Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Night Watch, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милен Русков, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Еми (2023 г.)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- cherrycrush (2023 г.)
Издание:
Автор: Сара Уотърс
Заглавие: Нощна стража
Преводач: Милен Русков
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: алтера (Делта Ентертейнмънт ЕООД)
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска (не е указано)
Редактор: Катя Пеева
Художник: Дамян Дамянов
Коректор: Пенка Трифонова
ISBN: 978-954-9757-75-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18768
История
- — Добавяне
На Луси Вон
1947
1.
„Значи такъв човек си станала — каза си Кей, — човек, чиито стенни и ръчни часовници са спрели и който вместо това разбира колко е часът по конкретния инвалид, пристигнал на вратата на хазяина му.“
Тя беше застанала до отворения прозорец, облечена в риза без яка и сивкави гащета, като пушеше цигара и наблюдаваше как пациентите на мистър Ленард идват и си отиват. Те пристигаха точно навреме — до такава степен, че тя наистина можеше да каже колко е часът по тях: прегърбената жена в понеделник в 10 ч.; раненият войник — в четвъртък в 11. Във вторник в 1 часа пристигаше възрастен мъж, придружаван от момче с фини черти, което му помагаше. Кей обичаше да наблюдава тази двойка. Харесваше й да ги гледа как приближават по улицата: мъжът — стегнат в черен костюм като предприемач, момчето — търпеливо, сериозно и красиво; двамата й приличаха на алегория на младостта и старостта, нарисувана от Стенли Спенсър[1] или някой друг от педантичните модерни художници. След тях идваше една жена със сина си — малко куцо момче с очила. После възрастна индийка с ревматизъм. Понякога куцото момченце стоеше и ровеше с голямата си обувка мъха и пръстта на неравната пътека към къщата, докато майка му разговаряше с г-н Ленард в антрето. Един път наскоро то вдигна поглед и видя, че Кей го наблюдава; след това го чу как се оплаква на стълбите, задето трябва да ходи само до тоалетната.
— Да не би да те е страх от ангелите на вратата? — каза майка му. — За бога, това са само картинки! Голямо момче като теб!
Кей се досети, че не смъртнобледните едуардиански[2] ангели на г-н Ленард са го уплашили, а мисълта, че може да я срещне. Сигурно му е изглеждало, че тя обитава таванския етаж като някой дух или луд.
В известен смисъл момчето беше право. Защото понякога тя ходеше безспирно напред-назад, както казват, че правели лудите. А друг път седеше неподвижно часове наред — по-неподвижно и от сянка, понеже виждаше как сенките пълзят по килима. Тогава й се струваше, че наистина може да е дух, да се превръща в част от остарялото тяло на къщата, да се разтваря в мрака, който се наслояваше като прах в разнебитените й ъгли.
През две улици нататък един влак мина към гарата в Клапам[3]. Тя усети потреперването и вибрациите в перваза под ръцете си. Една лампа зад рамото й светна, примигна за секунда като раздразнено око и после угасна. Натрупаната сгур се срути леко в камината — груба малка камина; някога това е било слугинска стая. Кей дръпна за последен път от цигарата и прещипа огънчето й между палеца и показалеца си.
Беше стояла на прозореца повече от час. Днес беше вторник — тя бе видяла да пристига чипонос мъж с изсъхнала ръка и смътно бе очаквала да се появи двойката на Стенли Спенсър. Но сега реши да се откаже от тях и да излезе. Денят беше много хубав, в края на краищата — ден в средата на един топъл септември, третия септември след войната. Тя отиде до съседната стая, която използваше като спалня, и започна да се преоблича.
Вътре беше тъмно. Част от стъклото на прозореца липсваше и г-н Ленард го беше заменил с линолеум. Леглото беше високо, с протъркана мъхната покривка. Такива легла насочват мислите ти (и не по приятен начин) към многото хора, които в течение на годините сигурно са спали, любили са се, раждали са се, умирали са и са се мятали в треска на него. То издаваше леко кисела миризма, като петите на износени чорапи. Но Кей беше свикнала с това и не го забелязваше. За нея стаята не беше нищо повече от място, където да спи или да лежи будна. Стените бяха голи, безлични, точно както когато тя се нанесе. Кей никога не беше закачвала картини или нареждала книги на тях; просто нямаше такива, нито пък кой знае колко други неща. Само в един от ъглите беше прокарала въже, върху което държеше дрехите си на дървени закачалки.
Е, ако не друго, дрехите поне бяха много спретнати. Тя се разтърси в тях и намери чифт умело замрежени чорапи и шит по поръчка панталон. Сложи си и по-чиста риза с мека бяла яка, която можеше да остави разкопчана на врата, както подхожда на жена.
Обувките й обаче бяха мъжки. Тя ги лъска в продължение на минута. Закопча със сребърни копчета ръкавелите си, след това среса с четка късата си тъмнокестенява коса, като я фиксира с малко гел. Хората, които я виждаха на улицата и не я разглеждаха внимателно, често я вземаха погрешно за добре изглеждащ младеж. Старите жени редовно я наричаха „млади момко“ и дори „синко“. Но ако някой се вгледаше както трябва в лицето й, той веднага забелязваше по него признаците на напредващата възраст, както и белите нишки в косата й. Всъщност на следващия си рожден ден тя щеше да навърши тридесет и седем години.
Докато слизаше надолу, Кей стъпваше колкото се може по-леко, за да не притеснява г-н Ленард. Но беше трудно да вървиш тихо по скърцащите и пропукващи стълби. Тя отиде до тоалетната, след това прекара няколко минути в банята, за да измие лицето и зъбите си. Върху лицето й падаше зеленикава светлина, защото прозорецът беше обгърнат от бръшлян. Водата хъхреше в тръбите и пръскаше неравномерно от крана. До малкия бойлер беше провесен гаечен ключ, защото понякога водата спираше напълно и тогава трябваше да удариш няколко пъти тръбите, за да тръгне отново.
В стаята до банята се намираше кабинетът на г-н Ленард и над звука от четката за зъби и пръскането на водата в чешмата се извиси неговият убедителен и същевременно монотонен глас, съпровождащ процедурите му с чипоносия мъж с изсъхналата ръка. Когато тя излезе от банята и мина тихо край вратата му, монотонният глас започна да се чува по-силно. Беше като равномерното боботене на някоя машина.
— Ерик — дочу тя, — трябва да бу-бу. Как може да бу-бу, когато бу-бу оправи отново?
Тя слезе крадешком по стълбите, отвори отключената външна врата и спря за момент на прага почти разколебана. Ярката светлина на небето я накара да присвие очи. Денят изведнъж й се стори морен — не толкова слънчев, колкото изсъхнал, изтощен. Струваше й се, че усеща прахта, която полепваше по устните, по миглите, в ъгълчетата на очите й. Но нямаше да се върне. Тя трябваше, тъй да се каже, да бъде на висотата на добре сресаната си коса, на лъснатите си обувки, на копчетата си за ръкавели. Затова слезе по стълбите и тръгна нататък. Вървеше като човек, който знае точно накъде отива и защо, но истината беше, че нямаше какво да прави, нито при кого да отиде или с кого да се срещне. Денят й беше празен лист, като всичките й дни. Сякаш с всяка своя крачка методично създаваше от тази празнота и самата земя, по която вървеше.
Тръгна на запад, през празните, пусти улици към Уондзуърт.
— Днес няма и следа от полковник Баркър[4], чичо Хорас — каза Дънкан, като вдигна поглед към прозорците на тавана, докато двамата с г-н Мънди се приближаваха до къщата.
Той доста съжаляваше за това. Истината е, че обичаше да се среща с квартирантката на г-н Ленард. Харесваше дръзката й прическа, мъжките й дрехи, острия й изискан профил. Мислеше си, че тя може някога да е била летец, сержант в женския корпус на Военновъздушните сили, нещо такова — с други думи, една от онези жени, които толкова добре бяха попълнили армията през войната, а после станаха ненужни. „Полковник Баркър“ я наричаше г-н Мънди, който също обичаше да я вижда как стои там. При думите на Дънкан той погледна нагоре и кимна. Но после отново наведе глава и продължи да върви, твърде задъхан, за да говори.
