Джак Хигинс
Мишена — Белият дом (9)

Осма глава

Лондонският квартал Килбърн приютява основно ирландци, както републиканци, така и лоялисти, и човек може да се закълне, че се намира в Белфаст. Протестантските кръчми с ликовете на Уилям и Мери по стените са точно копие на тези в Шанкхил, както републиканските кръчми са като тези на Фолс Роуд.

Дилън, издокаран с черното си яке, шалче и джинси със затъкнат на колана валтер, навлезе в пиянските дебри на втората категория. Това, че вътре ще има такива, които биха го разпознали, едва ли можеше да бъде избегнато, но той реши, че няма да възникнат проблеми. Той все пак беше великият Шон Дилън, живата легенда от ИРА, а колкото до останалото, в най-лошия случай всичко бе само слухове. Но валтерът беше една добра застраховка.

Не научи нищо особено, докато не излезе от „Зеления майстор“ и се спря в един вход, за да запали цигарата си. Там един клошар се бе сгушил зад количката си с вестници и надигаше преполовена бутилка уиски. Казваше се Тод Ахърн. Той избърса устата си с ръкав и се опули срещу Дилън.

— Мили боже, Шон, ти ли си?

— Че кой друг?

Тод вече се бе наквасил порядъчно:

— Нещо голямо ли се готви? Преди малко видях и Бари. Вие двамата да не сте дошли за някой удар?

Дилън се усмихна съзаклятнически:

— Моля ти се, Тод, така ли се говори за такива неща, трябва да си по-дискретен. Джак ще побеснее, ако разбере, че си го видял. Къде по-точно го засече, между другото?

— Беше се запътил към задния вход на „Майкъл Колинс“. Реших, че отива да се види с Лиъм Моран. Тъкмо си бях подкарал количката.

— На никого не казвай за това. — Дилън му подаде банкнота от пет лири. — Почерпи се после за мое здраве.

* * *

Лиъм Моран продължаваше да се занимава със сметките си, когато леко раздвижване на въздуха повдигна книжата, накара го да погледне нагоре и да съзре Дилън, подпрял се на вратата с незапалена цигара в уста.

— Бог да благослови присъстващите.

Моран за малко да се изпусне в гащите:

— Шон, ти ли си?

— Съвсем истински. — Дилън запали цигарата си със старото си зипо. — Разбрах, че наскоро си имал гости, това е бил Джак Бари.

Лиъм успя да докара измъчена усмивка:

— И кой ти ги пробутва тези глупости?

— Можем да го направим по лесния или по мъчния начин, Лиъм — въздъхна Дилън. — Какво искаше той и къде отиде?

— Шон, не ми харесва шегата ти.

Ръката на Дилън намери дръжката на валтера с монтирания заглушител, замахна и мекото на дясното ухо на Моран се пръсна на парчета и шурна кръв.

— Така, наред е капачката на дясното ти коляно. Ще щъкаш с патерици може би цял живот.

— Господи, недей, Шон! — Моран не беше на себе си. — Каза, че искал само да види каква е ситуацията в Лондон напоследък и че минавал оттук на път за Германия.

— Германия друг път — каза Дилън. — Сто процента си има някакво скривалище тук. Къде ли може да е то?

— Че аз откъде ще знам?

— Срамота, язък за капачката — каза Дилън и се прицели.

— Стълбите на Сейнт Джеймс, нагоре от Уапинг. Там има разни жилищни лодки. Неговата се казва „Гризелда“.

— Добро момче. — Шон прибра валтера. — Искаш ли да се върна при тебе?

— Господи, не.

— Тогава си дръж устата затворена. Убеден съм, че познаваш някого, който да ти оправи ухото — каза и излезе.

Той се качи в минито си и набра номера на Фъргюсън:

— Май ударих джакпота.

— Слушам те.

Разказа му последните събития.

— Едва ли е съвпадение, че е дошъл тук — заключи. — Какво искаш да предприема? Да го отстраня ли? От друга страна, можеш да извикаш отряда за борба с тероризма на Скотланд Ярд. Така работата ще заприлича на Третата световна.

— Само това ни липсва. Къде си? — Дилън му каза. — Ще се срещнем на стълбите на Сейнт Джеймс — реши генералът.

