— Къде е твоята любима? — обърна се Лен към Дънкан през работната маса във фабриката за свещи в Шепърд Буш. Той имаше предвид мисис Александър, собственичката. — Закъснява днес. Да не сте се спречкали нещо?

Дънкан се усмихна и поклати глава, в смисъл „глупости“.

Лен обаче не му обърна никакво внимание. Той бутна с лакът жената, която седеше до него, и каза:

— Дънкан и мисис Александър са имали кавга. Мисис Александър е хванала Дънкан да заглежда друго момиче!

— Дънкан е истински разбивач на сърца — отвърна жената весело.

Дънкан отново поклати глава и продължи с работата си.

Беше събота сутрин. Дванайсетте души на работната маса правеха къси дебели свещи, като вкарваха фитили и метални подпори в малки парчета восък, които после слагаха в огнеупорни чашки, готови за опаковка. В центъра на работната маса вървеше трансмисионен ремък, който отнасяше готовите свещи до чакащата в края количка. Ремъкът се движеше на колелца и издаваше съответния звук, като същевременно ритмично проскърцваше, не много шумно наистина, но когато това се съчетаеше със съскането и тракането на машините за свещи в другата половина на помещението, вече трябваше да повишаваш гласа си неестествено високо, ако искаш да говориш със съседа си. За Дънкан беше по-лесно да се усмихва и да жестикулира. Понякога не казваше нито дума в продължение на часове.

Лен, от друга страна, не можеше да мълчи. След като не успя да се забавлява за сметка на Дънкан, той започна да събира излишните парченца восък. Дънкан го наблюдаваше как започна да ги притиска едно към друго, като ги моделира и оформя в нещо, което след минута вече изглеждаше фигура на жена. Работеше доста сръчно, със съсредоточен израз на лицето, със сбърчени вежди и издадена напред долна устна. Фигурката ставаше все по-гладка и по-закръглена в ръцете му. Той й направи грамадни гърди и бедра и развята коса, показа я на Дънкан и каза:

— Това е мисис Александър! — След това обаче промени решението си и извика нататък по работната маса на едно момиче: — Уини! Това си ти, виж!

Той вдигна фигурката и я накара да върви и да върти бедра.

Уини изпищя. Тя беше момиче с деформирано лице — сплескан нос и прещипана заешка уста, и на всичко отгоре със също толкова прещипан носов говор.

— Вижте какво е направил! — каза Уини на приятелките си.

Другите момичета погледнаха и се разсмяха.

Лен добави още восък към фигурката — към гърдите и задника й — и започна да я движи още по-префърцунено.

— Ох, мили! Ох, мили! — каза той като замаяна жена. А после извика на Уини: — Така вървиш ти, когато си с господин Чемпиън! — Г-н Чемпиън беше старшият майстор във фабриката, добродушен човек, когото момичетата по-скоро тероризираха. — Така правиш ти. Аз те чух! А това е, което прави господин Чемпиън. — Той взе фигурката в извивката на лакътя си и страстно я целуна. Накрая сложи пръст между краката й и се престори, че я гъделичка.

Уини отново изпищя. Лен продължи да гъделичка фигурката и да се смее, докато една от по-възрастните жени не му каза остро да спре. Тогава смехът му се превърна по-скоро в хихикане. Той намигна на Дънкан.

— Иска да е на нейно място, това е всичко — каза той тихо, за да не може жената да го чуе. После натисна восъчната фигура така, че тя изгуби формата си, и я хвърли в количката за отпадъци.

Той винаги се хвалеше насаме пред Дънкан за момичетата. Това беше всичко, за което говореше.

— Мога да имам тази Уини Мейсън, ако искам — беше казвал той неведнъж. — Но какво мислиш, че ще е да целуваш устата й? Според мен това ще е като да целуваш маймунски гъз.

Той твърдеше, че често води момичета в Холанд парк и прави там любов с тях през нощта. Описваше всичко с изразителни гримаси и намигвания. Винаги говореше с Дънкан така, сякаш той, Лен, беше по-големият от двамата. А беше само на шестнайсет. Имаше луничаво мургаво циганско лице и розова, пълна, лъскава като атлаз уста. Когато се усмихваше, зъбите му изглеждаха много бели и гладки в тази уста, на фона на тена и луничките на бузите му.

Сега Лен седеше с ръце на тила, люлеейки се на двата задни крака на кръглото си столче. Той се огледа мързеливо из цеха за свещи, търсейки нещо за развлечение. След минута се наклони напред възбуден и извика надолу по работната маса:

— Ето я мисис А, вижте я, идва. Води двама типове с нея!

Продължавайки да работят, жените обърнаха глави да видят какво става. Те бяха благодарни за всяко прекъсване на всекидневната рутина. Предишната седмица в сградата беше влязъл гълъб и те обикаляха из цеха и крещяха почти един час, използвайки максимално тази разсейваща случка. Сега две от тях дори станаха, за да видят по-добре мъжете с мисис Александър.

Дънкан ги гледаше как надничат, докато любопитството им не му подейства заразително. Той също се обърна на столчето си да погледне. Видя мисис Александър да върви към най-голямата машина за свещи, крачейки пред един висок, светлокос мъж, и друг, който беше по-тъмен и по-нисък. Светлокосият мъж стоеше с гръб към Дънкан и кимаше. От време на време си записваше нещо в малък бележник. Другият човек носеше фотоапарат. Той не се интересуваше как работи машината, а обикаляше наоколо, търсейки ъгъла, от който най-добре ще може да я заснеме, заедно с работника до нея. Накрая направи една снимка, после друга. Светкавицата на фотоапарата проблясваше като бомба.

— Производителност на труда — каза Лен авторитетно. — Бас ловя, че са от отдела за… Гледайте, идват насам!

Той отново се наведе над работната маса, взе едно парче восък и фитил и започна да ги съединява с изражение на огромна съсредоточеност и трудолюбие. Момичетата млъкнаха и заработиха живо като преди. Но когато видяха фотографа да идва доста преди мисис Александър и другия мъж, те започнаха дръзко да вдигат глави една по една. Фотографът запали цигара, като в това време фотоапаратът се люлееше на рамото му на своя ремък.

Уини му извика:

— Няма ли да ни заснемете?

Фотографът я огледа. Той погледна и момичетата, които седяха до нея — едната с изгорено лице и ръце с лъскави белези, другата почти сляпа.

— Добре — каза той.

Изчака ги да приближат глави и да се усмихнат, после вдигна фотоапарата си и притисна око към него. Но само се престори, че е направил снимка. Натисна бутона до средата и щракна с език.

Но момичетата протестираха:

— Лампата не светна!

— Светна си тя — отговори фотографът. — Тази е специална, невидима лампа. С рентгенови лъчи. Вижда през дрехите.

Това толкова очевидно беше измислица, целяща да залъже простите момичета, които му се натрапваха да им прави снимка, че Дънкан почти се почувства неудобно. Но самата Уини и другите момичета запищяха от смях. Дори по-възрастните жени се разсмяха. Те още се смееха, когато мисис Александър пристигна със светлокосия мъж.

— Е, дами — каза тя с добре поставения си аристократичен глас, — какво е всичко това?

— Нищо, мисис Александър — изхихикаха момичетата.

След това фотографът сигурно намигна или направи някакъв жест, защото те отново се разсмяха. Мисис Александър почака, но накрая разбра, че няма да я включат в шегата. Тогава тя насочи вниманието си към Дънкан:

— Как си, Дънкан?

Дънкан изтри ръце в работната си престилка и бавно се изправи. Той беше известен в цялата фабрика като един от любимците на мисис Александър. Хората си говореха пред него: „Мисис Александър ще остави на Дънкан всичките си пари! Ти по-добре се дръж любезно с Дънкан Пиърс, че един ден той ще ти бъде шеф!“ Понякога, за тяхно удоволствие, Дънкан им пригласяше, предизвиквайки така голям смях. Но винаги изпитваше известно неудобство, когато мисис Александър го отделяше от другите. Днес почувства това неудобство още по-силно, защото тя беше довела със себе си и своите посетители и очевидно смяташе да им го представи като неин „образцов работник“.

Мисис Александър обърна глава, търсейки светлокосия мъж, който още записваше нещо в бележника си за машината за свещи. Тя се протегна, докосна го леко по ръката и каза:

— Може ли да ви покажа…

Момичетата по протежението на работната маса бяха престанали да хихикат, насочили поглед насам в очакване. Мъжът се приближи и вдигна глава от бележника си.

— Това е нашето малко отделение за дебели свещи — каза му мисис Александър. — Може би Дънкан ще ви обясни процеса. Дънкан, това е…

Мъжът обаче се беше заковал на място и го гледаше така, сякаш не вярваше на очите си. После се ухили.

— Пиърс! — възкликна той, като прекъсна мисис Александър. След това, като забеляза неразбиращия поглед на Дънкан, каза: — Не ме ли позна?

Дънкан се вгледа внимателно в лицето му и накрая го позна. Името на този човек беше Фрейзър, Робърт Фрейзър. Навремето двамата бяха съкилийници в затвора.

Дънкан беше твърде поразен, за да каже каквото и да било. За миг той се почувства хвърлен обратно в света на техния някогашен затворнически корпус — с неговите миризми, с приглушените, кънтящи звуци, с гнетящата тъга, страх и скука… Сякаш го поляха със студен, а после с врял душ. Той усещаше, че всички го гледат, и се почувства като уловен в капан: уловен от Фрейзър, от една страна, а от друга — от мисис Александър, Лен и момичетата.

Фрейзър обаче се разсмя. Той изглежда усещаше неловкостта на ситуацията не по-малко от Дънкан, но можеше да я приеме като страхотна шега.

— Срещали сме се и преди! — каза Фрейзър на мисис Александър. — Познавахме се — той погледна за момент Дънкан в очите, — е, преди години.

Дънкан си помисли, че мисис Александър изглежда почти обезпокоена. Фрейзър обаче не забелязваше това. Той продължаваше да се хили на Дънкан. После му протегна официално ръка, но с другата го потупа дружески по рамото.

— Изглеждаш същият! — каза той.

— А ти не — успя накрая да проговори Дънкан.

Фрейзър беше възмъжал. Дънкан го беше видял за последно, когато той беше на двайсет и две — мършав, бледен и ръбат, с пъпки по брадичката. Сега Фрейзър навярно бе почти на двайсет и пет, с други думи малко по-голям от него, но пълна негова противоположност — с широки рамене, за разлика от тесните на Дънкан, загорял от слънцето и изглеждащ невероятно здрав и в добра форма. Беше облечен в панталони от рипсено кадифе, риза с отворена яка и кафяво сако от туид с кожени кръпки на лактите. Носеше чанта с ремък през гърдите, като планинар. Светлата му коса беше дълга (Дънкан, разбира се, го беше виждал само остриган) и много добре измита, тъй че често, поради енергичността на жестовете му, някой кичур падаше над очите му и той го отмяташе назад с ръка. Ръцете му бяха загорели като лицето му. Ноктите му бяха отрязани много късо, но лъщяха като лакирани.

Той имаше толкова възмъжал и уверен вид и изглежда се чувстваше толкова удобно в ежедневните си дрехи, че отгоре на всичко Дънкан изведнъж се засрами от него. В нервността си той се усмихна, почти се засмя. Виждайки го, неразбиращата мисис Александър също се усмихна.

— Мистър Фрейзър е дошъл да пише за вас, Дънкан — каза тя.

При тази новина той сигурно е изглеждал шокиран, защото Фрейзър каза бързо:

— Пиша статия за фабриката за един от илюстрованите седмичници, това е всичко. С това се занимавам сега, такива неща. Мисис Александър беше така любезна да ме разведе наоколо. Нямах представа… — За пръв път широката му усмивка угасна. Той изглежда накрая разбра какво прави при тази работна маса и какъв беше Дънкан. — Нямах представа, че ще те срещна — довърши Фрейзър. — Откога си тук?

— Дънкан е при нас от почти три години — каза мисис Александър, когато той се поколеба да отговори.

Фрейзър кимна и си записа това.

— Той е един от най-добрите ни работници… Дънкан, след като ти и мистър Фрейзър сте такива стари приятели, защо не му покажеш каква е работата ти? Мистър Фрейзър, може би вашият човек ще направи снимка.

Фрейзър се огледа малко разсеяно и фотографът пристъпи напред. Той направи няколко крачки и отново вдигна апарата до окото си, нагласявайки обектива, докато Дънкан с нежелание взе едно парче восък и започна да обяснява за фитилите, металните подпори и огнеупорните чашки. Направи го неумело. Когато светна светкавицата на фотоапарата, той мигна и за секунда забрави мисълта си. Междувременно Фрейзър кимаше и се усмихваше, напрягайки слух, за да го чува добре, и се взираше с неизменен, задълбочен интерес във всяко ново нещо, което му беше посочвано. Един-два пъти отметна кичура измита коса, който падаше над очите му.

— Разбирам как става — каза той. — Да, разбрах. Естествено.

На Дънкан му беше нужна само минута, за да обясни цялата работа. Той сложи свещта, която беше направил, на плъзгащия се трансмисионен ремък в средата на работната маса и тя беше отнесена до количката в края му.

— Това е всичко — каза Дънкан.

Мисис Александър се приближи. През цялото време тя се въртеше наоколо с леко разочарования вид на родител, който е видял как детето му обърква репликите си в училищната пиеса. Но сега каза, сякаш беше доволна:

— Ето. Съвсем прост процес. И всяка една от нашите малки свещи, нали разбирате, се прави на ръка. Предполагам, не се сещаш колко си направил, откакто си тук, Дънкан?

— Всъщност не — отговори Дънкан.

— Не… Но сигурно се справяш добре, надявам се. А как е колекцията? — сети се тя как да спаси положението. После се обърна към Фрейзър и каза: — Сигурно знаете, мистър Фрейзър, че Дънкан е голям колекционер на антики.

Фрейзър, изглеждащ отчасти смутен и отчасти развеселен, призна, че не знае това.

— О! — каза мисис Александър с голям ентусиазъм. — О, но това е негово голямо хоби! Какви хубави неща открива! Аз го наричам напаст за търговците. Каква е последната ти находка, Дънкан?

Дънкан видя, че няма измъкване. Той й разказа по доста скован начин за каничката за сметана, която беше показал на Вив у г-н Мънди по-рано тази седмица.

Мисис Александър разтвори широко очи. Като изключим факта, че говореше по-високо, за да надвика грохота и тракането на фабриката, тя изглеждаше така, сякаш в този момент е на чаено парти.

— Три шилинга и шест пенса, казваш? Трябва да съобщя това на моята приятелка мис Мартин. Старото сребро е нейната голяма страст, тя ще полудее от завист. Трябва да донесеш малката каничка, Дънкан, и да ми я покажеш. Ще го направиш ли?

— Да — каза Дънкан. — Ако искате.

— Да, направи го… А между другото, как е чичо ти? Дънкан се грижи много за чичо си, мистър Фрейзър…

Когато чу това, Дънкан потрепна и направи крачка назад почти паникьосан. Мисис Александър видя изражението на лицето му и го разтълкува погрешно. Тя се засмя и го потупа по рамото:

— Ето че те притесних. Ще те оставя на твоите свещи. — Тя кимна към другите надолу по работната маса: — Как си, Лен? Наред ли е всичко, Уини? Мейбъл, говори ли с мистър Грийнинг за столчето си? Добро момиче! — Тя отново докосна ръката на Фрейзър: — Искате ли да ме последвате сега до опаковъчната, мистър Фрейзър?

Фрейзър отвърна, че ще я последва само след момент.

