени. И попита остро:

— Кей ли ти каза?

— Да — отвърна Хелън, като стана предпазлива и заговори бавно. — Във всеки случай аз се досетих.

— И си говорила с Кей за това?

— Да.

— Какво каза тя?

— Само, че е имало…

— Какво?

Хелън се поколеба, после каза:

— Погрешна привързаност, така го нарече.

— Погрешна привързаност? — засмя се Джулия. — Господи!

Тя отново се извърна. Хелън се протегна към ръката й, но вместо това улови ръкава на палтото й.

— Какво има? — каза тя. — За какво става дума? Вече няма значение, не е ли така? За мен никога не е имало и в миналото. Това ли си мислиш? Или си мислиш, че това не е моя работа? Но в известен смисъл то е моя работа. И понеже Кей беше толкова откровена и честна с мен за това… — Тя забравяше във вълнението си, че точно по тази тема Кей изобщо не беше откровена с нея. — Понеже Кей беше толкова откровена и честна за това, не трябва ли и ние да сме такива по този въпрос? Ако това никога не е имало значение за мен, защо трябва да има значение сега за нас?

— Колко приповдигнато звучиш — каза Джулия.

Тя произнесе това толкова хладно, че Хелън се изплаши.

— Нужна ли е тук някаква приповдигнатост? Надявам се, че не. Всичко, което се опитвам да кажа, е, че би ми било много неприятно, ако това създаде някаква… хладина или сянка между нас. Кей никога не е искала това…

— О, Кей — каза Джулия. — Тя е много сантиментална. Не мислиш ли? Преструва се на твърда, но… Спомням си, че веднъж я заведох на един филм с Астер и Роджърс^[8]. Тя плака през цялото време. „За какво плака?“, попитах я накрая. А тя каза: „Заради танците“.

Държанието на Джулия се беше променило напълно. Сега тя звучеше почти хапливо.

— Изобщо не бях изненадана — продължи Джулия, — когато Кей те срещна. Имам предвид, че не бях изненадана от начина, по който те срещна. Това беше нещо като от филмите, нали?

— Не знам — каза Хелън смутена. — Предполагам. Навремето не ми изглеждаше така.

— Не ти ли изглеждаше? Кей ми разказа всичко за това — как те е намерила и така нататък. Това бяха нейните думи, нали разбираш: че те е намерила. Каза колко се е уплашила, когато си помислила, че толкова лесно бихте могли да се разминете. Описваше как те е галела по лицето…

— Не си спомням почти нищо от тогава — каза отчаяно Хелън. — Тъкмо това е най-глупавото.

— Кей си спомня много добре. Но пък, както казах, тя е сантиментална. Спомня си това така, сякаш там се е видял пръстът на съдбата, проговорил е късметът.

— Наистина имаше известен късмет в това! — отвърна Хелън. — Но не виждаш ли колко ужасно оплетено е всичко? Ако не бях срещнала Кей, никога нямаше да срещна и теб, Джулия. Но Кей можеше никога да не се влюби в мен, ако ти й беше позволила да обича теб…

— Какво? — каза Джулия.

— Аз ти бях благодарна — продължи Хелън, а гласът й изтъня и започна да прекъсва. — Струваше ми се, че като не си пожелала Кей, някак си си я дала на мен. А сега аз направих същото, което и тя.

— Какво? — каза отново Джулия.

— Не се ли досети? — отвърна Хелън. — Влюбих се в теб, Джулия!

Допреди малко тя не знаеше, че ще произнесе тези думи, но щом ги каза, те станаха истина.

Джулия не отговори. Тя отново беше обърнала лицето си към Хелън, по чиито мокри и студени устни пак затрептя, също като преди, нейният топъл и горчив дъх. Джулия седя напълно неподвижно за момент, после извади ръката си от джоба и хвана пръстите на Хелън, стисна ги силно, почти отчаяно — както някой, ослепял от болка или страдание, би се вкопчил в ръка или в кожен ремък.

— Кей… — започна тя.

— Знам! — каза Хелън. — Но просто не мога да направя нищо за това, Джулия! То ме кара да се мразя. Но аз не мога да го спра. Да ме беше видяла днес. Тя беше толкова мила. А всичко, за което аз можех да мисля, беше ти. Искаше ми се тя да беше ти! Искаше ми се… — Тя спря. — О, Господи!

