Джак Хигинс
Мишена — Белият дом (4)

Трета глава

Усилията на Хана Бърнстейн да изрови нещо от системата на Министерството на отбраната останаха напразни. Провери дори в базата-данни на щаба на британската армия в Лисбърн, Северна Ирландия, но безуспешно. Това означаваше, че не работят по случая. Шумът около смъртта на Раян трая ден до пладне — вестниците изтъкваха като вероятно обяснение съперничеството между бандите в Ийст Енд и останалите части на Лондон. Случилото се не покруси Скотланд Ярд ни най-малко, случаят беше приключен. Отворен, разбира се, но отложен.

* * *

В Комптън Плейс Хелън се хранеше добре и правеше дълги разходки на чист въздух. Освен това се упражняваше на стрелбището в стария хамбар под вещите напътствия на Хедли, който с голямо нежелание склони да я учи. Не си бе давала сметка колко е опитен до един следобед, когато след като наблюдава нейните опити, сам взе браунинга — един от многото пистолети, натрупани от съпруга й през годините — и го зареди. В дъното на постройката имаше седем картонени мишени, изобразяващи китайски войници в атака — наследство от участието на полковника в Корейската война.

— Искам да гледате внимателно.

Намираше се на около десет метра от мишените. Ръката му подскочи и с бърза поредица от изстрели Хедли простреля всичките мишени в главата. Хелън побърза да изкаже удивлението си още щом ехото заглъхна:

— Невероятно!

— Аз съм професионален войник. А вие сте добра, но пистолетите са несигурно оръжие, освен ако човек не стреля отблизо.

— Колко отблизо?

Той постави нов пълнител на браунинга и й го подаде.

— Елате с мен. — Отведе я до голямата мишена в средата на редицата. — Опрете дулото в сърцето и дръпнете спусъка. — Тя изпълни нареждането. — Сега вече се уверихте сама — толкова отблизо.

— Намирах се на четири метра от Раян.

— Разбира се, може и от четири метра, но е имало вероятност да не уцелите и той да ви застреля.

— Да, така е, но искам да се върна до масата и да опитам оттам.

— Както пожелаете.

В този миг мобилният телефон на масата иззвъня. Хедли подаде апарата на Хелън:

— Хелън Ланг. — След миг кимна. — Благодаря. Много съжалявам. — Тя затвори телефона и погледна Хедли. — Тони Ърмсуърт е починал.

— Срамота! Кога е погребението?

— В сряда.

— Ще присъстваме ли?

— Разбира се. — Запази спокойствие, но погледът й издаваше болка. — Стига ми толкова за днес, Хедли. Смятам да се прибера. — Тя се отдалечи.

* * *

Погребението се състоя в една прекрасна слънчева утрин в Стюкли. Тъй като селцето отстоеше на не повече от час път с кола от Лондон, църквата беше пълна и Хелън Ланг едва ли не се развесели, като забеляза Фъргюсън, Хана Бърнстейн и Дилън. На излизане се ръкува с племенника на Ърмсуърт, който беше организирал погребението заедно със съпругата си.

— Толкова се радваме, че дойдохте, лейди Хелън — изрекоха те. — Организирали сме малък прием в хотел „Кънтри“, който се намира в покрайнините на селцето. Ще ви чакаме.

Фоайето беше претъпкано. Хелън прие чаша шампанско и още в същия миг бе забелязана от Чарлс Фъргюсън, който си запробива път през тълпата.

— Скъпа Хелън! — Радостно я разцелува. — Господи, изглеждаш едва на петдесет, и то в неприятен ден като днешния. Как го постигаш?

— Винаги си бил голям сваляч, Чарлс, и умееш да правиш комплименти, но си си сваляч. — Извърна се към Хана и додаде: — Внимавайте с този господин, миличка. Помня, че навремето се забърка в някаква любовна история с жената на уругвайския посланик и онзи го предизвика на дуел.

— Ужасна си, Хелън. Това пленително създание е помощничката ми, главен инспектор детектив Хана Бърнстейн, а този ирландски вагабонтин е някой си Шон Дилън, който познаваше Тони Ърмсуърт доста добре.

Дилън беше с тъмносин костюм „Армани“ с изящна линия. Хелън го хареса още в мига, когато се ръкуваха. В това време някой повика Фъргюсън, той се извини и се отдалечи. Дилън и Хана тръгнаха с него.

Фъргюсън едва поздрави човека, който го бе извикал, когато Дилън го дръпна встрани.

— Лейди Ланг — коя е тя?

