Джак Хигинс
Мишена — Белият дом (13)

Дванайсета глава

Джейк Казалет плуваше в басейна в Белия дом. Правеше една дължина след друга, наблюдаван от двама сержанти от морската пехота — облечени в чисто бели спортни екипи, които служеха като спасители. Той доплува до стената на басейна и вдигна глава към Блейк.

— Нещо съществено?

— Може и така да се каже, господин президент.

— Добре, да поговорим тогава. Ще си взема душ и ще се преоблека, а после ще се видим горе. Няма да се бавя. Имам много работа за днес.

Когато Блейк влезе в Овалния кабинет, Хенри Торнтън подреждаше някакви купчини листове върху бюрото.

— Как мина?

— Да кажем, че разбрах доста, но не всичко.

Торнтън вдигна ръка.

— Не ми казвай. Да изчакаме главнокомандващия. Винаги предпочитам да споделям лошите новини с другите. Така не изпитваш чувството за лична отговорност.

— Докъде стигна с проверките на биографиите?

— Доникъде.

Влезе президентът, все още с мокра коса.

— Добре, Блейк, започни с най-лошото.

Когато той свърши разказа си, двамата му събеседници бяха доста сериозни.

— Е, поне знаем, че мистериозната жена, която спомена Дилън, наистина съществува, господин президент — каза Торнтън.

— Нещо повече. Излиза, че тя е извършила всичките убийства, а това звучи направо невероятно — отвърна Казалет. — Но защо ще го прави?

— Някакъв вид възмездие, вендета — каза Блейк. — Това е единственото ми обяснение.

— Ами момичето, чието име няма да ни кажеш — намеси се Торнтън, — то не можа ли да ти даде повече информация?

— Както вече споменах, то описа жената, което също не е малко.

— Е, какво пък толкова е това описание — възрази Торнтън. — На около шейсет години, с бяла коса, с аристократичен акцент. Хайде, Блейк, момичето не може ли да ни разкаже нещо повече?

Казалет вдигна ръка.

— Не, Блейк се е постарал достатъчно. Уважавам неговата честна дума, която е дал на момичето и на капитан Паркър.

— Чудесно, господин президент — изрече Торнтън. — Но какво ни дава това? Никакъв напредък.

— Ти докъде стигна с твоето разследване?

— Боя се, че доникъде.

Казалет кимна.

— Предлагам ти да говориш с бригаден генерал Фъргюсън, Блейк. Разкажи му какво си научил. Какво мислиш да правиш по-нататък?

— Питах се дали къщите около тази алея нямат охранителни камери, които да са записали нещо от инцидента.

— И да са заснели жената?

— Може би. Поне ще опитам.

— Добре, действай. И дръж Фъргюсън в течение. Може би няма да е лошо да включиш и Дилън.

— Но с какво ще помогне това, господин президент? — попита Торнтън.

— Ами той нали е зърнал загадъчната жена в Уапинг, след като е застреляла Тим Пат Раян.

— Само я е зърнал — уточни Блейк.

— Да, но като погледне записите от охранителните камери, може да я разпознае. Какво друго имаме?

— Не кой знае колко, господин президент.

— Добре, тогава да се отклоним от темата. — Той се обърна към Торнтън: — Има ли проблеми във връзка с партито на Чад Лутър вдругиден в Коуг, Хенри?

— Никакви, господин президент. — Торнтън се обърна към Блейк: — Добрият стар Чад е най-големият ни спонсор, дава най-много пари за кампанията. Поканил е целия световен елит.

— С „Еър Форс 1“ ли ще летите, сър? — попита Блейк.

— Не ще взема един от нашите гълфстрийми. Продължавай с разследването, но искам също така да участваш в организацията на охраната и да дойдеш в Лонг Айлънд. Вземи хеликоптера.

— Простете, господин президент, но се уговорих Шон Дилън да пристигне в Щатите по това време.

— Вземи го с теб. Ще се радвам да го видя отново. — Казалет се усмихна. — Но сега наистина трябва да се залавям за работа. Добрият стар Хенри непрекъснато ми дава зор.

Торнтън се разсмя и Блейк си тръгна.

 

 

Когато се върна в кабинета си, той говори с Хари Паркър и повдигна въпроса за охранителните камери.

