Джак Хигинс
Мишена — Белият дом (12)

Единайсета глава

На следващата сутрин Блейк седеше в кабинета на Паркър, пиеше кафе и ядеше сандвич с шунка. Чувстваше се много самотен. Както винаги в края на март времето беше отвратително. Духаше силен вятър и валеше сняг. Вратата се отвори и влезе Паркър.

— Казаха ми, че си бил тук. Чувствай се като у дома си.

— Току-що долетях от Вашингтон. Времето беше толкова лошо, че стюардесите не можаха да ни сервират закуска.

— Тъкмо сега ще можеш да се присъединиш към хайлайфа. — Паркър седна, вдигна телефона и поръча още един сандвич и още кафе. После поклати глава. Много си загазил, приятелю.

— Моля?

— Хайде, стига. Всички вестници съобщават за инцидента с Коен, но ние с теб знаем, че няма нищо случайно.

В този миг влезе помощничката му, възрастна полицайка. Влезе, без да почука, и им сервира кафето и сандвичите на бюрото.

— Вземи моя. Аз си поръчах още. Мислех, че посланикът ще си разчисти сметките с теб.

Полицайката излезе.

— Много е вкусно — каза Блейк. — И какъв вълчи апетит. Не е ли прекалено множко за пълната ти фигура?

— Майната ти, Блейк. Та каква е работата?

— Много проста. Членовете на „Синовете на Ерин“ са в един по-добър свят на небето. Коен, Раян, Кели, Брейди, Касиди. И петимата. Хайде, стари разбойнико, за всичките ти години на улицата колко убийства си разследвал?

— Сто четирийсет и седем. Броя ги.

— Тогава какво е предположението ти? Нали не вярваш в тези сектантски глупости?

— Дрън-дрън. — Паркър изяде сандвича си. — Схемата е ясна. Мотивът е отмъщение.

— Отмъщение за нещо, което са сторили „Синовете на Ерин“.

— Според мен — да.

Блейк помисли върху последните думи.

— Съгласен съм. Но това не ни приближава ни най-малко до ключа към загадката. Мислех си за Коен. Защо не го нападнаха в Ню Йорк като останалите? Дали наскоро не са правени опити за обир на къщата му?

— Чакай да погледна. — С последния сандвич в ръка Паркър отиде до компютъра си, седна и написа нещо на клавиатурата. — Не, няма такива данни… Я чакай малко. Това е интересно.

— Какво е то?

— Миналата седмица е имало две убийства в уличката до къщата на Коен. Типични улични гангстери. Били застреляни. Аутопсията показала много алкохол и следи от кокаин в кръвта. Двамата били арестувани от полицията многократно. Улични пласьори, единият от тях бил и сутеньор.

Блейк се помъчи да потисне вълнението си.

— С какво оръжие са били застреляни?

Паркър отново удари няколко пъти по клавишите.

— Мили боже, колт, двайсет и пети калибър. Чакай да проверя нещо. — Паркър се нахвърли върху клавишите с настървение. Накрая спря. — Ето ти на, Блейк. Мислеше, че имаш четирима членове на „Синовете на Ерин“, застреляни с едно и също оръжие. Сега имаме още двама.

Блейк остана като зашеметен.

— Но защо ще убиват и тези?

Паркър помисли за малко.

— Виж, връзката очевидно е къщата на Коен. Районът се охранява. Онези двамата са били отрепки, най-вероятно просто са минавали покрай къщата.

— Искаш да кажеш, че са се оказали на неподходящото място в неподходящото време?

— Откъде да знам? Просто като удавник се хващам за всяка сламка. Може би някой е причаквал Коен и тогава са се появили тези двамата.

Блейк кимна.

— Да, точно така!

— Какво смяташ да правиш?

— Ще отида да огледам пак мястото на престъплението. — Той стана. — Благодаря ти, Хари. Бъди сигурен, че отново ще дойда при теб.

* * *

Стиснала чадър, лейди Хелън се разхождаше в дъжда. Спря се сред боровите дървета, погледна към големите морски вълни, извади мобилния телефон и позвъни на Бари.

— А, ето те и теб — каза тя.

— Какво искаш?

— Нищо особено. Просто реших да ти позвъня. Ужасен ден, нали? Вали като из ведро.