— О, със съпруга й воювахме заедно в Корея. Синът й, майор Питър Ланг, служеше в Шотландския полк, после премина в САС. Беше един от най-добрите ни тайни агенти, нали се сещаш къде? Преди две години от ИРА го разкриха и го хвърлиха във въздуха. Сложиха бомба в колата му.

След краткото обяснение Фъргюсън отново се отдалечи; Хана пък се бе впуснала в разговор. Хелън Ланг се почувства притеснена в тълпата и реши да излезе на терасата, окъпана в лъчите на февруарското слънце. Дилън забеляза оттеглянето й. В личността й имаше нещо неуловимо и той реши да я последва.

Появи се тъкмо когато Хелън взе някакви таблетки.

— Искате ли чаша шампанско?

— Честно казано, предпочитам уиски.

— Напълно подкрепям избора ви. Какво ще кажете за ирландско?

— Защо не?

Само след миг се върна с две чаши. Тя остави своята на каменния парапет, извади сребърна табакера и я предложи на събеседника си с думите:

— Пушите ли?

— Господи, каква прекрасна жена. Той извади старото си зипо и й поднесе огънче.

— Ще ми позволите ли да направя една забележка, господин Дилън? Виждам, че носите формената вратовръзка на Шотландския полк.

— О, да, исках да зарадвам стария Фъргюсън.

Тя реши да рискува:

— Може би трябва да призная, че зная за вас, господин Дилън. Тони Ърмсуърт, който е стар мой приятел, ми разказа всичко, но поради една много важна причина.

— Синът ви, лейди Хелън — кимна Дилън. — Изненадан съм, че се обръщате към мен.

— Вярвам, че войната все още трябва да следва определени правила, а от онова, което ми разказа Тони, заключих, че сте почтен човек, макар да сте безжалостен и да сте били, ако мога така да се изразя, на погрешен път.

— Вече съм вкаран в правия път. — Той наведе глава, преструвайки се на разкаян.

— Пакостник такъв! А сега ми донесете чаша шампанско, но моля ви се, погрижете се да намерят някое по-добро.

— На вашите заповеди.

Дилън намери Фъргюсън на бара и отбеляза:

— Лейди Хелън. Невероятна жена.

— И още как.

Барманът наля две чаши шампанско.

— Има нещо в нея, нещо много специално, но колкото и да се опитвам, не мога да определя точно какво.

— Не се и опитвай, Дилън. Тя не е лъжица за твоята уста.

* * *

Седмица по-късно от летище „Гетуик“ излетяха със служебен Гълфстрийм на семейната компания за Ню Йорк, където отседнаха в хотел „Плаза“. Хелън вече можеше да рецитира наизуст съдържанието на папката, знаеше абсолютно всички подробности за всички лица, които се споменаваха в документите, и беше проверила всички източници, до които имаше компютърен достъп. Носеше и колта. През всичките години, откакто летеше със служебните самолети, охраната не я беше проверявала нито веднъж.

Беше подготвена. Знаеше например че Мартин Брейди — профсъюзният функционер — три пъти седмично посещава профсъюзна фитнесзала недалеч от нюйоркското пристанище, откъдето обикновено си тръгва в десет часа вечерта. Хедли я откара на една пресечка от точното място; остатъка от пътя измина пеш. Брейди караше червен мерцедес — нямаше как да го сбърка. Хелън го изчака в глуха уличка встрани от мястото, където беше паркирал автомобила си. Застреля го в тила, като се наведе да отключи колата си.

Предложението беше на Хедли. Беше чувал, че гангстерските банди предпочитали екзекуции с малокалибрено оръжие, обикновено 22-милиметров пистолет, но и 25-милиметров щеше да свърши работа — така полицията щеше да изтълкува случая като скандал между свободни и профсъюзни работници.

Томас Касиди, който беше натрупал богатството си от верига ирландски кръчми, беше лесен. Пипна го в отвореното му наскоро ново заведение в Бронкс. Обикновено паркираше колата си в задната уличка. Две вечери поред го наблюдава, а на третата го застреля, докато отключваше колата си. Съгласно версията, изложена в „Ню Йорк Таймс“, заведението било обект на рекет от страна на местните банди; полицията смяташе, че Касиди е бил убит именно от тях. Хелън узна за рекета, като издири с помощта на компютъра оплакването, което Касиди бе подал в полицията.

Патрик Кели, шефът на строителната фирма, беше още по-лесен. Притежаваше къща в Осининг, усамотена сред природата. Имаше навика да става в шест сутринта и да тича по десет километра. Хелън разучи откъде минава и на третата сутрин го причака, докато пробягваше обичайния си маршрут, вдигнал качулката на анцуга си да се предпази от проливния дъжд. Застанала под едно дърво, го изчака да се приближи и го простреля два пъти в сърцето, сетне, отново по идея на Хедли, свали златния ролекс от китката му и златната верижка от врата му. Така щеше да излезе, че е станал жертва на най-обикновен обир.

