— Хари Паркър проверява записите от охранителните камери на къщите около тази на Коен по алеята, в която са станали убийствата, описани от Уайли. Мислим, че има шанс жената да е заснета на тях и ти да я разпознаеш.

— Аз мога да разпозная физиономията й, но това не означава, че знам коя е.

— Знам, но какво друго ни остава?

Алис Куормби надникна в кабинета.

— Хари Паркър е на телефона. Можеш ли да говориш?

Блейк вдигна слушалката.

— Хари? Как вървят нещата?

— Лошо, Блейк. Проверих записите от охранителните камери. Само три камери са били насочени по това време към улицата и алеята. На всичките обаче записите от интересуващия ни ден вече са изтрити. Няма никаква полза.

— Лошо наистина — отвърна Блейк. — Е, нищо, благодаря ти, Хари. Ако ти хрумне нещо друго, обади ми се. Аз ще те потърся скоро — каза той и затвори.

— Отново задънена улица? — попита Дилън.

— Боя се, че да.

— Значи напразно съм летял дотук?

— Изглежда. Извинявай, Шон. Поне ще можем да се позабавляваме, докато си тук. Един много важен поддръжник на президента, Чад Лутър, организира парти в Лонг Айлънд тази вечер. Чел ли си „Великият Гетсби“ на Фицджералд? Любимият роман на Лутър. Той има имение като това на Гетсби — с китни поляни чак до морския бряг. Ако си важна клечка, непременно си в списъка на гостите.

— И ако си най-големият никаквец, пак си в списъка, нали? Ако имаш халка на носа и свириш на китара, пак си в списъка.

— Както винаги си много близо до истината, приятелю. Затова Сикрет Сървис ще имат големи главоболия с охраната. — Блейк взе няколко листа и ги вдигна във въздуха. — Дори на мен са поръчали да прегледам списъка с гостите.

— Какво ще търсиш? Араби с бели чаршафи на главите?

— Не е смешно. Президентът ще долети с един от гълфстриймите. За хората от охраната ще има хеликоптер. Ние с теб сме сред тях.

— Поласкан съм.

На вратата се почука и отново се показа Алис.

— Кафе или чай?

— Не, благодаря. Какво става с… онова, за което говорихме?

— Още ровим.

— Ровим? — повтори Дилън, след като тя излезе.

Джонсън се поколеба, преди да отговори:

— Какво пък, майната му. Сигурен съм, че Хана знае всичко за това. Става въпрос за специална компютърна програма, която се нарича „Синод“. Хиляди разговори минават през нея, милиони думи. Само вкарваш име и вместо да прослушваш всичките, компютърът сам ти ги подбира. После само чуваш разговора, който ти е необходим.

— Леле-мале. И работи ли? — попита Дилън.

— Помниш ли Патерсън? Хванахме го с помощта на „Синод“.

— И кое име вкарахте?

— Джак Бари.

— Значи търсите кой е Връзката?

— Да.

— Тия научни технологии. Скоро хората като мен и теб ще станат ненужни.

Телефонът иззвъня и Блейк вдигна.

— Здравейте, генерале. Как сте? — Той се намръщи. — Разбира се, тук е. — Подаде слушалката на Дилън. — Фъргюсън е. Иска да говори с теб.

— Господин генерал? — каза Дилън.

— Имам потресаващи новини за теб. Слушай ме внимателно.

Няколко минути по-късно Дилън бавно затвори умислен.

— Лоши новини? — попита Блейк.

— Току-що ми каза, че подозира коя е мистериозната жена.

— Кажи ми, за бога! — Дилън му каза за Хелън Ланг. Блейк поклати глава. — Срещал съм се нея. Невероятна дама. Но фактите, уви, са неумолими. Тази ужасна история в Ълстър наистина ли е станала?

— Така изглежда. — Дилън удари с юмрук по бюрото. Проклетият Джак Бари — да гори в Ада дано.

— Лейди Хелън Ланг. — Блейк свъси поглед. Я чакай малко. — Той взе списъка с гостите за партито на Лутър. — Знаех си. Ето я, гост на партито довечера.

— Е, и?

— Ами ние така или иначе също щяхме да ходим.

— Ще кажеш на президента?

— Какво да правя? Ако генералът е прав, тя е убила няколко души.

— Аз пък току-що си спомних нещо. Онзи прием в „Дорчестър“, на който дойде Коен и след това полетя от балкона, Форума за ирландски мир?

— Какво за него?

— Хелън Ланг също беше там. Побъбрих си с нея. Чудесна жена, Блейк. Знаех, че синът й е загинал в Ълстър, но не и ужасните подробности.