Защото беше почувствала много ясно необичайното кратко потреперване или вибрация, която винаги се усещаше, преди да прозвучи сирената. И още преди гласът на Хелън да е затихнал, сирените започнаха да вият. Те продължаваха още и още, като се издигаха трескаво нагоре след всяко кратко затихване. Невъзможно беше, дори след толкова години, да останеш напълно спокоен и да не им обръщаш внимание, да не чувстваш настойчивото им притегляне, да не усещаш как паниката забива ноктите си в гърдите ти.

Тъмнината наоколо усили ефекта им. Хелън сложи ръце на ушите си и каза:

— О, не е честно! Не мога да ги търпя! Те са като стонове на оплаквачки! Като… като лондонските камбани! Имат гласове! Казват: „Прикрий се! Бягай и се скрий! Идва касапинът да ти отсече главата!“

— Недей — каза Джулия, като докосна ръката й. След момент сирените спряха. Но настъпилата тишина беше може би още по-плашеща. Те седяха силно напрегнати, наострили уши да чуят звука на бомбардировачите. Накрая започнаха да различават слабото ръмжене на машините. Беше много странно да си мислиш как момчетата в тези смешни туби от метал искат да ти навредят. Да си ги представяш как са се разхождали преди два часа, как са яли хляб, пили са кафе, пушили са цигари, наметнали са си якетата, удряли са крака един в друг срещу студа… След това се чу първото бум-бум-бум на противовъздушните оръдия, може би на две-три мили разстояние.

Хелън наклони назад глава и погледна нагоре. Прожекторите бяха включени и видът на мрака се беше променил. Тя видя не небето, а издигащата се стена на кулата, под която седеше. Усети през косата твърдостта на вратата зад главата си. Представи си как камъните отгоре се срутват — големи безмилостни блокове от зидария и вар. Докато гледаше нагоре, стори й се, че кулата се люлее и потрепва.

Изведнъж тя си помисли: „Какво правя тук?“ А после: „Къде е Кей?“

Хелън се изправи на крака.

— Какво има? — попита Джулия.

— Страхувам се. Не искам да оставам тук. Съжалявам, Джулия…

Джулия сви крака и отвърна:

— Няма защо. Аз също се страхувам. Помогни ми да стана.

Тя стисна силно ръката на Хелън, използва я като опора и стана. Двете включиха фенерчетата си и тръгнаха. Вървяха бързо обратно по Айдъл лейн към Истчийп. Там спряха, не знаейки по кой път е най-безопасно да продължат. Когато Джулия се обърна надясно, Хелън я дръпна обратно.

— Чакай — каза тя задъхана. Небето в тази посока беше прорязано от лъчите на прожекторите. — Това е изток, нали? Нататък към пристанището. Нали? Да не ходим натам. Да се върнем по пътя, по който дойдохме.

— През Ситито ли? Добре, можем да отидем в станцията на метрото на Монумента^[9].

— Да. Където и да е. Просто не мога да стоя на едно място и да си представям какви неща падат отгоре…

— Хвани ме за ръката — каза Джулия. — Така е добре. — Гласът й беше сигурен, хватката й — твърда, но не трескава, каквато бе преди. — Глупаво беше от моя страна да те докарвам тук, Хелън. Трябваше да се сетя…

— Добре съм — отвърна Хелън. — Добре съм.

Те отново тръгнаха бързо.

— Трябва само да минем покрай „Свети Климент“ — каза пътьом Джулия. — Той трябва да е някъде тук. — Тя светна с фенерчето си наоколо и се разколеба, накара Хелън да спре, после тръгнаха отново. Продължиха да вървят, като понякога се препъваха в разбити павета, друг път търсеха с крака бордюри, които ги нямаше. Защото въртенето на прожекторите, внезапното появяване и изчезване на сенките беше дезориентиращо. Накрая забелязаха боядисаните в бяло стъпала на една църква.

Това обаче не беше „Свети Климент“, а друга — „Свети Едмънд, крал и мъченик“, така гласеше надписът й.

Джулия застана пред нея, напълно объркана.