— Първо искам да си запиша нещо тук — каза той. И след като я изчака да тръгне, започна бързо да пише нещо в бележника си. Докато го правеше, той се приближи до Дънкан и каза с извинителен глас: — Трябва да тръгвам, Пиърс, както виждаш. Но погледни тук. Това е адресът ми. — Той скъса страницата и му я подаде. — Ще ми се обадиш ли? По някое време тази седмица? Ще го направиш ли?

— Ако искаш — каза Дънкан.

— Добро момче — ухили му се отново Фрейзър. — Тогава ще можем да говорим, както трябва. Искам да знам всичко, което правиш. — Той тръгна, почти неохотно, и добави: — Всичко!

Дънкан наведе глава, за да издърпа кръглото си столче. Когато отново я вдигна, Фрейзър, фотографът и мисис Александър тъкмо излизаха от вратата, която водеше към съседната постройка.

Момичетата започнаха да се смеят отново в момента, в който се затвори вратата. Уини извика към него с прещипания си глас:

— Какво ти даде той, Дънкан? Адреса си? Ще ти дам пет шилинга за него!

— Аз ще ти дам шест! — каза момичето до нея.

Тя и още едно момиче станаха и се опитаха да грабнат листа от него. Той ги отблъсна, като започна да се смее, облекчен, че те бяха решили да погледнат на цялата работа в този дух, а не в друг. Лен каза за Фрейзър:

— Видя ли как ти се подмазваше, Дънкан? Разбрал е, че те чака повишение. Откъде го познаваш?

Дънкан още отблъскваше момичетата и не отговори. Когато те престанаха да го дразнят и се заеха с други неща, парчето хартия с адреса на Фрейзър вече беше станало почти на топка. Той го сложи в джоба на престилката си, на самото му дъно, да не би случайно да изпадне, но през следващия час и нещо продължаваше крадешком да плъзга ръка към него, сякаш за да се увери, че то още е там. Това, което наистина му се искаше да направи, беше да го извади и да го разгледа добре. Но не искаше това да става пред толкова много хора. Накрая вече не можеше да търпи повече и когато се появи мистър Чемпиън, Дънкан поиска разрешение да отиде до тоалетната. Той влезе в една от кабинките, заключи вратата, извади листа от джоба си и го изглади.

Докато правеше това, Дънкан се вълнуваше повече, отколкото когато говореше с Фрейзър лице в лице. Тогава се смути твърде много, но сега фактът, че Фрейзър се беше появил и бе толкова любезен с него, като дори си бе дал труда да му напише адреса си и да каже „Ще ми се обадиш ли? Ще го направиш ли?“ — този факт му се стори чудесен. Адресът беше във Фулъм, не много далеч оттук. Дънкан го погледна и започна да си представя какво би било, ако отиде там, да речем, някоя вечер. Представи си как пътува дотам. Помисли си кои дрехи ще облече — не тези, които носеше сега, вмирисани на стеарин и тежък парфюм, а едни хубави панталони, риза с отворена яка и елегантно сако. Представи си как ще се срещне с Фрейзър, когато последният отвори вратата. „Здравей, Фрейзър“, щеше да каже той равнодушно. А Фрейзър щеше да извика от учудване и възхищение: „Пиърс! Най-после изглеждаш като истински мъж, сега, когато си извън тази проклета фабрика!“ „О, фабриката“, щеше да отвърне Дънкан и да махне с ръка. „Ходя там само като услуга на мисис Александър…“

Той продължи да мечтае така пет-десет минути, разигравайки във въображението си отново и отново сцената, как се появява на вратата на Фрейзър. Но не можеше добре да си представи какво щеше да стане, след като той го поканеше вътре. Въпреки че всъщност нямаше намерение някога да отиде до дома му, продължаваше да си представя как го прави. Макар една част от него да казваше: „Фрейзър всъщност не иска да те вижда. Даде ти адреса си само от учтивост. Той е човек, който получава голямо удоволствие от малките неща за минута-две, а после напълно забравя за тях…“

Чу как се отваря вратата на тоалетната и после гласа на г-н Чемпиън:

— Всичко наред ли е, Дънкан?

— Да, мистър Чемпиън! — извика той и пусна водата.

Погледна отново листа в ръката си. Не знаеше какво да прави с него. Накрая го скъса на дребни парченца и ги пусна в малкия водовъртеж в тоалетната.

— Трябва ли да се въртиш така, скъпа? — каза Джулия.

Хелън премести рамото си и каза с прекъсвания:

— Тези кранове. Този е леден. А другият направо те изгаря.

Те лежаха заедно във ваната. Правеха това всяка събота сутрин. Редуваха се коя ще е с глава в далечния, спокоен край на ваната и тази седмица беше ред на Джулия. Тя лежеше с разперени ръце, с отпусната назад глава и затворени очи. Беше завързала косата си с кърпа, но няколко кичура бяха паднали и плъзгащата се по тях вода ги бе прилепила към челюстта и шията й. Мръщейки се, тя ги тикна обратно зад ухото си.

Хелън отново се раздвижи, след това намери една почти удобна поза и се успокои, наслаждавайки се накрая на приятното пълзене на топлата вода под мишниците й, по слабините й, по всички извивки и вдлъбнатини в тялото й. Тя сложи дланите си върху водата, сякаш проверяваше тяхната чувствителност.

— Виж, при краката ни всичко се е смесило — каза тя тихо.

Двете с Джулия винаги говореха тихо, когато вземаха вана. Те споделяха банята със семейството, което живееше в сутерена на къщата. Всички имаха установено време за баня, така че нямаше голяма опасност да ги уловят. Но керамичните плочки на стените сякаш усилваха звука и Джулия смяташе, че гласовете им, плискането на водата, търкането на краката им във ваната можеше да се чуват в стаите отдолу.

— Виж колко е тъмна кожата ти в сравнение с моята — продължи Хелън. — Наистина ти си мургава като гъркиня.

— Предполагам, че изглеждам по-тъмна от водата — отговори Джулия.

— Защо тогава не прави мен по-тъмна? — попита Хелън. Тя разтърка розово-жълтата плът на стомаха си. — А изглеждам като пресовано месо.

Джулия отвори очи и погледна за кратко бедрата на Хелън.

— Изглеждаш като момиче от картина на Енгр^[1] — отвърна тя утешително.

Джулия беше пълна с двусмислени комплименти като този. „Приличаш на жена от съветски плакат“, бе казала тя неотдавна, когато Хелън се беше върнала от магазина с две издути пазарски мрежи. Тогава тя си представи мускули, квадратни челюсти и мъхнати устни, а сега си помисли за одалиските с разлети задници. Сложи ръка на крака на Джулия. Той изглеждаше малко груб, понеже бе обрасъл със ситни косъмчета, но това беше интересно за дланта. Пищялът й беше тънък и приятен на пипане. На глезена й изпъкваше една вена, издута от топлината. Хелън започна да я изучава, натисна я и видя как тя се огъна надолу. Тя си помисли за кръвта, която течеше вътре, и потръпна леко. После плъзна ръка от глезена към стъпалото и започна да го разтрива.

— Много е приятно — усмихна се Джулия.

Стъпалата й бяха широки и груби — типични стъпала на англичанка, помисли си Хелън — и единствената наистина непривлекателна част от цялото тяло на Джулия. По тази причина тя проявяваше към тях особено внимание. Сега подръпна бавно пръстите, след това прокара пръстите на ръцете си между тях. Допря ги с длан и леко ги натисна. Джулия въздъхна от удоволствие. Един кичур от косата й отново падна и пак залепна за гърлото й — черен, гладък и блестящ като водорасло или къдрица от главата на морска сирена. Хелън се запита защо сирените, които виждаш в книгите или филмите, винаги са със златноруса коса. Напротив, тя беше сигурна, че една истинска морска сирена непременно ще бъде чернокоса като Джулия. Истинската сирена би била странна, плашеща — нищо подобно на актриса или манекенка.

— Радвам се, че имаш стъпала, а не опашка, Джулия — каза тя, разтривайки с палец свода на стъпалото й.

— Така ли, мила? Аз също.

— Гърдите ти обаче биха изглеждали много хубави в сутиен от миди. — Тя се усмихна. Беше си спомнила една шега. — Какво казал сутиенът на шапката? — попита тя Джулия.

Джулия помисли малко.

— Не знам. Какво?

— „Ти продължавай напред, а аз ще повдигна тези двете.“

Те се засмяха — не толкова на шегата, колкото на глупостта да Хелън да я каже. Джулия още бе отметнала глава назад и от това смехът й, заседнал в гърлото, изглеждаше звънлив, детски и мил — съвсем не като нейния конвенционален „светски“ смях, който винаги се струваше на Хелън малко сух. Джулия сложи ръка на устата си, за да заглуши звука. Коремът й затрепери, докато тя се смееше, а пъпът й се сви.

— Пъпът ти ми намига — каза Хелън, като продължи да се смее. — Изглежда ужасно нахален. „Нахалният пъп“, това звучи като име на крайбрежна кръчма, не е ли така? — Тя премести крака и се прозя. Беше се уморила да масажира стъпалото на Джулия и го пусна. — Обичаш ли ме, Джулия? — прошепна тя, докато се настаняваше по-удобно.

Джулия отново затвори очи.

— Разбира се, че те обичам — каза тя.

След това известно време те лежаха мълчаливо. Тръбите проскърцваха, докато изстиваха. От някаква скрита част на водопроводните тръби се чуваше едно постоянно „кап, кап“. От сутерена долиташе тупкащ звук, когато мъжът, който живееше там, минаваше с тежки стъпки от една стая в друга. Скоро те го чуха да вика на жена си или дъщеря си: „Не, глупава кучко!“

— Пфу! Този отвратителен мъж! — Джулия отвори очи и извика тихо: — Хелън, как не те е срам!

Защото Хелън беше навела глава през ръба на ваната и се опитваше да чуе нещо. Тя махна с ръка на Джулия да млъкне. „Да ти го вкарам отзад!“, чуха те мъжа да казва — израз, който той обичаше и използваше често. След това се чу нещо като жужене на комар — това беше всичко от отговорите на жена му, което достигаше до тях.

— Хелън, престани! — каза Джулия неодобрително.

Хелън покорно се върна във ваната. Понякога, ако крясъците започваха, когато беше сама, тя стигаше дотам, че коленичеше на килима, вдигаше косата си и слагаше ухо на пода. „Ще свършиш като онези шибани скопени моми горе!“, чу тя веднъж мъжът да вика, докато подслушваше така. Не каза на Джулия.

Днес гласът му ехтя минута-две, после затихна. Една врата се затръшна. От това подскочиха ножиците, пинсетите и кутийката със самобръсначката, които Хелън и Джулия бяха донесли в банята.

Беше единайсет и половина. Те възнамеряваха да прекарат един свободен ден на пикник и четене на книги в Риджънтс парк. Живееха доста близо до него, на една от улиците източно от Еджуеър роуд. Хелън полежа още малко, докато водата не започна да изстива. След това седна и се изми, при което се обърна несръчно настрани, за да може Джулия да сапуниса гърба й и да го изплакне. После тя направи същото за Джулия. Но когато Хелън стана и излезе от ваната, Джулия отново се отпусна в нея, опъна се в освободилото се пространство и се усмихна доволно като котка.

Хелън я разгледа за няколко секунди, после се наведе и я целуна, харесвайки вида и усещането от плъзгавите, топли и ухаещи на сапун устни на Джулия.

Тя облече халата си, отвори вратата и се ослуша, за да се увери, че в коридора няма никой. След това изтича леко до стълбите. Дневната им беше на този етаж, до банята. А кухнята и спалнята бяха на горния.

Тъкмо се беше облякла и сресваше косата си пред огледалото в спалнята, когато дойде и Джулия. Хелън я гледаше в стъклото как небрежно се напудри с талк, после дръпна кърпата от главата си, тръгна гола из стаята и си взе гащи, дълги чорапи, жартиери и сутиен. Остави кърпата си при купчината дрехи върху възглавниците, които образуваха нещо като малка пейка до прозореца. Почти веднага кърпата се плъзна на пода, повличайки със себе си един чорап и комбинезон.

Именно това място за сядане до прозореца беше едно от нещата, което ги беше привлякло към къщата, когато я видяха за пръв път. „Ще можем да седим там заедно в дългите летни вечери“, бяха си казали те. Сега Хелън погледна бъркотията от натрупани там дрехи, закриващи вече рамката на прозореца, разхвърляното легло, малките и големи чаши и купчините от прочетени и непрочетени книги, които лежаха навсякъде.

— Тази стая е отвратителна — каза тя. — Виж ни, две жени на средна възраст, а живеем като уличници. Не мога да повярвам. Когато бях малка и си мислех за дома, който ще имам, когато порасна, винаги си го представях като невероятно чист и спретнат. Също като този на майка ми. Вярвах, че подредените къщи сами идват при теб, като… не знам какво.

— Като когато ти растат мъдреци?

— Да — каза Хелън, — точно така.

Тя прокара ръкава си по повърхността на огледалото и той почерня от прах.

Другите жени от тяхната класа и на такава възраст имаха чистачки, разбира се. Но те не можеха да направят това, защото спяха на едно легло. На горния етаж се намираше друга малка стая, за която казваха на приятелите и съседите, че е на Хелън, и където имаше един старомоден диван и строг викториански гардероб, съхраняващ техните палта, пуловери и високи до коленете ботуши. Но те смятаха, че би било твърде голямо безпокойство, ако трябва да се преструват пред някоя чистачка, че Хелън спи там всяка нощ. Със сигурност щяха да забравят някой ден. А и не бяха ли чистачките ужасно проницателни за такива неща? Сега, когато книгите на Джулия вървяха толкова добре, те трябваше да бъдат по-внимателни от всякога.

Джулия дойде до огледалото. Беше облякла измачкана тъмна ленена рокля и сега набързо вчеса косата си с пръсти. Но Джулия можеше да излезе от всякакъв хаос и да изглежда като сега, помисли си Хелън, т.е. по някакъв абсурден начин в добър външен вид и хубава. Тя приближи глава до огледалото, за да си сложи червило. Устата й беше пълна, може би малко в повече. Но тя имаше такова лице, така гладко и с правилни черти, че в отражението то беше точно същото, каквото и в живота. Обратно, лицето на Хелън изглеждаше доста странно и несиметрично, погледнато в огледалото. „Изглеждаш като хубава глава лук“, беше й казала веднъж Джулия.

Те свършиха да се гримират и отидоха до кухнята да потърсят храна. Намериха там хляб, марули, ябълки, бучка сирене и две бутилки бира. Хелън извади отнякъде едно старо правоъгълно парче плат, което бяха използвали като покривка за мебели, когато боядисваха. Сложиха всичко това в една ленена торба, след това добавиха книгите, портмонетата и ключовете си. Джулия изтича на горния етаж до своя кабинет да си вземе цигарите и кибрита, а Хелън застана до прозореца на кухнята и погледна към задния двор. Зърна онзи лош мъж от сутерена, вървейки приведен. Той развъждаше зайци в малка самоделна клетка в двора и може би сега отиваше да им даде храна или вода, или пък да провери как пълнеят. Хелън винаги се притесняваше, когато си ги представяше наблъскани в онази клетка. Тя се дръпна от прозореца и нарами чантата, при което ключовете звъннаха в бутилките.

— Готова ли си, Джулия?

Те слязоха долу и тръгнаха по улицата.

Тяхната къща беше част от редица еднотипни постройки от началото на деветнадесети век, обърнати към градини. Всички къщи бяха бели — онова лондонско бяло, което е по-скоро сивкавожълто на ивици. Жлебовете и вдлъбнатините на измазаните с хоросан фасади бяха потъмнели от мъглите, от саждите и — в последно време — от тухлена прах. Всички къщи имаха големи покрити входове и външни врати, всъщност сигурно някога са били внушителни жилища — може би домове на млади проститутки от времето на Регентството^[2], момичета с имена като Фани, София, Кеглата. Джулия и Хелън обичаха да си ги представят как изтичват надолу по стълбите в своите рокли в стил ампир и обувки с каучукови подметки, яхват оседланите си коне и отиват да яздят на Ротън Роу^[3].