Бари отново усети някакво странно спокойствие. Пак тази връзка.

— Къде си?

— А, имаме напредък. За пръв път ме попита. Ще те подразня малко. Източното крайбрежие на Англия.

— Йоркшир? Норфолк?

— Много искаш да знаеш.

Изненада се колко авторитетно и прагматично говореше тя.

— Виж, кажи какво искаш?

— Вас, господин Бари. Това е единственото, което искам. Вашата смърт, разбира се.

Хелън затвори. Бари отиде до шкафа, извади бутилка ирландско уиски и си наля една чаша. Течността сякаш изгори вътрешностите му. Когато си запали следващата цигара, ръката му трепереше. Беше очевидно, че тя няма да го остави на мира. Обади се на Връзката.

— Виж, не ти казах всичко за Коен.

— Тогава по-добре го направи сега — отвърна Торнтън.

Бари го послуша. Когато свърши, Торнтън го попита:

— Повтори какво е казала за сина си.

— Каза, че съм убил сина й в Ълстър преди три години и съм екзекутирал неговите приятели — четирима, включително и една жена.

— Сещаш ли се кои са те?

— За бога, та аз водя война от години. Искаш да знаеш колко души съм убил ли?

— Добре де, добре. Остави на мен. Може да открием някаква връзка. Ще проверя.

 

 

Блейк стигна до къщата на Коен на Парк авеню, но от другата страна на улицата. Седна и се зачете в докладите за убийствата. Всичко изглеждаше доста просто и логично. Беше след полунощ, валеше силен дъжд.

Опита се да си представи мястото на престъплението. Погледна към къщата на Коен: тъмно, влажно, според доклада жертвите не са се съпротивлявали. Патологът беше установил моментална смърт и в двата случая. Блейк се намръщи. Тук имаше нещо неестествено. Отново прегледа доклада на патолога. Първа жертва, нулева кръвна група. Втора жертва, кръвна група A. Единственото, което не се връзваше, бяха откритите следи и от трета кръвна група върху ризата на втората жертва — B.

Значи беше въвлечена и трета страна, значи все пак е имало известна борба. Дали това не е бил убиецът? Блейк отново сбърчи вежди. Странно, но не вярваше в тази версия. Двамата гангстери бяха застреляни толкова мълниеносно и с брутална ефикасност. Защо тогава да е имало борба? Освен ако не е имало и четвърти човек? Четирима, а не трима.

Реши да смени зрителния ъгъл и отиде на асфалта.

— Върни се в полицията и ме чакай там — нареди той на шофьора. Ще взема такси. Само ми подай чадъра.

Шофьорът се подчини и си тръгна, а Блейк разтвори чадъра. Значи е било през нощта и тя е причаквала Коен да се върне у дома. Къде би го чакала? На тази страна на улицата, не на другата, защото оттук човек има ясен поглед и при стрелба целта му е като на тепсия.

Огледа се наоколо. Имаше доста входове и безистени, в сянката на които можеш да се скриеш. Какво бе станало тогава? Какво се бе объркало? „Дяволите да го вземат“ — каза си Блейк и запали цигара от кутията „Марлборо“. Сега не беше време да отказва пушенето. Вдиша дълбоко. Проклетият мартенски дъжд се стичаше на малки вадички от чадъра му.

Двете жертви са се намирали на алеята, вероятно са се криели от дъжда. Присъствието им не е било желано, не и по това време. „Значи, ако аз съм убиецът — мислеше си Блейк — и чакам тук Коен, какво би могло да се обърка?“ Погледна отново към къщата и в този миг зад ъгъла на другия край на Парк авеню излязоха двама влюбени. Те се бяха сгушили под един чадър. Блейк ги наблюдава, докато минаха покрай алеята, завиха на следващия ъгъл и изчезнаха от погледа му.

„Това е — каза си тихо той. — Точно както си мислех. Минавали са покрай мястото. В неподходящото време“.

Значи човекът с кръвна група B е напуснал сцената на престъплението, но в какво състояние е бил и къде е отишъл?

Блейк прекоси улицата и се спря на алеята. Да кажем, че някой е тичал, накъде се е насочил? Надясно или наляво? Какво пък, първо ще тръгне наляво, защото натам тръгна и младата двойка.

