Уилям Голдман
Златният храм (4)

IV. Колежът

Градчето Атина е отделено от колежа с Площада на патриота, наречен така поради двама студенти — Марк Дос и Филип Моргън, които напуснали колежа по време на гражданската война и били застреляни по погрешка на път за Шайло. Самото градче е построено около езерото Мичиган, а колежът се простира навътре към сушата на около две мили. Повечето от училищните сгради гледат към площада, а зад тях колежът притежава неколкостотин акра гори и блата, които иска да пресуши, и откакто помня, непрекъснато прави опити да събира пари за тази цел. То е постоянна борба между колежа и блатата — кой кого ще погълне.

Ако вярваш на брошурките, навярно мислиш, че по красота Атинският колеж идва веднага след Тадж Махал^[1]. Това не е вярно. Той е училище, съставено почти изцяло от сгради, които са грозни и които искат да срутят, само че няма пари за това. Ако не беше Илайъс П. Фармър плюс още няколко завършили там и успели да натрупат пари, мисля, че блатата щяха да победят много отдавна. Но вместо да признаят, че училището им е грозно, старите възпитаници казват за него, че е „старинно“. Поприказвай с някого, който е завършил в Атина, и тази дума е на устата му. Старинно. И освен това ще ти каже, че му харесва така, както е и че не би го променил за нищо на света. Защото Атина е много силна по традициите.

Естествено, там е Площадът на патриота и Скалата на целувките. И старият дъб. Плюс около половин дузина други места и самото им споменаване овлажнява очите на старите възпитаници. Атина е основан от мисионери и техният дух още витае като дъждовен облак над градчето. Момичетата са предимно мускулести и непривлекателни, но се интересуват от „разни неща“, момчетата пушат лули, обичат да седят и да дърдорят за доктрината Монро. Общественият живот в Атинския колеж е основан върху разговори, а и няма какво друго особено да се прави. Той е едно от тези общообразователни училища за бели протестанти, с „пиенето забранено“, „ругаенето забранено“, „шофирането забранено“, а не от „онези училища“ и затова майките пращат малчуганите си там с пълната увереност, че нищо няма да им се случи.

И ако спомените ми от Атина не се въртят главно около скалата на целувките — име, което не понасям, то не значи, че нямам спомени. Помня намазания стълб. И, разбира се, двете момичета — Хариет и Анабел.

И най-много това, което стана на моста през онази красива нощ. Но тези неща не са пряко свързани със самия колеж, който, предполагам, е, както трябва да бъде, защото аз никога не съм бил част от него.

Разбрах това още първия ден, когато се прибирах от лекции. Почти усещах как преминавам от един свят — градчето, в друг — колежа. И разбрах, докато вървях, че макар и да се числя към двата свята, всъщност не принадлежа на нито единия от тях.

Но понеже бях единственият от града първокурсник, както и син на известен професор, минавах за необикновено явление. Мнозина се държаха любезно с мен, по-любезно, отколкото е прието, защото, както вече отбелязах, хората обичат да показват, че са с широк мироглед, особено когато не са такива. Първите дни минаха доста приятно, ако не се смятат лекциите, които ми бяха неприятни, особено химията с професор О’Брайън, чиято жена ми помогна да погреба Бакстър в падината през оня ден преди години.

Втората седмица в Атина официално е приета като седмица на първокурсниците и второкурсниците. Има голяма доза непрекъснати нападки между двата курса, с цел да се създаде уж училищна атмосфера, което е глупаво. Но, естествено, през тази седмица аз се отличих. Успях да насиня окото на секретаря на курса при една схватка на Площада на патриота; хвърлих три дузини бомбички в най-голямото общежитие на втори курс; държах всички будни цялата нощ, без да бъда хванат нито веднъж. И достигнах кулминационната точка в петък следобед на футболното игрище при изкачването по намазнения стълб.