Двамата с Дънкан бяха изминали целия път от Уайт сити до Лавендър хил. Дойдоха бавно, като хващаха автобуси и спираха да почиват. Отнемаше им почти целия ден да стигнат дотук и после да се върнат вкъщи. Дънкан вземаше вторник като почивен ден и си отработваше часовете в събота. Във фабриката, където работеше, се отнасяха с разбиране по този въпрос. „Това момче се е посветило на чичо си!“, чуваше ги той да казват много пъти. Те не знаеха, че г-н Мънди всъщност не му е роднина. И нямаха представа от какво се лекува той при г-н Ленард. По всяка вероятност си мислеха, че ходи в болница. Дънкан ги остави да мислят каквото желаят.
Той поведе г-н Мънди в сянката на разнебитената къща. Помисли си, че къщата винаги изглежда най-застрашителна, когато си в близост до нея и сякаш е надвиснала над теб. Тя беше последната оцеляла постройка от онова, което преди войната бе дълга редица еднотипни сгради. От двете й страни още личаха белезите, там, където е била прикрепена за съседите си — чупките на призрачни стълби и вдлъбнатините от липсващи камини. Дънкан не можеше да разбере как тя все още се крепи. Никога не успя да се отърси докрай от чувството, че докато влиза с г-н Мънди в антрето, някой ден ще затвори вратата малко по-силно и цялата къща ще се срути върху тях.
Тъй че той затвори вратата много леко. След това къщата започна да изглежда по-обикновено. Антрето беше тъмно и притихнало, с наредени по протежението му столове с твърди облегалки, както и една празна закачалка за палта и две-три бледи растения. Подът бе покрит с подредени в геометрични фигури черни и бели керамични плочки, някои от които бяха изскочили и отдолу се показваше сивият цимент. Абажурът на лампата представляваше красива розова порцеланова раковина, замислена може би за газена лампа, но сега в нея се мъдреше електрическа крушка с бакелитена фасунга и изтъркан кафяв кабел.
Дънкан винаги забелязваше подобни дребни детайли и недостатъци. За него това беше едно от удоволствията на живота. Харесваше му да идват по-рано в къщата, защото тогава имаше достатъчно време да настани г-н Мънди на някой стол и после тихо да обикаля из антрето, разглеждайки всичко. Той се възхищаваше на изящно извитите перила и на потъмнелите медни краища на пръчките, прикрепващи пътеката по стъпалата. Харесваше му обезцветената дръжка от слонова кост на вратата на шкафа и боята на первазите на дюшемето, нанесена на вълнообразни ивици, за да наподобява дърво. Но в дъното на коридора, който водеше към сутерена, имаше маса от бамбук, украсена с претрупани орнаменти. И между гипсовите кучета и котки, преспапиетата и вазите от майолика[5] се намираше любимото му нещо — стара гланцирана купа, много красива, украсена с рисунки на змии и плодове. Г-н Ленард държеше в нея някакви прашни орехи и желязна лешникотрошачка отгоре им. Дънкан винаги приближаваше купата с лошото предчувствие, което усещаше сякаш във фибрите на костите си, какъв фатален сблъсък би произтекъл, ако някой невнимателен човек вдигне лешникотрошачката и после вземе, че я изпусне върху красивия порцеланов съд.
Днес обаче орехите си лежаха в купата както обикновено, покрити с непокътнат пласт прах като вълна. Дънкан имаше време да разгледа съвсем отблизо и две картини, които висяха накриво на стената — понеже всичко в тази къща беше изкривено. Те бяха доста банални, със съвсем обикновени рамки. Но това също му достави удоволствие, макар и по-различно; удоволствието, което изпитваше, когато гледаше нещо средна хубост и си мислеше: „Ти не си мое, но и не ми липсваш особено!“
Когато се чу някакво движение в стаята на горния етаж, той се върна бързо при г-н Мънди. На площадката горе се отвори врата и Дънкан чу гласове — г-н Ленард изпращаше младежа, който винаги имаше час преди тях. Дънкан обичаше да го вижда почти толкова, колкото обичаше да вижда полковник Баркър и гланцираната купа. Защото младежът беше жизнерадостен. Може би беше моряк, кой знае. „Наред ли е всичко, приятели?“, каза им той днес, като намигна леко на Дънкан. Попита също за времето навън и се поинтересува какво става с артрита на г-н Мънди — като същевременно изтръска една цигара от пакета си, сложи я в уста, извади кибрит и запали клечката, и всичко това съвършено лесно и естествено с една ръка, докато другата му, недоразвита ръка висеше неподвижно до тялото.
Защо изобщо идва, се питаше Дънкан винаги, след като можеше да се оправя толкова добре и както си беше. Предполагаше, че може би младежът си търси любима; а ръката му, разбира се, беше нещо, срещу което едно момиче би могло да възрази.
Младежът пъхна кибрита обратно в джоба си и си тръгна. Г-н Ленард ги поведе нагоре — вървейки бавно, разбира се, като остави г-н Мънди да определя хода.
— Пуста беля! — каза последният. — Какво можете да направите с мен? Най-добре ме хвърлете на боклука.
— Хайде сега! — отвърна г-н Ленард.
Той и Дънкан помогнаха на г-н Мънди да стигне до кабинета. Там го настаниха на стол с твърда облегалка, взеха му сакото, помогнаха му да се разположи по-удобно. Г-н Ленард извади черен бележник и погледна за кратко в него, а после седна срещу Мънди на своя дървен стол. Дънкан отиде до прозореца и се настани на нисък сандък със сакото на г-н Мънди в скута си. Пред прозореца беше спуснато мрежесто перде, леко провиснало и миришещо на прокиснало. Стените на стаята бяха облицовани с релефни тапети, боядисани в лъскаво шоколадовокафяво.
Г-н Ленард потърка ръце и каза:
— Е, как сме от последния път?
Г-н Мънди наведе глава.
— Не много блестящо — отвърна той.
— Още те наболява?
— Изглежда изобщо не мога да се отърва от болежките.
— Но не си взимал никакви фалшиви лекарства?
Г-н Мънди отново размърда глава неспокойно и след секунда призна:
— Е, може би малко аспирин.
Г-н Ленард присви устни и го погледна така, сякаш щеше да възкликне: „Боже, боже!“ Но вместо това каза:
— Хем знаеш много добре, не е ли така, що за човек е този, който използва едновременно фалшиви лекарства и духовно лечение?! Той е като магаре, теглено от двама господари. Не помръдва наникъде. Знаеш това, нали?
— Просто ужасно ме боли… — отговори г-н Мънди.
— Ах, болката! — каза г-н Ленард със смесица от развеселеност и голямо презрение. Той разклати стола си и продължи: — Боли ли го този стол, защото трябва да издържа тежестта ми? Защо не, след като дървото, от което е направен, е толкова материално, колкото и костите и мускулите на крака ти, за които казваш, че те болят, понеже трябва да издържаш твоята тежест? Просто никой не вярва, че един стол би могъл да изпитва болка. Ако не вярваш в болката на крака си, той ще стане толкова незначителен за теб, колкото е дървото. Не знаеш ли това?
— Да, знам — каза Мънди смирено.
— Знаеш — повтори г-н Ленард. — Е, хайде да започваме.
Дънкан седеше напълно неподвижно. Трябваше да пази пълна тишина през целия сеанс, и особено сега, докато г-н Ленард събира мислите си, съсредоточава силата си, концентрира ума си, за да може да атакува погрешната идея на г-н Мънди за неговия артрит. Той направи това, като леко наклони глава назад и се вгледа съсредоточено, но не в г-н Мънди, а в една картина, окачена над полицата на камината, изобразяваща жена с мек поглед и викторианска рокля с висока яка, за която дама Дънкан знаеше, че е основателката на Християнска наука, мисис Мери Бейкър Еди[6]. На черната рамка на картината някой, навярно самият г-н Ленард, беше написал с емайл лак, не много умело, една фраза, която гласеше: „Винаги стой на стража на Вратата на мисълта“.