В лошо време обезцветените хоросанови фасади изглеждаха мрачни. Но днес улицата беше изпълнена със светлина и те се белееха като кости на фона на синьото небе. Хелън си помисли, че Лондон изглежда много добре. Тротоарите бяха прашни, но по този начин, по който е прашна козината на някоя котка, лежала часове наред на слънцето. Вратите бяха отворени, както и прозорците. Колите бяха толкова малко, че докато вървяха, Хелън и Джулия чуваха виковете на едно или друго дете, мърморенето на радиата, звъненето на телефони в празни стаи. А когато се приближиха до Бейкър стрийт, те започнаха да чуват духовия оркестър на Риджънтс парк — едно слабо „бум“ и „пам-пам-пам“ долиташе до тях и обратно с почти неосезаемите пориви на вятъра, като пране, което се люлее на връв.

Джулия хвана китката на Хелън и се престори, че я дърпа напред като нетърпеливо дете.

— Хайде! Бързо! Ще изпуснем парада! — Пръстите й притиснаха дланта на Хелън, после се изплъзнаха. — Човек се чувства особено тук, не е ли така? Коя е тази мелодия, как мислиш?

Те забавиха крачка и се заслушаха по-внимателно.

— Не мога да се сетя — поклати глава Хелън. — Нещо модерно и дисхармонично?

— Със сигурност не.

Музиката се усили.

— Бързо! — каза отново Джулия.

Те се усмихнаха като възрастни; но тръгнаха по-бързо отпреди. Влязоха в парка през Кларънс гейт и после продължиха по пътеката край гребното езеро. Когато приближиха естрадата на оркестъра, музиката стана по-силна и по-равна. Продължиха напред и най-сетне познаха мелодията.

— О! — възкликна Хелън, и двете се разсмяха.

Това беше просто „Да! Нямаме банани!“^[4]

Излязоха от пътеката и отидоха до едно място, което харесваха, на шарена сянка. Земята беше твърда, тревата вече много пожълтяла. Хелън остави чантата и развърза вързопа. Те го разпънаха и изритаха обувките си, след това наредиха върху него храната. Бирата беше още студена от хладилника, потните бутилки се плъзгаха приятно в топлата ръка на Хелън. Но тя се върна до чантата и след като порови из нея, вдигна глава:

— Забравили сме отварачката, Джулия.

— По дяволите! — каза Джулия и затвори очи. — Умирам за едно питие. Какво да направим? — Тя взе една бутилка и започна да човърка с пръсти капачката й. — Не знаеш ли някой ужасно остроумен начин за махане на капачките?

— Със зъбите ми, имаш предвид.

— Ти си била в женския корпус, нали така?

— Е, в моя отряд не обичаха светлата бира.

Те започнаха да въртят бутилките в ръце.

— Безнадеждно е — каза Хелън накрая. Тя се огледа. — Там има едни момчета. Изтичай и ги попитай дали имат нож, или нещо такова.

— Не мога!

— Върви. Всички момчета имат ножове.

— Ти отиди.

— Аз носих чантата. Върви, Джулия.

— Господи!

Тя се изправи доста тромаво, взе бутилките, по една в ръка, и тръгна през тревата към няколко излегнали се младежи. Вървеше вдървено, доста наведена, може би просто се стесняваше, но за секунда Хелън я видя с очите на непознат — видя колко хубава беше, но и колко възрастна, почти като някоя матрона. Можеше да доловиш в нея нещо от ъгловатата фигура с широки бедра и малки гърди, която щеше да има след десетина години. Младежите, обратно, бяха практически ученици. Те закриха с ръце очите си от слънцето, когато я видяха да идва към тях. След това се надигнаха мързеливо от местата си, бръкнаха в джобовете си. Единият притисна едната бутилка до корема си, докато се опитваше да я отвори с нещо. Джулия стоеше с уловени една в друга ръце, по-смутена от всякога, и се усмихваше неестествено. Когато се върна с отворените бутилки, лицето и шията й бяха изчервени.

— Те използваха просто ключове — каза тя. — И ние можехме да направим това.

— Ще знаем за следващия път.

— Казаха ми „спокойно, мис“.

— Не обръщай внимание — каза Хелън.

Бяха донесли порцеланови чаши, от които да пият, и сега бирата се разпени чак до закръглените им порцеланови устни. Под пяната тя беше студена, горчива, чудесна. Хелън затвори очи, наслаждавайки се на слънчевата топлина по лицето си. Харесваше й безгрижното, ваканционно чувство, съпровождащо пиенето на бира на такова публично място. Но все пак тя скри бутилките в една гънка на ленената чанта.

— Представи си, че някой от клиентите ми ме види.

— О, по дяволите твоите клиенти — отвърна Джулия.

Те пристъпиха към храната, която бяха донесли, разчупиха хляба и нарязаха сиренето на тънки резени. Джулия се опъна на тревата и сложи под главата си свитата на топка ленена чанта като възглавница. Хелън също легна и затвори очи. Оркестърът засвири нова песен. Тя знаеше думите й и започна тихо да припява:

Има нещо във войника,

нещо във войника,

има нещо във войника

славно, славно, славно!

Някъде някакво бебе плачеше от своята детска количка, Хелън го чу как се задавя от плач. Едно куче лаеше, докато собственикът му си играеше с него с пръчка в ръка. От гребното езеро се чуваха скърцането и плясъкът на греблата, чуруликането на малки момченца и момиченца. А от улиците около парка, разбира се, долиташе постоянното ръмжене на колите. Като се концентрира, тя изглежда успя да чуе сцената във всичките й отделни части — сякаш всяка беше записана поотделно и после сглобена с останалите, за да направят те едно малко изкуствено цяло: „Септемврийски следобед, Риджънтс парк“.

Две момичета минаха край тях. Те носеха вестник и разговаряха за един случай, описан в него.

— Не е ли ужасно да те удушат? — чу Хелън да казва едната от тях. — Кое е по-хубаво: да те удушат или върху теб да падне атомна бомба? С атомната бомба поне всичко става много бързо, казват…

Гласовете им заглъхнаха, заглушени от нов прилив на музиката.

Как хубаво се носи той!

Как хубаво се той облича!

Копчетата му блестят,

блестят, блестят!

Хелън отвори очи и се загледа в сияйното синьо небе. Безумие ли е, запита се тя, да бъдеш толкова благодарен, колкото се чувстваше тя сега, за моменти като този, в свят, в който имаше атомни бомби, концентрационни лагери и газови камери? Хората продължаваха да се разкъсват на парчета един друг. Продължаваше да има убийства, глад, бунтове — в Полша, Палестина, Индия и бог знае къде още. Самата Британия се плъзгаше към банкрут и упадък. Беше ли един вид идиотизъм и себичност да искаш да се отдадеш на дребните удоволствия на живота — свиренето на оркестъра на Риджънтс парк, слънцето по лицето ти, бодливата трева под петите ти, движението на пенливата бира във вените ти, тайната близост на любимата ти? Или тези дреболии бяха всичко, което имаш? Може би точно заради това трябваше да се опиташ да ги опазиш? Да ги превърнеш в малки кристални мъниста, които можеш да запазиш като амулет на верижка, за да те предпазят от опасността, когато тя отново се появи?

Докато мислеше, Хелън премести ръка и леко докосна с пръсти бедрото на Джулия на място, което никой не можеше да види.

— Не е ли прекрасно, Джулия? — тихо каза тя. — Защо не идваме тук през цялото време? Лятото почти свърши, а какво направихме ние с него? Можехме да идваме тук всяка вечер.

— Следващата година ще направим така — отвърна Джулия.

— Да — каза Хелън. — Ще го запомним и ще направим така. Нали? Джулия?

Но Джулия не я слушаше. Тя беше вдигнала глава, за да разговаря с Хелън, и сега нещо друго беше привлякло вниманието й. Тя гледаше през парка, вдигна ръка да заслони очите си от слънцето и — докато Хелън я наблюдаваше — закова поглед върху нещо, и започна да се усмихва.

— Струва ми се, че… Да, така е. Колко забавно! — каза тя, вдигна ръка и махна към някого. — Урсула! — извика толкова силно, че думата проряза слуха на Хелън. — Тук!

Хелън се приповдигна на лакът и се загледа в посоката, в която махаше Джулия. Видя стройна елегантна жена, която вървеше към тях през тревата и се смееше.

— Господи! — каза тя, като се приближи. — Колко забавно е, че те виждам, Джулия!

Джулия се изправи на крака и изтръска ленената си рокля. Тя също се засмя и каза:

— Накъде си тръгнала?

— Обядвах с един приятел в Сейнт Джонс Ууд — отговори жената. — Сега отивам към Броудкастинг хаус.^[5] Ние в Би Би Си нямаме време за пикници и разни такива неща. Но колко очарователно сте се разположили тук! Съвършена идилия!

Тя погледна към Хелън. Очите й бяха тъмни, леко палави.

Джулия се обърна и ги запозна:

— Хелън, това е Урсула Уоринг. Урсула, това е Хелън Джинивър.

— Хелън, разбира се! — каза Урсула. — Нали не възразявате да ви наричам Хелън? Слушала съм толкова много за вас. Но не се плашете! Все хубави неща.

Тя се наведе да стисне ръката на Хелън, която на свой ред се повдигна. Чувстваше се неудобно, седейки долу, докато Джулия и Урсула стояха прави. Но и много добре осъзнаваше малко неугледния си съботен вид — блузата си, която навремето беше разпрала и прекроила, следвайки съветите на рубриката „Направи си сам“, и старата си пола от туид, доста протъркана отзад. Урсула, обратно, изглеждаше елегантна, богато и стилно облечена. Косата й беше прибрана под шикозна малка шапка с мъжки фасон. Кожените й ръкавици бяха меки и нови, а обувките й на нисък ток имаха гладки езичета с ресни в края — обувки, каквито човек очаква да види на някое игрище за голф или в шотландските планини, изобщо на някое такова скъпо и весело място. Тя беше съвсем различна от начина, по който си я беше представяла Хелън, според това, което Джулия й беше разказвала пред последните няколко седмици. В тези описания Джулия я беше представила като по-възрастна и почти безвкусно облечена. Защо беше направила така?

— Успяхте ли да чуете предаването вчера? — попита Урсула.

— Разбира се — каза Джулия.

— Беше доста добро, нали? Как мислите вие, Хелън? Аз мисля, че се справихме страшно добре. А и не беше ли страхотно да видим лицето на Джулия на централно място в „Рейдио Таймс“?

— О, това беше ужасно — отговори Джулия, изпреварвайки Хелън. — На тази снимка изглеждам като някоя ревностна католичка! Сякаш след малко ще ме вържат на колелото на мъченията или ще ми избодат очите.

— Глупости!

Те се засмяха, после Джулия каза:

— Виж, Урсула, защо не останеш с нас?

— Знам, че ако седна, после не мога да стана — поклати глава Урсула. — Но през целия ден ще умирам от завист, като си помисля за вас. Вие двете просто сте ужасно хитри. Но пък и вие, разбира се, живеете много наблизо. И в такава прелестна къща! — Тя отново се обърна към Хелън: — Казах на Джулия, че човек никога не би допуснал, че такова хубаво нещо съществува толкова близо до Еджуеър роуд.

— Виждали ли сте къщата? — изненада се Хелън.

— О, само за момент…

— Урсула се отби един ден миналата седмица — каза Джулия. — Не съм ли ти казала, Хелън?

— Сигурно съм забравила.

— Исках да погледна кабинета на Джулия — обясни Урсула. — Винаги е толкова интересно да видиш къде работят писателите. Макар да не съм сигурна, че наистина ви завиждам, Хелън. Не знам как бих се чувствала, ако приятелката ми драска над главата ми, обмисляйки най-добрия начин да отстрани поредната си жертва — с помощта на отровата или на въжето!

Хелън си помисли, че тя произнесе думата „приятелка“ по особен начин, сякаш искаше да каже: „И двете знаем за какво става дума, разбира се.“ Всъщност сякаш намекваше: „Ние и трите сме «приятелки»“. Урсула беше свалила ръкавиците си, за да извади една сребърна табакера от джоба си, и докато я отваряше, Хелън видя късите й лакирани нокти и дискретния пръстен с печат на малкия пръст на лявата й ръка.

Тя им предложи по цигара. Хелън поклати отрицателно глава, но Джулия си взе и за момент двете с Урсула се занимаваха със запалката, защото появилият се лек вятър гасеше огънчето.

След това поговориха още за „Детектив в креслото“, „Рейдио Таймс“, Би Би Си и работата на Урсула там.

— Е, драги, трябва да тръгвам — каза Урсула, когато допуши цигарата си. — Беше ми много приятно. Някой ден трябва да се отбиете при мен в Клапам. Елате за вечеря, а още по-добре ще е, ако организирам малко парти. — Нейният поглед отново стана палав, и тя добави: — Можем да си направим момичешко парти. Какво ще кажете?

— Да, разбира се, би било чудесно — отговори Джулия, а Хелън премълча.

— Уговорихме се — каза Урсула със светнало лице. — Аз ще ви се обадя. — Тя закачливо се ръкува с Джулия за раздяла. — Имам една-две приятелки, които ще бъдат много развълнувани да се запознаят с теб, Джулия. Те са ти големи почитателки! — Тя започна да си слага ръкавиците и се обърна към Хелън: — Довиждане, Хелън. Беше ми много приятно да се запозная с вас на живо.

— Е, добре — каза Джулия, като отново седна. Тя гледаше как Урсула с бърза елегантна походка пресича парка към Портланд плейс^[6].

— Какво? — каза със слаб глас Хелън.

— Забавна е, нали?

— Предполагам, че да. Разбира се, тя е по-скоро от твоята класа, отколкото от моята.

Джулия се обърна и се засмя:

— Какво значи това?

— Тя е просто по-пряма, това имах предвид… Кога я доведе вкъщи?

— Миналата седмица. Аз ти казах, Хелън.

— Така ли?

— Нали не мислиш, че съм го направила тайно?

— Не — каза Хелън бързо. — Не.

— Беше само за минута.

— Не си я представях така. Мисля, че ми каза, че била омъжена.

— Омъжена е. Мъжът й е адвокат. Живеят разделени.

— Не знаех, че тя е… е — понижи глас Хелън — като нас.

— Не знам каква е наистина — вдигна рамене Джулия. — Малко странна, мисля. Но това парти може да е забавно.

— Какво, наистина ли искаш да отидем? — погледна я Хелън.

— Да, защо не.

— Мислех, че просто си учтива. „Момичешко парти“. Знаеш какво значи това. — Леко изчервена, Хелън наведе очи. — Там може да има всякакви хора.

За момент Джулия не отговори. А когато заговори, звучеше някак нетърпеливо или раздразнено:

— Е, и какво от това? Това няма да ни убие. Може дори да е забавно. Представи си само!

— Във всеки случай със сигурност ще е забавно за Урсула Уоринг — каза Хелън, преди да успее да се спре. — Да те има там като един вид трофей…

Джулия я гледаше.

— Какво ти става? — хладно попита тя. А после, когато Хелън не отговори: — Нали това не е… О, не — тя се разсмя. — Сериозно ли, Хелън? Нали не е заради Урсула?

