Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Temple Of Gold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2023)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2023)

Издание:

Автор: Уилям Голдмън

Заглавие: Златният храм

Преводач: Катя Гончарова

Година на превод: 1967

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ (не е указано)

Издател: Жар

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Слав Даскалов

ISBN: 954-480-008-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10350

История

  1. — Добавяне

III. Момичетата

Тук трябва да започна с Хелън Туйли.

Беше втори курс в колежа, когато се запознах с нея, момиче, което много лесно се описва. Хелън Туйли имаше огромни „топки“. На тази възраст обикновено това е достатъчно да направи едно момиче сравнително популярно. Но не и Хелън. Защото лицето й не беше кой знае какво, нито фигурата й — задникът й беше също много голям. Но „топките“ бяха толкова големи, че те караха да забравиш почти всичко друго. Зок и аз наричахме гърдите на другите момичета с нейното име „Туйлита“. Но това стана по-късно.

Причината да се запозная с нея беше майка ми. По онова време бях в седми клас, когато ни в клин, ни в ръкав, майка ми реши, че трябва да вземам уроци по пиано. Смятам, че това е било последен отчаян опит от нейна страна да внесе малко култура в живота ми. Не претендирам да съм много културен дори сега, а тогава — още по-малко. Както и да е, майка ми разговаря дълго с мен една вечер на масата, приказва със заобикалки, премина към голямото значение на всички изкуства, особено на музиката. Най-накрая изплю камъчето: трябвало да вземам уроци по пиано. Баща ми бе питал в колежа дали има някой, който може да ми преподава, и беше открил мис Туйли. Така че, въпреки всичките ми протести, уроците започнаха.

Първият беше най-ужасният. Главно защото майка ми настоя да остане, докато мис Туйли ми предаваше историята с гамите. Те бяха всичко, което изобщо научих, но никой не подозираше това тогава.

Седях там, потях се и блъсках по малкото пиано с мис Туйли до мен. Тя се усмихваше на майка ми, която отвръщаше също с усмивка, обаче не зная с каква. Защото, колкото се отнася до музика, слухът ми никога не е бил добър. Оказа се, че съм пълен глухар и поради тази причина прекратих уроците. Това за мен съвсем не беше трагично, но за майка ми дойде като удар. Тя изглежда чистосърдечно си е представяла, че съм дете чудо и че ще смая публиката в Карнеги Хол[1].

— Трябва да свиете ръцете си като чашки, Реймънд — ми каза мис Туйли този ден, — да свирите със заоблени пръсти.

— То се знае — отговорих аз и направих каквото ми се каза, но от това гамите не зазвучаха по-добре, тъй като съм глухар и никога не бях сигурен дали свиря вярно или не.

— До, ре, ми, фа, сол, ла, си, до — пееше мис Туйли. — Не, Реймънд. Ла — и тя удари верния тон.

— Ла — повторих аз, — ла, ла, ла, — и заблъсках горкия клавиш.

— Не така грубо — умолително рече мис Туйли и се усмихна на мама. — Нежно. Трябва да се научим да галим клавишите. Сякаш са наши приятели.

И така изкарахме първия урок. Съвсем не бях тъй нещастен, както можеш да очакваш, защото от самото начало знаех, че никога няма да свиря в Карнеги Хол или някъде другаде. Някои неща те хващат веднага, но мен пианото никога не ме хвана. Всичко беше на шега и единствената ми грижа бе да не би новината да се пръсне из училище. Това не стана, защото Зок винаги умееше да пази тайна.

Казах му веднага, щом свърши урокът. Мама и мис Туйли разговаряха шепнешком, а аз се измъкнах и отидох при Зок. Той чакаше да чуе, но аз разправях не толкова за урока, колкото за „топките“ на мис Туйли. Бях така сладкодумен, че той изрази желание да ги види.

И на другия път, когато тя дойде, във вторника, Зок я чакаше в стаята. Мис Туйли влезе и ми се усмихна. Той просто се ококори. После, преди да започне урокът, стана да си върви.

— Наистина са големи — каза Зок и излезе.

Това обърка мис Туйли.

— Кои са големи? — попита тя.

— Не знам — отговорих. — Понякога е много трудно да се разбере какво иска да каже.

Но все пак тя разбра. Беше малко развълнувана по време на урока. Не смутена, а развълнувана. Приведе малко рамене, мъчейки се да ги направи не толкова очебийни, което при нейния случай беше невъзможно.

След това тя ми стана симпатична. Мисля, че от самото начало разбра, че съм глухар, но не каза никому, защото се нуждаеше от парите. Във всеки случай ние повече разговаряхме, отколкото свирехме — за най-различни неща. Имаше навика да ме потупва по темето, което, общо взето, е неприятно, кара те да се чувстваш като куче, което галят. Но от мис Туйли то не ме дразнеше. Беше много мило момиче. Много свенливо и кротко, с мек и тих глас. Толкова свенливо, че непрекъснато се изчервяваше, дори и пред мен, което показва какъв човек беше.

Но с музиката не направих нито крачка напред. Стоях на гамите през всичките осем седмици, докато вземах уроци. А се стараех. Всеки път, преди да дойде, упражнявах половин час, опитвах се да закръглям пръстите, да седя изправен и да свиря верни тонове. Но някои хора могат да правят известни неща, други не могат и свиренето на пиано не беше моето форте — каламбур, който Зок каза един ден.