— По всичко личи, че тя ги знае.

— Което обяснява доста неща. — Дилън стана, запали си цигара и закрачи напред-назад из кабинета. — Имаше нещо в нея, което ми направи впечатление още по време на погребението. Не ме разбирай неправилно. Хареса ми от пръв поглед, но винаги изпитвах някакво неудобство.

Блейк кимна.

— По-добре да говоря с президента. — Той вдигна телефона и се обади на горния стаж, в Овалния кабинет. — Блейк Джонсън е. Искам да говоря с президента… Ясно. — Затвори. — Вече е заминал за Лонг Айлънд. — Помисли за миг. — Имаме време. Предпочитам да му го кажа лично.

Вратата отново се отвори и този път Алис беше развълнувана.

— „Синод“ откри нещо. Господи, никак няма да ви хареса. Извади ни разговорите до Джак Бари от последните няколко дни. По-добре веднага елате в аудиозалата.

Седяха в малкото и тясно помещение. До тях се въртяха огромните ролки със записи. Слушаха последния разговор между Връзката и Бари.

— Лейди Хелън Ланг. Ще бъде гост на тузарско парти утре вечерта в Лонг Айлънд. Затова не я търси у дома.

— Мога да почакам. Не се притеснявай. Тя вече е в историята.

Компютърът избръмча и се изключи.

— Кой би повярвал? — каза Алис.

— Да не би да знаете кой разговаря с Бари? — попита Дилън.

— О, да — отвърна Блейк. — Началникът на кабинета на президента. Хенри Торнтън.

На Дилън му трябваха няколко секунди да приеме информацията.

— Президентът направо ще се шашне, като разбере с какво се е занимавало копелето.

— Дяволски си прав. — Блейк се обърна към Алис: — Провери какво ни е известно за него. Разрови биографията му, намери някакъв повод. — Той си погледна часовника. — Имам да свърша още някои неща. Запази места за мен и Дилън на хеликоптера за Лонг Айлънд, който излита след два часа.

— Веднага ще го направя.

Тя излезе и Дилън каза:

— Лоша работа, Блейк, много лоша.

— Направо съм бесен, ненавиждам предателството.

— А Фъргюсън?

Блейк помисли и кимна.

— На теб ти имам доверие, Дилън. На Фъргюсън също. Но това не бива да го чува министър-председателят. От президента зависи какво ще реши.

В кабинета си в Министерството на отбраната Фъргюсън слушаше какво му казваха по телефона. Лицето му беше сурово.

— Сега всичко е в ръцете на Блейк и на президента — каза той. — Доволен съм, че си там в този момент. Разбира се, потресен съм от самоличността на предателя. Много бих искал да изкарам копелето навън и да го застрелям. От друга страна, ще бъда откровен с теб, Шон. Познаваме се от доста време… Лейди Хелън Ланг е моя много добра и скъпа приятелка.

— Не е необходимо да идвате и вие, генерале. Аз ще направя каквото е по силите ми.

— Благодаря ти, Шон.

Гълфстриймът кацна в Уест Хамптън. Лейди Хелън и Хедли слязоха и бяха придружени без много шум. Тя се беше преоблякла в самолета и сега носеше вечерен тоалет от черна коприна — рокля и сако. Хедли беше облечен в сива униформа. Беше малко след пет часа.

— Коктейлът започва в шест — каза тя. — Лимузината готова ли е?

— Разбира се.

— Кажи на капитан Франк, че на връщане искам да резервирам място за излитане оттук за не по-късно от десет часа.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно. Погрижи се.

Хедли се отдалечи и я остави във ВИП салона за пристигнали гости. Тя извади мобилния телефон и набра номера на Бари.

— Здравей Бари, отново съм аз.

— Да, аз пък знам коя си, кучко. Дори знам къде си в момента — в Лонг Айлънд.

— Боже мой, добре си информиран.

— Всичко се връща, лейди Хелън Ланг. Знам адреса ти в Лондон и в Норфолк. Това, което сторих на сина ти, е нищо пред ужаса, който те чака.

— Леле, господин Бари, доста си се разгорещил. Не е полезно за сърцето — отвърна тя и затвори.

