Тери Кларк се премести у нас с всичко, което притежаваше на тоя свят. А именно — цял гардероб рокли, единадесет чифта обувки и шестдесет и шест броя „Бедсайд Дайджест“.

Наблюдавах я, като си разопаковаше багажа. Бяхме в моята стая, аз седях на леглото, тя сновеше наоколо, прибираше си нещата, почти не разговаряхме. Извади роклите и костюмите си и ги натика в гардероба ми. Извади обувките и ги тръсна под дрехите. Извади чорапи, комбинезони и тъй нататък и ги напъха в чекмеджето на шкафчето.

После отиде до библиотеката ми и започна да изважда книгите и да ги трупа на бюрото.

— Какво правиш? — запитах аз.

Не отговори, само продължи да изважда книгите. Когато изпразни близо два рафта, отиде в хола и донесе едно красиво червено кожено куфарче с кръгла ключалка. Докато го отваряше, си тананикаше.

Извади един „Бедсайд Дайджест“, оръфан и изпокъсан, издуха някакъв въображаем прах и го нареди на един от празните рафтове. После отстъпи назад и го загледа, навела глава малко встрани.

— Шъ изглеждат файн — ми каза тя.

Извади друг екземпляр от червеното кожено куфарче, духна и него и го постави на рафта. Щях да кажа нещо, но тя ме спря.

— На тез книги — каза тя и махна към бюрото — трябва да им намерим друго място да ги сложим.

Станах от леглото и понечих да я прегърна. Тя ме бутна.

— Моля ти се, заета съм!

— Тери — попитах аз, — кое е по-важно? Аз или „Бедсайд Дайджест“.

— Тревит — отговори тя, — никога не питай! Хайде сега измисли нещо за онез книги. „Спретнатият дом е щастлив дом“ — тъй казала жената на Ейб Линкълн.

Погриза малко ноктите си.

— Май чи, тя беши. Можи пък да е Марта Уошингтън. Имъ гу във февруарския брой. Ще проверя. — Щракна с пръсти. — Бес Трюмън!

— Чудесно — казах аз и награбих доста книги.

— Ни бързай — рече тя, като тръгнах към вратата. — Туй ши вземи време.

Поклатих глава, слязох и в хола завих към кабинета на баща ми.

Но стаята не беше празна. Майка ми седеше там, на неговото бюро, на стола му, сама в тъмното.

Запалих лампата. Тя премигна няколко пъти, после принудено се усмихна.

— Здрасти — казах аз и сложих книгите на пода.

— Какво правиш, Реймънд? — попита тя.

— Тери се нуждае от място за „Бедсайд Дайджест“ — обясних аз.

Майка ми не отговори. Само продължи да гледа втренчено напред в мястото зад вратата, където по-рано стояха рибките.

Залових се за работа, вмъквах книгите обратно по местата им. Отне ми доста време. Майка ми все още мълчеше. Най-после, когато свърших, приближих и седнах върху бюрото, близо до нея.

— Да говорим ли искаш? — попитах аз.

— Да говорим? Да говорим за какво?

Сега беше мой ред да замълча. Чаках, седнал върху бюрото на баща ми. След малко тя започна.

— Сигурно вината е моя — прошепна тя.

— Каква вина, мамо?

— Не знам — тя прибра косата си от лицето. — Седя тук и се мъча да проумея. Баща ти винаги така правеше. Когато ставаше нещо нередно, идваше ей тук, сядаше и мислеше, мъчеше се да открие причината.

Кимнах.

— Не знам — повтори тя и ме загледа. — Навярно защото винаги смятах… винаги исках… исках моят син да се венчае в черква. Да свири орган, хората да плачат. Ти в официален костюм, булката в бяло. А ти сключваш тайно брак. С това момиче. Не знам, Реймънд. Разочарована съм, това е всичко.

— Мъчно ми е, че съм те разочаровал, мамо — казах аз. — Наистина ми е мъчно.

— С това момиче — повтори тя.

— Тери не е лоша — рекох аз. — Ще видиш. Веднъж като я опознаеш.

— Не е лоша? — прошепна майка ми. — Това ли си търсил в брака? Някоя „не лоша“? Какво би казал баща ти?

— Така ли — отговорих аз и тя се усмихна. Оставих я усмихната.

Когато стигнах моята стая, спрях на прага. Тери стоеше тихо, със скръстени ръце и гледаше през прозореца.

— Време е за лягане — казах аз, като влизах.

Тя бързо се обърна, големите й сини очи бяха широко разтворени.

— Спокойно — казах аз, — това е само твоят любещ съпруг.

— Все едно, трябва да почукаш — отвърна тя. — Иначи ши изплашиш човека почти до смърт.

— Извинявай, но както казах, време е за лягане.

— Изглеждаш миризлив — отговори тя. — Защо ни съ укъпиш? Защо ни вземиш душ? Или пък направи и двете.

Засмях се, вдигнах я високо във въздуха, после я притиснах силно до мен.

— Т. Т. — казах аз. — Знаеш ли какво значи това? То значи…

— Твърди топки — отговори Тери.

— Тери Тревит — довърших аз. После я пуснах, отстъпих крачка назад, като все още здраво държах ръцете й.

— Изслушай ме за момент — казах аз. — Слушай, Тери! Казвам го сериозно. Не искам да говориш така. Вече не! Моля ти се!

— Защо?

— Ами… — отговорих аз — ами не е подходящо за една дама.

Тя се засмя.

— Чи кой е дама?

— Ти — казах аз.

— Добре, Тревит.

Взех я отново в обятията си, притиснах я и прошепнах:

— О, може би не веднага. Може би ще вземе много време. Но някой ден, Тери…

— Ъхъ — отговори тя. — Сигурно ши станъ майска царица.

— И това ще стане.

— Ши мъ удушиш — рече тя. — Пусни мъ. — Пуснах я. — И вземи душ — продължи тя и седна на бюрото. — И не бързай.

Поклоних се ниско и тръгнах към банята.

Сигурно не съм се измивал така старателно от деня на първата ми среща със Сали Фармър преди години. Мих се, трих се, обръснах се и пак влязох под душа, избърсах се, сресах си косата, дори си сложих малко талк. През цялото време пеех с пълен глас, изпях всички песни, които знаех, с всичките куплети и с всичка сила. Когато най-после свърших, сложих хавлиена кърпа около кръста, отворих вратата и се върнах в стаята. Тери още седеше на бюрото.

— Съвършено чист! — заявих аз.

— Ама ти си почти гол — викна тя. — Върви сложи нещо отгоре си. Облечи се.

— Аз мислех да направя обратното.

— Мъже! — измърмори тя. — Всички съ еднакви! Мислите само за секс, секс, секс… „Дайджест“ казва…

— Тери — прекъснах я аз, — говориш на мъжа си.

— Моля ти съ — не ми напомняй! — рече тя и вдигна ръка.

— Господи, тогава за какво се омъжи за мен? — попитах аз.

— Мислих за туй — отговори много тихо тя, загледана през прозореца. — Мислих много за туй. Докато ти джафкаше в банята.

— И?

— Не знам — отвърна тя. — Имах един кош предложения. Всичко на всичко седемнадесет. Започнаха, когато бях на девет. Единият, на когото отказах, има бензиностанция. И сега я има. В момента. А друг…

— Лъжеш! — прекъснах я аз.

Помълча, после кимна.

— Добре — рече тя. — Но когато бях на девет, съседският хлапак, той искаше да съ ужени зъ мен. Вярно ти казвам! Искаши! Казваше се Уилфърд не знам си кой. Беши на девет и имаши пъпки. На тази възраст! Аз никога не съм имала пъпки. Имам красива кожа. Моят козметик ми казъ: „Тери — казъ той, — ти имаш красива…“.

— Разправи ми за това там — прекъснах я аз и посочих леглото.

— Не съм ти собственост, знайш ли — заяви тя. — Още съм човек. Свободна кату птичките.

— Тери — попитах аз, — не ти ли харесвам поне малко?

Помисли известно време.

— Разбира съ — беше отговорът й.

— Благодаря.

— Ти си достатъчну приятен. И хубав. И идваш от добро семейство с хубава къща. И имаш положение в обществото.

После дълго мълча. Чаках и я гледах, седнала сгушена до бюрото.

— Тревит — най-сетне каза тя, — кажи чи мъ убичъш!

Щях да й отговоря, но не успях. Защото майка ми бе застанала на вратата и ни гледаше.

— Просто се отбих да ви пожелая лека нощ — каза тя.

— Влезте — обади се Тери. — Моля ви.

Тя стана и майка ми влезе, взе ръцете й в своите. Мълчахме. Най-после Тери каза, много тихо:

— Не забравяйте, мисис Тревит, не забравяйте туй — вие не губите дъщеря, вие печелите син.

— Обратното — казах аз.

При тези думи майка ми се разплака. Обърна се към мен, прегърна ме, сълзите й падаха на рамото ми.

— Реймънд — промълви тя, — искам да знаеш, че те обичам. — После прегърна Тери. — Обичам и двама ви. И най-много от всичко искам да бъдете щастливи.

— Ще се опитаме, мамо — отвърнах аз. — Ще се опитаме, колкото можем. Повече от това не можем да обещаем.

— Да — допълни Тери.

Майка ми я погледна.

— Гордея се, че си между нас, Тери — каза тя и начинът, по който го каза, личеше, че говори искрено, всяка дума. След като промълви „лека нощ“, тя ни остави.

Почаках един миг и започнах да смъквам хавлията. Тери се паникьоса.

— Чакай! — защура се из стаята, угаси лампите. Останахме на тъмно. — Махай я сега! — нареди тя.

Отидох в леглото, подпрях се на лакътя си и се вторачих в тъмното, накъдето беше тя.

— Сега — прошепна тя — кажи ми чи мъ убичъш!

— Добре — казах аз, — обичам те.

— Кажи го тъй, чи да повярвам.

— Обичам те — повторих аз.

— Не е добре. Кажи тъй: „Тери, моя розо, мое цвете, сладка моя, обичам те!“

— Как не! — възпротивих се аз.

— Слушай! Тъй е направил предложението си мистър Таркингтън. А ако е било добър начин за мистър Таркингтън, то е добър начин и за теб.

— Тери — попитах аз, — кой е мистър Таркингтън?

— Той е „най-незабравимият образ, който съм срещала“^[1] в августовския брой — отговори тя.

— Моля ти се — казах, — моля ти се! Ела тук!

— Туй е мойта първа брачна нощ — бързо заговори тя. — Едно момиче има право на мили думи през брачната си нощ. Туй е нощта, когато е най-много влюбено в мъжа си. От любов не разбираш ли, Тревит? Тя е най-важнуту нещо в света! Веднъж бях влюбена и туй беше най-знаменитото нещо, което ми съй случвало. В един работник от стоманения завод в Гейри, Индиана, когато бях на шестнайсет.

Тя млъкна.

— Какво стана после? — попитах аз.

— Той ме обремени.

— Направи те бременна.

— Нали туй казах.

— Не, Тери. Ти каза, той те обременил. Това нищо не значи.

— За мен то много значеше навремето!

— Искам да кажа граматически.

— Граматически дъра-бъра!

— Моля ти се! Помолих те вече да не говориш така!

— Слушай, ей! — рязко каза тя. — Ако шъ правиш тъй, можим да свършим с цялата история още сега!

— Тери — попитах аз, — страх ли те е?

— Как не!

— Страх те е, нали?

Дълго мълча и когато заговори, едва я чувах.

— И какво ако ме е страх? — прошепна тя. — Една булка има право да се страхува през първата си брачна нощ. Мисис Таркингтън била толкова…

— Единственият начин да ликвидираш това… — казах и станах.

— Не се приближавай, Тревит!

— Естествено — отвърнах аз, взех я на ръце, занесох я на леглото, сложих я внимателно и почнах да я събличам.

— Моля ти съ — прошепна тя. — Моля ти съ, Тревит!

— За какво се молиш, мила?

— Леко пристъпвай!

— Няма никъде да ходя — отговорих аз и я притиснах до себе си. Тя ме целуна по бузата. Лежахме един до друг, хванати за ръка под одеялото, главата й на рамото ми.

Така и останахме, докато заспахме…

… Всичко това стана събота вечер, естествено, сутринта беше неделя. Събудих се доста рано, не, не толкова рано, колкото бях си намислил. Бутнах Тери. Тя не мръдна.