Накрая мис Туйли има дълъг разговор с майка ми, каза й истината — че съм глухар и това пречи на възможностите да стана някога пианист. И майка ми веднага прекрати уроците. При последния мис Туйли и аз разговаряхме и се смяхме, прекарахме чудесно. Но когато стана да си върви, мисля, че и двамата се натъжихме.

— Е, довиждане, Реймънд — каза тя и ме потупа по главата.

— Довиждане, мис Туйли — отговорих, като я изпращах до вратата. — Вярвам, че ще стигнете Карнеги Хол — което, разбира се, тя никога не успя, но това беше най-съкровеното й желание. — Може би ще ви виждам понякога.

— Може би — отвърна тя и пак ме потупа по главата. — Да се надяваме.

И наистина често я виждах в следващите две-три години. Из града или в училище, сама или с други момичета. Всеки път й махвах с ръка и виквах:

— Здравейте, мис Туйли.

А тя се изчервяваше и махваше в отговор. Никога не ходеше с момчета, поне никога не я видях. А това бе жалко, защото беше чудесно момиче, свенливо и кротко.

След това, през юни, когато бях в девети клас, нейният випуск завърши и тя заедно с него. Зрелостният акт в Атина беше нещо, което никога не ме е вълнувало. Всички тези тоги и шапки и разплакани майки! Бях вече решил, че когато завършвам, ще прескоча цялата тази церемония. Но, разбира се, начинът, по който нещата се развиха, ми попречи да прекарам безсънни нощи заради този въпрос.

Както и да е, тогава се мотаех из къщи и чаках да свърши церемонията. Зок обичаше да гледа и затова отиде в аудиторията на колежа. Баща ми също бе там, нали беше някаква важна клечка в училище, трябваше да отиде. А майка ми за нищо на света не би пропуснала такъв случай. Когато смятах, че вече се е свършило, и се готвех да отида у Зок, на вратата се позвъни. Слязох да отворя. Беше тя.

— Здравей, мис Туйли — казах аз, като отварях.

— Здравей, Реймънд — рече тя и влезе. Беше горещ ден, тя бе запотена, свали шапката и тогата и се усмихна. Бе облечена с широка пола и много тънка бяла блуза — виждаше се през нея. — Реших да дойда и да ти кажа довиждане — обясни тя. — Заминавам следобед.

— Много мило от ваша страна, мис Туйли — отговорих аз. — Радвам се, че дойдохте.

Сложи ръка на рамото ми и влязохме във всекидневната, където беше пианото. Разсмяхме се.

— Предполагам — започна тя, — че ти… искам да кажа, вече не… — Беше нервна, защото току-що беше получила дипломата си, но аз разбрах какво искаше да каже.

— Да се упражнявам ли? — попитах аз. — Предпочитам да ме обесят за палците.

Беше горещо и душно, но ние се смяхме на това, което казах, макар че не бе остроумно. Това е нещо, в което не съм много силен. Да бъда остроумен. От време навреме, когато съм насаме със Зок, успявам да кажа нещо остроумно, но това не се случва често. Той казваше да не се тревожа, тъй като имам чудесно чувство за хумор и мога добре да оценя един виц. И това, обясняваше Зок, е също много важно, защото ако няма кой да се смее, какво ще правят остроумните? Сигурно е вярно, макар да подозирах, че той просто ме утешава — и успя.

Така че ние се посмяхме на шегата ми, застанали в онази душна стая. Дълго се кикотихме и по едно време тя ме прегърна, такова нещо досега не ми се беше случвало. Притисна ме здраво и започна да ме целува по устата, без да спира. Отначало се помъчих да се отскубна, но скоро се отказах от намерението си.

— Реймънд — каза тя. — Реймънд, Реймънд, Реймънд!

— Какво — попитах аз.

Не отговори, продължи да повтаря името ми. Сигурен бях, както съм сигурен, че Господ е направил зелените ябълки, че не спазвах моите задължения в сделката.

Затова накрая, вероятно воден от инстинкт, започнах да правя нещо, което, сега зная, беше уместно и което тя искаше.

Това беше за пръв път.

След като си казахме довиждане на предната врата и тя ме погали по главата просълзена, изтичах при Зок и му разказах всичко. Не като хвалба, а защото бях объркан, а той като по-голям знаеше повече за тези неща от мен. Изслуша ме много внимателно, като си дърпаше долната устна — имаше такъв навик, като се замисляше.

— Това е — заключих аз. — Тя плачеше, слязохме долу да си кажем сбогом. Какво мислиш?

— Копеле такова! — разсмя се Зок.

— Хайде — казах аз, — не се шегувай!

— Тост — извика той. — Положително трябва да вдигнем тост — и изтича към барчето на стария Кроуи, аз след него. Гледах как напълни две чаши и усмихнат ми подаде едната.

— А сега наздравица — каза той, — но за какво?

— За мис Туйли — предложих аз и вдигнах чашата.

— Не — отвърна той. — Не струва. С нея е свършено. — Задърпа долната си устна. — Чакай! Какво ще кажеш? Да пием ли за тези, които идват?

Това ми се стори чудесно и пихме.