— Сигурно се шегуваш.

— Дилън, когато бях на деветнайсет, го бях загазил в Корея и се оправих с петима китайци само с един пистолет. И да знаеш, че не ми е особено интересно да кисна в Министерството на отбраната.

— Миличкият, а какво ще каже Бърнстейн?

— Равенството между половете си има граници, Дилън. Не държа особено да я замесвам в разни отчаяни мисии в дъждовни нощи по Темза, където целта е да се отстрани един от най-злите екземпляри, които ИРА някога е създавала.

— Мислиш ли, че е дошъл за Коен?

— Дилън, преди няколко дни той беше в Ълстър, а сега е тук. Какво друго може да го води насам? Чакай ме на ъгъла на Уапинг Хай стрийт и Чолк Лейн — каза Фъргюсън и затвори телефона.

* * *

Бари паркира форда в една пресечка на края на Чолк Лейн и тръгна към стълбите на Сейнт Джеймс. Вече се бе стъмнило и реката се бе изпълнила с движещи се светлини. Той зави по стария кей и мина покрай два лихтера, които, изглежда, отдавна бяха изоставени.

На края на кея бяха надвиснали два стари крана, а зад тях се виждаха няколко запустели склада. От едната страна имаше само една лодка — „Гризелда“, а от другата бяха четири, като две от тях показваха някакви признаци на живот със светлините си. Те бяха свързани с брега с електрически кабел и тръбопровод.

Бари използваше лодката вече три години, но не бе идвал тук от шест месеца. Всеки път очакваше да намери лодката ограбена, но досега не се бе случвало. От една страна, беше доста забутана, а, от друга — останалите лодки осигуряваха някаква защита.

Той мина по подвижното мостче, намери ключа, скрит над кабината, отвори стоманената врата, влезе вътре и напипа ключа отляво. Лампата освети стълбите, които водеха надолу. Запалиха се и палубните светлини: една на кърмата и една на носа.

Той слезе надолу, където включи още една лампа, която осветяваше самата кабина. Тя беше изненадващо просторна и с люкове от двете страни. Вътре имаше маса, пейки и кухненски бокс в единия край, обзаведен с електрически котлон и мивка. Той напълни чайника и продължи към спалнята.

Постави чантата на леглото и извади тоалетен несесер и картон цигари. Разпечата една кутия, запали и отвори гардероба. Вътре имаше дрехи в найлонови пликове, обувки, нови ризи в оригиналните си опаковки от „Маркс & Спенсър“, бельо, чорапи, всичко, което можеше да му потрябва. Чайникът засвири. Той отиде до бокса, свали го от котлона, седна на масата и се обади в хотел „Дорчестър“ по мобилния си телефон.

— Може ли да говоря със сенатор Коен? — попита той телефонистката.

— Бихте ли ми казали кой го търси, сър?

— Джордж Харисън от американското посолство.

Секунда по-късно Коен вдигна слушалката:

— Господин Харисън?

— Аз съм, малоумнико — изсмя се Бари.

— Джак! — Коен също се засмя. — Къде си?

— Още съм в Ълстър — излъга Бари. — Говорих с Връзката. Той ме запозна с лошите новини, въпреки че гробарите едва ли ще ги нарекат така.

Коен потрепери:

— Трябва ли да обръщаш всичко на шега?

— Както казвахме във Виетнам: ако не разбираш шегата, да не си идвал. Погледни на нещата от добрата им страна. Радваш се на хотелския разкош, убеден съм, че там се грижат за всяка твоя прищявка, и освен това си доста далеч от Ню Йорк.

— Връзката каза, че щял да се погрижи за тази работа. Някаква жена била видяла сметката на Раян, представяш ли си? Пълно безумие!

— Ами, добрата новина е, че след час летя за Ню Йорк. Тъкмо затова реших да ти се обадя. Връзката ме иска там, за да му помогна да разнищи тази бъркотия.

— Сигурно ли е?

Бари вече лъжеше като по мед и масло.

— Тъкмо пътувам към Шанън с колата. Там ще взема самолета за Ню Йорк.

— Дано оправиш нещата.