— Някак си сме излезли на Ломбард стрийт. — Тя надигна кепето си и натика под него косата си. — Как, по дяволите, сме го направили?

— Накъде е метрото? — попита Хелън.

— Не съм сигурна.

В следващия момент и двете подскочиха. Появи се една кола, която зави на ъгъла много бързо, залитайки на шосето. Тя мина с рев покрай тях и изчезна в мрака. Те продължиха нататък и след момент чуха мъжки гласове, като гласовете на някакви военни призраци, които се носеха по въздуха със странно ехо. Това бяха двама караули на покривите, които си подвикваха един на друг през улицата. Единият разказваше какво вижда — запалителни снаряди според него, в Уулуич и Боу. „Ето, пусна още един пакет!“, чуха го да казва.

Те стояха там ръка за ръка и слушаха, когато един патрул изскочи, тичайки, от мрака и за малко не ги събори.

— Откъде, по дяволите, изскочихте вие двете? — каза той задъхан. — Изключете тези фенерчета и си намерете прикритие, става ли?

Джулия дръпна пръстите си от ръката на Хелън в момента, в който той се появи, и направи крачка встрани, а после каза почти раздразнено:

— Какво мислите, че се опитваме да направим? Къде е най-близкото убежище?

Мъжът долови тона й — или, което се стори по-вероятно на Хелън, забеляза произношението й — и поведението му леко се промени.

— Станцията на банката, мис — отговори той. — Петдесет крачки назад.

Той посочи с палец през рамото си и отново побягна.

Може би относителната обикновеност на този разговор или пък фактът, че си видял някой по-възбуден от теб, изведнъж разпръсна тревогата на Хелън направо чудодейно — като балон, спукан с игла. Тя хвана под ръка Джулия и те тръгнаха с доста спокойна походка към това, което сега лесно различиха като метална арка с гофрирана ламарина, отрупана отстрани с торби пясък — входа на станцията. Докато се приближаваха, един мъж и момиче влязоха забързани в нея. Някаква пълна жена с натъртени или схванати крака се спускаше надолу по стълбите толкова бързо, колкото можеше. А едно момченце подскачаше наоколо и гледаше с голяма възбуда нагоре в небето.

— Е, ето го и това — каза Джулия без особен ентусиазъм, като забави крачка.

„Ето че се върнахме в обществото, към дърдоренето, суетата и светлината“, помисли си Хелън, че всъщност искаше да каже тя, и дръпна ръката й:

— Чакай.

Защото какво правеха те? „Аз се влюбих в теб!“, беше проплакала тя в мрака преди петнайсет минути. Хелън си спомни трептенето на дъха на Джулия по устните си. Спомни си усещането на ръката й, вкопчена здраво в нейната.

— Не искам да слизам долу — каза тя тихо. — Аз… не искам да те разделям с другите хора, Джулия. Не искам да те изгубя.

Може би Джулия отвори уста да отговори нещо, Хелън не беше сигурна. Защото в следващия момент ги освети ярък блясък като от светкавица, кратък и неестествено ярък, така че хиляди дребни детайли — шевът на яката на Джулия, котвите, изобразени на копчетата на палтото й — сякаш изскочиха от тялото й във въздуха, за да влязат в очите на Хелън и да я ослепят. След две секунди се чу и взривът — фантастично силен, не много близо, може би дори чак на Ливърпул стрийт или Мургейт; но достатъчно близо, за да почувстват ударната му вълна и странния сблъсък с един порив на лишен от въздух вятър. Момченцето, което подскачаше по стълбите на станцията, извика със страхотно удоволствие. Някакъв възрастен изскочи, грабна го и го вкара вътре. Хелън протегна ръка и Джулия я хвана. Те започнаха да тичат — не към станцията, а надалеч от нея, обратно по Ломбард стрийт. Смееха се като идиотки. Когато се чу следващата експлозия — този път малко по-далеч, — те се засмяха още по-силно и затичаха още по-бързо.

— Насам! — каза Джулия и дръпна ръката на Хелън. Тя беше видяла, осветена от втората светкавица, нещо като барикада, издигната пред входа на някакъв офис или банка. Пространството зад нея изглеждаше дълбоко, невероятно тъмно и миришеше на юта. Джулия влезе в него, сякаш мина през завеса от мастило, и дръпна Хелън след себе си.