— Не — каза Хелън, като се премести и отново легна с рязко, грубо движение. Тя сложи лакът на очите си, за да се предпази от слънцето и погледа на Джулия. След малко усети, че и Джулия легна. Трябва да беше извадила книгата си от чантата, защото Хелън я чу как прелиства страниците, търсейки мястото, до което е стигнала.

Но това, което Хелън виждаше в местещите се кървавочервени петна пред затворените си очи, беше палавият тъмен поглед на Урсула Уоринг. Виждаше как Джулия и Урсула стоят една до друга и палят цигарите си. Видя отново как Урсула игриво стисна ръката на Джулия. След това мисълта й се върна назад. Спомни си колко бързаше Джулия да стигнат в парка — Хайде! По-бързо!, — как пръстите й се изплъзваха от тези на Хелън в нетърпението й. Дали не е искала да види Урсула? Нима? Дали те не са устроили цялата работа?

Сърцето й се разтупка по-бързо. Само преди десет минути тя беше лежала точно така, наслаждавайки се на познатата, тайна близост на краката на Джулия. Искаше да задържи този момент, да го превърне в кристално мънисто. Сега мънистото изглеждаше счупено. Защото какво беше Джулия за нея в края на краищата? Не можеше да се наклони над нея и да я целуне. Какво можеше да направи, за да каже на света, че Джулия е нейна? С какво можеше да накара Джулия да й бъде вярна? Имаше само себе си — с бедра като пресовано месо, с лице като луковица…

Тези мисли бушуваха в нея като мрак в кръвта й, докато Джулия четеше, оркестърът изсвири последното си „пам-пам-пам“ и прибра инструментите си, слънцето пълзеше бавно по небето, а сенките се удължиха по жълтата трева. Но накрая жалката й паника стихна. Мракът се сби и отдръпна. Тя си каза: „Каква идиотка си! Джулия те обича. Мрази само този звяр в теб, това нелепо чудовище…“

Тя отново помръдна китката си и докосна бедрото на Джулия. В първия момент Джулия не помръдна, а после допря ръката си до нейната. Тя остави книгата и се надигна, взе една ябълка и нож, обели ябълката с една дълга лента, разряза я на четвъртинки и подаде две от тях на Хелън. Двете започнаха да ядат заедно и гледаха, като преди, как наоколо тичат кучета и деца.

После погледите им се срещнаха. Джулия каза, все още с хладна нотка в гласа:

— Свърши ли всичко?

Хелън се изчерви.

— Да, Джулия.

Джулия се усмихна. Когато дояде ябълката, легна обратно и отново взе книгата си. Хелън я гледаше, докато чете. Очите й се движеха от дума на дума, но като изключим това, лицето й беше неподвижно, затворено, безстрастно като восък.

— Изглеждаш като кинозвезда — каза Реджи, когато Вив влезе в колата. Той се престори, че я разглежда възхитено от главата до петите. — Може ли да ми дадеш автограф?

— Просто тръгвай, а? — отвърна Вив. Тя го беше чакала на слънце половин час. Те се наведоха един към друг и бързо се целунаха. После той освободи ръчната спирачка и колата потегли.

Вив носеше лека памучна рокля, тъмновиолетова жилетка и слънчеви очила със светли пластмасови рамки. Вместо шапка носеше бял копринен шал, който беше вързала под брадичката си. Шалчето и слънчевите очила контрастираха с черната й коса и начервените й устни. Тя оправи роклята си и се настани по-удобно, после свали прозореца, облегна лакът на рамката му и изложи лице на вятъра, също като момиче в някой американски филм, както беше казал Реджи. Като спря колата пред един светофар, той сложи ръка на бедрото й и промърмори с възхищение:

— О, да можеха да ме видят сега момчетата от Хендън^[7]!

Но разбира се, Реджи гледаше да стои далеч от Северен Лондон. Той взе Вив от гара Ватерло, пресече реката, излезе на Странд и тръгна на изток. На един час от града имаше места, които те особено харесваха — селца в Мидълсекс и Кент, където имаше кръчми и чайни, и малки плажове на брега. Днес те отиваха към Челмсфорд и смятаха просто да продължат да карат, докато не намерят хубаво място. Имаха на разположение дълги часове — целия следобед. Вив беше казала на баща си, че отива на пикник с една приятелка. Това стана предишната вечер: тя стоеше в единия край на масата и правеше сандвичи, а баща й седеше в другия край и слагаше гумени подметки на обувките си.

Те се провряха през Сити и Уайтчапъл и когато излязоха на по-широк и равен път, Реджи превключи на по-висока скорост и отново сложи ръка на бедрото на Вив. Той намери линията на жартиера й и тръгна по него нагоре. Понеже роклята й беше тънка, Вив усещаше докосването му — неговия палец, дланта и показалеца му — толкова живо, сякаш беше гола.

Но по някаква причина настроението й беше лошо, тя каза „Недей“ и хвана ръката му.

Той издаде стон като човек, когото измъчват, и се престори, че се бори с ръката й.

— Колко обичаш да дразниш мъжете! Да спра ли колата? Ако не го направим, рискуваме да излезем от пътя.

Но не спря колата. Напротив, подкара по-бързо. Улиците станаха по-празни. По края им се появиха билбордове, които рекламираха цигарите „Плейърс“, дъвките „Ригли“, боите за коса „Джиф“ и миещите препарати „Вим“. Вив се отпусна и се загледа в отлитащия покрай нея град: разбитите от бомбардировки викториански улици отстъпиха място на червените вили от времето на крал Едуард, те на свой ред отстъпиха място на спретнати малки къщи като чиновници с бомбета, те пък постепенно се превърнаха в бунгала и сглобяеми къщи. Това приличаше на пътешествие назад през времето, докато бунгалата и сглобяемите къщи не преминаха в големи зелени поля, и тогава — помисли си тя — ако човек притвореше очи и не забелязваше телеграфните стълбове и самолетите в небето, той би могъл да се намира във всяко време, или направо извън времето.

Те минаха покрай една кръчма и Реджи млясна с устни, сякаш е жаден. Беше оставил сакото си на задната седалка, но накара Вив да бръкне в него и да извади от джоба му малка манерка с уиски. Тя гледаше как той го надигна до устата си. Устните му бяха меки и гладки, брадичката и гърлото му бяха скоро избръснати, но въпреки това по тях вече се виждаха тъмни точки набола брада. Отпиваше неловко, съсредоточен върху пътя. Веднъж малко уиски потече от ъгълчето на устата му и трябваше да го изтрие с опакото на мургавата си длан.

— Виж се само — каза тя, наполовина шеговито, наполовина сърдито. — Целия се накапа.

— Текат ми лигите, понеже седя до теб — отговори той.

Вив направи гримаса при тази идея. След това пътуваха мълчаливо. Реджи кара по главния път почти час, а после, като стигнаха до един кръстопът без обозначения, избра най-тихо изглеждащото шосе, сетне подкараха по пътища, които просто най-много им харесваха. Суровият, сух и прашен Лондон изведнъж започна да им изглежда почти нереален. Пътищата бяха оградени от високи и влажни живи плетове, които, въпреки че беше есен, още бяха изпълнени с цвят — понякога Реджи отбиваше встрани, за да пропусне някой друг шофьор, и цветовете отронваха листенцата си в скута на Вив. Веднъж една бяла пеперуда влезе в колата и разтвори белите си, сякаш хартиени и поръсени с прах крила на облегалката до рамото на Вив.

Настроението й започна да се подобрява. Те започнаха да си показват един на друг различни неща — стари църкви, причудливо изглеждащи къщи. Спомниха си как един ден преди години бяха дошли в някакво село, спряха пред една къща и се заговориха със собственика й, който ги беше взел за женена двойка, покани ги в гостната си и ги почерпи с по чаша мляко. Сега Реджи забави колата пред малка къща с цвят на кремаво френско сирене и каза:

— Виж, отзад има двор за свинете и кокошките. Представям си те, Вив, как изхвърляш помията. Представям си те как събираш ябълки в градината. Може да ми правиш ябълков пай и онези големи варени пудинги с лой.

— Ще станеш дебел — усмихна се Вив, като го мушна няколко пъти в корема.

— Това няма да има значение — каза той, опитвайки се да избегне ръката й. — Щом живееш на село, трябва да бъдеш дебел, не е ли така? — Държейки под око пътя, той наведе глава, за да погледне в прозорците на горния етаж, и каза с по-нисък глас: — Басирам се, че в стаята горе има страхотен дюшек от пух.

— Само за това ли мислиш?

— Да, когато ти си наблизо… Оп! — Той изви, за да избегне плета, после отново даде газ.

Те започнаха да се оглеждат за място, където можеха да спрат колата и да обядват, и тръгнаха по черен път между полята към гората. Отначало пътят изглеждаше добре поддържан, но колкото по-нататък караха, толкова по-неравен и тесен ставаше. Колата подскачаше, удряна отстрани като с камшици от калините, а високата трева се плъзгаше под нея и я дращеше отдолу — като вода, която тече под лодка. Вив подскачаше на седалката и се смееше. Реджи се намръщи, наклонен напред и стиснал силно кормилото.

— Ако сега се появи някой отсреща, с нас е свършено — каза той.

Вив знаеше, че той мислеше какво ще стане, ако претърпят катастрофа, разбият колата или заседнат.

Но пътят тръгна надолу, зави и изведнъж те се озоваха на тучна, зелена, изумително красива полянка до един поток. Реджи натисна спирачката и изключи двигателя. Останаха в колата за момент, изумени и изпълнени с благоговение пред покоя на това място. Дори когато отвориха вратите и станаха да излизат, те се поколебаха, чувствайки се като неканени гости — защото всичко, което чуваха, беше ромоленето на потока, чуруликането на птиците и шумоленето на листата.

— Това със сигурност не ти е Пикадили — каза Реджи, когато най-накрая излезе от колата.

— Чудесно е — отвърна Вив.

Говореха почти шепнешком. После протегнаха ръце и крака и прекосиха тревата до края на потока. Когато се загледаха покрай брега, видяха полускрита сред дърветата една стара каменна постройка с избити прозорци и разбит покрив.

— Това е мелница — каза Реджи и тръгна към нея, хванал Вив за ръка. — Виждаш ли оста на колелото? Това навярно е била истинска река някога.

Тя го дръпна назад и каза:

— Там може да има някой.

Но нямаше никого. Постройката беше изоставена от години. Между каменните плочи на пода растеше трева. По покривните й греди пърхаха гълъби, а подът беше покрит със счупени шисти и стъкла. Някой някога беше разчистил едно място и палил огън на него. Имаше празни консервни кутии и бутилки и мръсни надписи по стените. Консервните кутии бяха ръждясали, бутилките бяха избелели от годините.

— Скитници — каза Реджи. — Скитници или дезертьори. И любовни двойки. — Те тръгнаха обратно към потока. — Басирам се, че това е редовно място за срещи на влюбените.

— Нищо чудно тогава, че го намери — отвърна Вив и го ощипа.

Той още я държеше за ръка и сега вдигна пръстите й към устните си с престорена срамежливост и скромност:

— Какво мога да кажа? Някои мъже имат такава дарба, това е.

Сега те говореха с нормалните си гласове, бяха загубили своето благоговение и предпазливост и имаха чувството, че мястото е тяхно, че с цялата си живописност то ги беше чакало да дойдат и да заявят правата си над него. Те тръгнаха по потока в другата посока и видяха един мост. Качиха се на него и запалиха цигари. Реджи я прегърна през кръста и спусна ръка на задника й, като местеше напред-назад палеца си, от което роклята и комбинезона й се плъзгаха по копринените й гащи.

Те хвърлиха фасовете си в потока и гледаха как течението ги отнася. После Реджи се наведе и се загледа по-внимателно във водата.

— Тук има риба — каза той. — Големи парчета, гледай! — Слезе до потока, свали часовника си и натопи ръка във водата. — Чувствам как ме кълват по ръката! — извика той, възбуден като момче. — Като куп момичета, които ме целуват! Сигурно мислят, че ръката ми е някоя мъжка риба. Мислят си, че им е излязъл късметът!

— Не, мислят, че ти си обядът им — отвърна Вив. — Ще ти отхапят някой пръст, ако не внимаваш.

— И момичетата така правят — каза той и я погледна похотливо.

— Тези момичета, с които ти дружиш — може би.

Той се изправи и я опръска с вода, а тя се засмя и побягна. Водата напръска стъклата на слънчевите й очила и когато тя ги изтри, те изглеждаха размазани.

— Виж какво направи!

Те се върнаха до колата да си вземат яденето и оставиха вратите отворени. Реджи извади от багажника парче кариран вълнен плат, която постлаха на тревата. Извади също бутилка джин и оранжада, и две чаши — едната розова, другата зелена. Вив знаеше, че това са детски чаши — те бяха назъбени по ръба, където детските уста многократно ги бяха гризали. Но тя беше свикнала с тези неща; а и така или иначе би било безполезно да се оплаква. Оранжадата и джинът се бяха стоплили в колата — тя преглътна и почти веднага усети в стомаха си приятната му топлина, която й подейства отпускащо. На свой ред Вив разопакова сандвичите. Реджи ядеше неговия на големи бързи хапки, поглъщайки хляба, преди да го е сдъвкал, отхапваше отново и говореше с пълна уста.

— Това е онази канадска шунка, нали? Всъщност не е съвсем лоша.

Той беше разхлабил вратовръзката си и разкопчал най-горното копче на ризата си. Слънцето грееше в лицето му и го караше да присвива очи, при което изпъкваха бръчките на челото и около носа му. Беше на трийсет и шест, но отскоро, помисли си Вив, започна да изглежда малко по-възрастен. Лицето му беше жълтеникаво — това се дължеше на италианската му кръв, — лешниковите му очи още бяха много красиви, но той беше започнал да оплешивява, и не на едно определено място като малко кръгло петно, а по цялата глава, и черепът му просветваше тук-там. Зъбите му, които бяха прави и много равни и които Вив си спомняше, че някога бяха поразително бели, сега бяха започнали да пожълтяват. Кожата на врата му се отпускаше и се беше нагънала под ушите му. „Прилича на баща си“, помисли си тя, докато го гледаше как дъвче. Веднъж той й беше показал една негова снимка. „Би могъл да е поне на четирийсет.“

Той забеляза погледа й и й намигна. Нещо от старата чиста любов към него припламна отново в сърцето й. Когато доядоха сандвичите си, Реджи я придърпа към себе си и двамата легнаха на плата, той по гръб, прегърнал я с ръка, а тя с буза на твърдата топла вдлъбнатина между рамото и гърдите му. От време на време Вив се надигаше малко, за да отпие несръчно от чашата си. Накрая я допи с една голяма глътка и пусна празната чаша. Той потърка лицето си в главата й, при което грапавата му брадичка подръпваше леко косата й.

Тя погледна в небето. Погледът й беше обрамчен от клоните, от неспирно люлеещите се върхове на дърветата. Дърветата още бяха гъсто обрасли с листа, но те вече бяха червени, златисти или зеленикавожълти като военна униформа. Самото небе беше съвършено чисто, синьо като най-сините небеса на лятото.

— Каква е тази птица? — попита тя, сочейки с пръст.

— Тази? Това е лешояд.

Вив го сбута с лакът.

— Каква е наистина?

Той заслони очи с ръце.

— Това е керкенез. Виждаш ли как се вие? Готви се да се спусне. Гони някоя мишка.

— Бедната мишка.

— Ето го, спуска се! — Той повдигна глава, мускулите на гърдите и врата му се стегнаха под бузата й. Птицата падна надолу като камък и после отново се вдигна, но в ноктите й нямаше нищо. Реджи отново се отпусна по гръб: — Изтърва я.

— Радвам се.

— Това е просто един вид обяд. Той има право на своя обяд, не е ли така?

— Жестоко е.

