Сара Уотърс
Нощна стража (4)

1.

Всеки път, когато Вив и баща й излизаха от затвора, те трябваше да спрат за минута-две, за да може г-н Пиърс да си почине, да извади кърпичката си и да си изтрие лицето. Тези посещения сякаш го оставяха без дъх. Той гледаше назад към старинните, сиви, средновековно изглеждащи врати на затвора като човек, когото току-що са ударили с юмрук.

— Ако някога ми беше хрумвало — казваше той, или: — Ако някой ми беше казал…

— Слава богу, че майка ти не е тук, Вивиан, и не трябва да види това — каза той днес.

— Поне не остава много — отвърна Вивиан и го хвана за ръката. Тя говореше ясно, за да може той да я чува. — Помниш ли какво казвахме в началото? Казвахме: „Няма да е завинаги“.

— Така е — отговори той, след като си издуха носа. — Вярно е.

Те отново тръгнаха. Той настоя да носи чантата й за гръб вместо нея, но със същия успех можеше да я носи и самата Вив, защото баща й се беше облегнал на нея с цялата си тежест, като от време на време леко пухтеше. Той спокойно можеше да ми е дядо, помисли си тя. Цялата тази история с Дънкан го беше превърнала в старец.

Февруарският ден беше студен, но ясен. Часът беше пет без петнайсет и слънцето залязваше. Над главите им плуваха два аеростата и те бяха единствените неща, които още улавяха светлината и се плъзгаха розови, просветващи в притъмняващото небе. Вив и баща й тръгнаха към Ууд лейн. Обикновено спираха там в едно кафене близо до станцията на метрото. Но когато пристигнаха днес, видяха вътре няколко жени, чиито лица познаха — приятелки и съпруги на мъжете в други части на затвора. Те си освежаваха грима, взирайки се в малки огледалца, и се смееха като побъркани. Вив и баща й продължиха до друго място, влязоха там и си взеха чай.

Това кафене не беше толкова хубаво като другото. Имаше само една лъжица, която трябваше да използват всички, вързана на тезгяха с връв. Масите бяха покрити с мръсни мушами, а тук-там на запотеното стъкло имаше петна, където сигурно посетителите бяха опирали главите си, излягайки се в столовете си. Но баща й, помисли си Вив, не забелязваше нищо. Той още се движеше като останал без дъх или зашеметен. Щом седна и вдигна чашата към устата си с трепереща ръка, трябваше бързо да наведе глава и да отпие от чая си, преди той да се разлее. А когато си свиваше цигара, тютюнът постоянно падаше от хартията. Тя остави чашата си и му помогна да събере нишките тютюн от масата, като използваше дългите си нокти и се пошегува с това.

След като изпуши цигарата си, той изглеждаше малко по-спокоен, допи чая си и двамата отидоха до метрото, вървейки бързо, подгонени от студа. На него му предстоеше дълго пътуване до дома в Стретъм, а тя каза, че ще се върне отново на работа на Портман скуеър, за да отработи часовете, които беше взела за посещението при Дънкан. Те седяха един до друг във влака, но не можеха да разговарят заради грохота му. Когато тя слезе на Марбъл Арч, той излезе с нея, за да й каже довиждане на перона.

Платформата се използваше нощем като бомбоубежище. Навсякъде имаше разтегателни легла, ведра и разхвърляни хартии, носеше се застояла миризма на урина. Хората вече идваха, главно деца и старици, и се настаняваха.

— Е, добре. Още един месец мина, предполагам — каза бащата на Вив, докато чакаха следващия влак. Той се опитваше да гледа на нещата от добрата им страна.

— Да, така е.

— Как ти се стори той? Мислиш ли, че изглеждаше добре?

— Да, изглеждаше добре — кимна тя.

— Да… Винаги си мисля това, Вивиан: поне знаем къде е. Знаем, че се грижат за него. Много бащи не могат да кажат това за синовете си по време на война, нали така?

— Да.

— Сума ти бащи биха ми завидели.

Той отново извади кърпичката си и си изтри очите. Но видът му стана по-скоро огорчен, отколкото тъжен. И след момент той каза с различен глас:

— Да ми прости Господ, че говоря лошо за мъртвите, но онова другото момче трябваше да е там, а не Дънкан!

Тя стисна ръката му, без да каже нищо. Видя как гневът се надига в него, после се изпарява. Той въздъхна и я потупа по ръката.

— Добро момиче. Ти си добро момиче, Вивиан.

Те стояха мълчаливо, докато с грохот пристигна следващият влак.

— Хайде — каза тя, — качвай се сега. Аз ще се оправя.

— Не искаш ли да те изпратя до Портман скуеър?

— Не ставай глупав! Хайде, тръгвай. И поздрави Памела!

Баща й не я чу. Тя го гледаше как се качи, но понеже всички прозорци бяха затъмнени, го изгуби от поглед, когато той влезе навътре да си намери място. Вив не искаше баща й да я види как тича, затова изчака вратите да се затворят и влакът да потегли, преди сама да тръгне.

Тогава тя сякаш се превърна в друго момиче. Леко напрегнатият вид, който съпътстваше общуването с баща й — в артикулацията, в жестовете, — сега отпадна. Внезапно се превърна в кокетна, елегантна и сдържана млада жена, погледна часовника си и тръгна бързо, почуквайки с токовете си по бетонния под. Ако някой я наблюдаваше, след като беше дочул разговора с баща й преди малко, сега би бил озадачен — защото Вив не тръгна към стълбите, които щяха да я изведат на улицата, дори не погледна натам. Вместо това отиде целенасочено до западната платформа и зачака влака, а когато той дойде, тя се качи в него и потегли в посоката, от която току-що беше дошла. На Нотинг хил гейт се качи на влака за Съркъл лайн и отиде до Юстън скуеър.

Всъщност тя не трябваше да се връща обратно на работа. Вместо това отиваше до един хотел в Камдън таун, където имаше среща с Реджи. Той й беше изпратил адреса и една груба карта, която тя беше запомнила, така че сега, когато слезе от влака, тръгна бързо към хотела, без да се мотае. Вив беше облечена със строгите си служебни дрехи, военноморски шлифер и шарф на главата, а и вече се беше стъмнило достатъчно. Тя се движеше като сянка по стъмнените улици около Юстън, в посока север.

Тези улици бяха пълни с малки хотели. Някои бяха по-хубави от други. А някои изобщо не бяха хубави — те изглеждаха като места, които биха използвали проститутките, или пък в тях живееха бежанци, семейства от Малта, Полша и кой знае още откъде. Този, който тя търсеше, беше на една улица над Морнингтън кресънт. Той миришеше на печено месо и прашни килими. Но жената на рецепцията си беше съвсем наред.

— Мис Пиърс — каза тя, усмихвайки се, като погледна личната карта на Вив, а след това и книгата с резервациите. — Само минавате? Добре.

По това време имаше стотици причини едно момиче да прекара само някоя нощ в лондонски хотел.

Рецепционистката даде на Вив ключ със закрепено на него дървено номерче. Стаята беше евтина, три етажа нагоре по скърцащите стълби. Имаше само едно легло, стар на вид гардероб, прогорен от цигари стол и малка мивка в ъгъла, която стърчеше от стената. Един радиатор, многократно боядисван с различни бои, грееше слабо. На нощното шкафче имаше будилник, закрепен с жица, който показваше шест и десет. Вив си помисли, че разполага с трийсет-четирийсет минути.

Тя свали палтото и отвори чантата си. Вътре имаше два обемисти тъмножълти пакета на Министерството на продоволствието с гриф „Секретно“. В единия имаше чифт вечерни обувки, а в другия — рокля и истински копринени чорапи. Вив се притесняваше за роклята през целия ден, защото тя беше от крепдешин и лесно се мачкаше. Сега тя я извади внимателно от плика и я провеси от ръцете си, а след това няколко минути я дърпа силно тук-там, опитвайки се да изправи гънките. Чорапите й бяха носени и прани много пъти, на места закърпени с мънички стегнати бодове, като ръкоделие на фея. Тя ги опъна върху пръстите си, усещайки с удоволствие допира им, и провери дали някъде няма бримки.

Искаше й се да може да се изкъпе. Струваше й се, че още усеща върху себе си миризмата на вкиснало от затвора. Но нямаше време за това. Тя отиде до тоалетната в дъното на коридора, след това се върна в стаята си и се съблече по сутиен и гащи, за да се измие в малката мивка.

Откри, че няма топла вода, колкото и да въртеше кранчето в ръка. Тя пусна студената и си наплиска лицето, след това вдигна ръце, облегна се на стената и изми подмишниците си — водата се стичаше към кръста й и я караше да трепери, капеше и по килима. Кърпата, по принцип бяла, беше пожълтяла и тънка като бебешка пелена. По сапуна имаше малки сиви цепнатини. Но тя си беше донесла талк и парфюм и сега се мацна от малкото шишенце по китките, шията, ключиците и между гърдите. Когато си облече тънката крепдешинена рокля и смени памучните си зимни чорапи с копринените с телесен цвят, тя се почувства, като че ли е с нощницата си, лека и разсъблечена.

След това слезе малко смутена в бара и си взе питие — джин с джинджифил, — за да успокои нервите си.

— Съжалявам, но даваме само по едно на човек, мис — каза барманът, но й се стори, че й сипа и двете. Тя седна на една маса с наведена глава. Беше наближило време за вечеря и хората започваха да идват. Ако някой мъж уловеше погледа й, дойдеше, започнеше да настоява да седне при нея — това би развалило всичко. Тя си беше донесла писалка и лист хартия и сега го сложи пред себе си. Действително започна да пише писмо на една приятелка в Суонсий.

Скъпа Марджъри,

Здравей, как я караш? Пиша ти накратко, за да ти съобщя, че съм още жива въпреки всички усилия на Хитлер, ха-ха. Надявам се при теб да е малко по-спокойно…

Той пристигна малко след седем. Тя надничаше крадешком към всеки мъж, който се появяваше, но изненадващо чу нечии стъпки и понеже по някаква причина си помисли, че не са негови, вдигна глава непредпазливо, срещна погледа му, докато той пресичаше прага, и се изчерви като ненормална. След момент тя го чу да говори с жената на рецепцията, като й каза, че има среща с някакъв мъж. Имат ли нещо против да почака? Жената отвърна, че нямат нищо против.

Той дойде в бара и се пошегува с бармана — „Сипете ми една капка от онова нещо там, може ли?“, кимайки към една от причудливите бутилки, поставени за украшение на лавиците зад бара. Накрая си взе джин като всички други. Занесе го на масата до нея и го сложи на една картонена поставка за бира. Беше облечен в униформата си, която не му стоеше добре — сакото му изглеждаше направено за човек с половин номер по-едър. Той дръпна панталоните си и седна, след това извади пакет служебни цигари и погледна Вив.

