Джак Хигинс
Мишена — Белият дом (3)

Втора глава

Като се прибра на Саут Одли стрийт, Хелън се оттегли в кабинета, разтвори папката и за пореден път се задълбочи в текста и снимките.

„Синовете на Ерин“ бяха странна компания: сенатор Майкъл Коен, петдесетгодишен, наследник на богатство, натрупано от супермаркети и търговски центрове; Мартин Брейди, петдесет и две годишен, високопоставен служител в Тиймстърс Юниън^[1]; Патрик Кели, четирийсет и осем годишен, строителен предприемач, милионер; Томас Касиди, четирийсет и пет годишен, собственик на верига ирландски кръчми. До един все американци от ирландски произход, но колкото и да е странно, в организацията членуваше и един прочут лондонски гангстер — Тим Пат Раян.

Хелън занесе папката в кухнята и я даде на Хедли, приготви си каничка чай, върна се в кабинета и се настани зад компютъра — макар да се бе сдобила с него едва наскоро, вече притежаваше завидни умения благодарение на помощта, която получи от съвсем неочакван източник.

Потърси помощ в лондонския клон на семейната корпорация. Компютърният отдел се отнесе много сериозно и я насочи към най-добрите специалисти. Хелън бързо усвои основите и тъй като имаше желание да напредва, скоро отново се свърза с корпорацията. В отговор на молбата й на Саут Одли стрийт пристигна необикновен младеж, прикован в инвалидна количка — чудо на съвременната електроника. Хелън го забеляза от прозореца на всекидневната, но докато излезе, Хедли вече го посрещаше на входната врата.

Посетителят имаше дълга до раменете коса, сияещи сини очи и хлътнали страни. Лицето му беше разполовено от огромен белег, сякаш от изгаряне.

— Лейди Хелън? — жизнерадостно я заговори той, като я видя да изниква зад Хедли. — Казвам се Роупър. Разбирам, че сте изявили желание компютърът ви да се научи на някои хитрини. — И като удостои Хедли с деформираната си усмивка, додаде: — Приятелю, обърни ме, моля ти се, и ме качи по стъпалата — това е единственото, което тези дяволски изобретения не могат да правят сами.

Като го вкара във входното антре, Хедли отново обърна количката, а Хелън лаконично разпореди:

— В кабинета.

Щом стигнаха, младежът се зае най-напред да инспектира хардуера на компютъра.

— РК Пентиум 800. Отлично. — Вдигна поглед към Хедли и рече: — Не ми е позволено да обядвам, но малко чай ще ми дойде добре, тъкмо ще си изпия хаповете, старши сержант.

— Да разбирам ли, че правилният отговор е „йес, сър“? — бавно се усмихна Хедли.

— Е, докарах го до капитан в Кралския инженерен корпус. Бях сапьор. — Той им показа ръцете си, които също бяха обезобразени.

Хедли кимна и излезе.

— ИРА? — многозначително попита Хелън.

Роупър кимна.

— Бях станал страхотен спец, обезвреждах бомбите за нула време, но един прекрасен ден една нищо и никаква бомбичка в Белфаст ме свари неподготвен. — Той поклати глава. — Непростима небрежност. Както и да е, поне започнах нова кариера, след като очевидно не ставам за баща. — Той с лекота се настани пред клавиатурата. — Обожавам тези машинки. Могат всичко, стига да знае човек какво да ги помоли. — Той извърна поглед към домакинята. — А вие искате тъкмо това, нали, лейди Хелън?

— Да, струва ми се.

— Добре тогава. Нека си запаля цигара и да проверим какво знаете, за да разбера на какво трябва да ви науча.

Така и постъпи — показа й всички най-виртуозни номера. В края на срещата Хелън вече умееше да прониква дори в системата на Министерството на отбраната. Продължиха да се занимават ежедневно, тя се справяше прекрасно, до онази сутрин, когато получи третото обаждане — подобни работи винаги вървят по три, безрадостно отбеляза тогава — с което я известиха, че Роупър е в болница с бъбречна криза. Успяха да го спасят, но го изпратиха да се възстановява в Швейцария; повече не го видя.

