Уилям Голдман
Златният храм (6)

VI. Градът

Не си спомням много добре първите няколко дни в болницата. Просто лежах там унесен, със зашито коляно и превързан крак. Времето минаваше, докато лежах, заслушан в стъпките на санитарите по стаите. Понякога гледах през прозореца небето. На третия ден почнах да идвам на себе си, главата ми се избистри. До вечерта се почувствах добре, само кракът ме болеше.

На четвъртия ден ме посети един капитан от щаба. Свали шапката си и ми се усмихна, когато се надигнах и седнах в леглото.

— Вие сте редник Тревит — каза той.

Кимнах.

— Аз съм от канцеларията на военната полиция, Тревит. Искам да ви задам няколко въпроса.

Не казах нищо.

Той пак се усмихна и продължи.

— Бих искал да зная какво стана, Тревит. На полето. Завеждам следствие и има доста неща, които се нуждаят от разяснение. Така че защо не ми разправите какво стана? С ваши думи.

— Може би някой друг път — казах аз.

— И сега е удобно — настоя той. — Така че защо не ми кажете какво стана?

— Кели бе разкъсан от ръчна граната — промълвих аз.

— Знаем това.

— Помислих, че искате да знаете какво стана, капитане. Това стана!

— Бих искал малко повече подробности, Тревит. Сега! Какво стана на полето?

— Това, което току-що ви казах — Кели бе разкъсан на парчета от ръчна граната.

— Как?

— Изтегли иглата и притисна гранатата към стомаха си. Останалото беше лесно.

— Как взе гранатата?

— Предполагам, че я е откраднал. Не зная. Може би я е направил през свободното си време.

— Вижте, Тревит, искам просто да ви задам няколко въпроса, нищо повече.

— Да, но вие питате не този, когото трябва, капитане. Не с мен трябва да говорите.

— Не? — попита той. — А с кого?

— Идете да видите началника на гарнизона — отговорих аз.

После си легнах и затворих очи. Той ме остави.

След около час научих новината.

Каза ми я майор Даунс, лекуващият лекар. Той влезе, тананикайки, щракна няколко пъти във въздуха с ножицата, която винаги носеше.

— Добър ден, Тревит — каза той и защрака с ножицата около главата ми.

— Добър ден, майор Даунс.

Не каза нищо за известно време, най-напред се усмихна, а после се ухили до уши. Аз чаках.

— Тревит — каза най-после той. — Завиждам ти. Винаги завиждам на късметлиите. Тревит, ти си късметлия! Аз не съм. Бях най-известният гинеколог в Дейтън, Охайо, и какво стана? Мобилизираха ме. Как е кракът?

— Отлично, майор. А защо съм късметлия?

Той ме тупна по гърба.

— Защото имаш рана за милиони, Тревит. Уволняваш се по инвалидност.

— Защо?

— Коляното ти, Тревит. Затова!

— Какво му има на коляното?

— Нищо фатално, но част от шрапнела го е срязала. Ще накуцваш, но щом можеш да вървиш — свободен си.

Кимнах и го загледах — играеше си с ножицата. После попитах:

— Колко време, майор? Колко време ще накуцвам?

— Постоянно — беше отговорът му.

След това ме остави да мисля върху казаното.

Дванадесет дена по-късно бях изписан.

Тези дванадесет дена минаха бързо. Имаше много да се върши. Първо снеха превръзката. После конците. Почнах да се оправям, но все още можех да спя нощем. Защото да се науча да вървя пак, беше уморителна работа. В началото употребявах патерици, докато свикна да прехвърлям тежестта си върху левия крак. След това подскачах един-два дни с бастун. И накрая можех сам, без чужда помощ, да куцукам из стаята. Падах върху леглото, проклинах, опитвах се пак и всеки път вървях по-добре.

Процедурата по уволнението не беше дълга. Отидох във военната полиция и им казах как стана всичко, след това се явих на преглед, издадох дрехите, попълних милион формуляри — накуцвайки бавно от една канцелария в друга — в подготовка за тръгване.

Веднъж видях полковник Кели. Отдалеч. Беше в джипа си, седнал изправен както винаги, ръцете скръстени на гърдите. Той се изгуби от погледа ми и това беше последният път, когато го видях. През тези деветнадесет дни нито веднъж не дойде да ме види.

И един вторник следобед бях освободен.

Майор Даунс ме изпрати до външната врата на болницата. Ръкувахме се, казахме си довиждане и това беше. Пак бях цивилен.

Взех си чантата и се отправих към главния вход на лагера „Скот“. Отне ми близо петнадесет минути да стигна дотам, вървях бавно, потънал в пот от слънцето. Но накрая стигнах. Спрях за миг пред караулната да поема дъх. Кимнах на караула и след малко взех отново чантата и извървях последните крачки до шосето. Когато застанах на него, погледнах най-напред на едната страна, после на другата. Не се виждаше ни кола, ни човек, нищо. Бях сам. И точно тогава тази мисъл ме порази.

Не знаех къде отивам.

Погледнах пак нагоре, надолу по пътя, поклатих глава. Защото не бях сигурен. Бях мислил за това в болницата, обсъждах този и онзи план, без да стигна до някакво решение. Но сега чиповете бяха сложени и не печелех. Дълго стоях там, гледайки най-напред надясно, после наляво, после пак надясно, после наляво. Минаваха коли, но не спрях никоя от тях. Кракът започна да ме боли и аз се върнах обратно до караулната. Намерих малко трева и се проснах срещу слънцето. Полежах така със затворени очи на припек, без мисъл в главата. По едно време караулът приближи. Редник, около осемнадесетгодишен, разгледа ме нерешително. Не знаеше какво да предприеме.

— Какво става тук? — попита той.

— Нищо — отговорих аз. — Реших, че е приятно да поседя малко тук.

— Седенето тук не е разрешено — каза той.

— Е, недей! — Отвърнах аз. — Моля ти се!

— Това е държавно имущество.

— Знам.

— Това е държавно имущество — повтори той, наведе се и ми хвана ръката.

Дръпнах се.

— Долу ръцете! — казах аз. — Пипаш цивилен!

— Тогава какво търсите тук?

Посочих чантата си.

— Ще вдигна във въздуха лагера „Скот“ — пошушнах аз. — Тук нося най-голямата бомба. Никога не си виждал такава. Тежи двеста и петдесет килограма и щом си обърнеш гърба — бум!

Той бързо се върна в караулната и когато вдигна телефона, разбрах, че е по-добре да ставам. Запътих се към шосето. След минута автобусът за Хейстингсвил се зададе. Махнах с ръка и се качих. Наех стая в Хейстингсвил, стая с голям прозорец точно срещу магазина на армията и флотата. Той имаше огромен неонов надпис, който светеше цяла нощ. Армия. Флота. Армия. Флота. Армия беше червен, флота — син. Цялата нощ, докато лежах там, стаята менеше цвета си пред очите ми. Първо червена — армия. После синя — флота. Останах в тази стая един ден и две нощи, без да спя, без да ям. Просто лежах, опънат по гръб, с ръце на тила и гледах как се сменят цветовете. Армия. Къде да отида, Зок? Флота. По кой път да тръгна? Армия. А златният храм, Зок? Флота. Какво ще кажеш за него? Армия. Кажи ми, Зок! Флота. Кажи ми! Армия. Сега накъде, Зок? Флота. По кой път?

Най-после втората нощ разбрах. Постепенно ми стана ясно, защото, предполагам, през цялото време съм знаел — от момента, когато майор Даунс ми каза, че напущам. Просто като а, б, в.

Къде отиваш, когато няма къде да отидеш?

Отиваш у дома.

И аз тръгнах на автостоп към Север. Беше здрач, когато спрях първата кола, и след това без никакви трудности се придвижвах. Когато се съмна, минавах бързо през нивите на Индиана. Пътувах с разни хора и пътувах, общо взето, бързо.

Свечеряваше се, когато слязох на главното шосе за Чикаго и тръгнах пеш към Атина. Беше чудна вечер, хладна и ясна. Докато вървях, чувах птиците да пеят още в дърветата, насекоми да жужат в храстите. Продължих да вървя с бавна, отмерена крачка. После пътят излезе на открито и Атинският колеж се очерта точно пред мен.

Нищо не може да се сравни с колежанско градче, когато колежът е затворен. Тихо, напуснато, то изглежда почти мъртво, сякаш никога не е виждало студенти да карат колелета или преподаватели да бързат с чанти в ръка. Само зданията остават, тъмни и неподвижни, срещу залязващото слънце.

В далечината видях деца да играят топка, да тичат и да крещят, но не се спрях да ги гледам. Просто продължих покрай колежа, през Площада на патриота, също пуст, само ъглите му бяха осветени от жълтите улични лампи. Когато стигнах в центъра, спрях и се огледах; колежът зад мен, градчето отдясно, езерото пред мен, а отляво домът ми.

Вечеряха, когато влязох. Отворих много тихо входната врата и се заслушах.

— Казах й, че нямам нищо против, ако не иска да работи в Червен кръст всяка сряда следобед. Защото има достатъчно други да вършат тази работа. И когато й казах това, тя стана кротка като агне.

— Така ли — което беше толкова смешно, че избухнах в смях.

Защото нямаше никакво съмнение. Бях у дома. И нищо не беше се променило.

— Положително съм доволен, че нещата вървят добре в Червения кръст — казах аз, влизайки в трапезарията.

Тя изпусна лъжицата си и впи поглед в мен. Кимнах на баща си. Ръкувахме се.

— Реймънд — каза майка ми вече усмихната. — Не те очаквахме. И през ум не ни е минало. Какво търсиш тук?

— Мамо — отговорих аз, — това е дълга история. Но ако ми дадеш да вечерям, ще ви я разправя.