Така на шестнадесетгодишна възраст загубих девствеността си, но никога не бях излизал с момиче. Положение, което можеше да продължи много години, ако не беше Бъни Густавсън, чието истинско име бе Елинор.

Беше лятото, преди да влезем в десети клас, лятото, когато Фи изгуби битката с Джони Хънкли и напусна Атина на път за Сан Франциско. Като всички лета и това беше душно, с много дъжд и много време, увиснало тежко на ръцете ти. Така беше поне за мен, но не и за Зок. Той започна да се държи особено, измъкваше се през деня, без да ми каже къде отива. И аз никога не го питах, защото всъщност не можех да твърдя, че е моя работа.

Но веднъж след вечеря отидох у тях да го търся.

— Захари е горе — ми каза мисис Кроуи и започна да се смее.

— Добре — рекох аз и тръгнах към стълбите.

— Той сигурно предпочита да не се качваш, Реймънд — каза тя и, кажи-речи, ми препречи пътя. — Каза, че ще те види утре, така че върви си със здраве — което беше нейният начин да казва довиждане.

И аз си „тръгнах със здраве“, излязох навън и се замислих. И колкото повече мислех, толкова по-малко разбирах. И естествено, промъкнах се през задната врата и крадешком се качих в Зоковата стая.

Той стоеше пред огледалото, упражняваше се да се усмихва, което беше обяснимо, вече описах колко крива беше усмивката му — единият ъгъл на устата отиваше нагоре, другият — надолу. Не ме забеляза, докато не казах:

— Върви си със здраве. Захари се облича горе.

Той се обърна рязко, червен като рак.

— Какво търсиш тук? Защо си дошъл?

— Каприз — отговорих аз, употребявайки един от любимите му изрази, и се тръснах на леглото. — Просто така го наречи. Каприз.

— Махай се, Рипър! — каза той. — Моля ти се!

— Може би, като му дойде времето — отговорих аз, като го имитирах. — Но преди това искам да разбера какво, по дяволите, става, Зок?

— Нищо — измънка той.

— В такъв случай — отговорих — ще остана.

— Моля ти се! — повтори той.

— Кажи ми! Тогаз може да си ида.

— Не! — рече той.

— Чудесно — казах, — и без това ми харесва тук.

Зок въздъхна.

— Добре, Рипър. Отивам на кино.

Посочих връзката, която бе сложил. И сресаната коса.

— Продължавай — казах.

— Ще водя едно момиче — задави се той. — Хайде сега, изчезвай!

Тръшнах се на леглото от смях, ритах във въздуха, а той ставаше все по-червен и ме гледаше втренчено. Смях се, виках, ритах. После внезапно седнах.

— Занасяш ме!

— Не, не те занасям!

— Зок — молех аз, — ти положително ме занасяш!

Поклати глава и посочи вратата.

— Кое момиче, Зок? Познавам ли я? Коя е тя? Занасяш ме, нали, Зок? Кое е момичето? Не… няма никакво момиче. Само ме занасяш!

Докато говорех, той отиде до гардероба и извади едно спортно сако, което дотогава не бях виждал. После мина край мен — към вратата…

— Бъни Густавсън — извика той и избяга.

Отидох си вкъщи и цялата вечер се шлях, без да правя нещо особено, просто си мислех за Бъни Густавсън. Беше най-умното момиче в нашия клас и навярно най-грозното. Тогава си казвах, тя е по-грозна от Зок, но по-късно, когато я опознах добре, прецених, че горе-долу са еднакво грозни. Бъни беше славно момиче, най-славното от всички, които съм познавал, умно и жизнерадостно. Обаче имаше ужасна фигура — съвършено безформена, много лоша кожа и слаби очи. Но изглеждаше винаги много чиста. Може би това бе най-привлекателното у нея; имаш чувството, че можеш направо да ядеш храна, сложена на нея, толкова беше чиста.

На другата сутрин отидох при Зок и го събудих.

— Как беше? — попитах аз.

— Кое как беше? — измърмори той.

Разтърсих го.

— Недей клинчи — казах. — Как беше?

— Добре, предполагам.

— Ще излизаш ли пак с нея?

— Може би да, може би не.

Почнах да го дърпам от леглото.

— Наистина ли я покани да излезе с тебе снощи, Зок? Наистина? Честна дума?

— Разбира се! Поканих я! — сопна се той и тупна на пода.

Това беше лъжа, както открих по-късно. Първия път тя предложила да излязат заедно, а и следващите няколко пъти, докато Зок привикне. Беше му хвърлила мерак, както се изразяваше мисис Кроуи, и започнала да ходи подире му. Това обясняваше къде са били през ония дни — вървели из града — Зок напред, Бъни след него, докато с всеки изминат ден разстоянието между тях се стопявало. Мисля, че тя беше влюбена от самото начало. А знам, че той никога не излезе с друга. Когато отиде в Харвард[2], тя избра Уелсли[3], който е наблизо, за да бъдат заедно. Кога точно Зок се влюби в нея, не знам, но беше влюбен през нощта, когато умря.

А онова лято беше почти всяка вечер с нея. След първите няколко пъти започнах и аз да излизам с тях и вярвам, че никой нямаше нищо против, защото Бъни и аз си допаднахме от самото начало. Отивахме на кино, после изпивахме по една сода и я изпращахме до дома й. И докато те се прегръщаха на верандата, аз чаках на улицата да свършат.