* * *

Зае се да рови къде ли не, изписвайки търсените имена по памет. За някои веднага откриваше нужната информация, но други, като Фъргюсън, Дилън, Хана Бърнстейн и Блейк Джонсън, доста я затрудняваха. От друга страна обаче, като проникна в списъка на Скотланд Ярд на най-търсените престъпници, веднага попадна на името на Джак Бари, придружено с черно-бяла полицейска снимка с номер.

— Бил си им, значи, в ръцете, мръсник такъв — размишляваше на глас тя. — Кой знае, току-виж пак те пипнем.

Хедли донесе папката и я остави на писалището.

— Новите варвари.

— О, нищо ново. Това са много стари истории, само че едно време не оставяхме нещата така.

— Искате ли нещо?

— Не. Лягай си, Хедли. Не се нуждая от нищо.

Той излезе с нежелание. Тя си наля поредното уиски. Сякаш й даваше сили да будува. Отвори най-долното чекмедже с намерението да потърси нещо за писане и попадна на колта. Питър й го беше донесъл от Босна заедно с петдесет патрона с изместена тежест и заглушител. Крайно незаконен подарък, но той знаеше, че майка му обича да стреля и често се упражнява в импровизираното стрелбище в хамбара на Комптън Плейс. Почти без да се замисля, се наведе, извади пистолета, отвори кутията с амуниции, зареди оръжието и сложи заглушителя на дулото. Подържа го в дланта си, после го постави на бюрото и отново се загледа в екрана.

Фъргюсън я изпълваше с възхищение. Да го познава от толкова години, без всъщност да знае нищо за него! И тази дама Бърнстейн — изглеждаше толкова невъзмутима с роговите си очила, а съгласно информацията във файла беше убила четирима души, сред които и една жена — протестантска терористка, която бе умряла съвсем заслужено.

И най-сетне този Шон Дилън. Роден в Северна Ирландия, отгледан от баща си в Лондон. Актьор по професия, студент в Кралската академия за театрално изкуство. При посещение в Белфаст баща му случайно става жертва при престрелка с британски десантни части. Дилън се прибира у дома и се записва в ИРА.

— Типично за деветнайсетгодишен хлапак — тихо промърмори Хелън. Театърът се е пренесъл на улицата.

Дилън бързо се превръща в най-страховития деец на ИРА. Извършва много убийства. С типичната си духовитост тайните служби го бяха нарекли „Човека с хилядите лица“. Спасяваше го единствено фактът, че избягва да си цапа ръцете с бомбени атаки и избиване на невинни жертви. Не е арестуван до момента, когато попада в сръбски затвор по обвинение в нелегален внос на детски лекарства (но явно са били намесени и ракети „Стингър“). Фъргюсън го спасява от разстрел, след което го изнудва да премине на негова страна.

Хелън се върна назад до страницата със „Синовете на Ерин“ и се зае да разучи досието на Тим Пат Раян. То разкриваше отвратителни деяния — наркотици, проституция, корупция; съществуваха подозрения за доставка на оръжие и експлозиви на лондонските поделения на ИРА, но нямаше доказателства. Притежаваше кръчма в Уапинг, наречена „Моряка“, която се намираше на брега на реката на Китайския кей. Хелън извади от библиотеката указател на лондонските улици, разлисти го и бързо определи местонахождението на Китайския кей на съответната страница.

Запали цигара и се облегна назад. Какво животно беше този Раян, както и всички останали. Мисълта за случилото се със сина й не я напускаше. Изгаси цигарата и полегна на дивана.