— Здравейте — каза Реджи.

Тя промени позата си, придърпа полата си и отговори:

— Здравейте.

Той й предложи цигара:

— Искате ли?

— Не, благодаря.

— Имате ли нещо против аз да запаля?

Тя поклати глава и се върна към писмото си, макар че при близостта на Реджи и възбудата от всичко това изгуби нишката на мисълта си… След секунда Вив го видя как наклони глава — опитваше се да прочете думите през рамото й. Когато тя се обърна към него, той се изпъна като уловен на местопрестъплението.

— Сигурно е страшен човек — каза той, кимайки към листа, — щом получава всичко това.

— Всъщност е една приятелка — отговори сухо Вив.

— Е, моя грешка… О, не бъдете такава! — каза той, защото тя беше сгънала листа и започна да завинтва капачето на писалката. — Вече се чувствам виновен.

— Това няма нищо общо с вас — каза тя. — Просто имам среща.

Той завъртя очи, после намигна на бармана:

— Защо момичетата винаги казват нещо такова, когато аз се появя?

Реджи обожаваше всичко това. Можеше да продължава с часове. Нея пък само я изнервяше — тя мислеше, че двамата изглеждат като двойка болезнено посредствени актьори. Винаги се страхуваше, че след малко ще се разсмее. Веднъж, в един друг хотел, тя наистина започна да се смее, това разсмя и него и двамата стояха там и се кикотеха като деца… Вив допи джина си. Това беше най-лошата част. Тя вдигна листа си, писалката, чантата, и…

— Не забравяйте това, мис — каза той, като я докосна по ръката, взе ключа и й го подаде, държейки го за плоското дървено номерче.

— Благодаря ви — отвърна тя и отново се изчерви.

— Няма защо. — Той изправи вратовръзката си. — Това е щастливото ми число, между другото.

Стори й се, че той отново намигна на бармана. Тя излезе от бара и се качи в стаята си, толкова възбудена сега, че буквално бе останала без дъх. Светна лампата, погледна се в огледалото и оправи прическата си. Започна да трепери — беше й станало студено от седенето в бара по тънката рокля. Сега наметна палтото си и отиде до едва греещия радиатор, като се надяваше да се стопли, видя настръхналите косми на голите си ръце и ги приглади надолу. После гледаше вързания будилник и чакаше.

След петнайсет минути се чу тихо почукване на вратата. Тя изтича да я отвори, като пътьом хвърли палтото, и Реджи се шмугна вътре.

— Исусе! — прошепна той. — Това място гъмжи от хора! Трябваше да стоя цяла вечност на стълбите и да се преструвам, че си връзвам обувките. Една камериерка мина покрай мен, два пъти, и ми хвърли много забавен поглед. Изглежда си помисли, че надзъртам през ключалките. — Той прегърна Вив и я целуна. — Господи! Ти си великолепно момиче!

Беше толкова чудесно да стои в обятията му, че изведнъж тя се почувства почти замаяна. Дори в един ужасен момент си помисли, че ще се разплаче. Тя притискаше буза към яката му, за да не види той лицето й, а когато отново можеше да говори, каза следното:

— Трябвало е да се обръснеш.

— Знам — отговори той, като потърка брадичка в челото й. — Боли ли те?

— Да.

— Имаш ли нещо против?

— Не.

— Добро момиче. Да започна сега да се занимавам със самобръсначки би ме убило. Господи! Разказа ми се играта, докато стигна дотук.

— Съжаляваш ли, че дойде?

— Да съжалявам? — Той отново я целуна. — Мислех си за това през целия ден.

— Само този ден?

— Цялата седмица. Целия месец. Винаги. О, Вив. — Той я целуна по-силно. — Ужасно ми липсваше.

— Почакай — прошепна тя, опитвайки се да се измъкне от обятията му.

— Не мога. Не мога! Добре. Чакай да те погледна. Изглеждаш чудесно, приказна си. Когато те видях долу, кълна се в Бога, едва се сдържах да не те прегърна. Беше като мъчение.

Те влязоха по-навътре в стаята, хванати за ръка. Реджи спря, разтри очите си и се огледа. Крушката на лампата беше слаба, но дори и така той видя достатъчно, за да направи гримаса.

— Каква дупка, а? Морисън каза, че било добре. На мен ми се вижда по-лошо и от онзи хотел в Падингтън.

— Добре си е — каза тя.

— Не, не е добре. Къса ми се сърцето, като гледам. Почакай само да свърши войната, когато отново ще получавам истинска заплата. Тогава ще ходим в „Риц“ и „Савой“, всеки път.

— Не ме интересува къде ще е — каза тя.

— Само почакай.

— Не ме интересува къде ще е, стига да съм с теб.

Тя каза това почти срамежливо. Те се погледнаха — просто се погледнаха, привиквайки с вида на лицето на другия. Тя не го беше виждала от месец — беше настанен близо до Устър и идваше в Лондон веднъж на четири-пет седмици. Тя знаеше, че няма защо да се оплаква, че това беше нищо във военно време: познаваше момичета, чиито приятели бяха в Северна Африка и Бирма, на кораби в Атлантика или във военнопленнически лагери. Но сигурно беше твърде себична, защото мразеше времето, задето го държи отделен от нея дори и за месец. Мразеше го, задето ги правеше да изглеждат непознати един за друг тъкмо когато трябваше да са най-близки. Мразеше времето, задето отново й го отнемаше тъкмо когато беше свикнала с него.

Може би Реджи видя всичко това на лицето й, притегли я към себе си и отново я целуна. Но когато усети натиска на тялото й, той се отдръпна назад, явно спомнил си нещо.

— Почакай — каза той и разкопча капачето на джоба на куртката си. — Нося ти подарък. Ето.

Беше хартиено пликче с фиби. Когато го видя предишния път, тя се бе оплакала, че са й свършили.

— Едно от момчетата в базата ги продаваше — каза той. — Не е кой знае какво, но…

— Тъкмо това ми трябваше — отвърна тя срамежливо. Беше трогната, че той е запомнил.

— Наистина ли? Надявах се. И виж, не се смей. — Той се изчерви леко. — Донесох ти и тези.

Тя помисли, че ще й даде цигари. Но той извади един смачкан пакет, отвори го много внимателно, взе ръката й и леко изтръска съдържанието му в дланта й.

Оказаха се три клюмнали кокичета с преплетени тънки зелени стебла.

— Нали не са счупени? — каза той.

— Чудесни са! — отвърна Вив, докосвайки стегнатите, подобни на пъпки цветчета, които й напомниха полата на някоя малка балерина. — Откъде ги взе?

— Влакът спря за четирийсет и пет минути и половината от нас излязохме да пушим. Погледнах в краката си и ги видях. Помислих си… Те ме накараха да си мисля за теб.

Тя виждаше, че той е смутен. Представи си го как се навежда да откъсне цветята, после ги слага в този цигарен пакет — и го прави бързо, за да не го видят приятелите му. Изведнъж сърцето й започна да изглежда твърде голямо, за да се побере в гърдите й. Тя отново се уплаши, че може да се разплаче. Но не трябваше да го прави. Плаченето беше глупаво и безсмислено! Такова ужасно губене на време! Тя вдигна едно кокиче и леко го разклати, а след това погледна към мивката.

— Трябва да ги сложа във вода.

— Те вече са увехнали. Сложи ги на роклята си.

— Нямам карфица.

— Използвай една от тези — той вдигна фибите. — Или… Чакай, имам по-добра идея.

Той нагласи цветята в косата й. Направи го доста неумело, като леко я убоде с върха на фибата. После хвана лицето й в загорелите си ръце и я огледа.

— Така — каза той. — Кълна се в Бога, ти ставаш все по-красива всеки следващ път, когато те виждам.

Тя отиде до огледалото. Изобщо не изглеждаше красива. Лицето й беше зачервено, а червилото й размазано от неговите целувки. Стъбълцата на цветята бяха пречупени от фибата и висяха отпуснато. Но белият им цвят искреше и изглеждаше чудесно на фона на тъмната й коса.

Тя се обърна към стаята. Не трябваше да се отделя от обятията му. Изведнъж те сякаш почувстваха разстоянието помежду им и отново станаха срамежливи един с друг. Той отиде до креслото и седна, откопча горните две копчета на сакото си и разхлаби яката и вратовръзката си. След кратко мълчание прочисти гърлото си и каза:

— Е, какво искаш да правим тази вечер, красавице?

— Не знам — повдигна рамене тя. — Няма значение. Каквото искаш.

Тя искаше просто да остане тук с него.

— Гладна ли си?

— Не особено.

— Можем да излезем.

— Ако искаш.

— Иска ми се да пийнем нещо.

— Току-що пи едно!

— Имам предвид уиски.

Последва ново мълчание. Тя усети, че отново й стана студено. Отиде до радиатора и потърка ръцете си, както беше направила преди.

Той не забеляза това. Беше започнал отново да оглежда стаята. После я попита, сякаш от вежливост, за да поддържа разговора:

— Лесно ли намери това място?

— Да — каза тя. — Беше лесно.

— На работа ли беше днес, или какво?

Вив се поколеба.

— Ходих да видя Дънкан — каза тя и отклони поглед. — С татко.

Реджи знаеше за Дънкан, или поне къде беше той. Но мислеше, че е там за кражба на пари. Поведението му се промени. Той отново я погледна внимателно.

— Бедната! Помислих си, че изглеждаш малко тъжна. Как мина?

— Добре.

— Гадно е, че трябва да ходиш на такова място!

— Той няма никой друг, освен татко.

— Все едно, отвратително е. Ако бях аз, и сестра ми…

Той спря. Някъде се чу затръшването на врата, съвсем близо, после се появиха и гласове от другата страна на стената. Гласове на мъж и жена, леко повишени, може би спореха за нещо — думите на мъжа се разбираха съвсем отчетливо, но и двата гласа бяха глухи, долитаха на пресекулки като скърцането на парцал, с който трият маса.

— По дяволите! — прошепна Реджи. — Само това ни трябваше.

— Мислиш ли, че те могат да ни чуят?

— Не и ако сме тихи. И ако те продължават в същия дух. Да се надяваме, че така и ще направят! Наистина забавно ще стане, ако решат да се помирят и започнат да се целуват. — Той се ухили. — Ще бъде като състезание.

— Знам кой ще победи — каза тя изведнъж.

— Дай ми поне шанс! — престори се Реджи на обиден. Той я огледа по нов начин, после протегна ръка и каза с увещателен глас: — Ела, красавице!

Тя поклати глава усмихната и не отиде при него.