Чад Лутър беше започнал жизнения си път в Чарлсвил, Тексас. Беше трето от шест деца на фермер, който беше голям неудачник по рождение. Пет от шестте деца бяха починали, а бащата се беше пропил от мъка и потънал в апатия. Чад беше призован в армията и изкара две години във Виетнам. Там разбра, че е от тези, които винаги оцеляват. Щом се върна у дома, баща му беше починал, а майка му беше на смъртно легло. От тях наследи близо хиляда и седемстотин декара ниви, станали напълно непригодни по това време. Непригодни, докато наблизо не откриха нефт. Големите компании започнаха да се надпреварват да се пазарят с Чад и той сключи с тях сделка за десет милиона долара. Тези десет милиона днес беше умножил в осемстотин милиона — петрол, строителство, увеселителни паркове. Сега Лутър беше сред най-богатите и знатни люде, като често му правеха компания силните на деня, включително и президентът.

Особено се гордееше с къщата си на Коуг. Тя представляваше великолепно имение с морави чак до морето, заливче с пристан за яхтата му и за големия брой скутери и моторници. Целият елит се струпваше тук, когато кадифеният мрак се спуснеше над имението. Прозорците блясваха с ярки светлини, разнасяше се силна музика. Всеки, който имаше солидна тежест в обществото, се чувстваше задължен да присъства на партитата. Но както Дилън отбеляза, дори и да си някоя посредствена звезда от шоубизнеса, пак си добре дошъл.

Лутър, сияещ във фрака от синьо кадифе, поздрави президента и Хенри Торнтън:

— За мен е голямо удоволствие, господин президент.

— И на мен ми е приятно, Чад.

— Приготвихме апартамент за вас на първия етаж. — Лутър ги поведе из имението, а отзад ги следваше Кланси Смит. Дневната беше превъзходна, с камина и дървена облицовка на стените. Големи френски прозорци гледаха към морето. Президентът излезе на терасата. Водата беше много близо.

— Много хубаво.

— Ще чакам да се видим довечера, господин президент.

— За мен ще е удоволствие.

Лутър излезе и Джейк Казалет се обърна към началника на кабинета:

— Какво ли не се налага да правя в името на Америка.

Хеликоптерът кацна на летището в Уест Хамптън. Там Блейк и Дилън ги чакаше лимузина. В същото време Хелън Ланг пристигаше в имението в разкошен линкълн, управляван от Хедли. Тя излезе от колата, пооправи полата си и застана пред шофьора.

— Как мислиш, ще мина ли?

— Както винаги. — Той носеше пластмасов диск, който им беше изпратен, за да потвърдят при пристигането самоличността си.

— Ще се видим после тогава.

Тя се качи по стълбите до отворената врата, където пътя й препречиха двама служители от Сикрет Сървис.

— Поканата ви, госпожо?

Тя отвори чантата и кръвта й замръзна, когато пръстите й докоснаха пистолета. Господи, колко глупаво беше от нейна страна! Как изобщо очакваше да прекара оръжието през охраната? Всеки момент щяха да претърсят чантата й и тогава какво щеше да прави? Застина така, с ръка в чантата, в продължение сякаш на цяла вечност. На практика обаче бяха минали само няколко секунди, когато от тълпата излезе Чад Лутър.

— Не ставате глупави. Тази жена не трябва да показва поканата си. Мое скъпо момиче. — Той я целуна по бузата. Изглеждаш както винаги превъзходно. Сложих те в списъка за вечерята заедно с мен и президента на една маса.

— Винаги си бил много мил, Чад.

— Не е проблем с човек като теб. Ела, искам да те запозная с една особа. — Мъжете от Сикрет Сървис се опитаха да се противят, но преди да успеят да кажат каквото и да е, Лутър вече я беше отвел със себе си вътре.

Тя се усмихна, взе си чаша шампанско от минаващ покрай нея сервитьор и се сля с гостите.

Дилън и Блейк пристигнаха малко по-късно, тръгнаха из тълпата и видяха, че президентът е заобиколен от много хора.

— Няма начин да говориш с него точно в момента — каза Дилън.

— Има време.

На стената до вратата беше залепен планът на местата на гостите в залата за вечеря. Дилън го погледна.

— Колко жалко, нас ни няма сред вечерящите.

— Такъв е животът — отвърна Блейк. — Трябва да свърша някои неща. Дръж под око нашите хора — каза той и се отдалечи.

Дилън си запали цигара и си взе чаша шампанско, след което излезе в градината. Навън беше студено и влажно, неколцина от гостите се разхождаха наоколо. Застана до парапета, когато по стълбите към него се изкачи Хелън Ланг и се усмихна.

— О, това сте вие, господин Дилън.

— Имаме навика да се натъкваме един на друг. Искате ли нещо за пиене?

— Една цигара ми е достатъчна.

— Заповядайте. — Той извади сребърната си табакера и Хелън си взе цигара.

— Какво ви води насам, господин Дилън?