— Нямах представа, че имаш толкова меко сърце — засмя се Реджи. — Виж, сега опитва отново.

Те наблюдаваха птицата за минута, възхищавайки се на полета й, на изящните й спускания и издигания. После Вив свали слънчевите си очила, за да я вижда по-ясно. Реджи също погледна, но не към керкенеза, а към нея.

— Така е по-добре — каза той. — Преди имах чувството, че говоря със сляпо момиче.

— Ти си свикнал с тях, разбира се — каза Вив, като легна обратно на плата и затвори очи.

— Ха-ха.

Той стоя неподвижно за момент, след това се пресегна през нея и вдигна нещо. След секунда тя почувства, че нещо я погъделичка по лицето, и бръсна с ръка бузата си, мислейки, че това е някоя муха. Но това беше Реджи — бе откъснал една дълга тревичка и я гладеше по лицето с върха й. Тя отново затвори очи и го остави да продължи. Той спусна тревичката по линиите на веждите и носа й и по извивката над устата й, а после я прокара през слепоочията й.

— Сменила си си прическата, нали? — каза той.

— Подстригах се, много отдавна… Гъделичкаш ме така.

Той натисна тревичката по-силно до кожата й:

— Така как е?

— По-добре.

— Това ми харесва.

— Кое?

— Прическата ти.

— Така ли? Добре.

— Подхожда ти… Отвори си очите, Вив.

Тя ги отвори за кратко, после отново ги затвори.

— Слънцето е много силно.

Реджи вдигна ръка на една педя от лицето й, за да й направи сянка, и каза:

— Отвори ги сега.

— Защо?

— Искам да погледна очите ти.

— Защо? — засмя се тя.

— Просто така.

— Те не са се променили от последния път, когато ги погледна.

— Така си мислиш ти. Женските очи никога не са същите. Вие сте като котките, повечето от вас.

Той гъделичкаше лицето й, докато тя не изпълни желанието му и не отвори отново очи. Но ги отвори широко, като малоумна.

— Не така — каза Реджи, и тя го погледна, както трябва. — Така е по-добре. Имаш прекрасни очи — продължи той с нежно изражение на лицето. — Имаш красиви очи. Очите ти бяха първото нещо, което забелязах в теб.

— Мислех, че първо си забелязал краката ми.

— Да, и краката ти.

Той я гледа известно време в очите, после хвърли тревичката, наведе се и я целуна по устата. Направи го бавно, разтваряйки устните й със своите, и проникна нежно в нея. Устата му още имаше вкус на шунка. На шунка и на джин и оранжада. Тя предположи, че също има такъв вкус. Докато целувката им продължаваше, някакво парченце от месо или може би хляб се търкулна между езиците им и той се изправи, за да го изплюе. А когато се наведе отново над нея, я целуна още по-страстно и я притисна по-силно. Спусна ръка по тялото й, от бузата към хълбока, след това отново я вдигна и улови гърдата й. Ръката му беше топла и я стискаше силно, почти болезнено. Когато я премести и започна да разкопчава копчетата на роклята й, тя спря ръката му и повдигна глава.

— Някой може да дойде, Редж.

— Няма никой на мили разстояние! — каза той.

Тя погледна ръката му, която продължаваше да дърпа копчетата на роклята й.

— Недей. Ще я намачкаш.

— Разкопчай я тогава.

— Добре. Чакай.

Тя се огледа, притеснявайки се да не би някой да ги наблюдава, скрит в сенките на дърветата. Слънцето блестеше като прожектор, земята, на която лежаха, беше равна и съвсем открита. Но единствените звуци, които се чуваха, бяха тези на потока, птиците и шумолящите неуморно листа. Тя разкопча две от копчетата на роклята си, а после, след момент колебание, още две. Реджи разтвори върха на роклята й, разкривайки сутиена й, сложи уста върху копринената му чашка, намери и дръпна с устни зърното й. Тя трепна при допира му. Но странното беше, че го желаеше по-силно преди, в колата по средата на Степни^[8], желаеше го по-силно, докато стояха на онзи мост. Той притискаше силно с уста гърдата й и плъзна ръката си надолу до бедрото й. Когато улови роклята й и започна да я вдига, тя отново спря ръката му и каза:

— Някой може да ни види.

Той се премести и изтри уста, след това дръпна плата и каза:

— Ще метна това върху нас.

— Пак могат да ни видят.

— Господи, Вив, аз съм на този етап, когато цял отряд момичета скаути може да мине покрай нас и пак не би ме спрял! Кълна се, ще експлодирам! Цял ден съм луд по теб.

Тя не мислеше, че е така. Въпреки всичките му приказки, всичките му глупотевини — тук и в колата — не мислеше, че той е щял да експлодира. А сега това й се искаше по-малко от всякога. Той издърпа плата и я уви с него, след това пъхна ръка отдолу и отново се опита да я сложи между краката й. Но Вив държеше бедрата си затворени и когато Реджи я погледна, тя поклати глава, пък нека той да си мисли, каквото желае.

— Остави на мен — каза тя и премести ръка на копчетата на панталона му, разкопча ги едно по едно и после бръкна вътре.

Той изстена при допира на голите й пръсти и се притисна към дланта й.

— Ох, Вив. Господи, Вив.

Ластикът на гащите му стягаше китката й и й пречеше. След минута той се пресегна и ги дръпна надолу, после сложи ръка хлабаво около нейната. Държеше ръката си там, докато тя го правеше, и през цялото стоеше затворил очи. Накрая тя имаше чувството, че той си го прави сам. Карираният плат се надигаше и спадаше под свитите им длани. Два-три пъти тя вдигна глава и се огледа, все още притеснена.

Докато го правеше, Вив си спомни други пъти, отпреди години, когато той беше в армията. Трябваше да се срещат в хотелски стаи — мръсни стаи, но мръсотията нямаше значение. Важното беше, че бяха заедно. Притискаха телата си едно в друго — кожите си, мускулите си, дъха си. Това значеше да си луд по някого. То не беше същото като сега. Нямаше нищо общо със скучните шеги за пухени легла и ъгълчета на влюбените.

В последната секунда той стисна ръката й, за да направи нещо като капан за спермата. После легна по гръб, изчервен, потен и смеещ се. Тя го задържа още малко, преди да махне ръката си. Той вдигна глава, при което кожата на врата му се събра като хармоника. Тревожеше се за панталоните си.

— Всичко ли взе?

— Така мисля.

— Внимателно.

— Внимателна съм.

— Добро момиче.

Той се загащи и закопча панталона си. Тя се огледа за някоя кърпичка, нещо такова и накрая изтри ръката си в тревата.

Реджи я гледаше одобрително.

— Това е добре за почвата — каза той, изпълнен с енергия. — Тук ще порасне някое дърво. От това ще стане дърво и някой ден някое момиче без гащи дойде и ще се покатери на него, и с моя помощ ще стане жена. — Той протегна ръце: — Ела и ми дай целувка, ти, красиво създание!

Тя си помисли, че простотата му е просто удивителна. Но винаги беше обичала най-много именно неговите недостатъци и слабости. Беше пропиляла живота си с неговите слабости — извиненията му, обещанията му… Тя се върна в прегръдката му. Той запали нова цигара и те лежаха и я пушеха заедно, загледани отново нагоре в дърветата. Керкенезът беше изчезнал. Кой знае дали беше уловил онази мишка, или бе тръгнал след друга. Във всеки случай синевата на небето сякаш беше избеляла малко.

Вече беше септември, краят на септември, а не лято, и изведнъж тя потрепери, стана й студено. Той разтри раменете й, но след малко седнаха отново, изпиха остатъка от джина и оранжадата, после се изправиха и изтръскаха дрехите си. Реджи подгъна навън крачолите на панталона си, за да изтръска тревата от тях. След като взе кърпичката й и изтри червилото и пудрата й от устните си, той направи няколко крачки настрани, обърна се с гръб и се изпика.

Когато се върна, тя каза „Стой тук“ и сама отиде до една купчина храсти, вдигна си роклята и клекна.

— Внимавай за коприва! — извика й той. Но го извика неопределено, понеже не забеляза накъде беше отишла и не можеше да я види клекнала. Тя го наблюдаваше как се наведе над страничното огледало на колата и среса косата си, а след това изплакна чашите в потока. После погледна ръката си. Спермата на пръстите й беше изсъхнала като красива дантела. Вив я потърка и тя се превърна в обикновени бели люспи, които полетяха към земята и изчезнаха.

Той трябваше да си е вкъщи в седем часа, а вече беше четири и половина. Двамата отново отидоха до малкия мост и постояха там, загледани във водата. След това се върнаха в разрушената мелница. Реджи взе едно парче стъкло и издълба инициалите им в мазилката до мръсните надписи: РН, ВП и едно сърце, пронизано от стрела.

Когато хвърли стъклото, той погледна часовника си:

— Време е да тръгваме.

Върнаха се в колата. Тя изтръска плата, а той го сгъна и го прибра заедно с чашите в багажника. Там, където бяха лежали, сега имаше квадрат от смачкана трева. Беше срамота да оставят това след себе си на такова красиво място, затова тя отиде до там и изправи с крак тревата.

През цялото това време колата беше стояла на слънце. Вив влезе вътре и почти си опари крака на горещата кожена седалка. Реджи се настани до нея, извади кърпичката си и я постла под сгъвката на коленете й, за да я пази от горещата седалка.

След това се наведе и я целуна по бедрото. Тя докосна главата му — тъмните, намазани с брилянтин къдрици, под които прозираше бледият му череп. После погледна отново тучната зелена полянка и каза тихо:

— Иска ми се да можехме да останем тук.

Той зарови глава в скута й и каза:

— На мен също — думите му прозвучаха глухо. Той се обърна, за да я погледне. — Знаеш… Знаеш, че мразя това, нали? Знаеш, че ако можех да направя нещата различно… Имам предвид всичко.

Тя кимна. Нямаше какво да каже, което вече да не си бяха казвали. Той задържа главата си в скута й още минута, после целуна отново бедрото й и се изправи. Завъртя ключа на двигателя и той изръмжа и оживя. Звукът му изглеждаше ужасно силен в тишината — точно както тишината им беше изглеждала странна и някак смущаваща, когато бяха пристигнали.

Реджи обърна колата, тръгна бавно обратно по неравната пътека и се върна на пътя, по който бяха дошли. Минаха отново покрай къщата с цвят на френско сирене, но без да забавят скорост, след това хванаха главния път за Лондон. Сега движението беше много по-натоварено. Хора като тях се връщаха от следобедните си разходки извън града, с бързи и шумни коли. Слънцето беше пред тях и ги заслепяваше — от време на време правеха завой или минаваха между дървета и го губеха от поглед за минута, но после то отново се появяваше, по-голямо отпреди, розово и издуто, слязло ниско в небето.

От слънцето и топлината, а може би и от джина, който беше изпила, на Вив й се доспа. Тя облегна глава на рамото на Реджи и затвори очи. Той отново потърка буза в косата й, като от време на време обръщаше глава и я целуваше. Те запяха заедно, сънливо, старомодни песни — „Не мога да ти дам нищо, освен любов“ и „Довиждане, кос“:

Постели ми леглото и лампата светни,

Аз ще пристигна късно през нощта.

Довиждане, кос.

Когато стигнаха до околностите на Лондон, тя се прозя и с нежелание се изправи, извади пудриера с огледалце, напудри лицето си и отново начерви устни. Изведнъж движението стана по-натоварено. Реджи опита да мине по друг път, през Поплар и Шадуел, но той също беше натоварен. Накрая попаднаха в задръстване на Тауър хил. Тя видя как той гледа часовника си и каза:

— Остави ме тук.

Но Реджи продължаваше да повтаря:

— Само секунда, само секунда. — Мразеше да дава път на други шофьори. — Ако този малък простак отпред просто… Господи! Тъпанарите като него правят…

Най-сетне потеглиха. Но после попаднаха в друго задръстване на Флийт стрийт на път към Странд. Реджи се огледа за някакъв начин да излезе от него, но страничните улици бяха блокирани от шофьори със същата идея. Той тропаше с пръсти по кормилото, повтаряйки:

— По дяволите, по дяволите!

Отново погледна часовника си.

Вив седеше напрегнато, заразена от лошото му настроение, като се присви леко на седалката си да не би някой да я познае. Но в същото време продължаваше да мисли за онова място в гората, не искаше още да го забрави — мелницата, потока и моста, тишината му. „Това не ти е Пикадили…“ Реджи беше измел колата, преди да тръгнат обратно, като изхвърли навън всички цветчета и тревички, които бяха попаднали вътре от живите плетове. Трябваше да побутне няколко пъти с пръсти пеперудата, докато тя не трепна и не отлетя.

Вив обърна глава и погледна осветените витрини на магазините с кутийките на бутафорни шоколади и плодове, с шишенцата парфюм и бутилките алкохол — навярно използваха една и съща оцветена вода за виното „Пармски нощи“ и за уискито „Ирландски малц“. Колата пропълзя напред. Приближиха се до кино „Тиволи“. Пред него имаше хора, които чакаха за билети, и тя ги изгледа с известен копнеж — момичетата и техните приятели, съпрузите и съпругите. На фасадата грееха цветни светлини, които изглеждаха по-ярки, по-сияйни, светейки сега в сумрака, отколкото биха изглеждали в пълната тъмнина. Тя забеляза някои малки несвързани детайли — просветването на една обица, проблясването на намазаната с брилянтин коса на един мъж, блещукането на кристалните жилки по камъните на паважа.

Изведнъж Реджи наби спирачка и изсвири с клаксона. Някакъв човек беше пресякъл бавно пътя пред него и невъзмутимо продължи нататък. Реджи размаха ръце:

— Много се извинявам, че ви притесних, мистър! Исусе Христе! — Той проследи с ненавист бавно движещата се фигура. После внезапно лицето му се промени. Стъпвайки на тротоара, онази фигура беше разкрила нещо неочаквано. Реджи започна да се смее.

— Грешката е моя — каза той и побутна Вив: — Какво ще кажеш? Това не е мистър, а мис.

Вив се обърна да погледне — и видя Кей, в сако и панталони. Тя извади цигара от една табакера и със стилно безгрижно движение я потупа леко, преди да я вдигне до устните си.

— Какво, по дяволите, става? — попита Реджи учуден.

Защото Вив беше извикала. Стомахът й се сви, сякаш я бяха ударили в него. Тя вдигна ръка, за да скрие лицето си, и като се наведе още на седалката, каза на Реджи с ужасна настойчивост:

— Тръгвай! Карай!

— Какво има? — зяпна той срещу нея.

— Просто карай, чу ли? Моля те!

— Да карам? Да не си се побъркала?

Пътят пред тях още беше задръстен от коли. Вив започна да се гърчи, сякаш я изтезаваха. Тя погледна назад към Флийт стрийт и каза отчаяно:

— Карай натам, не можеш ли?

— Накъде?

— Откъдето дойдохме.

— Откъдето дойдохме ли? Да не си се… — Но сега тя не на шега сграбчи кормилото. — Господи! — каза Реджи, като отблъсна ръката й. — Добре. Добре!

Той погледна през рамо и започна с мъка да обръща колата. Тази зад него изсвири с клаксона си. Шофьорите, които караха към Ладгейт съркъс, го гледаха като побъркан. Той смени скоростите, като се потеше и псуваше, и бавно обърна колата.

Вив продължаваше да стои с наведена глава, но веднъж погледна назад. Кей се бе наредила на опашката пред киното — тя беше вдигнала запалката до цигарата си и пламъкът, трептящ в сумрака, освети пръстите и лицето й. „Тихо, Вивиан“, спомни си я Вив да казва. Споменът беше силен, след всичкото това време — силен и ужасен: хватката на ръката й, близостта на устата й. „Вивиан, тихо.“

— Слава богу! — каза Реджи, когато бавно започнаха да се промъкват напред в обратната посока. — А казваш да не привличаме вниманието към себе си. Какво, за бога, беше всичко това? Добре ли си?