* * *

Великият психолог Карл Юнг описва едно явление, което нарича „синхронистично събитие“; той твърди, че някои случки са много дълбоки, далеч надхвърлят простото съвпадение и носят скрит смисъл, може би дори таен замисъл. Докато Хелън ровеше из мрежата, подобно събитие се разиграваше в жилището на Чарлс Фъргюсън на Кавендиш Скуеър. Бригадният генерал се беше разположил до камината във всекидневната си, а насреща му седеше Хана Бърнстейн с разтворена папка на коленете. Дилън беше застанал до бюфета и тъкмо си наливаше „Бушмилс“. Беше с черно кожено яке и бял шал.

— Налей си колкото искаш — подкани го Фъргюсън.

— Никога не пропускам — ухили се в отговор Дилън. — Не бих искал да ви разочаровам, господин генерал.

Хана Бърнстейн затвори папката.

— Това е всичко, сър. Сега в Лондон няма действащи бойни групи на ИРА.

— Никак не съм склонен да се съглася с подобна констатация, но какво да се прави — отбеляза Фъргюсън. — Е, политическите ни господари и без друго искат всичко да става тихомълком. После додаде с въздишка: — Понякога мечтая за едно време, преди проклетият мирен процес толкова да ни усложни живота. — Като видя намръщената физиономия на Хана, се усмихна: — О, да, зная, че подобно изказване силно накърнява деликатната ти нравственост. Добре, приемам заключенията ти и ще докладвам на премиера. В Лондон няма действащи бойни групи на ИРА.

— Поне доколкото ни е известно — уточни Дилън и си наля поредното уиски.

— Ти не си ли съгласен?

— Това, че ние не ги виждаме, съвсем не означава, че ги няма. Да не забравяме лоялистките паравоенни групировки, които носят вината за всички цитирани покушения.

— Убийства — поправи го Хана.

— Въпрос на гледна точка. Те се изживяват като борци за свобода, също като Бандата на Стърн в Йерусалим през 1948 — напомни й в отговор. — Републиканците пък имат INLA и „Синовете на Ерин“ на Джак Бари.

— Пак ли този мръсник — кимна Фъргюсън. — Готов съм да се откажа от пенсията си, само и само да ми падне в ръце.

— Да не говорим за отцепническите фракции и от двете страни. Господ знае колко са — продължаваше Дилън.

— Само че в момента нямаме кой знае какво поле за действие — отвърна Хана. — Както изтъкна господин генералът, управниците искат да се въздържаме от всякаква намеса.

Дилън застана до френския прозорец и надзърна навън. Валеше като из ведро.

— Е, независимо от това по улиците на Лондон се мотае каква ли не паплач, готова на какви ли не гадости. Да вземем например Тим Пат Раян.

— Колко пъти ще го предъвкваме — въздъхна Хана. — Разполага с най-добрите адвокати в Лондон. Дори да го пипнем със семтекс в ръка, трудно ще го осъдим.

— О, несъмнено. Обаче със сигурност е снабдявал бойните групи с оръжие, и ние го знаем.

— Само дето не можем да го докажем.

— Пак ти се е прищяло да се изживяваш като палач, а? — намеси се Фъргюсън.

Дилън сви рамене.

— Няма кой да седне да го оплаква. Скотланд Ярд ще отпразнуват повода с шампанско.

— Избий си го от главата. — Фъргюсън стана. — Иска ми се днес да си легна рано. Време е да си вървите, деца. Шофьорът ви чака в даймлера, госпожо главен инспектор. А на теб лека нощ.

Като отвориха входната врата, дъждът продължаваше да се лее. Дилън измъкна чадър от поставката в антрето, разтвори го и придружи Хана до колата. Тя се качи на задната седалка и смъкна леко стъклото.

— Тревожа се за теб, като настане затишие. Тогава си най-опасен.

— Изчезвай, докато не съм си помислил, че си се загрижила за мен — ухили се Шон. До утре.