Те стояха, без да говорят, и си поемаха дъх. В това заградено пространство дишането им звучеше по-силно от всички звуци на хаоса на улицата. Само когато чуха стъпки, погледнаха натам — видяха патрула, с когото бяха говорили, който отново тичаше, но сега обратно, в другата посока. Той мина покрай тях и не ги забеляза.

— Сега отново сме невидими — прошепна Джулия.

Те се бяха приближили една до друга, за да погледнат към улицата. Хелън усети като преди дъха на Джулия по ухото и бузата си. Тя знаеше, че всичко, което трябва да направи, беше да обърне глава — просто да я обърне, да я наклони, това е всичко, — за да намерят в мрака устните й тези на Джулия… Но остана напълно неподвижна, неспособна да предприеме каквото и да било. В крайна сметка Джулия беше тази, която започна целувката. Тя вдигна ръка, докосна лицето на Хелън и насочи слепите им устни едни към други. И когато целувката като огън припламна и после се разпали, тя плъзна ръка към тила на Хелън и я притегли още по-близо.

Но след момент се отдръпна. Развърза възела на шала на Хелън и започна бавно да разкопчава копчетата на палтото й. Когато свърши с него, Джулия премина към своето — половините му се разделиха, тя отново пристъпи напред и двете отворени палта се съединиха, за да направят нещо, което се стори на Хелън втора барикада, дори още по-тъмна от първата. Вътре в нея телата им изглеждаха гъвкави, твърди и удивително топли. Те отново се целунаха и се притиснаха една в друга, като бедрото на Джулия се плъзна между краката на Хелън, а това на Хелън между нейните. Двете стояха така почти неподвижно, просто се притискаха с бедрата си.

Накрая Хелън извърна глава.

— Това е, което Кей иска, нали? — прошепна тя. — Разбирам защо, Джулия! Господи! Чувствам се като… Чувствам се, като че ли съм тя! Искам да те докосвам, Джулия. Искам да те докосвам, както тя би го направила…

Джулия се отдръпна. Тя хвана ръката на Хелън, дръпна ръкавицата й от пръстите и я остави да падне. Премести ръката й на копчетата на панталоните си, разкопча ги и почти грубо я пъхна вътре.

— Направи го тогава — каза тя.

Когато завиеше сирената, някое момиче почваше да тича нагоре-надолу по стълбите и по коридорите в общежитието и да чука на всяка врата.

— Бомбардировачи в небето! Бомбардировачи в небето, момичета!

След това всяка пенсионерка трябваше да слезе до подземието спокойно и без паника. Но то беше като всички убежища — твърде студено, твърде задушно и твърде тъмно. Понякога по-смелите момичета в общежитието — момичетата, с които Вив нямаше нищо общо и за които този вид живот беше просто друг вид пансион — се опитваха да започнат игри или да подхванат весели песни. Напоследък и различните миризми, които се разнасяха там, караха Вив да се страхува, че може да й стане лошо.

Затова през последните няколко седмици тя оставаше в стаята си, когато завиеха сирените, с Бети и другата им съквартирантка на име Ан. Бети и Ан бяха в състояние да проспят всичко — Ан се приспиваше с верамон, а Бети си слагаше маска на очите и розови восъчни тапи в ушите. Само Вив лежеше неспокойно и мигаше при взривовете и звука на противовъздушните оръдия. Мислеше си за Реджи, за Дънкан, за баща си и сестра си, притискаше с ръце корема си и се чудеше какво, по дяволите, ще прави с онова нещо, което растеше в него, а би трябвало да е навън.

Тя беше пробвала с таблетките, които бе вземала и Фелисити Уитърс — от тях получи стомашни болки и ужасна диария в продължение на почти цяла седмица, но като изключим това, те нямаха никакъв ефект. Дните след това Вив беше прекарала в нещо като тревожно вцепенение, правейки безкрайни грешки в министерството. Не можеше да пуши, нито да яде. Не можеше да съсредоточи мислите си върху нищо, освен върху необходимостта да потиска гаденето, което се надигаше в нея като горчива черна вълна, часове наред. Тази сутрин си облече полата и за свой ужас откри, че коланчето на талията не можеше да се закопчее. Трябваше да го закрепи с безопасна игла.