— Тери — казах аз и я разтърсих. — Стани и заблести!

— Дрънкаш — измърмори тя.

— Време е да ставаш — рекох аз и дръпнах завивките.

Тя пак измърмори:

— Дрънкаш, дрънкаш!

Разтърсих я по-енергично, като едновременно й приказвах. След малко отвори очи.

— Здравей, Тревит — все още сънлива каза тя.

— Здравей, мила. Хайде! Свести се!

— Колко е часът? — прошепна тя, като се протегна.

— Почти единадесет — отговорих аз. — И сме закъснели.

— Закъде?

— За черква.

Усмихна ми се, протегна се лениво, кимна с глава. После внезапно седна.

— Черква?! — изкрещя тя. — Черква?! Да не си луд?

— Не — отговорих аз. — Неделя е и сме закъснели.

— Никой не ходи на черква — каза тя. — И аз не ходя — и се зави презглава.

Дръпнах одеялото.

— Трябва да дойдеш! — рекох аз. — Ти си ми жена и ако аз отивам, и ти ще дойдеш.

— Не ме будалкай!

— Не — отговорих аз. — Много съм набожен. Не съм пропущал черква от години. Петдесет и две недели годишно. В слънце и дъжд. Тя е важно нещо в живота ми. Бог е любов, нали знаеш? Така че хайде!

— Добре — каза тя, като стана. — Извинявай. Не исках да ти съ присмивъм, Тревит. Не знаех.

— Прощавам ти — отговорих аз. — Сега хайде да се обличаме.

След десет минути слизахме по стълбите.

— Къде е майка ти? — попита тя задъхана.

— Отиде рано.

— Ами ти каква религия изповядваш?

Замислих се.

— Презвитерианска — отговорих.

— Не знаех, че произхождаш от религиозно семейство, Тревит.

— О, да — рекох аз. — Майка ми и баща ми винаги са били стълбове на черквата и аз продължавам традицията.

Тери се спря.

— Знайш к’во? — каза тя. — Уважавам те за туй.

— Благодаря — отговорих аз и я дръпнах да вървим. Отидохме на площада, завихме вляво към голямата черква в средата на квартала.

— Стигнахме — казах аз и заизкачвах стълбите.

Тери не ме последва. Само показа големия надпис над вратата.

— Мислех, че си презвитерианец.

— Точно тъй! — потвърдих аз.

— Ам’чи туй е методистка черква.

Прочетох надписа. Тя беше права.

— Да му се не види! — рекох аз. — Не съм се разсънил още. Презвитерианската е малко по-надолу.

Повървяхме стотина-двеста метра. Тери пак спря и посочи.

— Таз ли е? — попита тя.

— Тази е — отговорих аз. — Това е хубавата стара атинска презвитерианска черква.

— Разправяй го на шапката ми! — отвърна тя. — Това е синагогата.

— Синагогата? — принудено се засмях аз. — Синагогата. Не разбирам. Ходиш цял живот на черква и един ден тя изчезва.

Тери пъхна ръце в джобовете и тръгна напред, като си мърмореше:

— Туй е дяволски изумително! — измънка тя.

Най-после намерихме презвитерианската черква. Вървяхме много време, но накрая я намерихме. Пристигнахме точно, когато службата свършваше и всички излизаха. Застанах на тротоара и поклатих глава.

— Ти май чи съсипа репутацията си на редовен посетител — започна Тери.

— Няма нищо — отвърнах аз.

— Не, не е нищо. Срамота е! Набожен презвитерианец като теб.

Свих рамене, хванах я под ръка и тръгнахме към дома. Бяхме направили само две крачки, когато някой викна името ми.

— Еврипид, това е черква — каза Хариет, като изтича към нас и се закикоти.

— Много смешно! — отвърнах аз.

— Да не си болен? Още не е обед, а ти си станал. Сигурно си болен! Я да видя — и сложи ръка на челото ми, като продължаваше да се кикоти.

— Тери — казах аз. — Това е Хариет. Хариет, запознай се с жена ми.

Хариет спря да се смее. Загледа се в лицето ми дълго време, разучаваше го. После се обърна към Тери, леко се усмихна и се отдалечи.

— Ей — извиках аз и тръгнах след нея, но тя не се спря. Върнах се при Тери.

— Коя е тази? — попита тя.

— Една моя приятелка — отговорих аз.

— Щеши да ми бъди крайно неприятно да срещъм неприятелите ти — забеляза тя.

Майка ми ни чакаше, когато си отидохме, заедно с Адриан. Седяха във всекидневната, разговаряха, облечени и двамата празнично.

— Реймънд — каза Адриан, като стана, — майка ти ми съобщи, че си се оженил.

— Здрасти — рече Тери. Отиде и седна до него. — Искате ли да целунете булката?

Адриан се покашля, погледна майка ми, после докосна с устни челото на Тери.

— Знайш ли к’во? — заяви Тери. — Ти наистина си сладур!

— Благодаря — отвърна Адриан.

— Сериозно ти казвам! — продължи Тери. — Без майтап! Май си малко висок, на нали знайш за жените и за високите мъже? Мистър Таркингтън…

— Не обичам да прекъсвам разговор — каза майка ми, като я прекъсна, — но къде бяхте?

— На черква — отговори Тери.

— На черква? — изненадано извика майка ми и се усмихна. — Чудесно! Но не ви видях там.

— О, ний ги обиколихме всичките тъз сутрин — продължи Тери.

— Чудесно — повтори майка ми. — Тери, просто знам, че ще имаш чудесно влияние над Реймънд.

— Положително — казах аз, — но може би не знаеш, че тя се интересува от обществена дейност.

Майка ми засия, а Тери — не.

— Да — продължих аз, — и ме помоли да те питам дали няма нещо, което би могла да прави. Можеш ли да й намериш нещо?

— Разбира се, мога — отговори майка ми. — В Червения кръст имаме нужда от теб в момента. Още утре следобед. Ще отговаряш на телефоните. Ще помагаш на момичетата с едно — друго. Такова нещо ли искаш?

— Идеално — отговорих аз.

— Ъхъ — измънка Тери, — идиялно.

Майка ми плесна с ръце.

— Не предполагах, че обичаш обществената дейност. Мен тя, разбира се, ме задоволява, но мнозина не намират това… — тя започна: за Червения кръст, за работата, която вършат там, как Тери може да помага, хората, с които ще се запознае, комитетите, в които може да се включи. Приказва безспир, усмихваше се, жестикулираше, щастлива като квачка. — Нямате представа колко съм доволна! — каза тя. — Толкова е хубаво, че си тук, Тери. Остани на обед! Има много за ядене.

— Мамо — прекъснах я аз, — ами че Тери живее тук!

Майка ми се изчерви.

— Разбира се — рече тя. — Все забравям. — Стана. — Съжалявам. Извинете ме, имам малко работа в кухнята. Реймънд, сложи масата.

Кимнах. Излязохме и докато нареждах чиниите, чувах как майка ми снове в кухнята, а Тери и Адриан се смеят във всекидневната. Майка ми влезе в трапезарията.

— Тери е свястно момиче — каза тя. — Само трябва човек да я опознае.

Викнах, че обедът е готов. След минута влязоха. И двамата се смееха.

— Току-що чух най-забавния виц — започна Адриан. — Изглежда, че някакъв фермер на ферма за зайци…

— Май е време да започнем — прекъсна го майка ми.

— Разбира се — отговори Адриан и издърпа стол за Тери. После направи същото и за майка ми. — Знаеш ли Кетрин — той се наведе над нея, — ти си много щастлива жена. Два път облагодетелствана. Защото не си загубила дъщеря, спечелила си син.

— Обратното — каза Тери.

Седнахме да обядваме.

На другата сутрин оставих Тери да спи, облякох се много тихо. Когато влязох в кухнята, майка ми беше вече там.

— Как изглеждам? — попитах аз.

Тя се обърна към мен.

— Къде отиваш, Реймънд?

— Излизам. Как изглеждам?

— Не мога да повярвам — усмихната каза тя. — Тери на работа в Червения кръст от днес. Ти ставаш рано. Вързал си си връзка…

— Нов човек съм — отвърнах, глътнах чаша портокалов сок и тръгнах към вратата. — След кратко време няма и да ме познаеш!

— Къде отиваш?

— Голяма изненада — отговорих аз и я оставих.

Беше чуден ден, точно като вчерашния, и в момента, когато излязох на улицата, просто знаех, както зная, че Господ прави зелените ябълки, че ще се сбъдне, че всичко ще стане тъй, както искам. Затова запях на глас и тръгнах към площада.

Върнах се вкъщи малко след дванадесет. Оставих входната врата да се тръшне, застанах в антрето и викнах Тери.

— Тук съм — отговори тя от трапезарията.

Привършваше обяда си, дъвчеше препечен хляб. Застанах зад нея и я целунах по врата.

— Махай се — измърмори тя. — Не е гот да се прекъсват храносмилателните процеси, докато се яде. Тъй казва д-р Спок в априлския брой.

— Тери — казах аз и коленичих до стола й, — имам новини.

— Казвай — рече тя.

Казах й.

— Ученик! — изкрещя Тери, след двете изречения, които казах. — Моят мъж щял да става ученик!

— Точно тъй — със смях продължих аз. — Току-що метнах директора Аткинс. Казах му колко съм се променил, колко съм възмъжал и тъй нататък. Той ми разрешава да се върна в колежа. Вероятно във втори курс. И каза…

— А каза ли ти как ще ме издържаш? Аз съм ти жена, знайш ли?! Една жена се нуждае от издръжка!

— Не се тревожи — отвърнах аз. — Държавата добре се грижи за мен. Имам военна пенсия, категория непригодност. Имам…

— Дупка в главата, туй имаш ти! — прекъсна ме Тери. — Един прост, обикновен ученик. Как ши гледам хората в очите?

— С очите си — отговорих аз, прегърнах я и силно я притиснах. — Кажи сега, че се радваш.

— Ам’чи ни знам — въздъхна Тери. — Само себе си мога да обвинявам. Туй положение е ужасно.

Погледнах часовника си.

— Хайде — казах аз, — Червеният кръст те зове.

— Няма да ида! — рече Тери.

— Само си мислиш, че няма да идеш — отговорих аз, грабнах я от стола и я понесох към антрето. Тя рита и вика, но не я пуснах, докато не излязохме вън.

— Тревит — прошепна тя тогава, — моля ти съ устави мъ. Ни щъ да работя за Червения кръст и Червеният кръст ни ще да работя за него. Защо се бъркаш?

— Ще им хвръкне шапката, като те видят — казах й аз, хванах я за ръка и я поведох към града. Тя мърмори през целия път, но когато бяхме вече там, млъкна.

— Моля ти съ — каза тя. — Обещавам да бъда добра, само ни мъ карай да влизам там. Ще ми съ подиграват, а аз ни щъ. Ще приказвам хубаво, няма да ругая вече, само моля те, не ме карай да ходя там.

— Правя ти услуга — казах аз и я задърпах. — Ще видиш.

Влязохме в канцеларията. Майка ми седеше пред едно голямо бюро и говореше по телефона. Махна ни с ръка.

— Грижи се добре за нея, мамо — рекох аз, целунах Тери за довиждане.

Когато излязох на улицата, тръгнах към колежа с много бърз ход. Упътих се към общежитията. След няколко минути бях в Хариетиното. Накарах да й позвънят в стаята, тя отговори и аз зачаках долу пред стълбите. Тя се показа. Кимнах й.

— Какво има? — сопна се тя.

— Нека да поговорим.

— Заета съм — отвърна и изчезна.

Накарах пак да позвънят, но този път нямаше отговор. Тогава сложих пръста си на звънеца и го оставих там, като си подсвирквах. Две минути по-късно тя забърза надолу по стълбите. Усмихнах й се, но тя профуча край мен навън, без дори да ме погледне.

Блъснах вратата и изскочих след нея. Беше вече на тротоара, на път за площада. Почти я настигнах, но спрях, после тръгнах на две крачки зад нея, докато бързаше напред.

— Не се обръщай — казах й аз, когато излязохме на площада, — но мисля, че някой те следи.

Тя се врътна.