От тези думи Дънкан всеки път го напушваше смях — не защото ги смяташе за особено комични, а просто защото да се разсмее точно сега би било толкова ужасно. И в този момент той винаги се паникьосваше от мисълта, че трябва да седи тихо толкова дълго — струваше му се, че непременно ще издаде някакъв звук, ще направи някакво движение: ще скочи на крака, ще започне да се смее гръмогласно, ще побеснее от яд… Но вече беше твърде късно. Г-н Ленард се беше наклонил напред и бе приковал поглед върху г-н Мънди. И когато заговори отново, направи го шепнешком, много съсредоточено, с покоряващо чувство за неотложност и непоколебима вяра.
— Скъпи Хорас — каза той, — слушай ме внимателно. Всичко, което мислиш за своя артрит, е невярно. Ти нямаш артрит. Нямаш болки. Ти не си подчинен на тези мисли и мнения, които смятат болестта и болката за закон и неотменно условие на материята… Чуй ме, скъпи Хорас. Ти не се страхуваш. Никакъв спомен не те плаши. Никакъв спомен не те кара да мислиш, че нещастието отново ще те сполети. Няма от какво да се страхуваш, скъпи Хорас. Любовта е с теб. Любовта те изпълва и заобикаля…
Думите продължаваха да се леят — като дъжд от нежни упреци на строг любовник. Дънкан вече бе забравил желанието си да се разсмее и си помисли, че беше невъзможно да не поискаш да се предадеш на тяхната страст, да не пожелаеш да бъдеш впечатлен, трогнат, убеден. Той се сети за младежа с изсъхналата ръка. Представи си го седнал там, където г-н Мънди беше сега, как му казват „Любовта те изпълва“, „Не трябва да се страхуваш“, а той иска и иска ръката му да се удължи, да се покрие с плът. Възможно ли беше това? Заради г-н Мънди и младежа на Дънкан му се щеше да мисли, че е възможно. Искаше това повече от всичко.
Той погледна г-н Мънди, който беше затворил очи веднага след началото на сеанса. Сега, докато г-н Ленард продължаваше да шепне, г-н Мънди започна кротко да плаче. Сълзите се стичаха на тънки струйки по бузите му, събираха се на гърлото му и мокреха яката на ризата. Г-н Мънди не се опитваше да ги изтрие, а седеше с отпуснати в скута ръце, стегнатите му пръсти с притъпени върхове от време на време потреперваха и той често задържаше дъх, а после го изпускаше със силна въздишка, от която цялото му тяло потръпваше.
— Скъпи Хорас — настояваше г-н Ленард, — ничий друг ум няма власт над теб. Аз отричам властта на хаоса над теб. Хаосът не съществува. Утвърждавам властта на хармонията над теб, над всеки твой орган: ръцете ти, краката ти, очите и ушите ти, черния ти дроб и бъбреците ти, сърцето, мозъка, стомаха и слабините ти. Тези органи са в съвършено състояние. Хорас, чуй ме…
Той продължи така четиридесет и пет минути, след което се облегна назад на стола си, без изобщо да се е уморил. Г-н Мънди най-сетне извади кърпичка, издуха носа си и изтри лицето си. Но сълзите му вече бяха пресъхнали. Той се изправи без чужда помощ и изглежда вървеше малко по-лесно и беше малко по-ведър. Дънкан му занесе сакото, а г-н Ленард стана, протегна се и пи глътка вода от една чаша. Когато г-н Мънди му плати, той взе парите с изражение, сякаш се извиняваше.
— Разбира се, тази вечер ще те включа във вечерната си молитва — каза г-н Ленард. — Ще бъдеш ли готов за това? Да речем, в девет и половина?
Дънкан знаеше, че той има много пациенти, които никога не беше виждал — хора, които му изпращаха пари и с които работеше от разстояние, с писма или по телефона.
Г-н Ленард му стисна ръката. Дланта му беше суха, пръстите меки и гладки като на момиче. Усмихна се, но погледът му изглеждаше обърнат навътре, като на къртица. В този момент той можеше и да е сляп.
„И колко странно би било, ако наистина беше такъв!“, помисли си внезапно Дънкан.
От тази мисъл отново го напуши смях. Когато двамата с г-н Мънди излязоха на пътеката пред къщата, той наистина се разсмя. Г-н Мънди поде неговата веселост и също се засмя. Това беше един вид нервна реакция — от стаята, неподвижността, потока от благородни думи. Те се спогледаха, когато излязоха от сянката на разкривената къща, и тръгнаха към Лавендър хил, продължавайки да се смеят като деца.
— Не искам вятърничава жена — каза мъжът. — Напатих се достатъчно с последното си момиче, да ви кажа честно.
— На този етап ние винаги съветваме клиентите си да отворят съзнанието си за различни възможности — отвърна Хелън.
— Хм — каза мъжът. — А също да отворят портфейла си, смея да кажа.
Той носеше тъмносин костюм на демобилизиран войник, вече протъркан на лактите и ръкавите, а лицето му изглеждаше жълтеникаво от създаващия впечатление за умора тропически тен. Косата му беше вчесана с фанатично прилежание, пътят му бе прав и бял като белег от рана. Но в гела имаше малки прашинки пърхот, които постоянно притегляха погледа на Хелън.
— Преди се срещах с едно момиче от женския корпус на Военновъздушните сили — продължи той горчиво. — Всеки път, когато минавахме покрай някой бижутер, тя успяваше някак си да си изкълчи крака…
— А какво ще кажете за тази дама тук? — попита Хелън, след като изтегли друг лист. — Я да видим. Обича да шие дрехи и да ходи на кино.
Мъжът се наведе да види снимката и веднага се дръпна назад, клатейки глава.
— Не харесвам момичета с очила.
— Помните ли моя съвет за отвореното съзнание?
— Не искам да звуча сурово — каза той, като хвърли бърз поглед на доста подхождащата й кафява рокля, — но момиче с очила… Е, тя вече се е изоставила в едно отношение. Трябва да се запитате кое ще бъде следващото.
Продължиха по същия начин още двайсет минути. Накрая от папката с петнадесет жени, която Хелън беше извадила отначало, съставиха списък от пет.
Мъжът беше разочарован, но криеше разочарованието си зад привидна агресивност.
— Е, какво следва сега? — попита той, подръпвайки протритите си ръкави. — Предполагам, ще покажете на тази група грозното ми лице и те ще трябва да кажат дали го харесват. Представям си как ще свърши това. Може би трябваше да се фотографирам с банкнота от пет лири зад ухото.
Хелън си го представи у дома му тази сутрин, как избира вратовръзка, четка сакото си и отново и отново изправя пътя на косата си.
Тя го изпрати по стълбите до улицата, а когато се върна в чакалнята, погледна колежката си Вив и изду бузи в знак на отегчение.
— Досаден ли беше? — каза Вив. — Чудех се… Предполагам, няма да стане за нашата дама от Форест хил?
— Търси си някоя по-млада.
— Не са ли всички като него? — Вив сподави една прозявка. На бюрото пред нея имаше бележник. Тя се потупа с ръка по устата и погледна страницата. — Нямаме никой за почти половин час. Да пием по чаша чай, а?
— Ох, хайде — каза Хелън.
Изведнъж те започнаха да се движат доста по-живо, отколкото когато имаха клиенти. Вив отвори най-долното чекмедже на един шкаф за папки и извади хубав малък електрически чайник, както и друг, порцеланов. Хелън занесе електрическия чайник до тоалетната на площадката и го напълни в мивката. После го постави на пода, включи го в контакт на перваза на дюшемето, изправи се и зачака. Трябваха му около три минути, за да кипне водата. Тапетът над контакта се беше издул там, където го удряше парата от чайника. Хелън го изглади с ръка, както правеше всеки ден. Той стоя прилепнал за момент, след това отново бавно се изду.
Бюрото за запознанства заемаше две стаи над една работилница за перуки, на улица непосредствено зад метростанцията на Бонд стрийт. Хелън приемаше клиентите един по един в предната стая. Вив седеше на бюрото си в чакалнята, където ги посрещаше. Там имаше диван и столове, които не си подхождаха, където хората можеха да седят, когато идваха по-рано. Един кактус в саксия от време на време разцъфваше в ярки цветове. А върху ниската масичка се намираха почти актуални броеве на „Лилипут“ и „Рийдърс дайджест“.
