Уилям Голдман
Златният храм (8)

VIII. Краят

Стаята беше правоъгълна, на първия етаж, и всичко в нея бе правоъгълно, чисто и спретнато. Отляво до мен имаше сива правоъгълна стена, правоъгълно бюро точно в средата. Пред мен имаше друга стена с две правоъгълни врати: килер и умивалник. Отдясно имаше голям прозорец, разделен на осем.

Слънцето нахлуваше през този прозорец, отминаваше ме, удряше огледалото, рикошираше в него и осветяваше стаята. В огледалото можеш да видиш как дърветата простират зелени сенки по земята, можеш да видиш зелените храсти, гладки като хартия, а отвъд тях издигащите се закръглени покриви на зданията в Атинския колеж. Можеш дори да видиш ръба на небето, наклонен и леко докосващ ръба на езерото Мичиган, и двете толкова близки по цвят, че не можеш да кажеш къде свършва едното и къде почва другото. В моето огледало небе и езеро се сливаха.

Първия ден не се случи нищо. Спах. Това беше. Спах и не знам дали са ми давали нещо за сън, нямаше значение. Спах двадесет часа наред. Сънят ми бе прекъсван само от сестрите, които стъпваха на пръсти, носеха храна, и лекарят, който ме прегледа и с тих глас ми каза да не се безпокоя, само да спя. И аз спах. Но и след двадесет часа сън все още бях уморен.

На втората сутрин ме посети пасторът Холоуей. Почука, влезе и застана при долния край на леглото.

— Извинете — промълвих аз.

Той кимна усмихнат.

— Опитахме се да намерим майка ви — почна той. — Не можахме да влезем във връзка с нея, затова…

— Те обикалят с кола — прекъснах го аз — и скоро ще се върнат.

— Затова помислих, че бихте искали да поговорите с мен.

Поклатих отрицателно глава.

— Как се чувствате, Тревит?

— Отлично.

Кимна пак, прочисти гърлото си. Почна да говори за Бога. После каза, че винаги е в черквата, когато искам да го видя. Затворих очи, престанах да го слушам, усмихвах му се и когато си тръгна, благодарих му. Най-после си отиде и пак бях сам.

Но не за дълго. Защото скоро след него мис Дитрих нахлу в стаята ми. Мис Дитрих беше психиатър на колежа и харпия, каквато рядко се среща. Ниска, посивяла и набита, самодоволно усмихната, сякаш беше Господ, тя веднага се нахвърли върху мен.

— Как се чувствате?

Когато хората задават този въпрос, те наистина искат да знаят това, което питат. Но не и мис Дитрих. Това, което тя подразбираше, беше: „Луд ли си или не си?“.

— Чувствам се много добре — отговорих аз.

— А, мистър Тревит! — почна тя. — Не вярвам това да е точно така. Защото, ако сте много добре, няма да си приказваме сега, нали? Защо тогава да не го направим на „чувствам се по-добре“?

— Чувствам се по-добре — казах аз.

— По-добре от какво, мистър Тревит? По-добре откога?

— Идеята беше ваша. Вие ще ми кажете.

И така продължи по този начин — тя питаше, аз отговарях, поправяше ме, съгласявах се. Отиде си след около час, като обеща пак да дойде на другия ден. Щом излезе, затворих очи и заспах. Събудих се за вечеря, хапнах малко и се приготвих пак да спя.

Лежах със затворени очи, когато внезапно се почука на прозореца. Отворих очи, навън стоеше Хариет и ми правеше знаци. Кимнах, тя бутна прозореца и почна да се прехвърля през него, като си мърмореше през цялото време. След като влезе, пое дълбоко дъх, дойде до мен и сложи лицето си до моето, носовете ни почти се докосваха, очите ни се изкривиха.

— Разочарована съм — измърмори Хариет. — Никак не приличаш на луд.

Посочих прозореца.

— Лудите не могат да имат посетители — отговори тя, като поклати глава. — Смятам цялата история за чиста измама. Да вървя целия път от квартирата си, да рискувам живот и крайници, а ти да изглеждаш съвсем нормален.

— Съжалявам — казах аз.