— Ще те държа в течение. Ще те уведомя къде съм отседнал. Кой е номерът на стаята ти? — Коен му го каза. — Добре. Какво ще правиш довечера?

— Ще остана тук да си почина, утре е големият ден.

— Добре. Всичко хубаво.

Коен затвори телефона и въздъхна от облекчение. Отвори бутилката превъзходно шампанско и си наля. Ако някой можеше да се оправи с тази ситуация, това беше Бари.

* * *

Бари се спря на един черен костюм, шит по поръчка, бяла риза и раирана вратовръзка. Постави ги на леглото, върна се в бокса, затопли наново водата в чайника и си направи кафе. Взе чашата, качи се на палубата и се облегна на перилата да обмисли ситуацията.

Как точно да свърши работата беше големият въпрос. Проникването в „Дорчестър“ не беше проблем. Все пак щеше да се издокара като рекламен агент на някое уиски, а и имаше номера на стаята на Коен. Трябваше само да почука на вратата му, да го гръмне и да се изнесе. Ако поставеше на вратата табелката „Не ме безпокойте“, щяха да намерят трупа часове по-късно, може би едва на сутринта.

Изведнъж бе обзет от силно въодушевление и слезе долу. Съблече якето си, напъха браунинга в колана и отново постави чайника на котлона. Прегледа дрехите, извади ризата и я разгъна. Чайникът засвири, но той реши да не пие повече кафе. Намери бутилка скоч в един шкаф, наля си в пластмасова чашка и отново се качи на палубата.

Беше започнало да вали, капките се стрелкаха като сребърни копия през лъчите на палубните светлини, той застана под леко оръфаната тента и пое с пълни гърди влажния речен въздух. Обзе го носталгия по нещо, което даже не разбираше. Чу се рязко, но тихо изкашляне и той се обърна, а ръката му се плъзна към дръжката на браунинга.

Някакъв човек беше застанал на края на подвижното мостче, държеше чадър и се усмихваше:

— Не сме се срещали досега, но се казвам Фъргюсън.

* * *

Дилън чакаше в минито си на ъгъла на Уапинг Хай стрийт и Чолк Лейн и се оглеждаше за даймлера. Затова толкова се втрещи, когато едно черно такси спря наблизо, а от него слезе Фъргюсън и плати на шофьора. Той носеше чадър, но не си направи труда да го разтвори, а избърза до колата на Дилън и се качи.

— Гадно време.

— Ти и такси? Не може да бъде. Сигурно е било на държавна сметка.

— Прекаляваш, Дилън. Някакъв план?

— Съвсем никакъв. Носиш ли?

— Тъп въпрос — отбеляза Фъргюсън и извади стар автоматичен „Смит & Уесън“, трийсет и осми калибър. — Нося и това — допълни Фъргюсън и измъкна белезници от джоба си.

— Високо се целиш, старче.

— Добре, няма какво да чакаме повече. — Генералът слезе от колата и вдигна чадъра си.

Тръгнаха по Чолк Лейн един до друг под чадъра на генерала. Стигнаха до складовете и застанаха във входа на един от тях.

— От тази страна има една лодка, от другата са четири — прошепна Фъргюсън. — Единичната и две от другите светят. Коя е нашата?

Дилън бръкна в джоба си и извади малък бинокъл:

— За нощно виждане е, какво ли не измислят учените напоследък? — Нагласи фокуса върху най-близката лодка и го подаде на Фъргюсън. — Виж за какво става дума.

Фъргюсън насочи бинокъла към лодката и откри, че може да я разгледа в пълни подробности въпреки зеленикавия оттенък. На кърмата ясно се четеше надписът „Гризелда“.

— Страхотно. Тая джаджа щеше да ми върши чудна работа в окопите в Корея. Какво предлагаш?

— Не си падам по сложните заключения. Лампата свети, значи Бари е вътре.

— Е, и?

Дилън отново разгледа „Гризелда“:

— Едва ли ще постигнем нещо, като се качим на борда и се развикаме: „Излез с вдигнати ръце“. Но забелязах, че на кърмата има люк.

— Има, да, но искам да отбележа, че така може да се вдигне доста шум, Дилън. При отварянето на люка, искам да кажа, а и може да е заключен отвътре.