Задържа чадъра и се отдалечи с енергична крачка. Живееше в малка къща на „Стенбъл Мюс“, само на пет минути пеш от дома на генерала, но като прекрачи прага, изпита странно безпокойство. Жилището беше малко, в типичен викториански стил: ориенталски килими, лакирани дървени подове, камина, над която висеше маслено платно от известния викториански художник Аткинсън Гримшо — Дилън разполагаше със средства, натрупани през годините най-вече по незаконни пътища.

Стиснал поредната чаша с „Бушмилс“, той се загледа в картината и се замисли за Тим Пат Раян. Все още преливаше от енергия и никак не му се спеше. Погледна часовника си — единайсет и половина. Върна се до бюфета, отпуши гарафата и върна уискито в нея.

Застана до лавиците за книги в нишата, отмести три тома, отвори капака, който се откри в стената, и извади валтер ППК с монтиран заглушител. Постави книгите на мястото им, провери оръжието и го затъкна отзад в колана на джинсите си, на сигурно място под якето.

На излизане отново взе чадъра — дъждът продължаваше да се лее неумолимо — и вдигна вратата на гаража, където чакаше стар масленозелен остин миникупър. Идеалният градски автомобил — толкова малък, а същевременно вдигаше над сто и шейсет километра в час. Дилън се настани зад волана, изкара колата на уличката и като излезе на съседната, спря да запали цигара.

— Я да те видим какви ги вършиш, изрод такъв — закани се и отпътува нанякъде.

* * *

В същия миг Хелън Ланг, която дремеше на кушетката, се събуди. Изправи се с мокро от пот чело, осъзнавайки, че в съня й Тим Пат Раян я е измъчвал, смеейки се. Изправи се, застана до писалището и се взря в отворената папка, откъдето я гледаше Тим Пат Раян.

Взе колта и го претегли в дланта си. Събитията сякаш започваха да придобиват някаква особена, съдбовна тежест. Излезе в коридора, сложи си дъждобран и непромокаема шапка, отвори дамската си чанта, извади някакви пари, пъхна колта в джоба си, взе чадъра си и безшумно се измъкна на улицата.

Опитвайки се да се скрие от дъжда под чадъра, забърза по Саут Одли стрийт с намерението да върви пеш до Дорчестър. Там винаги имаше таксита, но за късмет насреща й тъкмо се задаваше една празна кола. Хелън махна и тичешком пресече отсреща.

— Уапинг Хай стрийт — поръча на шофьора, като се намести на задната седалка. — Можете да ме оставите пред хотел „Джордж“.

После се отпусна на седалката, обзета от напрежение и превъзбуда.

* * *

Хедли се прибра в приземния апартамент и се настани в едно кресло. Нямаше намерение да си ляга. Притесняваше са за Хелън. Като чу стъпките й в антрето, се втурна към стълбището и зачака на най-долното стъпало. Още щом входната врата се захлопна, грабна сакото си, изкачи се горе и на свой ред отвори вратата. Видя Хелън забързано да крачи по тротоара под подскачащия чадър, после махна на таксито. Хедли беше паркирал мерцедеса на улицата пред къщата; след миг вече се намираше зад волана и включваше двигателя. Изчака таксито да го подмине и го последва.

* * *

Дилън излезе на Тауър по Сейнт Катрин Уей и сви по Уапинг Хай стрийт. Като подмина хотел „Джордж“, навлезе в лабиринта от тесни улички и най-сетне паркира колата в една задънена алея. Слезе, заключи вратата и енергично закрачи сред високите, порутени складове, излизайки най-сетне на Китайския кей. Там вече почти не спираха кораби, от време на време по някой шлеп, а огромните, отдавна занемарени кранове заплашително се извисяваха над реката.

„Морякът“ се намираше в дъното на стария пристан. Дилън си погледна часовника. Беше полунощ. Заведенията отдавна бяха затворени. Сгуши се в сенките и в този миг задната врата към кухнята се отвори и уличката се обля в светлина. На прага се появи Тим Пат Раян с някаква жена.

— До утре, Роузи.