— Чувстваш ли се особено, когато има пълнолуние, Еврипид? Нали знаеш, особен? Да ти настръхва кожата или нещо такова? — Помъчих се да се усмихна. Тя седна на ръба на леглото и се задруса. След малко спря и ме погледна. — Какво стана, Еврипид? — попита тя. — Какво изобщо стана?

Разправих й. Като почнах от момента, когато напуснах редакцията, бързайки за дома. Какво видях в Зоковата стая, женитбата на майка ми, гостите, напиването, връщането вкъщи на другата сутрин, отиването ми в Кристъл Сити да търся Тери…

— Защо го направи? — прекъсна ме Хариет.

— Кое?

— Защо отиде в Кристъл Сити? — Свих рамене. — Искаш ли я обратно? — Поклатих отрицателно глава. — Тогава защо?

— Какво те засяга?

— Аз съм момиче, ти си момче — каза Хариет. — Имаме общи интереси. Защо отиде там?

Замислих се.

— Не знам — накрая казах аз. — Не знам.

— Добре — отвърна Хариет, — сега, след като си изяснил това, продължавай.

Продължих. И когато свърших, тя ме загледа усмихната и поклати глава.

— А сега как се чувстваш, Еврипид?

— Уморен. Честна дума, Хариет, никога в живота си не съм бил така уморен.

Стоях в болницата цяла седмица „под наблюдение“ и като изключим посещенията на мис Дитрих, не ми беше неприятно. Беше тихо, спях много, храната беше добра, така че нямах оплаквания.

После на осмия ден, майка ми и Адриан застанаха на вратата, хванати за ръце, и ме загледаха през правоъгълната стая.

— Новобрачните — засмях се аз.

Майка ми се спусна към мен, хвърли се на леглото и ме прегърна. Адриан изглеждаше много сериозен.

— Реймънд, стари приятелю, как се чувстваш? — попита той.

— Мис Дитрих каза, че имам петдесет на сто шанс да се оправя, Адриан. Но възможностите ще пропаднат, ако се върнат припадъците — и аз врътнах глава и изкривих очи. — Дано не се връщат. Не съм имал припадък от вчера. Тези припадъци не са шега, Адриан, позволи ми да ти кажа.

— Кетрин — каза Адриан, дойде при нея и сложи ръце на раменете й, — не се тревожи. Добре е.

И по свой начин той се оказа пророк. Защото два дни по-късно се прибрах вкъщи.

През влажен априлски следобед с дъжд и гръмотевици. Майка ми шофираше бавно, устремяваше поглед напред, обръщаше глава насам-натам. Най-сетне стигнахме. Заведе ме в стаята ми. Леглото беше готово, чисти чаршафи, планина от бели възглавници, натрупани на горния край. Легнах си. Майка ми почна да говори, но скоро разбра, че много не ми се слушаше. Попита ме имам ли нещо против, ако излезе за малко. Казах й, че нямам. Тя ме целуна по челото и ме остави.

Лежах спокойно, подпрян от всичките възглавници, не ми беше удобно. Махнах една-две. Не помогна. Дъждът се усили, гръмотевици раздираха небето. Стаята беше топла и задушна. Въртях се, обръщах се и гледах как дъждът умира по прозореца ми. Тогава отметнах завивките и слязох долу.

В кабинета на баща ми. Затворих вратата и веднага ме удари миризмата на кожа и, кълна се, миризмата на тютюна му се носеше отнякъде. Отидох при библиотеката и хвърлих поглед на книгите: Софокъл и Омир, Катула, Теокрит, Плиний — стари. Въздухът беше толкова тежък и плътен, че почнах да се потя.

Седнах пред бюрото му, на стола му, подпрях глава на ръцете си, затворих очи и се заслушах в дъжда. Дълго стоях така, без да отварям очи, дори и когато гръмотевица изтрещя сякаш над главата ми и вратата се отвори.

Влезе някой.

— Чаках да се върнеш.

Тогава погледнах. Анди Пибоди стоеше на вратата и втренчено ме гледаше.

Кимнах му.

— Чаках да се върнеш — повтори той.

Затвори вратата с ритник, без да снема поглед от мен.

— Друг път — каза аз.