— Ще престанеш ли? — попита. — Ще престанеш ли, моля ти се, и ще ме оставиш ли на мира?

— Разбира се — отвърнах аз, но щом тръгна, тръгнах и аз. — Разумът ми казва да спра, но краката ми си имат друг ум.

Пак се врътна, със сълзи на очите, почти изкрещя.

— Дявол да го вземе, Еврипид! Няма какво да си кажем. А и заета съм. Сега, моля ти се, ще престанеш ли?

— Трябва да говоря с теб, Хариет — настоях аз.

— Имаш си жена — сопна се тя. — Върви говори с нея!

Тогава се спуснах, грабнах я на ръце, отидох до едно дърво и я пуснах.

— Днес ми е денят да закачам момичета — казах аз. Тя не отговори. — Това е остроумие, Хариет. Мислех, че те ти харесват. — Седнах до нея. Продължаваше да мълчи. — Какво ти е, Хариет?

— На теб какво ти е? — попита тя.

— На мен? — засмях се. — Нищо ми няма. Никога не съм бил по-добре. Повярвай ми! Нов човек съм, Хариет. Дори се връщам в колежа. Само че този път ще ги смая. Ще видиш! И сега в момента Тери работи в Червения кръст.

— По нейно собствено желание, сигурна съм.

— Не. Всъщност аз я накарах. Но то е най-доброто за нея. Ще й хареса, щом веднъж свикне.

Тогава Хариет утихна, поуспокои се, взе някакво клонче, държейки го внимателно в ръце, сякаш беше живо. Дълго го гледа, най-после го остави на земята и ме погледна.

— Еврипид — попита тя. — Еврипид, защо го направи?

— Трябваше да се оженя, Хариет. Просто трябваше!

— Но защо за нея? Защо от всички по света за нея?

— Тери е добро момиче — отвърнах аз. — Ще ти хареса. Наистина е мило момиче. Всички я харесват, щом я опознаят.

— Но защо за нея? — пак попита Хариет. — Защо не за мен? Или за някоя друга? Коя да е.

— Не разбираш ли, Хариет? Не разбираш ли? Мислех, че ти ще разбереш. Дявол да го вземе, да се оженя за теб е безсмислено. Ти си човек на място. Няма да има смисъл. Но някой като Тери… В това има смисъл… Да провърви с момиче като Тери… Това е нещо. — Хванах ръцете й, задържах ги и зачаках да ме погледне.

— Ще бъде нещо, Хариет, не виждаш ли?

Тя дръпна ръцете си, прегърна ме, притисна ме силно.

— Виждам, Еврипид — прошепна. — Мисля, че разбирам. Мисля, че разбирам.

Останахме така.

Най-после аз станах.

— Направи ми услуга, Хариет. Разведи ме из помещението на литературното списание.

— „Атинянинът“? — запита тя. — Защо?

Засмях се.

— Защото догодина ще бъда редактор там. Затова!

Тя бързо се усмихна.

— Тъкмо там отивам. Да видя консултанта.

— Какъв е той?

— Ами отговаря за всичко. Има последната дума — каза Хариет.

— Тогава добре ще е да се запозная с него.

Хариет се спря и посочи през улицата една малка, подобна на хамбар постройка, дървена и полуразрушена.

— Това е помещението. И ако оттук ти се струва жалко, почакай да го видиш вътре. — Напуснахме площада и се приближихме към постройката. — Все по-жалка започва да изглежда, нали, Еврипид?

Не обърнах внимание на думите й.

— Чакай, искам да разбера — казах аз, — този ли е консултантът, който те направи редактор тази година?

— Ъхъ.

— Кой е той? — попитах аз, като й отворих вратата на постройката.

— Професор Джейнс — отговори тя и влезе.

Той беше там, седнал, чакаше ни.

— Здравейте — каза Хариет и приближи към него. Застанах на вратата. Щеше да каже нещо, но спря и се загледа в двама ни, докато ние разменихме поглед. Предполагам, че тя се досети в момента.

— Защо не ме почакаш вън? — обърна се Хариет към мен. — Частна конференция и тъй нататък. Няма да се забавя много.

— Ще чакам на площада — отвърнах, оставих ги и затворих вратата. Пресякох улицата и легнах на тревата, загледан в синьото небе. Не мислех нищо, просто лежах и си мърморех „виж ти, виж ти…“ с онова синьо небе над мен.

Не знам колко време съм лежал така, но след известно време чух стъпки и после Хариет ме заръга в ребрата.

— Хей, събуди се — каза тя. — Без мързелуване.

Седнах и разтърках очи.

— Ще ме разведеш ли сега?

Тя поклати отрицателно глава.

— Иска да те види.

— Защо?

— Не знам. Но ме пита кой си, казах му и какво ти си ми казал, че искаш да работиш в списанието, той иска да поговори с теб.

Кимнах.

— Да те чакам ли? — попита тя.

— Може да се забавя, Хариет. По-добре недей.

— Еврипид — промълви тя, — той знае кой си, нали?

— Имаме общи приятели с него — отговорих аз, махнах за довиждане, пресякох улицата към „Атинянинът“ и застанах на вратата.

Той седеше на същия стол, подпрял брада с върха на дългите си тънки пръсти.

— Влезте — каза, без да ме погледне.

Затворих вратата и седнах от другата страна на бюрото. Загледах го. Джейнс беше хубав мъж. Стегнат, тъмнокос, макар че трябва да беше над петдесет. Говореше тихо и бавно, имаше лека усмивка.

Седях нервен, стомахът ми започна да се свива, чаках Джейнс да заговори. Не каза нищо, затова след една-две минути аз започнах.

— Хариет ми каза, че искате да ме видите — промълвих аз.

— Да — бързо отговори той и бързо се усмихна.

Нямаше отворен прозорец и стаята бе пълна с топъл, мъртъв въздух. Почнах да се потя.

— Името ми е Рей Тревит.

— Познавах баща ви — отвърна той.

Кимнах, чаках го да продължи, загледан в него. Предполагам, че чак тогава разбрах, че и той е нервен. Продължих.

— Срещнах Хариет, когато идваше насам и…

— Очарователно момиче — прекъсна ме той. — Познавате ли я добре?

— Доста добре — отговорих аз. — Дружах с нея известно време, преди да…

— Преди какво? — пак ме прекъсна той.

— Преди да напусна колежа — довърших аз. Кимна. — Но сега се връщам. Днес имах разговор с директора Аткинс. Той е съгласен…

— Каква специалност смятате да изучавате, мистър Тревит?

— Английска филология.

Пак кимна и ме запита защо. Казах му и това. Така продължихме да разговаряме минута-две — клинчехме, сякаш никога не бяхме се виждали и никога не сме знаели един за друг, като съвсем непознати. Докато говорехме, стомахът ми се стегна повече, не можех да издържам.

— Слушайте — казах аз. — Не знам какво искате от мен, но ще ви кажа какво аз искам от вас. Искам да бъда редактор догодина.

— Ами… мистър Тревит — каза той — може би…

— Искам да бъда редактор и ще работя, за да го заслужа — продължих аз. — Просто искам да знаете, че изборът ми е направен. Това е всичко.

— Искам да ви кажа, че може би имате грешка, мистър Тревит. Един поглед върху предишната ви дейност би показал, че това, което ние вършим тук, е… как да кажа… не във вашия стил. Може би някои други извънкласни…

— Моля ви — казах аз.

— Може би някои други извънкласни занимания по-добре ще подхождат на талантите ви, мистър Тревит.

Сега говореше по-високо и ядно ме гледаше.

— Професор Джейнс — казах аз, — догодина ще бъда редактор. Добре е отсега да знаете. — Искаше да ме прекъсне, но аз продължих. — Сам ще постигна това, професор Джейнс. Така че няма защо да се безпокоите. Само един справедлив избор е…

— Мистър Тревит — прекъсна ме той, като се наведе напред, — няма вероятност.

— Станалото — станало — рекох аз. — Колкото се отнася до мен, страницата е чиста. Можете да бъдете спокоен. Няма от какво да се страхувате. Просто успокойте се и ми дайте каквото заслужавам. Това е всичко, което искам!

— Мистър Тревит — отвърна той и двамата почти крещяхме, думите ни се блъскаха по пътя си през мъртвия въздух. — Не ви искам да работите тук. Това е мое списание и не ви искам наблизо. Знам какво е станало на гробищата, мистър Тревит. Това обяснява ли всичко?

— Разбира се — казах аз, като станах, — това обяснява всичко. Но все пак, чуйте ме. Защото знам какво направихте на Анабел и защо жена ви се пропи. И вие не стоите много високо в моя списък. Но въпреки това, когато дойде време, ще заслужавам да бъда посочен като редактор. Вие ще отидете при директора Аткинс и ще му дадете името ми. Защото ще си скъсам задника от работа тук. Ще работя повече от всички и когато се запролети, ще бъдете принуден да ме направите редактор. Така че по-добре ще бъде да свикнете с лицето ми, защото ще живея тук. Ваше момче съм, професор Джейнс, и добре е да го разберете отсега.

— Както желаете, мистър Тревит — усмихнато отвърна той. — Както желаете.

Отворих рязко вратата и избягах. Профучах през площада. Но внезапно се огънах, добрах се до едно дърво, тежко се облегнах на него, затворих очи.

— Защо трябва да бъде толкова трудно? — високо запитах аз. — Защо всичко трябва да бъде толкова трудно?

После се овладях и тръгнах за дома. Кракът ме болеше, а главата и стомахът ми бяха по-зле от всякога. Влязох вкъщи и отидох в кухнята, сложих глава под крана и оставих студената вода да тече. Това много не помогна, затова се качих да легна и да чакам Тери.

Но тя беше вече там.

Простряна на леглото, подсмърчаше с мокра кърпичка в ръце.

— Здрасти, мила — казах аз. — Какво правиш тук? — Тя се разплака. — Май и на теб не ти е провървяло съвсем, а, мила?

Успя да кимне. Взех я в обятията си, обгърнах я, целувах много нежно подутите й клепачи.

— Не се ядосвай, бебе — промълвих аз, легнах по гръб и я придърпах към себе си. — Плачи, но не се ядосвай.

— Защо? — попита тя.

— Защото, мила — прошепнах, като я притиснах здраво, — защото няма къде да вървим, освен нагоре…

И този беше пътят, по който тръгнахме — нагоре. От този ден нататък нещата тръгнаха по-добре, поне за известно време. Но ние работехме за това.

Бях много зает в колежа, още повече че успях да ги убедя да ми разрешат допълнителни предмети, за да ускоря нещата. Така че сутрин се обличах, изгълтвах чаша кафе и веднага отивах в библиотеката, ръцете ми буквално се счупваха от книги. Записах английска филология, история и още много други предмети, включително и геология, която истински ненавиждах. Учех в библиотеката, отивах на лекции, връщах се вкъщи, пак учех, четях и запомнях, четях и запомнях, ден след ден, седмица след седмица. Само „Атинянинът“ ми помагаше да нарушавам тази програма. Първото ни събрание беше в началото на октомври. Хариет постави съобщение в колежанския вестник — всеки, който иска да работи в литературното списание, трябва да се яви в стария хамбар в четири на другия ден следобед. Естествено, аз присъствах.

Пристигнах рано, но спрях до вратата. Защото Джейнс бе вътре, разговаряше с Хариет. Гледах ги, докато ми кимна да вляза. Джейнс й се усмихна и се обърна към мен.

— Драго ми е да ви видя, мистър Тревит — каза той. След това излезе.

Отидох до Хариетиното бюро и седнах. Зачаках да дойдат другите. Пристигнаха един по един, без ред. Може би около двадесет и пет души. По-грозна група не съм виждал. Бяха повечето момичета. С конски опашки, сини каубойски панталони и мръсни пуловери. Всички пушеха като комини, дрънкаха за Пруст, когото никога няма да забравя; и какво иска да каже Йейтс там; ами розите в Елиът? Имаше и няколко момчета с рогови очила. Застанали наблизо, те самодоволно се усмихваха, сякаш бяха намерили разковничето, но са го оставили вън, за да не се оцапа. Високи, ниски, тънки, дебели — те всички имаха едно общо нещо — пъпки. Милиони пъпки. И защо някой кожен лекар не беше отворил дюкянче наблизо, никога няма да узная.