— Добро хрумване — каза Паркър. — Когато си тръгна, и на мен ми мина през ума. Ще проверя какво можем да направим.

— Добре тогава. Видях се с президента и му разказах за разговора ни с момичето. Той отвърна, че оценява помощта ти, Хари.

— Не се занасяй.

— Истина е, Хари. Ще ти издействам повишение.

 

 

Хари Паркър седеше на бюрото си, сбърчил вежди, замислен за думите на Блейк. Телефонът отново иззвъня и един женски глас попита:

— Капитан Паркър?

— Да, кой се обажда?

— Президентът иска да говори с вас.

Паркър остана като вцепенен, стиснал слушалката.

— Хари Паркър? — чу се гласът на президента. — Хари Паркър? С вас говори Джейк Казалет.

Паркър успя само да промърмори:

— Господин президент?

— Само исках да ви благодаря за усилията, които положихте. Блейк Джонсън ме информира за съвместната ви работа. Знам, че президентският указ сигурно ви е причинил проблеми. Но съм ви много задължен и нямам думи, за да изкажа личната си благодарност за помощта, която ни оказахте без колебание и с пълна всеотдайност.

— Господин президент, винаги съм на ваше разположение.

— Блейк ръководи от мое име много специален отдел, капитане, и, честно казано, работата и изискванията към този отдел непрекъснато нарастват. Знам, че не мога да карам капитан от нюйоркската полиция да смени службата си на този етап от кариерата му, но все пак искам да ви попитам дали проявявате интерес?

Паркър запази самообладание.

— Както казах, винаги съм на ваше разположение, господин президент.

— Отлично. Няма да е веднага, но Блейк ще ви се обади.

Връзката прекъсна. Хари Паркър остана още известно време неподвижен със слушалката до ухото. После се сепна и затвори. Стана, отиде до прозореца и погледна към дъждовния нюйоркски пейзаж. Във време, в което останалите вече мислеха за пенсиониране, пред него се разкриваше нова перспектива.

Върна се при бюрото, отвори едно от чекмеджетата и извади кутия с контрабандно внесени кубински пури „Ромео и Жулиета“. Отхапа крайчеца на една пура, запали я и седна.

„Добре, много добре. — На устните му се беше разляла блажена широка усмивка. — Много добре.“

 

 

В Лондон беше вечер, когато Блейк говори с Фъргюсън. Той накратко уведоми генерала за станалите събития, за разговорите с госпожица Уайли и с президента.

— Значи в преследването на нашата мистериозна жена сега успехът ни зависи от минималната вероятност някоя охранителна камера на Парк авеню да я е записала на касета?

— Чакам резултати. Президентът мисли, че би било добре и Дилън да дойде в Щатите. Той е единственият, който я е виждал. Може да я разпознае на видеозаписа.

— Съмнявам се, но ще го изпратя със следващия самолет.

— Благодаря, сър.

— Добре, ще поддържаме връзка.

Фъргюсън затвори, помисли за секунда, след което се обади в Министерството на отбраната.

— Обажда се бригаден генерал Фъргюсън. Кога най-скоро имате полет до Вашингтон?

— Утре сутринта с конкорд, сър.

— Запазете едно място за Дилън. Ако няма места, изхвърлете някого.

После позвъни на Стейбъл Мюс. Никой не вдигна. Свърза се с мобилния телефон на Дилън.

— Кой ме безпокои толкова рано? — попита ирландецът на фона на някаква музика и гласове.

— Аз, глупак такъв. Къде си?

— В „Мълиган“.

— Ти не си ми приятен, но заради стридите си заслужава да дойда. Чакай ме след двайсетина минути.

Ирландският ресторант се намираше на Корк стрийт, недалеч от хотел „Риц“. Дилън седеше на горния етаж, и хапваше стриди и пиеше шампанско. Фъргюсън се качи по стълбите и си проби път в тълпата.

— Ето къде си бил. — Взе бутилката с шампанско. — Какво стана с „Крюг“?

— Има ли някакъв проблем? — попита на ирландски едно момиче, което се приближи към масата им.

— Порядъчна девойка от Корк, която ме разбира — каза Дилън и се усмихна на момичето, след което му отвърна също на ирландски: — Не се тревожи, любов моя. Той прилича на тираничен английски лорд, но на практика е самата Богородица от Корк. Донеси му дузина стриди и голяма халба с „Гинес“.