— Получих писмо от жена ти. Не искаш ли да го видиш? — Подхвърли ми един плик. Отворих го. Беше празен. Внезапно Анди почна да се смее с тънък глас, който изпълни стаята. — Изгорих го — каза той. — Изгорих го, преди ти да го видиш. Сега никога няма да го видиш.

— Хайде, Анди, уморен съм. Върви си!

— Не искаш ли да знаеш какво пишеше в него?

Не му отговорих.

Трепереше цял, когато доближи до мен, без да снема поглед.

— Пише, че съжалява. Как ти се струва? Казва, че ще се разведе, че съжалява и че никога няма да се върне. Съжалява и никога няма да се върне.

Не казах дума. И той мълчеше. Чакахме в задушната стая, аз седнал, той прав, дишаше все по-дълбоко, продължаваше да трепери, готов да експлодира.

Сетне понечи да плаче, сълзи обливаха лицето му. Обърна се към вратата.

— Дано пукнеш! — викна той. — Дано и двамата да пукнете!

Изправих се и той се завъртя с лице към мен, не виждаше от сълзи, но пак се втренчи в мен, почна да крещи с цяло гърло:

— Спах с жена ти!

Тръгнах към него, настръхнал, слушах, като ми крещи:

— Уличница! — Не продумах. — Уличница! — Стомахът ми се стегна, трудно дишах, но продължавах да се приближавам към него. — Уличница!

По-близо.

— Уличница!

Още по-близо.

— Уличница!

Ударих го с опакото на ръката, кокалчетата ми в костта на бузата. Той се закашля, дъхът му секна, тялото му се вдърви. Ударих го още веднъж, и той се отпусна безжизнено върху мен, ридаейки.

— Съжалявам — казах аз.

В този момент се опита да тръгне, задържах го с всичката сила, която ми беше останала, и го държах, докато спря да се бори и просто остана в ръцете ми, заровил глава в гърдите ми.

— Съжалявам за станалото, Анди! Честна дума! Съжалявам за станалото и съжалявам, че ти трябваше да си там, но това не ти дава право да я наричаш с разни епитети. Нито сега, нито кога и да е. Само защото тя е сторила нещо, което не ти харесва, не ти дава право да я обиждаш. Защото рано или късно всички край теб ще вършат неща, които на теб няма да харесват. Чуваш ли ме, Анди? Чуваш ли какво казвам? Всички рано или късно ще те мамят… Всеки мами… Всеки оставя някого. Също като Бога. Бог остави. Бог остави собствения си син в Гетсиманската градина. Бог остави… — и млъкнах.

Доведох го до стола на баща ми. Тръгнах към вратата. Той още плачеше, когато му казах:

— Стой колкото искаш, нещастнико. Имаш право да си поплачеш.

Затворих вратата и спрях за миг в хола, протегнах се. После се качих в стаята си. Влязох. Едно лице ме погледна от огледалото. Загледах се в него, видях как започна да се усмихва, каза само:

— Така ли?

Това е почти всичко.

 

 

Майка ми и Адриан заминаха за Англия на четиринадесети юни, два месеца след сватбата. И майка ми беше толкова заета, че не знам как изкара тези два месеца. Обяви къщата за продан, продаде на търг мебели, които не искаше, останалите изпрати в Англия. Прегледа организационната си работа, постави всичко в ред за нещастницата, която щеше да бъде на нейното място. Посети милиони близки, плачеше непрекъснато. Адриан беше винаги зад нея, тичаше, мъчеше се да върви в крак.

Аз не се вълнувах. Нямах и какво много да правя. Освен да чакам. Прекарвах повечето от времето си в задния двор, хвърлях камъни към дърветата през падината, лежах по гръб, събирах слънчева топлина. Хариет идваше много често и на осми юни, когато си тръгна, ние си казахме довиждане.

Изпратих я до общежитието. Застанахме мълчаливо до вратата, само затрихме обущата си по земята, което беше толкова нелепо, че накрая тя се изкикоти, целуна ме и се втурна вътре. Завих към алеята. Преди да я стигна, Хариет ме викна от прозореца на приемната.

— Живея в Роуд Айлънд и името ми е Хариет.

— Реймънд Еврипид Тревит — викнах в отговор аз и се поклоних. — И удоволствието е мое!