На игрището имаше стотици хора преподаватели и студенти, насядали по пейките. Навярно повече от половината колеж беше там. Всички викаха и размахваха знаменца. В центъра на игрището имаше стълб, намазан с мазнина, здраво забит в земята. А около него, наредени в кръг, стояха около петдесет момчета от втори курс, облечени с къси гащета или със спортни панталони и отворени ризи, и чакаха. Ние стояхме в по-широк кръг около тях, също чакахме и често поглеждахме към върха на стълба, където беше поставено едно синьо таке, главният виновник за всичко. Ако някой първокурсник успее да вземе такето, тогава първи курс печели; ако второкурсниците попречат да се изкачи първокурсник — те са героите на деня. Старият Хигинс, футболният треньор, ни държа кратка реч за спортсменството, с която искаше да каже: „Без номера, момчета, и дръжте коленете си на мястото им“. После отстъпи назад, хвърли последен поглед наоколо и извика: „Тръгвай!“.

Всички се спуснаха и веднага започнаха петдесет малки сбивания, момчетата се боричкаха, блъскаха се, търкаляха се по земята, а тези по пейките свиреха с уста и свирки, викаха насърчително като луди. Навсякъде имаше изпопадали момчета. Стоях настрани, наблюдавах ги и чаках удобен момент.

Най-сетне той дойде.

След около пет минути, когато всички се умориха от боричкането, движенията започнаха да отслабват като кинокамера, внезапно включена за бавно движение. Веднага я видях — пътеката, водеща направо към намазания стълб.

Втурнах се по нея, крещях като обезумял, събарях хората наляво и надясно и се озовах при стълба, сам. Скочих толкова високо, колкото можах. Беше хлъзгаво, но аз забих нокти, ритнах ръцете, които се опитваха да ме сграбчат, и се задържах. След секунда бях в безопасност над главите им и не ми оставаше нищо друго, освен да се катеря по намазания стълб, право нагоре, към върха, към синьото таке.

Вкопчих плътно крака около стълба, задрасках с ръце и нокти и напредвах сантиметър по сантиметър. Тълпата внезапно утихна и когато погледнах надолу, видях стотици лица, изопнати от напрежение, впили поглед в мен. По едно време се хлъзнах и хората по скамейките изохкаха, но аз изругах, задържах се и продължих да се катеря за мило и драго. Бях наистина уморен, затова се залових за работа; забивах нокти, използвах нозете си като скоби. Най-после с един последен тласък обхванах с ръка заобления гладък връх на стълба, грабнах такето и го размахах високо над тълпата.

Всички подлудяха. Плъзнах се надолу като застрелян. Стисках синьото таке, сякаш то беше най-скъпото, което притежавах, и когато стъпих на земята, бях зашеметен. Но все пак не мога да кажа, че ми беше неприятно, когато започнаха да ме тупат по гърба и да се смеят като луди. Защото никой не беше се изкачвал по намазания стълб от години, повече от десет. Тогава няколко момчета ме вдигнаха на раменете си и ме носиха до центъра на колежанския район, високо на рамото, както казва поетът, със стотици други наоколо, които размахваха флагчета, дрънкаха със звънци и крещяха. А аз седях над тях, покрит с мазнина, усмихнат като глупак, със синьото таке на глава през целия път.

От този ден станах най-известният първокурсник в колежа, отличие, което запазих през цялата година. Защото аз бях този, който го беше направил — бях се изкачил по намазания стълб, затова станах знаменитост, поне за студентите. Но това за нещастие не важеше и за преподавателите и след няколко дена славата ми избледня и се забрави в потока на учебната работа, в която, както казах, не се проявявах. Английската филология беше скучна, историята още по-скучна, а химията толкова неприятна, че не си правех труд да посещавам лекциите.

И един следобед, след като съкратих лабораторните упражнения по химия и тръгнах през площада на път за градчето, отнякъде се появи едно момиче и тръгна подир мен. Вървях бавно, тя също, на около три метра зад мен — през площада към града. Когато дойдох до ъгъла при сладкарницата на Харолд, аз се обърнах.

— След мен ли вървите? — попитах аз.

Спря на няколко крачки.

— Моля? — рече тя.

— Защо вървите подире ми?

Тогава тя бързо приближи и ме погледна право в очите.

— Защото мисля, че след филията вие сте най-знаменитото нещо — отговори тя.

После профуча край мен и влезе в „Харълд“, закъдето се беше запътила поначало.