И им разправих. След като се върна от кухнята и ми донесе ядене, започнах. Прескочих повечето от подробностите, спрях се преди всичко на експлозията, на коляното си и уволнението. Тя ме слушаше внимателно, а баща ми се наведе напред и от време навреме измърморваше „Така ли“, за да покаже, че се интересува.

Когато свърших, извиних се, казах, че съм уморен, и се качих в стаята си. Съблякох се, изгасих лампата, легнах и впих поглед в тавана. Влезе майка ми.

— Реймънд, спиш ли? — попита тя.

— Не, мамо — отговорих.

Тя застана на вратата и прошепна:

— Не исках да те безпокоя, но радвам се, че се върна, Реймънд.

— И аз, мамо.

И колкото и да беше банално, това бе вярно.

Обърнах се веднъж настрани, протегнах ръка, пипнах стената, притиснах длан към нея, после я отпуснах и заспах.

Събудих се по обед и когато отидох в кухнята, майка ми беше там. Щом влязох, спусна се към мен и ме целуна.

— Добро утро, Реймънд. Добре ли спа? — попита тя.

Кимнах и посочих стенния часовник. Тя се засмя.

— Седни тогава. Ще ти приготвя закуската за минута. — Седнах. — Толкова е хубаво, че си тук — продължи тя. — Нямаш представа колко е хубаво! И баща ти мисли така. Каза ми го.

— Къде е той? — попитах аз.

— В кабинета си — напевно каза тя. — Мъчи се да крепи душа и тяло. — После затананика усмихната. От време навреме се смееше почти с глас.

Скоро разбрах, че има нещо.

— Хайде, мамо. Кажи ми. Какво има?

— Исках да поканя гости в твоя чест, Реймънд. Цяла нощ съм мислила за това и ето какво реших да направя. Да поканя не много хора, само най-близки приятели.

— Като например?

— Ти направи списък, пък аз ще се погрижа за останалото. Мисля, че ще бъде хубаво да се съберем в градината. Ще сложим маса и…

— И ще черпим сладолед и кейк? На мукавени чинийки? Може и да поиграем някакви игри?

— Да — отговори тя. — Нещо такова. Защото е чудесно, че пак си вкъщи. Искам да го съобщя официално.

— Моля ти се, мамо — казах аз. — Не искам никакви гости. Съжалявам. Но моля ти се, не говори повече за това.

— Защо, Реймънд? Защо не искаш?

— Защото няма кого да поканя — отговорих и започнах да ям.

След закуска се качих горе да разопаковам багажа си. Минута по-късно я чух да ме вика и да идва към стаята ми.

— Какво, мамо? — попитах аз.

Тя влезе.

— Трябва да отидем на пазар, Реймънд.

— Не.

— Но ти винаги идваше на пазар с мен.

— Никога не съм идвал, мамо. Не съм пазарувал с теб от времето, когато бях на осем години. И ти го знаеш.

— Би могъл да започнеш сега.

— Не искам.

— Това не е причина. Ела с мен на пазар. Можеш да гледаш по улиците и да видиш какво става. Да се запознаеш.

Дълго мълчах. След това кимнах.

— Мисля, че си права, мамо. Няма основание да не го направя сега.

Тя се усмихна.

— Мистър Клайн ще се зарадва, като те види.

— Кой е мистър Клайн?

— Месарят, Реймънд. Не помниш ли мистър Клайн?

— Не знам — отговорих. Слязохме и тръгнахме. Спряхме за минута пред кабинета на баща ми.

— Реймънд и аз отиваме на пазар, Хенри — викна майка ми.

— Така ли — чу се отвътре отговор.

— Излизаме да пазаруваме заедно, Хенри. Нали е чудесно? Не е ли много хубаво, че Реймънд си е пак у дома?

— Да, мила моя — отвърна той. И това бе всичко.

Спряхме в града след няколко минути. Майка ми извади списъка на покупките си.

— Реших да направя ростбиф за вечеря — каза тя. — Искаш ли?

— Чудесно — отговорих аз.

— Много добре — каза майка ми и тръгнахме към месарницата, тя напред, аз след нея. Щом влязохме, започна да говори:

— Мистър Клайн, вижте кой е тук.

Той режеше кокошки, ръцете му бяха кървави, но спря и ме погледна.

— Кой?

— Реймънд, мистър Клайн. Помните ли моя син Реймънд? Реймънд, кажи добър ден на мистър Клайн.

— Здравейте, мистър Клайн — казах аз. — Как сте, дявол да го вземе?

Без да сваля поглед от мен, той кимна.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Реймънд току-що се уволни от армията, мистър Клайн. Върна се вкъщи.

— Какво ще обичате, мисис Тревит? — Той се обърна към мен. — Колко време беше в казармата, синко?

— Осем седмици — отговорих и видях, че се готви да ме пита, затова отговорих предварително. — Пипнах едно парче шрапнел. — Чудно нещо е да можеш да кажеш „Пипнах едно парче шрапнел“. Но трябва да го кажеш небрежно, сякаш ти се е случвало безброй пъти.

— Така ли? — попита мистър Клайн. — И как го направи?

— Имахме състезание за хващане на шрапнели в базата. Войникът, който хване най-много шрапнели, бива освободен от служба. Аз спечелих.

— Състезание за хващане на шрапнели ли? — Той се почеса по главата. — Никога не съм чувал такова нещо.

— Има ги най-вече в Юга — обясних аз. — Като борбите с петли. Там почти всяка община има шампион на шрапнели.

— Реймънд! — каза мама.

— Какво ще обичате? — обади се мистър Клайн.

— Искам ростбиф, мистър Клайн. За четирима. Най-хубавият, който имате.

— Сега ще ви отрежа, мисис Тревит. Само за минутка.

Майка ми погледна списъка си, после мен.

— Трябва да бързам — каза тя. — Имам събрание в два. Чакай да вземеш месото, Реймънд, и после ела в бакалницата.

Кимнах и тя излезе. От един ъгъл на месарницата духаше голям вентилатор. Отидох натам и застанах пред него, докато месарят приготви ростбифа. И двамата мълчахме. Когато почти привършваше, той се полуобърна и ме извика.

— Майка ви е прекрасна жена — каза той.

— Да, разбира се.

— Чудесна жена! — Зачаках. — Месото е готово — продължи той и ми го подаде през щанда. Приближих и поех пакета, но мистър Клайн го държеше здраво и не го пускаше. Почна да ми шепне. — Най-добрата! И целият град го знае. Няма човек в този град, който да не й сваля шапка.

— Много хубаво.

— Затова забрави го, сине! — прошепна той. — Забрави цялата работа. Просто я изтрий от ума си.

— Какво да забравя, мистър Клайн?

— Това, което стана с момчето Кроуи — каза той все така тихо.

— А-а, момчето Кроуи! По дяволите! Аз бях го забравил вече!

Грабнах пакета и тръгнах към бакалницата.

И там беше същото. Този път, касиерката. И в обущарницата. Навсякъде, където отидохме, се намираше някой да ми го каже. Или пък се познаваше, че мислят за това. По лицата им.

Че аз съм момчето, което уби Захари Кроуи.

Най-после свършихме пазаруването и си тръгнахме.

— Нали беше чудесно — каза майка ми по пътя. — Всички толкова се зарадваха, че те виждат. Казаха ми го.

Не отговорих.

Но тя продължи по същия начин, дърдореше за това, за онова, задаваше ми въпроси и сама си отговаряше. Когато наближихме дома, сложи ръка на рамото ми.

— Нещо не е в ред — промълви тя. — Защо си толкова мълчалив?

— Няма причини.

— Тогава защо си толкова мълчалив?

— Просто направих грешка, мамо. Това е всичко.

— Грешка! — попита тя. — Грешка ли?

— Нищо, мамо — отговорих аз и завих колата към гаража.

И така на пазар повече не отидох. И гости не си поканих. Майка ми разбра и ме остави на мира. А баща ми вечно работеше или в кабинета си, или в училище. През следващите два дни всичко беше спокойно, нищо особено не се случи.

И тогава, този следобед, Сади Грифин се върна.

Бях сам вкъщи, баща ми беше на училище, майка ми на събрание, когато чух да спира кола пред съседната къща. Не станах да видя, не мръднах, продължавах да лежа и да пуша, втренчил поглед в дърветата през прозореца. След няколко минути на вратата се звънна. Отворих. Тя стоеше отвън.

— Здравей, Еврипид. Помниш ли ме?

Кимнах.

— Сади Грифин. — Ръкувахме се. — Какво правиш тук?

— Ще живея известно време в съседната къща — каза тя. — Един вид компания на чичо Уилърд, докато жена му… — и спря — докато жена му я няма. Никой ли не ти е казал?

— Не. Никой.

— Той няма да се върне до утре, затова реших да дойда да те видя. Освен това не обичам много празните къщи. А ти?

Свих рамене.

— Много се радвам, че пак те виждам, Еврипид.

— И аз също — отговорих, опитвайки се да се отскубна. — И с удоволствие бих поприказвал с теб, но сега съм много зает, затова извини ме.

— Нека да вляза — отвърна тя и ме последва вътре. Просто не можах да се отърва от нея. И преди да се усетя, щом влязохме във всекидневната, тя ме постави натясно, като започна да ми разправя историята си, какво й се е случило, след като се видяхме последния път. Как починали родителите й, най-напред баща й, скоро след него майка й. Как имала дете. Как бракът й се провалил. И за развода. Продължи да говори тихо, загледана в ръцете си. От време навреме ме поглеждаше, да види дали я слушам. Ако е минала през ада в тия години, не й личеше. Защото бе същата, каквато я видях за пръв път, много отдавна, когато Зок и аз бяхме закъсали в Чикаго и тя пристигна с шумно бялата си отворена кола, незнайно отде.