— Какво мога да направя? — беше попитала тя Бети.

А Бети й беше казала същото, което и винаги преди:

— Пиши и съобщи на Реджи. За бога, Вив, ако ти не го направиш, аз сама ще му пиша!

Но Вив не искаше да му пише заради военната цензура. Имаше още две седмици до следващата му отпуска. Но тя не можеше да чака толкова дълго, да става все по-едра и все по-уплашена, да й се гади все повече. Знаеше, че трябва да му каже. И че единственият начин за това беше да му се обади по телефона. В момента тя лежеше сковано на леглото и събираше кураж да слезе до долу и да го направи.

Надяваше се нападението скоро да свърши. Но то ставаше все по-ожесточено. Когато след още няколко минути чу Ан да мърмори в съня си, Вив отметна чаршафите. Ако бомбите започнеха да падат по-близо, Ан можеше да се събуди. Това щеше да направи нещата още по-трудни. Трябваше да го направи сега или никога…

Тя стана, сложи си нощницата и чехлите и си взе фенерчето. После излезе в коридора и слезе един етаж надолу по стълбите, вървейки внимателно, като опипваше пътя си, защото стълбището беше осветено много слабо с една синя лампа. Сигурно вървеше почти безшумно, понеже едно момиче, което се качваше нагоре с чиния в ръка, я срещна на завоя на стълбището и почти подскочи от страх.

— Вив! — изсъска тя. — Господи Боже мой! Помислих те за някой дух на починала машинописка.

— Извинявай, Мили.

— Къде отиваш? В подземието? Аз не. Ще стигнеш точно навреме за втория рунд от „Момче, Момиче, Цвете, Животно“… Или си хвърлила око на онези бисквити с крем, които се размотаваха в общата стая? Много лошо, ако е така. Аз взех повечето, виж, за Жаклин Найт, Карълайн Греъм и мен.

— Задръж ги — поклати глава Вив. — Отивам просто за чаша вода.

— Тогава внимавай за мишки — каза Мили, като отново тръгна нагоре по стълбите. — И помни: ако някой те пита кой е взел тези бисквити — не си ме виждала. Аз ще направя същото за теб някой ден.

Гласът й заглъхна. Вив изчака, докато тя пресече площадката, и после продължи надолу. Колкото повече слизаше, толкова по-широко ставаше стълбището. Къщата беше стара, грамадна. Имаше големи гипсови рози на всички тавани и куки, на които някога бяха висели канделабрите. Перилата на стълбището имаха красиви извивки и изящни орнаментални връхчета. Но хубавите яркочервени килими, постлани по коридорите, бяха покрити с брезент, а той беше силно повреден от високите токчета. Стените бяха боядисани в унили гланцирани цветове — зелено, кремаво и сиво, и изглеждаха по-зле от всякога в смътната синя светлина.

Антрето представляваше бъркотия от женски палта, шапки и чадъри. Една маса беше затрупана от вестници и непотърсена поща. Ветрилообразният прозорец над външната врата, разбира се, беше обкован с дъски, но бронираното стъкло на вратата, която водеше към подземието, проблясваше силно. Иззад него се дочу гласът на едно момиче, а после и на други:

— Иглика… Теменуга… Примула…

Вив включи фенерчето си. Телефонът беше малко по-нататък, в една ниша пред общата стая — на ужасно публично място; но с течение на времето момичетата бяха измъкнали скобите, които прикрепяха кабела към стената, и ако искаш да разговаряш по-интимно, можеше да издърпаш телефона през коридора до един килер и да седнеш вътре на газомера между метлите, кофите и парцалите с дървени дръжки. Вив това и направи, като затвори вратата на шкафа и подпря фенерчето си на една полица. Тя огледа боязливо пукнатините и ъглите, страхувайки се от паяци и мишки. „Помисли, преди да говориш“, гласеше една лепенка на телефона.

