Джак Хигинс
Мишена — Белият дом (2)

Първа глава

Родена през 1933 година в едно от най-богатите бостънски семейства, майката на Хелън Дарси бе починала при раждането на дъщеря си и малката бе израснала като единствено дете. За щастие баща й я обграждаше с обич, на която тя отвръщаше с цялото си сърце. Макар да бе ангажиран с мащабни сделки със стомана, корабостроене и нефт, той винаги имаше време за дъщеря си. Тя притежаваше изключителен интелект, учеше в най-добрите частни училища, а по-късно, докато следваше във „Васар“, откри, че притежава невероятен усет към чуждите езици.

Баща й — на младини самият той Роудсов стипендиант^[1] — я изпрати да довърши висшето си образование в Сейнт Хюс Колидж в Оксфорд.

Мнозина от деловите му партньори в Лондон сериозно се заеха със задачата да забавляват младата девойка и тя скоро се прочу в лондонското общество. На двайсет и четири годишна възраст се запозна със сър Роджър Ланг, баронет, бивш подполковник от Шотландския полк, понастоящем председател на търговска банка, поддържаща близки делови връзки с баща й.

Девойката бе запленена от него, а и той не остана безразличен. Имаше обаче един проблем. Лордът не беше женен, но беше с петнайсет години по-възрастен от нея — разлика, която тогава й се стори твърде голяма.

Завърна се в Америка объркана, изпълнена с несигурност за бъдещето — бизнесът не я влечеше, а вече й беше омръзнало да учи. Постоянно беше заобиколена от множество млади мъже, макар и по други причини — несметното богатство на баща й — но никой не успяваше да я спечели, защото пред очите й непрекъснато беше образът на Роджър Ланг, с когото Хелън продължаваше да поддържа ежеседмична връзка по телефона.

Най-сетне на закуска една съботна сутрин във вилата им в Кейп Код сподели с баща си:

— Татко, не ми се сърди, но като че ли искам да се върна в Англия… и да се омъжа.

Той се облегна назад и се усмихна:

— Роджър знае ли?

— По дяволите, значи знаеш.

— Още откакто си се върнала от Оксфорд. Тъкмо вече се питах кога ще ти дойде умът в главата.

Тя си наля чай — навик, който беше придобила в Англия.

— Ами… не знае.

— В такъв случай предлагам да заминеш за Лондон и да му го съобщиш — заключи баща й и отново разгърна „Ню Йорк Таймс“.

* * *

Така започна новият живот на Хелън Дарси, вече лейди Хелън Ланг — разпределен поравно между лондонската къща на Саут Одли стрийт и провинциалното имение Комптън Плейс на брега на морето в Северен Норфолк. Само едно помрачаваше безоблачното й щастие — всяка бременност беше прекъсвана от спонтанен аборт, сякаш бе омагьосана. Най-сетне на трийсет и три години роди син, когото кръстиха Питър — имаше чувството, че я е сполетяло нечувано чудо.

Питър й носеше огромна радост и след време се зае с образованието му с онази страст, с която баща й навремето се занимаваше с нейното. Съпругът й се съгласи момчето да учи в американско училище, но след време като наследник на титлата трябваше да завърши „Итън“ и военната академия „Сандхърст“. Такава беше семейната традиция, но Питър нямаше нищо против, тъй като от малък имаше само едно желание — да стане войник като всички досегашни представители от рода Ланг.

След „Сандхърст“ дойде Шотландският полк, където бе служил и баща му, а няколко години по-късно Питър се прехвърли в САС — Спешъл Еър Сървис, или специалните въздушни части. Той бе наследил майчиния си талант за езици. Участва във войните в Босна и в Персийския залив, откъдето се завърна с кръст за храброст за секретна „черна операция“ в тила на иракчаните. И в Ирландия, разбира се — единствената война, която никога не свършваше. Освен дарбата бързо да изучава чужди езици с лекота усвояваше различни диалекти. Говореше с ирландски акцент, сякаш бе израснал в Дъблин, Белфаст или Саут Арма, поради което беше незаменим в подмолната война на британското правителство с фракция на ИРА („Провижънъл ИРА“).