Запали още една цигара и тръгна по тротоара. Зави зад ъгъла и продължи така още една пресечка. Мина покрай някакви офиси и един бутик. По това време на нощта всички бяха затворени.

„Но не и тук — промърмори отново и погледна към другата страна на кръстовището. — Те никога не затварят“.

На знака пишеше „Болница «Сейнт Мери»“. Това беше частна клиника, която предлагаше редица здравни услуги, включително спешна помощ, травматология и хирургия.

„Значи ето ни тук — продължи монолога си той. — Късно през нощта е, вали, а ти кървиш. Къде ще отидеш тогава?“

Влезе в един вход, извади мобилния си телефон и се обади на Хари Паркър:

— Хари, трябва да те видя.

— Откри ли нещо?

— Да кажем, че носът ми надушва нещо. Ако съм прав, ще ми трябва полицейско присъствие. Къде си в момента?… Добре, ще се срещнем скоро.

Когато Паркър и Блейк отидоха в отделението за спешна помощ на болница „Сейнт Мери“, бяха изненадани от заобикалящия ги лукс: мокети, удобни столове, приятна и успокояваща музика. Дежурната сестра на рецепцията беше облечена в униформа, която спокойно можеше да е от „Армани“.

— Господа? — обърна се тя към тях леко нащрек. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Хари показа полицейската си значка.

— Капитан Паркър, полицията на Ню Йорк. Трябва ми информация. Свързано е с разследването на убийство.

— Тогава по-добре да повикам главния администратор господин Шефийлд.

— Тогава го направи, мила — отвърна Хари.

Шефийлд беше облечен в син раиран костюм и изглеждаше загорял и в добра физическа форма. Седнаха в разкошния му кабинет и Блейк му каза какво им е необходимо. Обясниха му, че наблизо са били застреляни двама души и че е възможно трети човек да е бил ранен в сблъсъка.

— Сигурно случаят е сериозен?

— Да, приятелят ми е от ФБР. Важно е — отвърна Хари Паркър.

— Какво искате от мен тогава?

Блейк взе от бюрото лист и му написа отгоре една дата.

— В късните нощни часове на тази дата. Някой идвал ли е в спешното с кървене след полунощ?

— Длъжни сме да запазим в тайна самоличността на пациентите ни, господа.

— А ние ви задължаваме със заповед на президента. — Блейк извади документа и го показа на Шефийлд.

— Господи! Добре, чакайте да погледна.

Той отиде при бюрото и прегледа журнала с постъпили пациенти, след което кимна.

— Тук има отбелязана една пациентка. Казва се Джийн Уайли. Записана е в един и петнайсет през нощта на посочената от вас дата. Лицето й е било срязано. Нощният стажант я е поел, доктор Браянт.

— Доктор Браянт днес е на работа, господин Шефийлд — намеси се сестрата. — Видях го да отива в барчето.

— Чудесно — отвърна Паркър. — Само ми кажете къде се намира барчето.

Лекарят беше на около трийсет години, малко по-пълен от нормалното, с очила, леко къдрава черна коса и брада. Седеше на една ъглова маса и ядеше френски хляб и супа.

Той вдигна глава.

— Шефийлд, човече, какъв е проблемът?

— Тези господа искат да поговорят с теб. — Той се обърна към тях: — Доктор Браянт е завършил с отличие и първи по успех медицинския факултет в Харвард. Голям късмет имахме с него. Имайте го предвид.

— О, Кларънс, престани — отвърна лекарят. — За какво става дума?

Паркър представи себе си и Блейк на лекаря. Сбогува се с Шефийлд и му разказа всичко.

— Знаете нещо по въпроса, нали?

— Нека помисля.

— Ще ви взема кафе — обади се Блейк.

— Чай, човече, чай. Изкарах три години в Гайс Хоспитал в Лондон и свикнах с английските вкусове.

Блейк взе чай и се върна на масата. Лекарят мачкаше празна цигарена кутия. Блейк извади своите.

— Мислех, че вие, лекарите, не одобрявате пушенето.

— Да не би да ми отказвате законните ми права?

— Да се върнем към неприятните нощни смени и въпросната Джийн Уайли. Какъв беше нейният проблем?