Тя имаше номера на поделението на Реджи на едно старо парче хартия в джоба на нощницата си. Той й го беше дал преди много време за спешни случаи и досега Вив никога не го бе използвала. Но какво е това, помисли си тя, ако не спешен случай? Вив извади листчето, вдигна слушалката и набра 0 за централата, като остави диска да се завърти бавно и се опита да го заглуши, доколкото можеше, с носната си кърпичка.

Гласът на телефонистката беше кристално ясен. Обаждането, каза тя, ще отнеме няколко минути за установяване на връзка.

— Благодаря ви — отвърна Вив.

Тя седеше с телефона в скута си, окуражавайки се за момента, в който той звънне. После лъчът на фенерчето й започна да трепка — тя предположи, че е от батерията, и го изключи. Беше оставила вратата отворена, само мъничко, и смътната синя светлина от коридора се показваше през процепа. Като изключим това, килерът беше абсолютно тъмен. Тя дочуваше тихо изблиците смях и дюдюканията на момичетата от подземието. Когато падаха бомби, стените потреперваха и от тях се стичаха малки струйки прах.

Когато най-сетне телефонът звънна, резкият звук и потреперването на апарата в скута й направо й изкараха ума от страх. Тя вдигна слушалката с треперещи ръце, при което едва не я изпусна. Момичето със звънлив глас каза „Един момент“, което бе последвано от ново чакане и серия изпуквания, докато тя правеше връзката.

По линията се чу мъжки глас — телефонният оператор в лагера на Реджи. Вив му съобщи името на Реджи.

— Знаете ли в коя барака е? — попита я мъжът. Тя не знаеше. Свързочникът набра централния корпус. Телефонът там звъня дълго, без никой да вдигне. — Не отговарят — каза той.

— Моля ви — каза Вив, — само още минута. Ужасно е важно.

— Ало? — чу се накрая нечий друг глас. — Това ли е моето обаждане до Саутхемптън? Ало?

— Това е обаждане отвън, за съжаление — каза телефонистът любезно.

— Майната ти.

— Пак заповядай.

След това някой друг взе телефона. Той им даде номера на бараката на Реджи. Този път телефонът иззвъня само два пъти, след което се чу оглушителен шум — викове, смях и музика от радио или грамофон.

— Ало? — изрева някой в слушалката.

— Ало? — каза Вив тихо.

— Ало? Кой е?

Тя му каза, че търси Реджи.

— Реджи? Какво? — извика човекът отсреща.

— Кой се обажда? — чу се друг мъжки глас.

— Някакво момиче, казва се Реджи.

— Тя не се казва Реджи, глупако. Иска да говори с Реджи. — Сега някой друг взе слушалката. — Мис, наистина се извинявам… Или сте мисис?

— Моля би — каза Вив. Тя надзърна нервно навън в коридора през пролуката на почти затворената врата и сложи ръка около устата си, за да заглуши гласа си: — Там ли е Реджи?

— Дали е тук? Това вероятно ще зависи, доколкото познавам Редж, от това, кой пита. Да не ви дължи пари?

— Сигурна ли е, че търси Редж? — каза първият глас.

— Приятелят ми пита дали сте сигурна, че търсите Редж, а не него. В момента той чертае разни форми с ръце, които показват какъв според него е чудесният цвят на очите ви, красивите вълни на косата ви, великолепните извивки на вашия… глас.

— Моля ви, нямам много време — каза Вив.

— Това не притеснява моя приятел, доколкото разбрах.

— Там ли е Реджи, или не?

— Може ли да попитам кой се обажда?

— Кажете му… Кажете му, че е жена му.

— Неговата уважаема съпруга? В такъв случай далеч не смятам да…

Гласът се превърна в неясно боботене, а след това в деформиран от телефона вик. Това беше последвано от наздравици и някакво търкане, докато слушалката преминаваше от ръка в ръка. Накрая се чу гласът на Реджи. Той изглеждаше задъхан:

— Мерилин?

— Не е тя, аз съм — каза Вив много бързо. — Не казвай името ми, да не би да слуша телефонистката.

Но той все едно каза името й:

— Вив? — Гласът му звучеше удивено. — Момчетата ми казаха…

— Знам. Те ме мотаеха и аз не се сетих какво друго да кажа.