И така, планът вървеше като по вода. Вече не й се налагаше да прибягва до хапчетата толкова често, а Хедли, макар да се отнасяше доста скептично към замисъла, бе сигурна опора. „Наистина ли съм толкова лоша? — питаше се. — Зла и порочна?“ Сетне си напомняше, че юдейският бог Йехова не носи лична отговорност за много деяния. Наместо това възлага поръчения на ангелите си, примерно на Ангела на смъртта.

„Аз ли съм този ангел?“ — питаше се Хелън. Но тъй като търсеше справедливост, не можеше да си позволи да се разкайва. Продължи да действа по плана до онази дъждовна нощ в Манхатън, когато се бе приготвила да чака сенатор Майкъл Коен, но нападението беше осуетено.

* * *

И докато Хелън Ланг се връщаше в „Плаза“, утешавайки се с мисълта, че ще се разправи с Коен в Лондон, в английската столица се разиграваха други събития, които щяха да донесат обрат не само в нейния, но и в живота на новите й познайници.

Няколко часа, след като лейди Хелън си легна, Хана Бърнстейн влезе в кабинета на Чарлс Фъргюсън в Министерството на отбраната, следвана от Шон Дилън.

— Извинявам се, че ви безпокоя, сър, но имаме горещи новини.

— Така ли? — усмихна се той. — Я да чуя.

Тя кимна на Дилън, който обясни:

— Имам едно приятелче от едно време, казва се Томи Макгуайър, американец от ирландски произход. От години се занимава с търговия с оръжие. Снощи го спрели за неизправни стопове в Килбърн, а едната от дежурните била още стажантка, много надъхана, и настояла да проверят багажника на колата.

— И какво да видят? — довърши Хана. — Двайсет килограма семтекс и два автомата „Калашников“.

— Красота — кимна Фъргюсън. — С досие като неговото, каквото не се съмнявам, че има, ще му лепнат най-малко десет години.

— С една малка подробност — поясни Хана. — Казва, че иска сделка.

— Виж ти.

— Твърди, че знае къде се намира Джак Бари — уточни Дилън.

Фъргюсън застина намръщен.

— Къде е Макгуайър?

— В „Уондсуърт“ — отвърна Хана, назовавайки един от най-неприятните лондонски затвори.

— Тогава да вървим да разберем какво има да ни казва — отсече Чарлс Фъргюсън и се изправи.

* * *

Затворът „Уондсуърт“ беше една от най-строгите институции за лишаване от свобода в страната — „як кафез“, както се казва. Фъргюсън се срещна с главния комендант и връчи на бедния човек заповед, която доста го сепна — с изключение на лицата, посочени от Фъргюсън, никой нямаше право да се среща с Макгуайър, в това число представители на антитерористичния отдел на Скотланд Ярд и най-вече на Милитари Интелиджънс — военното разузнаване в Северна Ирландия, или Роял Ълстър Констабюлари — кралската полиция на Северна Ирландия. При неизпълнение на издаденото разпореждане комендантът се лишаваше от свобода за нарушение на Закона за държавната тайна.

Фъргюсън, Хана Бърнстейн и Дилън се настаниха в залата за свиждания и зачакаха надзирателят да доведе Макгуайър, след което Фъргюсън го отпрати с кимване. Макгуайър едва не припадна, като видя Дилън.

— За бога, Шон, ти ли си това?!

— Самият аз — отсече Дилън и му предложи цигара, пояснявайки на останалите: — С Томи се познаваме отдавна. Бейрут, Сицилия, Париж.

— Да не забравяме ИРА — вметна Фъргюсън.

— Не точно. Томи не си пада по военните акции, но имаш ли пари, може да ти намери каквото пожелаеш. Автоматични оръжия, семтекс, пускови устройства за ракети. Все му се разминава, едно, заради американския паспорт, и второ, защото винаги работи за чуждестранни оръжейни фирми — я немски, я френски. — Дилън поднесе огънче на Макгуайър. — Още ли покриваш стария Жобер в Марсилия, но защо ли пък да не го покриваш, нали има защитата на Юнион Корс. Тези приятели са по-страшни и от мафията — обясни на Хана.

— Отлично зная кои са — сряза го тя и изгледа Макгуайър с безкрайно презрение. — Снощи в колата ви са намерени два автомата „Калашников“ и двайсет килограма семтекс. Мостри, предполагам. С кого щяхте да се срещате?