Тя също се усмихна и се отдалечи.

— Не разбрах нито дума. Какво каза? Нали поръча малко от тези вкусни стриди и за мен? — обади се Фъргюсън.

— Разбира се. Какво става с нашите дела?

— Тази сутрин хващаш конкорда от „Хийтроу“ и заминаваш за Вашингтон.

— Я ми разкажи по-подробно.

Четирийсет минути по-късно генералът погълна и последната стрида, а по лицето му личеше, че е на седмото небе от удоволствие.

— Превъзходно! Само в ирландски бар могат да готвят стридите толкова вкусно. Та, Дилън, какво мислиш?

— Знам ли. Ясно ми беше, че си имаме работа с жена, защото я видях. Сега това момиче потвърждава, че не някаква организация е ликвидирала „Синовете на Ерин“, а един-единствен човек, който търси възмездие. Но възмездие за какво?

— Може би ще ти хрумне нещо, когато отидеш там.

— И аз вярвам, че пътуването е изпълнено с надежда. — Дилън му наля чаша шампанско. — Едно нещо ми се струва интересно.

— И какво е то?

— Знаем всичко за „Синовете на Ерин“ и за дейността им и въпреки това тайната разузнавателна служба СИС не знае нищо. Разполагат само с най-обща информация за Бари. Мирише ми на някаква държавна тайна. Особено щом са въвлечени Саймън Картър и компания.

— Може и да си прав.

— Аз винаги съм прав.

 

 

Блейк седеше и размишляваше в кабинета си на приземния етаж. Най-накрая той натисна бутона на интеркома. Алис дойде при него и също седна.

— Изглеждаш угрижен.

— Безпокои ме изтичането на информация от Белия дом. Трябва да има някакъв начин да открием откъде е изтекла.

— Значи не възлагаш големи надежди на усилията на началника на кабинета?

— Не, не е това. Просто имам усещането, че пропускаме нещо. Да си представим, че ти си Връзката, Алис. Всички от „Синовете на Ерин“ са мъртви. Остава ти един човек — Джак Бари.

— Е?

— Помниш ли, когато преди няколко години разкрихме оня шпионин в Пентагона? Патерсън.

— А, говориш за „Синод“?

— Точно така. Защо да не задействаме компютъра „Синод“, за да прослушваме телефонните разговори? Ще вкараме в компютъра името на Джак Бари и ще видим какво ще излезе.

— Да подслушваме Северна Ирландия?

— Не, подозирам, че Бари има кодиран мобилен телефон и затова няма да имаме никаква полза. По-добре да пробваме първо с Белия дом, а после и с цял Вашингтон.

— Това са милиони разговори, Блейк. „Синод“ ще ни извади милиони разговори.

— Но така ще разберем откъде идват разговорите. Нека опитаме, Алис. Нямаме какво да губим.

 

 

Във Вашингтон Торнтън позвъни на Бари.

— Имам още разузнавателна информация за теб. Блейк Джонсън е успял да открие младо момиче в Ню Йорк, което е видяло доста.

— Слушам те.

Когато Торнтън свърши, Бари каза:

— Тази стара кучка. Само да ми падне.

— Не се пали толкова. Дори не знаеш коя е.

— Нито пък ти.

— Нито Джонсън или президентът, или старото ти приятелче Дилън в Лондон. Между другото, Дилън трябва да пристигне тук скоро, за да се опита да разпознае жената от запис на охранителните камери.

— Все се питам откъде знаеш толкова много.

— Казах ти вече, имам си източници. Ти не се грижи за мен. Гледай себе си.

— Добре. Какво ще правим с жената все пак?

— Остави на мен. Може и да измисля нещо.

 

 

Същата вечер Торнтън започна да рови из компютъра си. Имаше достъп до доста информация. Влезе в базата-данни на ЦРУ за полувоенните протестантски групи на лоялистите в Северна Ирландия. Претърси всичко за Джак Бари, както и за всички останали активисти на ИРА и Шин Фейн — от Джери Адамс до Мартин Макгинес.