Не отвърнах на погледа й нито веднъж, гледах през прозореца, с надежда, че майка ми ще дойде и ще я прекъсне. Тя не дойде и аз трябваше да го направя.

— За какви дяволи ми разправяш всичко това? — попитах аз.

Това я накара да млъкне.

— Мислех, че ще те интересува — промълви тя.

После си поигра с ръцете си, гледаше ги как се движат, разтъркваше ги. Най-сетне ме погледна право в очите и отговори.

— Тук никой… — прошепна тя — никой не ме познава. Отпреди. Само ти ме познаваш и помислих… помислих…

— Не мога да върна миналите дни, Сади Грифин — прекъснах я аз. — Не можеш да очакваш такова нещо от мен.

— Зная — прошепна тя, — но…

— Съжалявам — отвърнах аз. — Но имам много работа и ако стоя тук, нищо няма да свърша. — Станах и вече излизах от стаята, когато ме повика.

— Имам няколко писма от Захари — каза тя. — Ако искаш да ги видиш…

Качих се в стаята си и легнах. След малко входната врата се отвори, затвори се и пак бях сам.

Майка ми се върна след около час и ме викна. Чух я да тропа по стълбите. Като влезе в стаята ми, тя сияеше.

— Сади Грифин е дошла — каза тя.

— Така ли?

— Да. Тук е. В съседната къща. Ще живее там. Знам за това от една седмица, но исках да те изненадам.

— Чудесно — отговорих аз. — Сега вече ще има кого да поканиш на гости.

Майка ми поклати глава.

— Ти пропусна случая, Реймънд. Няма смисъл да каним гости сега. Но ще поканя Сади на вечеря.

Понечих да я прекъсна, но тя продължи.

— Сади Грифин ще вечеря днес у нас и ти ще я поканиш.

— Мамо… — започнах аз.

— Без „ако“ и „но“, Реймънд. Ще я поканиш и няма какво да спорим повече. — Тя излезе от стаята.

Полежах още малко, докато се стъмни. После излязох и отидох в съседната къща. Сади Грифин седеше сама във всекидневната с чаша в ръка.

— Добре — казах й, — покажи ми писмата.

Кимна и стана.

— В стаята на Захари съм.

— Знам пътя — отговорих аз и тръгнах пред нея.

Стаята беше съвсем променена, наново подреждана. Леглото беше различно, картините по стените бяха различни, по прозореца имаше пердета с къдри. Ако ми бяха показали снимка и бяха попитали: „Познай това какво е“, никога не бих могъл да отговоря.

— Ето ни тук — каза Сади.

— Вярно — отговорих аз. — Сега покажи ми писмата.

— Чакай да видя — измърмори тя, отиде до бюрото, остави чашата си. Приказваше на себе си. — Къде ли ги сложих?

Застанах сред стаята, наблюдавах я, слушах какво говори. Първо претърси бюрото, като си мърмореше, после започна да тършува по масата. В този момент разбрах, че лъже, че няма писма и никога не е имала.

— Къде е детето ти? — попитах аз и спрях монолога й.

— При него — отговори след малко тя, като отваряше чекмеджетата.

— Защо? — продължих аз.

— Не знам.

— Защо детето ти не е при теб?

Блъсна чекмеджето, трясък изпълни стаята. После се изправи и ме загледа.

— Искаш да знаеш защо? — почти викна тя. — Ще ти кажа. Защото не аз искам развод! Той ме напусна и иска развод. Писаха във вестниците. Не си ли чел? Смятах, че всички са прочели. Аз съм известна личност.

— Не трябваше да идваш тук — казах аз. — Има и други места, където можеше да отидеш.

— Никога не съм умеела да се грижа за себе си — по-меко отвърна Сади. — Винаги се нуждая от човек, който да се грижи за мен.

Не отговорих.

— Искаш ли още нещо да знаеш? — попита тя.

— Нямаш писма, нали? Излъга, че имаш.

— Имаше няколко. Но ги изхвърлих. Много неща изхвърлих, преди да дойда тук.

— Никога не си имала писма от Зок.

— Казах ти. Имах, обаче ги изхвърлих.

— Не си могла да сториш това. Не ти вярвам!

Тя започна да се смее.

— Жалко! Довиждане.

— Чакай! — тя ме стрелна с думата. Спрях. — Постой за секунда. Искам да се преоблека. Облякла съм неподходяща рокля. Вече е лято, а аз още смятам, че е пролет.

— Голямо момиче си вече — казах аз.

— Не е ли смешно — прошепна Сади. — Сбърках. Във всичко греша. — Поклати глава, сякаш да я проясни. После ми се усмихна. За последен път. — Да започнем отначало — рече тя. — Точно така ще направим! Ще почнем отначало! И то сега. Представи си, че току-що съм позвънила у вас. Моля ти се! „Здравей, Еврипид. Помниш ли ме?“

Не казах нищо.

— Трябва да ми отговориш — промълви тя. — Трябва да ми помогнеш. — И внезапно се разрида истерично, лицето й се зачерви, разкриви се, сълзи се стичаха по него. — Помогни ми! Моля те!

И започна да приближава към мен.

— Моля те! Моля те! Трябва да ми помогнеш! Трябва! Помогни ми! За бога, помогни ми! — Пресегна се да хване ръката ми, но плачеше много силно, не можа да ме види.

Упътих се право към вратата, там спрях и без да се обръщам, казах:

— Майка ми те кани на вечеря.

После слязох надолу по стълбите, през цялото време се държах здраво за перилата, слушах я как плаче сама в стаята, която някога беше на Зок.

Когато отидох вкъщи, баща ми и майка ми чакаха.

— Какво каза? — попита майка ми. — Ще дойде ли?

— Не, мисля — отговорих аз. — Тази вечер няма да дойде. Смятам, че не е много гладна.

— Реймънд — попита мама, — да не си болен?

— Аз ли? — засмях се. — Отлично се чувствам.

Но не беше така и аз го знаех. След пет минути разбрах, че няма да издържа да бъда с тях нито секунда повече. Защото майка ми непрекъснато говореше предимно за Червения кръст, а баща ми ровеше в чинията си и измърморваше някакъв отговор, когато нямаше накъде.

— Яж, Реймънд — каза мама, — преди да изстине.

— Май че и аз не съм гладен — отвърнах, станах от масата и излязох. Качих се в колата, изкарах я на улицата и тръгнах.

След десет минути бях в „Криб“.

Беше както по-рано. Всичките пияници в бара промърмориха „здрасти“, попитаха ме къде съм бил, а барманът ме почерпи едно двойно за сметка на заведението. Нищо не беше се променило и тук. Пак бе тъмно и мръсно както преди. Започнах да пия, гълтах чашите една след друга, колкото се може по-бързо. Удари ме веднага и много скоро всичко започна да се замъглява пред очите ми. След час бях пиян като никога. Но нищо не помня.

На следната сутрин се събудих в леглото си. Чувствах се ужасно, главата ми бучеше, а коляното тупаше, изглежда бях го цапнал някъде. Отидох в банята, пих вода, взех душ, но не ми помогна много. После се облякох и слязох.

Той ме чакаше.

Застанал пред стълбите, с ръце на гърба, загледан нагоре. Спрях. Кимнахме си. После каза:

— Може би ще ми отделиш няколко минути от времето си.

— По-късно — отговорих аз.

— Не, сега! — каза баща ми, обърна се и влезе в кабинета си. След като седнах, той затвори вратата, седна пред бюрото и ме загледа.

Аз чаках.

Без да откъсва поглед от мен, той се пресегна за лулата си, сложи я в уста и всмукна няколко пъти. После я извади и я завъртя между сухите си ръце.

— Отде да започна? — промърмори той. — Отде да започна?

Поигра си още малко с лулата. Сега гледаше нея, не мен. Най-после сви устни, сбръчка чело и започна да говори. На гръцки. Каза няколко изречения, без да си прави труда да ги превежда. В това време аз огледах стаята, започнах да се потя, защото беше много душно, прозорецът и вратата бяха затворени, миризма на кожа и тютюн потискаше въздуха. Баща ми разправяше как съм се прибрал вкъщи: как барманът от „Криб“ му телефонирал и му казал, че не съм в състояние да шофирам, как взел такси, натоварил ме в него и ме докарал вкъщи. Не слушах внимателно. Впих поглед в онова място до вратата, където стояха рибките. Преди колко години? Дванадесет? Или беше тринадесет? Не можех да си спомня. Но няма значение, то беше единствената промяна в кабинета. Навсякъде по стаята пак имаше натрупани книги: по пода, по масите, натъпкани по рафтовете, навсякъде около мен. Стотици, хиляди; някои нови, някои овехтели, някои…

— Какво стана снощи между теб и тая Грифин?

— Какво? — попитах аз.

— Питам какво стана с тая Грифин.

— Нищо!

— Моля ти се! — каза той. — Зная, че това не е истина. Не съм чак такъв глупак, момчето ми! Можеш да ме мислиш за такъв, но не съм.

— Нищо не е станало.

Баща ми поклати глава.

— Разбрах, че се е случило нещо… — той се запъна, затърси думата. — Разбрах, че е станала куртизанка.

Избухнах в смях.

— Куртизанка! Каква ти куртизанка, за бога! Сади Грифин е уличница. Защо не го кажеш?

— Така ли — промърмори баща ми и пъхна пак лулата в устата си. — Терминологията в най-добрия случай има периферно значение.

— Какво значи това?

— Съжалявам — промълви много тихо той. — Липсва ми… похват. Откъде да започна? Откъде да започна?

Феликс Браун. Последния път, когато бях в този кабинет. Пет години. Не. Четири. Живеем в една къща цял живот, а са минали четири години, откак си влизал в една от стаите. Четири години! Сто дни!