Както и да е, Хариет порови малко из бюрото си, докато утихнаха, след това стана и произнесе малка реч; че това е редакцията на „Атинянинът“, че „Атинянинът“ е литературното списание на колежа в Атина; че годишно излизат четири броя — през ноември, януари, април и юни. И колко се радва да види присъстващите, защото може да се възползва от всичката помощ, която й се окаже, и ако сте написали нещо, предайте го, моля, разкази, стихове, есета, други материали, защото имаме нужда. После спря, записа имената ни и попита има ли въпроси. Обадиха се няколко души, разпръснато, оттук-оттам и после едно момиче вдигна ръка, типична първокурсничка, дошла право от някакво опитно училище без съмнение.

— Какъв вид материали публикувате? — запита тя.

Хариет се засмя.

— Зависи какви се пишат.

— Е — продължи момичето, — мисля, че трябва да публикуваме само хубави.

— Съгласна съм — отговори Хариет.

— Ами аз съм написала един разказ и смятам, че трябва да го напечатате.

— Чудесно — каза Хариет. — Ако го предадете, ние ще…

— Прекарах лятото в Гринуич Вилидж^[2] — прекъсна я многознайницата. — И написах разказ за две студентки, които отиват в Гринуич Вилидж. Срещат се там. Идват от добри семейства, но откриват, че чувстват неудържимо влечение една към друга. Неудържимо! Бихте могли да кажете лесбийки, само че в действителност не са. В действителност и двете са приятни момичета, които са привлечени една към друга.

— Неудържимо — допълни Хариет.

— Да — кимна момичето.

— Оженват ли се? — попитах аз.

— Не, не се оженват — отговори тя и свирепо ме погледна. — Правят самоубийствен пакт и…

— Ние се мъчим да заобикаляме спорното — рече Хариет.

— И какво? — попитах аз.

— Не съм сигурна — отговори многознайницата. — Още не съм го свършила.

— Защо не му дадете щастлив край? — попитах аз.

— Какво ще кажете на това: едно от момичетата в действителност е момче, преоблечено като момиче. Тогава те биха могли да живеят щастливо цял живот.

— Еврипид! — каза Хариет. Усмихна се на другите. — Дайте каквото искате — продължи тя. — Каквото искате! Кажете същото и на приятелите си. Има ли други въпроси?

— Да — обади се многознайницата. — Кой е този? — посочи към мен.

— Той е нещо като мой придворен шут — отговори Хариет и се закикоти. — Не обръщайте внимание на повечето от думите му. Безобиден е, и ако му донесете бучка захар, ще ви стане приятел за цял живот.

— Благодаря — казах аз.

— Не знам — измърмори многознайницата. — Говори, сякаш е собственик на списанието.

— Не още — възразих аз.

— Мислите се за много остроумен, нали?

— Разбира се — отговорих аз. — Пълноценен мъдрец съм.

— Добре — каза тя. — Добре. Ако сте толкова умен, кой написа „Биография Литерария“?

— Наистина ли искате да знаете? — Тя кимна. Затворих очи. — Самуел Тейлър Колеридж — започнах аз, — 1772–1834. В 1798 написва „Лирични балади“ заедно с Уърдсуърт. Но не е бил кой знае какъв поет и не позволявайте на никого да ви уверява, че е поет. Никога нищо не е довършил, освен може би „Старият моряк“. Захвърлил поезията и понеже обичал да дърдори, станал критик. „Биография Литерария“ излиза в 1817 и е книга за критиката. Уърдсуърт обрал каймака, но не съвсем. Защото Колеридж е добър критик, а Уърдсуърт добър поет и…

— Господи! — кресна Хариет. — Събранието е закрито. Класът е свободен!

Всички избягаха, като мърмореха. Седнах, загледах се в Хариет.

— Добре ли си? — попита тя. Кимнах. — Отде знаеш всичко това?

— Как мислиш? Прочетох тази дяволска книга. Прочетох почти всичко от Колеридж. Не мога да го понасям, но…

— Еврипид — засмя се Хариет, като дойде до мен и седна в скута ми, — в края на краищата може би си гений.

— Естествено — отговорих аз и двамата започнахме да се смеем.

Пях, докато се прибера, тръшнах входната врата след себе си и извиках Тери. Тя не отговори и аз отидох в нашата стая, хвърлих книгите си върху бюрото и започнах да се приготвям за вечеря. Тъкмо се събличах, когато тя влезе.

— Къде беше? — попитах аз. — Виках те.

— Мисля — отговори тя. — Напоследък много мисля.

Това беше истина. От онзи следобед в Червения кръст преди около десет дена тя прекарваше времето си вкъщи, унила разгръщаше стари броеве на „Бедсайд“.

— Тревит — каза Тери.

— Какво?

— Образовай ме.

— Как?

— Ам’чи — каза тя — мислих и реших да се върна в Червения кръст. Искаш ли? — Кимнах. — Затуй реших… реших, че ако ми помогнеш, може малко да се подобря.

— Ти и сега си чудесна — казах аз.

Тя поклати отрицателно глава.

— Туй е лъжа и ти го знайш. Когато ония простачки там започнат да крещят, нищо не разбирам, дявол да го вземе. Затуй искам да ме образоваш. Може да ми дадеш нещичко да чета. Класическо! Нещо, за което мога да приказвам с ония простачки. Да разговарям. Искам истински класическо.

Точно в този момент майка ми викна, че вечерята е готова, и ние слязохме. Седнахме около масата, вечеряхме и разисквахме проблема. Тери много внимателно слушаше какво казваме.

След вечеря се прибрахме в стаята си и аз й дадох „Хамлет“. После се залових с уроците си. Не научих много. Защото Тери започна да се смее.

— Той майтапи ли се? — попита тя.

Обърнах се.

— Кой?

— Тоя Шекспир. Офелия! Кой някога е кръщаван тъй? Той сигур се майтапи.

— Продължавай да четеш — казах аз. — За да навлезеш в книгата, трябва малко време.

След около две минути тя пак ме извика.

— Ами защо тук никой няма презиме?

— Какво?

— Никой няма презиме — повтори Тери. — Хамлет, чий? Тогаз хората не са ли имали презиме?

— Имали са, разбира се. Това е просто условност, да не се употребяват.

— Ама че условност!

— Моля ти се, просто прочети пиесата.

— Чета, но не разбирам ни дума. И защо този Хамлет винаги си говори сам? Да не е налудничав?

— Това са монолози — обясних аз. — Това е друга условност.

— Тогава някой да напише книга за условностите. Да знай човек к’во става.

— Просто прочети пиесата — настоях аз. — Не забравяй, че това е класика.

Това я накара да млъкне. Тя дълго лежа, обръщаше страниците, често се кикотеше, докато аз се потях над моята геология. Адриан и майка ми бяха долу. Скоро чух, че той си отива и входната врата се затвори.

Точно в този момент Тери тръшна книгата на пода.

Обърнах се.

— Прочете ли я?

— Никак даже — отговори тя. — Това е боклук! Възпитана съм по-добре. Не чета глупости.

— Тери, какво има?

Вдигна книгата, запрелиства я.

— К’во има ли? — кресна Тери. — Слушай! Точно тук. Хамлет приказва с Офелия. „Нима помислихте, че загатвам нещо неприлично?“ И тя казва: „Нищо не мисля, принце.“ А той казва: „Славна мисъл — да легнеш между момински крака“^[3].

— И какво от това?

— Туй е мръсотия! Ето к’во е! Мръсни приказки! Цялото е таквоз! А аз те помолих за класика! Гадост! Гадост, гадост!

— Тери! — викнах аз.

— Какво става, деца? — попита майка ми, застанала на вратата.

— Синът ви има развинтена фантазия, мисис Тревит. Слушайте, к’во ми даде да чета. Точно тук Хамлет казва: „Славна мисъл — да легнеш между момински крака“.

— Не бива да вземаме тези неща много присърце, мила — отвърна майка ми.

— Питам ви — продължи Тери, — туй мръсотия ли е или не?

— И какво, ако е? — попитах аз.

— Чухте ли го, мисис Тревит? Сам си признава.

— Лека нощ, деца — каза майка ми и си отиде.

Тери тръшна „Хамлет“ на бюрото ми и отиде към библиотечката. Аз продължих работата си.

— Чистотата на душата е постижима — внезапно каза Тери.

Подскочих.

— Хъ?

— Чистотата на душата е постижима — повтори тя — от Максуел П. Картър. Август. Миналата година — и тя започна да ми чете. За щастие статията бе къса. В нея мистър Картър разправяше как си пречистил душата. Когато Тери я прочете, съблече се и си легна. Поучих още малко, легнах и веднага заспах.

Трябва да е било три сутринта, когато я усетих да ме бута.

— Тревит — прошепна тя, — спиш ли?

— Какво, бебчо? Лошо ли ти е?

— Тревит — продължи тя, — мислих. За онази пиеса. Как свършва?

— Коя пиеса?

— „Хамлет“, дявол да го вземе! Как свършва? К’во става с Офелия?

— Тя умира.

Тери замълча.

— Жалко — рече най-сетне.

— Ще изпратим съболезнования сутринта — отговорих аз и се обърнах на другата страна.

Тя ме ръгна.

— Ами нейният старец Полоний? Мъчно ли му е, че тя умира?

— Не. Той умира пръв.

— Ами брат й?

— И той също. Сега ще ме оставиш ли да спя?

— Как умира брат й?

— Хамлет го убива.

— Кралят съди ли го?

— Хамлет убива и краля.

— Ти си ги измисляш, Тревит.

— Истина е — казах аз. — Честна дума.

— Дано и Хамлет да си получи, каквото му се пада.

— И той умира. Лаерт го убива.

— Нали каза, че той убива Лаерт? Сега вече знам, че лъжеш.

— Тери — казах аз, — господи, та те всички умират! Кралицата също. Отравя се. Остава само приятелят на Хамлет.

— Аз пък разбрах от тебе, че туй било класика.

— Класика е. Това е най-известната драма в света.

— Тогаз прочети ми я, Тревит — каза тя, — прочети ми я тъй, че да я разбера.

— Друг път.

— Сега, Тревит!

— Ти си луда!

Тя започна да ме изтиква от леглото.

— Моля ти съ, Тревит! Прочети ми я. Моля ти съ — продължи да ме бута. Най-после станах.

— Добре, добре — измърморих аз. — Вината си е моя. Трябваше да те оставя да си стоиш при „Дайджест“.

— В „Дайджест“ никой не умира.

— Е, да, ама тук положително умират — отвърнах и започнах да чета. Прочетох й последните три действия от „Хамлет“, играх ролите, колкото можех, седнал на бюрото. Тя лежеше покрита, гризеше ноктите си. В края започна да плаче.

— Хубаво е — каза тя. — Толкоз дяволски хубаво, чи ни могъ да го понасъм. — Отидох при нея. Тя се притисна до мен. — Само чакай — прошепна. — Чакай тия простачки да започнат днес да говорят! Ще им взема акъла! Ще го направя, Тревит! Помогни ми, боже!

— Ще станеш дама — казах аз.

— Ще работя над туй! — обеща тя.

— И аз.

И ние работихме.

Установихме си една програма и се придържахме към нея. Учех усилено, помагах в списанието, започвах да добивам усет. Тери ходеше всеки следобед в Червения кръст и сигурно добре е работила, защото я сложиха в два комитета и дори я канеха на чай от време навреме.

Вечерите прекарвахме предимно в стаята ми, четяхме или се закачахме. Подложих я на постоянна диета на класиците и тя я издържа чудесно. Прочете Дикенс и Текери, и Джейн Остин — нея направо я изгълта. Опита и някои поети — Даусън и Киплинг, и Хаусмън. Веднъж като свикна с тях, поезията не й се виждаше трудна. Общо взето, тези месеци бяха много щастливи, спокойни, без особени събития. С изключение на две неща.

И двете се случиха през декември.

Първото — когато семейство Пибоди се настаниха в бившата къща на Зокови. Дойдоха една събота и майка ми отиде да се запознае с тях и да ги поздрави с „добре дошли“ в квартала. Мистър Пибоди беше предприемач, доста приятен човек от Чикаго. Жена му не беше нищо особено. Имаха момче на шестнадесет години на име Анди.