Джак Бари беше прекарал дълго време в Близкия изток. Знаеше се, че през същия период е влизал в Съединените щати под фалшиви имена. Въпреки това си оставаше загадка кой е очистил „Синовете на Ерин“. По всичко личеше, че е била проведена мащабна кампания за ликвидирането им.

Но защо? Отмъщение, но за какво? В какво са се провинили? Единственото нещо, което имаше някакъв смисъл, бяха думите на жената пред Бари: „Ти уби сина ми в Ълстър преди три години, екзекутира приятелите му, четирима, включително и една жена“.

Претърси цялата информация отпреди три години, от архивите на Белия дом до тези на британското разузнаване. И тогава си спомни. Неговият първи голям удар. Военната група под прикритие в Ълстър. През онези дни британците бяха наставлявани от правителството им да споделят цялата си информация с Белия дом. Да, тогава информация от Острова прииждаше на потоци. А той беше давал част от нея на Бари. Върна се при компютъра, набра няколко думи и откри каквото му трябваше.

Джейсън, лейтенант от командосите на Кралската морска пехота, застрелян в Лондондери. Арчър, лейтенант от военната полиция, загинал при експлозия на бомба в колата си. Имаше и една жена — лейтенант, също от Кралската военна полиция, застреляна на улицата в Белфаст. Млад капитан от пехотата, избран очевидно като мишена, защото майка му беше от Ълстър.

Оставаше един. Торнтън отново се замисли. Опита с петия член на групата и техния командир. Майор Питър Ланг; офицер от Шотландската гвардия и член на Специалната въздушна служба САС, убит в Южен Арма от бомба в колата. Взривът е бил с такава огромна разрушителна мощ, че дори не са могли да открият труповете после. Знаеше, че е близо до отговора. Вдигна слушалката и позвъни на кодирания телефон на Бари.

— Кой се обажда? — сънено попита Бари.

— Разкажи ми за британската група под прикритие, която ликвидирахте преди три години.

— Защо, какво има?

— Жената нали ти е казала, че си убил сина й и си екзекутирал още четирима, сред които и една жена. Току-що си спомних. Тогава ти пратих информация. В онези добри стари дни британците още ни се доверяваха.

— Сега си спомням — отвърна Бари, вече се бе разсънил.

— Командирът, майор Питър Ланг? Според архивите е бил убит от кола-бомба с такава сила, че дори не са могли да открият останките му.

Бари си взе цигара.

— Той не умря от експлозия. Взривихме колата му, за да объркаме противника.

— А какво направихте с него тогава?

— За какво ти е да знаеш? Никога не си питал за детайли от операциите ни.

— Важно е. Разкажи ми.

— Той беше от висшето английско общество, кораво копеле. Гепих го, като излизаше от кръчмата. Едно от моите момчета беше служило в Шотландската гвардия и го разпозна.

— Какво му сторихте?

— Позабавлявахме се с него. Имаше чудесен акцент от Южен Арма. Вдигна вой до небесата.

— Значи сте го измъчвали?

— Нещо такова. Какво толкова специално има в този?

— А защо взривихте колата му?

Бари се засмя.

— Момчетата така го подредиха. Прекарахме го през една бетонобъркачка, която открихме на строяща се магистрала.

Само мисълта за случилото се беше толкова гнусна и отвратителна, че дори Торнтън трябваше да запази спокойствие.

— Какво е толкова важно? — настоя отново Бари.

— Имам нещо предвид. Ще ти се обадя пак — отвърна Торнтън и затвори.

Върна се отново на Питър Ланг. Шотландската гвардия, САС, Военен кръст (не е споменато за какви заслуги). Баща му Роджър Ланг, полковник от Шотландската гвардия. Тогава се натъкна на информация, от която затаи дъх. Майка му беше лейди Хелън Ланг, американска гражданка, родена в Бостън. Останалите подробности минаха пред очите му като на филмова лента. Нейните фирми, огромното й богатство. Адресите й в Лондон и в Норфолк. Имаше дори информация за шофьора й, ветеран от войната във Виетнам.

Замислен, Торнтън се вторачи в монитора. После отиде до шкафа и си наля чаша уиски. Приближи се до прозореца, отпивайки от уискито, и погледна навън. Вечерният дъжд беше преминал в сняг. Едно беше сигурно. Той беше открил коя е загадъчната жена.