Хелън работеше тук кажи-речи от края на войната. Тя беше гледала на това като на временна работа — нещо по-безгрижно, в контраст с предишната й служба в Отдела за подпомагане на пострадалите от разрушения в общината на Мерилебън. Всекидневните й задължения бяха достатъчно прости. Тя се опитваше да направи най-доброто за клиентите си и искрено им желаеше всичко хубаво. Но понякога беше трудно да останеш с положителна нагласа. Хората идваха да търсят нова любов, но често всъщност искаха само да говорят за онази, която бяха загубили, или поне така се струваше на Хелън. Разбира се, в последно време бизнесът процъфтяваше. Военнослужещите, които се връщаха от чужбина, намираха жените и приятелките си променени до неузнаваемост. Те идваха в бюрото, все още изглеждайки поразени. Жените се оплакваха от бившите си съпрузи: „Той искаше да си стоя вкъщи през цялото време“, „Той ми каза, че не го е грижа за моите приятели“, „Отидохме в хотела, където прекарахме медения си месец, но не беше същото“.
Водата завря. Хелън направи чая на бюрото на Вив и занесе чашите в тоалетната. Вив вече беше там и бе вдигнала прозореца. На гърба на сградата им имаше стълба за бягство при пожар — ако се покатереха по нея, можеха да достигнат една ръждясала метална платформа с ниско перило. Платформата трепереше, докато се движеха по нея, а стълбата се отместваше от болтовете си. Но мястото беше на припек и те идваха тук винаги когато имаха възможност. Оттук можеха да чуят звънеца на входната врата и телефона и като състезатели по бягане с препятствия се бяха научили да прескачат перваза на прозореца много бързо и ловко.
По това време на деня слънцето грееше доста слабо, но тухлите и металът, които беше нагрявало цяла сутрин, още пазеха топлината му. Въздухът беше изпълнен с бензинови изпарения. От Оксфорд стрийт се разнасяше постоянното бучене на трафика, смесено с почукването — тап-тап — на работниците, които поправяха покривите.
Вив и Хелън седнаха и внимателно изхлузиха обувките си, протегнаха крака — като подгънаха полите си между бедрата, в случай че някой от мъжете от работилницата за перуки излезе и погледне нагоре — и започнаха да свиват и въртят обутите си в дълги чорапи стъпала. Чорапите им бяха замрежени на пръстите и на петите. Обувките им бяха протъркани; обувките на всички бяха такива. Хелън извади пакет цигари, но Вив каза:
— Сега е мой ред.
— Няма значение.
— Ще ти бъда длъжница.
Двете запалиха с една клечка. Вив наклони глава назад и издиша дима. После погледна часовника си.
— Господи! Вече минаха десет минути. Защо времето никога не минава толкова бързо, когато сме с клиентите?
— Сигурно по някакъв начин въздействат на часовниците — каза Хелън. — Като магнити.
— Сигурно. Точно както изсмукват твоя и моя живот — смучат, смучат, смучат, като големи дебели бълхи… Честно, ако някой ми беше казал, когато бях на шестнайсет, че ще свърша, работейки на такова място… не знам какво щях да си помисля. Изобщо не ми е минавало такова нещо през ум. Исках да стана секретарка на адвокат…
Думите й се разтвориха в още една прозявка, сякаш Вив нямаше енергията дори да бъде хаплива. Тя се потупа по устата с едната от тънките си, бледи, хубави ръце без пръстени.
Вив беше пет-шест години по-млада от Хелън, която бе на тридесет и две. Лицето й беше тъмно и още изпълнено с живот от младостта. Косата й имаше наситен кафяво-черен цвят. Точно сега тя стоеше свита на кок на тила й, опряна в топлата тухлена стена, като кадифена възглавница.
Хелън завиждаше на Вив за косата й. Нейната беше светла — или по-скоро безцветна, както тя мислеше; и освен това правеше онова непростимо нещо: растеше абсолютно права. Тя я носеше на вълни, но постоянното къдрене на апарат я беше изсушило и косата й започна да цъфти. Хелън я беше ондулирала съвсем наскоро и можеше да долови слабата миризма на химикалите всеки път, когато завъртеше глава.
Тя помисли за това, което Вив беше споделила — че е искала да бъде секретарка на адвокат. После каза:
— Когато бях малка, аз исках да стана конярка.
— Конярка?
— Нали разбираш, да се занимавам с коне, понита. Никога не съм яздила в живота си. Но бях чела нещо такова, предполагам, в някой момичешки годишник или нещо подобно. Препусках нагоре-надолу по улицата и трополях с език. — Тя си спомни много ясно възбудата от това и й се прииска да се изправи, ето сега, и да препусне в лек галоп напред-назад по металната платформа. — Конят ми се казваше Флийт. Беше много бърз и много мускулест. — Тя дръпна от цигарата си, а после прибави с по-нисък глас: — Един Господ знае какво би казал Фройд за това.
Двете с Вив се засмяха, като се изчервиха леко.
— Когато бях наистина малка, исках да стана медицинска сестра — каза Вив. — Но като гледах майка си в болницата, се отказах… Брат ми искаше да стане магьосник — изведнъж погледът й се премрежи и тя започна да се усмихва. — Спомням си много добре. Сестра ми и аз му направихме мантия от една стара завеса. Боядисахме я черна, но разбира се, не знаехме какво правим, бяхме просто деца. Тъй че накрая се получи ужасно. Казахме му, че това е специална магьосническа мантия. А после баща ми му купи за рождения ден една от онези кутии за фокуси. Басирам се, че е струвала цяло състояние! Той получаваше всичко, което поиска, моят брат. Беше абсолютно разглезен. Едно от онези деца, които винаги когато ги вземеш в някой магазин, ще си поискат нещо. Леля ми казваше: „Можеш да заведеш Дънкан в магазин за вълнена прежда и той ще си поиска едно кълбо“. — Тя отпи от чая си и отново се засмя. — Той беше хубаво дете наистина. Баща ми му даде тази кутия, а Дънкан не можеше да повярва на очите си. Прекарваше часове да чете книгата, която я съпровождаше, и се опитваше да направи триковете. Но накрая се отказа от всичко това. Ние му викаме: „Какво има? Не ти ли хареса кутията в крайна сметка?“ А Дънкан каза, че си била добре, но той мислел, че тя ще му покаже как да прави истински магии, а то било само фокуси. — Тя прехапа едната си устна и поклати глава. — Само фокуси! Бедният! Беше едва на осем години.
— Сигурно е било чудесно да имаш малко братче — усмихна се Хелън. — Моят брат и аз бяхме на твърде близка възраст. Само се карахме. Веднъж ми върза едната плитка за дръжката на вратата и после я затръшна. — Тя докосна скалпа си. — Адски ме заболя. Исках да го убия тогава! Мисля, че щях да го направя, ако знаех как. Наистина мисля, че от децата биха излезли най-съвършени малки убийци. Какво ще кажеш?
Вив кимна, но леко неопределено този път, и продължи да пуши цигарата си. Двете поседяха заедно в мълчание една-две минути.
„Завесата отново се спусна“, помисли си Хелън. Беше свикнала Вив да прави това: да доверява дребни неща, да споделя спомени — и след това изведнъж да се отдръпва в себе си, сякаш беше издала твърде много. Те работеха заедно вече почти година, но всичко, което Хелън знаеше за личния й живот, бе сглобено от парченцата, от късчетата, които Вив беше изпуснала. Тя знаеше например че произходът й е съвсем обикновен; че майка й беше умряла много отдавна; че тя живееше с баща си в Южен Лондон, като му готвеше вечеря, когато се прибереше вечер вкъщи, и переше дрехите му. Не беше омъжена или сгодена, което беше странно за такова хубаво момиче. Тя никога не беше споменавала, че е загубила любим във войната, но имаше нещо — някакво разочарование, предполагаше Хелън. Някаква сивота. Пласт от скръб, тънък като пепел, точно под повърхността.