Малко нещо смутен, почаках я да излезе. Най-после я видях, носеше няколко тетрадки и ядеше сладолед от фунийка.

— Хей — викнах аз, но тя не спря.

Избързах и закрачих до нея.

— Предполагам, че не сте ме следили — казах аз.

— О, много сте интелигентен — веднага отвърна тя, — че то ясно личи.

— Извинявам се — промълвих аз.

— Няма нужда — рече тя, без да ме поглежда, само продължаваше да ближе сладоледа. — Обикновена грешка. Може да я направи всеки слабоумен.

— Слушайте, опитвам се да се извиня.

— Продължавайте — каза тя. — Може да ви е от полза.

По този начин разговаряхме из целия път до общежитието, в което живееше. Щом кажех нещо, тя го обръщаше в обида. Затова скоро млъкнах и започнах да я разглеждам. Беше дребна, тъмнокоса и не много хубава. Но имаше чудесно тяло за такъв ръст и глас дълбок като моя, което беше достатъчно привлекателно, за да те накара да забравиш, че носът й е малко дълъг и очите твърде приближени.

Щеше вече да влиза в зданието, когато я хванах за лакътя и я обърнах с лице към мен.

— Утре следобед ще дойда да ви взема.

— Съмнявам се малко нещо — отвърна тя.

Не обърнах внимание на думите й.

— Слушайте. Вземете си бански костюм. Утре. В три. Ще мина да ви взема. Тук. Ще отидем да поплуваме.

Тя мълчеше.

— Моля ви се — казах аз.

— Не ставайте глупав — отговори тя. — Това е смешно.

После се втурна вътре и аз си тръгнах. Бях вече по пътеката, когато тя подаде глава от прозореца на приемната.

— Нека бъде в четири — извика тя. — Името ми е Хариет.

— Реймънд Еврипид Тревит — изкрещях аз и се поклоних, — и удоволствието е мое.

И така, на другия ден следобед отидохме на брега. Беше хладно, но въпреки това отидохме. Бяхме единствените на плажа, което не беше лошо. Легнали един до друг на пясъка, поприказвахме малко; Хариет се извини за вида си, тъй като трябвало да заеме костюм, а той й беше много голям. Казах, че няма да се сърдя за това, и тя полетя към водата, отначало си поигра малко, докато свикне, и после започна да плува. Беше добър плувец и отиде много навътре, главата й почти не се виждаше. Тогава тръгна обратно.

— Ела — викна тя, когато излезе на брега.

— По-късно — отговорих аз.

— Сега — настоя тя и започна да хвърля пясък по мен, което не даде резултат. Тогава изтича обратно в езерото и започна да рита вода срещу мен, но не улучваше много точно. Най-сетне се наведе и започна да я хвърля с шепи. Търкалях се по пясъка със смях и се мъчех да се отскубна. Тя цяла се наведе, гребеше вода и се кикотеше. Точно в този момент банският й се смъкна малко, но достатъчно — когато се изправи, нейните „туйлита“, се показаха.

— Хей — извиках почти истерично аз, — неучтива си.

— Какво? — полуусмихната попита тя, без да разбира.

— Неучтива си — повторих аз и посочих с пръст.

Тогава погледна надолу. И когато видя, дъхът й секна, тя се изчерви, кръстоса ръце отпред и хукна към една дюна, да се скрие.

Почаках няколко минути, после бавно се изкачих на дюната и погледнах надолу.

— Ей, Хариет — казах аз. — Какво ново?

— Махай се — отговори тя.

Седнах до нея.

— Не ставай дете — рекох аз — и моля ти се, не започвай да плачеш пак.

— Няма — обеща тя.

— Защо изобщо се разплака?

Погледна ме.

— Защото съм възпитана, дявол да го вземе, затова!

— Вярвам, че е така.

Трепереща, тя ме прегърна.

— И вчера — пошушна тя, — вчера вървях подире ти.

— И това вярвам — отвърнах аз и крепко я притиснах.

Щом си отидох вкъщи, надрасках една бележка на Зок.

— „Намерих свястно момиче и ще улегна“ — се казваше в нея. Нищо друго.

Седмица по-късно получих отговора му, единственото писмо, което съм получавал от него.