— Господи! — Тя го чу как потърка наболата си брада по ченето и бузата си. — Къде си? Как се свърза с мен? — Той явно обърна глава настрани и каза: — Уудс, кълна се в Бога, ако ме удариш още веднъж така…

— Просто се свързах с централата — отвърна тя.

— Какво?

— Обадих се на централата.

— Добре ли си?

— Да. Не.

— Не те чувам. Само минутка… — Той свали телефона и се отдалечи. Чуха се още наздравици и смях. Когато се обади пак, той отново беше задъхан. — Тези смотаняци — каза Реджи. Беше излязъл или затворил някаква врата. — Къде си? Звучиш, като че ли си в кофа на дъното на кладенец.

— В един килер съм вкъщи — прошепна тя. — Тоест в общежитието.

— В килер ли?

— Откъдето момичетата се обаждат. Няма значение. Просто… Нещо се случи, Реджи.

— Какво? Не с проклетия ти брат, нали?

— Не го наричай така. Не, не това. Нищо такова.

— Какво тогава?

— Аз… Просто… — Тя се опита отново да погледне в коридора. После обърна глава и каза още по-тихо: — Моят приятел не дойде.

— Твоят какво? Твоят приятел? — Той не разбра. — Кой приятел?

— Моят приятел.

Настъпи мълчание. После Реджи каза тихо:

— Господи! Господи, Вив!

— Не споменавай името ми!

— Няма, няма. Колко? Имам предвид, колко дълго?

— Около осем седмици, мисля.

— Осем седмици? — Той обмисляше трескаво това. — Значи искаш да кажеш, че трябва да си била вече, когато се видяхме последния път?…

— Да, трябва да съм била. Но не знаех.

— И си абсолютно сигурна? Не може просто да си… пропуснала?

— Не мисля. Никога преди не ми се е случвало.

— Но нали ние внимавахме? Аз внимавам всеки шибан път. Какъв е смисълът да внимаваш, ако става така?

— Не знам. Лош късмет.

— Лош късмет? Господи!

В гласа му прозвуча отвращение. Той отново премести телефона. Тя си го представи как си дърпа косата.

— Не бъди такъв — каза Вив. — Беше истински ад за мен. Разтревожих се до смърт. Опитах всякакви неща. Аз… Вземах едно нещо.

Той не можа да я чуе:

— Какво?

Тя отново закри с ръка устата си, но се опита да говори по-ясно:

— Вземах едно нещо. Нали се сещаш… Но то не подейства, само ми ставаше лошо от него.

— Правилното нещо ли си вземала?

— Не знам. Има ли различни неща? Това го взех от една аптека. Човекът каза, че ще подейства, но не стана така. Беше ужасно.

— Не можеш ли да опиташ отново?

— Не искам, Реджи.

— Може би си струва да опиташ още веднъж.

— То ме кара да се чувствам ужасно.

— Но не мислиш ли, че…

— От него отново ще ми прилошее. Ох, Реджи. Не мисля, че мога! Не знам какво да правя!

Гласът й трепереше през цялото време, а сега изведнъж се стегна и извиси. Тя беше започнала да се паникьосва и почти плачеше.

— Добре — каза Реджи. — Слушай ме. Всичко е наред, мила. Слушай ме. Това е просто страшен шок за мен. Трябва ми малко време да помисля. Тук има едно момче. Мисля, че неговото момиче… Просто ми трябва малко време.

Тя премести слушалката в другата си ръка и издуха носа си.

— Не исках да ти казвам. Исках да оправя нещата сама — каза тя с нещастен глас. — Просто… Чувствах се толкова ужасно. Ако баща ми разбере…

— Всичко е наред, мила.

— Това ще му разбие сърцето. Това…

Пип-пип-пип, чу се по линията. След това телефонистката каза:

— Една минута, моля.

Това беше момичето, което я беше свързало в началото, или пък друго, но със същия ясен, кристален глас. Вив и Реджи замълчаха.

— Мислиш ли, че е чула? — прошепна накрая Реджи.

— Не знам.

— Те не слушат наистина, нали?

— Не знам.

— Как биха могли, при толкова много обаждания?

— Не. Предполагам, че не слушат.

Отново мълчание… После Реджи каза уморено:

— По дяволите. Какъв късмет. Какъв гаден лош късмет. А аз внимавах толкова много, всеки път!