— Генерале, трябва да се подхожда с повече оптимизъм. Аз ще се пробвам, а ти ме чакай тук.

— О, така ли, гледаме да не излагаме старчето на риск?

Дилън не си направи труда да отговори, а само му подаде бинокъла и потъна в мрака зад стената на склада. Фъргюсън вдигна прибора до очите си и видя как Дилън се промъкна над парапета на кърмата, отвори люка и се шмугна вътре.

Тъкмо свали бинокъла и Джак Бари изникна на палубата. Той го разгледа добре, видя чашата в ръката му и дръжката на браунинга, стърчаща от колана. Фъргюсън си представи как Дилън се мъчи долу да се оправи в напълно непознатата обстановка и взе решение. Прибра бинокъла в джоба си, извади пистолета и го скри зад гърба си. Отиде до подвижното мостче и застана там с високо вдигнат чадър.

— Не сме се срещали досега, но се казвам Фъргюсън.

* * *

Фъргюсън тръгна по мостчето, а в лявата му ръка се показа неговият „Смит & Уесън“.

Уайът Ърп, великият американски шериф, веднъж казал, че дължи репутацията си на стрелец на един млад каубой, който се опитал да го застреля в гръб от петдесет крачки една нощ в Додж Сити. Ърп се обърнал и стрелял, без да се прицелва, и избил пистолета от ръцете на момчето, било чист късмет.

Джак Бари сега изпълни същия номер: грабна браунинга от колана, стреля от хълбок и изби пистолета от ръката на Фъргюсън. Дилън, който се бе вмъкнал през люка на банята и чу гласа на шефа си, извади своя валтер, втурна се през кухнята и салона и скочи право върху Бари в момента, в който Фъргюсън падаше на палубата.

Дилън заби валтера в гърба на Бари.

— Хвърли го, Джак, иначе гръбнакът ти ще стане на две.

Бари замръзна.

— Шон, пак ли ти?

Фъргюсън стана.

— Добре ли си, генерале? — поинтересува се Дилън.

— Това е само драскотина. — Той стискаше ранената си китка. — Нищо ми няма.

Бари се наведе и постави браунинга си на палубата. После, докато се изправяше, заби десния си лакът в лицето на Шон и се извъртя настрани, за да избегне инстинктивния му изстрел. Дилън пусна валтера, сграбчи Бари и двамата поведоха яростна борба. Бари се препъна назад и те се преметнаха през перилото все още вкопчени един в друг.

Водата беше ледена, шокът ги вкочани до мозъка, а течението яростно ги заблъска. Дилън отблъсна Бари далеч от себе си. Когато изплува, усети как се удари в котвената верига на кърмата и я сграбчи. Обърна глава и видя как течението отнася Бари.

— Да пукнеш дано! — извика той и изчезна.

Дилън се изтегли по веригата до другата страна на „Гризелда“, хвана се за един метален обръч, закачен на стената на кея.

— Дилън? — извика Фъргюсън.

— Тук съм. — Той се изтегли към близката стълба, качи се и седна на кея. От него се стичаше вода.

— Мислиш ли, че си отиде? — попита Фъргюсън.

— Да, по надолу по реката. Ще свидетелствам, че си е отишъл само след като лично го гръмна между очите от упор, иначе не.

— А сега какво?

— Нека да слезем долу. Мокър съм до кости и малко сухи дрехи няма да са ми излишни.

В банята Дилън се съблече и се подсуши. В спалнята намери бельо, джинси и един възголемичък пуловер. После отиде при Фъргюсън в салона.

— Страхотно. — Той кимна към черния костюм, бялата риза и вратовръзката. — Ако ще се моташ из някой тузарски хотел като „Дорчестър“, никой няма да те спре с тези дрехи.

— Значи смяташ, че не е на дъното на Темза?

— Не, по-скоро вече е на отсрещния бряг, но сто процента няма да се появи в „Дорчестър“. Все пак не е толкова голям патриот, едва ли му се иска да влезе в някой британски пандиз. Дойде, видя и се провали.