Сутринта на четиринадесети почнахме приготовленията за заминаване. Беше хубав ден, ясен и топъл, само с едно-две облачета, пръснати тук-там да нарушават монотонността. В десет бяхме готови, багажът беше в колата. Но не тръгнахме.

Защото мисис Аткинс се появи от ъгъла, тръгна към нас, следвана от около двадесет и пет жени. Всички викаха: „Добър път! Добър път!“ — непрестанно. Майка ми хвърли един поглед и почна да реве. Колкото по-близко идваха, толкова по-силно плачеше. После ни обградиха, почнаха да целуват майка ми, да й дават подаръци, да прегръщат Адриан и да се усмихват на мен.

Втурнах се обратно вкъщи, спрях за миг в антрето, още чувах „добър път, добър път“. Качих се в моята стая, огледах я, после в стаята на майка ми, огледах и нея. След това обиколих всички стаи горе и когато свърших, слязох долу и почнах от кухнята. Само един бърз поглед, после в трапезарията, сетне във всекидневната.

Накрая влязох в кабинета на баща ми. Като всички други стаи и тя беше празна. Книгите бяха изнесени, бюрото — също, всичко бе изнесено. Но миризмата на кожа още се усещаше. Затворих вратата и излязох вън.

Успях да вкарам майка ми в колата. Адриан влезе след нея. Седнах на кормилото и изкарах колата на улицата, а тези двадесет и пет жени застанаха пред нас и махаха с ръце.

Пътуването до летището беше ужасно. Отзад майка ми плачеше и подсмърчаше. Адриан правеше каквото можеше да я успокои, но то не бе кой знае какво. Карах много бързо и когато пристигнахме, трябваше да чакаме. Заеквахме, когато се мъчехме да подхванем разговор. Най-после съобщиха техния самолет.

Ръкувах се с Адриан.

— Довиждане, стари приятелю — казах аз и го пресякох, защото се канеше да ми каже същото.

— Реймънд — заплака мама и ме прегърна, — заминавам.

— Ако стоиш така, няма да заминеш.

— Реймънд — попита мама, — сигурен ли си, че си добре?

— Намери кога да ме питаш — засмях се аз и ги поведох към самолета.

Подадоха билетите си и аз ги придружих до стълбичката. Загледахме се.

— Знаех, че вие двамата ще станете другарчета — казах аз. — Просто знаех…

— Довиждане, Реймънд — прекъсна ме майка ми. — Бъди добро момче!

Кимнах и ги гледах, докато се качиха на самолета, седнаха до прозореца и погледнаха навън. Махаха ми с ръце, махах и аз, майка ми се разплака и така махах, докато самолетът тръгна по пистата. После се качих в колата и се упътих на север.

Беше следобед, когато стигнах гробищата.

Паркирах, оправих ризата си и се огледах. Имаше доста хора, разхождаха се безцелно между гробовете. Далеч вдясно привършваше някакво погребение с двадесет-тридесет души, облечени в черно.

Стъпих на тревата върху него, наведох се, коленичих със затворени очи.

— Зок — казах аз, — дойдох да ти кажа сбогом. Напускам Атина, Зок. Завинаги. Заминавам. Не ме питай къде, защото и аз не знам. Но има много места, където не съм бил, а тук вече бях. — Слънцето ме печеше, както бях коленичил там, яката ми бе мокра от пот. Отворих очи, огледах пак гробищата, небето и после пак се обърнах към него. — И ако това звучи, че не съм намерил разковничето, Зок, така е. Не съм. Но не ми е криво. Защото ти не беше прав, Зок. Няма никакво разковниче, няма златен храм. Ти не беше прав и съжалявам, ако съм те разочаровал. Може би по-добре е, че си мъртъв, Зок. Не знам. Но не можеш постоянно да изискваш от мен да търся нещо, което не съществува. Трябва сам да се справя с живота и Бог знае как, но трябва да следвам моя път и да видя. И съжалявам, че така плача, Зок, не знам защо. Защото наистина се чувствам добре и ти трябва да ми повярваш. — Изправих се. — Довиждане, Зокър. Може би ще се видим някога.

Оставих го там.