Понякога се обръщах и ги гледах. Двамата си махаха очилата и внимателно ги прибираха, бавна процедура, защото без тях бяха слепи. После с отворени очи опипваха бавно с ръце, докато се докоснат. И до днес не съм виждал нещо по-нежно и по-трогателно от това — и двамата слепи като прилепи да се търсят тихо в мрака.

Но, естествено, това положение не можеше вечно да продължава. Аз пръв повдигнах въпроса.

— Нещо трябва да се направи — казах аз.

— Какво имаш предвид? — запита Зок.

— И аз не знам — отговорих.

— Сали Фармър се върна от лагер — каза Бъни. — Искаш ли да излезеш със Сали Фармър?

— Не ставай смешна — отговорих аз. — Това е най-нелепото нещо, което съм чувал.

Всъщност не беше така и за кратко време успяха да ме убедят. Бъни отиде при Сали да я покани от мое име, понеже бяха много добри приятелки, а Зок и аз чакахме на верандата у Зокови. Седях и се потях, без да кажа дума. Най-после Бъни се върна.

— Е? — запитах аз.

Бъни затвори очи и започна да декламира:

— Сали казва: „Отговорът ми е категорично не. Ако иска да излезе с мене, нека да ме покани той. Освен това има най-лошата репутация в училище“. — Тя отвори очи. — Дума по дума.

— Е — каза Зок, — смятам, че просто ще трябва да й телефонираш, Еврипид.

— Хо, хо, няма да го направя.

— Както искаш — рече Зок.

— Какво да й кажа, Зок? Няма да мога никога да измисля какво да й кажа.

— Опитай сега — посъветва ме Зок.

Поех дълбоко дъх.

— Здравей, Сали — опитах се аз. — Тук е Рей Тревит. Какво, по дяволите, ще правиш в събота?

— Страх ме е, че не трябва точно така — каза Бъни.

— Малко грубичко — съгласи се Зок и поклати глава.

— Това е единственото, което мога да измисля.

— Жените трябва да се придумват, Рипър. Те са особени в това отношение. Трябва да играеш по техните правила, иначе си вземат шапката и си отиват.

— Зок — казах аз, — помогни ми.

— Добре — кимна той. — Това е най-малкото, което мога да направя. Ще я извикаме следобед. В пет.

— Ами ако не е вкъщи?

— Бъни ще й отиде на гости в четири и половина. Нали? — Бъни кимна. — Така че Сали ще бъде там.

След това двамата влязоха у Зокови и ме оставиха сам.

Видях го едва следобед. Влезе ухилен, размахваше някакви листове.

— Имам го написано тук — каза той.

— Какво имаш и къде?

Размаха листовете пред лицето ми.

— Ето тук. В ръцете ми в този момент се намира копие от разговора, който ще водиш със Сали Фармър. От тебе се иска само да го прочетеш.

Грабнах листовете. Беше точно каквото каза — разговор, написан като пиеса в две части, отбелязани: Сали и Еврипид.

— Хвърли му едно око предварително — посъветва ме Зок.

— А… не знам… — отговорих аз.

— Нищо няма да загубиш. Почни отначало.

Въздъхнах, поех си дъх и започнах да чета.

— Ало, Сали Фармър ли е на телефона?

— Да — отговори Зок с тънък глас, — тя е.

— А, тук е Рей Тревит.

— О, здравей, Рей — каза Зок. — Много се радвам, че се обади.

— Как, дявол да го вземе, знаеш, че така ще каже? — попитах го аз.

— Защото така е учтиво да се каже — отговори Зок. — А Сали е много учтива. Така каза Бъни. Тя ми помогна да напиша това.

— Добре — казах аз и продължих да чета. — Чух, че си се върнала от лагер, и реших да звънна и да ти кажа добре дошла.

— Това е ужасно мило от твоя страна, Рей — каза Зок.

— Добре ли прекара на лагера това лято? Научих, че си била помощник-ръководител.

— Да, да — каза Зок. — В моята палатка имаше четири седемгодишни.

— Ей — четях аз, — това трябва да е било много забавно!

— О, да! — каза Зок. — Наслаждавах се на всяка минута.

— Боже Господи, Зок — казах аз и оставих листа. — Това е отвратително. Тя ще помисли, че съм малоумен.

— Добре — Зок разпери ръце. — Ако не ти харесва, не го използвай. Никак не ме интересува. А фактът, че Бъни и аз изгубихме часове, докато го напишем, не трябва да те смущава. Ако не ти харесва, не го използвай! Пет пари не давам! Ако щеш говори по семафор с нея!

— Извинявай! — казах. — Моля ти се! Ще се възползвам от него. Горд съм, че мога да го използвам. Голяма чест е за мен. Само дано да стане по-хубаво по-нататък.

И така стана. Прочетохме цялото. Зок беше написал петнадесетминутен разговор за двама ни, поне толкова време отне прочитането. А в края стана много остроумно, особено мястото, където я питам дали ще излезе с мен, така беше написано, че нямаше начин да ми откаже.

— Зокър — казах аз, когато свършихме, — ти си гений!

— То се знае — той погледна часовника си, — пет е. Позвъни й.

— Веднага — казах и набрах номера.

Когато слушалката се вдигна, сложих пръста си под първата реплика и започнах да чета:

— Ало, Сали Фармър ли е на телефона?