— Знам. Но тази работа е доста странна, Дилън. Когато ми се обади, че той е тук, казах, че сто процента е заради Коен. Нищо друго не ми хрумна, което да го накара да дойде тук от Ълстър. Но защо? Бари е шефът на „Синовете на Ерин“. Защо му е да елиминира последния член на нюйоркския клон?

— Защото Коен е точно това. Той е проблем както за теб, така и за президента. Може би се е превърнал в проблем и за Връзката.

Фъргюсън изведнъж се оживи:

— Момчето ми, понякога демонстрираш невероятната способност да заковеш пирона с един удар. Хайде да тръгваме.

— Ами лодката? — попита Дилън.

— Където и да отиде, ако още е между живите, няма да се върне тук. Само изключи лампите. Утре ще пратя хора да я прегледат основно.

* * *

Но Фъргюсън грешеше. Бари изплува при стълбите на Сейнт Джеймс. Изтегли се горе и пое към кея. Лодката още светеше. Той приклекна в тъмнината, мокър и премръзнал. Не след дълго осветлението долу изгасна, а Фъргюсън и Дилън изникнаха на палубата. Палубните светлини също изгаснаха, а те двамата се изкачиха по мостчето и си тръгнаха.

Когато гласовете им заглъхнаха, той притича до лодката, слезе долу и припряно се съблече. Подсуши се и си сложи чисти дрехи. Навлече и якето си и откри, че мобилният му телефон все още е в джоба му. Наведе се под една от пейките, вдигна една дъска от пода, порови вътре и извади револвер „Смит & Уесън“. Пъхна го в джоба и излезе, след като изгаси лампата.

Тръгна си в дъжда, а настроението му не само че не беше лошо, ами той даже се смееше на глас. Гадно копеленце си беше Дилън, но се радваше, че след толкова години можеше да свърже името на Фъргюсън с някакво лице. Всичко беше игра в края на краищата. Добре разбираше този факт, разбираха го и Дилън, и Фъргюсън, но можеше ли да се каже същото и за Връзката? Стигна до форда, качи се и запали.

* * *

Дилън паркира до апартамента на Фъргюсън на Кавендиш Скуеър:

— Изглежда, няма защо да се притесняваме за Коен до края на визитата му.

— Откъде си толкова сигурен?

— Нашият Джак не се изживява като самурай, така че едва ли има намерение да се самоубива. Знае, че сме по петите му, и ако е бил тук заради Коен, вече е изчезнал.

— Защо „ако“?

— Да почакаме и ще видим.

— Ами твоята тайнствена убийца?

— Ако почакаме и това ще видим.

Фъргюсън кимна:

— В девет в моя кабинет — каза и излезе.

— Чарлс — Дилън бе подал глава през прозореца, — ще си прегледаш китката, нали? Няма нужда да проявяваш британския си стоицизъм.

— Спокойно, Шон — усмихна се Фъргюсън. — Не съм си загубил ума. Сега да те няма.

Дилън запали двигателя и потегли.

* * *

Времето стана още по-ужасно, докато Бари излизаше от Лондон. Валеше проливен дъжд. Въпреки това по някаква причина той все още се чувстваше доста въодушевен, когато спря на магистралата пред „Литъл Чеф“, изяде една стабилна английска закуска и си купи половинка скоч в магазинчето.

По пътя за Раундхей изпи около четвърт от бутилката. Там беше тихо и тъмно, светеше само в хангара. Паркира форда до чийфтъна и намери Дохърти да чете вестник на едно столче.

— Добре ли мина, Джак?

— Не е твоя работа. Само ме измъкни оттук. Можеш ли да го направиш?

— Нямаш проблеми.

Десет минути по-късно чийфтънът се издигна в нощното небе, а Бари седна отзад, отвори бутилката уиски и отпи. След това взе телефона си и се обади на Връзката.

— Бари е.

— Къде си?

— Прибирам се от Англия към Ирландия с малко самолетче, и то само защото имах луд късмет.

— Разказвай.

Той това и направи.

— Откъде могат да знаят за лодката ти, за бога? — попита Торнтън.

— Нямам представа. Само знам, че те знаеха и че имах луд късмет да се измъкна.

— Ами Коен?

— Коен го оставям на съдбата — каза и затвори.