Имаше следното съдържание:

Еврипид,

Харвард е прекрасно място. Казвам прекрасно в стария смисъл на думата. Нека да ти обясня. Всички тук са умни, а някои дори повече от умни. Когато отиваш на лекции, почти усещаш как всички тези мозъци работят с пълна пара зад очилата с рогови рамки. Може би трябва да татуираме на челата си резултатите от изпита по интелигентност. Тогава, вместо да казваме „Добро утро“, бихме могли просто да посочим към челото и да кажем: „162. Какъв е вашият?“. Това много би облекчило напрежението.

Досега лекциите са поносими, но Бъни вече изостана, така че имам време за себе си. Повечето го използвам да обикалям улиците на Бостън, който е странен град, пълен със старост и традиция, толкова дебела, че може да се яде.

Моят колега по стая се казва Кларънс. Още не съм сигурен дали е човешко създание или нещо друго, защото на осемнадесет години написал три епически поеми. Хвърлих поглед върху едната. Тя няма да обезпокои Омир, но все пак да напишеш три епически поеми, докато си още девствен (той ми се доверява), е малко нещо опасно.

Колкото до твоето писмо, необходими ми бяха няколко часа да го прочета, но чувствам, че времето е прекарано полезно. Сведенията ти за специфичното у нея са малко оскъдни, но предполагам, че има големи „туйлита“, мъдростта на Соломон и търпението на Йов. Според мен, тези са най-минималните изисквания. Съветвам те да държиш здраво, защото такива хора рядко се срещат.

А сега да спим. Със здраве.

Зок

И макар че Хариет не беше точно такава, каквато казваше Зок, без съмнение беше най-прекрасното момиче, с което бях имал връзки. Много по-умна от мен, тя се мъчеше да не го показва, което бе тактично, но невъзможно. Като Зок била най-добрата ученичка в класа си и защо е избрала Атина никога няма да узная. Имаше милион различни интереси, беше председател на курса и вече бе направила голямо име в „Атинянинът“, литературното списание на колежа. Освен това беше артистка, и то добра, както по-късно открих. Но докато дружахме, заряза всичко това, с надеждата да ми помогне да не изоставам с лекциите. Принуди ме да се върна към химията. Направих го, макар че беше безполезно, и знаех това още тогава. Мъкнеше ме в библиотеката всеки ден да уча. Правех го, макар че и то беше безполезно, и ние и двамата го знаехме. Да, Хариет беше чудесна — мила, кротка и добра, със сърце, както казваше мисис Кроуи, голямо колкото света.

Бяхме постоянно заедно целия семестър и първия месец или нещо такова от втория. Зок си дойде за Коледа, но те не се видяха, тъй като тя си замина за Роуд Айлънд, при баща си, който беше застрахователен агент и изглежда печелеше добре. Съжалявах, че така стана, защото двамата — Хариет и Зок — много биха си допаднали.

В края на първия семестър професор О’Брайън ме скъса по химия. Не му се сърдя, защото беше съвсем заслужено. Останалите ми бележки бяха по-ниски от средния успех и затова ме оставиха да продължа условно, което също бе справедливо и което очаквах още от първия учебен ден. Това, предполагам, е унизило баща ми, ако приемем, че се е интересувал, в което се съмнявам, тъй като никога не спомена нищо пред мен.

В самото начало на втория семестър Хариет се яви на прослушване за една голяма роля в пиесата, определена за пролетното представление, една тъжна пиеса, наречена „Вуйчо Ваньо“, от Чехов. Естествено, одобриха я и тя започна да прекарва голяма част от времето си на репетиции. До днес вероятно мисли, че това е една от главните причини да скъсаме. Но не беше това. Всъщност скъсахме, когато за пръв път видях Анабел, която бе преместена в Атина от някакъв по-малък колеж на Изток. Защото след като я видях, всичко друго просто трябваше да се случи.

Много е трудно да се опише Анабел. По външен вид тя се класираше на първо място в списъка. Имаше дълга черна коса, продълговати зелени очи и без съмнение, най-прекрасното тяло в света. Беше винаги с грим, но го поставяше умело. Никога не се смееше от сърце и усмивката й беше слаба, бегла — само едно мръдване в ъглите на устата.