— Гетсиманската градина — каза баща ми. — Да. Гетсиманската градина. — Погледна ме. — Моля те! Слушай, моето момче! Моля ти се!

— Слушам те.

— Гетсиманската градина — повтори той. — Страданията в градината.

Чаках, загледан в него.

— „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“ Христос казва така. На баща си. Не разбираш ли?

— Не — отговорих аз.

— Бог остави… И Бог остави собствения си син в Гетсиманската градина.

— И какво от това?

— Моля те, момчето ми! Мъча се, но не умея. Липсва ми похват. Но опитвам се. Моля ти се — той притвори за миг очи.

После протегна ръце през бюрото към мен.

— Момчето ми! — каза най-после той. — Рей! Отговори ми. Не смяташ ли, че не съм бил добър баща?

— Не — отговорих аз.

— Грешиш — той се наведе напред, ръцете все още протегнати, по-близо. — Не виждаш ли? Ти не си прав. Аз те разочаровах като баща. Оставял съм те непрекъснато, постоянно! И ще продължавам да те разочаровам и оставям! Не можеш ли да разбереш?

— Да разбера какво? — попитах аз, потънал в пот, и задърпах ризата си, която беше полепнала по мен като кожа.

— Всеки от нас оставя и разочарова някого. Така трябва да бъде. Несполуката е основният закон в живота. Всички трябва да изживеем живота си сами, затова, когато викаш за помощ, не мога да ти помогна. Никой не може. Ние всички сме човешки същества, Рей. Всички имаме свой живот, свои задължения, комплекси, проблеми, страдания. Сега разбираш ли защо Христос казва: „Господи, Господи, защо си ме оставил?“. Един ден ще разбереш. Само моля те сега го разбери и го приеми. А когато веднъж го приемеш, няма да мислиш повече за това и ще се съсредоточиш върху нещата, които можеш да контролираш, които са в твоя власт.

— Какви например, татко?

— Ето книгите ми — каза той. — Погледни ги! Помисли! Помисли за мъдростта, събрана в тях. Познанието. Помисли колко далеч сме отишли! И колко по-далеч можем да отидем!

— Намерил си всички отговори, нали, татко?

— Не — отвърна той. — Никой не е намерил всички отговори. Никой не може. Аз ги нямам, нито претендирам…

— Значи всички те оставят и разочароват, така ли?

— Да, момчето ми, така е!

— Е, добре, Зок никога не ме разочарова. Нито веднъж не ме остави. Нито веднъж! Никога.

— Само защото го уби — каза баща ми, — преди да е имал възможност.

Седях там, загледан в него.

— Фактите трябва да се приемат — продължи той.

И тогава внезапно скочих и закрещях. За пръв път в живота си креснах на моя баща.

— Мразя хора като теб! Честна дума, наистина мразя хора като теб! Срещал съм те и преди. В армията. Имаше един полковник, най-отвратителният тип на този свят, но и той знаеше всички отговори. Е, задръж си отговорите! Кажи ги на студентите си, когато идват да бозаят! Но не ги пробутвай на мен! Не се опитвай да ми помагаш! Защото там в армията аз се опитах да помогна на един. Бавих го седмици наред — и знаеш ли какво стана? Той се самоуби! Затова задръж си съветите и всичко ще е наред. И запази познанията си за твоята жена, да му се не види! Тя положително има нужда от тях. Но никога не ми казвай нищо! И никога не се опитвай!

Изтичах към вратата, той викна след мен:

— Момчето ми! Момчето ми! Момчето ми… — повтаряше безспир, молеше ме да се върна, гласът му звънеше в ушите ми. Отворих вратата и тогава се обърнах към него.

— Зарежи го, старче! — казах и го оставих.

Майка ми чакаше в хола. Опитах се да се измъкна, но тя ме хвана и ме задържа.

— Какво става? — попита тя. — Какво има?

— Ще замина за малко — казах аз и се отдръпнах.

— Къде? — попита тя и тръгна след мен.

— Някъде.

— Кога? За колко време?

— Сега.

— Върни се скоро — промълви тя. — Върни се скоро!

— Не зная, мамо — отговорих аз.

За пет минути си прибрах багажа.

След десет минути тръгнах. Но този път знаех къде отивам. Въпреки това не бързах да стигна там. Защото септември бе красив и имаше следобеди, когато, отивайки на Изток на автостоп, просто трябваше да сляза от колата, с която в момента пътувах, и да повървя, накуцвайки, със слънцето в гърба ми. А ароматът на запалени есенни листа постоянно прииждаше някъде отдалеч.

После, рано една вечер, стигнах Харвард. То не е толкова красиво място, колкото го мислех, тъй като беше препълнено със стари здания, твърде еднообразни. Всъщност Харвард, сравнен в това отношение с Атина, е грозен, само че е по-голям. Поразходих се наоколо известно време, докато се ориентирам. После извадих писмото на Зок, проверих адреса и намерих пътя към общежитието му. Влязох и почуках на вратата на възпитателя. Той каза „влез“, отворих, като държах писмото в ръка.

— Търся един студент на име Захари Кроуи — казах аз, — мисля, че живее тук.

Възпитателят помисли малко, после поклати глава.

— Вече не — отговори той. — Това е общежитие на първи курс.

— Имам писмо от него — рекох аз и размахах плика. — Дава ми този адрес. Затова помислих, че е тук.

— Беше тук — обясни възпитателят. — Миналата година. Но това е общежитие на първокурсници. Зок е втори курс сега. Не знам къде живее. Може би в зданието „Лоуъл“. Питайте там.

— Зок? — попитах аз.

Възпитателят се засмя.

— Така му беше прякорът.

— О-о! — казах аз.

— За какво искате да го видите?

Свих рамене.

— Нищо особено. Просто минавах оттук и майка ми каза, ако мина, да спра и да го видя. Тя е приятелка на семейството му.

— Опитайте „Лоуъл“ — каза възпитателят и се обърна към бюрото си. — Най-добре е първо там да проверите. Извинете ме — започна да чете.

Загледах го.

— Познавахте ли Зок? — попитах аз.

— Какво? — той вдигна глава.

— Попитах дали го познавате.

— Бях възпитател тук и миналата година. Разбира се, познавам го.

— Какъв човек е?

— Никога не ми е създавал неприятности — отговори той и пак започна да чете.

— Но какъв е като човек? — попитах пак и се приближих до бюрото, застанах над главата му. — Майка ми заръча непременно да го намеря. Каза ми, че е чудесен човек, и непременно да го намеря.

— Ами… — каза възпитателят, беше започнал да става неспокоен. — Беше симпатичен на всички. Ако това е, което ви интересува.

— Защо?

— Отде да зная защо — отговори той, затвори книгата и се опита да стане. Сложих ръка на рамото му и леко го натиснах.

— Може би защото е такъв чудесен човек — рекох аз. — Може би това е причината.

— Естествено — отвърна възпитателят, — това е причината. Той е такъв чудесен човек, че е симпатичен на всички.

— Така си мислих и аз — махнах ръката си, кимнах и тръгнах към вратата. Той не сне поглед от мен, докато я затворя.

Не отидох в „Лоуъл“, защото Зок не можеше да бъде там. Никога, милион години. Застанах на алеята и пак зачетох писмото му. После го прибрах.

— Ей — викнах на първото хлапе, което мина, — търся един на име Кларънс, пише епически поеми.

Не беше трудно да го намеря. Защото, където и да отидеш, няма да срещнеш много хора на име Кларънс. А пък като прибавиш и епос към името, става още по-лесно. Така че след по-малко от половин час чуках вече на вратата му.

— Мога ли да вляза? — попитах аз.

— Влизай, влизай, влизай! — изрева някой.

Отворих вратата. Едър, с яркочервена коса, той крачеше из стаята по гащета, в ръцете му имаше някаква жълта тетрадка.

— Поздравете ме — каза той. — Току-що римувах страшно с въздушно.

— Как? — попитах аз.

— Всичко зависи от произношението — беше отговорът му.

И той започна да ми чете. Мъчеше се да напише епическа поема по сюжет от „Война и мир“ и аз влязох тъкмо за битката при Бородино, която, ако се съди по това, което чух, трябва да е била много дълга. След малко седнах на един стол и започнах да го наблюдавам как обикаля стаята и чете на висок глас, играе всички роли, размахва ръка във въздуха, стреля, измъква сабята си, язди, умира.

Когато битката свърши, той сложи тетрадката настрани.

— Какво ще кажете?

— Не е лошо — отговорих аз.

— Общо взето — забеляза той. — Но звучи искрено. — Отиде към бюрото, грабна някаква снимка и я пъхна в ръцете ми. — А какво ще кажете за нея?

— Не е лоша — рекох аз.

— Не е лоша! — изрева той. — Не е лоша! — и притисна снимката до гърдите си. — Тя е моята муза!

Това бе истина, но тя по-скоро приличаше на негова майка. Той пак ми я показа, сякаш беше богинята Афродита от плът и кръв.

— За нещастие — измърмори той — тя отива в Радклиф^[1].

— Жалко — отвърнах аз.

Тогава той ме погледна.

— Вие кой сте, дявол да го вземе? Май че за пръв път ви виждам.

— Името ми е Рей Тревит — обясних аз. — Търся Захари Кроуи.

Утихна веднага.

— Не знаете ли? — попита той. — Зок е мъртъв. Загина при автомобилна катастрофа през лятото. Ще напиша поема в негова памет, щом свърша тая проклетия — и той ритна битката при Бородино.

— Приятел ли ви беше? — попитах аз.

— Приятел? — Кларънс се засмя и посочи съседната празна стая. — Той щеше да живее ей тук.