Този начин на живот почти изключваше женското присъствие. Рядко му оставаше време за нещо повече от случайна връзка. Страхът беше съвсем истински, а бремето — огромно, но Хелън го понасяше като истинска войнишка съпруга и майка, до онзи чудовищен неделен ден през март 1996 година, когато телефонът в апартамента на Саут Одли стрийт иззвъня, съпругът й се обади, сетне бавно постави слушалката върху вилката и се извърна, пребледнял като платно.

— Няма го вече — каза простичко. — Питър го няма вече.

Отпусна се на един стол и се разплака като дете, а Хелън стискаше ръката му и погледът й невиждащо блуждаеше.

* * *

Едва ли някой разбираше по-добре мъката на лейди Хелън Ланг в онзи дъждовен ден на двора на селската църква „Сейнт Мери енд Ол Сейнтс“ в Комптън Плейс от личния й шофьор Хедли Джаксън, който стоеше зад опечаленото семейство с безупречната си сива униформа и стискаше над главите им огромен чадър.

Хедли беше едър мъж, висок метър и осемдесет, родом от Харлем. На осемнайсетгодишна възраст се записа в морската пехота и замина за Виетнам, откъдето се завърна със Сребърна звезда и два ордена за храброст „Пърпъл Харт“. Като служител на охраната на американското посолство в Лондон се запозна с едно момиче от Брикстън, камериерка в дома на Ланг на Саут Одли стрийт. Двамата се ожениха, Хедли напусна службата в посолството и постъпи на работа като личен шофьор на Ланг; младото семейство заживя в просторния апартамент на приземния етаж в къщата на Саут Одли стрийт и скоро се сдоби със син. Животът им беше изпълнен с щастие до момента, когато ги сполетя трагедията — жената и синът на Джаксън загинаха на място във верижна катастрофа на Норт Съркюлар Роуд.

На кремацията лейди Хелън стискаше ръката на Хедли, а когато той изчезна от Саут Одли стрийт, обиколи кръчмите в цял Брикстън, докато го намери пиян и готов да сложи край на живота си. Прибра го в Комптън Плейс, където бавно и търпеливо го върна към живота.

След този случай Хедли й бе изцяло предан — сърцето му се свиваше от болка, особено при мисълта, че ужасяващите думи на сър Роджър бяха самата истина. Питър наистина го нямаше. ИРА бяха поставили в колата му взривно устройство с такава сила, че от тялото му не бе останала и следа. Събрани под дъжда, отдаваха последна почит на името му, гравирано в семейната гробница:

МАЙОР ПИТЪР ЛАНГ,

Шотландски полк,

Спешъл Еър Сървис

1966–1996

Почивай в мир!

Хелън стискаше ръката на съпруга си. През последните няколко дни сър Роджър остаря с десет години — винаги жизнен и енергичен, сега изглеждаше така, сякаш никога не е бил млад. „Почивай в мир — мислено повтаряше Хелън. — Та нали именно това бе целта. Мир в Ирландия, а онези гадове го унищожиха. Безследно. Сякаш никога не е съществувал на този свят — мръщеше се тя и дори не можеше да заплаче. — Каква несправедливост. Светът е полудял.“ „Аз съм възкресението и животът, каза Господ“ — нареждаше свещеникът в това време.

Хелън тръсна глава: „Не, не е така. Не е така. Вече не вярвам на всичко това, не и докато злото продължава безнаказано да се разхожда по земята.“

Обърна се и изостави слисаните гости, повеждайки съпруга си със себе си. Хедли ги последва с огромния чадър.

* * *

Няколко месеца по-късно почина и баща й и й остави милиони. Управляващият екип на корпорацията беше много надежден. Оглавяваше го братовчедът на Хелън, с когото винаги бе поддържала близки взаимоотношения, тъй че богатството оставаше в семейството. Хелън изцяло се посвети на съпруга си, който, съкрушен от мъка, също почина една година след сина си.

Тя се занимаваше с благотворителна дейност, но по-голямата част от времето прекарваше в Комптън Плейс, макар че цялата земя с площ хиляда акра беше отдадена под наем за широкомащабна селскостопанска дейност.