— Лицето й беше срязано. Раната не беше сериозна, но определено беше от нож.

— Питахте ли я как е станало? — зададе въпроса си Паркър.

— Разбира се. Тя каза, че се е подхлъзнала и се е порязала в кухнята.

— Лъжа, а? — намеси се отново Блейк.

— В Лондон биха казали „измишльотини“. Лицето й беше срязано с нож. Направих превъзходна бродерия, за да зашия раната, тя ни даде номера на здравната си застраховка и си тръгна.

— Добре, щом ви е дала информация за здравната осигуровка, сега тя е в компютъра, нали? — попита Паркър. — Апропо, можем да разберем и кръвната й група.

— Не е необходимо — отвърна Браянт. — Аз си ги спомням. — Двамата се вторачиха в него, а той леко се изчерви. — Срещнали се после няколко пъти в едно бистро — „Никс Плейс“, зад ъгъла. Тя е… ъ-ъъ, тя е много привлекателна. — Той смутено сви рамене. — Както и да е, кръвната й група е B.

Паркър си погледна часовника.

— Тъкмо време за обяд.

Лекарят се поколеба и повтори думите на Шефийлд за поверителността.

— Хей, при нас има едно нещо, което се нарича „лекарска тайна“.

— При нас пък има двойно убийство малко по-нагоре по улицата, което е станало малко преди тя да дойде при вас. Важно е, докторе. Полицейският отдел на Ню Йорк не праща офицери с чин капитан да разследват незначителни случаи, нито пък ФБР.

— Та тя е още хлапе. Да не би да искате да кажете, че е убила някого?

— Не — отвърна Блейк. — Но ще си послужа с една стара и изпитана полицейска фраза: в процеса на нашето разследване трябва да я изключим от списъка на заподозрените.

— Добре — каза разтревожено Браянт. — Ще ви я покажа тогава. Но се дръжте прилично с нея, ако обичате.

— Ние сме чувствителни и тактични полицаи — отвърна Паркър. — Хайде да вървим.

 

 

„Никс Плейс“ беше малко заведение, което се намираше на една пряка от болницата. Трима души зад бара си говореха шумно нещо на гръцки, докато приемаха поръчките, а единият от тях приготвяше сандвичите. В заведението беше топло и не особено чисто. Заради дъжда стъклата на прозорците бяха запотени от вътрешната страна. Лекарят надзърна вътре.

— Не я виждам никъде.

— Да я почакаме — предложи Паркър.

— Аз имам пациенти — отвърна Браянт, когато влязоха в един вход. После застина на място. — Ето я, пресича улицата. Малкото мургаво момиче със син шлифер и черен чадър.

Джийн Уайли сгъна чадъра и влезе в „Никс Плейс“.

— Има хубави крака — отбеляза Браянт.

— Да, добре, не забравяй за Хипократовата клетва — каза Паркър. — Благодаря за съдействието. Сега можеш да си вървиш.

— Ако ви потрябвам, знаете къде да ме намерите. — Лекарят тръгна към болницата с вдигната догоре яка.

Блейк и Паркър отидоха до прозореца на „Никс Плейс“ и надзърнаха вътре. Момичето си беше взело кафе и сандвич на табла и беше седнало в едно сепаре в дъното. Още беше рано и нямаше много посетители.

— Как ще го отиграем? — попита Хари Паркър.

— Не е необходимо да прибягваме до номера „доброто ченге/лошото ченге“. Да кажем, че ти си едно добродушно ченге, което с нежелание изпълнява служебните си задължения, а аз съм добрият агент от ФБР. Но помни едно, стари приятелю, аз командвам парада. Аз ще реша какво да й се случи.

— Колкото повече научавам за този случай, толкова по-доволен съм, че не нося отговорност за него — отвърна Паркър. — Да влизаме.

 

 

Джийн Уайли ядеше сандвич с пилешко и със салата и четеше някакъв роман. Блейк забеляза, че беше „Ема“ на Джейн Остин. Тя погледна към тях и леко се намръщи.

— Може ли да седнем при вас? — попита Паркър.

— Има достатъчно свободни места в заведението.

— Ще се наложи да ни изтърпите — каза меко Блейк.

Паркър показа значката си.