Тя не отговори. Струваше й се, че чувства скърцането на предавките и залитането на колата напред-назад във всичките си мускули и кости. Обгърна с ръце раменете си, сякаш за да не се разпадне.

— Какво има? — попита Реджи.

— Видях някого, когото познавам — каза тя накрая. — Това е всичко.

— Някой, когото познаваш? Кой?

— Просто някой.

— Просто някой. Е, предполагам, че и нас с теб добре са ни огледали. По дяволите, Вив.

Реджи продължи да боботи нещо, но тя не го слушаше. Накрая той спря колата на някаква уличка близо до Блакфрайърс бридж. Тя каза, че ще хване автобус оттам, и Реджи не спори с нея, а отби на едно тихо изглеждащо местенце и я придърпа към себе си, за да се целунат. След това отново поиска кърпичката й и си изтри устата. Изтри и потта от челото си и каза:

— Какво пътуване!

Като че ли следобедът беше някакво нещастие, като че ли вече беше забравил потока и разрушената мелница, и инициалите на стената. Но тя не обърна внимание на това. Усещането на неговата ръка върху нейната, на неговите устни върху нейните изведнъж й се стори ужасяващо. Вив искаше да си отиде вкъщи, да остане сама, далеч от него.

Когато тя отвори вратата, той отново се пресегна към нея. Преди това беше бръкнал в джобчето на таблото и измъкна оттам нещо. Оказаха се две месни консерви — една с говеждо и една със свинско.

Вив беше толкова объркана от случилото се, че отвори чантата си и посегна да ги вземе. Но тогава нещо в нея сякаш се пречупи, тя изведнъж се вбеси и отблъсна консервите.

— Не ги искам! Вземи си ги… Дай ги на жена си!

Консервите паднаха и подскочиха на седалката.

— Вив! — каза Реджи удивен и наранен. — Не бъди такава! Какво направих? Какво, по дяволите, става? Вив!

Тя излезе от колата, затвори вратата и тръгна напред. Той се наведе през седалката и свали стъклото, като продължаваше да вика името й и да повтаря удивен:

— Какво става? Какво направих? Какво… — След това гласът му се втвърди, не толкова от гняв, помисли си тя, колкото просто от умора. — Какво, по дяволите, съм направил?

Тя не погледна назад и когато зави зад ъгъла, гласът му заглъхна. След това той сигурно беше запалил колата и бе потеглил. Тя се присъедини към групата хора на автобусната спирка и чака десет минути рейса. Реджи не се появи.

Когато се прибра вкъщи, завари апартамента пълен с хора. Сестра й Памела се беше отбила със съпруга си Хауърд и трите им момченца. Бяха дошли да донесат на бащата на Вив малко чай. Памела го беше сварила на печката и тясната кухня бе станала задушна и гореща. На стойката за прането бяха провесени изпрани чаршафи, подгънати нагоре, но въпреки това увиснали почти до пода. Памела трябва да беше свършила и това. Радиото свиреше с пълна сила. Хауърд седеше на кухненската маса, двете по-големи момчета тичаха наоколо, а бащата на Вив държеше бебето в скута си.

— Добре ли прекара? — попита Памела, докато изтриваше ръцете си, прокарвайки кърпата по извивките между пръстите си. Тя разгледа внимателно Вив и каза: — Изгоряла си от слънцето. Е, върви им на някои.

Вив отиде до мивката и се погледна в огледалото за бръснене на баща си. Лицето й беше на бели и розови петна. Тя бухна косата си и каза:

— Беше горещо. Здравей, татко.

— Наред ли е всичко, скъпа? Как беше пикникът?

— Беше окей. Как вървят нещата, Хауърд?

— Добре, Вив. Всички правим всичко възможно, нали така? Впрочем как ти се струва времето? Казвам ти…

Хауърд никога не спираше да говори. Двете момчета бяха същите. Сега искаха да й покажат шумните си малки детски пушки с тапа, затова сложиха вътре тапата и стреляха. Баща й следеше с поглед устата на всички говорещи, като кимаше, усмихваше се и движеше леко собствените си устни — защото той беше ужасно глух. Бебето се бореше в обятията му, като протягаше ръце към пушките и се опитваше да слезе от скута му. Когато Вив се приближи, баща й го подаде, радостен, че може да се отърве от него.

— Той иска при теб, скъпа.

Но тя поклати глава отрицателно:

— Този е твърде голям. Тежи цял тон.

— Дай го тук — каза Памела. — Морис… Хауърд, недей просто да си седиш там!

Врявата беше ужасна. Вив каза, че ще отиде да си свали обувките и чорапите. След това влезе в спалнята си и заключи вратата.

Една секунда просто остана права, без да знае какво да прави със себе си — мислеше, че може да се разплаче, че е болна… Но не можеше да плаче, когато баща й и сестра й бяха в съседната стая. Седна на леглото, след това легна с ръце на корема. От лежането обаче се почувства още по-зле. Отново седна на леглото, после се изправи. Не можеше да се отърси от шока, от разстройващото въздействие на тази среща.

„Тихо, Вивиан.“

Тя направи една крачка, после наклони глава настрани и се заслуша в някакъв звук, който се издигна над приглушеното боботене на радиото, като мислеше, че това може да е Памела или някое от момчетата, които са излезли в коридора. Но звукът изчезна. Тя стоя нерешително почти минута, хапейки пръсти.

След това отиде решително до гардероба и дръпна вратата му.

Гардеробът бе пълен с всякакви боклуци. Някои от старите училищни дрехи на Дънкан бяха тук, висящи до нейните рокли. Имаше дори две-три стари рокли на майка й, които баща й не искаше да изхвърлят. Над релсата със закачалките се намираше полица, където тя държеше пуловерите си. А зад пуловерите имаше фотоалбуми, стари лексикони, стари дневници — такива неща.

Тя наклони глава, ослушвайки се отново за стъпки в коридора, после се пресегна в сенките зад фотоалбумите и извади една малка тенекиена кутия за тютюн. Извади я толкова естествено, сякаш го правеше всеки ден, докато всъщност я беше оставила там преди три години и оттогава не я беше пипала. Тогава беше затворила капака много силно и сега ставите на пръстите и китките й не издържаха на напрежението. Наложи се да намери една монета и да го отвори с нея като с лост. Когато капакът се разхлаби, тя отново се поколеба, все още заслушана навън и притеснена да не би някой да влезе.

След това вдигна капака.

В тенекиената кутия имаше малко парче плат. А вътре в парчето плат — пръстен; обикновен златен пръстен, доста остарял и белязан с вдлъбнатини и резки. Тя го взе и го задържа за секунда на дланта си. След това го плъзна на пръста си и затвори очи.

В шест без десет, когато мъжете, които управляваха машините за свещи, изключваха помпите, от внезапно настъпилата тишина във фабриката ушите звънваха. Беше като да излизаш от водата. Момичетата на работната маса на Дънкан приеха това за знак да се подготвят да си ходят и извадиха червилата си, пудриерите си и прочие. По-възрастните жени започнаха да си свиват цигари. Лен извади гребен от джоба на панталоните си и вчеса косата си. Той се сресваше като черноборсаджия, с коса, зализана зад ушите. Когато прибра гребена, Лен забеляза погледа на Дънкан и се наклони напред:

— Сети се какво ще правя довечера — каза той и погледна надолу по масата. После продължи с по-нисък глас: — Отивам с едно момиче до Уимбълдън комън. Много надарена. — Той направи жест с ръце, след това завъртя очи и подсвирна. — Ох, мамо! Тя е на седемнайсет. Има и сестра. Сестрата е хубавелка, но не е така налята. Какво ще кажеш? Имаш ли някакви планове за тази вечер?

— За тази вечер? — повтори Дънкан.

— Искаш ли да дойдеш с нас? Сестрата е страхотно гадже, казвам ти. Ти какви харесваш? Познавам тонове момичета. По-едри, по-дребни, всякакви. Мога да те уредя за нула време! — Лен щракна с пръсти.

Дънкан не знаеше какво да каже. Опита се да си представи тълпа момичета. Но всяка от тях приличаше на малката восъчна фигурка, която Лен беше направил по-рано — с извивки, изпъкналости, вълниста коса и грубо тъпо лице. Той поклати глава и започна да се усмихва.

Лен изглеждаше възмутен.

— Изпускаш, кълна се в Бога — каза той. — Това момиче е невероятно. Тя има някакъв тип, но той е в армията. Свикнала е да го прави редовно и усеща голяма нужда. Казвам ти, ако сестра й не беше толкова любезна с мен, аз самият щях да тръгна след нея…

Той продължи в този дух, докато не прозвуча сирената на фабриката.

— Е, ти сам се загробваш — каза тогава той и се изправи. — Сети се за мен в десет часа довечера!

Той намигна на Дънкан с кафявото си циганско око и после тръгна бързо напред, клатушкайки се леко настрани като ревматична старица, защото левият му крак беше по-къс и сраснал в коляното.

Жените и момичетата също излязоха бързо. Те му извикаха довиждане, докато вървяха:

— Всичко хубаво, Дънкан! Довиждане, миличък! До понеделник, Дънкан!

Дънкан кимаше в отговор. Той не можеше да понася настроението във фабриката по това време на деня — неестествената дива веселост, бързането към изхода. Съботните вечери бяха най-лоши от всички. Някои хора буквално тичаха, за да излязат първи през портата. Мъжете, които имаха колела, се надбягваха с тях — за десет-петнайсет минути дворът ставаше като умивалник, на който са вдигнали запушалката. Дънкан винаги намираше причина да се забави и задържи още малко. Тази вечер взе една дълга метла с дръжка и измете изрезките от восък и фитил от пода покрай кръглото си столче. След това отиде много бавно до шкафчето си и извади сакото си. Посети тоалетната и си среса косата. Когато излезе, вече се беше забавил толкова много, че дворът бе почти опустял. Той спря за момент на прага, свиквайки с откритото пространство и промяната на температурата. Цехът за свещи се поддържаше хладен заради восъка, но навън вечерта беше топла. Слънцето потъваше в небето и Дънкан имаше смътното тъжно чувство, че времето е отминало — истинското време, същинското време, не това на фабриката, — а той го е пропуснал.

Тъкмо беше тръгнал с наведена глава през двора, когато чу, че някой го извика по име:

— Пиърс! Здравей, Пиърс!

Дънкан вдигна поглед с разтуптяно сърце, защото вече беше познал гласа, но не можеше да повярва, че е истина. И действително Робърт Фрейзър стоеше там, до портата. Изглеждаше така, сякаш току-що беше изтичал дотук. Не носеше шапка, както и Дънкан. Лицето му се беше зачервило, и в този момент той заглаждаше назад косата си.

Дънкан ускори ход и отиде при него. Сърцето му още подскачаше.

— Какво правиш тук? — каза той. — Да не си стоял тук цял следобед?

— Върнах се — каза Фрейзър, останал без дъх. — Мислех, че съм те изпуснал! Чух как изсвири сирената, когато още бях на три преки оттук. Нали нямаш нищо против? След като си тръгнах тази сутрин, си помислих каква луда случайност беше това, че те видях тук, и… Както и да е. Имаш ли един час? Мислех си, че можем да отидем някъде да пием по нещо. Знам една кръчма точно на реката.

— Кръчма? — повтори Дънкан.

Фрейзър се засмя, виждайки изражението му, и каза:

— Да. Защо не?

Дънкан не беше ходил в кръчма от цяла вечност и сега мисълта да отиде в някоя заедно с Фрейзър — мисълта за това, как ще седи на една маса до Фрейзър и ще пие бира като съвсем обикновен човек — му се стори изключително възбуждаща, но и тревожна. Той си помисли и за г-н Мънди, който щеше да го чака вкъщи. Представи си масата, приготвена за чай — ножовете и вилиците, сложени акуратно, солта и червения пипер, горчицата, вече разбъркана в бурканчето…

Фрейзър трябва да беше забелязал колебанието на лицето му, защото каза, сякаш разочарован:

— Сигурно имаш други планове. Е, няма значение. Просто се отбих за всеки случай. Накъде отиваш? Мога да те изпратя…

— Не — отвърна бързо Дънкан. — Идеята ти е добра. Ако е само за един час…

— Добро момче! — потупа го Фрейзър по рамото.

Той тръгна на юг към Шепърдс Буш Грийн — в обратната посока на тази, в която обикновено си отиваше Дънкан. Фрейзър вървеше леко и спокойно, с ръце в джобовете и изправени рамене, а от време на време отмяташе глава, за да махне косата от очите си. Косата му изглеждаше много светла под лъчите на залязващото слънце. Лицето му беше още зачервено и леко потно. Когато се промъкнаха през най-натоварената част от движението, той извади кърпичката си, изтри челото и врата си и каза:

— Имам нужда от едно питие! Всъщност от няколко питиета! Бях в Илинг от два часа, подготвях хумористичен очерк за една свинеферма. Моят фотограф изгуби повече от час, опитвайки се да накара една свиня да придобие замислено изражение. Казвам ти, Пиърс, следващия път, когато видя свиня, предпочитам да е в чиния и от ушите й да стърчат стръкове градински чай и лукови пера.

Той продължаваше да говори, докато вървяха. Разказа на Дънкан за другите очерци, които наскоро бе пратен да пише — за едно състезание за най-красиво бебе и за една обладана от духове къща. Дънкан слушаше достатъчно внимателно, за да може да кима и да се смее, когато това се очакваше от него. Но през цялото време той всъщност разглеждаше Фрейзър, опитвайки се да свикне с това, че го вижда на улицата облечен в обикновени дрехи. Но и Фрейзър изглежда беше правил същото, защото след малко спря да говори и погледна Дънкан в очите, изглеждайки почти тъжен.

— Това е дяволски странно, нали? Постоянно очаквам Дулото или Гарнитурата да се появят и да започнат да лаят насреща ни: „Влизай вътре! Лягай! Застанете до вратите си!“ Миналата година видях Ерик Уейнрайт. Помниш ли го? Той също ме видя, сигурен съм, но се направи, че не ме е забелязал. Вървеше по Пикадили с някаква ужасна курветина. Натъкнах се и на оня позьор Денис Уотлинг, преди два месеца на един политически митинг. Говореше така за затвора, сякаш беше прекарал там дванайсет години, а не дванайсет месеца. Мисля, че му стана неприятно, като ме видя. Сигурно си е помислил, че ще отнема славата му.

Сега те преминаваха през Хамърсмит, пресичайки унили улици с жилищни домове. Но скоро, по указание на Фрейзър, свърнаха. Атмосферата на района започна да се променя. Къщите бяха заменени тук-там от по-големи сгради, от складове и цехове. Миризмите станаха по-неприятни, по-тежки и кисели. Мръсният асфалт изчезна, показвайки отдолу заоблени камъни на паваж, хлъзгави като намазани с мас. Дънкан изобщо не познаваше този район. Фрейзър продължаваше да върви напред по своя уверен начин и той трябваше да се забърза, за да е в крачка с него. Изведнъж Дънкан се притесни. „Какво, за бога, правя тук?“, помисли си той. Погледна Фрейзър и видя един непознат. Хрумна му абсурдната идея, че Фрейзър може би е луд, че беше примамил Дънкан тук и мисли да го убие. Той не знаеше защо му е на Фрейзър да прави такова нещо, но тази мисъл продължаваше да се върти в ума му противно на всякакъв разум. Представи си тялото си, удушено или намушкано. Запита се кой ли ще го намери. Представи си как при баща му и Вив отиват полицаи, които им казват, че той е бил намерен в това съмнително място, а те се чудят какво е правил тук.