В известен смисъл имението беше единственото й спасение, и то заради невероятното си разположение. На километър от брега на Северно море, Комптън Плейс се намираше в един от най-земеделските райони в Англия, изпъстрен с криволичещи тесни пътеки и селца със странни имена като Клей-некст-дъ-Си, Стифки, Блейкни, които изникваха най-неочаквано, сетне изчезваха и човек никога повече не успяваше да ги открие. Тук времето сякаш беше спряло.

Още когато Роджър я заведе там за пръв път, Хелън беше запленена от солените тресавища, забулени в крайбрежна мъгла, каменистите плажове, пясъчните дюни и безбрежния мокър бряг при отлив.

Още от детските си години в Кейп Код Хелън обичаше морето и птиците, а в тази си част на Норфолк имаше много птици — дребни диви гъски от Сибир, дъждосвирци, кюкавци и чайки. Приятно й беше да се разхожда пеш или с велосипед по двуметровите диги, гъсто обрасли в тръстика. Всеки път, когато вдишваше соления морски въздух или излагаше лице под дъждовните капки, се зареждаше с нови сили.

Къщата беше от времето на Тюдорите, но основната част от постройката беше в грегориански стил. Огромната кухня беше ремонтирана след войната и уютно издържана в селски стил. Трапезарията, салонът, библиотеката и огромната дневна бяха с дъбова ламперия. Бяха останали само шест спални — с течение на времето другите постепенно бяха преустроени в бани и дрешници.

Макар по-голямата част от земята да беше отдадена под аренда, Хелън беше запазила шест акра около къщата — предимно гора, но имаше и две просторни ливади и игрище за крикет. От време на време пенсиониран фермер от съседното село идваше да ги поддържа, а когато бяха в имението, Хедли сам косеше тревата.

За къщата се грижеше постоянна икономка на име госпожа Смедли, а при нужда една жена от селото й помагаше в чистенето. Това беше напълно достатъчно. Кроткото, подредено съществуване помогна на Хелън да се върне към живота. Селяните също много й помогнаха.

Английската аристокрация се подчинява на странни закони. Като съпруга на Роджър Ланг Хелън официално трябваше да се представя като лейди Ланг. Само дъщерите на най-високопоставените благородници имаха право да използват личните си имена, но жителите на Норфолк бяха особняци в това отношение и упорито я наричаха лейди Хелън. Странното е, че подобно отношение бе характерно и за лондонското общество.

Ако някой се нуждаеше от помощ, Хелън винаги беше насреща. В неделя сутрин винаги ходеше на църква, а Хедли се настаняваше на най-задната пейка, винаги с безупречната си шофьорска униформа. Тя не се срамуваше да се отбива в селската кръчма за едно питие вечер, а Хедли неизменно я придружаваше и тук, а местните, колкото и да е чудно, го бяха приели благодарение на едно необичайно събитие преди няколко години. По време на проливен дъжд водата в тесния канал от изоставената мелница, който минаваше през средата на селото, застрашително придойде, заплашвайки да помете къщите. Всички опити да се отвори шлюзът, който задържаше водата, останаха напразни. Тогава Хедли сграбчи един лост, нагази в дълбоката до гърдите вода и се гмурка дотогава, докато най-сетне изкърти ръждясалите резета и шлюзът се отвори. Оттогава насетне в кръчмата никога не му позволяваха да си плати питието.

И така, макар и лишен от радост, животът можеше да бъде далеч по-лош… докато не се състоя онзи неочакван телефонен разговор, който с последствията си щеше да се окаже не по-малко катастрофален от съобщението преди две години за смъртта на сина им.

— Хелън, ти ли си? — обади се немощен и все пак странно познат глас.

— Да, кой се обажда?

— Тони Ърмсуърт.

Веднага се сети кой е — навремето като младши офицер беше служил под командването на съпруга й, после стана заместник-министър на външните работи. Отдавна не се бяха виждали. Сигурно вече наближаваше седемдесет. Не беше дошъл на погребението на Питър и на съпруга й. Тогава този факт й се стори много странен.

— Виж ти, Тони! Къде си?

— Сега живея в едно селце на име Стюкли в Кент. На шейсет километра от Лондон.

— Как е Марта?

— Почина преди две години. Виж, Хелън, трябва да се видим. Въпросът е на живот и смърт, така да се каже. — В слушалката се чу мъчителна кашлица. — Имам предвид своята смърт. Рак на белия дроб. Не ми остава много.