Целуна я по бузата и тя се отдалечи с бързи крачки, подминавайки скрития в сенките Дилън, без да го забележи. Той се доближи до прозореца и надникна вътре. Раян седеше сам на бара с чаша бира и разлистваше вестник. Дилън отвори кухненската врата и влезе.

Салонът на заведението беше много старомоден, натруфен с махагонов бар и огромно огледало с позлатени ангели от двете страни — „Морякът“ съществуваше от епохата на кралица Виктория, когато нагоре по Темза на ден са минавали най-малко дузина кораби, които често са спирали на Китайския кей. По стъклените рафтове бяха наредени бутилки, а автоматите за наливна бира бяха с дръжки от слонова кост. Раян се гордееше с това място и го поддържаше добре. Обичаше нощем да остава тук сам и да чете вестник „Стандарт“ на спокойствие. Изведнъж долови тихото, зловещо проскърцване на врата и в салона стана течение, което разлисти страниците на вестника. Раян се обърна и забеляза Дилън да влиза в бара.

— Бог да пази съвестните труженици — весело поздрави Дилън. — Има надежда за този свят. Ти си можел да четеш.

Раян го изгледа с каменно изражение.

— Какво желаеш, Дилън?

— Правилният отговор е „сполайти“. Уж си ирландец, пък не знаеш.

— Нямаш право да си тук. Чист съм.

— Има си хас.

Раян се изправи и разкопча сакото си.

— Можеш да се увериш сам. Нищо не нося.

— Знам. Не си вчерашен.

— Нямаш право да идваш тук. Дори не си от Скотланд Ярд.

— Безспорно, аз съм нещо повече. Най-страшният ти кошмар.

— Изчезвай оттук.

— Докато не си ме изхвърлил ли? Не мисля. — Дилън повдигна капака на бара, мина отзад, посегна към бутилката „Бушмилс“, извади една чаша и си наля. — Нямам намерение да пия с измет като теб, но пък сам ще обърна едно. Напоследък нещо захладня.

— Ще извикам полицията — с каменно изражение заяви Раян.

— И какво ще им кажеш? И аз не нося нищо — с усмивка излъга Дилън. Нали разбираш, братче, нещата се промениха, откакто министърът на Северна Ирландия, Шин Фейн и лоялистите седнаха да си блъскат главите в Белфаст и да умуват над мирния процес. На кого му трябват вече оръжия? Моят шеф няма да се зарадва.

— Какво искаш? Какво е това нещо? Не ми даваш мира от години.

— Просто те наглеждам. Подсещам те, че още работя по твоя случай с оня семтекс, който достави на бойните звена в Бирмингам и Лондон — питам се колко бомби излязоха от него — три? Говоря за четирите домакини, които загинаха при бомбената експлозия в търговския център в Бирмингам. Знаем, че беше твое дело, просто не можем да го докажем. Все още.

— Говори си колко си щеш. А ти колко хора си избил за каузата през почти двайсетте години, докато стана изменник?

— Само че никога не съм продавал наркотици и не съм използвал млади момичета като проститутки. Има разлика. — Дилън допи уискито и остави чашата. — Навън е тъмно и студено. Да знаеш, че винаги ще дебна в сенките. Да перифразираме стария лозунг на ИРА: ще настъпи и моят ден.

Обърна се и тръгна към кухненската врата, но в този миг Раян избухна:

— Майната ти, Дилън, майната ти. Аз съм Тим Пат Раян. Аз съм самият Тим Пат Раян. Не можеш да се държиш с мен така!

Но кухненската врата вече се затваряше.

Разгневен, Раян блъсна капака на бара, отвори старовремския касов апарат, зарови с треперещи пръсти в чекмеджето и като напипа пистолета марка „Смит & Уесън“ 38-ми калибър, който винаги държеше зареден, се втурна към кухнята.