— Полиция на Ню Йорк, капитан Хари Паркър. Приятелят ми е господин Джонсън от ФБР.

— Мислим, че можете да ни помогнете — добави Блейк. — Свързано е с едно двойно убийство миналата седмица.

Веднага се издаде. Лицето й моментално пребледня.

— Господи, боже господи! — Тя се състари пред очите им. — Трябва да отида до тоалетната.

— Добре, но не се опитвай да бягаш — каза Хари Паркър. — Знам коя си и веднага ще пратя хора да те заловят. Сигурен съм, че на шефа ти няма да му хареса.

Тя се разхлипа. Стана и събори чашата с кафето. Отиде до дъното на бистрото, а в същото време оттам дойде един човек от персонала с парцал в ръката. Изглеждаше войнствено настроен.

— Хей, какво правите, бе? Тя е много добро дете. Не можете просто така да идвате и да тормозите клиентите ми.

— Ако искам, мога да закрия заведението ти. — Значката на Хари отново проблесна. — Полиция.

— Младата госпожица е станала свидетел на престъпление — поясни Блейк. — Искаме само да й зададем няколко въпроса.

Мъжът веднага стана любезен:

— Аз съм Ник, това е моето бистро. Искате ли кафе?

— Страхотно. Ето това искам — сътрудничество — отвърна Паркър.

Момичето се върна след няколко минути, успокоено, но все още пребледняло.

Изражението му загатваше стоманени воля и нерви. Младата жена не беше някоя празноглава и слабохарактерна красавица и Блейк го долавяше. Тя седна и отпи от кафето, което Ник беше донесъл.

— Добре, какво искате?

— Някои подробности. Джийн Уайли, ако не се лъжа? — попита Паркър. — На двайсет и четири години?

— Е, и?

— Хубав белег имаш на лявата буза. С времето ще заздравее и ще изчезне, но в момента те прави да изглеждаш някак интригуващо различна.

Тя побесня от яд, очите й потъмняха.

— С какво се занимаваш? — попита Блейк.

— Работя в кантората „Уайнгартън и Мур“, точно зад ъгъла. Завърших право в Колумбийския университет преди две години и си знам правата.

— Ама защо да се правим на добри? — намеси се Паркър. — Искаш ли да ни разкажеш как кръвта ти се озова на ризата на един убит мъж?

Това буквално я разтърси. Тя изумено изгледа Блейк.

— Виж, защо трябва да се залъгваме? — каза Блейк. — Миналата седмица-две отрепки са били застреляни в алея на няколко пресечки оттук малко след полунощ.

— Работата е, че единият е бил с кръвна група A, а другият — с нулева — добави Паркър.

— Но по ризата му имало следи от кръвна група B — продължи Блейк.

— Която очевидно се е озовала там, когато те е порязал по бузата — каза полицаят. — Вероятно той те е държал насила, а ти си се съпротивлявала. Прав ли съм? Двамата са те сграбчили, докато ти си вървяла по алеята?

— Копелета. Мръсни копелета. — Тя си пое дълбоко дъх и отпи от кафето. Ръката й трепереше. — Интересна история, капитане, но аз си знам правата и няма да кажа нищо.

— Както искаш, една проба от ДНК ще покаже всичко.

Сега Блейк виждаше картината в пълната й цялост. Дилън в Уапинг, изправен лице в лице срещу Тим Пат Раян и срещу смъртта. Спасен от една жена — неизвестната екзекуторка на „Синовете на Ерин“.

— Искали са да те изнасилят и може би да те убият — тихо каза Блейк. — Ти си се съпротивлявала, заплашили са те с нож, срязали са лицето ти и тогава от мрака се е появила една жена и ги е застреляла.

Паркър с недоумение се обърна към него:

— Какво значи това?

Но момичето беше най-засегнато от думите. На лицето му беше изписана изненада.

— Откъде разбрахте?

Настъпи мълчание.

— Понякога тези неща са като пъзел. През цялото време ти се струва, че изобщо не напредваш. Обаче изведнъж всички парчета се нареждат и получаваш пълната картина.

Дори Паркър стана любезен:

— Разкажи ни всичко, скъпа.

— Не мога — отвърна тя. — По-скоро бих умряла, отколкото да позволя нещо да се случи на тази жена.