— Знам — каза Вив.

— Ще питам това момче за неговото момиче, какво е направила тя. Чу ли?

Вив кимна.

— Да?

— Да.

— Не трябва да се тревожиш повече.

— Добре. Няма.

— Обещаваш ли?

— Да.

— Ще се оправим. Добре? Добро момиче.

Те останаха на линията, без да говорят, докато отново се чу гласът на телефонистката, който ги попита дали искат да удължат обаждането. Вив каза, че не искат, и връзката прекъсна.

— Здравей — каза Кей много тихо един-два часа по-късно, като галеше косата на Хелън.

— Здравей — отвори очи Хелън.

— Събудих ли те?

— Не съм сигурна… Колко е часът?

— Малко след твоя рожден ден, страхувам се — каза Кей и легна до нея. — Едва два часът.

— Добре ли си?

— Нямам и драскотина. Ние не излизахме. Бетнал Грийн и Шордич отнесоха всичко.

— Радвам се — каза Хелън, като взе ръката й и стисна пръстите й.

— Предпочитам да бяхме излезли — прозя се Кей. — Цяла нощ решавах пъзели с Мики и Хюс. — Тя целуна Хелън по бузата и се притисна до нея. — Миришеш на сапун.

— Така ли? — вцепени се Хелън.

— Да. Като някое дете. Отново ли се къпа? Трябва да си чиста като не знам какво. Самотно ли ти беше?

— Не, всъщност не.

— Мислех си да се промъкна при теб.

— Така ли?

— Е, не наистина — усмихна се Кей. — Просто изглеждаше ужасна загуба на време да стоя там и да не правя нищо, докато ти беше тук.

— Да — каза Хелън. Тя продължаваше да държи ръката на Кей. Сега се обви с нея и я притисна към себе си, сякаш търсеше топлина и успокоение. Голите й крака докосваха тези на Кей, понеже памучната й нощница се беше повдигнала почти до дупето й. Гърдите й изглеждаха отпуснати и топли под ръката на Кей.

Кей я целуна по главата и прокара пръсти по косата й.

— Предполагам, много ти се спи, скъпа, нали? — прошепна тя.

— Да, наистина.

— Твърде много за една целувка?

Хелън не отговори. Кей освободи ръката си, хвана яката на нощницата на Хелън и много леко я дръпна надолу. После сложи устни на извивката на шията й и плъзна уста по топлата, гладка плът. Но докато го правеше, усети изтърканата тъкан в ръката си. Вдигна глава от възглавницата си и каза изненадано:

— Не носиш новата си пижама?

— Хмм? — отвърна Хелън, сякаш бе на ръба да заспи отново.

— Пижамата ти — каза Кей тихо.

— О — отвърна Хелън и отново улови ръката на Кей, обви се с нея и я притисна до себе си. — Забравих — каза тя.

Бележки

[1] „Щрувелпетер“ (1845) е популярна детска книжка на германския писател Хайнрих Хофман. В превод заглавието й, както и името на героя, значи „Рошавия Петер“. — Б.прев. ↑

[2] Митична страна в Тибет, изолирана от света утопия. — Б.прев. ↑

[3] Исторически роман на английската писателка Дафни дю Морие, 1941. — Б.прев. ↑

[4] От епохата на кралете Джордж I до Джордж IV; XVIII и началото на XIX в. — Б.прев. ↑

[5] Игра на думи с Idol Lane и Idle Lane — улица на идолите и улица на безделниците. — Б.прев. ↑

[6] Кристофър Рен (1632–1723), английски архитект. — Б.прев. ↑

[7] Самюъл Пийпс (1633–1703), високопоставен администратор в Английския флот и член на парламента, известен днес главно с дневниците си. — Б.прев. ↑

[8] Фред Астер и Джинджър Роджърс, особено популярни актьори и танцьори през 30-те год. на XX в. — Б.прев. ↑

[9] Монументът е колона, издигната през 70-те години на XVII в., в памет на Големия лондонски пожар. — Б.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Сара Уотърс Нощна стража (7)

Метаданни

Данни

Нощна стража

Информация

История

Сваляне / Връзки

4.

Сара Уотърс
Нощна стража (7)