* * *

Лейди Хелън слезе от таксито пред хотел „Джордж“ на Уапинг Хай стрийт. Тъй като беше изучила този участък от пътната карта, спокойно пресече на отсрещния тротоар, сетне сви в тясна уличка. Хедли, който изостана две коли по-назад на светофара, я видя да слиза. Тихо изруга и като светна зелено, веднага се шмугна в същата пресечка. Но от Хелън нямаше и следа, не я забеляза дори като включи дългите светлини. Беше попаднал в лабиринт от изоставени складове и тесни криволичещи улички. Какво, за бога, й бе хрумнало да търси на подобно място? Разтревоженият Хедли бавно започна да кръстосва между сградите.

* * *

Свила се под чадъра си, лейди Хелън откри Китайския кей без никакви затруднения. Прозорецът на заведението светеше, а рисуваната фирма, гласяща „Моряка“, се осветяваше от окачената на стената старинна газена лампа. Мъждивите й лъчи осветяваха кея чак до водата, която се простираше като черна бездна до отсрещния осветен бряг. Жената забави крачка. Пред входа беше паркиран голям рейндж роувър, вероятно собственост на Раян.

Докато се криеше под чадъра, кухненската врата се отвори и отвътре излезе Дилън. Веднага го позна по снимката в досието и се отдръпна встрани. Проследи го с поглед как закрачи по пристана и запали цигара, но в този миг вратата на заведението се отвори повторно и отвътре излетя Тим Пат Раян, когото също разпозна безпогрешно.

— Дилън, мръсник такъв — провикна се онзи и дулото на пистолета проблесна в светлината на газената лампа. — На ти сега!

Дилън се изсмя.

— Ти не можеш да уцелиш врата на хамбар. Все трябва друг да ти върши тази работа.

И докато Раян гърмеше напосоки, напипа валтера на колана си, извади го и приклекна. Изнесе единия си крак по-напред за опора, но стъпалото му попадна в локва автомобилно масло, Дилън се подхлъзна и при падането пистолетът излетя от ръката му.

Раян избухна в смях:

— Падна ли ми сега! — и отново стреля.

Дилън светкавично се претърколи и се гмурна в тъмната река под кея. Водата беше непоносимо студена и като изплува на повърхността, забеляза Раян, който надничаше от кея.

— Ето ти на тебе.

Вдигна пистолета, но в този миг се разнесе нечий глас:

— Господин Раян.

Онзи се обърна. Отекна сподавена кашлица — Дилън се досети, че това е характерният звук от пистолет със заглушител. В следващия миг Раян политна във водата, пльосна се точно до Дилън и след миг изплува на повърхността с дупка между очите. Дилън го отблъсна настрана и пипнешком затърси къде да се хване. По кея отекна шумът от стъпки, но никой не се надвеси над водата. Когато гласът се обади отново, Дилън различи ирландски акцент:

— Добре ли сте, господин Дилън?

— По-добре от всякога, госпожо, но коя, за бога, сте вие?

— Да кажем, вашият ангел-хранител. Доскоро, приятелю, и умната.

Докато преплува разстоянието до дървената стълба и се изкачи на кея, стъпките заглъхнаха. Едва когато се изравни с парапета, я зърна миг преди да потъне в сенките — тъмен силует с чадър, който мигновено изчезна.

Изкатери се на пристана и остана така за миг, от дрехите му шуртеше вода. Валтерът лежеше там, където падна, а наблизо се търкаляше оръжието на Раян. Дилън пъхна своя пистолет в колана на джинсите, взе уесъна на Раян, застана до парапета, вгледа се в полюшващото се тяло и запрати пистолета далеч в реката.

— А гризни го сега, изрод скапан — напсува го Дилън и се върна при колата.

Имаше навика да държи в жабката мобилен телефон. Извади го и позвъни в апартамента на Кавендиш Скуеър.

— Кой се обажда? — троснато попита Фъргюсън.

— Аз съм — поясни Дилън.

— За бога, знаеш ли кое време е? Бях си легнал. Не можеше ли да почака до сутринта?