— Може би същото, което и вас, лейди Хелън. Мисля, че имаме нещо общо. Една връзка с Белия дом?

Даде й огънче със старата си запалка зипо. Изражението на лицето й изобщо не се промени.

— Колко интересно — отвърна само.

— Всичко свърши — предупреди я той. — Не знам какво възнамерявате да правите, но вече всичко свърши…

Преди да продължи, тя се усмихна — онази усмивка, която преобърна сърцето му.

— Глупости, приятелю, нищо не е свършило, докато аз не реша. — Отново се усмихна. — Бедни ми господин Дилън, вие убивате, без да ви мигне окото, и в същото време сте толкова добър човек. — След тези думи тя се обърна и тръгна по пътя си.

* * *

Чад Лутър съумя да отнеме Казалет от плътно обкръжилите го почитатели.

— Президентът се нуждае от почивка преди вечерята, дами и господа. Моля ви.

— Благодаря ти, Чад — каза президентът, когато се отдалечиха. Кланси Смит ги следваше.

Лутър ги отведе отново в дневната.

— Банята е тук, господин президент, а ако ви се пие нещо, ще намерите всичко необходимо тук. — Милионерът отвори дървен панел в стената и оттам се показа великолепен огледален бар.

— Чад, както винаги ти си идеален домакин.

— Сега ще ви оставя.

Лутър излезе и Кланси Смит отиде в кабинета, и огледа набързо. Провери банята, после отвори френските прозорци към терасата и отново ги затвори.

— Кланси, ти си като някаква хрътка — никога не спираш да душиш — каза Казалет.

— Нали затова ми се плаща, господин президент. В градината има служители на Сикрет Сървис. И аз ще бъда отвън. — Той излезе в коридора и затвори вратата.

Казалет отиде до бара. Чудеше се какво да избере. Първо взе бутилка шотландско уиски, но промени мнението си. По-добре засега да не пие. В края на краищата нощта щеше да е дълга. Вместо това взе кутия цигари „Марлборо“ и извади една. Да вървят по дяволите, имаше един порок и той беше пушенето. Запали си цигарата и отвори прозорците.

На небето грееше идеален полумесец, току-що беше спряло да вали. Тази част от къщата се намираше много близо до морето. Имаше морава, борови дървета и залив, който почти беше обкръжен от суша. Там беше закотвена една къща на вода, имаше дървен пристан и една доста бърза луксозна моторница. Двама души се разхождаха наоколо.

Наистина всичко беше много приятно. Пое си дълбоко дъх и в този момент един мил и спокоен глас каза:

— Дали не бихте могли да ми дадете огънче?

Обърна се и видя как Хелън Ланг излезе от храстите и се заизкачва по стълбите към него.

Тя мина през градината, странно натъжена, сякаш беше дошъл краят на света. Нов пристъп я беше оставил бездиханна и я беше принудил да седне на пейката, за да си отдъхне. Беше взела две ханчета и почака, докато й премине.

Мислеше за Казалет. Трябваше да го стори сега, преди да е станало твърде късно. За миг се поколеба, изненадана от своята нерешителност. Президентът беше добър човек, герой от богата и влиятелна фамилия, който се беше отървал от войната във Виетнам и въпреки това беше избрал военната служба и беше награждаван многократно. Човек, който беше станал добър президент, неопетнен от мръсотията на властта. Човек, който години наред се беше грижил за жена си, умираща бавно от левкемия. Добър човек. Но Питър също беше добър човек. А времето беше прекалено малко.

Тя стана, тръгна по пътеката, която водеше към задната част на сградата. Видя, че френските прозорци са отворени, и погледна нагоре. На терасата стоеше Казалет. Поколеба се, след което отвори чантата и пръстите й отново погалиха колта, когато извади сребърната си табакера.

— Дали не бихте могли да ми дадете огънче?

— Разбира се. — Президентът слезе по стълбите и протегна запалката.

Тя го хвана за китката.

— Колко интересно. Стар патрон от пушка „Лий Енфилд“.

— Сувенир от Виетнам. Но как познахте, че е от „Лий Енфилд“?

— Съпругът ми беше полковник в британската армия. Имаше такива. Сигурно не си спомняте за мен. Само веднъж сме се срещали на един прием в Бостън. Казвам се лейди Хелън Ланг.

Той се усмихна топло.

— Ама, разбира се. Баща ми имаше общ бизнес с вашия в Бостън в миналото. Доколкото си спомням, вие се омъжихте за английски баронет.

— За сър Роджър Ланг.

— Той с вас ли е тук?