Майка ми ни разправи всичко за тях след посещението си и каза, че ще бъде хубаво и ние да се запознаем. И така на другата сутрин, докато майка ми беше на черква, отидохме. Позвъних на вратата. След минута тя се отвори. Само една пролука.

— Кой е? — попита някой.

— Аз съм Рей Тревит — отговорих, — а това е моята жена Тери. Ваши съседи сме и дойдохме да ви поздравим с „добре дошли“.

— Нашите не са вкъщи — каза гласът зад вратата.

— Вие нали сте тук — отвърнах аз. — Отворете.

Той отвори. Застанал в антрето, наблюдаваше, докато влизаме. Анди беше ниско момче, русо, грозно и свенливо. Когато си събличахме палтата, не си направи труд да ме погледне, гледаше само Тери. Зяпаше я с полуотворена уста. Тя му се усмихна.

— Ти си Анди, нали? — попитах аз. Той кимна. — Как е? — Сви рамене, все още загледан в Тери.

— Какво? — попита тя. — Да няма нещо на лицето ми? — Той се изчерви и отвърна поглед.

— Хубава къща имате — забелязах аз.

Пак сви рамене. Тримата стояхме и се мъчехме да започнем разговор. Анди попита искаме ли кафе и когато казахме да, оказа се, че не знае да прави кафе. Тери се възползва от случая, предложи да го направи и полетя към кухнята, посочих й къде е. Когато тя отиде, Анди позаекна малко, преди да пита:

— Отде знаете къде е кухнята?

— Някога прекарах известно време в тази къща — и добавих: — Ще ми разрешиш ли да видя стаята ти?

Той кимна и аз го последвах.

Заведе ме в Зоковата стая, както и предполагах. Застанах в средата, припомняйки си всички часове, които съм прекарал тук, всички неща, които се случиха тук, и добри, и лоши. Не знам колко време съм стоял така, потънал в мисли, но по едно време той започна да ме дърпа за ръкава.

— Мистър Тревит — попита той, — да не ви е лошо?

Поклатих отрицателно глава.

— Хубава стая имаш, Анди.

— Да — рече той и много бързо, преди да има време да се спре: — Това наистина ли е вашата жена?

— Разбира се — отговорих. — Защо?

— Просто така — измънка той.

Седнах на леглото, загледах го и се почувствах дяволски стар.

— Излизаш ли с момичета, Анди?

— Не обичам момичетата — отговори той. — Отвращават ме.

Тери извика, че кафето е готово.

— Е, когато си промениш мнението — казах аз, — ще се радвам да ти покажа някои номера, които знам — и като хвърлих последен поглед на Зоковата стая, слязох. Поприказвахме малко, докато мисис и мистър Пибоди се върнаха, след това поговорихме и с тях, нищо специално. Най-сетне станах да си вървим. Анди ни изпрати до вратата.

— Довиждане — казах аз, — пак ще се видим.

— Довиждане, Анди — рече Тери.

Той кимна и промърмори нещо.

— Анди те намира привлекателна — обърнах се аз към Тери, като тръгнахме за дома.

— Привлекателна съм — отговори тя. — Той има добър вкус.

Обърнах се, Анди стоеше на вратата, загледан в нас. Не махна поглед, докато влезем вкъщи.

Втората случка стана на двадесет и пети, което е Коледа, голямо събитие при всички обстоятелства. Но тази Коледа беше по-специална.

Бяхме седнали около елхата — майка ми, Тери и аз, когато се звънна на входа. Отворих. Беше Анди.

— Честита Коледа — казах аз. — Влез. Кажи добър ден.

— Ето — измънка той и бутна едно пакетче в ръцете ми. После се обърна и избяга. Гледах го как префучава през градината към тяхната къща. Затворих вратата и се върнах във всекидневната.

— Кой беше, Реймънд? — попита мама.

— Анди Пибоди — отговорих аз, разгледах пакетчето и го подхвърлих на Тери. Почна да го развива, като си мърмореше нещо.

— Колко мило — каза майка ми. — Тери, мисля, че той е увлечен по теб.

Тери кимна и отвори пакетчето. Беше й подарил гривна, сребърна, името на Тери бе гравирано на нея. Тери я загледа.

После започна да плаче.

— Съжалявам — прошепна тя, като се опитваше да спре плача си, — но изведнъж сякаш пак съм на девет години и съседското момче ми прави предложение.

— Колко мило — рече пак майка ми, в очите й имаше сълзи.

— О, стига! — казах аз. — Коледа е. Нали? Коледа. Весела. Моля ви се, спрете!

— Реймънд — подсмръкна майка ми, — ти не разбираш. Ти си мъж. — Стана и отиде да седне до Тери.

— Красива е — каза Тери. — Честна дума, толкоз е красива, че ми се ще да плача.

— Ами че ти плачеш — забелязах аз.

— Млъкни, Реймънд — рече майка ми.

След това и двете се разреваха още по-силно.

Точно в този момент влезе Адриан, отрупан с пакети.

— Весела… — започна той и спря.

— Адриан — казах аз, — запознай се с момичетата на щастието.

— Какво се е случило?

— Не можеш да разбереш! — обясних аз. — Ти си мъж.

— Оставете ни — успя да каже майка ми — и двамата.

Адриан кимна, излязохме. Щом затворих вратата, хвана ме за лакътя.

— Реймънд — прошепна той, — наложително е да говоря с теб. Насаме — и тръгна по стълбите към моята стая. Последвах го. Затворих вратата и се обърнах към него.

— Какво има, Адриан — попитах аз. — Виждаш ми се позеленял.

— Реймънд — прошепна той, — искам да направя предложение на майка ти.

— Предложение за какво, Адриан?

— Моля ти се — отвърна той — без шеги.

— Извинявай — казах аз, — но недей говори с мен. Аз няма да се женя за теб. Върви и я питай.

— Реймънд — рече той, — не съм ял два дни. Помогни ми!

— Искаш ли да ти направя сандвич?

— На четиридесет и седем години съм — промълви Адриан. — Цял живот съм бил ерген. А човек придобива навици до четиридесет и седмата си година. Смятам, че това е обяснимо. И в края на краищата, ако човек няма установени навици на четиридесет и седем, ще бъде много необичайно. Размисли. Аз… аз… — той млъкна.

— Да я попитам ли вместо теб, Адриан? Искаш ли?

— Женитба — замислено каза той.

— Признай си! Тебе те е страх!

Кимна.

— Имам нещо точно за теб, Адриан. Не мърдай! — и изскочих от стаята.

Върнах се с бутилка шотландско уиски и чаша вода.

— Кураж! — казах аз и му налях чисто уиски. — Пристигам!

Той подържа чашата за минута, взря се в нея, после я изпи.

— Как се чувстваш? — попитах го аз, след като спря да кашля.

— Отвратително! — отговори той. — Наистина отвратително!

— Време трябва за това — обясних аз и му налях още една.

Изпи я.

— Знаеш ли — каза той, — не е чак толкова лошо, ако не обръщаш внимание на вкуса.

— Ето — заявих аз, — в най-скоро време ще станеш тигър. Още?

— Още!

След петнадесет минути беше пиян. Това беше обяснимо, тъй като не бе ял дълго време. Седеше с глупава усмивка, замръзнала на лицето му, като че той беше господар на положението.

— Реймънд — каза много бавно той, като се спираше на всяка дума, — ще… го… направя!

— А така, Адриан!

— Да — продължи той. — Ще направя предложение на майка ти още днес. Дори мога да й падна на колене. Смятам, че тя ще оцени такъв жест.

— Ще й достави голямо удоволствие. Защо не опиташ?

— Има много време — каза той и си наля още една чаша.

— Когато човек чака четиридесет и седем години, той…

— Май че нямаш толкова време, колкото си мислиш — отвърнах аз и взех чашата от ръката му. Но когато се пресегнах за бутилката, той се дръпна и я вдигна около два метра във въздуха. В този момент влезе Тери и ни загледа.

— К’во става? — попита тя.

— Бутилката — отговори Адриан и избухна в смях.

— Намирам… това… малко… смешно…

— Това е буйство — казах аз, — но сега е твоят шанс, Адриан.

— Дявол да го вземе, абсолютно си прав! — подаде ми бутилката и се ръкува с мен. — Реймънд! Никога няма да забравя това. Благодаря ти!

— Къде си тръгнал? — попита го Тери.

— Да искам от твоята свекърва да ми стане жена — отговори той и тръгна към вратата.

— На добър час — каза Тери.

— Увереност — това е всичко, от което човек се нуждае — заяви той. — А сега довиждане — и излезе.

Почакахме пет минути и тогава слязохме. Първото, което чухме, беше гласът на майка ми. Силен. И от време навреме Адриан:

— Но… но… но…

— Пиян! — каза майка ми, като влязохме, и посочи Адриан, който седеше отпуснат на кушетката. — И то на Коледа! Реймънд, това твоя работа ли е?

— Горе-долу — признах аз.

— Предимно! — заяви Адриан.

Тери отиде да седне до него.

— Предложи ли й вече? — прошепна тя.

— Тя не ми даде никаква възможност — измърмори той.

— Пиян! — възмути се майка ми.

— Кейт — обърна се Тери към нея, — Адриан иска да се ожени за теб.

— Собственият ми син да си прави шеги на Коледа — продължи майка ми. — Собственият ми син! — млъкна и ме погледна.

После погледна Адриан. Той кимна.

И, разбира се, майка ми се разплака.

— Отивам да спя — казах аз.

— Нямаш сърце — каза ми Тери и също заплака.

Адриан застана на колене, което му отне доста време, и майка ми отиде до него. Дори на колене, беше висок почти колкото нея.

— Кетрин — започна той, — напоследък моето внимание беше привлечено… — спря запотен. После пак започна: — Кетрин, може би това ще те изненада малко нещо, да научиш, че моите… — пак млъкна. — Аз съм човек на навика, Кетрин, но чувствам, че това е обяснимо. В края на краищата, ако човек не си създаде навици до четиридесет и шестата си година, ще бъде много необикновено. Размисли. В края на краищата…

— Адриан — прошепна майка ми, — съгласна съм.

— Слава на небесата! — изкрещях аз и се втурнах по стълбите за бутилката, на връщане грабнах чаши, напълних ги и ги подадох. Издигнахме ги високо.

— За здравето на всички — каза Тери.

Пихме за събитието.

Този момент се запечата в паметта ми — четиримата стоим във всекидневната: Адриан — пийнал, Тери и майка ми — подсмърчат, а аз ги гледам дяволски щастлив.

На другия ден, когато Адриан беше в по-добра форма, той и майка ми поговориха за плановете си. Да се оженят точно преди пролетната ваканция, за да имат десетдневен меден месец, а времето между април и юни да прекарат в стягане на багажа и в сбогуване с всички. Защото Адриан се връщаше в Англия и майка ми отиваше с него. Тери се върна в Червен кръст, седеше в канцеларията през деня, отговаряше на телефоните, ходеше на събрания, работеше. Аз също.

Потънах в книгите. Последните изпити бързо наближаваха и имах много работа. Часове наред четях геология, най-отвратителния предмет в света изобщо. Но не се отказвах, научих как се буквува „плейстоцен“, запомних, че мезозоик беше ерата на влечугите и още други интересни факти, които всеки трябва да знае.

Учих и учих, а когато дойдоха изпитите, взех ги добре. Само по геология получих пет, но всичко друго изкарах по-добре и за чудо попаднах в списъка на най-добрите студенти.

След като приключих с изпитите, залових се здраво за работа.

В „Атинянинът“.

Прекарвах всичкото си време там, от сутрин до късна вечер. Когато имах лекции, тичах до колежа и пак се връщах да продължа работата, започната преди лекциите. Първото нещо, което направих, беше да очистя този хамбар. Изметох пода, лъснах го, измих прозорците, изчистих бюрата, лъснах ги, подредих всичко. Когато редакцията стана прилично обитаемо място, започнах да уча всичко, свързано със списанието. Хариет беше много опитна, каза ми каквото знаеше, всякак ме улесняваше, преповтаряйки всички тънкости, докато ми стана ясно кое как става.

Априлският брой вече ни заплашваше и мисля, че никога няма да го забравя. Главно защото само ние двамата, Хариет и аз, се занимавахме с материалите за него. Отначало имахме няколко помощници, но скоро окапаха, защото видяха, че всеки път, когато имаше да се върши нещо, аз тичах и го свършвах.