После изведнъж те завиха отново и излязоха от сянката, озовавайки се до реката. Тук беше кръчмата, към която беше тръгнал Фрейзър — дървена, чудесна стара постройка, която веднага накара Дънкан да си помисли за Дикенс и „Оливър Туист“. Мястото направо го омагьоса. Той забрави тревогите, как може да го удушат или намушкат. Спря, хвана Фрейзър за ръката и каза:

— Но това място е чудесно!

— Така ли мислиш? — отвърна Фрейзър, като отново се ухили насреща му. — Предполагах, че ще ти хареса. И бирата им не е лоша. Ела.

Той въведе Дънкан през тясната, разкривена ниска врата.

Вътре заведението не беше толкова очарователно, колкото обещаваше външността му. То беше направено като най-обикновен бар, с разните дивотии по стените — конски сбруи, грейки за затопляне на легло, мехове. Освен това вече, в шест и половина, беше много пълно. Фрейзър си проби път до бара и купи двулитрова кана бира. Той посочи с ръка към вратите в дъното на помещението, от които се излизаше на тераса с изглед към реката. Но терасата беше дори още по-пълна от бара. Двамата с Дънкан се обърнаха и си пробиха път през навалицата обратно до улицата. Тук имаше стълбище към реката. Фрейзър застана на върха му, погледна надолу и каза, че долу на брега има предостатъчно място.

— Сега е отлив. Долу е чудесно. Ела.

Те слязоха по стълбите, като стъпваха внимателно заради каната с бира и чашите. Брегът бе кален, но следобедното слънце малко или повече беше изсушило калта. Фрейзър намери едно място в основата на стената, свали си сакото, постла го и двамата седнаха на него един до друг, с почти допиращи се рамене. Стената беше топла и белязана от Темза — човек можеше да види много ясно линията, на около два метра височина, където позеленелите от водата камъни се сменяха със сивите, намиращи се постоянно на открито. В момента имаше отлив и реката изглеждаше тясна — абсурдно тясна, на човек му се струваше, че може много лесно просто да изтича през нея на пръсти от този бряг до другия. Дънкан присви очи, при което гледката се размаза пред погледа му. За момент си представи как водата се надига и го поглъща. Облегнат на топлата стена, той усещаше допира на ръката на Фрейзър в неговата, когато той си разкопча ръкавелите и нави ръкавите си.

Фрейзър наля бирата.

— Ето твоята. — Посочи той, като повдигна своята чаша, пресуши я на три-четири глътки и изтри уста. — Господи! Сега е по-добре, нали така?

Той си сипа още и отново пи. После бръкна в джоба си и извади оттам лула и кесия тютюн. Дънкан го гледаше как пълни лулата — издърпваше нишки тютюн с дългите си кафяви пръсти, после ги натъпкваше здраво в чашката. Той забеляза погледа на Дънкан и се усмихна.

— Малко по-различно от едно време, а? Това беше първото нещо, което си купих, когато излязох.

Вдигна мундщука на лулата до устата си, запали клечка кибрит и задържа пламъка й до чашката. Докато всмукваше, разпалвайки тютюна, гърлото му се стегна, а бузите му се огъваха навътре и навън, навътре и навън — като страните на грейка, помисли си Дънкан, или, ако човек иска да се изрази по-романтично, като испански мех за вино. Той гледаше как синкавият дим се издига от устата на Фрейзър и полита, понесен от лекия вятър.

Известно време те просто седяха и пиеха бира, прислонявайки очи, за да погледнат към слънцето, което изглеждаше фантастично розово и грамадно в привечерното лятно небе. Горещината му отприщи тежката миризма на реката и брега, но човек не можеше да възразява срещу това на такова място. Иначе сцената беше очарователна. Дънкан си представи моряци, контрабандисти, хората на лихтерите, матросите от Кралския флот…

— Виж онези момци — засмя се Фрейзър.

Надолу по брега се беше появила група момчета. Свалили ризите, обувките и чорапите си и навили крачолите на панталоните си, те тичаха към водата. Тичаха по онзи плах, момичешки начин, по който дори големите мъже неизбежно трябва да тичат по остри камъни. Когато стигнаха до реката, те започнаха да се пръскат и да се закачат. Бяха млади, много по-млади от Дънкан и Фрейзър, може би на четиринайсет-петнайсет години. Ръцете и краката им бяха несъразмерно големи за телата им, до едно много тънки и слаби. Изглеждаха така, сякаш имат твърде много живот в себе си и той се мята бясно в тях, придавайки им тази неугледна ъгловатост.

Хората, които пиеха на терасата отзад на кръчмата, също бяха видели момчетата и започнаха да им подвикват окуражително. Момчетата започнаха да се пръскат с кал вместо с вода. Едно от тях падна в нея и се изправи съвсем черно, като някакво глинено изделие или някоя от онези фигури, каквито носят в уличните шествия. Той влезе по-навътре в реката, гмурна се във водата и после се появи отново чист, тръскайки капките от косата си.

Фрейзър се засмя и се наклони напред, сложи длан до устата си и извика, както правеха и хората на терасата. Той изглеждаше толкова пълен с живот, колкото и самите момчета, голите му ръце от лакътя надолу бяха почернели, а дългата му коса се ветрееше над челото му.

След минута Фрейзър се облегна отново назад, усмихнат. Пак дръпна от лулата си, после запали друга клечка и я вдигна до чашката, заслонявайки с длан пламъка. Докато го правеше, погледна към Дънкан изпод леко присвитите си вежди. И когато отново разпали тютюна и хвърли клечката, той извади лулата от устата си и каза:

— Колко странно, че те срещнах така във фабриката, а?

Сърцето на Дънкан се сви и той не отговори нищо.

— Мислех си за това цял ден — продължи Фрейзър. — Това просто изобщо не е мястото, на което очаквах да работиш.

— Така ли? — попита Дънкан, вдигайки чашата си.

— Разбира се! Да вършиш такава работа, сред хора като онези? Това място е само една стъпка над просията, не е ли така? Как го търпиш?

— Всички там го търпят. Защо аз да не го правя?

— Наистина ли нямаш нищо против тази работа?

Дънкан премисли отговора си.

— Не ми харесват много миризмите — каза той накрая. — Попиват в дрехите ти. А понякога получаваш и главоболие от целия този шум. Или пък на очите ти им става зле заради лентата.

— Не точно това имах предвид — намръщи се Фрейзър.

Дънкан знаеше, че той нямаше предвид това. Но вдигна рамене и продължи със същия лек тон:

— Това е лесна работа. Всъщност не е много по-различно от шиенето. И те оставя да мислиш за други неща. Това ми харесва.

Фрейзър още изглеждаше озадачен.

— Не искаш ли вместо това да правиш нещо малко по… как да кажа… малко по-интересно?

— Няма значение какво искам — изсумтя Дънкан. — Можеш ли да си представиш лицето на човека от службата по заетостта, ако му кажа, че искам това и не искам онова? Щастлив съм, че изобщо имам някаква работа. Дори такава несъществена. С теб е по-различно. Ако беше като мен… ако имаше такова минало, имам предвид… — Той не си направи труда да продължи и започна да чопли повърхността на брега — камъчета и парченца счупен порцелан, черупки и костици от стриди. — Не искам да говоря за това — каза Дънкан, когато видя, че Фрейзър още чака отговор. — Досадно ми е. Кажи ми вместо това, какво правиш ти.

— Първо искам да разбера за теб.

— Няма нищо за разбиране. Вече си разбрал всичко! Наистина — усмихна се Дънкан. — Разкажи ми къде си бил. Веднъж ми написа писмо от някакъв влак.

— Така ли?

— Да. Малко след като излезе. Не си ли спомняш? Разбира се, те не ми позволиха да го запазя. Но го прочетох около петдесет пъти. Буквите ти бяха големи и разкривени, а на хартията имаше петно. Ти казваше, че било от сок от лук.

— Сок от лук! — повтори Фрейзър замислено. — Да, сега си спомних. Една жена във влака носеше лук, а никой от нас не беше виждал такъв от три години. Някой извади нож и ние го нарязахме и го изядохме. Беше страхотно! — Той се засмя и отпи от бирата си, а адамовата му ябълка подскачаше в гърлото му като риба.

Влакът, каза Фрейзър, трябва да е бил онзи, с който ги карали за Шотландия. Там имало някакъв лагер за дърводобив, където държали до края на войната тези, които отказвали да служат в армията поради убежденията си.

— След това се върнах в Лондон — каза той — и започнах да работя в една благотворителна организация за бежанци: отделях хората, които тъкмо бяха пристигнали, намирах им жилища, записвах децата им на училище. — Той поклати глава, спомняйки си за това. — От нещата, които чух, ще ти се изправи косата, Пиърс. Разкази на хора, които бяха изгубили всичко. Руснаци, поляци, евреи. Разкази за лагерите… Направо не можех да повярвам. Това, което си чел във вестниците, е нищо, абсолютно нищо… Правих това една година. Толкова можах да издържа. Още малко, и мисля, че накрая щях да поискам да си пръсна мозъка!

Той се усмихна, после разбра какво беше казал, улови погледа на Дънкан и се изчерви. И веднага започна отново да говори, за да замаже гафа си. Каза, че бил в тази благотворителна организация до миналата есен. След това си опитал късмета в журналистиката, с намерение да пише за политическите списания. Един негов приятел му намерил „загубената работа“, която вършел сега. Той се държал за нея с надеждата, че ще се появи нещо по-сериозно. Имал връзка с едно момиче за един-два месеца, но работата не потръгнала — той се изчерви отново, когато каза това на Дънкан. Момичето също помагало в работата с бежанците.

Говореше сериозно и гладко като коментатор по радиото. Произношението му, издаващо добрия му произход, беше много отчетливо и един-два пъти Дънкан потрепна от смущение, разбирайки, че гласът му навярно се носи по брега и стига до ушите на другите пиещи. Той се загледа във Фрейзър и както преди, видя в него непознат. Не можеше да си представи живота, който той беше водил в дърводобивния лагер в Шотландия и после в Лондон с онова момиче. Все още можеше наистина да си го представи, както беше свикнал да го вижда всеки ден в малката студена килия в Уормууд скрабс^[9], с грубото затворническо одеяло на плещите, как обира чашата с какао с хляба за закуска или стои до прозореца, а дългото му бледно лице е осветено от лунната светлина или от разноцветните сигнални ракети в небето.

Той се загледа в чашата си и по някое време осъзна, че Фрейзър е млъкнал и го наблюдава.

— Знам какво си мислиш — каза той, когато Дънкан вдигна поглед. Беше понижил глас и изглеждаше смутен. — Чудиш се какво е било за мен да работя с тези бежанци, да слушам историите, които трябваше да слушам, знаейки, че другите хора са се сражавали, докато аз не съм правил нищо. — Той хвърли един камък, който заподскача по брега. — Повръщаше ми се, ако искаш да знаеш. Повръщаше ми се от себе си не защото бях отказал да воювам, а защото моят протест не беше достатъчен. Повръщаше ми се, защото не се бях опитал по-сериозно, не се бях опитал да намеря други начини и не бях накарал други хора да се опитат да ги намерят заедно с мен по-рано през войната. Повръщаше ми се от това, че съм здрав. Повръщаше ми се просто от факта, че съм жив. — Той отново се зачерви и погледна встрани. После каза по-тихо от преди: — Мислех си за теб между другото.

— За мен?

— Спомнях си… е, някои неща, които ти каза.

— Мислех, че си забравил всичко за мен — каза Дънкан, като отново се загледа в чашата си.

— Не ставай магаре! — наклони се напред Фрейзър. — Просто бях много зает, това е всичко. Ти не беше ли?

Дънкан не отговори. Фрейзър почака, после се обърна, като че ли раздразнен. Отпи от бирата си, след това отново се залови с лулата си, всмуквайки дима, при което бузите му отново станаха като мехове.

„Иска му се никога да не ме беше канил тук“, помисли си Дънкан, изравяйки от земята едно камъче. „Чуди се защо го е направил. И се пита как по-скоро да се отърве от мен.“ Той си помисли отново за г-н Мънди, който го чака вкъщи с приготвения чай и гледа часовника, може би дори отваря външната врата, за да надникне с безпокойство на улицата.

Дънкан отново почувства погледа на Фрейзър, обърна се и погледите им се срещнаха. Фрейзър се усмихна и каза:

— Забравих колко непроницаем можеш да си, Пиърс. Предполагам съм свикнал с хора, които не спират да говорят.

— Съжалявам — отговори Дънкан. — Можем да тръгваме, ако искаш.

— За бога, нямах това предвид! Просто… Е, добре, няма ли да ми кажеш нещо за себе си? Аз продължавах да дърдоря като побъркан, а ти не каза почти нито дума. Нямаш ли… Нямаш ли ми доверие?

— Да ти нямам доверие? — каза Дънкан. — Не, не е там работата. Нищо подобно. Просто нямам нищо за казване, това е всичко.

— Това вече го опита веднъж. Няма да мине, Пиърс! Хайде, давай.

— Няма нищо за казване.

— Трябва да има нещо. Не знам дори къде живееш! Къде живееш? Близо до онази твоя фабрика?

Дънкан се размърда неудобно и отговори:

— Да.

— В къща? В апартамент?

— Ами… — започна Дънкан и отново се размърда. Но не виждаше начин да се измъкне. — В къща в Уайт сити — призна той след момент.

Фрейзър го зяпна, точно както очакваше Дънкан.

— В Уайт сити? Ти се шегуваш! Толкова близо до затвора? Чудя се как можеш да търпиш това! Дори Фулъм ми се струваше твърде близо, ако нямаш нищо против. Уайт сити… — той поклати глава, неспособен да повярва. — Но защо там? Твоето семейство… — той се опитваше да си спомни. — Те живееха във… Къде беше? В Стретъм?

— О — отговори Дънкан автоматично, — аз не живея с тях.

— Така ли? Защо? Те се грижеха добре за теб, не е ли така? Ти имаш сестри, нали? Едната особено… Как й беше името? Валери? Не, Вив! — Той дръпна косата си. — Господи, всичко си спомням. Тя идваше често. Беше добра към теб. Във всеки случай тя беше по-добра към теб, отколкото моята проклета сестра към мен! Не се ли държи вече добре с теб?

— Не е работата в нея — каза Дънкан. — А в другите. Ние никога не сме се разбирали, дори и преди… Е, нали знаеш. Когато излязох, беше по-лошо от всякога. Мъжът на по-голямата ми сестра не може да ме търпи. Веднъж го чух да говори за мен с един свой приятел. Нарече ме… Нарече ме Малкия лорд Фаунтлерой. Нарича ме и Мери Пикфорд^[10]… Не се смей!

Но той самият се разсмя.

— Съжалявам — каза Фрейзър, като продължаваше да се усмихва. — Но той изглежда наистина очарователен човек.

— Той просто е такъв човек, който не може да търпи, когато хората са различни от него. Всички те са такива. Но Вив не е. Тя разбира… е, че нещата не са съвършени. Че хората не са съвършени. Тя… — той се поколеба дали да продължи.

— Тя какво? — попита Фрейзър.

Те си възвръщаха нещо от предишната си близост. Дънкан понижи глас:

— Ами, среща се с един мъж — той се огледа и продължи: — Женен мъж. Това трае вече цяла вечност. Не знаех, когато бях вътре.

— Разбирам — каза Фрейзър, изглеждайки замислен.

— Не прави такава физиономия! Тя не е… Не е леко момиче или каквото там си мислиш.