— О, не, той почина преди две години. Единственият ни син беше убит по време на военната си служба в Северна Ирландия, а съпругът ми и без това беше доста стар и с крехко здраве. Шокът беше прекалено голям за него и го довърши.

— Моите съболезнования, много съжалявам.

— Благодаря ви.

Когато отвори уста и понечи да продължи, той незнайно защо я хвана за ръката. В това време на вратата на кабинета се почука.

— Извинете ме — каза президентът и се качи по стълбите. Когато стигна терасата, се спря за миг и се поколеба, но тя вече беше изчезнала, сякаш изобщо не се беше появявала.

Дилън и Блейк стояха в ъгъла на препълнената бална зала, когато мобилният телефон на Блейк иззвъня. Беше Алис Куормби.

— Проверих биографията на Торнтън, шефе. Боже, май си имаме работа с човека-чудо. Чуйте това.

В продължение на няколко минути тя му изложи информацията. Лицето на Блейк остана спокойно и безизразно. Накрая каза:

— Благодаря ти, Алис, ти си истински ангел.

— Нещо важно ли? — попита го Дилън.

— Малко е да се каже. Торнтън наистина е нашият човек и сега знам защо. Ще ти обясня по-късно. Сега по-добре да намерим веднага президента.

— Май не е тук.

— Ето го Лутър там. Той със сигурност знае къде е.

Но когато се приближиха, видяха, че Лутър разговаря с Хенри Торнтън. Двамата се смееха, всеки от тях държеше чаша шампанско.

— Хей, вие двамата, защо не пиете? — попита ги Лутър.

— На служба сме, Чад — отвърна весело Блейк. — Това е мой колега от Лондон. Казва се Дилън. Президентът иска да се види с него и ме помоли да му го заведа, когато пристигне.

— В момента си почива.

Началникът на кабинета протегна ръка.

— Господин Дилън, приятно ми е. Вашата репутация е доста прилична, сър.

— Радвам се да го чуя.

Торнтън остави чашата и каза на Лутър:

— Знам къде е дневната. Ще ги заведа. Насам, господа.

Той тръгна из тълпата и ги отведе към един заден коридор, където до една от вратите на стол седеше Кланси Смит.

— Всичко наред ли е, Кланси?

— Като по мед и масло, господин Торнтън.

Началникът на кабинета почука, отвори вратата и ги покани да влязат.

Казалет още беше на терасата, когато те отидоха до прозорците.

— Нещо не е ли наред, господин президент? — попита Торнтън.

— Не, говорих с една много необикновена жена, но тя май изчезна някъде — отвърна той и се усмихна. — А, господин Дилън — плесна с ръце, — радвам се да ви видя.

— Няма да е така, когато чуете какво ще ви кажем с Блейк.

— Толкова ли е лошо? — Президентът се облегна на парапета. — Тогава да си запаля цигара. — Той извади кутията „Марлборо“ и Дилън му даде огънче със зипото. — Добре, господа, да чуя лошите новини.

А долу, скрита в храстите, слушаше Хелън Ланг.

— Знаете всичко за „Синовете на Ерин“, господин президент. Както и ние. През цялото време интуицията ни подсказваше, че убийствата са дело на един човек. Предполагахме също така, че мотивите трябва да са много силни.

Казалет кимна.

— Акт на отмъщение за някакво ужасно злодеяние.

— Да, е, сега знаем какво е било злодеянието. — Той се обърна към Дилън: — Шон?

— Години наред британското разузнаване предаваше информация на Белия дом, но оттам тя изтичаше към „Синовете на Ерин“ и Джак Бари чрез тяхната тайна Връзка. Поради подобно изтичане преди три години членовете на група под прикритие на британската армия бяха избити до един от Джак Бари и неговите хора. Командир на групата беше майор Питър Ланг. Той е бил изтезаван, убит и хвърлен в бетонобъркачка.

— Наистина доста отвратително престъпление — обади се Блейк.

— Я повторете пак. Майор Питър Ланг?

— Точно така.

— Но аз току-що говорих с лейди Хелън Ланг. Тя ми каза, че синът й е бил убит в Ирландия.

— Да, сър — каза Дилън. — Тя е негова майка.

— И тя е убила членовете на „Синовете на Ерин“ — добави Блейк.

Президентът остана като гръмнат. Торнтън се намеси:

— Хайде, стига, това са празни измислици. Една жена? Възрастна дама? Не мога да повярвам.

— Боя се, че почти няма място за съмнение — отвърна Блейк.

— Да, тя се справи доста добре — каза Дилън. — Сега остават само Джак Бари и Връзката.

— И какво сега? — попита Торнтън. — Ако тази история е вярна, защо не я арестуват?