— Не го познавах много добре — казах аз. — Той…

— Всичко ще ви разправя — прекъсна ме Кларънс и обу панталоните си. — Но сега трябва да тръгваме.

— Къде?

— Да се срещнем с моята муза — отговори той и тръгна.

Името й беше Марта и на фотографа би трябвало да се плати двойно за работата, която е свършил над снимката й. Имаше дълга мръсна коса, провиснала на плешките, и огромен нос. Когато я видях, беше облечена със сива отворена мъжка риза.

Срещнахме се в един препълнен университетски бар, на няколко крачки от стаята на Кларънс.

— Музо, музо, музо! — промълви Кларънс, застанал зад гърба й — току-що свърших битката при Бородино.

— Той римува страшно с въздушно — допълних аз и седнах.

— Как? — попита Марта.

— Всичко зависи от произношението — обясних аз.

Тя ме погледна.

— Но вие кой сте?

— Кажете й — обади се Кларънс. — Отивам за бира.

Казах й името си.

— Откъде сте?

И това й казах.

— Илинойс — повтори тя и с това разговорът ни се изчерпа, докато Кларънс се върна.

— Тази вечер изглеждаш особено красива — прошепна той и тръсна бирата на масата. — Имаш някаква дива, замайваща хубост тази вечер, мила моя! Обичам те безумно! — Целуна й ръка. — Донесе ли записките по история?

Марта въздъхна и му подаде някакви записки.

— Без теб бих умрял — рече Кларънс и ги напъха в джоба си.

— Разправете ми за Захари Кроуи — казах аз.

— Кой е той? — попита Марта.

— Един принц — отговори Кларънс и вдигна чашата си.

Но едва каза две изречения и Марта го прекъсна.

— Пренебрегваш ме — укори го тя.

Кларънс потупа ръката й.

— Музо, имам причини.

И тогава започна.

Марта след малко си отиде, но ние останахме там, където бяхме, пиехме бира и аз слушах Кларънс да говори и да говори. Разправи как се срещнал със Зок още първия ден в Харвард. И с Бъни. И как тримата излизали много често заедно през учебната година. И много скоро започна да говори за мен — Еврипид. Как Зок и аз сме се напили онази вечер, когато бяхме още в гимназията, и първото ми излизане със Сали Фармър, и телефонният разговор преди. И Феликс Браун. Не го спрях ни веднъж, не казах ни дума, само слушах как той разправяше за нас — за Зок и мен — как сме пораснали заедно. И докато го слушах, почувствах се доста необикновен, сякаш съвсем не бях в бара, а някъде далеч, високо в пространството и гледах надолу като Господ.

Когато наближи да затварят бара, ни изхвърлиха, но това вече нямаше значение, защото и двамата бяхме пияни. Напуснахме бара и тръгнахме да вървим, но по едно време Кларънс се свлече до един стълб.

— Май ще се разболея — промърмори той.

— Не се безпокой; Кларънс — отговорих и се приближих да му помогна. — Ти си между приятели.

— Така ли е, Еврипид? — попита той.

Кимнах и зачаках.

— Ти караше колата, нали?

Кимнах пак и го загледах. И двамата бяхме огрени от жълтата светлина. После той се усмихна.

— И ти не се безпокой, Еврипид — измърмори той, започна да залита, — и ти си между приятели — и се строполи.

Отведох го до стаята му, почти го носих по стълбите и го сложих в леглото. После застанах за малко на прозореца и се загледах долу в тихата алея. След това си легнах, държах очите си отворени, борих се със съня, пиян, отпуснат и удобно настанен в стаята, която щеше да бъде на Зок.

Следващите три дни прекарах в Харвард. През следобедите говорех с Кларънс, слушах поезията му, а вечер се черпехме. Марта прескачаше до него през цялото време, носеше записки и планове, всичко необходимо да го държи в крак с лекциите. Защото той никак сериозно не се отнасяше към следването, интересуваха го само стиховете му, колкото и да бяха лоши, и аз го уважавах за това.

На четвъртата сутрин отидохме на закуска, главно кафе. Кларънс купи „Ню Йорк таймс“, разделихме си го, пиехме си кафето и мълчахме. Беше ранно издание и аз го попрехвърлих, като се спрях само на спортните резултати, които не бяха пълни. Продължих да хвърлям поглед тук-там и изведнъж видях снимката на баща ми да ме гледа от вестника.

Хенри Бакстър Тревит — писател и професор. Такова беше заглавието. Прочетох всяка дума много бавно, спирах се след всяко изречение. Завършил Харвард, казваше дописката. После продължаваше, че специализирал философия в онзи университет в Италия, с невъзможното за произнасяне име. И как бил шеф на катедра по класическа филология в Атинския колеж, Атина, Илинойс. И как е изнасял беседи из цялата страна. И книгите му: „Еврипид и съвременният човек“, „Героят по Еврипид“, „Митът Медея“, плюс още две, за които дори не знаех. И преводите му на всички старогръцки драми. И отличията и наградите, които е получил. Бяха писали всичко, което можеше да се пише, включително за майка ми и за мен. Прочетох дописката два пъти и единствената ми мисъл беше: „Всичко е казано. Добре са събрали сведенията си“.

После спрях да се самозалъгвам и разбрах, че собственият ми баща е мъртъв. И знаех тъй сигурно, както знаех, че Господ прави зелените ябълки, щях да бъда там, когато го полагат в гроба.

Следващите час-два ми са доста неясни. Показах дописката на Кларънс, изтичах до стаята му, взех си чантата, казах довиждане и тръгнах към летището. Там имах друга неприятност — моите пет долара не бяха достатъчни. Но обяснявах, размахвах вестника и някой трябва да се е съжалил — получих билет.

Поразходих се из летището, докато стане време да се кача на самолета. Ставах все по-неспокоен. Най-после излетяхме. Помъчих се да заспя, но не можах. Мислех само за баща си и колко ядосан трябва да е бил, когато е разбрал, че умира, и оставя ненаписани книги, целия си труд недовършен, натрупан върху бюрото му. И какво ще бъде погребението. И как ще се срещна с майка си. И дали мисис Кроуи ще бъде там. И какво ще й кажа, ако е там. И така продължих да се мъча да заспя и не можех.

Бяхме един час далеч от Чикаго, когато дойде съобщението. Поради мъглата, нямаше да кацнем в Чикаго, отивахме на север към Милоуки. И да бъдем спокойни, защото лошото време се придвижва на юг, над езерото Мичиган, и няма да ни засегне.

Тръгнах към кабината на пилота, но една стюардеса ме спря.

— Трябва да седнете — каза тя — и не се безпокойте за времето.

— Не е времето — отвърнах аз и размахах изрезката от вестника пред лицето й. — Ще погребват баща ми днес следобед и трябва да бъда там.

— Съжалявам — отговори тя, — но сега просто седнете.

Върнах се на мястото си, отвътре нещо започна да ме стяга. Стомахът ми се сви на топка, ударих го, изругах тихо и се помъчих да насоча мисълта си към нещо друго, каквото и да е. Знаех, че Милоуки е толкова далеч от Атина, колкото и Чикаго, но това нямаше значение. Нищо вече нямаше значение. Извиках стюардесата и попитах след колко време ще кацнем. Отговори ми, след по-малко от час.

— Кажете на пилота да бърза — помолих аз. — Кажете му, че нямам много време. Кажете му, че погребението на баща ми е днес следобед.

Естествено, тя не му каза, но аз не я оставих на мира. Питах я всеки две минути кога ще кацнем и когато най-после пристигнахме, знам, тя не се почувства нещастна, че се отърва от мен.

Щом слязох, грабнах чантата си и хукнах. Изтичах през летището вън към паркинга на такситата.

— Атина, Илинойс — казах аз и скочих в едно.

Шофьорът ме изгледа.

— Четиридесетак! — каза той. — Предварително!

Отворих портмонето си и издърпах пет долара.

— Ето — казах. — Останалото ще дам, като пристигнем.

— Предварително! — повтори той.

— Моля ви!

— Виж какво, приятелче… — каза той, като ме гледаше в огледалото.

— Подлец! — креснах аз и слязох. — Ще погребват баща ми днес следобед. — Тръшнах вратата с всичка сила, с надежда да я откача от пантите й.

После опитах друго такси — същият резултат. Застанах на пътя, без да знам какво да предприема. Само си мислех, да можех да намеря мистър Хардекър. Той щеше да ме закара у дома. Мистър Хардекър никога нямаше да ме остави.

В този момент зад мен свирна клаксон и аз отскочих настрани — разтревожен, сам, с пет долара в джоба и никакъв удобен влак. Идваше ми да седна до такситата и да умра. Защото погребваха баща ми следобед и по всичко изглеждаше, че няма да мога да присъствам.

Най-после се сетих да отида на автостоп, затова изтичах до главния паркинг, застанах на изхода и започнах да викам „Атина, Илинойс“ на всички коли, които минаваха. Но никой не ми обърна внимание, никой не спря. После, може би след половин час, законът за вероятностите се прояви. Една кола спря.

— В Атина ли искате да отидете? — попита шофьорът.

— Да — отговорих аз. — Да, сър. Моля ви.

— Добре, влизайте — каза той. — Там отивам. И бързам.

— И аз — отвърнах и отворих предната врата. — Но не бихте могли да ме закарате достатъчно бързо. Защото днес следобед погребват баща ми.

Тръгнахме.

Не научих името му, но той умееше да кара. Полетяхме по шосето с осемдесет мили в час, без да говорим, впили поглед в пътя пред нас или в телеграфните стълбове, които се мяркаха от двете му страни.

— Ще успея! — повтарях си непрекъснато. — Ще успея, само да не се спука гума, ще успея!