— Ела — повтори той, но тя пак не отиде. Затова той стана, хвана я за ръцете и я придърпа към себе си, теглейки я, както моряк тегли въже, педя по педя. — Погледни ме — прошепна той в същото време. — Аз съм удавник. С мен е свършено. Аз съм в отчаяно положение, Вив.

Той отново я целуна, отначало леко, но после, докато целувката продължаваше, и двамата станаха сериозни, почти мрачни. Приливът на чувства, който преди малко беше залял сърцето й, сега се усили още повече. Реджи сякаш изтегляше целия живот в нея на повърхността на тялото й. Той започна да движи ръцете си по нея, като галеше и стискаше бедрата и дупето й и я притискаше към себе си така, че тя почувства през тънката си рокля ръбовете и изпъкналостите на униформеното му сако, неговите копчета и гънки. Реджи започна да се възбужда — тя почувства в корема си мърдането на това нещо в панталоните му. Удивително нещо, помисли си тя и сега, невъзможно беше да свикнеш с него. Понякога той слагаше ръката й на него. „Това е благодарение на теб“, казваше шеговито. „Цялото е твое. Името ти е изписано на него.“ Но днес той не каза нищо. И двамата бяха много сериозни. Те се галеха и притискаха един в друг, сякаш бяха изгладнели за допира на другия.

Тя чуваше гласовете, които още долитаха на пресекулки от съседната стая. Чу как някой мина край вратата, подсвирквайки си танцова мелодия. Долу на стълбището удари гонг, приканвайки гостите на вечеря. Двамата с Реджи продължиха да се целуват в центъра на всичко това, тихи и съвсем неподвижни, но както й се стори, обвити от буря от движения и шум — задъханото им дишане, приливът на кръв, на влага, обтягането на тъканите и на кожата.

Тя започна да търка бедрата си в неговите. Той я остави да го прави за момент, след това се отдръпна.

— Господи! — прошепна той и изтри устата си. — Ти направо ме убиваш!

— Не спирай — притегли го тя обратно.

— Няма да спра. Просто не искам да свърша, преди да съм започнал. Почакай.

Той свали сакото си и го хвърли на пода, след това размърда рамене и смъкна тирантите си. Отново я прегърна и я заведе до леглото с намерението да я сложи в него. Но когато двамата се отпуснаха в леглото, то изскърца. Скърцаше, което и място да опитваха. Затова той разтвори сакото си на пода и те легнаха върху него.

Той вдигна полата й и прокара ръка по голата част на бедрото й. Тя си помисли, че крепдешинената рокля ще се намачка, а скъпоценните й дълги чорапи с финия дребен шев ще се скъсат, но прогони тази мисъл. Обърна глава, при което кокичетата паднаха от главата й и се смачкаха, но за нея това нямаше значение. Тя долови противния прашен мирис на хотелския килим и си представи всички мъже и жени, които може би са се прегръщали на него преди или лежат така сега в другите стаи, в други къщи — непознати й хора, както тя и Реджи бяха непознати за тях… Изведнъж тази мисъл й се стори прекрасна. Реджи се настани върху нея и тя разтвори крака, предавайки се под тежестта му, но същевременно продължаваше да движи бедра. Тя забрави баща си, брат си, войната. Почувства се изстискана от себе си, освободена.

 

 

Чакането, помисли си Кей, беше най-трудната част. Тя така и не свикна с него. И наистина се почувства по-добре, когато се чу предупредителната сирена малко след десет. Тя се протегна на стола си и се прозя продължително.

— Бих искала тази вечер само няколко прости счупвания — каза Кей на Мики. — Нищо твърде кърваво. Видях достатъчно кръв и вътрешности. И никой твърде тежък. Миналата седмица почти си счупих гръбнака с онзи полицай на Екълстън скуеър! Не, две-три тънички млади момичета със счупени глезени ще ми бъдат напълно достатъчни.

— Аз предпочитам някоя добра стара дама — отвърна Мики и също се прозя. Тя лежеше на пода на едно разтегателно легло и четеше каубойска книга. — Една добра стара дума с пакетче бонбони.

Тъкмо беше сложила книгата настрани и бе затворила очи, когато Бинки, началничката на станцията, влезе в общото помещение, пляскайки с ръце:

— Ставай, Кармайкъл! — каза тя на Мики. — Без спане по време на работа. Това беше жълтата сирена, не чу ли? Бих казала, че имаме един или два часа, преди да започне шоуто, но човек никога не знае. Защо не обиколиш складовете с гориво? Хауърд и Коул, и вие можете да отидете. И пътьом напълнете с вода бутилките във фургоните. Ясно ли е?

Чуха се различни проклятия и стонове. Мики бавно се изправи, търкайки очи, и кимна на другите. Те взеха палтата си и излязоха от гаража.

Кей отново се протегна. Тя погледна часовника, след това се огледа, търсейки какво да прави — искаше да остане будна и да не мисли за чакането. Видя колода мръсни карти за игра, взе ги и ги разбърка. Картите бяха предназначени за войници и имаха на себе си снимки на хубави момичета. През годините хората от Бърза помощ бяха нарисували на момичетата бради и мустаци, очила и черни зъби.

Тя извика на Хюс, другия шофьор:

— Играе ли ти се?

Той кърпеше един чорап и вдигна поглед, примижал:

— Какво залагаш?

— Едно пени.

— Добре.

Кей придърпа стола си до неговия. Той стоеше точно до керосиновата печка и никой на света не беше в състояние да го накара да се махне оттам, защото помещението — което беше част от гаражния комплекс под Долфин скуеър, близо до Темза — имаше циментов под и стени от варосани тухли и винаги беше студено. Хюс носеше над униформата си черно астраганено палто с вдигната яка. Ръцете и китките му — там, където се показваха от дългите му, широки ръкави — изглеждаха бледни, почти восъчни. Лицето му беше слабо като на призрак, а зъбите — пожълтели от цигарите. Освен това той носеше очила с черни рамки от костенурка.

Кей раздаде и го наблюдаваше как внимателно подрежда картите. Тя поклати глава и каза:

— Това е като да играеш със Смъртта.

Той я погледна в очите, протегна ръка, посочи я с пръст, после го сгъна и прошепна с глас като от филм на ужасите:

— Тази нощ.

Тя хвърли едно пени към него:

— Хвани го.

Но пенито падна на пода.

— Хей, какво става? — каза някой. Това беше една жена на име Партридж. Тя беше коленичила на цимента и изрязваше хартиени кройки за рокля.

— Хюс ме плаши — отвърна Кей.

— Хюс плаши всекиго.

— Този път той наистина беше сериозен.

Тогава Хюс изобрази Смъртта за Партридж.

— Това не е забавно, Хюс — каза тя.

Когато двама други шофьори минаха през стаята, той изигра своята сценка и за тях. Единият потръпна. Хюс стана, отиде до огледалото и се погледна как го прави. Като се върна, изглеждаше доста обезкуражен.

— Замириса ми на собствения ми гроб — каза той, вземайки картите.

В същото време се върна Мики.

— Какво става навън? — попитаха я те.

— Няколко силни удара към Мерилебън според спасителите — отвърна тя, като разтриваше изстиналите си ръце. — От станция 39 вече са излезли.

Кей я погледна и каза тихо:

— Дали в Ратбоун плейс всичко е наред, как мислиш?

— Мисля, че да — отговори Мики, сваляйки палтото си. После духна на пръстите си, за да ги стопли. — На какво играете?

Известно време цареше относителна тишина. Едно ново момиче, О’Нийл, извади наръчника за Първа помощ и започна да проверява дали знае процедурата. Шофьори и санитари влизаха и излизаха. Една жена, която през деня работеше като учителка по танци, се преоблече във вълнени къси панталони и започна да прави упражнения — навеждаше се, разпъваше се, вдигаше крака.

В единайсет без петнайсет чуха първата близка експлозия. Малко след това от Хайд парк започнаха да стрелят зенитните оръдия. Тяхната станция беше на две мили от оръдията, но дори при това положение залповете сякаш гърмяха от самия цимент под обувките им, а посудата в кухнята започна да трака.

Но само О’Нийл, новото момиче, възкликна при звука от гърмежите. Всички останали просто продължиха да правят, каквото бяха почнали преди, без дори да вдигнат глава: Партридж закачаше с карфици хартиените си кройки, сега може би малко по-бързо; учителката по танци след момент отиде да си облече обикновените панталони; Мики, която беше свалила обувките си, сега мързеливо си ги нахлузи отново и започна да ги връзва; а Кей запали цигара от угарката на старата. Тя смяташе, че в този момент си струва да пушиш повече цигари, отколкото наистина ти се иска, за да компенсираш бясното време, което щеше да настъпи и когато можеше да не остане време за цигара часове наред.

Нов взрив. Изглеждаше по-близо от предишния. Една чаена лъжичка, която се плъзгаше мистериозно по масата, сякаш бутана от духове, сега отлетя на пода.

Някой се засмя. А друг каза:

— Тази вечер ще си го получим, деца!

— Може да е отвличащо вниманието нападение — каза Кей.

— Да, може да е и леля ми Фани — изсумтя Хюс. — Вчера хвърлиха осветяващи ракети, сериозно ви казвам. Ще се върнат най-малкото за железопътната линия, ако не за друго…

Той обърна глава, защото телефонът в офиса на Бинки започна да звъни. Всички замлъкнаха. Кей почувства бърз, остър прилив на тревога дълбоко в гърдите си. Телефонът млъкна, когато Бинки го вдигна. Чуха гласа й много ясно:

— Да. Разбирам. Да, веднага.

— Тръгваме — каза Хюс, като се изправи и свали астраганеното си палто.

Бинки дойде бързо в общото помещение, заглаждайки назад бялата си коса.

— Два инцидента досега — каза тя, — и очакват много повече. Бесборо плейс и Хю стрийт. Две линейки и кола на първия адрес, една линейка и кола на втория. Хайде. — Тя ги посочи с пръст един по един, обмисляйки нещата, докато говори: — Лангриш и Кармайкъл, Коул и О’Нийл, Хюс и Едуардс, Партридж, Хауърд… Добре, тръгвайте!

Кей и другите шофьори веднага влязоха в гаража, слагайки каските си, докато тичат. Сивите фургони и коли стояха готови. Кей влезе в кабината на своя фургон и запали колата, като натискаше и отпускаше педала на газта, за да загрее двигателя. След момент се появи Мики. Тя беше останала при Бинки, за да вземе бележката, на която бе написано по-точно къде трябваше да отидат и какво бе нужно. Мики дойде бързо, като скочи на стъпалото до вратата и влезе в кабината, докато Кей потегляше.

— Кой адрес получихме?

— Хю стрийт.