Но най-голямата загадка беше брат й, този Дънкан. Около него витаеше нещо странно или скандално — Хелън така и не можа да разбере какво точно. Той не живееше вкъщи, с Вив и баща им, а с някакъв чичо или нещо подобно. И въпреки че изглежда беше съвсем здрав, брат й работеше (както Хелън успя да разбере) в някаква странна фабрика за инвалиди и подпомагани чрез благотворителност пациенти. Вив винаги говореше за него по много особен начин. Тя често казваше например „бедният Дънкан“, като преди минута. Но понякога в нейния тон личеше и известно раздразнение, в зависимост от настроението й: „О, той си е добре“, „Той няма представа“, „Той си живее в собствен свят“. А след това се спускаше онази завеса.
Хелън изпитваше уважение към такива завеси. Понеже самата тя имаше едно-две неща в живота си, които предпочиташе да държи на тъмно…
Тя отпи от чая, а после отвори чантата си и извади една плетка. През войната беше свикнала да плете чорапи и шалове за войниците; сега всеки месец изпращаше на Червения кръст колет с различни плетива, обикновено с тъмен цвят и неравна плетка. В момента работеше върху една детска вълнена шапка. Преждата й беше втора ръка, със странни възли. Това беше твърде гореща работа за лятото, но плетениците на модела бяха някак пристрастяващи. Тя бързо плъзна палеца и показалеца си по иглата за плетене, броейки безгласно бодовете.
Вив отвори своята чанта, извади едно списание и започна да го прелиства.
— Искаш ли да чуеш хороскопа си? — попита тя след малко. И когато Хелън кимна, каза: — Добре тогава. „Риби: Бъдете внимателни днес. Другите може да не са добронамерени към вашите планове.“ Това се отнася за онзи джентълмен от Хароу преди малко. А къде е моят хороскоп? „Дева: Очаквайте неочаквани посетители.“ Това звучи, като че ли ще хвана въшки! „Аленото ви носи късмет.“ — Тя направи гримаса. — Това е само една жена в някой офис някъде, нали така? Бих искала да имам нейната работа. — Тя прелисти още две-три страници и после протегна списанието към Хелън: — Какво ще кажеш за тази прическа?
Хелън отново броеше бодовете.
— Шестнайсет, седемнайсет — каза тя и хвърли бързо поглед на снимката. — Не е зле. Но не би ми се искало да я правя и развалям всеки път.
Вив се прозя отново и отвърна:
— Е, това е нещо, което аз наистина имам — време.
Те прекараха още няколко минути, прелиствайки модните страници, след това погледнаха часовниците си и въздъхнаха. Хелън отбеляза един знак на хартиения модел и прибра плетката си. После си сложиха обувките, изтръскаха полите си и се покатериха обратно през перваза на прозореца. Вив изплакна чашите, после извади пудрата и червилото си и се приближи до огледалото.
— По-добре да освежа старите военни цветове — каза тя.
Хелън бързо гримира своето лице и след това бавно се върна в чакалнята. Там изправи купчината с „Лилипути“ и прибра чашите и чайника. После разгледа бележника на бюрото на Вив — обърна страниците, прочете имената г-н Саймс, г-н Блейк, мис Тейлър, мис Хийп… Можеше да се досети за различните разочарования, които ги бяха накарали да се обадят — изоставянето, предателствата, глождещите съмнения, апатията на сърцето.
Тази мисъл я разтревожи. Колко ужасна беше тази работа наистина! Дори присъствието на Вив да я правеше по-поносима, колко ужасно беше да си тук, когато всичко важно за теб, истинско и значимо, бе някъде другаде, далеч…
Тя влезе в офиса си и погледна телефона на бюрото. Не трябваше да се обажда по това време на деня, защото Джулия мразеше да я прекъсват, когато работи. Но сега, като си помисли за това, идеята я завладя — лека тръпка на нетърпение премина през нея и усети, че почти трепери физически от желание да се обади.
„О, майната му“, помисли си тя, след това взе рязко телефона и набра своя собствен номер. Той иззвъня един, два пъти — и после се чу гласът на Джулия.
— Ало?
— Джулия — каза Хелън тихо. — Аз съм.
— Хелън! Помислих, че е майка ми. Вече два пъти се обажда днес. Преди това се обадиха от централата, някакъв проблем с линията. А преди това се появи един мъж на вратата, продаваше месо!
— Какво месо?
— Не го попитах. Котешко навярно.
— Горката Джулия. Успя ли изобщо да напишеш нещо?
— Ами, малко.
— Уби ли някого?
— Да, трябваше.
— Така ли? — Хелън нагласи слушалката по-удобно на ухото си. — Кого? Мисис Ратиган?
— Не, изпълнението на смъртната присъда на мисис Ратиган беше отложено. Медицинската сестра Малоун. Копие в сърцето.
— Копие? В Хемпшир?
— Един от африканските трофеи на полковника.
— Ха! Това ще му даде да се разбере! Много ли беше ужасно?
— Страшно.
— Много кръв?
— Кофи кръв. А какво правиш ти? Обявяваш бракосъчетанията?
Хелън се прозя и отговори:
— Не много, не.
Всъщност тя нямаше нищо за казване. Просто искаше да чуе гласа на Джулия. Настъпи едно от онези шумни телефонни мълчания, изпълнени с тенекиено звучащата електрическа бъркотия от разговорите на други хора по линията. След това Джулия проговори отново, вече по-бързо:
— Виж, Хелън, страхувам се, че ще трябва да затворя. Урсула каза, че ще се обади.
— О — каза Хелън, внезапно станала предпазлива. — Урсула Уоринг? Така ли?
— Просто някои досадни неща за предаването, предполагам.
— Да. Е, добре.
— Ще се видим по-късно.
— Да, разбира се. Довиждане, Джулия.
— Довиждане.
Няколко пропуквания. След това Джулия затвори телефона и връзката прекъсна. Хелън остана за момент със слушалка до ухото, заслушана в слабото, напомнящо вятър ехо, което беше всичко, останало от прекъснатата връзка.
Тогава тя чу Вив да излиза от тоалетната и бързо и леко остави слушалката върху вилката.
— Как е Джулия? — реши да попита Вив, докато двете с Хелън обикаляха офиса в края на деня, като изпразваха пепелниците и си събираха нещата. — Завърши ли книгата си?
— Не съвсем — каза Хелън, без да вдига поглед.
— Видях последната й книга оня ден. Как се казваше? „Черните очи на…“?
— „Светлите очи“ — каза Хелън. — „Светлите очи на опасността“.
— Да, точно така. „Светлите очи на опасността“. Видях я в един магазин в събота. И я преместих в началото на лавицата. След това една жена започна да я разглежда.
— Трябва да вземеш комисиона — усмихна се Хелън. — Непременно ще кажа на Джулия.
— Да не си посмяла! — Тази идея действително се стори на Вив притеснителна. — Тя е добре, нали?
— Да — каза Хелън, докато си обличаше палтото. За момент изглежда се поколеба, а после продължи: — Знаеш ли, има статия за нея в „Рейдио Таймс“. А в „Детектив в креслото“ ще представят книгата й.
— Така ли? — изненада се Вив. — Трябваше да ми кажеш. „Рейдио Таймс“! Ще трябва да си купя едно на връщане вкъщи.
— Това е само кратка статия — каза Хелън. — Но има… Има хубава малка снимка.
По някаква причина тя не беше кой знае колко въодушевена от това, както би трябвало да бъде. Може би просто беше свикнала с тази идея. Това изглеждаше нещо невероятно на Вив — да имаш приятелка, която пише книги и снимката й излиза в списание като „Рейдио Таймс“, където щяха да я видят толкова много хора.
Те изгасиха лампите, слязоха долу и Хелън заключи вратата. Както обикновено двете спряха за минута, за да разгледат витрината на магазина за перуки, като решаваха кои от тях биха си купили, ако имаха нужда, и се смееха на останалите. След това вървяха заедно чак до ъгъла на Оксфорд стрийт, прозявайки се, докато се разделят, и правейки физиономии при мисълта, че утре ще трябва отново да дойдат и да вършат същото още един ден, всичко отначало.