— Не — дойде отговорът. — Тук е Ингеборг.

— Коя е Ингеборг? — прошепнах на Зок.

Той се смути.

— А там ли е Сали? — съчиних аз.

— Сега ще видя — беше отговорът.

— Ами ако не е там? — попитах Зок. — Да му се не види…

— Ало — чу се глас от другия край.

Грабнах листовете.

— Ало — казах и зачетох: — Сали Фармър ли е на телефона?

— Да. Кой е?

— Ами — прочетох аз — тук е Рей Тревит.

— Кой? — попита тя.

Обхвана ме паника.

— Зок — прошепнах аз, — тя пита „кой“. Какво да кажа?

— Кажи й кой си — пошушна ми Зок.

— Ами… тук е Рей Тревит — повторих аз.

— Не познавам никакъв Рей Тревит — отговори тя. — Грешен номер сте набрали.

— Стига си дрънкала глупости, Сали! — креснах аз в телефона.

Зок се плесна по челото и падна на пода.

— Какво казахте? — попита тя.

— Тук е Рей Тревит — отговорих аз, като се мъчех да се успокоя. — Нали знаеш? Рей Тревит.

— О, да — каза тя с надменен тон. — Май че си спомням.

— Сигурно имаш мозък на кротушка — рекох аз, — като се има предвид, че цяла година седях зад тебе по геометрия.

— О — каза тя. — Рей Тревит!

— Същият — отвърнах аз и започнах наново да чета:

— Чух, че си се върнала от лагер и реших да ти звънна и да ти се обадя.

— Откъде знаеш, че съм била на лагер?

— Добре ли прекара на лагера това лято? Раз…

— Това съвсем не е твоя работа! — прекъсна ме тя.

Но аз продължих да чета главно защото не можах да измисля какво друго да кажа.

— Научих, че си била помощник-ръководител. Ей, това трябва да е било много забавно.

— За какво изобщо говориш?

— Говоря — креснах в телефона аз — за твоите седем въшливи четиригодишни, искам да кажа, за твоите четири въшливи седемгодишни, Сали Фармър! — виках аз, като хвърлих листовете. — Знаеш ли какво можеш да направиш? Можеш да вземеш…

— Ако се обаждаш, за да ме поканиш да излезем заедно — прекъсна ме тя, — отговорът ми е — не!

— Хо, хо-хо! — викнах аз. — Кой ли пък иска да те кани! Не аз! В никакъв случай!

— Тогава — отговори тя — приемам. — И затвори телефона.

И така беше уредено.

Ние се срещнахме „на двойки“, израз, който мразя, но как другояче може да се каже, в събота вечер на двадесет и девети август. Зок караше колата. Отправихме се за залата в Кристъл Сити на танц. Зок ми каза да не се тревожа за танците, тъй като Бъни редовно ни даваше уроци у тях във всекидневната, най-напред на единия, после на другия. Но тогава не бях никакъв Фред Астер, а дори и днес приликата е случайна.

Пътувахме при пълно мълчание. Зок направи няколко пробива за разговор, но безуспешно. Не можах да измисля нищо да кажа, а бях доста изморен от приготовленията за срещата. Всичко на всичко изгубих четири часа за тях; да се подстрижа, да се обръсна, от което съвсем нямах нужда, но все пак го направих и успях добре да порежа брадата си, два душа, една топла баня, да лъсна обущата си, плюс всичко останало. Така че не бях съвсем спокоен, а и видът на Сали Фармър не ми помагаше много.

Сали Фармър беше мило момиче. Имаше къса коса и хубава усмивка, но в никакъв случай не можеше да се нарече нещо друго, освен миловидна. Има много момичета, които изглеждат точно като нея, те всички имат къси коси и хубави усмивки, никога нямат нито една пъпка, нито едно петно, от какъвто и да е вид. Всички изглеждат здрави, сякаш са яли само кисело мляко от деня на раждането си.

Стигнахме залата и Зок направи нещо ужасно — веднага започна да танцува с Бъни. Останахме сами.

— Предполагам, че не танцуваш — каза Сали.

— Предположението ти е погрешно — веднага отвърнах аз и започнахме. Да умееш да говориш, докато танцуваш, е дарба, която никога не съм притежавал, така че за известно време се препъвахме мълчаливо в кръг.

— Ти положително не танцуваш добре — каза тя.

— Тъкмо щях да ти кажа и аз същото — отговорих аз, което бе лъжа, защото тя танцуваше много добре. Дори красиво.

Спряхме в средата на залата.

— Не знам защо дойдох — рече тя. — От съжаление, предполагам.

— Слушай — казах, като се мъчех да издърпам цигара от пакета. Бях практикувал пушенето в моята стая нощем и макар че още малко нещо се давех, предполагах, че няма да усети разликата. Но точно в този момент бях на тръни и пакетът се изплъзна от ръцете ми. Почнах да ругая.

— Може би по-добре ще е да си вървя — каза Сали.

Изправих се.

— Слушай, наперена госпожице! Натискал съм много жени в живота си, така че ти не представляваш нищо особено за мен.

Тя веднага избяга.

Не знам защо го казах, тъй като беше пресилено, но трябваше да кажа нещо и това излезе от устата ми. Сали се втурна към Бъни, започнаха нещо да говорят. След това Зок дойде при мен.