— Тони, съжалявам!

— И аз — опита се да се пошегува той. В гласа му обаче се долавяше настойчивост: — Хелън, мила, непременно трябва да дойдеш да ме видиш. Искам да се освободя от едно признание, което трябва да чуеш.

Кашлицата отново започна да го измъчва. Хелън изчака да се успокои и каза:

— Добре, добре, Тони. Опитай се да не се безпокоиш. Следобед заминавам за Лондон, ще нощувам там, а утре сутринта ще дойда колкото се може по-рано при теб.

— Ще те чакам — отвърна Тони и затвори.

Хелън говореше от библиотеката. Като приключи разговора, постоя неподвижно, намръщена и леко разтревожена, после отвори сребърната табакера, извади цигара и я запали със запалката, която й беше подарък от Роджър и представляваше германска гилза.

Тони Ърмсуърт. Немощният глас и кашлицата доста я разстроиха. Помнеше Тони като напет гвардейски капитан, галантен кавалер, запален ловджия, който яздеше по-бързо от хрътките. Съдейки от чутото по телефона, никак не й се искаше да си представя на какво е заприличал. „Животът напомня за своята преходност“ — отбеляза мислено. Смъртта дебне зад ъгъла, а в живота си Хелън неведнъж се бе сблъсквала с нея.

Имаше нещо, за което Хедли не подозираше. Болките в гърдите и ръката я бяха накарали да се замисли. Наскоро ходи сама до Лондон и се консултира с един от най-добрите лекари на Харли стрийт^[2]. В Лондонската клиника се подложи на преглед със скенер и й направиха изследвания.

Случката й напомни една забележка на Скот Фицджералд по повод здравословното му състояние: „Посетих кабинета на един велик човек и излязох с тежка присъда“. Нещо подобно. Само че присъдата й не беше толкова тежка. Ангина пекторис. „Не бива да се тревожите, мила моя — каза професорът. — Ще живеете още дълги години. Просто вземайте хапчетата и избягвайте да се напрягате. От сега нататък никаква езда и лов“.

— И никакво пушене — тихо допълни на глас и с кисела усмивка изгаси цигарата, припомняйки си, че си дава подобни обещания от месеци, и тръгна да търси Хедли.

* * *

Стюкли се оказа доста приятно местенце — редици каменни селски къщи от двете страни на тясна уличка, кръчма, супермаркет и най-сетне вилата на Ърмсуърт — Роуз Котидж, от страната на църквата. Лейди Хелън му позвъни на тръгване от Лондон, за да му даде време да се приготви, и Тони ги очакваше — посрещна ги на прага, болен и немощен, слаб като скелет.

Хелън го целуна и отбеляза:

— Тони, изглеждаш ужасно.

— Нали? — криво се ухили той.

— В колата ли да чакам? — попита Хедли.

— Радвам се да те видя, Хедли — рече Ърмсуърт. — Може ли да те помоля да се заемеш със сервирането? Освободих домашната помощница да си върви преди час. Направила е сандвичи, сладкиши и така нататък. Ако нямаш нищо против да сложиш чая…

— С удоволствие — отвърна той и ги последва вътре.

В голямата открита камина във всекидневната пламтеше огън. Ниският таван беше от дебели греди, помещението беше обзаведено с удобни мебели, а каменният под беше застлан с индийски килими.

Ърмсуърт се настани в кресло със специална облегалка за главата и остави бастуна си на пода. На масичката встрани имаше картонена папка.

— На онази снимка сме двамата с мъжа ти по времето, когато бях младши офицер.

Хелън Ланг застана до скрина и се вгледа в снимката, поставена в сребърна рамка.

— И двамата сте много красиви.

Върна я на мястото й и се настани срещу Тони.

— Не бях на погребението на Питър. Изпуснах и това на Роджър.

— Забелязах.

— Не смеех да се покажа.

Тук имаше нещо — нещо неописуемо, което я жегна отвътре и я накара да настръхне.

Хедли донесе подноса с приборите за чая и го постави на ниската масичка.

— Храната може да почака, струва ми се — отбеляза Хелън.