Кей кимна, изкара фургона от гаража и пое нагоре по наклонената улица, като отначало караше бавно, за да може Партридж в колата отзад да се закачи за тях и да ги последва, а после натисна педала. Това беше стар търговски фургон, преустроен в началото на войната. Тя трябваше да натиска по два пъти съединителя при всяка промяна на предавката — доста уморителна работа. Но Кей вече познаваше колата и всичките й странности и караше гладко, уверено. Преди десет минути, докато играеше карти с Хюс, почти й се беше приспало. При звънването на телефона усети онзи прилив на тревога в сърцето си. А сега се чувстваше — не, не че не се страхуваше, защото само глупак не би се страхувал при работа като тази; по-вярно е да се каже, че се чувстваше будна, нащрек, жива с всички клетки на тялото си.

За да стигнат до Хю стрийт, трябваше да поемат на северозапад, където пътят беше тъжна гледка — запуснатите къщи в центъра на Пимлико отстъпваха с неприятно постоянство на пустееща земя, купчини развалини и издълбани от бомбите земни тераси. Зенитните оръдия продължаваха да гърмят. Между техните гърмежи Кей успя да различи мрачното боботене на самолетите и епизодичния вой и свистене на бомбите и реактивните снаряди. Звуковете приличаха на тези от обикновена вечер на Гай Фокс^[1] отпреди войната. Миризмите обаче бяха различни — не простата миризма (както си мислеше Кей за нея сега) на обикновен барут, а леката воня на изгоряла гума от оръдията и миризмата на гнило от избухналите снаряди.

Улиците бяха опустели и обвити от лека мъгла. При нападения като това Пимлико имаше странен вид на град призрак — сякаш до неотдавна е гъмжал от живот, който е бил унищожен или прогонен със сила. А когато оръдията спираха, атмосферата ставаше дори още по-странна. Един-два пъти Кей и Мики бяха минавали по брега на реката, след като смяната им беше свършила. Мястото изглеждаше тайнствено и по-тихо от някое село, а гледката надолу по Темза към Уестминстър представляваше разнородна маса от купчини, сякаш войната беше раздрала Лондон на части, на група селца, всяко от които се защитаваше срещу невидимите сили, тъмно и самотно.

Когато стигнаха до началото на Сейнт Джорджис драйв, видяха един човек — полицейски запасняк, — който стоеше нащрек за тях и ги чакаше, за да им посочи мястото. Кей му махна с ръка и нави прозорчето си. Той изтича до фургона — изтича тромаво поради тежестта на униформата, каската и брезентовата торба, преметната с ремък през гърдите му, която се люлееше насам-натам.

— Завийте наляво — каза мъжът. — Ще го видите веднага. Но стойте по-встрани, понеже има много стъкла.

След това той изтича и замаха с флагчето си на Партридж, за да й каже същото нещо.

Кей подкара по-внимателно. Когато зави на Хю стрийт, както и очакваше, по предното стъкло на фургона полепнаха сажди и прах — прах от сринатите тухли, камъни, мазилка и дърво. Светлината от фаровете й — и без това достатъчно слаба, защото беше намалена — сякаш се сгъсти, замъгли се и се завъртя като бира, която се утаява в чаша. Кей се наклони напред, опитвайки се да вижда по-добре, и започна да кара все по-бавно, като чуваше хрущенето и пукането на нещата, които попадаха под колелата й. Притесняваше се да не пукне гума. След това различи друга слаба светлина на около петдесет метра напред — фенерчето на един войник от противовъздушната отбрана. Когато я чу да идва, той го размаха. Тя спря фургона и Партридж се приближи зад нея.

Войникът дойде, свали каската си, изтри челото си с кърпа и се издуха. Зад него имаше ред къщи, които изглеждаха по-тъмни от небето. Взирайки се през въртящата се в светлината на фаровете й прах, Кей видя, че една от къщите беше почти напълно разрушена — предната й страна беше срината и сведена до купчина камъни и греди, сякаш беше настъпена от някой невнимателен скитащ великан.

— Какво беше? — попита тя войника, когато двете с Мики слязоха. — Възпламенителна?

Той си сложи отново каската и кимна.

— Поне петдесеткилограмова.

Войникът им помогна да извадят одеялата, превръзките и една носилка от задната част на линейката, а след това ги поведе през развалините, като светеше наоколо с фенерчето си.

— Всичко е паднало върху тази къща — каза той. — Три етажа. Мислим, че горният и средният са били празни. Но хората от долния си били тук. Преди това ходили в тяхното бомбоубежище и тъкмо излизали от него, представете си. Слава Богу, не стигнали до къщата! Мъжът е лошо нарязан от стъклата на един прозорец. Другите били ударени от взривната вълна, вие ще прецените колко лошо. Една старица е пострадала най-много. Мисля, че за нея ще ви трябва носилката. Казах им да стоят в градината, докато дойдете. Трябва да ги прегледа доктор. Но от Контрола казаха, че върху колата на доктора паднала бомба…

Той залитна, след това се изправи и продължи напред, без да говори. Партридж кашляше заради прахта, а Мики изтриваше мръсотията от очите си. Наоколо цареше страшен хаос. При всяка стъпка на Кей нещо изхрущяваше под краката й или се оплиташе в глезените й — разтрошеното стъкло на прозореца, смесено със счупени огледала, съдове, столове и маси, завеси, килими, перушина от възглавница или легло, големи късове разцепено дърво. Дървото продължаваше да изненадва Кей — преди войната тя смяташе, че къщите се правят сравнително стабилно, от тухли, да речем, като къщата на третото прасенце от приказката. Удивляваше я също и това, колко малки са купчините от боклук и развалини, в които се превръщаха дори големи постройки. Тази къща само допреди час бе имала три етажа, а купчината останки, в която се бе превърнала фасадата й, бе не по-висока от два метра. Кей предположи, че в края на краищата къщите — също като живота в тях — са съставени главно от празно пространство. Всъщност именно празните пространства бяха важни, а не тухлите.

Задната страна на къщата обаче беше сравнително цяла. Те минаха през скърцащ коридор и за своя изненада се озоваха в кухнята, още с чаши и чинии на полиците и с картини на стените, със запалени електрически крушки и вдигната черна завеса. Но част от тавана се беше сринала и от пукнатините в мазилката отзад се стичаха потоци прах. Войникът каза, че продължават да падат греди и се очаква къщата да се срине.

Той ги изведе в малката градина, след това се върна през къщата на улицата, за да провери при съседите. Кей бутна каската на тила си. В тъмнината се виждаше трудно, но тя различи фигурата на мъж, седнал на някакво стъпало и покрил лицето си с ръце, и на жена, легнала напълно неподвижно по гръб на опънато одеяло или килим, с друга жена до нея, която изглежда й разтриваше ръцете. Зад тях вяло се разхождаше едно момиче. Второ момиче седеше до отворената врата на бомбоубежището. То държеше в ръце някакво скимтящо, джавкащо нещо, което Кей отначало беше помислила за ранено бебе. След това то се изви и нададе висок лай и тя видя, че е куче.

Прахта продължаваше да се носи наоколо и всички кашляха. Всичко бе пропито от странната, дезориентираща атмосфера, която Кей винаги забелязваше на такива места. Въздухът изглеждаше изпълнен с напрежение, с биещ пулс — сякаш още звънеше, физически вибрираше, — като че ли атомите, които съставяха къщата, градината и самите хора, бяха изхвръкнали от решетките си и сега малко по малко се слягаха обратно. Кей усещаше и къщата зад себе си, заплашваща да се срине. Тя премина много бързо от човек на човек, като ги завиваше с одеяла и светеше с фенерчето си в лицата им, за да ги разгледа.

— Добре — каза накрая и се изправи.

Кей си помисли, че едното момиче може да има счупен крак или глезен, затова изпрати Партридж да го прегледа. Мики отиде при мъжа на стъпалото. А самата Кей се върна при жената, която лежеше на килима. Тя беше много стара и бе получила някакъв удар в гърдите. Когато Кей коленичи до нея и сложи ръка на сърцето й, жената изстена.

— Тя е добре, нали? — попита на висок глас другата жена, която трепереше, а дългата й посивяла коса се беше разпиляла около раменете й. Може би обикновено я носеше на плитка или кок, но взривът я беше разпръснал. — Не е казала и дума, откакто легна. На седемдесет и шест години е. Само заради нея бяхме навън. Щяхме да си седим там — тя махна с ръка към убежището — до края на света и просто да играем карти и да слушаме радиото. Но тя каза, че иска да отиде до тоалетната. Аз я изведох, а кучето изскочи след нас. Тогава момичетата започнаха да викат, и после той излезе — тя имаше предвид мъжа си — не за друго, а за да почне да го гони из градината, по време на затъмнението, като пълен глупак. И тогава… Честна дума, мис, стори ми се, че е дошъл краят на света. — Тя стисна одеялото, още треперейки. Сега, като почна да говори, вече не можеше да спре: — Ето я майка му — продължи тя със същата гръмка плачевна скороговорка, — ето ме и мен, и момичетата, с Господ знае колко изпочупени кости. А къщата? Мисля, че покривът е паднал, нали? Патрулът не казва нищо, не ни пуска да влезем дори в кухнята. Страх ме е да отида да погледна. — Тя сложи треперещата си ръка на тази на Кей. — Можете ли да ми кажете, мис? Паднали ли са таваните?

Никой от тях не беше виждал още лицевата страна на къщата, а от задната — и в мрака — тя изглеждаше почти незасегната. Кей опипваше бързо старицата, проверявайки ръцете и краката й. После каза, без да вдига поглед:

— Боя се, че има доста големи повреди…

— Какво? — попита жената. Тя беше оглушала от взрива.

— Страхувам се, че е трудно да се каже в тъмното — отвърна Кей по-ясно. Тя се беше съсредоточила върху това, което правеше. Стори й се, че успя да напипа изпъкналостта на няколко счупени ребра. Пресегна се за чантата си, извади превръзки и започна, колкото се може по-бързо, да превързва старицата.

— Всичко е заради нея… — започна жената отново.

— Помогнете ми с това, ако можете! — извика Кей, за да я отклони от тези мисли.

Междувременно Мики преглеждаше мъжа. Отначало лицето му се стори на Кей черно. Тя си помисли, че то е покрито със земя или сажди. Но когато го огледа с фенерчето, черното се оказа блестящо червено. Ръцете и гърдите му бяха същите и когато тя премести светлината върху тях, оттам отскочиха слаби тъмни отблясъци. В него се бяха забили малки парченца стъкло. Мики се опитваше да извади най-лошите, преди да го превърже. Докато тя правеше това, той се мръщеше и въртеше глава като сляп. Очите му бяха полузатворени, слепени от засъхналата кръв.

Той изглежда усети, че Мики се поколеба за нещо, защото Кей го чу как попита:

— Зле ли е?