— Блейк? — обърна се президентът.

— Казах, че почти няма място за съмнение. Боя се също така, че не разполагаме със солидни доказателства, господин президент. Поради очевидни причини ще е по-добре да уредим въпроса, без да вдигаме много шум. Има и още нещо, сър.

— Какво е то?

— Ами в тази история е замесен Връзката — предателят в Белия дом.

— Да, но никой не знае кой е той — отвърна началникът на кабинета.

— О, вече знаем — каза Дилън. — Понеже вашето разследване не стигна доникъде, господин Торнтън, Блейк проведе собствено.

Блейк извади малък диктофон от джоба си.

— Прослушах телефонните разговори от Белия дом с помощта на „Синод“. После тези от Вашингтон — до всеки, който се нарича Джак Бари. Компютърът сам подбра необходимите разговори.

— И подейства ли? — попита Казалет.

— Имаме записите на доста разговори, господин президент, но само един беше важен за нас.

Той сложи диктофона на парапета и го включи на възпроизвеждане. От пластмасовата кутия отчетливо прозвуча глас:

— Лейди Хелън Ланг. Ще бъде гост на тузарско парти утре вечерта в Лонг Айлънд. Затова не я търси у дома.

— Мога да почакам. Не се притеснявай. Тя вече е в историята.

Блейк изключи диктофона. Казалет ужасен се обърна към началника на кабинета:

— Боже мой, Хенри, та това е твоят глас!

Торнтън сякаш клюмна и увисна над парапета. Остана така, дишайки тежко. Когато вдигна глава и погледна към тях, очите му блестяха.

— Защо, Хенри, защо? — настоя президентът.

— Нека ви отговоря на въпроса — намеси се Блейк. — Да видим дали съм разбрал правилно. Майка ти е имала незаконен брат, роден в Дъблин. Той е бил доброволец в армията на Майкъл Колинс по време на Великденското въстание пред 1916 година. Бил е екзекутиран от британците.

— Застрелян безмилостно — поправи го Торнтън. — Издебнат и убит като куче. Застрелян със седем куршума. Майка ми никога не го забрави, и аз също.

— И когато си отишъл да продължиш следването си в Харвард, е имало едно момиче на име Розалийн Фицджералд от Северна Ирландия. Била е убита в Белфаст. Ти си я обичал.

— Убита от британски войници — поясни той. — Копелета!

Намеси се Дилън:

— Години по-късно вече си началник на кабинета в Белия дом и цялата информация от стратегическо значение идва от британското разузнаване и минава през теб. Това е бил шансът ти за отмъщение. Да живеят бунтовниците и свободна Ирландия.

— Как се свърза със „Синовете на Ерин“ и Джак Бари? — попита го Блейк.

— Чрез Коен. Бях поканен на една сбирка за набиране на средства за Шин Фейн в Ню Йорк. Само като гост. Той беше пиян. Говореше нещо за клуба от богоизбрани и как те помагали на славната кауза.

— А Бари?

— Беше в Ню Йорк, за да търси оръжие за ИРА. Брейди, момче от профсъюзите, го познаваше и го запозна с групата. Тогава започнаха да се наричат „Синовете на Ерин“. Коен се хвалеше непрекъснато с него. Истински стрелец.

— А ти как се свърза с Бари?

— Той беше в Ню Йорк през ранния етап на мирния процес. Подвизаваше се с истинското си име, напълно законно. Беше отседнал в „Мейфеър“. За него тогава писа „Ню Йорк Таймс“. Беше много просто. Предложих да му давам информация и да остана анонимен. Само глас по телефона.

— И тогава дойде часът на разплатата?

Торнтън се усмихна.

— Не е ли това най-налудничавото нещо, което сте чували? Жена като нея? Кой би повярвал?

Казалет се обърна към Блейк:

— Страшна каша. Какво ще правим?

В този миг Торнтън се подпря с ръка на парапета и скочи.

Той падна, след това светкавично стана и побягна, без да знае, че Хелън Ланг стои в храстите и е чула всичко.

— Няма къде да се скриеш, Хенри — извика Казалет и заслиза след Блейк и Джонсън по стълбите.

Кланси Смит, дочул вика, отвори рязко вратата на кабинета и забърза навън.

— Господин президент?

— Стой наблизо, Кланси — извика му той. — Насам — и хукна след Дилън и Блейк.

Кланси веднага събра по тревога всички налични служители на Сикрет Сървис и тръгна след тях.

Хелън Ланг изчака, докато всички се отдалечат, след което предпазливо ги последва.