— Бъди така добър, на скрина има гарафа с уиски. Налей ми едно голямо и едно за лейди Хелън.

— Ще ми трябва ли?

— Да, струва ми се.

Тя кимна. Хедли наля питиетата и ги сервира.

— Аз съм в кухнята, ако ви дотрябвам.

— Благодаря. Може би ще се наложи да те повикаме.

Хедли се намръщи, но се оттегли в кухнята. Остана замислен насред стаята, после забеляза двете врати непосредствено до прозорчето за сервиране и леко ги открехна. Много непочтена постъпка наистина, но се тревожеше за лейди Хелън. Седна на едно столче и се заслуша в разговора.

— Животът ми не е това, което изглежда, поне в очите на приятелите ми — казваше Ърмсуърт. — Дори Марта не знаеше истината. Всички мислеха, че работя в Министерството на външните работи. Обаче не беше така. Открай време служа в тайното разузнаване — Сикрет Интелиджънс Сървис. Разбира се, не участвах в акции. Бях канцеларски плъх, от онези, дето изпращат смелчаците да вършат черната работа което често им струваше живота. Един от тези смелчаци беше майор Питър Ланг.

Сърцето й отново се сви.

— А-ха отвърна тя предпазливо.

— Нека ти обясня. Моят отдел се занимаваше с тайните операции в Ирландия. Преследвахме не само членовете на ИРА, но и на паравоенните групировки, поддържащи партията на лоялистите, които успяваха да се измъкнат от правосъдието чрез заплахи и тормоз над свидетели.

— И как го постигахте?

— Имахме секретни групи, основно от САС, които ги отстраняваха.

— С други думи, по най-престъпен начин ги убиваха.

— Не, не мога да приема подобна формулировка. Войната с тези хора се проточи твърде дълго.

Вместо да си налее чай, Хелън посегна към чашата с уиски и отпи глътка.

— Да разбирам ли, че синът ми се е занимавал именно с това?

— Да, беше един от най-добрите. Дарбата му да говори с какви ли не ирландски акценти беше неоценимо богатство. Стига да пожелаеше, спокойно можеше да мине за строителен работник от Дери. Групата му се състоеше от петима членове: четирима мъже и една жена офицер.

— И?

— За една седмица всички си отидоха без време. Тримата мъже и жената бяха застреляни…

— А Питър — взривен?

Настъпи мълчание, в което Ърмсуърт глътна питието си на един дъх, сетне се изправи и като залиташе, се добра до скрина и с трепереща ръка си наля втора чаша.

— Всъщност не. Така ви беше казано на вас. — Отново надигна чашата, разливайки няколко капки уиски по брадата си.

Тя допи питието си, извади сребърната табакера, избра цигара и я запали.

— Разкажи ми.

Ърмсуърт едва се добра до креслото си и тежко се отпусна в него. После кимна към папката.

— Всичко е вътре. Всичко, което трябва да знаеш. Нарушавам Закона за държавната тайна, но какво значение има? Може да умра още утре.

— Разкажи ми — твърдо повтори тя. — Искам да го чуя от теб.

Той пое дълбоко дъх:

— Щом настояваш. Както знаеш, в Ирландия има най-различни фракции, както католически, така и протестантски. Една от най-опасните националистически групировки се нарича „Синовете на Ерин“. Навремето я командваше Франк Бари, много кофти тип, уникален случай — протестант-републиканец. В крайна сметка го убиха, но има племенник на име Джак Бари, чиято майка е американка. Роден е в Ню Йорк, после през 1970, на осемнайсетгодишна възраст го изпращат във Виетнам на кратка мисия. Избухва скандал — явно е застрелял множество виетконгски затворници и американците на бърза ръка тихомълком го изтеглят.

— И той става член на ИРА?

— Общо взето, да. Поема щафетата от чичо си. Психопат и маниакален убиец — от години вече си прави каквото си пожелае. А, има и друго странно нещо. Прачичото на Джак е лорд Бари. Има имение на брега на Даун в Ълстър, нарича се „Спаниш Хед“. Понастоящем е част от Националния тръст. Баща му е починал отдавна, а Франк Бари е убит непосредствено преди смъртта на стария чичо.

— Тоест, Джак остава наследник на титлата?