 

 

Бари беше станал от леглото. Намираше се в скривалището си в една къща в Кънтри Даун. Навлече си халата и си направи чай в кухнята. Започна да преглежда вчерашния брой на „Белфаст Телеграф“, когато телефонът иззвъня.

— Не ме прекъсвай и само слушай — каза Торнтън. — Убил си майор Питър Ланг, офицер от Шотландската гвардия и командос от САС. Баща му е бил сър Роджър Ланг, също от Шотландската гвардия, а майка му — и това е отговорът — лейди Хелън Ланг. Мисля, че тя е жената, която е говорила с теб. Всичко съвпада: времето и самоличността на останалите четирима.

Бари избухна:

— Кучка! Тя е мъртва! Това, което преживя синът й, е нищо в сравнение с мъките, които ще изпита тя.

— Добре, недей да тръгваш с рогата напред. Какво смяташ да правиш?

— Къде се подвизава тя?

— В Лондон и Норфолк. — Торнтън му даде адресите.

— Ще проверя къде мога да я открия. Имам приятели в Лондон, които ще свършат тази работа.

— И?

— Ще взема някого от моите и ще отида да й видя сметката.

— Хубаво е да го чуя. Искам да разчистим терена, това е.

— Разчитай на мен.

Торнтън затвори и отново се замисли. Кой знае защо продължаваше да изпитва безпокойство. На какво ли се дължеше това?

 

 

На следващата сутрин конкордът излетя от „Хийтроу“ за Вашингтон. Дилън взе чашата шампанско, поднесена му от стюардесата, и се замисли. Удивително, но чувстваше някаква странна връзка с мистериозната жена. Все пак ситуацията продължаваше да му се струва доста невероятна. Защо беше необходима смъртта на толкова много хора? Каква беше причината? На практика бяха попаднали в задънена улица. Единственото, с което им помогна Уайли, беше, че потвърди съществуването на тази жена. И че тя наистина може да убива.

Но защо? Защо? Защо? Този въпрос не му даваше мира, а отговор засега нямаше.

 

 

На следващата сутрин самолетът на Дилън доближаваше Вашингтон, докато в същото време Торнтън, ровейки се из биографията на Хелън Ланг, с изненада установи, че тя трябва да кацне на следващия ден с частния си Гълфстрийм на летище Уест Хамптън в Лонг Айлънд. Първият въпрос, който си зададе, беше защо. За партито на Чад Лутър, разбира се. Отново отиде при компютъра. Прегледа списъка с гостите на Лутър: тя фигурираше в него. Помисли малко и се обади на Бари:

— Лейди Хелън Ланг ще присъства на снобарско парти в Лонг Айлънд утре вечерта. Не я търси в дома й.

— Мога да почакам — отвърна той. — Не се притеснявай, тя вече е история.

 

 

Лейди Хелън отиде в кухнята в дома си на Саут Одли стрийт и сложи каната на котлона. В това време Хедли взе чантите на горния етаж. Появи се тъкмо когато тя правеше чая.

— Искате ли нещо друго от мен?

— Засега не. Утре сутрин ще излетим от „Гетуик“, ще кацнем в Лонг Айлънд на обяд и оттам ще отидем право в имението на Чад Лутър.

— Ще нощуваме ли там?

— Мислех да си тръгна по-рано.

— Както кажете, лейди Хелън — отвърна безпристрастно Хедли и излезе с багажа.

 

 

Фъргюсън позвъни от кабинета си на Хана Бърнстейн и я повика при себе си.

— Как върви твоето компютърно разследване?

— Продължавам да работя по въпроса, сър. Но едно нещо не мога да разбера. Знаем доста за „Синовете на Ерин“ и за плановете им, но нямаме никаква информация кое тяхно действие е предизвикало личната вендета на тази жена.

— Значи си съгласна с Джонсън и Паркър.

— Да, сър. Прекарваш години на улицата, разследваш едно убийство след друго…

— И добиваш нюх за тия неща, нали? Нюх на печено ченге?

— Именно, сър. За разлика от героите в романите на Агата Кристи, когато аз отида на мястото на престъплението и видя кой е въвлечен, мога да определя кой е престъпникът почти моментално.

Фъргюсън се усмихна.