Четях разкази, стихове, есета. Помагах на Хариет за общия план, правех от време навреме предложения, когато нещо ми идваше наум. Подготвихме заглавията, правихме корекции, нагласихме печата, бързо и енергично оформихме корицата и гравюрата.

Аз продавах страници от броя за реклами, ходех от място на място, досаждах на хората. Мистър Клайн ни даде реклама само да се отърве от мен, същото направи и обущарят, и магазинът за готови дрехи, който по-рано беше на Зоковия баща. Рисувах плакати, водех събрания, слушах, говорех и пак слушах.

Дори написах нещичко за този брой. Две от работите ми бяха приети. Едната беше разказ за едно момче, което открива, че другарят му по стая в действителност е машина. Това може да не звучи кой знае как, но сравнено с повечето от предадените материали беше шедьовър. Другата беше стихотворение. Първият ред беше такъв:

„Любов е цветът на очите на моята любима.“

За щастие останалата част съм забравил, защото, както личи, не е кой знае какво. Но Хариет хареса първия ред и го напечата главно заради мен. Прекарахме заедно февруари и март, аз добивах опит, тя ме напътстваше, а името на професор Джейнс висеше във въздуха като Дамоклев меч. Но понякога го забравях, защото всичко вървеше много добре в редакцията.

Не мога да кажа същото и за вкъщи.

Тери първа започна да ми създава неприятности. Тормозеше ме и се присмиваше на списанието, както намереше за добре. После стана намусена, не ми говореше, само се цупеше, мърмореше си, държеше се като малко дете. Най-после, в края на март, имахме първата истинска разправия.

Прибрах се около два часа през нощта. Прекарах вечерта в четене на материали, като успях да си навлека главоболие. Промъкнах се по стълбите по чорапи, за да не събудя някого. Но лампата в нашата стая светеше, Тери бе седнала в леглото и четеше „Бедсайд Дайджест“, облечена в тънка бяла нощница. Косата й бе сресана, лицето чисто от грим.

— Здравей — казах аз и започнах да се събличам, — време е да спиш.

Не ми отговори, продължи да чете, без да ми обръща внимание. Съблякох се и тръгнах към банята, взех душ да смъкна праха от себе си и се върнах. Тя още четеше. Подуших въздуха.

— Нещо мирише ужасно.

Това я жегна.

— Аз — каза тя и свирепо ме погледна. — И то не мирише ужасно! Грамът струва цяло състояние!

— Добре. Сега като започна да говориш, нека да си поприказваме.

— Нямам нищо за казване — отговори тя и заби нос в „Дайджеста“.

Кимнах, промъкнах се в леглото и задишах дълбоко. Тя ме цапна с „Дайджеста“.

— А, не, няма да спиш! — рече тя. — Събуди се!

— Защо? Ти нямаш какво да ми кажеш.

— Събуди се! — повтори тя. — Веднага!

Отворих очи.

— Буден съм. Започвай.

Сбръчка чело, опитвайки се да мисли, без да може да каже нищо. Зачаках. Тогава започна да реве, нещо, което е правила петстотин пъти през месеците, откак сме женени.

— Тери — казах аз, — знаеш, че мразя това. Моля ти се, престани!

— Ти не се интересуваш — измърмори тя. — Не се интересуваш от мен!

— Интересувам се, разбира се — отговорих. — Сега моля те спри да плачеш.

— Ако се интересуваш — продължи тя, — защо не ми обръщаш внимание?

— Това не е вярно. Мисля за теб през цялото време.

— Когато си с онова идиотско списание! — викна тя. — Мразя туй идиотско списание! Дано да изгори тая проклетия!

— Нелогична си — казах аз.

— Какво значи туй?

— Глупава.

— Глупава! Глупава, дявол да го вземе! Слагам най-хубавата си нощница и най-скъпия си парфюм и губя часове да си глася косата и какво получавам за туй? „Нещо мирише ужасно“.

— Извинявай — казах аз. — Мъчех се да те накарам да заговориш.

— Извиняваш се! Извиняваш се, а? А знайш ли к’во ще ти кажа? Скучая! Ску-ча-я! Скучая до смърт!

— Върви си играй с Анди Пибоди — отвърнах аз. — Той е мило момче. Подари ти гривна за Коледа.

— Играя! — рече тя. — Срещаме се постоянно. Той ме обича. Пише ми стихове. Той…

— Кога го виждаш? — прекъснах я аз. — Кога?

Тя ме прегърна, притисна се до мен, зацелува ме, здраво ме обгърна.

Отблъснах я.

— Кога го виждаш? — пак попитах.

— Всеки следобед — прошепна тя.

— Ами Червен кръст? Нали работиш там всеки следобед?

Поклати отрицателно глава.

— Зарязах го. Преди три седмици.

— Не вярвам — казах аз. — Защо никой не ми каза?

— Страх ме беше, че ще побеснееш от яд, Тревит. И Кейт обеща, че…

— Може би утре ще се върнеш там.

Тя пак се притисна до мен и пошепна толкова тихо, че едва я чувах.

— Мразех туй, Тревит. Ходех само защото ти искаше. Само за тебе. Винаги съм мразила туй и го зарязах.

— Просто трябва да се върнеш там — казах аз. — Трябва да се върнеш още утре.

— Няма!

— Тогава пет пари не давам за теб! — казах аз, легнах пак и затворих очи. Здраво.

На другия ден, когато се върнах от лекции, майка ми ме чакаше във всекидневната заедно с Адриан.

— Реймънд — викна тя, като минах, — ела тук. — Отидох. — Реймънд, искаме да поговорим с теб — и се обърна към Адриан.

— Да — започна той. — Реймънд, ние мислим… Кетрин и аз смятаме… и стигнахме до едно и също заключение… смятаме, че прекарваш прекалено много време в редакцията и… пренебрегваш други неща. Като например жена си, Реймънд, и майка си, която, не трябва да забравяме, те оставя и заминава за Англия не след дълго. А и напоследък си много нервен и закъсняваш… — той продължи да приказва.

Слушах учтиво, кимах, когато очакваха да кимам. Щом свърши, казах, че ще си помисля, благодарих им за милото внимание и тръгнах.

Към редакцията.

Хариет работеше. Хвърлих сакото си върху един стол, не улучих, изругах, вдигнах го и го смачках в ръцете си. След това го запратих в стената и креснах:

— Да вървят по дяволите всички! — с пълен глас.

Хариет вдигна очи.

— Това да не са нови стихове, които пишеш?

Измърморих нещо.

— Знаеш ли, Еврипид — каза тя, — като си помисля, никога не си изглеждал така добре. Както си отслабнал и с тези чудни сенки под очите, имаш вид на мечтател.

— Ти поне недей! — отвърнах аз. — Моля ти се!

— Помислих, че искаш да чуеш мнението на една жена.

— Право да ти кажа, Хариет — започнах аз, — можеш да вземеш…

— Ако започнеш да ме ругаеш — прекъсна ме тя, — не знам какво мога да направя.

— Добре — казах аз, — добре. Извинявай, но, дявол да го вземе, Хариет, защо не ме оставят на мира?

Тогава тя стана, обиколи бюрото и дойде при мен.

— Щото той е такова сладурче — отговори тя.

И двамата се разсмяхме.

Списанието бе напечатано през нощта на десети април и това беше знаменита нощ. Поне така мислех, застанал в сутерена на колежанския вестник, Хариет до мен, и двамата неимоверно мръсни, изпоцапани с мастило. Гледах право напред, слушах пресите, наблюдавах как листовете падаха с шум, чисти, напечатани, готови.

Хариет се обърна към мен.

— Ти го направи — засмя се тя. — Това е твоя рожба — и показа пресите, като надвикваше шума им. — Изцяло твоя, Еврипид, и по-добре внимавай! Защото догодина ще бъдеш редактор, трябва да свикнеш да се чувстваш като баща.

— Наистина ли мислиш така?

— Зная го — продължи да вика тя и високо да се смее. — Джейнс няма кого друг да посочи. Само теб, Еврипид! Ти успя! Всичко е свършено, освен викането тук. Ти победи!

Майка ми се омъжи в петък на четиринадесети април в черквицата на колежа, четири часа следобед.

Но към единадесет сутринта тя беше в паника. Нищо не бе наред. Приемът щеше да бъде у нас, след венчавката, а беше вече единадесет и продуктите не бяха пристигнали. И какво да направи за външния си вид? И е пробвала роклята си, и не й стои добре, и корсетът й. Убива, ама къде са, ох, къде са тия продукти?

Направих, каквото можах, да я успокоя, но тя не млъкна, нервна, уплашена, със сълзи в очите. От време навреме се смееше, когато не можеше да измисли какво друго да прави. И Тери не беше голяма помощ. В нейните очи също имаше сълзи. Мърмореше си и вървеше по петите на майка ми.

Накрая се отказах и отидох в кухнята, направих чиния сандвичи и ги занесох на майка ми и на Тери. Погледнаха ме, сякаш съм извършил престъпление. Поклатих глава, върнах се в кухнята и ядох сам.

Когато поръчките пристигнаха най-после, майка ми съвсем се побърка, защура се из къщи, от трапезарията във всекидневната и обратно. Пуншовата купа ще бъде тук, това — там, онова — в ъгъла. Като я гледах, не можех да сдържам смеха си.

— Реймънд — каза тя, — няма нищо смешно!

— Не съм съгласен, мамо.

— Реймънд, моля ти се, ако не можеш да помогнеш, не пречи! Помниш ли кога трябва да дадеш пръстена на Адриан?

— Пръстен ли? — попитах аз. — Трябва да дам пръстен на Адриан ли? Защо никой не ми е казал?

— Тревит! — възмути се Тери.

— Защо не отидете двамата да си поиграете? — предложи майка ми. — Правете нещо! Огладен ли е костюмът ти, Реймънд? Окъпа ли се? Чист ли си?

— Да, мамо.

Тя се обърна към Тери.

— Показа ли новата си рокля на Реймънд?

Лицето на Тери светна като коледно дърво.

— Исках да го изненадам — каза тя. — На сватбата.

— Изненадай го сега — рече майка ми. — Моля ти се, Тери! Сега, в момента.

Тери кимна, хвана ме за ръка и ме поведе по стълбите, като бърбореше безспир.

— Кейт ми я купи миналата седмица. Цялата е розова. С дантели. Розова и дантелена цялата. С много широка пола, която се върти. Имам и нови обувки към роклята. Подхождат. И нова шапка. И…

— Къде е? — попитах аз и седнах на леглото.

— Не мога да ти я покажа. Трябва да я облека.

— Добре, облечи я.

— Ама трябва най-напред да се измия. Не можеш ей така да облечеш такваз рокля. Трябва да се окъпя. — Тя ме бутна да легна. — Чакай тук, Тревит. Ще бързам.

Опънах се на леглото, заслушан в течащата вода в банята. Затворих очи и мислех да дремна, но след две минути майка ми ме извика.

— Какво, мамо?

— На телефона. Сякаш нямам и без това работа. Свършвай бързо, Реймънд. Не дръж телефона зает.

Отидох бързо в стаята й да се обадя. Беше Хариет.

— Какво ново? — попитах аз.

— Трябва да те видя — отговори тя. — В редакцията съм и трябва да те видя.

— Защо? Какво стана?

— Трябва да те видя — повтори тя. — Не мога да ти кажа по телефона. Трябва да те видя.

— Веднага идвам — казах аз и затворих телефона.

Тери беше още във ваната, когато започнах да се обличам; костюма, чиста риза, връзка. Готов. Почуках на вратата на банята.

— Трябва да изляза — казах аз.

Чух я да излиза от ваната и вратата се отвори. Застана на прага заметната с хавлия.

— Трябва да изляза — повторих аз. — Ще се видим в черквата.

Тя поклати глава.

— Но нали ще си обличам роклята? Ти каза, че…

— Хариет настоява да ме види — прекъснах я аз. — Съжалявам. Не знам колко ще се забавя, затова по-добре да се уговорим да се срещнем.

— Нали каза, че искаш да ми видиш роклята?

— Искам — обясних аз, — но това е важно. А роклята ти ще видя на сватбата.

— Ти ми обеща! — каза Тери и повиши глас.