— Какво направи, Еврипид?

— Трябваше да я цапна, ама не го направих.

— Ти и без това си свършил доста добра работа — каза той. — Иска да си върви.

Но те я успокоиха и в резултат си сменихме партньорите. Танцувах с Бъни. Тя ми беше много сърдита, защото Сали бе най-добрата й приятелка. Въпреки това ми доставяше удоволствие да танцувам с нея, тя познаваше кога ще сбъркам и затова нито веднъж не я настъпих.

След около половин час тя се извини и отиде в тоалетната. И Сали отиде. Когато Бъни се върна, каза:

— Сали е навън и иска да говори с теб.

Тя беше там, застанала сама в края на горичката, която опасва откъм едната страна залата.

— Бъни ми каза, че искаш да говориш с мен — рекох аз. Но всъщност Бъни съвсем не искаше да ми каже това. Нейната мисъл бе: „Върви и се извини, че си такъв загубеняк“. „Загубеняк“ беше една от любимите й думи. И щях да го направя, ако ми го беше казала. Но по онова време не бях много силен по това, което мисис Кроуи наричаше „маниери в обществото“.

— Това е лъжа — отвърна Сали, обърна се и тръгна между дърветата, а аз след нея. — Басирам се, че всичко, което казваш, е лъжа.

— Нищо подобно, сестричке — отговорих аз и все пак се изчервих, защото знаех за какво намеква тя, и знаех също, че доста съм разтеглил истината. Но трябваше да продължавам в същия дух. — Да, уважаема, толкова много жени съм натискал, че почти съм им забравил броя.

— Ти си направо невъзпитан, нали? — попита тя, спря се и се обърна да ме почака. — Нали? — каза по-тихо тя.

— Какво съм? — попитах аз и напереността ми започна да се изпарява, защото в този момент, застанала между дърветата в полусянка, Сали Фармър беше най-милото момиче, което някога бях виждал.

— Нали? — прошепна тя и затвори очи.

Това съвсем ме обърка. Понеже не бях способен да кажа нищо, поех другия път — направих нещо. Грабнах Сали и я целунах толкова силно, колкото можех. И когато вече я пуснах, тя започна да рита и да пищи, сякаш бях я изнасилил.

— За бога, Сали — казах аз, — успокой се!

Не отговори, а хукна към залата, като ме остави там да клатя глава от недоумение. След минута Зок долетя.

— Какво стана? — попита той.

— Не знам, Зок — отвърнах аз. — Честна дума, не знам.

— Да не си я ударил? — Поклатих глава. — Е, това поне е нещо.

След малко те излязоха, Сали със сълзи в очите. Пред колата имаше сцена, защото Сали каза, че не иска да си отива вкъщи заедно с мен, бил съм чудовище и не се знае какво мога да направя.

Но Бъни я успокои и най-после се качихме; момичетата отзад, ние със Зок отпред. Смъркането на Сали беше единственият звук през целия път.

Но това не беше краят на познанството ми със Сали Фармър. Напротив. Защото на другия ден тя случайно придружи Бъни до Зокови, където, естествено, случайно бях и аз. Разбира се, тя не ми говори, но често я улавях да ме гледа. А на другия ден се сблъскахме недалеч от дома, хванах бика за рогата и й се извиних. Но след това не можах да се отърва от нея, докато не стана време да се прибира за вечеря.

Старикът на Сали, Илайъс П. Фармър, имаше повече пари от Господа и живееше в огромна бяла къща близо до колежа. Старият Фармър влязъл не там, а в търговията с манифактура, където си оплел кошничката. Беше много известен, тъй като непрекъснато даваше пари за благотворителни цели, обикновено на Атинския колеж, и затова снимката му постоянно се появяваше в чикагските вестници.

Но всъщност не беше толкова лош, колкото можеше да си помислиш. Беше почитател на Къб[4], нещо, което никога не бих допуснал за него. Понеже и аз бях такъв, винаги имаше за какво да си говорим, когато се виждахме, което бе доста често, защото ходех със Сали известно време. Фактически една година. Затова Илайъс П. Фармър имаше достатъчно възможности да въздиша заедно с мен за доброто старо време, когато Били Херман излизаше втори, а Каверета, като танцьор, се спущаше пръв. В началото излизахме „на двойки“ със Зок и Бъни. Но после използвахме колата на майка ми или открития кадилак, който старецът на Сали й подари.

Нямам начин да изкажа благодарността си на Сали Фармър, защото всичко, което знам за държане в обществото, го знам от нея. Мисля, че й бях нещо като протеже. Тя подобри танцуването ми, привикна ме да й отварям вратите, да паля най-напред нейната цигара, плюс всички други дребни неща, които жените са възпитани да очакват.

От горното би могло да се помисли, че Сали е това, което мисис Кроуи наричаше „старомодно момиче“. И предполагам, че беше така, защото през цялата година, когато се занасяхме, аз се опитвах да й сваля дрехите и никога не успях. Всеки път, когато настъпваше удобен момент, тя ме сграбчваше за раменете, поглеждаше ме в очите и казваше: „Рей, не бива!“. Сигурно съм я чул да казва „Рей, не бива!“ десет хиляди пъти през оная година. Винаги знаех кога точно ще го каже и понякога го казвах заедно с нея. Това никога не й се видя смешно. Сали беше момиче, което не можеш да обвиниш, че има чувство за хумор.