Когато стигнахме отклонението за Атина, обърнах се към спътника си.

— Оставете ме тук — казах аз.

— Чак толкова не бързам — отговори той и зави към градчето. Упътих го към нашата къща и след няколко минути стигнахме.

— Благодаря! — кимнах и скочих.

Той кимна и замина. Изтичах вкъщи.

Всички бяха в затъмнената всекидневна: майка ми, мисис Джейнс, мисис Аткинс, жената на декана и още дузина други. Седяха в полукръг с майка ми по средата, говореха тихо, глухо. Когато влязох, млъкнаха.

Отидох при нея, загледах я. Имаше ужасен вид. Бледа, уморена, почти мъртва. Не плачеше вече, но очите й бяха подути. Майка ми изглеждаше стогодишна. Не можех да я гледам и затова отправих погледа си през прозореца към Зоковата къща.

— Дойдох колкото можех по-бързо.

— Закъсня — отговори тя, — погребахме го тази сутрин.

— О! — промълвих аз. Това бе всичко.

Обърнах се и се качих в стаята си.

Легнах и загледах пукнатините по тавана, безчувствен към всичко, мислейки: „Не е имало нужда така да бързам. Можело да вървя пеш целия път от Бостън дотук, защото са го погребали тази сутрин“. Лежах повече от час, когато майка ми почука на вратата. „Влез“, казах аз, без да ставам, останах проснат на леглото, загледан в пукнатините на тавана.

Но не беше тя, а мисис Джейнс, която влезе с облак от алкохолен дъх зад нея. Не казах дума.

— Майка ти не е на себе си — каза мисис Джейнс. — Много е разстроена. Беше ужасно.

— Той бе на шестдесет години, мисис Джейнс. Не можете да искате повече.

— Ужасно нещо — повтори тя.

— Hubris — казах аз, без основание.

Но това прекъсна разговора за известно време. Замълчахме, само се гледахме. Почнах да се дразня от това, че беше застанала над мен. Обърнах се настрани, но тя не мръдна.

— Какво има, мисис Джейнс? — попитах накрая.

Беше нещо неспокойна.

— Онова момиче се върна — след малко промълви тя.

Погледнах я.

— Какво момиче?

— Ти знаеш.

— Какво момиче? — попитах пак, макар да знаех за кого говореше, исках да я чуя да го каже.

— Анабел — прошепна мисис Джейнс.

Кимнах и зачаках. Знаех, че е приготвила цяла реч, но начинът, по който аз действах, я обърка. Това често й се случваше поради пиенето.

— Помислих, че искаш да знаеш — каза тя и тръгна към вратата.

— Довиждане — извиках след нея — и благодаря. — Но всъщност ми беше все едно.

Лежах в стаята си до седем часа и мислех какво би било, ако бях изминал целия път от Бостън пеш, какво би ми се случило, докато вървя. Вероятно беше глупаво, но не можех да се отърва от тези мисли. В седем слязох. Бяха още там. Цялата група. Седяха и разговаряха тихо. В действителност бяха други, но все едно че бяха същите, защото седяха на същите столове, говореха същите неща със същите тихи гласове.

— Ще взема колата — казах на майка ми. — Излизам за малко.

— Къде отиваш?

— Просто на разходка — беше всичко, което й казах.

Упътих се право към гробищата. Минах бързо край колежа и се насочих към края на града. Атинските гробища са много малки. Тихи и красиви, те са разположени на един хълм над горичката, собственост на колежа. Паркирах колата и започнах да търся гроба на баща ми. Не беше трудно да се намери, тъй като беше ограден с цветя. Прескочих ги и стъпих на гроба, впил поглед в него.

И аз като мисис Джейнс бях намислил цяла реч по пътя. Но вече почти я бях забравил. Не знаех какво да кажа. Беше чудна вечер, сиромашко лято, с леко загатване във въздуха за приближаването на есента; то се прокрадваше край теб, всеки път с подухването на ветреца. Беше вечер, подобна на онази, когато Зок умря, и не можех да повярвам, че откак го няма, не са минали и шест месеца. Огледах се, мъчих се да открия неговия гроб. Не можах, затова пък сведох глава и се загледах в гроба на баща си.

— Старче — промълвих аз. — Съжалявам. — Но съвсем не исках да кажа това, ни най-малко. — Предполагам, че си знаел много за Еврипид. — И после измърморих: — Така ли? — като завършек.

Това беше. Тръгнах бавно обратно към колата, след всеки две-три крачки хвърлях поглед към гроба на баща ми, покрит с всичките тези цветя. Как би ги мразил той, и аромата им, и всичко! Чайник с чай би било по-подходящо. С лула, сложена до него. Но, разбира се, като погледнеш обективно, всъщност няма значение какво са сложили там. Защото той беше мъртъв. Това ми беше трудно да възприема. Не бях развълнуван и нито веднъж не ми се доплака. Просто възприемането беше трудно. Предполагам, че съм го смятал твърде умен, за да умре изобщо. Но той беше мъртъв, легнал под всичките тези миризливи цветя.

Бях вече при колата. И там стоеше тя, и чакаше. Мен чакаше.

— Здравей, Анабел — казах аз.

— Моите съболезнования — рече тя.

Кимнах мълчаливо.

Започна да нервничи.

— Обадих се у вас. Казаха ми, че си излязъл с колата. Помислих, че вероятно си дошъл тук.

Млъкна. Очакваше аз да кажа нещо, каквото и да е, за да може да поведе разговора към това, за което беше дошла. Но аз мълчах. Тя ставаше все по-нервна от мълчанието ми, по-неспокойна, втренчила поглед зад мен, отвъд горичката, където беше нейният трети човек, хапеше устни, кършеше ръце, побледняла. Аз чаках.

Накрая не издържа, изля всичкото наведнъж.

— Разтревожена съм, Рей, много съм разтревожена. Ще имам дете. Неговото дете. Имам нужда от помощ. От пари. Триста долара. Трябва да ги намеря. Ти трябва да ми ги дадеш. Трябва да ми дадеш триста долара.

Оставих я да говори, докато каза всичко два-три пъти. После я прекъснах.

— Твоите родители имат пари. Вземи от тях.

— Не мога — отвърна тя, сякаш това беше обяснение.

— Вземи ги от Джейнс.

Поклати глава.

— Жена му ще разбере.

Трябваше да се изсмея.

— Жена му знае. Всичко знае.

— Ще иска развод.

Това беше още по-смешно.

— Никакви изгледи — казах аз. — Никакви! Дори той да прекара и половин дузина момичета.

— Обичам го — прошепна тя и потрепери. — Ако това променя нещата…

— Е — казах аз, — защо не каза, че е тъй? Разбира се! Това съвсем променя нещата. Любовта прави това. Искам да кажа, някога аз те обичах, Анабел. Разбира се, понеже съм такъв стеснителен, не ти го казах никога. Но сега мога да ти го кажа. Обичах те, Анабел. Какво ще кажеш на това?

— Съжалявам — промълви тя — за станалото.

— Няма защо, Анабел. Вероятно то ми беше много полезно.

Тя повярва.

— Радвам се, че го приемаш така.

— Значи имаш нужда от пари? Е, то положително е за достойна кауза. Можеш дори да откриеш фонд „Аборти на Анабел“.

Мислех, че ще се разкрещи, когато я прегърнах.

— Хайде сега — казах аз. — Хайде сега, Анабел. Успокой се. — Но досегът до топлото й тяло ме разстрои малко и не знаех дали ще мога да издържа докрай. Тръгнах полека.

— Къде отиваме? — попита тя.

— На разходка. Просто на разходка.

Вървяхме бавно между гробовете, от една редица на друга. Вървяхме така около десет минути, без да кажем дума. Най-после го намерих.

„Захари Кроуи“ — пишеше там. „1934-1954. Почивай в мир.“

— Ето едно хубаво място — рекох аз и я бутнах на тревата. — Ето едно чудесно място. Красиво е тук.

Коленичих до нея, ръцете ми трепереха, когато започнах да разкопчавам блузата й.

Отначало Анабел не ме спря. После се помъчи да изтласка ръцете ми. Но аз продължих. Издърпах най-после блузата, смъкнах я от почернелите й от слънцето ръце, хвърлих я настрани.

— Отпусни се — прошепнах и духнах леко по врата я. — Отпусни се, Анабел.

— Недей — промълви тя. — Недей така с мен…

Продължих.

— Една размяна — шепнех аз. — Услуга за услуга. Това е понятно, нали, Анабел? Ти искаш триста долара, така ли? Познай тогава какво искам аз.

Но не го исках. Защото през цялото време си мислех: „Това е за теб, Зок“.

Дори когато я чувах да пъшка, продължавах да си повтарям непрестанно: „Това е за теб!“.

После то свърши.

Погледнах я. Почти се усмихваше. Но когато скочих, усмивката изчезна. А когато си тръгнах, тя се уплаши. Коленичила в гробищата, върху гроба на Зок, Анабел се мъчеше да покрие тялото си с дългата си черна коса.

След около двадесет крачки аз се обърнах, викнах:

— Ако е момче, кръсти го на мен — и избягах.

Когато се прибрах вкъщи, всички си бяха отишли, с изключение на мисис Аткинс, която щеше да прекара нощта у нас. Поздравих, извиних се и отидох в стаята си. Макар че не бях уморен, легнах. Бях съвсем буден, когато майка ми влезе, седна до мен и ме загледа.

— Тази мисис Аткинс е много мила — започнах аз. Майка ми кимна. — Колко ще стои?

— А ти колко ще стоиш? — прошепна тя тогава. Не отговорих. — Когато замина — продължи тя, — когато замина, ти нямаше намерение да се връщаш. Така ли е?

— Да, мамо, така беше.