— Не чак толкова — отвърна Мики. — Просто сте станали като таралеж. Не се опитвайте да говорите. Трябва да запушим тези дупки. Иначе повече никога няма да можете да пиете бира. Тя ще изскача навън…

Той не я слушаше, или пък не можа да я чуе.

— Как е майка? — прекъсна я той. После извика дрезгаво към Кей: — Това е майка ми.

— Не се опитвайте да говорите — повтори Мики. — Майка ви е добре.

— Как са момичетата?

— И момичетата са добре.

След това прахта заседна в гърлото му и го задуши. Мики държеше главата му така, че той да може да кашля. Кей си представи как раните му отново се отварят от тресенето и резките движения, и парченцата стъкло, които бяха в него, влизат още по-навътре… Тя чуваше също жуженето на самолетите, които още боботеха монотонно над главите им. Чу се как на една съседна улица някакъв покрив се приплъзна и с трясък падна. Кей започна да работи по-бързо.

— Готова ли си, Партридж? — извика тя, когато довърши превръзката. — Колко ти остава?

— Почти свърших.

— А ти, Мики?

— Ще бъдем готови заедно с теб.

— Добре. — Кей разгъна носилката, която беше извадила от фургона. Докато го правеше, отново се появи войникът. Той й помогна да качат старицата и зави одеялото около нея. — Откъде да я изнесем? — попита го Кей, като застана пред носилката. — Има ли изход към улицата през градината?

— Не и през тази градина — поклати глава войникът. — Ще трябва да минем обратно през къщата.

— През къщата? По дяволите! Тогава по-добре веднага да тръгваме. Готов ли сте да вдигаме? Добре. Едно, две…

Когато усети, че я повдигат, старицата най-сетне отвори очи и се огледа учудена.

— Какво правите? — прошепна тя.

Кей стисна по-здраво носилката и каза:

— Ще ви закараме в болницата. Ребрата ви са счупени. Но ще се оправите.

— В болницата?

— Може ли просто да лежите неподвижно? Няма да продължи дълго, обещавам. Само трябва да ви изнесем до линейката. — Кей говореше така, както би говорила с приятелка, да речем с Мики. Тя беше чувала полицаите и медицинските сестри да се обръщат към ранените хора, като че ли те са идиоти: „Добре, скъпа. Хайде, мамичко. Не се тревожи за това“.

— Синът ви също идва — каза тя, когато видя Мики да помага на кървящия мъж да се изправи. — Партридж, готова ли си с момичетата? Добре, всички: тръгвайте. Бързо, но внимателно.

В неравен строй те влязоха в кухнята. Светлината ги накара да примигат и да заслонят очите си с ръка. И тогава, разбира се, момичетата видяха колко мръсни и изпонарязани са, и колко ужасно изглежда баща им — с кръвта и всички тези превръзки на лицето му, и се разплакаха.

— Нищо, нищо — каза майка им потресена, като продължаваше да трепери. — Нищо. Добре сме, нали така? Филис, заключи вратата. Донеси чая, Айлийн. И покрий онази кутия със солено говеждо! За да можем после… О, Господи! — Тя стигна до изхода на кухнята и видя хаоса, който цареше зад вратата. Не можеше да повярва на очите си и стоеше неподвижно с ръка на сърцето. — О, мили Боже!

Момичетата зад нея изпищяха.

Кей отново се подхлъзна, докато с войника се опитваха да пренесат старицата през отломките. Всяка тяхна стъпка изпращаше във въздуха нов облак прах, пера и сажди. Но накрая те стигнаха до началото на това, което някога е било предната градина. Видяха две момчета, увиснали от дръжките на вратата на линейката.

— Нуждаете ли се от помощ, мистър? — каза едното на войника или може би на Кей.

— Не — отговори войникът. — Омитайте се до убежището си, преди нещо да ви отнесе глупавите глави. Къде са майките ви? Какво мислите, че са тези самолети? Пчели?

— Това старата мисис Пари ли е? Мъртва ли е?

— Махайте се оттам!

— О, Господи! — продължаваше да повтаря жената, докато се промъкваше през развалините на апартамента си.

В линейката имаше четири метални койки, подобни на тези, които се използваха в убежищата. Имаше слаба светлина, но никакво отопление, затова Кей зави старицата с още едно одеяло и я завърза за койката с брезентов ремък, после сложи една грейка под коленете й и друга до стъпалата й. Мики доведе мъжа. Неговите очи вече бяха напълно слепнали от кръв и прах, така че тя трябваше да насочва ръцете и краката му, сякаш той беше забравил как да ги използва. След него дойде жена му. Тя беше започнала да повдига от земята разни малки неща — един кариран вълнен чехъл, цвете в саксия.

— Как да оставя всичко това? — каза жената, когато войникът се опита да я вкара в колата на Партридж, за да я заведат до пункта на Бърза помощ. Тя започна да плаче. — Няма ли да изтичате и да доведете мистър Грант от къщата му от другата страна на улицата? Той ще наглежда нещата ни. Ще отидете ли, мистър Андрюс?

— Не можете да го вземете — каза Партридж междувременно на момичето с кученцето.

— Тогава и аз не искам да ходя! — извика момичето. Сграбчи кученцето по-силно и то изквича. После момичето погледна към краката си: — О, мамо, тук е онази снимка от чичо Патрик, станала е на парченца!

— Остави я да вземе кучето, Партридж — каза Кей. — Какво лошо може да направи то?

Но решението беше на Партридж, не нейно. И във всеки случай нямаше време да стоят и да го обсъждат. Тя ги остави да спорят, кимна леко на Мики отзад във фургона, затвори вратите, после изтича от другата страна и изтри предното стъкло — защото през двайсетината минути, през които беше стояла неподвижна на улицата, колата беше покрита от гъст слой прах. Кей влезе в кабината и запали двигателя.

— Андрюс — извика тя на войника, когато започна да обръща. — Гледай гумите ми, става ли?

Едно спукване сега щеше да е истинска беда. Той се отдръпна от жената и момичетата и насочи фенерчето си към гумите, после й махна с ръка.

Отначало тя тръгна предпазливо и даде газ, когато пътят стана по-чист. От тях се очакваше да се придържат стабилно към скорост от двайсет и пет километра в час, когато карат ранени, но тя си помисли за старицата със счупените ребра и за окървавения мъж и подкара по-бързо. От време на време се навеждаше към предното стъкло и поглеждаше в небето. Все още се чуваше воят на самолетите и гърмежите от зенитки, но шумът на двигателя й пречеше да разбере дали отива към най-лошото място, или, обратно, се отдалечава от него.

На стената на кабината зад главата й имаше плъзгащо се стъкло и тя чуваше как Мики се движи в задната част на фургона. Без да откъсва поглед от пътя напред, Кей се обърна леко и извика:

— Наред ли е всичко?

— Горе-долу — отвърна Мики. — Старицата обаче усеща тръскането на колата.

— Ще видя какво мога да направя — каза Кей.

Тя се загледа в пътя, отчаяно опитвайки се да избягва неравностите и дупките, докато очите започнаха да я щипят.

Когато паркира до входа за носилки на болницата на Хорсфери Роуд, сестрата на рецепцията изтича до нея, прегърбена, сякаш валеше. Старшата сестра обаче я последва с почти ленива походка, явно абсолютно невъзмутима за избухванията и взривовете.

— Не можеш да стоиш настрана от нас, а, Лангриш? — каза тя на фона на ново избухване на оръдеен огън. — Е, какво ни носиш този път?

Тя беше с големи гърди и светла коса, а крилата на сестринската й шапчица се бяха свили в края като остриета — те винаги приличаха на Кей на рогата на викингите, носени от някой оперен певец. Сестрата изпрати да донесат легло и стол на колелца, гонейки санитарите като стадо гъски. А когато мъжът, който беше порязан от стъкла, излезе бавно от фургона, тя подкара и него:

— По-бързо, моля!

Кей и Мики вдигнаха старицата на носилката и я поставиха внимателно на леглото на колелца. Мики беше забола за нея едно листче, на което беше написано къде и кога е била ранена. Бабата бе протегнала ръка уплашено и Кей я улови за пръстите.

— Не се тревожете. Всичко ще бъде наред.

След това те настаниха мъжа в стола на колела. Той потупа ръката на Мики и каза:

— Благодаря ти, синко.

Беше я зърнал само за момент в началото и през цялото време я бе мислил за момче.

— Горкият човек — каза тя, когато двете с Кей се върнаха във фургона, като се опитваше да изтрие петната от неговата кръв от дланите си. — Сигурно ще му останат ужасни белези, нали?

Кей кимна. Но истината беше, че след като бяха предали живи мъжа и майка му, тя вече бе започнала да ги забравя. Вместо това се съсредоточи върху пътя обратно към Долфин скуеър. Мислеше и за продължаващия рев на самолетите и оръдията. Отново се наклони напред да погледне в небето. Мики също надзърна, а след минута свали прозореца си и показа глава през него.

— Как е положението? — попита Кей.

— Не много добре. Само два самолета, но точно над нас. Изглежда обикалят в кръг.

— И ние сме в кръга, така ли?

— Боя се, че да.

Кей даде газ. Каската на Мики започна да се удря в рамката на прозореца и тя вдигна ръка да я закрепи.

— Сега светлината на противовъздушната отбрана го улови — каза тя. — Сега пък го изгубиха. Сега… Оп. — Тя прибра глава много бързо. — Оръдията отново почват.

Кей зави на един ъгъл и погледна нагоре. Оттук виждаше светлината на наземния прожектор и блестящия корпус на самолета. Докато гледаше, линия от шрапнели сякаш безшумно се насочи към самолета: защото, макар че тя можеше да почувства и чуе гърменето на оръдията, някак си беше трудно да свържеш този трясък със стрелващите се нагоре светлини или с малките пухчета пушек, които се появяваха, когато те изгасваха. Скоро вниманието й беше отклонено от един паднал шрапнел. Осколките му забарабаниха по покрива и капака на фургона, сякаш пилотите в бомбардировача си бяха донесли домашните прибори и сега ги изсипваха отгоре.

Но след това нещо ги удари по-силно, после още едно и изведнъж на пътя пред тях грейна ослепителна бяла светлина. Самолетът хвърляше запалителни снаряди и един беше избухнал.

— Страхотно — каза Мики. — Какво ще правим?

Кей автоматично бе забавила и кракът й висеше в готовност над спирачката. Те бяха длъжни да продължат да се движат, през каквото и да минават. Ако по пътя се заплетяха в някакъв нов инцидент, това можеше да се окаже фатално. Но на нея й беше трудно всеки път просто да подминава опасността.

Тя реши и спря линейката, толкова близо, колкото посмя да отиде, до плюещия искри цилиндър.