— Не прави такъв голям въпрос, моля ти се! И не започвай да ревеш!

— Кое значи повече за теб, за бога? Аз или онова идиотско списание?

— Никога не питай — засмях се аз и понечих да я прегърна.

Тя се дръпна.

— Не отивай!

Упътих се към вратата.

— Не отивай — повтори тя и тръгна след мен. — Моля ти се! Недей!

— Не знам как изглеждаш в роклята — казах аз, — но си дяволски сладка в тази хавлия — махнах й с ръка и излязох.

Беше прекрасен ден, горещ за април, сякаш лятото се бе изморило да чака и беше решило да накара пролетта да си върви. Започнах да се потя, щом излязох, затова тръгнах по-бавно, от време навреме вдигах камъчета и ги подхвърлях по улицата. Следобедното слънце ме огряваше, докато вървях от светлина към сянка, от светлина към сянка. Стигнах в редакцията след около двадесет минути. Когато влязох, Хариет беше сама, чакаше ме.

— Здрасти — казах аз. — Приличам ли на кум?

— Съвсем — каза тя. — Имаш чудесен вид — и започна да плаче. Бързо обиколих бюрото и леко я хванах за раменете.

— Ей, Хариет — прошепнах, — престани! Моля ти се, Хариет, престани! От Коледа насам всички ми плачат. Щом го приближа, започват да плачат. Ще получа комплекс, Хариет, а ти не би искала да ми се случи такова нещо, нали? Затова, престани! Моля ти се! Престани!

Постепенно се успокои, издуха много пъти носа си и избърса сълзите си. Седнах срещу нея усмихнат, казах й, че всичко е наред. А през цялото време усещах как нервите ми се опъват, стомахът ми се свива на топка. Чаках я да го каже.

— Джейнс беше тук преди малко — прошепна най-после тя. — И той не го направи, Еврипид. Не те направи редактор.

Кимнах.

— Спорих с него, Еврипид. Мъчех се да го убедя, но той непрестанно повтаряше, че не си способен, не си способен.

— Кой стана, Хариет?

— Аз — много тихо отговори тя. — Твърди, че съм единствената, която може да върши тази работа. Казах му, че не искам. Той отговори, че ако не искам, ще тури някой друг, защото ти няма да се справяш с работата. Тогава помислих, че ако съм редактор, ти пак ще можеш да ми помагаш, както досега. Но ще оставям теб да вземаш решения. Все едно че ти си редакторът. Няма разлика, Еврипид. Това е само титла. Само име.

— Заслужавах го! — казах аз. — Работих за това име. Заслужих го!

— Знам. И ми е мъчно, но не можех да ти кажа по телефона. Трябваше да ти обясня. Това е само титла, а и списанието е никакво, така че няма значение.

Не отговорих, седях в онази тъмна, прашна редакция, гледах слънцето вън и си повтарях наум: „Заслужих го, заслужих го, заслужих го!“.

Хариет дойде при мен, прегърна ме, задържа ме до себе си.

Но аз скочих, втурнах се към вратата.

— Къде отиваш?

— При Тери — отговорих, без да се обръщам. — Тери! Отивам си вкъщи.

Не ми взе много време. Ту тичах, ту куцах, като проклинах гласно крака си. Почна да ме боли, но аз продължих и когато стигнах у нас беше лудница. Викнах, но никой не отговори, влязох във всекидневната. Една пълна негърка слагаше сребърните прибори върху покривка за студен бюфет.

— Къде е мисис Тревит? — попитах аз.

Тя се засмя.

— Мисис Тревит няма да бъде вече мисис Тревит. Жени се.

— Другата — казах аз, — младата.

— Вие кой сте?

— Тук живея — обясних аз. — Търся жена си.

— Тя излезе с брат ви.

— Какво, по дяволите, дрънкате?

— Малко русо момче — рече тя. — По-малко от вас.

Завъртях се и изскочих вън, прекосих градината към Зоковата къща. Влязох. Нямаше никой. Качих се горе. И ги чух.

Гласовете.

Идваха от Зоковата стая. Отворих бързо, вратата се блъсна в крака на леглото.

— Кой е там? — попита Тери.

Не отговорих, само впих поглед през стаята в стола на бюрото и в розовата дантелена рокля, поставена внимателно на него.

После някой стана от леглото и аз се обърнах, спуснах се по стълбите, спъвах се, паднах на последните няколко стъпала, но станах, без да спирам, без да спирам нито за миг, макар да чувах, че отгоре жена ми ме вика, крещи името ми с всичка сила.

Излязох на улицата, умирах от крак, но продължавах да тичам. Тичах, докато спря да крещи, докато спрях да я чувам. После започнах да недоумявам. Как намерих пътя към черквата, не зная. Но някак си се озовах там.

Когато влязох, венчавката започваше. Адриан беше вече напред, застанал много изправен. Тръгнах към него. Той се усмихна. Спрях на място. Музиката започна. Майка ми се появи на изхода. Музиката ставаше по-силна, по-силна и по-силна.

И преди да усетя, майка ми стана пак съпруга. Целуна Адриан. После тръгнаха заедно по пътеката между пейките. Не мръднах. Всички минаваха край мен и ми казваха колко съм щастлив, усмихвах се и отговарях:

— Разбира се, разбира се, щастлив съм! Благодаря!

Най-сетне тълпата оредя, отправи се към нас на прием.

Поседях малко в черквата, после си отидох у дома. Беше претъпкано. С преподаватели, студенти и милион приятелки на майка ми. Погледах ги за минута през прозореца, видях ги да пият, чух смеха и виковете. Обърнах се и тръгнах към задната врата, промъкнах се много тихо и бързо по стълбите в стаята си. Отворих вратата и влязох.

Тери беше там.

Затворих вратата, без да кажа дума, отидох в банята и наплисках лицето си.

— Чаках те, Тревит — каза Тери, когато се върнах.

Кимнах, заслушан в шума долу, който проникваше през стените и изпълваше стаята.

— Извинявай — промълви Тери.

— Няма за какво да се извиняваш — отвърнах аз.

— Извинявай — повтори тя.

— Това е наистина хубава розова рокля — казах. — Струва ми се, че дори стои по-добре на теб, отколкото преметната на стол. Добре и внимателно я беше преметнала на оня стол. Нямаше гънка по нея.

— Тревит — започна тя…

— Можем да започнем бизнес — казах аз. — Ще ти бъда сутеньор. Ще делим наполовина. Това е справедливо. Ти ще имаш нужда от сутеньор. Проститутките се нуждаят от сутеньори, нали? Не се ли нуждаят проститутките от сутеньори?

— Разбира се — прошепна Тери. — Моля ти се…

— И няма да работим из онези бордеи на Кристъл Сити. Ще го правим ей тук. Мама няма да има нищо против. И когато съберем достатъчно пари, ще отидем в Ню Йорк. Можем да опитаме и Европа. Търсенето в Европа е голямо. Ще си купим къща и ще се установим в Ривиерата. С прислуга, коли и всичко останало.

— Моля ти се — Тери заплака. — Казах ти, извинявай. Моля ти се, не се сърди, Тревит! Съжалявам, честна…

— Да се сърдя!? — прекъснах я аз. — Не се сърдя. Оженваш се за уличница и тя се оказва уличница. Какво право имаш да се сърдиш?

— Моля ти се — ридаеше тя. — Моля ти се! Трябва да ми помогнеш, Тревит! Съжалявам за станалото и трябва да ми помогнеш!

Само поклатих глава.

— Защо винаги молиш за помощ, когато е много късно? Всеки иска помощ, когато е твърде късно.

Отворих гардероба, взех куп рокли, занесох ги до леглото и ги оставих там. Бях гърбом към нея, когато каза:

— Обичам те, Тревит! Не е мента. Обичам те наистина!

Извадих още рокли и ги сложих върху първия куп.

— Знаеш ли — казах аз, — ти си първият човек, който ми казва това. През целия ми живот! Мечтаех за тези думи, представях си как ще бъде. Но никога не ми е минало през ум, че ще бъде така!

Сега тя плачеше по-силно, хълцаше, клонеше към истерия. После скочи, мина край мен, задърпа дрехите от гардероба, късаше роклите от закачалките, хвърляше ги навсякъде из стаята.

— Смятам, че сама ще можеш да си прибереш нещата — казах аз.

Спря, опита се да ме погледне.

— Не забравяй нищо — добавих и посочих библиотечния шкаф.

— Да върви по дяволите „Бедсайд Дайджест“ — изкрещя тя.

Затворих вратата и отидох долу. Врявата беше страхотна. Къщата пращеше от шум, пиянски смях, висок говор. Чаках минута, докато си пробия път. Хора идваха да ме поздравят. Стари жени ме целуваха, мъже ми стискаха ръката. Помъчих се да се изгубя между тълпата във всекидневната, но мисис Джейнс, която беше „много по-добре сега“, започна да крещи и да демонстрира Чарлстън. Не можех да гледам и започнах да си пробивам път, тогава видях мъжа й. И той ме видя. Двамата се усмихнахме и си кимнахме.

После майка ми ме хвана, започна да пита, къде е Тери, къде е Тери, какво се е случило с Тери? Отскубнах се и се упътих към бара.

С отворено гърло гълтах чаша след чаша, изливах ги бързо, колкото можех. Скоро всичко се замъгли и вече имах нужда от стол, но продължавах да пия. После майка ми пак ме захвана с безкрайни въпроси, Адриан до нея. Врявата стана още по-ужасна, започнах да треперя като трескав, този шум ме блъскаше, задушаваше ме, не можех да дишам. Почувствах се свършен и знаех, че ако остана минута повече в тази къща, ще се пръсна.

Изправих се и се упътих към вратата, блъсках се в хора, в стени, в столове, но продължавах, докато изляза вън. Въздухът беше по-хладен и така ме удари, че паднах веднъж-дваж, докато се съвзема. Най-сетне тръгнах много бързо, тръгнах към гробищата, където беше Зок.

Не можах да отида. Не можах онази нощ. Площадът беше много голям, паднах безпомощно на тревата.

Слънцето ме събуди. Мисля, че никога не съм се чувствал така зле, но все пак станах и спъвайки се, тръгнах, както можех.

— Идвам — повтарях на висок глас, — идвам, Зок. Идвам! Чакай ме!

Вече бях доста одран от падането на всеки две-три крачки, дрехите ми бяха на парцали. Но нямаше значение. Просто продължавах да вървя, падах, изправях се и пак тръгвах.

Най-сетне бях там, легнах на земята близо до „Захари Кроуи 1934–1954. Почивай в мир“. Пропълзях това разстояние, забих пръсти в земята, опънах се върху гроба му и, мисля, за пръв път от смъртта на Бакстър заплаках.

— Успях, Зок! — промълвих аз. — Казах ти, че ще дойда и дойдох. Точно както ти казах.

Придърпах се до надгробния камък, обгърнах го, притиснах се до него ридаещ.

— Зок, ще се побъркам! Помогни ми! Помогни ми, за бога! Не мога да намеря разковничето. Кажи ми какво да правя. Сега ми кажи, защото ще се побъркам. Няма да издържа дълго. Затова помогни ми, за бога! Моля ти се. В името на Христа, Зок, помогни ми! Сега ми помогни, защото се побърквам и не знам какво да правя.

Дълго време прегръщах там камъка, ридаех, мъчех се да говоря, притиснат до него, докато изгубих съзнание.

Когато се събудих, слънцето беше високо. Не помня как стигнах до вкъщи, но когато влязох, те ме чакаха — майка ми и Адриан. Извиних се и отидох да се измия. Когато слязох, чувствах се по-добре.

— Какво търсите тук? — попитах аз, за да се започне. — Не знаете ли, че трябва да сте вече на сватбено пътешествие?

— Какво стана? — попита майка ми.

Засмях се.

— Май че се напих. Прекалено много шампанско. Извинете ме!

— Реймънд — попита Адриан, — къде е Тери?

— Трябваше да си отиде — отговорих аз. — Набързо. Баща й е болен. Не искаше да ви безпокои и просто се измъкна. Не искаше да ви отрови медения месец, а и аз не исках. И ако ще пътувате на сватбено пътешествие, не е зле да тръгвате.

— Ами… не знам — промълви майка ми.

Отидох до нея и я прегърнах.