В градината имаше много гости. Повечето бяха излезли навън да се полюбуват на красивата вечер и на морския пейзаж. Един от тях беше и Хедли. Загрижен за лейди Хелън, той беше свалил шофьорската си фуражка и беше дошъл тук, в градината, зад сградата на имението. Благодарение на идентификационната си табелка успя да премине през охраната от двама души от Сикрет Сървис. Макар и да беше препълнено с гости, той забеляза лейди Хелън на терасата, както и президента до френските прозорци. Видя я и как се изкачи по стъпалата, за да говори с Казалет.

Изобщо не разбра какво става, когато Торнтън, Блейк и Дилън се появиха. В същото време лейди Хелън се скри в храстите. Чуваше само гласовете им, но нищо не разбираше. И тогава Торнтън скочи през парапета в градината. Президентът и другите се втурнаха след него. Но от лейди Хелън нямаше и следа. Хедли тръгна натам. Тя не можеше да се изпари просто ей така.

Торнтън лавира между храстите, падна и се спря. Опипа пистолета си. Възнамеряваше да стреля с него по Хелън Ланг, но сега щеше да му се наложи да го употреби за друго. Със сигурност в имението беше настъпила паника. Служителите от Сикрет Сървис, вдигнати по тревога от Кланси, претърсваха градината и гостите, които вече бяха чули гърмежите, сигурно също бяха разтревожени. Хелън вървеше по петите му. Беше го проследила от мига, в който той прескочи парапета и се шмугна в храстите.

Тя обаче не знаеше, че и Хедли е наблизо. По едно време шумът затихна и тя забеляза Торнтън да излиза от храстите. Той се затича приведен към брега. Стигна до дървения док и стъпките му отекнаха по дъските. Спря се до мощната моторница и започна да развързва въжетата. В това време пристигна Хелън.

— Господин Торнтън — извика му тя.

Той се спря, след което се обърна към нея със „Смит & Уесън“ в ръката. Достатъчен му беше силуетът на жената на фона на смътната светлина, за да я улучи.

— А, ти ли си, кучко?

— Да, господин Торнтън, боя се, че да. Всичко рано или късно се връща. Предполагам, че знаете какво се случи на сина ми. Ако искате го наречете време за разплата.

— Майната ти. — Торнтън се приведе и се прицели с пистолета в нея.

Хелън Ланг бръкна в чантата за своя колт.

Хедли бързо се шмугна в мрака, скочи на кърмата на моторницата и оттам зад Торнтън. Началникът на кабинета се обърна, когато чу шума, и Хелън стреля в тила му. Торнтън падна на колене и се строполи по лице. Хедли се изправи.

— Изчакайте ме на паркинга. Аз ще се оправя. Хайде, вървете.

Тя се обърна и се затича.

Хедли беше изучил плана на имението на Чад Лутър и знаеше, че във входа на залива има риф, покрай който морски съд може да мине само при висок прилив. Сега обаче нивото на водата не беше високо. Бутна трупа на Торнтън върху кърмата на моторницата, влезе в кабината и запали двигателя. После скочи на дока, отвърза въжетата и моторницата се понесе напред. Скоростта й беше толкова висока, че когато тя се удари в рифа, излетя във въздуха като ракета, избухна и се превърна в огнено кълбо.

Навсякъде се чуваха викове — на уплашените гости в градината, на мъжете от Сикрет Сървис. Хедли се скри в храстите, когато пристигнаха президентът и Дилън.

— Боже господи — каза Казалет, вперил поглед в огъня.

Хедли се оттегли безшумно и незабелязано. Понечи да се върне в градината, когато внезапно чу женски вик. Гласът на Хелън.

— Пусни ме!

— Трябва да погледна в чантата ви, госпожо.

Беше Кланси Смит, който я беше хванал здраво за китката.

Хедли се приближи, сграбчи Кланси за ръката и го дръпна настрани.

— Остави я на мира, момче.

— Сикрет Сървис, от охраната на президента съм. Върша си работата.

— Не и с тази жена.

Кланси, ветеран от войната в Залива, разбра, че нещата загрубяват. Моментално извади беретата от раменния си кобур, но за Хедли движението беше като трепване на стрък трева от вятъра. Лявата му ръка се изстреля с такава скорост, че беретата със заглушител отиде рязко встрани и изгърмя. Кланси никога преди не беше виждал такава сила.

— Ти май беше служил в специалните части, а? — попита го Хедли и изви ръката му.

— Майната ти.

— Не можеш да се държиш така арогантно с мен, момче. Бил съм три пъти във Виетнам като морски пехотинец. Стигнах до главен сержант. Войната в Залива беше детска разходка в сравнение с това, което аз съм преживял. Пусни го.