— Няма просто да оставя тази улица да изгори — каза Кей, отвори вратата и изскочи навън. — Не ми пука какво ще каже Бинки.

Тя се огледа, видя купчина торби с пясък пред прозореца на една къща и като прикриваше лицето и ръцете си от бясно разпръскваната от запалителния снаряд магнезиева пяна, дръпна една торба и я пусна върху него. Бялата светлина изчезна. Но после друг снаряд започна да пръска огън надолу по улицата и Кей занесе до него втора торба. После изрита запалителните снаряди, които само тлееха, и те се изтъркаляха, злобно пръскайки наоколо искри като жарава. Мики дойде да й помогне, а след минута от една съседна къща се появиха мъж и момиче, които се присъединиха към тях — всички те тичаха, подритвайки, нагоре-надолу по улицата като футболисти, загубили ума си… Но някои от запалителните снаряди бяха паднали на покривите и в градините, където не можеха да ги достигнат. Единият се беше закачил за дървена табела „Дава се под наем“, която вече започваше да гори.

— Къде, по дяволите, е вашият патрул? — попита Кей мъжа.

— Вие ми кажете — отговори мъжът задъхан. — Тази улица е на границата между два поста. Те седят и се карат кой трябва да я патрулира. Мислите ли, че трябва да извикаме пожарната?

— Две ръчни помпи биха свършили работа, ако само имахме стълби и въжета.

— Да изтичам ли до телефона?

Кей се огледа огорчено и каза:

— Да. Да, мисля, че трябва да се обадите.

Той се отдалечи, а Кей се обърна към момичето:

— Трябва да се върнеш в прикритието.

Момичето беше облечено с мъжко плюшено сако и шапка с пискюл. То поклати глава и се ухили:

— Тук ми харесва. По-интересно е.

— Да, но след минута може да стане твърде кърваво интересно. Хайде, какво ти казах?

Чу се силен удар, някакво „бам“ от една къща надолу по улицата, последвано от звъна на разбито стъкло. Кей и Мики се затичаха натам, последвани от момиченцето. Един прозорец на първия етаж беше избит от взрива, а завесите му висяха на счупения корниз, почернели от сажди или пушек. Черен облак, с парченца мазилка в него, се кълбеше навън, но никъде не се виждаше огън.

— Внимавай — каза Кей, когато тя и Мики се покатериха на рамката на прозореца и погледнаха вътре. — Може да има часовников механизъм.

— Кой знае — отговори Мики. Тя светна вътре с фенерчето си. Помещението беше кухня — доста зле ударена, с разлетели се наоколо столове и съдове и овъглени тапети, а кухненската маса беше блъсната в стената и преобърната. Точно зад масата те видяха фигурата на мъж, прострян на земята насред цялата тази бъркотия. Той носеше пижама и халат и беше вкопчил ръце в бедрото си.

— Ох! Ох! — чуха го те. — Ох, мамка му!

Мики стисна Кей за ръката, взирайки се през прахта.

— Кей — каза тя дрезгаво, — мисля, че крака му го няма. Мисля, че е откъснат! Ще ни трябва ремък, за да спрем кървенето.

— Какво става? — извика мъжът и се разкашля. — Кой е там? Помощ!

Кей се обърна и се затича към линейката.

— Не гледай — каза тя на момиченцето, което се мотаеше пред къщата.

Воят на самолетите беше отслабнал, но малките огньове, които се бяха запалили тук и там по улицата, сега започваха наистина да се разгарят, не с бели, а с жълти, оранжеви и червени пламъци. Те щяха да доведат още самолети с истински експлозиви, но тя не можеше да направи нищо против това. Извади една кутия с превръзки и се затича обратно към къщата. Свари Мики в стаята заедно с ранения мъж. Тя беше разчистила част от бъркотията наоколо и раздираше пижамата на мъжа.

— Помогнете ми да стана — каза той.

— Не се опитвайте да говорите.

— Просто, кракът ми…

— Знам. Всичко е наред. Трябва да ви сложим турникет.

— Какво?

— За да спрем кървенето.

— Кървенето ли? Защо, тече ли ми кръв?

— Така изглежда, приятел — каза Мики мрачно.

Накрая тя разпра шева на пижамата и завъртя фенерчето си към голото бедро на мъжа. Плътта свършваше малко над коляното. Чуканът му беше розов, гладък, проблясваше леко…

— Дръж се — каза Кей, като сложи ръка на рамото на Мики.

Мъжът издиша шумно. Той започна да се смее, а после отново се разкашля.

— Мамка му — каза той. — Ако намерите крак на края на това, трябва да сте някакви шибани магьосници. Загубих го в предишната война.

Всъщност липсваше дървената протеза. Отгоре на това взривът, който го беше съборил, бе дошъл не от някоя бомба, а от развалена газова печка. Той се бил навел с клечка кибрит към горелката под чайника, когато печката избухнала. Изкуственият му крак бил откъснат и полетял във въздуха заедно с всичко друго. Те се огледаха и го намериха, увиснал на катарамата си от корниза за окачване на картини.

Мики му го подаде раздразнено:

— Сякаш и без това няма достатъчно взривове, та и вие правите такива.

— Исках просто да си направя чаша чай — каза той, все още кашляйки. — Човек има право на чаша чай, нали?

Когато го изправиха, те видяха колко лошо беше пострадал. Имаше изгаряния по лицето и ръцете, а част от косата му заедно с веждите и миглите бяха изчезнали в пламъка. Чудеха се дали да го оставят тук, или да го закарат до болницата. Накрая го изведоха на улицата и го вкараха в линейката.

По целия площад горяха огньове, но момиченцето, което им беше помагало да изгасят запалителните снаряди, сега бе почнало да тропа по вратите на къщите. Един-двама души се появиха с кофи вода, помпи и легени с пясък. Мъжът с изкуствения крак извика на един свой познат и го помоли да закове прозореца на апартамента му.

— Изглежда трябва да се махаме оттук — каза той на Кей и Мики, наблюдавайки тичащите наоколо фигури. — Надявам се да не пръскат с помпите си моята къща. Предпочитам огън пред наводнение, във всеки случай… Какво е това? — продължи той, когато Кей затвори вратата. — Нали няма да ме заключите в този фургон с нея? — Имаше предвид Мики.

— Мисля, че ще сте си съвсем добре — каза Кей.

— Вие го казвате. Не видяхте какво направи тя с нощницата ми…

— Този беше рядка скица — каза Мики, след като оставиха мъжа в болницата.

— Шегуваш ли се? — попита Кей.

— Да не вярваш, дървен крак! Ако другите разберат…

Кей захихика и каза с дрезгав глас:

— „Кей, Кей! Мисля, че му е откъснало крака!“

— Върви по дяволите — отвърна Мики и запали по една цигара за всяка.

— Не се засягай, скъпа. Всеки би си помислил същото.

— Може би. Впрочем видя ли какви хубави кафяви очи имаше онова момиче?

— Така ли?

— Никога не забелязваш тъмните.

Оръдията бяха замлъкнали. Самолетът, който бе пуснал запалителните снаряди, беше прогонен. Все едно някой вдигна огромно бреме от плещите им. Кей и Мики бърбореха и се смееха по целия път обратно до Долфин скуеър. Но в гаража ги посрещна Партридж, която ги изгледа предупредително.

— Очакват ви неприятности, момичета.

Появи се Бинки с пачка листчета в ръка.

— Лангриш и Кармайкъл, къде, по дяволите, бяхте? Видели са ви да тръгвате обратно преди почти един час. Тъкмо щях да се обаждам на Контрола и да съобщя, че липсвате.

Кей разказа за запалителните снаряди и ранения мъж.

— Много лошо — каза Бинки. — Трябва да се връщате веднага след задача. Твърде дълго си в тази работа, Лангриш, за да не знаеш това.

— Трябваше ли да оставя една улица да се запали и да доведе още бомби? Тогава щяхме да имаме много задачи наистина.

— Знаеш какъв е правилникът. Предупреждавам те. Правиш такива неща твърде често.

Тя се върна в офиса си, защото телефонът иззвъня, а след момент пак дойде, за да изпрати Кей и Мики на нова задача. Бомбардировачите се махнаха от Пимлико, но бяха създали неприятности в Кембъруел и Уолуърт. Две от линейките на тяхната секция бяха ударени и извадени от строя, затова Кей и Мики, заедно с още четирима шофьори от Долфин скуеър, отидоха от другата страна на реката, за да заемат мястото им. Работата се оказа доста мръсна. В Кембъруел една къща беше паднала и обитателите й бяха ударени от покривните греди. Кей трябваше да помага на доктора да сложи шини на счупените крака на едно момиченце, което пищеше винаги когато го пипнеха. Малко по-късно на друга улица двама мъже бяха ударени от шрапнел и така изпонарязани, сякаш ги беше нападнал някакъв маниак с нож в ръка.

До два и петнайсет — към края на тяхната смяна в станцията — Кей и Мики вече бяха излизали пет пъти. Те се върнаха на Долфин скуеър съвсем изтощени. Когато отби от улицата, Кей изключи двигателя и спусна колата по инерция надолу по наклона към гаража. После тя натисна спирачката и двете с Мики облегнаха глави назад и затвориха очи.

— Какво виждаш? — попита Кей.

— Превръзки — отвърна Мики. — А ти?

— Пътя, как бяга пред очите ми.

Техният фургон бе по-мръсен от всякога и те прекараха още четвърт час, пълнейки кофа след кофа с ледена вода, която хвърляха вътре и търкаха пода. След това трябваше да почистят и самите себе си. В станцията имаше неотоплявано помещение с табела „ДЕЗИНФЕКЦИОННА: ЖЕНИ“, където трябваше да направят това. В помещението имаше нещо като корито, пълно със студена вода. Смесицата от прах и кръв се отстраняваше от дрехите и кожата страшно трудно. По пръстите на Мики поне нямаше украшения, но Кей носеше една проста златна халка на малкия си пръст, която не обичаше да маха. Сега трябваше да я свали до кокалчето си, за да изтърка мръсотията отдолу.

Когато почистиха, доколкото можаха, ръцете си, те си свалиха каските. Кожата под ремъците им — отстрани по бузите и под брадичката — беше чиста и розова, но тази между тях бе червеникавочерна от тухлената прах и пушека, малко по-светла само там, където си бяха трили потта или по струйките, оставени от сълзящите им очи. Миглите им бяха покрити с кир — те ги почистиха особено внимателно, понеже понякога в мръсотията имаше малки парченца стъкло. Огледаха се една друга в светлината: „Погледни нагоре… Погледни надолу… Чудесно!“

Кей отиде в общата стая и свари повечето шофьори там, бяха се върнали. О’Нийл, новото момиче, превързваше ръката на Хюс.