После, една нощ в началото на лятото, след единадесети клас, отидохме на една забава на брега, където тя доста се гипсира, защото не яде, а пи много. Закарах я у дома й. Оказа се, че Илайъс П. го няма, вкъщи беше само прислужницата, чудесна стара глуха дама на име Ингеборг. Промъкнахме се в стаята на Сали и се тръснахме на леглото. С течение на времето успях да я съблека.

— Рей — каза тя, — не бива!

— Сали — отговорих аз, — ще го направим!

— Не!

— Да!

Но не го направихме преди всичко, защото тя започна да хленчи, нещо, което никога не съм могъл да понасям. Затова станах, благодарих й за вечерта, казах лека нощ и я оставих.

Скоро след това Сали и аз поехме по различни пътища. Нямаше сцени, нищо бурно, каквото стана по-късно с Анабел. Но отначало постепенно, после все повече и повече тя започна да остава с групата от туристическия клуб, виждахме се все по-рядко. Сърцето ми не беше разбито от развоя на събитията, тъй като никога не съм бил луд по нея. Беше ми симпатична вероятно, но нищо повече.

След Сали имаше цяла процесия момичета — някои умни, други глупави, едни хубави, други грозни. Имаше една Боби Поуп и една Нанси Хаймърдингър, която не беше лоша, с изключение на името й, и Джейн Стайн — истинска измамница, и Алис Блер, и дори, между другото, две студентки — специално постижение, тъй като бях още в гимназията. Но не искам да обърна това в каталог или хвалебствен конкурс, затова няма да кажа нищо повече за момичетата, които познавах до завършването на гимназията. Защото нито една от тях не беше за мен нещо повече от шепа боб, в края на краищата.

Това, за което сега искам да говоря, е университетът и отиването на Зок там. Той искаше да отиде в Харвард и, естествено, приеха го. Беше не само прекрасен човек, а и първият ученик в класа ни — през четирите години не получи бележка, по-ниска от шест.

Университетът за мен не беше сериозен проблем, тъй като и съмнение нямаше, че ще отида в Атинския колеж. Причини имаше, много от които бяха финансови, но главно защото бележките ми не бяха много добри, около четири — бележки на джентълмен. Право да си кажа, благодарен съм, че ме приеха изобщо някъде, защото учителите ми не държаха на мен. И вероятно и в Атинския колеж биха сложили палци долу, ако баща ми не беше такава важна клечка, да не говорим за изтъкнатия американски и т.н., и т.н. Така че в края остана Атинския колеж.

Вечерта, преди да замине Зок за Харвард, излязохме за последен път „на двойки“. Той, разбира се, беше с Бъни, което ме дразнеше, тъй като за тях не беше тъжна раздяла — тя заминаваше за Уелсли три дни по-късно. И навярно от злоба поканих Марджъри Блустоун, студентка първа година в Атина, която накрая ми свърши работа. Беше безподобна лигла, не притежаваше абсолютно нищо, което да говори в нейна полза, но въпреки това от известно време излизах понякога с нея.

Отидохме в залата само заради спомените — ние, тримата и Марджъри, която намираше, че това е излишна сантименталност. Там потанцувахме малко, след което с двете коли отидохме в „Криб“ — малък бар на няколко мили от града.

Както казах, поначало бях доста раздразнен. А Марджъри никак не ми помагаше, защото непрекъснато дрънкаше за социология — да покаже, че е студентка, а ние още не сме. Всеки път, когато Зок или Бъни кажеха нещо, Марджъри ги прекъсваше и започваше да мели, което обяснява вероятно особената форма на устата й.

Най-после й казах:

— Защо не млъкнеш?

Тя се засмя — помисли, че се шегувам.

— Сериозно ти говоря — казах аз. — Млъкни!

И тя млъкна. Това влоши положението. Седяхме и пиехме бира, без да говорим.

Мюзикбоксът свиреше само метална саксофонна музика и точно тогава гърмеше с пълна сила. Почнах да ставам неспокоен. Зок също.

— Мисля, че Бъни и аз май трябва да си вървим — каза той.

— Защо? Отегчавате ли се?

— Извънредно много — отговори той.

— Тогава върви си — отвърнах аз.

Станаха.

— Ще те видя по Коледа — извиках аз.

Зок се обърна.

— Отлично — отговори той, кимна на Марджъри и си тръгна.

— Слава богу — каза Марджъри в минутата, когато излязоха. — Откъде ги изрови? Такива груби и неприятни хора не съм срещала в живота си.

— Погледни се в огледалото — казах аз. — И ти не си цвете за мирисане.

Естествено, понеже беше пийнала, започна да плаче. Най-напред подсмърчаше, а след това наистина със сълзи, които се търкаляха по лицето й и размазваха грима й.

— Спри! — казах аз. — Спирай веднага или си отиваме!

А това я накара да започне. Бил съм жесток и безсърдечен и абсолютно нетактичен, да не говорим за липса на съчувствие. Гласът й ставаше все по-висок и хората се обръщаха да гледат как ме сочи с късия си пръст.

— Хайде да вървим — рекох аз и я сграбчих за ръката. — Казах ти веднъж и това е достатъчно.