Друго, което трябва да спомена за Анабел, е, че беше луда. Не искам да кажа особена или нервна. Просто луда. Съвсем! На четиринадесет години получила нервно разстройство, твърде млада за такова състояние. В продължение на две години след това ходила три пъти седмично при психиатър, защо е престанала — не зная. Ако някой се нуждаеше от лекар, това беше тя. Като дете не смеела да телефонира у тях, вкъщи, от страх, че самата тя ще се обади. Поусмихна се, когато ми разправяше това, сякаш всичко е минало и сега е самата мис Стабилност. Но после, когато размислих върху думите й, сетих се, че никога не съм я виждал да телефонира.

Тези подробности, както и други, научих още тогава. Тръгнах към всичко, което стана после, с отворени очи. Не мога никого да обвинявам. Колкото и да се мъча да извъртам фактите, вината посочва винаги мен.

Първият ми контакт с нея, ако можеше така да се нарече, беше през един следобед в читалнята на библиотеката. Хариет и аз учехме винаги там. Това е голяма зала с две кръгли маси, с най-нашумелите книги и обикновено с известен брой посетители от градчето. Отидох там в определеното време за среща с Хариет, която щеше да дойде по-късно, защото беше на репетиция. Така ставаше обикновено — тя идваше малко след мен, започваше да ме изпитва върху работата, която се очакваше да свърша, докато дойде.

Довлякох се до първата маса, тръснах се на стола, стоварих шумно книгите си на масата — също възприет навик, защото дразнеше мис Блол, главната библиотекарка. Тя вдигна очи, погледна ме както обикновено накриво, а аз й се усмихнах, като показах всичките си зъби. По свой начин мис Блол беше добра, малко шантава, разбира се, но всички библиотекари стават такива след време. Познаваше ме от години, от времето, когато виех нощем под прозореца й, за да я плаша, познаваше и семейството ми, специално майка ми, която поглъщаше бестселърите веднага, щом ги обявяваха. Поогледах наоколо, не видях нищо интересно, отворих една книга, поочупих подвързията и започнах да чета.

Точно в този момент влезе Анабел.

Облечена с черен пуловер от кашмир, отворен на шията, с колие от перли. Вървеше много вдървено и бързо, с книга в ръка. Седна изправено на съседната маса. Гледах я, докато вървеше, и когато седна, пак я загледах, просто заковах поглед в нея, като се мъчех да измисля предлог да се запозная.

След няколко минути, в които нищо не измислих, тя стана и излезе. Тогава се втурнах бързо към мястото й, грабнах книгата, видях заглавието и изтичах при мис Блол.

— Дайте ми „В търсене на изгубеното време“ от Пруст — казах.

Мис Блол започна да се смее.

— Моля ви се — промълвих аз, — бързам.

— Няма да ти хареса, Реймънд — усмихната каза тя. — Защо не опиташ тази? — и издърпа една книга. — Казва се „Убийство в Меса“, и сигурна съм…

— Мис Блол — прекъснах я аз, — дайте ми другата.

Като продължаваше да се смее, отиде в един ъгъл на стаята, потърси за секунда, намери я, върна се и ми я подаде.

— Кажи ми после дали ти се харесва — каза тя. — Изгарям от нетърпение.

— Колко смешно! — измърморих аз, попълних картона и й го подхвърлих. Взех книгата и седнах на масата, където седеше Анабел. Забих нос в отворените страници и зачаках.

Тя се върна с бърз ход, с резки отсечени движения и седна на същия стол. Почна да чете, без да погледне нито веднъж към мен. Повъртях се малко и когато не можех вече да се стърпя, прочистих гърлото си.

— Извинете — казах аз, — но това, което четете, Пруст ли е?

Тя се стресна и се вгледа към мен. Но не в мен. А през рамото ми. Кимна веднъж. Това бе всичко.

— Питам поради съвпадението — продължих аз. — Защото и аз чета Пруст. — Издигнах книгата. — Знаете ли, басирам се, че сме единствените в целия щат Илинойс, които четат Пруст в момента.