— Не, не, не сте разбрали правилно — възрази Макгуайър. — Искам да кажа, аз не знаех, че са там. Беше ми казано, че с пристигането ми на „Хийтроу“ ще ме чака кола. Ключът е под изтривалката. Сигурно е било клопка.

— Боя се, че трябва да си вървим — ледено отсече Фъргюсън.

— Добре, добре — бързо капитулира затворникът. — Права сте, мостри бяха. Жобер ги изпраща на Тим Пат Раян. Като кацнах, му позвъних, за да уговоря среща, и така разбрах, че е мъртъв.

— Така е — потвърди Фъргюсън. — Но ми се струва, че ставаше дума за Джак Бари.

Макгуайър се поколеба.

— Бари използваше Тим Пат Раян като лице в Лондон. Раян беше човекът, който уреждаше нещата. Ще ви кажа къде е Джак Бари. Кълна се. Просто ме изслушайте.

— Говори тогава.

— Значи познавате Джак Бари? — вметна Хана.

— Не, никога не съм го виждал.

— Тогава защо ни губите времето?

— Ще позволите ли — намеси се Дилън и предложи на Макгуайър втора цигара. — Значи не познаваш Джак Бари? Блазе ти, аз пък го познавам и мога да ти кажа, че ядоса ли се, като нищо ще ти откъсне топките ей така, за няма нищо. Я да си понапрегна мозъка. Джак Бари наследи „Синовете на Ерин“ от горкия Франк Бари, който, уви, вече не е сред живите. „Синовете на Ерин“ са готови да убият и папата, в което обаче няма нищо чудно, тъй като Джак е един от малкото протестанти в ИРА. Сигурно обаче е плюл на Дъблин, Шин Фейн и мирния процес. Струват му се страхливи баби.

— Така се говори.

— Продължавам с размишленията. Това ще рече, че доставките на оръжие от Дъблин са секнали. Бари обаче има семейно наследство, освен това разполага със солидни собствени доходи, тоест, решил е да търгува направо с Жобер. Семтекс, огнестрелно оръжие, каквото ти душа поиска, а ти, Томи, си посредникът. Другата брънка от веригата е бил Раян в Лондон, който за съжаление се спомина.

— Именно — енергично потвърди Макгуайър. — И аз трябва да се срещна лично с Бари в Белфаст след три дни.

— Наистина ли? — намеси се Фъргюсън. — Къде точно?

— Трябва да се настаня в хотел „Европа“ и да чакам. Той ще ми изпрати известие, когато е готов.

— Къде ще го изпрати? — попита Хана Бърнстейн.

— Откъде бих могъл да знам? Нали вече ви казах, че никога не съм го виждал.

В стаята се възцари пълно мълчание. След малко Фъргюсън го наруши:

— Това истина ли е?

— Естествено.

Генералът се изправи.

— Главен инспектор, връчете заповедта на коменданта на затвора. Затворникът да се премести в охраняемата къща в Холанд Парк.

Хана натисна звънеца и надзирателят влезе веднага.

— Върнете затворника в килията му да се подготви за преместване.

— Споразумяхме ли се? — извика на тръгване Макгуайър, но надзирателят вече го влачеше навън.

— И вие ли си мислите същото, което ми се върти в главата, стар хитрец такъв? — попита Дилън.

— Ще бъде страхотен капан, трябва да признаеш. Как ще познае кой е истинският Макгуайър? Току-виж докопаме самия Бари, откога го чакам да ми падне в ръцете.

— Има малък проблем, сър — отбеляза Хана. — Макгуайър е американец, а престореният американски акцент веднага си личи. Кой може да се представи за него? Ще ни е нужен човек, който не само може да мине за американец, но и умее да се справя.

— Правилно. Всъщност започвам да откривам в цялата тази история американско измерение. Струва ми се, че президентът няма да се зарадва особено, като научи насред мирните преговори за Ирландия, че е замесен американски гражданин, който продава оръжие на най-гнусните терористи.

С присъщото си лукавство Дилън отново го изпревари:

— Предлагате да говоря с Блейк Джонсън ли?

Отговори му Хана:

— Та нали Подземието е предназначено именно за това, сър.

— Кой знае? — продължи Дилън. — На Блейк може и да му се иска да се поразходи до Северна Ирландия. В крайна сметка кой ще се представи по-добре за американец от самия американец… особено такъв, който прострелва муха от десет метра?

— Понякога наистина отлично схващаш за какво става дума, Дилън — усмихна се Фъргюсън. — Мисля, че е време да се махаме от това ужасно място.