— Не толкова стегнато, гълъбче.

— Извинявай, Хюс.

— Какво става? — попита Кей, когато седна до тях.

— Това ли? — каза Хюс. — О, нищо особено. О’Нийл просто се упражнява.

Кей се прозя. Винаги беше грешка да сядаш, преди да чуеш сигнала „отбой“, но изведнъж тя се почувства уморена до смърт.

— Как беше смяната ви? — попита ги тя, за да стои будна.

Хюс вдигна рамене, спрял поглед на увиващата се върху ръката му превръзка.

— Не много зле — отвърна той. — Един разпран корем и едно извадено око.

— А ти, О’Нийл?

— Четири счупени кости на Уоруик скуеър.

— Това е песен — сви вежди Кей.

— На Хауърд и Ларкин — продължи О’Нийл — се падна един човек, който се беше изтъркалял по стълбището, на Блумфилд Терас. Не беше от взрив, просто оня се напоркал.

— Напоркал се! — повтори Кей, на която думата се хареса, и се разсмя. Смехът й премина в нова прозявка. — Е, Господ здраве да му дава. Всеки, който в днешно време може да докопа достатъчно пиячка, за да се напорка, заслужава медал.

Оттатък в кухнята Мики правеше чай. Кей се заслуша за момент в потракването на порцелановите съдове, след това се надигна и отиде да й помогне. Те прибавиха нови листа към мръсно изглеждащата черна смес, която оставаше почти постоянно на дъното на чайника. Но после трябваше да изчакат водата да кипне на слабия пламък, понеже налягането на газта беше ниско. Сигналът „отбой“ прозвуча тъкмо когато разливаха чая, а след малко се появи и последният шофьор. Бинки мина от стая в стая да преброи хората.

Настроението в станцията започна да се подобрява. Чувстваха известно оживление, понеже бяха оцелели, преминали и през това, преодолели още едно нападение. Всички бяха покрити с прах и кръв, невероятно уморени от броденето по развалини, от повдигането и носенето на носилки, от шофирането през мрака. Но сега те превръщаха неприятните си преживявания в шеги. Кей внесе чашите с чая и беше посрещната с приветствени възгласи. Партридж взе чаената си лъжичка и започна да хвърля с нея по тях хартиени топчета. О’Нийл свърши с ръката на Хюс и започна да превързва главата му. Тя му сложи отново очилата, върху превръзката.

Когато телефонът иззвъня, никой не се смълча и не се опита да дочуе разговора — предполагаха, че това е Контролът, който се обажда, за да потвърди отбоя. Но ето че Бинки отново влезе. Тя вдигна ръце и трябваше да вика, за да я чуят:

— Има нужда от една линейка в северния край на Съдърланд стрийт. Кой се върна пръв?

— Да му се не види! — каза О’Нийл, след като извади една безопасна игла от устата си. — Коул и аз. Коул?

Коул се прозя и се изправи на крака. Последваха нови приветствени възгласи.

— Браво на вас, момичета — каза Кей и отново се облегна на мястото си.

— Да, браво, момичета! — каза Хюс, като отмести превръзката от едното си око. — Сложете една шина и заради мен.

— Почакайте за минута — каза Бинки и после понижи глас: — О’Нийл, Коул, страхувам се, че това е курс за моргата. Няма никакви оцелели. Един труп със сигурност, и може би още два. Една майка и децата й. Ще трябва да ги събирате на части. Мислите ли, че може да се справите?

В стаята настъпи гробно мълчание.

— Господи — каза Хюс, като остави превръзката да падне и подръпна яката си.

О’Нийл, едва седемнайсетгодишно момиче, изглеждаше зле.

— Ами… — започна тя.

За момент цареше мълчание. После Кей каза:

— Аз ще отида. — И се изправи на крака. — Ще взема със себе си Коул вместо Мики. Имаш ли нещо против, Коул?

— Нищо против.

— Вижте — каза О’Нийл. Преди тя беше пребледняла, а сега се изчерви. — Вижте, всичко е наред. Не искам да се държиш с мен като бавачка, Лангриш.

— Никой не прави такова нещо — отвърна Кей. — Но ти ще се натъкнеш на достатъчно ужасии в тази работа и без да е нужно да ги виждаш, когато не е наложително. Мики, нали ще отидеш с О’Нийл, ако се появи друго обаждане?

— Разбира се — каза Мики и кимна на О’Нийл: — Кей е права, О’Нийл. Забрави за това.

— Да, смятай се за късметлийка — каза Хюс. — Направи същото, когато е мой ред, Лангриш.

— Ами… — каза О’Нийл, още изчервена. — Благодаря, Лангриш.

Кей последва към гаража Коул, която запали нейния фургон и бавно потегли.

— Няма смисъл да бързаме, предполагам… Искаш ли цигара? Тук има няколко.

Тя посочи към жабката. Кей потърси с ръка вътре и извади една плоска метална кутия с оловен цвят, на която с лак за нокти беше написано: „Е. М. Коул, не пипай!“ Тя запали две цигари и подаде на Коул едната.

— Благодаря — каза Коул и дръпна от цигарата. — Господи, така е по-добре. Между другото, това, което направи за О’Нийл, беше чудесно.

— О’Нийл е просто дете — отвърна Кей, като разтри очите си.

— И все пак… По дяволите, този мотор бучи като луд! Мисля, че нещо не е наред със запалването.

Те изминаха останалата част от пътя в мълчание, загледани в шосето. Адресът, до който отиваха, беше назад към Хю стрийт.

— Наистина ли това е мястото? — попита Кей, когато Коул натисна спирачката.

Защото къщата си изглеждаше чудесно. Когато излязоха, те видяха, че всички разрушения бяха в задната градина — директен удар върху бомбоубежището. Хората, които сигурно скоро бяха излезли от собствените си убежища, се бяха събрали край оградата на градината и се опитваха да видят вътре. Полицаите бяха опънали брезент. Един мъж прекара Кей и Коул покрай него, за да им покаже какво бяха намерили вече — тялото на една жена, облечена и с чехли, но без глава, и голия безполов торс на едно по-големичко дете, около който още беше вързана връзката на халата му. Тези неща лежаха под едно одеяло. До тях в една мушама бяха увити различни телесни части: малки ръце, малки крака, челюст и някакво закръглено парче от крайник с голяма става, което би могло да е глезен или лакът.

— Отначало си помислихме, че това са жена, дъщеря и син — каза тихо полицаят. — Но честно казано… — Той изтри устата си. — Е, има повече крайници, отколкото можем да обясним. Смятаме, че децата са били три, може би дори четири. Сега говорим със съседите… Мислите ли, че можете да се справите?

Кей кимна. Тя се обърна и тръгна обратно към линейката. След гледки като тази беше по-добре да се движиш, да правиш нещо. Двете с Коул извадиха носилки, качиха на тях тялото на жената и торсът и вързаха на тях етикети. Телесните части искаха да задържат в мушамата, но полицаят каза, трябва да му я върнат. Така че те донесоха една щайга, постлаха я с вестник и сложиха ръцете и краката вътре. Най-лошото нещо беше челюстта, с нейните малки млечни зъби. Коул я вдигна и почти я захвърли в щайгата — победена най-накрая не от мъката пред тази гледка, а просто от ужас.

— Добре ли си? — попита Кей, като я докосна по рамото.

— Да. Добре съм.

— Отиди там. Аз ще се погрижа за това.

— Казах, че съм добре, нали така?

Те занесоха щайгата до линейката, сложиха й етикет и я качиха вътре. Кей се погрижи да я закрепи с ремък. Веднъж беше карала такъв товар от моргата до пазара Билингсгейт, където събираха неидентифицираните телесни части. Тогава тя не беше вързала щайгата и когато отвори вратата на линейката на пазара, главата на един мъж се търкулна и падна в краката й.

— Каква пиклива мръсна работа — каза Коул, когато се качиха във фургона.

Върнаха се в станцията в четири и петнайсет. Беше застъпила новата смяна, а Мики, Бинки, Хюс и всички останали си бяха отишли. Новите хора, които не знаеха къде са били те двете, започнаха да си бият шеги с тях:

— Какво е това, Лангриш? Собствената ти смяна не ти е достатъчна, та искаш да вземеш и нашата, така ли?

— Да, искаш ли да заемеш моето място, Лангриш? А ти, Коул?

— Ние двете ще се справим по-добре с тази работа от всички вас, това е сигурно — отвърна Кей.

Тя отиде при Коул в умивалнята. Те стояха една до друга в мълчание и почистваха ръцете си, без да се поглеждат. Когато си сложиха палтата и тръгнаха заедно към Уестминстър, Коул погледна в небето:

— Не е ли късмет, че не валя дъжд? — каза тя.

Разделиха се при парка Сейнт Джеймс и след това Кей тръгна по-бързо. Нейният апартамент се намираше на север от Оксфорд стрийт, в къща, преустроена от стари конюшни до Ратбоун плейс. Тя минаваше по малките улички на Сохо — чудесен кратък път, ако нямаш нищо против (какъвто беше нейният случай) неговата безлюдност по това време на нощта и странния вид на толкова много съборени къщи и затворени ресторанти и магазини. Тази нощ тя не видя никого, освен — вече близо до дома — техния патрул Хенри Варни.

— Как си, Хенри? — обади му се тя тихо.

— Добре, мис Лангриш! — вдигна ръка той. — Видях Фрица да жужи над Пимлико и се сетих за вас. Държа ви на нокти, нали?

— Само малко. Нещо стана ли тук?

— Всичко е съвсем спокойно.

— Е, това и искаме, нали така? Лека нощ.

— Лека нощ, мис Лангриш. Все пак си сложете тапите за уши, за всеки случай.

— Добре.

Кей продължи все така бързо към Ратбоун плейс. Само в началото на уличката с някогашните конюшни тя забави ход — защото имаше таен, но упорит страх, че някой ден ще се върне и ще види, че къщата е била бомбардирана и е в пламъци или руини. Но всичко беше наред. Нейният апартамент се намираше в глухия далечен край на двора, над гаража и до склада за стоки, и тя трябваше да се качи по едни дървени стълби, за да стигне до вратата си. На върха на стълбите Кей спря и свали сакото и обувките си, отключи вратата с големия ключ и тихо влезе вътре. Отиде в дневната стая и включи нощната лампа, после се промъкна на пръсти до вратата на спалнята и леко я отвори. На светлината на лампата тя едва можа да види леглото и спящата в него фигура — разперените ръце, оплетената коса, една пета, изскочила изпод завивките.

Кей бутна още малко вратата, отиде до леглото и клекна до него. Хелън се размърда и отвори очи — не напълно будна, но достатъчно, за да вземе ръцете й и да я целуне.

— Здравей — каза тя със сънлив глас.