— Не. Току-що се разделихме с един стар приятел.

— Окончателно ли? — с променен глас попита Фъргюсън.

— Да, окончателно.

— В такъв случай като че ли е най-добре да наминеш.

— Трябва да мина през нас.

— За какъв дявол?

— Просто се наложи да поплувам в Темза — отсече Дилън, прекъсна връзката и потегли.

* * *

Фъргюсън размисли над проведения разговор и позвъни на Хана Бърнстейн. Тя вдигна на първото позвъняване.

— Спиш ли вече?

— Не, четях. Не мога да заспя.

— Извикай служебна кола по спешност и ела тук. Нашият Шон май пак се е забъркал в някакви поразии.

— Господи, много ли е страшно?

— От гробищен тип, доколкото разбирам. Доскоро.

Затвори телефона, стана, навлече един халат и позвъни на чернокожия си прислужник Ким, събуди го и поръча чай.

* * *

Хедли почти се беше отказал да я търси, когато най-сетне я забеляза на тротоара пред себе си, и докато се приближаваше, зад ъгъла изскочиха трима младежи с къси якета и джинси — типичните зверове, каквито се срещат по цял свят от Ню Йорк до Лондон. Захилиха се и се нахвърлиха върху нея, единият дръпна чантата от ръцете й. Хедли побесня — удари спирачки и изскочи от колата.

— Оставете я.

Единият изблъска Хелън до стената, но и тримата се обърнаха. Онзи, който стискаше чантата, изсъска:

— Изчезвай, смотано негро, това не е твоя работа.

Запристъпваха насреща му и в съзнанието му в миг се възкреси споменът за Нам, Делтата и всички гнусни номера, които знаеше. Сграбчи онзи с чантата за китката, изви ръката му и с един удар строши костта. Заби десния си лакът право в лицето на втория, счупвайки му носа, а с левия си крак ритна третия в коляното и му измести капачката.

Само след миг тримата хулигани се търкаляха на тротоара, виейки от болка. Хедли вдигна чантата, хвана Хелън под ръка и попита:

— Можем ли вече да си вървим?

— За бога, Хедли, никак не се церемониш.

— Не виждам какъв е смисълът.

— Какво правиш тук?

— Чух, че излизате, и тръгнах след вас. Но като слязохте от таксито, ви изгубих следите.

Придружи я до колата и след като я настани на седалката и затвори вратата, заобиколи от другата страна и седна зад волана. Хелън като че ли се задъхваше; отвори чантата си, извади някакво шишенце и изсипа в дланта си две таблетки.

— Манерката, Хедли.

— Лейди Хелън, не бива.

— Манерката казах — твърдо настоя тя и той с нежелание й подаде плоската метална бутилка. Тя преглътна таблетките с глътка уиски и веднага почувства приятната топлина, която се разля по вените й.

— Сега се връщаме на Саут Одли стрийт и си стягаме багажа. Утре сутринта заминаваме за Комптън Плейс.

Хедли потегли и загрижено я попита:

— Добре ли се чувствате?

— По-добре от всякога. Как да ти кажа, току-що очистих Тим Пат Раян.

Колата леко поднесе встрани, но Хедли бързо овладя волана.

— Сигурно се шегувате.

— Ни най-малко. Нека ти разкажа.

* * *

Ким отвори на Дилън и го въведе във всекидневната, където ирландецът завари Хана Бърнстейн по анцуг, а насреща й седеше Фъргюсън по пижама и халат.

— Бог да благослови събралите се — изрече Дилън.

— Стига с този театър, Дилън. Започни с най-лошото — уморено го посрещна Фъргюсън.

Дилън описа накратко случилото се и си наля чаша „Бушмилс“.

— Господи, какво да правя с теб? — кисело се питаше Фъргюсън. — Напълно си наясно с политическата ситуация. Опитваме се да постигнем примирие и да избягваме всякакви проблеми, а ти, следвайки някаква необяснимо перверзна логика, решаваш да направиш именно това — да създаваш проблеми.