— А аз знам, мамо. Послушай ме. Тръгвайте. Аз ще държа крепостта.

Те се погледнаха. Засмяха се, грабнах багажа им, изнесох го в колата. Най-после и те дойдоха.

— Реймънд — попита майка ми, — сигурен ли си, че не си болен?

— Никога не съм бил по-добре — отвърнах аз.

После отворих колата. Тя не мръдна. Засмях се, поклоних се ниско. Това я убеди. Влезе от едната страна, Адриан от другата.

— Весело прекарване — викнах аз и махнах с ръка.

Майка ми махна в отговор, Адриан натисна два пъти клаксона. Сетне потеглиха.

Влязох вкъщи и се качих в стаята си. Съблякох се, взех душ, оставих водата да ме шиба, триех тялото си с всичка сила. Дълго стоях под душа, водата ме жилеше. Коляното ми се поду и ме заболя, но аз търках и него. После се избърсах, излязох от банята, тръшнах се на леглото и затворих очи.

Но не можах да заспя. Така бях уморен, всичко ме болеше, но не можех да заспя. Само лежах, заслушан в къщата. Не се чуваше звук, никакъв шум. Нищо. Обръщах се, въртях се, запалвах и загасвах радиото, наострил уши да чуя някакъв звук.

Станах, отидох в кухнята и отворих хладилника. Не бях гладен. Пак се качих и легнах, затворих здраво очи, сложих възглавницата върху главата си и хванах с две ръце дюшека.

Не знам кога реших какво да правя, но беше късно следобед, когато стигнах в Кристъл Сити.

Позвъних в старата й квартира. Почаках минута и чух стъпки. Вратата се отвори.

— Търся Тери Кларк — казах на жената, застанала на прага. — Живееше по-рано тук.

— Тя се ожени — отвърна жената.

— Знам, но сега не е ли тук?

— Ожени се през есента и оттогава не е идвала.

— А сега тук ли е?

— Току-що ви казах, че не е идвала от есента.

— Не дойде ли снощи? Сигурна ли сте, че не е тук сега?

Вратата се затвори. Обърнах се и забързах към центъра на града, влязох в магазина за платове на ъгъла.

— Търся Тери Кларк — казах аз. — По-рано живееше в Кристъл Сити.

Нямаше я там. Не бяха и чували за нея. После влязох в съседната бакалница. И там я нямаше. До бакалницата имаше магазин за обувки. Нямаше я. Продължих надолу по улицата, питах във всеки магазин. Прекосих, тръгнах в обратна посока. Нямаше я. Почнах да търся по баровете. Търсих във всеки бар на Кристъл Сити. Но я нямаше. Никой не бе чувал за нея. Никой не беше я виждал. Продължих да търся, задавах един и същ въпрос, получавах един и същ отговор.

Падна здрач. Неоновите светлини замигаха. Червени и зелени. Сини и червени. Червени и сини. Стоях в центъра на града, четях всички реклами, треперех, обръщах се, вдигнах яката на палтото си, замръзнал и треперещ от вятъра, стоях там, въртях се на всички страни. Ресторант. Бар. Танци. Лекарства. Ресторант. Ресторант. Танци. Лекарства. Ресторант. Танци. Танци. Танци. Бар. Бар. Бар.

Накрая започнах да търся в публичните домове.

Първият беше на края на града. Някъде на горния етаж свиреше радио. Застанах, все още треперещ, заслушан в музиката, долитаща до мен, тиха и нежна. Чаках, чаках, и най-сетне една висока слаба жена, заметната с шал, слезе.

— Искам да видя Тери Кларк.

— Тя не работи вече тук.

Звездите бяха изгрели. Билиони звезди. Броях ги, докато вървях. Деветдесет и пет. Зъзнех. Петстотин. Вятърът се усили. Милион. Наведох се над канавката, помъчих се да повърна. Два милиона. Десет.

Търся Тери Кларк.

Никога не сме я чували.

Защо беше толкова силен вятърът? Не разбирах. Откъде идваше всичко? Не разбирах. Откъде идва вятърът? Защо не издуха звездите? Двадесет милиона. Двадесет билиона. Колко ли звезди има? Трилион. Два трилиона. Десет.

Тук ли е Тери Кларк.

Нямаме такава.

Сводниците защо не са дебели? Сводниците би трябвало да са дебели. Защо са слаби? Застанах пак над канавката, сложих пръст в гърлото си. Не можах да повърна. Не бях ял. Затова не можах. Не можеш да повръщаш, ако не си ял. Всеки знае това. Зачаках долу да се покаже сводницата. Този публичен дом беше тих. Нямаше музика. Това е погрешно. В един публичен дом трябва да има музика. Ослушвах се, но нищо не се чуваше. Чаках сводницата, но тя не се показваше. После чух стъпки. Погледнах нагоре.

Феликс Браун слизаше по стълбите.

Ръката му беше обгърнала тъмнокожа проститутка. Загледах го втренчено. Беше във военна униформа. Старши сержант. Няколко ленти за бойни заслуги на гърдите му. И беше по-едър от по-рано. Не по-висок, но по-едър, по-тежък, по-набит. Извиках го.

— Фи! Ей, Фи!

Той се спря и погледна надолу. После каза нещо на момичето и я остави. Изтичах към него.

— Фи! — извиках пак.

— Здравей, Тревит! — рече той.

— Фи, какво търсиш тук?

— Дойдох да видя баща си — отговори той.

— Ами тази униформа? Чия е? На кого са тия ордени?

— Мои — каза той. Само това.

— Как успя да станеш старши сержант за две години? Кажи ми как го направи?

— Постъпих в армията преди пет години — отговори той. — Кариера правя там.

— Я не се занасяй! — казах аз. — Не говориш сериозно. Сигурно скоро ще се уволниш. Положително. Какъв смяташ да ставаш?

— Мисля да бъда мръсен негър — отговори той и понечи да тръгне.

— Отговорът ти ми харесва — рекох и го сграбчих за ръката. — Сега престани с шегите. Това съм аз — Еврипид!

— Знам.

— Добре тогава, престани да ме будалкаш!

— Закъснявам — отвърна той. — Трябва да вървя.

— Покани ме. Ще дойда с теб.

— Не — отговори той и тръгна. Последвах го.

— Фи — заговорих аз, като го хванах пак. — Какво ти е? Казвам ти, че говориш с мен. Не помниш ли? „Бледа, кехлибарена, слънчева светлина се промъква през заруменелите октомврийски дървета“. Помниш ли?

— Вече съм го забравил — отговори той. — Защо не се опиташ и ти да го забравиш? — Дръпна си ръката. — Довиждане, Тревит — и тръгна.

— Довиждане — отвърнах аз. И тогава загубих самообладание. — Довиждане, мръсен негър!

Той се спря и се обърна с лице към мен.

— Е, не е ли така? Не си ли мръсен негър? Голям, самонадеян, мръсен негър! Не те ли наричат така? Човек не среща всяка вечер голям, самонадеян, мръсен негър! Да срещнеш жив, голям, самонадеян, мръсен негър е привилегия!

— Млъкни, Тревит! — каза той.

— Разбира се, мръсно негърче! Ще млъкна. Няма да кажа ни дума повече. Но би могъл да проявиш учтивостта на един мръсен негър и да попиташ за Зок. Може би искаш да знаеш, че той е мъртъв. Мъртъв е! Не се ли радваш, че научи това? Той е толкова мъртъв, колкото ще бъдеш и ти някой ден, но ти не прояви дори учтивостта на един мръсен негър да попиташ. Или негрите нямат възпитание? Може би имат само дебели глави. Колко дебела е твоята глава, негър? Един сантиметър? Два сантиметра? Колко е, а, негър? Колко е дебела главата ти?

Той се отдалечи, но аз останах на място и крещях:

— Ей, мръсен негър! Мръсен негър! Ей! — докато изчезна.

Тогава побягнах. Бягах покрай публичните домове, покрай магазините и баровете на Кристъл Сити. Бягах по пътя за Атина, покрай храстите и дърветата, покрай ливадите и шосето за Чикаго. Бягах покрай колежа и площада. Бягах, докато видях леглото пред себе си. Легнах и впих поглед в пукнатините на тавана и после се загледах през прозореца към изгрева на слънцето.

Мъчех се да не мисля за нищо, но къщата беше извънредно тиха. Исках да говоря с някого. Исках да говоря с някого, но не знаех с кого. Това беше лъжа. Трябваше само да призная, че е лъжа.

Най-сетне в неделя следобед се упътих към черквата.

Не съм сигурен дори към коя, но няма значение. Звънях на вратата на пасторската къща, докато излезе пасторът.

Казваше се Холуей. Беше много млад, не повече от тридесет, нисък и червендалест. Вмъкнах се вътре и казах, че искам да поговорим. Той кимна и ме заведе в канцеларията на черквата — малка задна стая, пълна с книги. Седна на бюрото и аз придърпах един стол.

— Мисля, че не сме се виждали преди — усмихнат каза той.

— Не, сър — отвърнах аз. — Никога не съм идвал тук. Името ми е Тревит.

— Добре, Тревит — рече той. — Сега с какво мога да ви бъда полезен?

— Не знам. Мислех, че можем да поговорим. Това е всичко.

— Добре — пак каза той. — За нещо специално? Или какво?

Мъчех се да се овладея. Стомахът ми беше на топка и аз го ударих няколко пъти с надежда, че пасторът няма да види.

— Успокойте се, Тревит. Имаме цял ден на разположение. Успокойте се!

Продължавах да удрям стомаха си все по-силно, съсредоточавах се над книгите, мъчех се да прочета заглавията им, което беше лесно, защото се виждаха като бял ден. Той не продума. Аз също. Просто седяхме, той ме наблюдаваше, а аз втренчено гледах заглавията на книгите.

— Виждат се като бял ден — казах.

— Кое?

— Книгите — посочих аз. — Мога да прочета заглавията им оттук. Ясни са като бял ден — казах.

— Да — отвърна той и пак замълчахме. — Може би трябва да ви оставя за малко сам, Тревит. Може би ви трябва време да си помислите.

— Не, не ми трябва време за мислене.

— Да — рече той.

Погледнах го.

— Убих най-добрия си приятел — промълвих аз.

— Как стана това?

— На моста.

— Защо не започнете отначало, Тревит?

— Убих Зок! — по-високо казах аз. — Не можете ли да разберете това?

— Успокойте се! — рече той, като се наведе напред. — Не се вълнувайте!

— Пасторе, не мога да намеря разковничето.

Опита се да се усмихне.

— Да, Тревит.

— Какво мислите за златния храм?

— Не знам точно.

— Зададох ви въпрос. Какво мислите за златния храм? Обяснете ми. Вие сте пастор. Хайде, обяснете! Кажете ми!

Той понечи да каже нещо, но аз станах, хванах го за раменете и го разтърсих.

— Дойдох тук за отговор. На двадесет и една години съм и не мога да намеря разковничето. — Вече крещях, застанал над него, дръпнах ризата му, впил поглед в очите му. — И не се опитвайте да ми говорите за Господа. Вие и вашият проклет Господ! Дойдох тук да ми дадете отговори, затова кажете ми само за златния храм. Това е всичко, което искам да зная. Кажете ми само за златния храм и ще бъда щастлив!

Той рязко се освободи.

— Седнете, Тревит!

Седнах.

— И стойте там!

Останах. Седях там, докато вдигна телефона. Стоях, докато се обади в болницата. Стоях и чаках, гледах тези златни книги, подредени в хубави, спретнати редици, с блеснали заглавия, ясни като бял ден. Седях там, докато те дойдоха, двама от тях, и говориха с него. Седях там, докато той им разправи. Седях там, докато единият от тях ми каза да тръгна. Станах. Последвах ги навън, послушен като куче, последвах ги вън от канцеларията, през черквата, на улицата, в линейката…

И само тогава, на път за болницата, се разридах…

Бележки

[1] Ежемесечна рубрика (истинска случка) в списанието. — Б.пр. ↑

[2] Предградие на Ню Йорк, обитавано изключително от хора на изкуството. — Б.пр. ↑

[3] Хамлет, II действие, II сцена. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Уилям Голдман Златният храм (7)

Метаданни

Данни

Златният храм

Информация

История

Сваляне / Връзки

VII. Съпругата

Уилям Голдман
Златният храм (7)