Изтеглих я навън, набутах я в колата и тръгнахме.

Когато минахме моста, тя се пресегна, угаси мотора, грабна ключа, отвори вратата и излезе навън.

— Марджъри — казах аз, — стига комедии! Дай ми ключа!

— Накарай ме! — отговори тя полузасмяна, полуразплакана. — Накарай ме! Хайде, подлецо! Ела!

Излязох от колата и започнахме да се боричкаме. Тя ме хапа, дра ме и накрая, полуголи и двамата, се намерихме прострени на топлата кална земя, което, реших аз, е просто идеален завършек на една прекрасна вечер.

После я закарах вкъщи, казах лека нощ от колата, прибрах се и си легнах.

Но не да спя. Въртях се, обръщах се, ругах на глас и гледах часовника. Около три часа метнах някакви дрехи отгоре си и отидох към Зок. Ударих прозореца му с едно-две камъчета и той веднага се показа, погледна надолу.

— Ти ли си?

— Същият — отговорих аз.

— Какво има, Рипър?

— Нищо. Просто помислих, че можем да се разходим с колата или пеш. Навън е приятно.

— Сега ще сляза — каза той и след минута беше долу.

— Е? — попита той. — Пеш или с колата?

— Пеш — отговорих аз и поехме към брега.

— Тая Марджъри е чудесно момиче — започна той. — Наистина си попаднал на нещо специално.

— Знам — отговорих аз. — Дори тайно се ожених вече за нея. От страх да не я изпусна.

— Добър ход — рече Зок и добави: — Наистина ли?

Кимнах.

— В калта при моста.

— Защо? — попита Зок.

Това ме озадачи.

— Не знам. И защо не?

— Предполагам, че вече си станал щатен шампион — рече той. — Защо не се пенсионираш и да почиваш на лаврите си?

— Е, благодаря. И без това щях да ти искам съвет, само че съм много срамежлив и не смеех да те питам.

— Безплатен — каза той. — Тази вечер всичко е безплатно.

— Само не ми казвай да си намеря свястно момиче и да улегна. Моля ти се!

— Няма — отвърна той. — Но защо да не си намериш някое свястно момиче и да улегнеш?

Не си направих труд да отговарям, защото бяхме вече на брега и вървяхме бавно по пясъка. Беше красива нощ, само с една изрезка от луната, огряла гладката повърхност на езерото Мичиган. Далеч на изток можеше почти да се усети как слънцето се изправя, готово за първото си движение. Спокойствие. Това навярно е една от най-хубавите думи. Всяко нещо на подходящото си място, точно там, където трябва. И знаеш, тъй сигурно, както знаеш, че Господ е направил зелените ябълки, че никога нищо нередно няма да се случи; каквото и да стане — наводнение, война, глад, ние ще успеем, Зок и аз, каквото ще да става — ние ще живеем вечно!

Вървяхме тихо по пясъка, без да говорим, просто вървяхме под оная изрезка от луната. Вървяхме с километри, с часове, без да кажем дума, защото точно тогава не ни беше необходимо да говорим. Знаехме всичко, което имаше да се знае; за нас, за света, един за друг, за всичко. После, преди да се зазори, се изтегнахме на брега, както направихме през онази нощ в Чикаго, преди години. И когато се унасях, чувах само пляс, пляс, пляс — на вълните по брега.

Тези часове са най-щастливите през целия ми живот. И те са мои. Само мои, сега. И не давам пукната пара какво казва този и онзи или какво мисли този и онзи, или какво върши този и онзи. Нищо и никой на този свят не можеше да ми ги отнеме.

Събудихме се рано сутринта и тръгнахме обратно към къщи — бърборехме като сойки, хвърляхме камъни, шегувахме се, боричкахме се, пеехме, скачахме като луди по пясъка. Бяхме доста уморени, когато стигнахме у Зокови, но продължихме да играем насред двора.

— Значи, приеха те в Атина — каза Зок.

— След три дена започвам. Принудени бяха да ме приемат. Защото, това може да те изненада, но моят старик е най-изтъкнатият американски експерт върху творчеството на Еврипид.

— Я кажи — рече Зок, — кой ли пък е вторият изтъкнат експерт върху творчеството на Еврипид? Само си помисли за него. „Ето ме — вероятно си казва той всяка сутрин с чая, — аз съм вторият изтъкнат експерт върху Еврипид. Кога ще умре тоя мръсен Тревит?“

— Тъжна история — казах аз.

— Трагична — кимна Зок.

И двамата замълчахме.

— Е, Зокър — рекох аз и го чукнах с юмрук по рамото, — довиждане. Пази се.

— Майка ми вече ме е предупредила.

— И горе главата.

— Да — каза той, — ще се стремя да направя опит.

— Непременно се стреми — казах аз, имитирайки го.

Ръкувахме се.

— Довиждане — рекох аз.

— Довиждане, Еврипид.

— Довиждане.

Но никой не мръдна.

— Чувам, че си истински ангел — продумах най-после аз.

— Аз пък чувам, че ти не си — отвърна той.

После двамата избягахме.

Бележки

[1] Голяма концертна зала в Ню Йорк. — Б.пр.

[2] Харвардския университет. — Б.пр.

[3] Девически колеж близо до Харвард. — Б.пр.

[4] Известен бейзболен отбор. — Б.пр.