— На твоя страна съм, госпожице главен инспектор. Но какво ни дава това? Какво ти подсказва твоят образован в Кеймбридж интелект?

— Че в центъра на всичко стои Джак Бари. Единственото, което откриваме в компютъра за него, обаче е биографията и престъпленията му. Не се споменават никакви негови връзки със „Синовете на Ерин“. Дори изобщо не се споменава за тази организация.

— И какво е твоето заключение?

— Не се споменава, защото някой не е искал, сър.

— Тайната разузнавателна служба СИС ли?

— Боя се, че да.

Фъргюсън отново се усмихна.

— Знаеш ли, ти наистина си много добра, скъпа. Време е Специалният отдел на Скотланд Ярд да те повиши до началник. Ще говоря с комисаря на Скотланд Ярд.

— Не ме вълнува толкова повишението, господин генерал. Има дупка в познанията ни, която се нуждае от запълване. Какво ще правим?

— Ти какво предлагаш?

— Мисля, че трябва да се видите със заместник-директора на службите за сигурност, сър. Както нашите американски колеги биха се изразили, смятам, че е време да сритате нечии задници.

— О, скъпа, на Саймън Картър няма да му хареса твоят език. Но мисля, че си напълно права. Обади му се и му кажи, че ще се срещнем в „Сивата лисица“ в „Сейнт Джеймс“ точно след час.

— Ние ли, сър?

— Не бих те лишил от удоволствието да му натриеш носа, госпожице главен инспектор.

Хана се усмихна:

— За мен наистина ще е удоволствие, сър.

 

 

„Сивата лисица“ беше една от няколкото кръчми за висшата класа, разположени в околностите на двореца „Сейнт Джеймс“. Беше два и половина и времето за обяд почти беше минало. Кръчмата беше полупразна. Фъргюсън и Хана седнаха в едно изолирано сепаре.

— Джин и тоник. За вас, госпожице главен инспектор?

— Минерална вода.

— Жалко. Аз на твое място бих му ударил едно.

Барманката им донесе питиетата и почти веднага след това пристигна Саймън Картър. Шлиферът му беше мокър от дъжда. Той изтръска чадъра си и очевидно не беше в най-добро настроение.

— Какво е пък това сега, по дяволите, Фъргюсън? Главната инспекторка, присъстваща тук, буквално ме заплаши — мен, директора на службите за сигурност.

— Само защото казахте, че сте прекалено зает, сър — оправда се Хана.

Той свали шлифера, поръча си уиски и сода и седна до тях.

— Да ме заплашва мен — човека, който е натоварен с прерогативи лично от премиера… Не на мен тия, Фъргюсън.

— Скъпи мой Картър, ти не ме харесваш, а като се замисля, и аз не те харесвам. Но двамата с теб имаме доста сериозна работа за вършене, затова изслушай какво ще ти каже главният инспектор.

Генералът изпи джина с тоник и си поръча нов.

Хана изложи всичко — стрелбата по Тим Пат Раян, ликвидирането на членовете на „Синовете на Ерин“, Джак Бари, разказа на Джийн Уайли. Картър беше поразен.

— Никога не съм чувал подобна безсмислица — неуверено отвърна той.

Фъргюсън сви рамене.

— Добре, това изяснява ситуацията. — Той се обърна към Хана: — В колко беше срещата ни с министър-председателя?

— В пет часа, сър — излъга тя. — Само че няма да може да ни отдели много време, защото довечера ще ходи в парламента.

Генералът стана, но Картър го спря с думите:

— Момент само.

— За какво?

Следващият типично полицейски въпрос дойде от Хана Бърнстейн:

— Съгласен ли сте да ни сътрудничите в разследването?

— Не ми излизайте с вашите полицейски изтъркани лафове. — Той си поръча още едно уиски и се обърна към Фъргюсън: — Когато си тръгнем оттук, все едно не съм ви казвал нищо. Ще отричам, че сме се виждали.

— Естествено.

— И искам думата на вашия главен инспектор, че това, което ще кажа, ще си остане само между нас тримата. Ако тя не даде гаранция, нищо няма да кажа.

Фъргюсън хвърли поглед към Хана, а тя кимна.

— Давам думата си, господин генерал.

— Добре, тогава да чуем — подкани Фъргюсън.