Почна тихо да плаче.

— Моля ти се — прошепна, — не ме оставяй пак, Реймънд! Не ме оставяй сега.

Погледнах я за миг, после погледнах през прозореца в нощта. Дълго мислих. Най-после се обърнах към нея и протегнах ръце.

— Добре, мамо — обещах аз. — Ще остана вкъщи.

И останах.

Стоях у дома, предимно в моята стая, през следващите десет месеца. Понякога нощем се измъквах и отивах с колата до Кристъл Сити на гости при Тери Кларк. Това не траеше дълго, защото Тери беше много заето момиче. Иначе никога не напущах къщата.

Майка ми поднови обществената си дейност по-усилено от всякога. Ставаше призори, закусваше набързо и веднага отиваше в Червения кръст или някъде другаде, пълна с енергия. Но енергията се стопяваше през деня и вечер майка ми се прибираше почти без сили. Вечеряхме заедно, само двамата, после разговаряхме или гледахме телевизия, докато стане време за нея да си ляга. Изглеждаше по-добре, но възвръщането към нормалния й вид беше дълъг, бавен процес и нищо не можехме да направим, ни тя, ни аз, да го ускорим.

Все пак през тия десет месеца се случиха някои неща.

Седи Грифин замина за Ню Йорк през ноември. Две седмици по-късно мистър Кроуи продаде къщата с всичко вътре в нея. Дойде да се сбогува. Поприказвахме малко за това-онова, и двамата усмихнати. После той тръгна с колата, взе жена си от болницата и отиде да живее в Калифорния. По-късно получих картичка от него, от Лос Анжелис, в която казваше, че се чувства отлично, че жена му се чувства отлично и имат чудесен апартамент, и работи в магазин за готови дрехи в центъра на града, и… всичко хубаво, Еврипид. Мисис Джейнс бе изпратена на лечение. Това ми съобщи майка ми, както и колко се гордее, че нейна приятелка е и моя, защото бях последният човек, за когото мисис Джейнс питала, преди да замине.

И така животът продължаваше. Хората бяха заети. Аз също.

С четене.

Щом се събудех сутрин, започвах и четях цял ден. Започнах с Елините, вървях напред, от Омир и Софокъл до оня проклет римлянин Сенека. След него скок в Шекспир. Всичките му пиеси, дори отново „Хамлет“, който, смятам, става по-интересен, когато поотраснеш.

После се заех с поезия. Най-напред Шекспир и сонетите му, след това Милтън, който е по-ужасен от китайското водно мъчение, без разлика какво казва този или онзи, Тенисън и Браунинг, заедно с неговата повърхностна жена. После Чосър, който е по-ужасен от Милтън и Спенсър — най-ужасният от всички. После романтиците: Уърдсуърт, Колеридж, Шели и Кийтс. След тях Дон и неговите дами, Херик и неговите уличници. После Елиът, Хаусмън, Йейтс и естествено, Киплинг.

Четях всичко, каквото ми попадне, някои неща разбирах, някои не, което е нормално. Прочетох повечето от английските книги в кабинета на баща ми, а когато ги изчетох, майка ми почна да ми взема книги от библиотеката. Четох солидно десет месеца, дните неусетно се сливаха един с друг без никаква засечка.

После една вечер, късно през април майка ми дойде в стаята ми усмихната, но неспокойна.

— Реймънд — каза тя. Погледнах нагоре към нея. — Реймънд — и спря. Отиде от другата страна на бюрото. — Реймънд…

— Какво?

— Долу има някой, с когото искам да се запознаеш — призна тя. Кимнах. — Бъди учтив — прошепна, като тръгнахме към вратата. — Моля ти се, Реймънд! Моля ти се! Дръж се добре.

— Ще се стремя да направя опит — отговорих аз и я последвах долу.

— Адриан — каза майка ми, когато влязохме. — Това е моят син Реймънд. Реймънд, това е Адриан Боу.

— Много ми е приятно — каза той.

— И на мен също — отговорих аз.

— Адриан е от Англия — обясни майка ми.

Ръкувахме се.

Адриан Боу беше два метра висок. Това не беше съвсем така. В действителност бе само метър и деветдесет, но изглеждаше два, толкова беше слаб. Типичен англичанин. През цялото време казваше „момчета“. Аз бях добро момче, студентите бяха добри момчета, дори и майка ми беше добро момче. А всъщност, сигурен съм, че освен в киното, никой не употребява тази специфична английска дума, след като доброто време на старата Виктория изчезна. Но Адриан Бой я употребяваше. Адриан беше такъв типичен англичанин, че не се траеше. Никога не носеше други дрехи, освен „туид“^[2] и естествено, никога не пушеше нищо друго, освен лула. Но вън от това съвсем не бе лош човек.

— Адриан е назначен в колежа на мястото на баща ти — поясни майка ми. — Шеф на катедрата по класическа филология.

Отидохме във всекидневната и седнахме. Майка ми се усмихна на Адриан, той й се усмихна и двамата ми се усмихнаха. Но никой не каза нищо.

Най-после майка ми счупи леда.

— Иска ли някой от вас да хапне нещо? — попита тя.

— Чай — отговори Адриан, — ако има.

— Ще направя — каза тя, стана. — Вие двамата стойте тук и се опознайте. Искам да бъдете приятели — и ни остави.

— Значи вие сте от Англия — запитах аз след една-две минути мълчание.

— Да-а — отговори Адриан.

— Е — попитах аз, — как е там?

И ако щеш вярвай, той ми разправи. Като започна от Чърчил насам. Седях, кимах често, докато говореше нервно, палеше лулата, оставяше я да угасне, после изтърсваше пепелта й в камината.

Бяхме по средата на Камарата на общините, когато майка ми се върна.

— Как върви? — попита тя.

— Чудесно — отговори Адриан. — Той наистина се интересува от Англия.

Седнаха един срещу друг, държаха чаените чаши на коленете си и се усмихваха. Наблюдавах ги. Мълчанието се проточи, нищо не го нарушаваше, освен шума от гълтането на чая.

— Адриан обича спорта — каза майка ми най-сетне. — Играл е крикет като студент.

Той кимна.

— Мисля, че тук не го играят много.

Задърпах долната си устна.

— Не — отговорих аз.

— Чудесна игра — започна той. — Вижте, в крикета играчът удря топката, като се опитва…

И така облегнах се на стола и слушах, докато той ми обясняваше. Крикетът е игра, която, ако имаше защо, бих намразил от сърце. Адриан не спираше, обясняваше ми с жестове, усмихвайки се на майка ми. Най-после часът по гимнастика свърши, и той трябваше да си върви. Майка ми го изпрати до вратата.

— Чудесно момче — чух го да казва точно преди да излезе. Вратата се затвори и майка ми се върна, тананикаше си.

— Мамо — казах аз хладно. — Ние вече сме големи приятели. Но какво значение има това?

— Никакво, Реймънд. Абсолютно никакво!

После пак започна да си тананика.

От този ден нататък започна да ме тормози.

— Реймънд, стоиш прекалено много вкъщи. Реймънд, трябва да излизаш по-често! Реймънд, защо не поканиш някого вкъщи на вечеря? Реймънд, Адриан и аз отиваме на концерт! Ела с нас! Реймънд, Адриан и аз отиваме на разходка. Ела с нас!

На всичко това беше лесно да не се обръща внимание. Поне в началото. Но една вечер те ме поставиха натясно.

— Реймънд — каза майка ми, докато седяхме във всекидневната. — Безпокоя се за теб.

— Да — каза Адриан. — Кетрин — той й се усмихна. — Майка ти смята, че можеш да използваш времето си по-разумно.

— Затова помислих… — и тя пак взе думата — Адриан и аз помислихме, че може би ще е по-лесно за теб, ако всички излизаме заедно.

— Искаш да кажеш тримата ли, мамо?

— Не, Реймънд. Четиримата. Нали знаеш, „на двойки“. — Тя се засмя.

— Мамо, ти се шегуваш!

— Не, Реймънд — отговори тя, — никога не съм била по-сериозна.

— Кого искаш да доведа?

Тя се усмихна на Адриан.

— Изненадай ни!

Започнах да се смея.

— Ще ви изненадам, мамо!

И така три вечери по-късно пътувахме към Кристъл Сити. На кормилото бях аз, а отзад майка ми и Адриан. Когато стигнахме до квартирата на Тери, спрях и натиснах клаксона. Почакахме малко. После Тери се показа и тръгна към нас.

— О, Реймънд — каза майка ми, — ами че тя е очарователна.

Това бе истина. Лицето на Тери Кларк беше нейното богатство. Имаше чудна усмивка, трапчинки, съвършен, правилен нос и най-големите очи, които си виждал. Кръгли, чисти, невинни — очи на кукла.

Тя влезе в колата.

— Тери — казах аз. — Това е майка ми и Адриан Боу. Запознайте се с Тери Кларк.

— Приятно ми е — рече Тери и тръгнахме.

— Реших да отидем на открито кино^[3] — казах на Тери.

— Хитро намислено — кимна тя. После се обърна към задната седалка. — Извинения, че ви карах да чакате, но бях се зачела в „Дайджест“.

— „Рийдърс Дайджест“^[4]? — запита Адриан.

— Не, „Бедсайд“^[5] — обясни Тери. — Честна дума, толкоз ме поглъща тази хартишка, че не знам к’во става наоколо. Точно сега чета за онзи продавач на наркотици, който открил Бога. К’во ще кажете? Тъкмо вмъквал „Х“-то^[6] през задната врата на таз черква и — прас! — го удря… — тя спря, загледана в Адриан. — На к’во седите? — попита Тери.

— На нищо — отговори той.

— Адриан е много висок — намесих се аз.