Тя трепереше. Блейк се обърна и повика Ник:

— Може ли да ни донесеш бренди? Добре. И прясно кафе, от онова черното турското.

Тя отвори чантата си, извади кутия цигари и я хвърли на масата.

— По дяволите! — каза ядосано. — Уж ги бях оставила!

— Ти, аз и всички пушачи, които познавам. — Блейк извади марлборото, запали една и й подаде кутията.

Паркър взе брендито от Ник и й го подаде.

— Изпий го.

Тя го послуша, изкашля се и се пресегна за кафето.

— Най-доброто лекарство в света — добави Паркър. — И е напълно законно.

— Ето ти още нещо законно — каза Блейк. — Нещо, за което са ви говорили само с намеци на лекциите. — Той й подаде президентския указ.

Тя бързо го прочете и го погледна със страхопочитание.

— Боже мой.

— Което означава, че дори и да разкажеш на капитан Паркър, че си убила онези двамата, той не може да предприеме нищо.

Джийн хвърли поглед към Паркър.

— Той е прав, скъпа — отвърна Хари.

Тя кимна. После сякаш започна пътешествие в собственото си минало.

— Вие, мъжете, нямате представа как се чувства една жена, когато попадне в подобна ситуация. Това е най-лошото нещо на света. — Тя отново потрепери. — Толкова е мръсно и гадно. Като края на цялата вселена.

— И тогава от небесата се спуска ангел-хранител? — предположи Блейк. — Разкажи ни за нея.

— Имах среща с мъж, която мина злополучно. Той ме излъга, не ми каза, че е женен. Вечеряхме в италианския ресторант на няколко пресечки оттук. Късна вечеря след представление. Той се напи и се разприказва, че вкъщи го чакали неговата женичка и две деца. Аз станах и си излязох.

— И не можа да намериш такси? — попита Паркър.

— Беше след полунощ, но освен това валеше проливен дъжд. Как можеш да хванеш такси в Манхатън, когато вали?

— Значи тръгна пеша? — попита Блейк.

— Да, облечена доста леко за времето. Имах малък чадър, но въпреки това се намокрих до кости. Бях направо побесняла, когато минавах по алеята. Тогава те извикаха зад гърба ми, в следващия момент ме сграбчиха и ме замъкнаха в сенките. Единият от мъжете ме държеше, а другият сряза бузата ми с един от онези сгъваеми ножове. — Тя пак потръпна. — Непрекъснато говореха какво щели да правят с мен. Езикът им беше ужасен, много вулгарен.

— И тогава се появи тя? — попита Блейк.

Сякаш двамата не бяха в помещението и тя говореше на себе си:

— Беше невероятно. Гласът й беше толкова мил и благ. Каза им да ме пуснат. Видях я застанала в началото на алеята. Единият от тях ме държеше отзад, а другият се развика срещу нея и започна да сипе заплахи. Не мога точно да си спомня думите му. Той май тръгна към нея и тогава ръката й, покрита с шапка, се вдигна и тя го простреля.

— Силен ли беше гърмежът? — попита Паркър.

— Не, по-скоро беше приглушен.

— Заглушител. — Той кимна. — А другият?

— Той се опита да се скрие зад мен и да ме използва като щит. Имаше нож. Тя обаче го улучи право в главата, точно над рамото ми.

Паркър се обърна към Блейк:

— Едно ще ти кажа — доста е добра, щом рискува да стреля така. А пък и този заглушител. Ти беше прав, Блейк. Професионалист, за какъвто не предполагах.

— Опиши ми я по-подробно — каза Блейк.

— Беше много странно. Съвсем нормална възрастна дама. Сигурно беше над шейсет и пет годишна. Носеше шапка, палто и чадър. Косата й, доколкото можах да видя, беше съвсем бяла.

— А лицето й?

— Само не ми показвайте фотографии за разпознаване. Ще си загубите времето. Не можах да я видя достатъчно ясно, за да я разпозная на фотография. А и не бих го сторила.

— Добре, няма да те карам — отвърна Блейк. — Около тази история има доста детайли, които никога няма да разбереш. Става въпрос за националната сигурност на страната. Случаи като този не се срещат всеки ден. Двамата, които е застреляла, са само поредните жертви от уличните убийства по нюйоркските улици, които никога няма да бъдат разплетени.