* * *

На петдесетгодишна възраст Блейк Джонсън все още бе красив мъж, при това изглеждаше по-млад. На деветнайсет години вече служеше в морската пехота и се завърна от Виетнам със Сребърна звезда, Виетнамски кръст за храброст и два ордена „Пърпъл Харт“. След като завърши право в университета в Джорджия, постъпи във ФБР. Още по времето, когато настоящият президент Джейк Казалет беше все още сенатор и често получаваше заплахи от привърженици на десните, Блейк бе успял да го спаси дори когато полицейският ескорт изгуби контрол над положението, като застреля двама нападатели, а самият той бе ранен в схватката.

Този случай му осигури близки отношения с бъдещия президент, назначение като директор на Общия департамент на Белия дом — прикритие за личното разузнавателно звено на президента, или така нареченото Подземие. По време на настоящата администрация Джонсън бе доказал заслугите си и бе участвал в не една и две секретни операции, в някои от които бяха заедно с Фъргюсън и Дилън.

Случи се горещ следобед, когато Блейк влезе в Овалния кабинет и завари президента да подписва документи. Там беше и началникът на кабинета Хенри Торнтън. Блейк харесваше Торнтън, което всъщност беше много полезно, тъй като Торнтън на практика управляваше цялата администрация. Той имаше задача да се грижи за това Белият дом да функционира безпроблемно, сенатът да гласува програмите на президента и общественият му имидж да остане ненакърнен. Заплатата не беше нищо особено, но това беше най-престижната длъжност в правителството. Пък и Торнтън разполагаше с достатъчно средства от семейната юридическа кантора в Ню Йорк, която бе управлявал до пристигането си във Вашингтон.

Торнтън беше един от малцината, които бяха наясно с истинското предназначение на Подземието. Той вдигна поглед и се усмихна:

— Здрасти, Блейк, струваш ми се позамислен.

— Има защо.

— Сериозно ли е? — сепна се Казалет.

— Да кажем сложно. Проведох интересен разговор с Чарлс Фъргюсън.

Президентът се разтревожи:

— Добре, Блейк, да чуем най-лошото.

Докато разказваше, президентът и Торнтън го слушаха намръщени.

— Ти наистина ли предлагаш да заминеш за Белфаст, да се представиш за Макгуайър и да пипнеш Бари на негова територия?

— Отдавна не съм излизал в отпуска, господин президент — ухили се Блейк, — пък и ще ми бъде много приятно отново да се видя с Дилън.

— За бога, Блейк, възхищавам се на Дилън и никога няма да забравя как спаси дъщеря ми от онези терористи… Но каква е тази идея?! Та там се води война.

— Помисли си добре, Блейк — каза Торнтън. — Ще си навлечеш неприятности. А нужно ли е наистина?

— Господа, какво ли не направихме, преместихме планини, за да постигнем мир в Северна Ирландия. Шин Фейн направиха опит, лоялистите приеха да преговарят, но отцепническите терористични групировки постоянно подклаждат конфликта. Джак Бари е един от най-опасните. Нека ви напомня, господин президент, че той е американски гражданин, служил във Виетнам и отзован за деяния, които не могат да се опишат по друг начин освен като престъпни. От години коли и беси и ние сме не по-малко отговорни за него от британците. Предлагам да го отстраним.

Джейк Казалет се усмихваше. Като вдигна глава, видя, че и Торнтън се усмихва.

— Май приемаш въпроса много сериозно, а, Блейк?

— Тъй вярно, господин президент.

— Тогава заминавай, но се постарай да се върнеш жив и здрав. Ще ми създадеш огромни неприятности, ако остана без теб.

— Би ми било крайно неприятно, господин президент.

* * *

В Министерството на отбраната в Лондон Фъргюсън тъкмо затвори червения секретен телефон и натисна бутона на интеркома.

След миг в кабинета влязоха Дилън и Хана Бърнстейн.

— Говорих с Блейк Джонсън. Ще бъде в хотел „Европа“ вдругиден и ще се регистрира под името Томи Макгуайър. Вие ще заминете при него.

— С какви подкрепления ще разполагаме, сър?

— Вие сте подкрепленията, главен инспектор. Не искам да намесвам ирландската полиция, нито пък военното разузнаване от Лисбърн. Там дори чистачките са националистки. Новините се разнасят светкавично. Вие, Дилън и Блейк Джонсън ще трябва да се справите сами. Необходими са ви само белезници за Бари.

— Можете да смятате задачата за изпълнена, господин генерал.

— Гарантираш ли?

— Сигурна работа, както че ковчегът има капак.