След това Вив тръгна бавно, почти се мотаеше — разглеждаше витрините на магазините и искаше най-лошата част от часа пик да отмине, преди да се опита да хване метрото. Обикновено тя се качваше на автобус за дългото пътуване до дома си в Стретъм. Но тази вечер беше вторник, т.е. денят, в който тя хващаше метрото и отиваше до Уайт сити да пие чай с брат си. Вив мразеше метрото — ненавиждаше тъпканицата, миризмите, саждите, внезапния полъх на горещ въздух. Затова, когато стигна до Мраморната арка, вместо да слезе в метростанцията, тя тръгна през парка, вървейки по пътеката до тротоара. Паркът беше много красив под залязващото ниско слънце, с дългите сенки, синкави и хладни на вид. Тя застана до фонтана и се загледа в играта на водата. Дори седна на една пейка за минута.
Едно момиче с бебе дойде и с въздишка се настани до нея, доволно, че ще може да си почине. То носеше на главата си шарф, останал от войната, украсен с избелели танкове и изтребители. Бебето спеше, но сигурно сънуваше нещо, защото лицето му се движеше — ту се мръщеше, ту придобиваше удивен вид; сякаш изпробваше всички изражения, които ще му бъдат нужни, когато порасне, помисли си Вив.
Накрая тя слезе в метрото на Ланкастър гейт. Оттук й оставаха само пет спирки до Ууд лейн. Къщата на г-н Мънди се намираше на 10 минути от спирката, зад хиподрума за кучешки надбягвания. Когато течаха надбягванията, човек можеше да чуе тълпата — странен, шумен и почти плашещ звук, който сякаш се надигаше зад теб и се плискаше надолу по улиците като голяма невидима вълна. Тази вечер пистата беше тиха. По улиците играеха деца — три от тях се бяха качили на един стар велосипед и лъкатушеха наляво-надясно, вдигайки облаци прах.
Дворната врата на г-н Мънди беше затворена с причудливо малко резе, което някак си напомняше на Вив за самия него. На входната врата имаше квадратни прозорчета. Тя застана до тях, почука леко и след момент някаква фигура се появи в дъното на коридора и се приближи бавно, с накуцване. Вив лепна на лицето усмивка — и си представи как г-н Мънди прави същото от другата страна.
— Здравей, Вивиан. Как си, скъпа?
— Здравейте, господин Мънди. Много добре. А вие?
Тя пристъпи напред, като изтри краката си на рогозката от кокосови влакна.
— Не мога да се оплача — каза г-н Мънди.
Коридорът беше тесен и всеки път имаше момент на неловкост, когато г-н Мънди й правеше път да мине покрай него. Тя отиде до основата на стълбището и застана до поставката за чадъри, разкопчавайки палтото си. Винаги й бяха нужни една-две минути, за да свикне с тъмнината.
— Тук ли е брат ми? — каза тя, като се огледа, примигвайки.
— В гостната е — отвърна г-н Мънди и затвори външната врата. — Влез, скъпа.
Дънкан вече ги беше чул да говорят и извика:
— Вивиан ли е? Ви, ела тук при мен! Не мога да стана.
— Прикован е за пода — усмихна се г-н Мънди.
— Ела да видиш! — извика отново Дънкан.
Тя бутна вратата на гостната и влезе вътре. Дънкан лежеше по корем на килимчето пред камината с една отворена книга пред себе си, а на кръста му седеше малката космата котка на г-н Мънди. Котката местеше предните си лапи, като че ли месеше тесто, изпъваше и свиваше ноктите си и мъркаше в екстаз. Щом видя Вив, тя присви очи и започна още по-бързо да меси с лапи.
— Какво ще кажеш? — засмя се Дънкан. — Тя ме масажира.
Вив усети г-н Мънди до себе си. Той беше дошъл да гледа и да се смее заедно с Дънкан. Смехът му беше лек и сух — старческо хихикане. И тя нямаше как да не се засмее.
— Ти си побъркан — каза Вив.
Дънкан започна да се надига, сякаш правеше лицеви опори.
— Тренирам я — обясни той.
— За какво?
— За цирка.
— Ще ти скъса ризата.
— Няма значение. Гледай.
Котката продължаваше да меси като побъркана, докато Дънкан се надигаше. Той започна да се изправя. Опита се да го направи така, че котката да успее да остане на гърба му и дори да може да пропълзи нагоре по тялото му, като се смееше през цялото време. Г-н Мънди подвикваше окуражително. Накрая обаче на котката й дойде в повече и тя скочи на пода. Дънкан изтръска панталоните си.
— Понякога се качва на раменете ми — каза той на Вив. — Аз ходя напред-назад — нали така, чичо Хорас, — а тя стои увита около врата ми. Досущ като яката ти наистина.
Палтото на Вив имаше малка яка от изкуствена кожа. Той дойде и я пипна.
— В края на краищата тя наистина е скъсала ризата ти — каза Вив.
Той се изви да погледне.
— Е, това е само една риза. Не е нужно да бъда елегантен като теб. Нали Вив изглежда елегантна, чичо Хорас? Елегантна секретарка.
Той й се усмихна с една от своите чаровни усмивки, а после я остави да го прегърне и да го целуне по бузата. Дрехите му ухаеха леко на нещо като парфюм — тя знаеше, че това е от фабриката за свещи, — но под този аромат той миришеше на момче. И когато Вив вдигна ръце към него, раменете му й се сториха абсурдно тесни, съставени от тънки кости. Тя си помисли за историята, която беше разказала на Хелън този следобед — за кутията за фокуси. И отново си го спомни живо като малък, как идваше в нейното и на Памела легло и лягаше между тях. Тя още можеше да почувства неговите тънички ръце и крака и челото му, което се изпотяваше, а черната му коса прилепваше за него, тънка като коприна… За момент й се прииска отново да бяха деца. Все още й се струваше крайно нелепо, че нещата се бяха развили по този начин.
Тя свали палтото и шапката си и двамата седнаха. Г-н Мънди беше отишъл до кухнята. След минута оттам се чу как приготвя чай.
— Би трябвало да отида и да му помогна — каза тя.
Казваше това всеки път. А Дънкан винаги отговаряше като сега:
— Той предпочита да го прави сам. След минута ще започне да пее. Този следобед беше на лечение. Малко по-добре е. Във всеки случай аз ще измия чашите. Кажи ми сега как си.
Те започнаха да разменят дребните си новини.
— Татко те поздравява — каза тя.
— Така ли? — Това не го заинтересува много. Беше седнал само от минута, но сега се изправи възбудено и свали да й покаже нещо от една лавица. — Виж това — каза той. Беше малка медна каничка с вдлъбнатина отстрани. — Взех я в неделя, за три шилинга и шест пенса. Човекът искаше седем шилинга, но аз свалих цената. Мисля, че трябва да е от осемнайсети век. Представи си как дамите пият чай, Ви, и си сипват сметана от нея! Тогава тя ще е била посребрена, разбира се. Виж, тук е останало малко. — Той й показа следите от среброто, там, където дръжката се съединяваше с каничката. — Не е ли прекрасна? Три шилинга и шест пенса! Тази малка повреда е нищо. Можех да я изчукам навън, ако исках.
Той завъртя доволен каничката в ръце. На Вив тя й изглеждаше като парче боклук. Всеки път, когато идваше, той й показваше някакъв нов предмет — счупена чаша, нащърбена, покрита с глазура кутийка, протъркана бархетна възглавница. Вив не можеше да не си помисли за устните, които бяха докосвали порцелана, за мръсните ръце и потните глави, които бяха протъркали възглавницата. Всъщност от самата къща на г-н Мънди я побиваха тръпки — това беше дом на стар човек, малките му стаи бяха претъпкани с големи тъмни мебели, а стените му бяха отрупани с картини. На полицата на камината имаше восъчни цветя, а под едни осрани от мухите стъклени куполи — корали. Той още ползваше газени лампи, с раздвоени фитили. Виждаха се пожълтели избледнели фотографии: г-н Мънди като строен младеж; пак той като момче, със сестра си и майка си, последната в колосана черна рокля като кралица Виктория. Всичко това беше мъртво, мъртво, мъртво. Но същевременно тук беше и Дънкан, с неговите живи черни очи и ясния му момчешки смях, чувстващ се съвсем у дома си сред всичко това.