— Сигурен съм, че не е. Но някак си съжалявам да го чуя. Спомням си я. Спомням си, че ми харесваше как изглежда… Тези неща, нали разбираш, рядко завършват добре, особено за жената.

— Това си е тяхна работа, нали така? — сви рамене Дънкан. — Какво значи „завършват добре“? Имаш предвид да се оженят? Ако бяха женени, сигурно щяха да се мразят.

— Може би. А какъв е мъжът? Що за човек е той? Познаваш ли го?

Дънкан беше забравил навика на Фрейзър да улови здраво някоя тема и да се занимава с нейните дребни подробности заради удоволствието да я разгледа от всички страни. Той каза, вече с по-голямо нежелание:

— Някакъв търговец, това е всичко, което знам. Дава й консерви с месо. Дава й много, през цялото време. Тя не може да ги носи вкъщи, баща ми би започнал да се чуди. Затова ги дава на мен и чичо Хорас…

Той спря объркан и притеснен от признанието, което току-що беше направил. Фрейзър не забеляза нищо, но се вкопчи в последните думи на Дънкан.

— Твоят чичо. Да, мисис Александър го спомена във фабриката. Каза какъв чудесен племенник си ти, или нещо подобно. — Той се усмихна. — Значи в края на краищата семейството ти не е чак толкова лошо, колкото ти го изкара… Бих се радвал да се запозная с чичо ти, Пиърс. Бих се радвал да се срещна и с Вив. И разбира се, бих искал да видя къде живееш. Ще ми позволиш ли да дойда и да те посетя някой път? Защото ние… Е, няма нищо, което да ни попречи отново да бъдем приятели, нали така? Сега, когато се срещнахме.

Дънкан кимна. Но не каза нищо, страхувайки се гласът му да не го издаде. Той довърши бирата в чашата си, после се обърна встрани, представяйки си изражението, което знаеше, че ще се появи на лицето на Фрейзър, ако някога дойдеше в дома на Дънкан и видеше там г-н Мънди.

Започна отново да разравя боклуците на брега. Скоро нещо привлече погледа му и той го повдигна с пръста си като с лост. Както и си беше помислил, това се оказа дръжката и част от чашката на стара глинена лула. Той я показа на Фрейзър, след това започна да почиства калта от нея с парче тел. Донякъде, за да смени темата, докато го правеше, Дънкан каза:

— Може би преди триста години някой е седял тук и е пушел също като теб. Не е ли забавно?

— Да, нали? — усмихна се Фрейзър.

Дънкан завъртя лулата в ръце и започна да я разглежда.

— Чудно как ли се е казвал този човек. Не те ли измъчва това, че никога няма да узнаем? Чудно къде ли е живял и как ли е изглеждал. Той не е и предполагал, че лулата му ще бъде намерена от някакви хора като нас през 1947.

— Може би е имал късмет, че не може да си представи 1947.

— Някой може да намери твоята лула след триста години.

— Няма никакъв шанс! — каза Фрейзър. — Залагам хиляда лири срещу едно пени, че моята малка лула и всичко останало ще е станало на пепел дотогава. — Той допи бирата си и се изправи на крака.

— Къде отиваш? — попита Дънкан.

— Да взема още бира.

— Мой ред е.

— Няма значение. Аз изпих повечето от тази кана. А трябва и да отида до тоалетната.

— Да дойда ли с теб?

— До тоалетната?

— До бара!

Фрейзър се засмя.

— Не, стой тук. Иначе някой ще ни вземе мястото. Няма да се бавя.

Докато говореше, той тръгна по брега, потупвайки леко празната кана в бедрото си. Дънкан го гледаше как се изкачи по стълбите и потъна вътре.

Кръчмата се беше напълнила още повече. Хората бяха изнесли питиетата си навън като Фрейзър и Дънкан, на улицата и на брега. Няколко мъже и жени стояха седнали или облегнати на стената над главата на Дънкан. Досега той не ги беше забелязал. Не му хареса мисълта, че те го гледат отгоре и може би чуват нещата, които той казва…

Той сложи парчето от глинена лула в джоба си, после се загледа към реката. Идваше прилив и повърхността на водата сякаш се бореше със самата себе си, като скупчени на едно място змии. Момчетата, които преди се пръскаха в калта, сега бяха седнали на ръба на брега. Те станаха и се изкачиха по него, подгонени от прилива. В този момент изглеждаха по-млади от всякога. Те се хилеха, но и трепереха като кучета. Потрепваха по-силно, докато вървяха — Дънкан си представи размекнатите им от водата стъпала, в които сега се впиваха камъните и черупките. Той се накара да спре да ги гледа, докато се изкачваха по стълбите, понеже изведнъж се ужаси, виждайки кръв по бялото стъпало на едно момче.

Дънкан наведе глава и отново започна да рови брега. Намери гребен със счупени зъби. Откопа и един отломък от порцеланова чаша с изящна дръжка.

И тогава — той не знаеше защо; може би някой произнесе името му и думите достигнаха до ушите му поради някакво странно затишие в шума на гласовете, смеха и водата — Дънкан отново вдигна глава към терасата и погледът му срещна този на един оплешивял мъж, който седеше с някаква жена на една маса там. Дънкан веднага го позна. Той беше от Стретъм, живееше на една улица близо до тази, на която Дънкан бе отраснал. Но сега, вместо да му кимне, да се усмихне или да вдигне ръка за поздрав, плешивият човек каза нещо на жената до себе си, нещо като „Да, това наистина е той“, и двамата се загледаха в Дънкан с една необикновена смес от недоброжелателство, жадно любопитство и смущение.

Дънкан бързо отклони поглед. Когато отново погледна натам и видя, че мъжът и жената продължават да го наблюдават, той промени позата си — обърна глава, премести крака, прехвърли тежестта си на другото си рамо. Продължаваше да изпитва ужасното чувство, че го наблюдават, че го обсъждат, измерват го от глава до пети и не го харесват. „Виж го — представи си той как казват мъжът и жената. — Той наистина си мисли, че всичко е наред. Мисли си, че е точно като теб и мен.“ Той се опита да си представи как изглежда в техните очи. И се видя, сега, когато Фрейзър го нямаше до него, като някакъв особняк или мошеник. Той отново обърна глава, по-крадешком — и да, ето ги там, продължават да го гледат: те вдигаха чашите и цигарите си, наблюдавайки го сега с празните, но притесняващи изражения на хора, които се бяха нагласили да прекарат вечерта на кино… Дънкан затвори очи. Някой над него се засмя с пресипнал смях. Стори му се, че смехът може да е насочен само към него, че един по един пиещите извън кръчмата побутват с лакът съседите си, кимат и се усмихват, докато разпространяват новината, че Пиърс е тук — хей, Дънкан Пиърс е тук, пие бира на брега, сякаш има пълното право на това като всеки друг!

Да можеше Фрейзър да дойде по-скоро! Колко време беше минало, откакто беше тръгнал с каната? Дънкан не знаеше. Струваше му се, че е минала цяла вечност. Сигурно се е заговорил с някого, с някой обикновен човек. Или може би флиртуваше с барманката. А представи си, че по някаква причина той така и не се върне? Как щеше да се прибере Дънкан? Той не беше сигурен, че си спомня пътя. Върху ума му се спусна празнота или мрак — и когато опита да се концентрира, да се вземе в ръце, изпита чувството, че повдига крак със завързани очи, а меката земя се рони от обувката му… Сега вече Дънкан започна наистина да се паникьосва. Той отвори очи и погледна ръцете си, защото веднъж беше чул един доктор да казва, че като погледнеш ръцете си, когато си изплашен, ще се почувстваш по-спокоен. Но смущението му беше твърде силно и сега собствените му ръце му се струваха чужди, като на непознат. Цялото му тяло му изглеждаше странно и чуждо — изведнъж той почувства сърцето си, дробовете си. Започна да му се струва, че ако отклони дори и за момент вниманието си от тези органи, те ще спрат да работят. Той седеше на брега с плътно затворени очи, като се потеше и почти се задъхваше под страшното бреме да трябва да диша, да движи кръвта по вените си, да пази мускулите на ръцете и краката си да не изпаднат в спазми.

След може би пет минути — а може би десет или дори двайсет — Фрейзър се върна. Дънкан чу звънването на пълната кана в камъка, а после почувства как при сядането си Фрейзър допря бедрото си в неговото.

— Вътре е лудница — каза той. — Като че ли са хвърлили спорна топка. Аз… Какво има?

Дънкан не можа да отговори, но отвори очи и се опита да се усмихне. Ала дори мускулите на лицето му бяха против него — той усети, че устата му се изкриви и сигурно изглеждаше ужасно. Фрейзър отново попита, този път по-настойчиво:

— Какво има, Пиърс?

— Нищо — каза накрая Дънкан.

— Нищо? Изглеждаш ужасно. Ето. — Той подаде на Дънкан кърпичката си. — Изтрий си лицето, потен си. Сега по-добре ли е?

— Да, малко по-добре.

— Трепериш като лист! Какво е станало?

Дънкан поклати глава и каза с усилие:

— Ще прозвучи глупаво. — Езикът сякаш лепнеше към небцето му.

— Няма значение.

— Просто има един мъж ей там…

— Какъв мъж? — обърна се Фрейзър. — Къде?

— Гледай да не те види! Той е ей там, на терасата. Един човек от Стретъм. Плешив човек. Наблюдаваха ме, той и неговото момиче. Той… знае всичко за мен.

— Какво имаш предвид? Че си бил… вътре?

— Не само това — поклати глава отново Дънкан. — Знае и защо бях вътре. За мен и… и Алек…

Той не можеше да продължи. Фрейзър го наблюдава още малко, след това се обърна и отново се вгледа в хората на терасата. Дънкан се запита какво ще направи онзи човек, когато види, че Фрейзър ги гледа. Представи си как прави някакъв ужасен жест — или просто кимва и се усмихва.

След момент Фрейзър се обърна пак към него и каза меко:

— Никой не гледа насам, Пиърс.

— Не може да бъде — отвърна Дънкан. — Сигурен ли си?

— Напълно сигурен. Никой не гледа насам. Виж сам.

Дънкан се поколеба, след това сложи ръка на очите си и надникна през пръстите си. Вярно беше. Мъжът и жената бяха изчезнали и на масата им седеше съвсем друга двойка. Този мъж имаше пясъчноруса коса и в момента изсипваше в устата си остатъците от един пакет с чипс. Жената се прозяваше, потупвайки се по устните с пухкавата си бяла ръка. Останалите посетители разговаряха един с друг или гледаха назад към бара, или пък напред към реката, изобщо навсякъде, само не и към Дънкан.

Той въздъхна и раменете му се свиха надолу. Не знаеше какво да си мисли. Може би си беше въобразил всичко това. Но нямаше значение. Паниката му го бе изтощила, беше го сякаш изпразнила. Той отново изтри лицето си и каза с треперещ глух глас:

— Трябва да си отида вкъщи.

— След минутка — отвърна Фрейзър. — Пий първо малко бира.

— Добре. Но ти ще… ти ще трябва да наливаш.

Фрейзър вдигна каната и напълни чашите им. Дънкан глътна веднъж, после още веднъж. Трябваше да държи чашата си с две ръце, за да не я разлее. След малко обаче започна да се успокоява, изтри уста и погледна Фрейзър.

— Предполагам ме мислиш малко за глупак.

— Не говори глупости! Не си ли спомняш…

Дънкан го прекъсна:

— Аз не съм свикнал, нали разбираш, да излизам като сега, сам. Не съм като теб.

Фрейзър поклати глава, сякаш от раздразнение или досада. Той погледна Дънкан, после отклони очи. Смени позата си, пи още бира. Накрая каза, запъвайки се:

— Ще ми се да бях поддържал връзка с теб, Пиърс. Ще ми се да бях ти писал повече. Аз… Аз те изоставих. Сега виждам това и съжалявам. Беше непростимо. Но онази година в Скрабс… щом излязох, изглеждаше ми… не знам… изглеждаше ми като сън. — Той погледна Дънкан в очите, миглите му потрепваха. — Разбираш ли ме? Това ми изглеждаше като живота на някой друг, не моят. Сякаш бях изваден от времето и после пуснат отново в него, и трябваше да продължа, откъдето бях прекъснал.

Дънкан кимна и каза бавно:

— За мен не беше така. Когато излязох, всичко беше различно. Всичко се беше променило. Винаги съм знаел, че ще стане така, и така и стана. Хората казваха: „Ще се справиш.“ Но аз знаех, че няма да мога.

Известно време те седяха, без да говорят, сякаш и двамата бяха изтощени. Фрейзър извади лулата и кибрита си. Сега пламъкът блестеше ярко, понеже вече се стъмваше. Той свали ръкавите и закопча ръкавелите си, а Дънкан го усети, че потрепери.

Гледаха движението на реката. Повърхността на водата само за няколко минути беше загубила своя трескав, неспокоен вид. Брегът се беше стеснил още, реката пълзеше напред и като с грапав език на котка изливаше брега с всеки удар и плискане на вълните. След това покрай тях бързо мина един буксир и вдигна големи вълни — те заляха брега и бяха всмукани обратно, после отново се втурнаха напред, накрая се изтощиха и започнаха да се плискат по-слабо.

Фрейзър хвърли един камък във водата и каза:

— Как беше казано у Арнолд? „Вечна нота на тъгата“ — така ли беше? И еди-какво си „голите камъчета на света“^[11]… — Фрейзър прекара ръка по лицето си и се засмя на самия себе си. — За бога, Пиърс, в момента, в който започна да цитирам стихотворения, значи сме свършени! Хайде. — Той се надигна. — Забрави бирата и давай да вървим. Ще те изпратя до вас. До самата врата. А ти можеш да ме представиш на твоя… чичо Хорас, така ли беше?

Дънкан си представи как г-н Мънди върви напред-назад в гостната и като чува звънеца, идва с куцукащата си походка да им отвори вратата. Но той вече нямаше сили да се страхува да не изпадне в неудобно положение, или нещо подобно. Така че просто стана и последва Фрейзър нагоре по стълбите. Оттам двамата продължиха заедно на север към Уайт сити, през все по-тъмните улици.

Бележки

[1] Жак Огюст Доминик Енгр (1780–1867), френски художник. — Б.прев. ↑

[2] Регентството е периодът от 1811 до 1820 г., когато бъдещият Джордж IV управлява все още като регент вместо баща си. След смъртта на баща си през 1820 г. той официално става крал. — Б.прев. ↑

[3] Конна алея в Хайд Парк. — Б.прев. ↑

[4] Шеговита песен от 1923 г., озаглавена така, защото в нея се пее за един гръцки търговец, който никога не казва „не“ на клиентите. — Б.прев. ↑

[5] Централната сграда на радио Би Би Си в Лондон. — Б.прев. ↑

[6] Голяма улица в центъра на Лондон, където се намира сградата на Би Би Си. — Б.прев. ↑

[7] Северозападен квартал на Лондон. — Б.прев. ↑

[8] Район в Лондон. — Б.прев. ↑

[9] Затвор в Лондон за хора, които са извършили престъпление за пръв път. — Б.прев. ↑

[10] Малкият лорд Фаунтлерой е герой от едноименния детски роман на английската писателка Франсис Ходжсън Бърнет (1849–1924). Мери Пикфорд е американска киноактриса от първата половина на XX в., снимала се обикновено в роли на добродетелни и скромни девойки. — Б.прев. ↑

[11] Стихове от „Брегът на Дувър“, стихотворение на английския поет Матю Арнолд (1822–1888). — Б.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Сара Уотърс Нощна стража (2)

Метаданни

Данни

Нощна стража

Информация

История

Сваляне / Връзки

2.

Сара Уотърс
Нощна стража (2)