— Хубаво е, знайте — каза Тери, — да си висок. Женските го предпочитат. Високи мъже. „Дайджест“ направи анкета. Високите мъже излязоха на първо място. — Тя го потупа по коляното. — И аз обичам високите мъже.

— Колко мило от ваша страна — леденостудено каза майка ми, което уби разговора за известно време.

Когато пристигнахме в киното, чух на задната седалка как Адриан рови в джобовете си. Вдигнах ръка.

— Аз ще платя — казах и взех четири билета.

Паркирахме, нагласихме микрофона и седнахме спокойно. Филмът беше уестърн и пристигнахме тъкмо за боя в кръчмата.

— Свети му маслото! — измърмори Тери. — Избий му зъбите!

— Какво става? — попита Адриан.

Колата се изпълни с шума на юмручни удари, счупени бутилки, пъшкане, охкане.

— Шшт — казах аз, — пречиш на любовната сцена.

— Не виждам — рече Адриан.

Обърнах се. Наистина не виждаше. Беше много висок.

— Ще ти разправям — казах аз. Чу се ужасен трясък. Героят се стовари върху някого. — Той току-що й каза, че я обича — обясних аз. Друг някой счупи стол в главата на героя. — Сега тя му каза, че го обича. — Героят събори трети върху една маса. Масата се строши. — Сега се целуват — казах аз. На вратата се появи шерифът и стреля в тавана. — Ау… — казах аз — каква целувка!

— Целувка? — учудено рече Адриан.

— Реймънд! — каза майка ми.

Адриан се наведе. Или се опита. Всичко, което успя, бе да мацне с лакът майка ми по сляпото око. Пак се изправи.

— Ужасно съжалявам, Кетрин — каза той, — но не мога да видя нищо.

— Тихо! — обади се Тери. — Разваляте настроението!

— Реймънд — каза мама, — Адриан не вижда.

— Да гледаме ли дойдохме, или да дърдорим? — попита Тери.

— Реймънд — прошепна мама, — Адриан не вижда.

— Той, все едно, няма да хареса филма — прошепнах аз.

— Може и да го харесам — обади се Адриан, — не се знае.

— Дрънкай, дрънкай, дрънкай! — много високо каза Тери. — Отивам да си купя пуканки. — Излезе и тръшна вратата.

— Реймънд — попита майка ми, — отде намери това момиче?

— Тя ми е приятелка.

— Е, Реймънд! — каза майка ми.

— Мразя да досаждам — въздъхна Адриан, но наистина искам да…

— Добре — прекъснах го аз, — добре. — Отворих вратата и си смених мястото с него. — Сега аз не виждам. Адриан, ще се наведете ли?

Адриан се наведе. Тери се върна.

— К’во става? — попита тя. — Не се ли чувствате наред?

— Реймънд не вижда — обясни Адриан.

— Защо не се наведете? — попита Тери.

— Навеждам се — отговори Адриан.

Тя се закикоти. После се приближи до него и сложи глава на рамото му.

— Нямате нищо против, нали? — попита тя.

— Не, не — изкашля се Адриан. — Нямам.

— Хайде, мамо — казах аз и я прегърнах. — Нека да си създадем уютност.

Тя ме блъсна и ме изгледа свирепо.

— Реймънд! — каза майка ми.

И така седяхме повече от час. В това време уестърнът свърши, започна друг филм, шпионски, поле на действие — Европа. Адриан го хареса от самото начало.

— Това е Лувър — усмихнат каза той на майка ми. — Триумфалната арка, разбира се. Вляво е… — и той се отплесна. Говори почти през цялото време, обяснява къде сме, кой музей е наблизо и тъй нататък — сто думи в минута.

По едно време Тери го прекъсна.

— Часът? — попита тя.

— Девет и четиридесет и пет — отговорих аз.

— Трябва да си вървя — възбудено каза тя. — Поканила съм си гости в десет.

— Не бихте ли могли да почакате до края? — попита Адриан.

— Съжалявам — поклати глава Тери, — не мога!

Адриан стана, седнах на кормилото и тръгнахме. Никой не продума, докато стигнем до Тери.

— Лека! — каза тя и се усмихна. — Ужасно съм доволна. — Обърна се към мен. — Ще те видя във вторник.

Кимнах. Оставихме я.

И след това майка ми престана да ме тормози. Придържах се към обикновената си програма, стоях сам вкъщи и четях. Нищо не се случи, така или иначе, до следобеда на дванадесети септември.

Когато Хариет ми се обади.

Бях сам в стаята си горе, майка ми беше на събрание. Телефонът иззвъня. Обадих се.

— Хайде да отидем да поплуваме — веднага каза Хариет, сякаш сме се уговаряли за това вчера целия ден, а пък в действителност не бях я виждал повече от година.

— Не — отговорих аз.

— Чудесно — каза тя. — Идвам веднага — и затвори.

Дойде след около петнадесет минути, натисна звънеца и задържа пръста си там — рат-атат-тат, докато сляза да отворя.

— Здрасти, Еврипид! Какво ново?

Изглеждаше съвсем същата, застанала по бански костюм, с хавлия на раменете.

— Нищо — отговорих аз.

— Сложи си банския — каза тя. — Ще почакам.

— Хариет — отвърнах, — няма да отида да плувам.

Тя се засмя.

— Само си мислиш, че няма да плуваш. — Обърнах се и заизкачвах стълбите. Тя ме последва. Седнах на бюрото.

Хариет огледа всички книги наоколо.

— Пеперудки ли сушиш?

— По дяволите… — започнах аз.

— А, променил си се — каза тя. — Изненадващо много. — После приближи и започна да дърпа ризата ми нагоре.

— Хариет, моля ти се!

Но тя продължи да дърпа ризата, докато я докара до шията ми.

— Ще ме удушиш, да му се не види!

— Едва съм започнала — отговори тя, без да спира. Съблече я. — Сега ти ще свършиш останалото. Аз си имам гордост.

Погледнах я, застанала усмихната над мен.

— Добре, Хариет — казах след малко. — Ти победи.

— Знаех през цялото време, че и ти искаш — отговори тя, ръкопляскайки.

И докато се приготвях, ми разправи всичко за себе си. За момчетата, с които е излизала, за момичетата, с които се е запознала. Как я назначили редактор на „Атинянинът“ и че това е причината да дойде в Атина една седмица по-рано, за да организира нещата. Излязохме заедно, вървяхме бавно. Беше чудесен ден, топъл, почти горещ и след няколко минути бяхме на пътя за езерото. Щом тръгнахме по него, започнах да ставам неспокоен.

Защото виждах плажа долу. Беше претъпкан; стотици хора от града, майки с деца, стари жени, ученици. Стомахът ми се свиваше с всяка крачка. Шумът ни посрещна, шум на плажа, смях и плясък на вода, шумът на вълните. Ръгнах стомаха си, силно го ръгнах, мъчех се да го отпусна, но не можех.

Най-после бяхме там.

Хариет ме хвана за ръка и ме поведе няколко крачки. Спрях. Тя ме задърпа. Не мръднах, просто стоях там, облян в студена пот, гледах всичко наоколо. Хората, които тичаха, смееха се, лежаха наоколо, жълтият пясък, водата. А отгоре като рамка на всичко безоблачното синьо небе.

— Хайде, пъзльо! — каза Хариет. — От какво се страхуваш?

Не отговорих. Само я хванах за ръка и двамата тръгнахме заедно към езерото.

Беше прекрасен следобед. Плувахме, играхме във водата, прекарахме чудесно. После се изтегнахме на пясъка и аз слушах да ми разправя какво е правила последната година. Когато тя свърши, аз започнах. Хариет лежеше до мен, кимаше, усмихваше се, прекъсваше ме често с въпроси. Не знам колко дълго съм говорил, но когато свърших, слънцето залязваше, плажът беше почти празен. Но ние продължихме да лежим и да говорим, докато стана хладно.

Заведох я до общежитието. На стълбите ми протегна ръка.

— Благодаря ти — каза тя.

Бутнах ръката й, взех я в обятията си и крепко я притиснах.

— Няма защо — отговорих.

След това тя си влезе.

Вървях бавно към дома, без да бързам, пеех на глас. Беше осем, когато се прибрах. Чух говор от задната градина и тръгнах натам.

Но се спрях.

Защото там, застанали до падината, в полусянка бяха майка ми и Адриан Боу. Докато ги гледах, той се приведе и я притегли към себе си. После я целуна. Тя се облегна на него усмихната.

Промъкнах се съвсем тихо в леглото, за да не ги смутя. Полежах малко, потънал в мисли. После станах, отидох в стаята на майка ми и ги загледах от прозореца. Още стояха там — при падината, здраво притиснати един до друг.

И докато гледах през прозореца, сякаш нещо ме удари. Нямах нищо против, не бях развълнуван. Но неочаквано разбрах, че това там е моята майка, отново влюбена. А къде бях аз? Загледах се в Зоковата къща — празна, напусната. А къде бях аз? На същото място както по-рано. Без разлика! Застанал неподвижно, докато всичко наоколо се движеше, напущаше ме, задминаваше ме.

Мислех за това цяла нощ, въртях се, обръщах се, книгите на бюрото ми се очертаваха на лунната светлина. Беше почти съмнало, когато реших какво да правя. Телефонирах веднага — в пет часа сутринта.

И когато майка ми слезе за закуска, бях облечен, багажът ми бе прибран, готов.

— Мамо — казах аз, — заминавам за малко. Не е задълго — и с това я оставих озадачена в кухнята.

Върнах се след три дни. Не сам.

— Мамо — викнах аз, като отворих входната врата.

Тя беше във всекидневната.

— Какво има, Реймънд? — извика тя.

Влязохме.

— Мамо — казах аз. — Запознай се със съпругата.