— Значи няма да ме карате да давам свидетелски показания?

— Разбира се. — Той се обърна към Паркър: — Кажи й, че е така.

Капитанът от полицията потвърди:

— Тук той командва. Аз само му помагам. Аз съм също толкова уязвим от президентския указ, колкото и ти.

— Гарантирам ти, че самоличността ти няма да бъде разкрита на никого — продължи Блейк. — Ще спомена само фактите, включително и на президента, но имаш думата ми, че името ти няма да фигурира никъде.

— Ами той? — Джийн кимна към Паркър.

— Кажи й, Хари — подкани го Блейк.

— Не знам за какво говориш, скъпа. Изобщо не те познавам.

Двамата станаха.

— Ако имаме късмет, няма да се наложи да ви безпокоя отново, госпожице Уайли. — Блейк се обърна, но се спря. — Само още едно нещо. Как говореше тя?

— О, ами като дама, като истинска дама. Нали знаете, като английските.

— Искаш да кажеш, че може да е била англичанка? — попита Паркър.

— Не, може би беше от онези американци със синя кръв. С такъв акцент.

— Мислиш, че си се натъкнала на нея, докато е обикаляла из модните къщи на „Бергдорф-Гудман“? — попита отново Паркър.

— Или „Хародс“ в Лондон. — Тя сви рамене. — Определено беше от висшата класа.

— Добре. — Паркър кимна. — Следващия път, когато отиваш на ресторант, не забравяй да си поръчаш предварително такси — посъветва я той и излезе.

Двамата се озоваха на улицата в дъжда.

— Какво мислиш? — попита Блейк.

— Най-странното нещо, за което някога съм чувал. Някаква възрастна дама като ангел се спуска и очиства двама гангстери-насилници. Като остаряла женска версия на Мръсния Хари.

— Както е сторила и с Тим Пат Раян в Лондон.

— И с Брад, Кели и Касиди в Ню Йорк, а най-вероятно и с Коен в Лондон. Казах ти, Блейк, полицейската ми интуиция ми подсказва, че работата е на лична основа.

— Съгласен съм.

— Мисля, че тук не са замесени само „Синовете на Ерин“. Но това е твоя, а не моя работа. Ако се придържаме към президентския указ, обядът ни с госпожица Уайли никога не се е състоял. — Той погледна часовника си. — Трябва да вървя. Имам среща с комисаря. Знаеш ли кое е най-лошото? Че няма да мога да му се похваля каква страхотна работа съм свършил по случая.

Той се отдалечи и си хвана такси. Блейк го съпроводи с поглед и също си тръгна.

В самолета на път за Вашингтон той обмисли нещата. Обади се на Алис Куормби и й каза да му насрочи среща с президента.

— Има ли напредък? — попита тя. Беше резервирана както винаги.

— Историята е крайно необичайна, Алис. Но ще ти кажа, като се видим.

Имаше късмет и мястото до него беше празно. Той се облегна назад, свали седалката си, затвори очи и се зае да си припомня всичко от самото начало, за да схване логиката на събитията. Единственият му проблем беше, че се отпусна блажено и веднага заспа. Събуди го докосването на нечия ръка по рамото му, когато кацнаха във Вашингтон.

Алис го чакаше с приготвено кафе, горещо и силно. Той седна зад бюрото си, отпи от чашата и погледна към натрупалите се книжа.

— Доста са се събрали, Алис.

— Мога и сама да се оправя с повечето. Само ми трябва подписът ти. Какво стана?

Той й разказа всичко — какво се беше случило, какво им беше разказала Джийн Уайли, но не разкри името на девойката.

— Мисля, че капитан Паркър е прав — отбеляза тя. — Има нещо на лична основа, което изпускаме. Нещо, което е свързано с копелетата от „Синовете на Ерин“.

— Алис, какъв е този език от теб?

— Не се занасяй. — Тя погледна часовника си. — Ако искаш да знаеш, имаш шест минути да се оправиш и да отидеш при президента. Пробвай първо в басейна.

— Много ти благодаря. — Блейк скочи от стола. — Някой път ще ти върна услугата — каза той и забърза за срещата.