Кланси Смит беше храбър, но силата на другия мъж беше внушителна. Беретата падна на земята. Хедли го обърна с гръб, напипа белезниците на колана му, изви китките му и му ги сложи. Кланси падна по лице.

— Не го приемай лично — каза му. — Убил съм повече хора, отколкото би могъл да си представиш. — После се обърна към Хелън: — Да вървим, госпожо.

Двамата забързаха по пътеката. Кланси тромаво успя да се изправи на крака. Няколко секунди по-късно го откриха двама от колегите му.

Хедли й отвори вратата на лимузината, седна зад волана и потегли.

— Добре ли сте?

Тя още не можеше да се успокои.

— Добре съм, Хедли. Давай към летището. Обади им се по телефона още сега. Кажи им, че трябва спешно да излетя за Лондон.

Хедли взе слушалката.

— Видяхте ли президента?

— Да, добър човек, Хедли. И щастлив.

Той не отвърна нищо, само се обади на летището и затвори.

— За какво беше цялата суетня там? Кой беше онзи?

— Онзи беше Връзката, но свърши доста зле. Казваше се Хенри Торнтън, началник на кабинета в Белия дом.

— Боже мили! — Той поклати глава. Не е за вярване.

— Има още нещо, което трябва да ти кажа. Те знаят за мен, Хедли. Президентът, Блейк, Дилън, Фъргюсън. Всичко свърши.

— Но какво ще правите тогава? — ужаси се той.

— Ще се върнем в Комтън Плейс и ще обмислим ситуацията. — Хелън си запали цигара. — Карай, Хедли, карай.

Тя извади кодирания мобилен телефон и се обади на Бари. Той още спеше.

— Отново съм аз — каза му. — Просто исках да знаеш какво се случи.

Той седна в леглото, взе си цигара и изненадващо спокойно я попита:

— Новините добри ли са или лоши?

— Боя се, че са само лоши. Твоята Връзка се оказа някой си Торнтън, началник на кабинета в Белия дом. Харесвало му да си играе на бунтовник, защото британците застреляли чичо му по време на Великденското въстание, а приятелката му била убита от британските части при престрелка в Белфаст. Озовала се в грешния момент на грешното място.

— И откъде знаеш всичко това?

— О, разкриха го Шон Дилън и Блейк Джонсън. На партито, на което присъстваше и президентът, имаше сблъсък. По стечение на обстоятелствата аз бях в градината по това време и чух всичко.

— А Торнтън?

— Застрелях го в тила. После тялото му беше разкъсано на парчета при доста силна експлозия. Звучи ли ти познато?

Последва дълго мълчание.

— Е, тогава оставаме само ние двамата. Къде си в момента?

— Още съм в Лонг Айлънд. Всеки момент ще излетя за „Гетуик“, а оттам се прибирам в Норфолк.

— Комптън Плейс. Знам.

— Значи да те чакам?

— Разчитай на това. Ще намина да те навестя.

— Много се радвам.

Тя прекъсна разговора и Хедли каза:

— Направо си го просите, лейди Хелън. А сега и други ще наминат да ви навестят, като бригаден генерал Фъргюсън например.

— Изобщо няма да ми пука, Хедли, ако Бари дойде пръв. Подай ми плоското шише.

Хедли неохота се подчини. Тя изсипа две хапчета в дланта си и ги изпи с уискито.

— Добре. А сега ме закарай на летището.

* * *

Президентът стоеше на терасата заедно с Блейк, Дилън и Кланси. Кланси им разказа какво се е случило.

— Добре, бил е едър и чернокож и е казал, че е служил във Виетнам? — попита Блейк.

— Точно така.

Дилън се обърна към президента:

— Трябва да е Хедли Джаксън. Това е решаващото доказателство.

— Ти иди да провериш с момчетата — каза Блейк на Кланси.

— Тук има над петстотин мои хора — отвърна той.

— Все пак върви.

Кланси се отдалечи.

— Какво стана с Торнтън? — попита Казалет. — Уж нещастен инцидент, а?

— Щом казвате, господин президент — отвърна Дилън.

— Освен че не вярваш в нещастни случаи?

— Никога не съм, господин президент. — Дилън се усмихна. — А със сигурност не и когато наоколо е тази дама.

Към следващата част или към съдържанието

Джак Хигинс Мишена — Белият дом (14)

Метаданни

Данни

Мишена — Белият дом

Информация

История

Сваляне / Връзки

Лонг Айлънд, Норфолк

Тринайсета глава

Джак Хигинс
Мишена — Белият дом (14)