Тя вдигна чантата си и каза:
— Донесох ти нещо.
Беше консерва със свинско. Дънкан я видя и възкликна:
— Уха!
Той каза това с ласкавия, леко насмешлив тон, с който беше произнесъл „елегантна секретарка“ преди малко. И когато г-н Мънди докуцука с подноса за чай, Дънкан тържествено вдигна консервата.
— Виж това, чичо Хорас! Виж какво ни е донесла Вив.
На подноса вече имаше резени осолено говеждо. Тя им го беше донесла предишния път.
— Бога ми, сега сме добре снабдени, не е ли така? — каза г-н Мънди.
Те разпънаха крилата на масата и наредиха чиниите и чашите, сандвичите с домати, марулите и сметановите бисквити. След това придърпаха столовете си, изтръскаха салфетките си и започнаха да се хранят.
— Как е баща ти, Вивиан? — запита учтиво г-н Мънди. — А сестра ти? Как е малкият дебеланко? — Той имаше предвид бебето на Памела, Греъм. — Такъв малък дебеланко, нали? Мазен като масло! Също като децата по мое време. Мислех, че са излезли от мода.
Докато говореше, той отваряше консервата със свинско, като въртеше ключето й отново и отново с големите си тъпи пръсти, изпод които се показа една линия месо, наподобяваща тънка розова рана. Вив видя как Дънкан го наблюдава, как примига и отклони поглед. Той каза с престорена веселост:
— Да не би да има мода и при бебетата, като при полите?
— Ще ти кажа нещо — отвърна г-н Мънди, като изтърси свинското и изгреба с лъжица желето. — По наше време никъде не можеше да видиш детски колички. Ако видиш някъде, това беше някакво чудо. Смяташе се за голям шик. Ние превозвахме моите братовчеди в количка за въглища. Тогава обаче децата прохождаха по-бързо. Децата си изкарваха прехраната по онова време.
— Пращали ли са те някога на комина, чичо Хорас?
— На комина? — примига учудено г-н Мънди.
— Това е, когато някой гадняр ти подпали клечки между пръстите, за да те накара да подрипваш чевръсто.
— Махни ми се от главата!
Те се засмяха. Празната консерва от свинско беше оставена встрани. Г-н Мънди си извади кърпичката и издуха носа си — кратко и силно като звук на тромпет, — след това я сгъна отново и я прибра прилежно обратно в джоба си. Той наряза на дребни парченца своите сандвичи и марули, преди да започне да ги яде. Когато Вив остави капака на бурканчето с горчица отворен, г-н Мънди го затвори. Той взе с ръка остатъците от месото и желето в чинията му, след като приключи да се храни, и ги даде на котката, като я остави да ги оближе от ръката му — тя само дето не облиза кокалчетата и ноктите му.
Когато свърши, котката измяука за още, тънко и пискливо.
— Звучи като карфици — каза Дънкан.
— Карфици ли?
— Имам чувството, че ме боде.
Г-н Мънди не го разбра. Той се пресегна да погали главата на котката.
— Тя ще те одраска, да знаеш, когато търпението й свърши. Нали така, котенце?
За десерт имаше кекс. Веднага щом го изядоха, г-н Мънди и Дънкан станаха и разчистиха чиниите и чашите. Вив седеше доста напрегнато, докато ги наблюдаваше как отнасят нещата. След малко те отидоха в кухнята и я оставиха сама. Вратите в къщата бяха дебели и спираха звука. Стаята беше тиха и ужасно задушна, газените лампи съскаха, а един стар часовник в ъгъла равномерно тиктакаше. Вив си помисли, че той звучеше измъчено, сякаш механизмът му се беше вцепенил като този на г-н Мънди. Или пък сякаш се чувстваше затиснат от старомодната атмосфера като нея. Тя го свери с ръчния си часовник. Осем без двайсет… Колко бавно вървеше времето тук. Толкова бавно, колкото на работата. Това беше много нечестно! Защото тя знаеше, че по-късно, когато й потрябва, то сякаш ще лети.
Тази вечер поне имаше някакво развлечение. Г-н Мънди влезе и седна на креслото си до огнището, както правеше винаги след вечеря. Дънкан обаче поиска Вив да го подстриже. Двамата отидоха в кухнята. Той постла пода с вестник и постави стол в средата му, напълни купа с топла вода и втъкна кърпа в яката на ризата си.
Вив натопи един гребен във водата, намокри косата му и започна да го подстригва. За целта използваше стара шивашка ножица. Един господ знае за какво служеше тя на г-н Мънди. Може би той си шиеше дрехите сам, Вив не изключваше това. Вестникът шумолеше под краката й, докато тя се движеше насам-натам.
— Не много късо — каза Дънкан, слушайки щракането на ножиците.
— Стой мирен — отвърна тя и завъртя главата му.
— Предишния път го направи много късо.
— Правя го, както мога. Иначе има бръснарници, нали знаеш.
— Не обичам бръснарниците. Винаги си мисля, че бръснарят ще ме нареже и ще ме сложи в някой пай[7].
— Не ставай глупав. Защо му е да прави това?
— Не мислиш ли, че от мен ще излезе чудесен пай?
— Нямаш достатъчно месо за това.
— Тогава ще направи от мен сандвич. Или ще ме сложи в една от тези малки консерви. А после… — той се обърна и я погледна дяволито.
Тя отново изправи главата му.
— Ще стане криво.
— Няма значение, няма кой да я гледа. Само Лен във фабриката. Нямам никакви почитателки. Не съм като теб…
— Ще млъкнеш ли?
Той се засмя.
— Чичо Хорас не може да ни чуе. Но не би имал нищо против дори ако можеше. Той не се тревожи за такива неща.
Тя спря да го подстригва и допря върха на ножицата до рамото му:
— Нали не си му казал, Дънкан?
— Разбира се, че не.
— Да не си посмял!
— Кълна се! — той близна пръста си и докосна гърдите си, после вдигна поглед към нея все така усмихнат.
Тя обаче не отговори на усмивката му.
— Това не е нещо, с което да се шегуваш.
— Ако не можеш да се шегуваш за него, защо го правиш?
— Ако татко чуеше…
— Ти винаги мислиш за татко.
— Е, някой трябва да го прави.
— Това си е твоят живот, не е ли така?
— А така ли е? Понякога се чудя.
Вив продължи да го подстригва мълчаливо, въпреки че не се беше успокоила и й се говореше още. Почти се надяваше, че той ще продължи да я дразни, защото тя нямаше с кого друг да споделя. Брат й беше единственият човек, на когото беше казала… Но пропусна момента. Дънкан се разсея, като наклони глава да разгледа влажните черни кичури коса на вестника под стола. Те бяха паднали като къдрици, но когато изсъхнаха, се разделиха на части и бухнаха. Тя го видя как направи гримаса.
— Не е ли странно — каза той — колко хубава изглежда косата, когато е на главата ти, а колко ужасна става в момента, в който я отрежат. Трябва да вземеш една от тези къдрици, Ви, и да я носиш в медальон. Така би направила една истинска сестра.
Тя отново изправи главата му, не толкова нежно като преди.
— Ще ти покажа една истинска сестра след минута, ако не стоиш мирен.
Той заговори с прост кокни акцент:
— Ох, показаха ми на мене истинска сестра!
Това ги накара да се разсмеят. Когато тя свърши да го подстригва, той премести стола встрани и отвори задната врата. Тя извади цигарите си и двамата седнаха на стъпалото, загледани навън, пушеха и говореха. Той й разказа за посещението си у г-н Ленард, за автобусите, които трябваше да вземат с г-н Мънди, за малките им приключения… Небето беше като вода със синьо мастило в нея, мракът се спускаше, звездите се появяваха една по една. Почти новата луна представляваше много тънък и съвършен полумесец. Малката котка се появи, отърка се в краката им, а после легна по гръб и започна да се извива, отново изпаднала в екстаз.