Ърмсуърт кимна.

— Но никога не е предявявал претенции. Има вероятност да го обявят извън закона като предател на Короната.

— Виж ти. Мислех, че екзекуциите на Тауър Хил са отменени от доста време. Както и да е, моля те, давай по същество.

Той притвори очи за миг, сетне въздъхна и продължи:

— Имаше един Дулин, шофьор на Бари. В крайна сметка се оказа в затвора „Мейз“ и сложихме в килията му информатор. Нашият човек разполагаше със солиден запас от кокаин, в резултат на което Дулин си изпя и майчиното мляко.

— Господи! — Беше потресена.

— Това е ключовият момент, мила. Дулин не е присъствал лично, но разказал как след това се прибирал на север, към Страмор, с Бари, който бил много друсан и пиян. Изпуснал се пред Дулин, че е спипал цяла секретна британска група благодарение на нюйоркското подразделение на „Синовете на Ерин“ и на още някого, когото наричал „Връзката“. Като попитал Дулин каква е тази връзка, Бари му обяснил, че никой не знае, но бил някакъв американец, след това изведнъж се притеснил, сякаш криел нещо, и заговорил за разузнавачите, които навремето работели в Дъблин Касъл за Мик Колинс.

— С други думи, тази Връзка е някоя доста високопоставена особа, която има достъп до вътрешна информация? Но къде? И по какъв начин?

— Британското разузнаване от години поддържа връзки с Белия дом, особено заради мирния процес. Обменя се информация уж на приятелски начала.

— Включително сведения за групата на сина ми?

— Да. Аз бях на мнение, че нещата отиват твърде далеч, но висшестоящите — например Саймън Картър, заместник-директор на Секюрити Сървисис, отхвърлиха опасенията ми. И тогава Дулин беше намерен обесен в килията си.

Тя си наля поредното уиски.

— С всяка измината минута все повече ми напомня на историята на Борджиите. А тъй като ти все избягваш да ми обясниш как е загинал Питър, явно ще имам нужда да се подкрепя. — Тя отпи голяма глътка. — Хайде, Тони, казвай.

— Да, за „Синовете на Ерин“. Разпространявали информация, получена от Връзката. Всички имали контакти в Дъблин и Лондон. Всичко е в папката. Тя съдържа всичко — участниците, техни снимки, мястото. Фотокопирах строго секретния материал и…

— Кажи ми за Питър.

— Бари и неговите хора го отвлекли на излизане от една кръчма в Саут Арма. Измъчвали го, но тъй като не си признавал, го пребили до смърт. Точно тогава наблизо се строяло околовръстно шосе, което продължава надолу към Ейре. На обекта имало бетонобъркачки, оставени за през нощта. Напъхали го в една от тях.

Хелън остана втренчена за миг, сетне изпи на един дъх остатъка от уискито.

— Вдигнали колата му във въздуха с мощен взрив — продължаваше Тони, — за да създадат впечатлението, че е загинал по този начин. Тоест, искали са да разберем, че го няма, но не са можели да ни кажат как точно е изчезнал.

Вече се беше понапил. Тя извика, притисна длан към устата си и хукна към вратата. Едва се добра до банята и заповръща в тоалетната чиния. Когато най-сетне изми лицето си и излезе, Хедли я чакаше пред вратата.

— Чу ли?

— Опасявам се, че да. Добре ли сте?

— Била съм и по-добре. Чай, Хедли, горещ и силен.

Върна се в дневната и седна.

— И после какво стана? Защо не бяха предприети мерки?

— Беше решено случаят да се засекрети, поради което не ви и казаха истината. Изпратихме агенти в Ню Йорк и Вашингтон да проверят републиканските кръгове. Открихме, че в Ню Йорк наистина съществува клуб „Синовете на Ерин“. Имената на членовете са в папката, има и снимки. Всички са видни бизнесмени, един дори е сенатор. Всичко съвпада. Не за пръв път секретна информация от Лондон за Вашингтон попада в ръцете на ИРА.

— Но защо не са предприети никакви мерки?

Ърмсуърт сви рамене.