— Никога не сме се понасяли, Фъргюсън — твоята служба и моята. Прекалено независими сме, да го вземат мътните. — Той поклати глава. — Частната армия на министър-председателя. Това никога не ми е харесвало. Всеки трябва да си носи отговорност.

— А вие не носите ли, сър? — попита Хана.

Картър отпи от уискито.

— Има неща, които никога не сме ви казвали, Фъргюсън, защото не сме ви имали доверие. Но и вие не сте ни информирали за много неща.

— Вие знаете фактите — каза Хана. — Аз съм офицер от полицията, обучена съм да търся отговори, а в момента разполагам с информация, че един-единствен човек е очистил няколко души. За това трябва да има някаква причина. Нещо много лошо се е случило и мисля, че вие знаете какво е то. Мисля, че вие сте изтрили информацията от компютъра и сте прочистили архивите.

— Върви по дяволите!

— Бари — той трябва да стои зад всичко — промълви замислено Фъргюсън. — Разкажи ни всичко.

Картър си пое дълбоко дъх:

— Добре. Когато започна мирният процес, отгоре ни наредиха да сме добри с американските си братовчеди и да им предаваме всяка ценна информация за ставащото в Ирландия.

— Знам — отвърна Фъргюсън.

— Тогава в един момент осъзнахме, че информацията, която предаваме на Белия дом, в крайна сметка стига до ИРА. Най-страшното бяха няколко шокиращи убийства, които по-късно разбрахме, че са били извършени от Джак Бари и неговата банда. Група военни под прикритие, едни от най-добрите ни офицери бяха избити.

— Кои бяха те?

— Екип от петима души, оглавяван от майор Питър Ланг, бивш офицер от Шотландската гвардия и член на САС. Останалите бяха четирима мъже и една жена.

— Да, сега си спомням смъртта на Питър Ланг — каза Фъргюсън. — Родителите му са ми много добри приятели. Бомбата, която избухна в колата му, беше толкова мощна, че след това не откриха никакви останки от тялото му.

— Не е вярно. Разбрахме чрез наш информатор, че Питър Ланг е бил изтезаван, убит и вкаран в бетонобъркачка до една магистрала, която е била в строеж.

— Господи! — възкликна Хана.

— Информаторът също така ни съобщи, че зад тази касапница са стояли „Синовете на Ерин“, Джак Бари и Връзката.

— И какво направихте?

— Мирният процес се намираше на един много деликатен етап и не искахме да го застрашим.

— Значи не сте казали на министър-председателя?

— Ако бяхме казали, щеше да знаеш ти, Блейк Джонсън, Подземието, американският президент и бог знае още кой. Решихме, че е по-добре да премълчим.

— Нека да позная — намеси се Хана. — Пуснали сте дезинформация, примесена с незначителни новини, печатани във всеки от по-големите вестници.

— Нещо такова — вяло отвърна Картър.

— Е, благодаря ти за помощта — каза Фъргюсън.

— Не съм ви казвал нищо. — Картър си облече шлифера и си взе чадъра. — Нали така?

— Така е.

Щом Картър излезе, Хана се обърна към шефа си:

— Какво мислите за това, сър?

— Нека ти задам един въпрос, госпожице главен инспектор. Да предположим, че си загубила любимия си син в Ълстър, изпарил се при взрива, сякаш никога не е съществувал. От шока съпругът ти умира. И да кажем, че един ден разбираш истината, а тя е, че синът ти е бил измъчван, убит и смлян в бетонобъркачка.

— Но как бих могла да го разбера, сър?

— Нямам никакво понятие. Само предположение. Но устремът, мотивацията да убиеш тези терористи може да се дължи само на една изключителна причина. А случилото се с нелегалните агенти от групата на Питър Ланг е наистина ужасна трагедия.

— Но тайнствената носителка на правосъдие все пак трябва да го е научила отнякъде.

— Точно така. Но забележи едно нещо: имаме тригодишно закъснение. Което ме навежда на мисълта, че истината е излязла наяве съвсем скоро.

— Какво предлагате, господин бригаден генерал?

— Ами, много е просто. Жената, която е убила Тим Пат Раян, Брейди, Кели, Касиди и сенатор Коен, е моята стара и скъпа приятелка лейди Хелън Ланг.