— Здравей — прошепна Кей.

— Колко е часът?

— Ужасно късно. Или ужасно рано, не знам кое от двете. Тук ли беше през цялото време? Не ходи ли в бомбоубежището? — Хелън поклати отрицателно глава. — Бих искала да ходиш.

— Там не ми харесва, Кей. — Тя докосна лицето на Кей, проверявайки за рани. — Ти добре ли си?

— Да — каза Кей, — добре съм. Заспивай сега.

Приглади косата на Хелън настрани от веждите й и се загледа кога зениците зад затворените й клепачи ще спрат да се движат. Усети как в гърдите й се надигат мощни чувства и за момент почти се уплаши от силата им. Защото си помисли за парчетата от човешки тела, които трябваше да събират тази нощ с Коул от градината на Съдърланд стрийт, и изведнъж усети цялата чудовищност на случилото се, както не я беше почувствала тогава — страшната мекота на човешката плът, крехките кости, ужасно тънките шии, китки и стави от пръсти… Струваше й се чудо, че се е върнала от тази ужасия до едно тяло, което беше толкова гъвкаво, топло, красиво и без всякакви белези.

Кей продължи да гледа Хелън още една минута, докато се увери, че тя отново е заспала, после се изправи, затъкна завивките около раменете й и отново нежно я целуна. След това затвори вратата на спалнята толкова леко, колкото я беше и отворила, и се върна в дневната. Дръпна вратовръзката и разкопча яката си. Когато разтри врата си, усети по пръстите си мръсотия.

До една от стените на дневната имаше малък шкаф за книги, зад които бе скрита бутилка уиски. Кей си взе чаша и измъкна бутилката. После запали цигара и седна.

Тя се чувстваше чудесно така за една-две минути. Но после уискито започна да се плиска в чашата й, когато я повдигаше към устните си, а пепелта от цигарата падаше по пръстите й. Тя беше започнала да трепери. Това й се случваше понякога. Скоро започна да трепери толкова силно, че едва успяваше да задържи цигарата в устата си и да отпива от уискито. Сякаш някакъв призрачен експрес минаваше през нея. Тя знаеше, че не може да направи нищо, освен да остави влака да отмине с тракане нататък, с всичките си вагони и купета… Но уискито й беше от полза. Накрая тя се успокои достатъчно, за да седне по-спокойно и да допуши цигарата си. Когато се успокоеше напълно и беше сигурна, че експресът няма да се върне, щеше да си легне. Можеше и да не заспи един-два часа. Вместо това щеше да лежи и да слуша равномерното дишане на Хелън в тъмнината. Можеше да сложи пръсти на китката й и да почувства чудотворното туп-туп-туп на нейния пулс.

 

 

Невероятно беше какво спокойствие можеше да се възцари в затвора по това време на нощта. Това беше направо фантастично, като си помислиш колко много мъже (триста само в отделението на Дънкан) лежаха в него толкова тихо и без никакъв шум. И все пак Дънкан винаги се будеше по това време — сякаш когато във въздуха на това място бъдеше достигната определена степен на неподвижност, тя му въздействаше като някакъв звук или вибрация.

Той беше вече буден. Лежеше на койката си по гръб с ръце зад тила и гледаше в черната сянка, хвърляна от койката на Фрейзър един метър над главата му. Дънкан се чувстваше с ясен разсъдък и напълно спокоен, облекчен от товара на едно ужасно бреме — сега, когато денят за свиждания бе отминал и той беше успял да издържи посещението на баща си без спорове и обиди, истерии или глупашко държане. Имаше цял месец до следващия ден за свиждания. А един месец в затвора е цяла вечност. Един месец в затвора е като улица, обгърната от мъгла — можеш да видиш достатъчно ясно нещата, които са близо до теб, но останалото е потънало в сивота, размито и бездънно.

„Колко си се променил!“, каза си Дънкан. Защото той беше свикнал да размишлява над всички малки подробности от посещенията на баща си дни наред. Лежеше измъчен, виждаше пред себе си лицето му и чуваше гласа му — както и своя собствен, — като някакъв откачен оператор в киното, който пуска отново и отново един и същ филм. Или пък съставяше наум налудничави писма, в които казваше на баща си да не идва повече. Един път отметна завивките, скочи от койката, седна на масата и наистина — в почти пълната тъмнина — започна да пише писмо на Вив. Пишеше трескаво с парче молив върху лист хартия, откъснат от гърба на една книга от библиотеката, и когато на следващата сутрин погледна какво е написал, му заприлича на работа на лунатик — редовете се припокриваха, еднакви мисли и фрази се появяваха отново и отново: „Мръсотията на това място… Не мога да я опиша… Страхувам се, Вив… мръсотията… страхувам се…“ Тогава му наложиха дисциплинарно наказание за увреждане на книгата.

Той се обърна на една страна, не желаейки да си спомня за това.

Луната беше залязла, но звездите продължаваха да греят. Той и Фрейзър бяха махнали маскировъчното покритие и прозорецът — съставен от малки грозни пана — хвърляше интересна сянка на пода. Дънкан беше открил, че ако се вгледа внимателно, можеше да забележи как тя се движи, а като извиеше главата си в един неудобен ъгъл, би могъл да погледне нагоре, тъй както е легнал, и да види звездите, луната и избухващия от време на време оръдеен огън. Светлините те караха да потреперваш. Килията и без това беше студена. Ниско в тухлената стена, под прозореца, имаше отдушник, покрит със стара викторианска решетка — той трябваше да пръска топлина, но въздухът, който се издигаше по него, беше винаги леден. Дънкан носеше затворническата си пижама, жилетка и чорапи. Останалите дрехи — ризата, куртката, панталоните и наметалото — беше сложил върху одеялата, с които се бе покрил, за допълнителна топлина.

На койката отгоре Фрейзър бе направил същото. Но той се беше размърдал в съня си и наметалото или ризата му висеше леко от едната страна. Фрейзър беше също разперил ръка и пръстите му се показваха над ръба на койката — дълги и тъмни като краката на някой невероятно едър и мускулест паяк. Докато Дънкан гледаше, те мръднаха, сякаш усещайки плячката, изпробваха паяжината… „Не гледай“, каза си Дънкан, защото беше забелязал, че малки, идиотски неща като това можеха да овладеят мислите му през нощта и наистина да го притеснят. Той се обърна на другата страна и се почувства по-добре. Ако сега протегнеше собствената си ръка и докоснеше стената, можеше да усети къде мазилката беше надраскана от мъжете, които бяха лежали тук преди години: „Дж. Б. Декември 1922; Л. С. В. Девет месеца и десет дена 1934“… Датите не бяха достатъчно стари, за да изглеждат наистина антични, но той обичаше да си представя мъжете, които ги бяха оставили, и малките инструменти, които те сигурно бяха използвали — откраднати игли и пирони, парченца счупен порцелан. „Лека ти пръст, Джордж К., страхотен хитрец“ — това го караше да се чуди дали някой затворник е умрял в тази килия, бил е убит или се е самоубил. Един човек беше начертал календар, но беше дал на всеки месец трийсет дена, така че календарът беше почти безполезен. Друг беше написал следните стихове: „Пет самотни години ще крача в килията, ще ми се да беше и жена ми тук“, а под това някой друг беше надраскал „Тя не е за тебе, най-добрият ти приятел я тъпче, ха-ха“.

Дънкан затвори очи. Той се запита кой ли друг беше буден в цялото здание. Може би само пазачите. Можеше да ги чуеш как минават: напред и назад веднъж на всеки час, като фигурките на някой старомоден часовник. Обувките им бяха с меки подметки, но въпреки това металните площадки отекваха под тях — студен, треперещ звук с постоянен ритъм, като пулсирането на ледена кръв. През деня човек рядко го чуваше, може би тогава мястото бе твърде шумно. За Дънкан той беше част от специалната атмосфера на нощта, сякаш породен от неподвижността и мрака. Той чакаше да го чуе отново. В края на краищата това значеше, че още шестдесет минути от присъдата му са минали. Ако той беше единственият, който бодърстваше, тогава тези шестдесет минути, мислеше си Дънкан, принадлежаха изключително на него — те влизаха в неговата касичка и звънваха като монети, пуснати през гърба на порцелановото прасенце. Лош късмет за мъжете, които спяха! Те не получаваха нищо… Но ако някой показваше някакви признаци на живот — кашляше, удряше по вратата си, за да извика пазача, започваше да плаче или вика — Дънкан разделяше минутите с него по равно, по трийсет минути на всеки. Така беше честно.

Това наистина беше глупаво, защото, разбира се, времето ти минава най-бързо, когато спиш, а ако лежиш буден, като Дънкан сега, само правиш нещата по-лоши. Но човек трябваше да има малки тайни, дребни хитринки като тази. Трябваше някак да превърнеш чакането си в нещо по-осезаемо — в някаква работа или пъзел. Всъщност това беше всичко, което трябваше да направиш. То именно беше затворът — не порцеланово прасенце, в края на краищата, а голяма, бавна машина за смилане на времето. Животът ти влизаше в нея и беше смилан вътре на прах.

Дънкан повдигна глава и отново промени позата си, като се завъртя на другата страна. Треперещият звук беше започнал да отеква по площадката и този път пулсът беше толкова слаб, така незабележим, че той разбра, че човекът, който ходеше там, трябва да е г-н Мънди. Защото г-н Мънди беше прекарал в затвора повече от всеки друг пазач и знаеше как да ходи внимателно, без да буди хората. Пулсът се приближи, но се забави като някакво заглъхващо сърцебиене, докато накрая спря напълно. Дънкан затаи дъх. Под вратата на килията му имаше ивица мъглива синя светлина, а в центъра на вратата, на метър и половина от пода — покрита шпионка. Сега ивицата светлина се прекъсна и шпионката за секунда светна, после се затъмни. Г-н Мънди стоеше отвън и гледаше. Защото, както знаеше как да ходи толкова леко, той разбираше също — или поне така казваше — кога някой от неговите хора е притеснен и не може да спи…

Той остана там съвсем неподвижен почти минута. След това попита, много тихо:

— Всичко наред ли е?

Отначало Дънкан не отговори. Страхуваше се да не събуди Фрейзър. Но накрая прошепна:

— Всичко е наред! — А после, като видя, че Фрейзър не се размърда, добави: — Лека нощ.

— Лека нощ — отговори г-н Мънди.

Дънкан затвори очи. След малко чу треперещия пулс да започва отново и да заглъхва нататък. Когато погледна, ивицата светлина под вратата се простираше непрекъсната, а бледнеещият малък кръг на шпионката беше запушен. Той се обърна на другата страна и сложи двете длани под бузата си — като момче в книжка с картинки, което търпеливо чака да заспи.