— Политика. Президентът, министър-председателят — никой не иска да си създава неприятности. Виж, нека ти кажа нещо за работата в разузнаването. Ти си мислиш, че ЦРУ и ФБР информират президента за всичко. Само че далеч не е така.

— Е?

— В Англия е същото. МИ-5 и МИ-6 крият свои грозни тайни и се мразят не само помежду си, а мразят и антитерористичния отдел на Скотланд Ярд, както и военното разузнаване. Като доказателство за това в папката ще намериш информация за две много интересни лица: единият — американец, а другият — британец.

— Във връзка с какво?

— В Белия дом има един Блейк Джонсън, близо петдесетгодишен ветеран от Виетнам, юрист, бивш служител на ФБР. Директор е на Общия департамент в Белия дом. Тъй като отделът се намира на най-долния етаж, всички го наричат Подземието. Това е една от най-ревниво пазените тайни на администрацията, която се предава от президент на президент. Звеното няма нищо с ФБР, ЦРУ и тайните служби и е на пряко подчинение на президента. За него се говори с недомлъвки и мнозина изобщо не вярват в съществуването му.

— Но то съществува.

— О, да, а британският министър-председател също разполага с подобна структура. В папката го пише. Намира се под командването на бригаден генерал Чарлс Фъргюсън.

— Чарлс Фъргюсън ли? Та ние се познаваме от години.

— Е, не знам за какъв си го мислела досега, но в занаята той и неговите хора се славят с прозвището „личната армия на премиера“. От години създават проблеми на ИРА. Фъргюсън разполага с доста сериозна структура в Министерството на отбраната и отговаря единствено пред министър-председателя, поради което и останалите разузнавателни звена го ненавиждат. Негова дясна ръка е бивш боец от ИРА на име Шон Дилън; лявата пък е главен инспектор детектив Хана Бърнстейн — дъщеря на равин, представи си! Опасна компания, а?

— Какво общо има всичко това?

— Просто Сикрет Интелиджънс Сървис искаха да избегнат намесата на Фъргюсън и компания, защото винаги съществува възможността генералът да каже на премиера, а освен това има лични контакти с Блейк Джонсън, което означава, че е щял да научи и американският президент, което СИС не могат да си позволят.

— И какво стана?

— СИС започна да изпраща на Белия дом незначителна или безполезна, а понякога дори направо грешна информация. Нямаше начин да хванем някого от „Синовете на Ерин“. После досието изчезна. — Посегна към папката и я вдигна. — С изключение на моето копие. Не зная защо го направих навремето. Сигурно съм бил погнусен от себе си. Заповядай, мисля, че трябва да го имаш.

Той се закашля, тя му подаде салфетка. Като се изхрачи, Хелън забеляза по хартията кървави петна и предложи:

— Да повикам ли лекар?

— Ще дойде по-късно. Не че с нещо може да ми помогне — ухили се мрачно Тони. — Е, това е, сега вече знаеш. Мисля, че трябва да си полегна.

Изправи се, взе бастуна и бавно излезе в антрето.

— Съжалявам, Хелън, отчайваща история.

— Не си виновен ти, Тони.

Той заизкачва стълбите, Хелън го изпрати с поглед. В този миг се появи и Хедли, стиснал папката:

— Реших, че сигурно ще искате да я вземете.

— И още как! — Тя я пое от ръцете му. — Да си вървим, Хедли. Тук витае единствено смъртта.

* * *

На връщане с мерцедеса, докато се провираха из тесните улички, Хелън изчете цялата папка и разгледа всички снимки. Кой знае защо, най-дълго се спря на тази на Шон Дилън: руса коса, самоуверено излъчване, поглед на човек, който приема живота за лоша шега. Затвори папката и се отпусна на седалката.

— Добре ли сте, лейди Хелън?

— О, всичко е наред. Като се приберем на Саут Одли стрийт, можеш да я прочетеш и ти.

Почувства леко сърцебиене, отвори чантата си, извади две хапчета и ги глътна.

— Ако обичаш, малко уиски, Хедли.

— Какво става? — попита той, подавайки й сребърната манерка. — Добре ли сте?

— Просто хапчета, лекарят ми ги предписа. — Отпусна се назад и затвори очи. — Нищо особено. Закарай ме на Саут Одли стрийт.

Но Хедли не й повярва нито за миг.