След това г-н Мънди излезе от гостната — навярно за да види какво правят, помисли си Вив. Сигурно ги беше чул да се смеят през прозореца. Той видя косата на Дънкан и каза:
— Честно казано, това вече е малко по-добре от прическите, които ти правеше господин Суит!
Дънкан стана и започна да почиства кухнята, като нави на руло вестника с косата в него.
— Господин Суит обичаше да те клъцне тук-там с ножицата просто за забавление — отговори Дънкан и потри врата си. — Казваха, че веднъж отрязал ухото на един човек!
— Това са празни приказки — отвърна г-н Мънди успокоително. — Затворнически приказки и нищо повече.
— Е, един човек ми каза така.
Те се разправяха за това още една-две минути. Вив имаше чувството, че го правят едва ли не нарочно — преструват се, по един донякъде забавен начин, защото тя е тук. Колко хубаво щеше да е, ако г-н Мънди беше излязъл! Но той не можеше да остави Дънкан сам и за минута. На нея й харесваше как седяха на стъпалото и гледаха потъмняващото небе. Но не можеше да търпи, когато те започнеха да говорят толкова лекомислено за затвора и прочие. От това направо й се искаше да скърца със зъби. Близостта и нежността, които чувстваше към Дънкан преди минута, започнаха да отслабват. Тя си помисли за баща им. Усети, че мисли с неговия глас. Докато Дънкан се движеше грациозно в кухнята, тя погледна подстриганата му чернокоса глава, тънкия му врат, лицето му, хубаво като на момиче, и си каза почти горчиво: „Гледай ти, след всичко, което ни причини, на него изобщо не му личи!“
Тя предпочете да се върне в гостната и да допуши цигарата си там сама.
Нямаше никакъв смисъл да се ядосва. Това щеше да я изтормози, както беше изтормозило баща й. А тя имаше и други неща, за които да мисли. Дънкан направи още чай и те се заслушаха в една програма по радиото. Както всяка седмица, в девет и петнайсет Вив си облече палтото и си тръгна. Дънкан и г-н Мънди застанаха на външната врата да я изпратят, като стара женена двойка.
— Не искаш ли брат ти да те съпроводи до спирката? — питаше я винаги г-н Мънди.
А Дънкан отговаряше преди нея, малко пренебрежително:
— О, тя си е добре и така. Нали, Вив?
Но тази вечер той освен това я целуна, сякаш разбираше, че я беше ядосал.
— Благодаря за подстригването — каза Дънкан тихо. — Благодаря и за свинското. Само се шегувах преди малко.
Докато се отдалечаваше, тя се обърна назад два пъти и ги видя все още там, загледани след нея. Следващия път, когато погледна, вратата беше затворена. Тя си представи г-н Мънди с ръка на рамото на Дънкан. Представи си ги как се връщат бавно в гостната — Дънкан на едното кресло, г-н Мънди на другото. Отново почувства задушната, обгръщаща те като вълнена дреха атмосфера на къщата и тръгна по-бързо — изведнъж се усети ободрена от приятно хладния вечерен въздух и от отчетливия звук на токчетата си по тротоара.
Понеже вървеше бързо, стигна до спирката на метрото твърде рано. Трябваше да стои в чакалнята, докато влаковете идваха и заминаваха, и се чувстваше ужасно беззащитна в суровата мъртва светлина. Едно момче се опита да привлече погледа й. „Хей, красавице“, повтаряше той и постоянно минаваше напред-назад покрай нея, пеейки. За да се махне от него, тя отиде до щанда за вестници. И докато разглеждаше лавицата със списанията, изведнъж си спомни какво й беше казала Хелън този следобед за „Рейдио Таймс“. Тя свали един брой, отвори го и почти веднага намери статията, озаглавена:
„ОПАСНИ ПОГЛЕДИ“
„Урсула Уоринг за сензационния нов роман на Джулия Стендинг «Светлите очи на опасността», представен в «Детектив в креслото» в петък вечер от 10:10 (забавна програма).“
Статията беше дълга няколко колонки и представяше романа в много ласкава светлина. Над нея имаше снимка на самата Джулия, с леко наклонено настрани лице и наведени надолу очи, опряла с ръце главата си под брадичката.
Вив гледаше снимката с лека неприязън — веднъж тя беше срещнала Джулия, на улицата пред офиса, и не я беше харесала. Тя изглеждаше твърде умна, като се ръкува с Вив, когато Хелън ги запозна, но не каза „Как сте?“ или „Приятно ми е да се запознаем“, или нещо подобно. Вместо това каза хладно, сякаш познаваше Вив от години:
— Добре ли мина денят? Оженихте ли една купчина хора?
— По-скоро ги баламосвахме — отвърна Вив.
Джулия се засмя сдържано, сякаш това беше нейна собствена шега, и каза:
— Да, наистина…
Гласът й беше много изискан, но въпреки това тя говореше леко на жаргон: „оплескахме плановете си“, „изкуфял“. Какво изисканата Хелън харесваше толкова много в нея, Вив не можеше да си представи. Но пък това си беше тяхна работа. Тя престана да мисли по този въпрос.
Вив остави списанието обратно на лавицата и се отдалечи. Момчето, което пееше заради нея, беше изчезнало. Часовникът показваше десет и двайсет и осем. Тя мина през чакалнята, но не към коловозите, а обратно към входа на спирката. Застана до една колона и се загледа навън към улицата, като се уви по-плътно с палтото, защото от дългото стоене в станцията на метрото й беше станало студено.
Минута по-късно една кола се приближи бавно до тротоара. Тя спря няколко метра по-нататък, малко встрани от мястото, където падаше най-ярката светлина от метростанцията. Вив видя шофьора, докато колата преминаваше — навел и обърнал встрани глава, той се опитваше да я разгледа. Той изглеждаше напрегнат, отчаян и хубав — тя усети, че изпитва към него това, което чувстваше към Дънкан малко по-рано вечерта. Същата смесица от любов и раздразнение. Но тук имаше и един нюанс на възбуда, която сега се засили. Вив погледна в двете посоки по улицата и след това изтича до вратата на колата. Реджи се наведе и я отвори. А когато тя влезе вътре, той се наклони към лицето й и я целуна.
Обратно в Лавендър хил, Кей продължаваше да върви. Тя крачеше кажи-речи вече цял следобед и вечер. Бе направила голям кръг от Уондзуърт до Кенсингтън, оттам до Чизуик, през реката до Мортлейк и Пътни, и сега обратно към г-н Ленард. Беше на две-три пресечки от вкъщи. През последните няколко минути вървеше редом и разговаряше с едно светлокосо момиче. То обаче не беше кой знае какъв събеседник.
— Учудвам се, че можете да вървите толкова бързо на такива високи токчета — каза Кей.
— Човек свиква, предполагам — отговори безгрижно момичето. — Не е много трудно. Ще се изненадате, ако опитате. — Тя не гледаше към Кей, а напред по улицата. Каза, че има среща с приятелка.
— Чувала съм, че това е толкова добро упражнение — продължи Кей, — колкото язденето на кон. Че е добре за формата на краката.
— Не бих могла да кажа нищо.
— Е, навярно приятелят ви би могъл.
— Може да го попитам.
— Чудя се, че още не ви го е казал.
Момичето се засмя:
— Обичате да се чудите, не е ли така?
— Човек се замисля за едно друго, като ви гледа, това е всичко.
— Така ли?
Момичето се обърна към Кей и за секунда срещна погледа й, като се намръщи, понеже не разбра, изобщо не й беше ясно за какво става дума…
— Ето я приятелката ми! — каза после тя и вдигна ръка за поздрав към едно друго момиче от отсрещната страна на улицата, отиде още по-бързо до ръба на тротоара, огледа се бързо наляво и надясно и след това изтича през пътя. Върховете на обувките й с високи токчета бяха светли на цвят. Те просветваха по начин, който напомни на Кей проблясванията на бялата козина по задниците на подскачащи зайци.
Тя не каза „довиждане“, „до скоро“ или нещо такова, нито се обърна назад. Вече беше забравила за Кей. Хвана под ръка другото момиче, завиха по улицата и се изгубиха.