— Просто исках да го попритисна.

Най-сетне и Хана се намеси в разговора:

— Загубата не е толкова трагична, сър. Раян беше гнусно влечуго.

— Да, няма да крия, че случилото се поражда у мен известно задоволство, но как възнамерява изтънченият ти интелект да се справи със ситуацията?

— Като я остави така, сър. В най-скоро време някой ще намери трупа. Това значи, че разследването ще остане в компетенцията на Скотланд Ярд и Мърдър Скуод. Пък и нека сме честни — отрепка като Раян сигурно има не един и двама врагове. Така че случилото се въобще не ни засяга, сър.

— Права си.

Дилън поклати глава.

— Господи, каква коравосърдечна жена. Какво се случи с онова мило еврейско момиче, в което се влюбих навремето?

— Виждаш ли какво става, като работи човек с теб. — Тя се обърна към Фъргюсън и продължи: — Да се върнем на деловата страна на нещата, или поне онази част от тях, която пряко ни засяга. Тази жена с ирландския акцент може и да ни е направила услуга, но бих искала да разбера коя е. С ваше позволение ще се поровя в системата на Министерството на отбраната, да видим какво мога да открия.

— С огромно удоволствие, госпожо главен инспектор. Току-виж налетите на някоя лоялистка връзка.

— Не мисля — намеси се Дилън. — Повечето лоялисти имат северноирландски акцент като мен. Нейният беше различен.

— Няма значение. — Фъргюсън се изправи. — Можете да останете да нощувате в някоя от спалните ми за гости, госпожо главен инспектор. Не ми се иска отново да ви отпращам по улиците в този дъжд.

— Благодаря ви, сър.

— А ти, разбира се, можеш да се прибереш пеша, Дилън — додаде бригадният генерал. — Искам да кажа, ирландците са свикнали да ги вали, нали?

— Бог да ви поживи, вие сте истински благородник, сър. На излизане ще си сваля обувките, ще им завържа връзките и ще си ги преметна на врата, след което ще се прибера бос до Стейбъл Мюс, за да не ги повредя.

Фъргюсън се засмя и отсече:

— Изчезвай, обеснико.

Дилън излезе.

* * *

В кабинета на Саут Одли стрийт лейди Хелън се настани на писалището и за пореден път разтвори папката, а Хедли внесе поднос с чай и й наля в една чаша.

Тя го разреди с мляко, по английски маниер и отпи.

— Фантастично. — После се наведе над папката и продължи: — Чудна работа! Тим Пат Раян беше последен в списъка, а пръв си отиде.

— Лейди Хелън, това не може да продължава.

— О, може и още как! Какво да си купя с парите, с които разполагам, Хедли? Тези гадове са отговорни за жестоката смърт на сина ми. Съпругът ми си отиде преждевременно, а и знаеш ли какво ще ти кажа, Хедли, стари приятелю. Не ми остава много време. Таблетките, които пия… имам проблеми със сърцето.

Хедли беше толкова потресен от новината, че се наложи да седне.

— Не знаех.

— Е, сега вече знаеш, така че с мен ли си, или против мен? Можеш да позвъниш на доктор Инграм и да му съобщиш, че съм полудяла. А можеш да се обадиш в Скотланд Ярд и да ги извикаш да ме арестуват за убийство. Изборът е твой, нали така?

Той се изправи.

— Направили сте ми толкова добрини в живота. — Хедли въздъхна. — Тази работа никак не ми харесва, но едно е ясно. Имате нужда от човек, на когото да разчитате, и винаги можете да разчитате на мен, както аз навремето се осланях единствено на вас.

— Бог да те поживи, Хедли. Сега иди да поспиш, а утре сутрин заминаваме за Комптън Плейс.

Той излезе, а тя остана да седи, питайки се какво ли прави сега Дилън, после се отпусна на дивана и придърпа пухената завивка.