Този път дори не вдигна очи. Трябваше да млъкна в момента, ясно беше, че не съм й пленил сърцето. Но аз продължих:

— Харесвате ли Пруст?

Сви рамене и продължи да чете.

— Харесва ли ви Атина? — с пълна пара продължих аз. — Вие сте нова този семестър, нали? Много ли ви харесва? На някои харесва много, на други никак. На мен не ми харесва. Това е най-лошият колеж. Разбира се — принудено се засмях аз, — този е най-лошият колеж, в който аз съм бил, и това ми дава право да говоря. Искам да кажа, че ако някоя сутрин целият колеж отлети нанякъде, няма да пролея сълза. — Спрях да си поема дъх и я погледнах. По лицето й ясно се четеше „Време е да се махам оттук“.

— Всъщност — забързах аз — не държа много и на Пруст. Във всеки случай тази книга не ми харесва. „В търсене на изгубеното време“ никак не ми харесва. — Тя понечи да стане. — Разбира се, другите му книги са чудесни! Някои от тях много ми харесват.

— Той не е писал никакви други книги — проговори за пръв път Анабел, грабна стария Пруст и изхвръкна от читалнята, като ме остави в недоумение.

— Ура за нашия пол! — чух да казва някой.

Обърнах се и видях Хариет да се смее от другата маса.

— Какво търсиш тук? — попитах я аз.

— Просто наблюдавам едно прелъстяване — беше отговорът й. — Да ти разправя ли? Изглежда, че това момче…

— Откога си тук? — прекъснах я аз.

— … каза на това момиче: „Извинете, но това Пруст ли е?“.

— Всичко, Хариет. Ти си видяла всичко.

— За нещастие, да.

Станах и отидох при мис Блол.

— Ето — казах и подадох книгата. — Тя вони.

— Сигурна бях, че не ще ти хареса.

Върнах се при Хариет.

— Хайде, ела — рекох аз, — ще те почерпя едно кафе.

— Знаеш ли — прошепна тя с глас, по-нисък от обикновено, — ние вероятно сме единствените в целия щат Илинойс, които ще пият кафе в момента — и започна да се смее. — Честна дума, не бих пропуснала това за нищо на света. „Извинете, но това Пруст ли е?“

— Не е съвсем хубаво, а?

— Ужасно, Еврипид. Просто ужасно. — Тя въздъхна. — Но съм съгласна с теб за едно — тя е красива.

— Може би — казах аз, — но трябваше да видиш Сади Грифин.

Излязохме от библиотеката и тръгнахме към града да пием кафе. Хариет се кикотеше из целия път.

Два дни по-късно седяхме в „Харолд“. Анабел влезе сама и седна.

— Ето твоята приятелка по перо — каза Хариет.

— Коя? — невинно запитах аз.

— Какво ще кажеш, ако извалсираш до нейната маса и й се извиниш?

— За какво?

Хариет започна да брои на пръсти:

— За това, че се направи на глупак, за това, че вероятно си я изплашил до смърт, че я принуди да напусне библиотеката. Достатъчно ли е?

Почна да ме бута.

— Глупости — казах аз. — Няма да го направя.

— Подозирам точно обратното — отговори Хариет и пак ме бутна. Станах. — Върви — прошепна тя. — Върви, преди да ти се е изпарил куражът.

Когато отидох, Анабел втренчено гледаше в чашата с кафе, подпряла главата си с ръце. Не вдигна очи.

— Съжалявам, че ви досаждах в библиотеката — казах аз. — Извинявайте — и се отдалечих.

— Не ми досаждахте — извика тя.

Обърнах се и я погледнах. Опита се да се усмихне, но Анабел никога не е била силна по усмивките, затова не можа съвсем да я докара.

— Все пак — казах аз — извинявайте.

— Няма нищо — отговори тя, седнала вдървено и вперила поглед през мен. Винаги така правеше — гледаше втренчено през хората. Никога в тях. Сякаш наблизо имаше трети човек и тя него гледаше в очите, а не теб.

— Тогава всичко е наред — забелязах аз.

— И Атина не ми харесва много — каза Анабел. И после по-тихо: — Няма ли да седнете?

— Разбира се — отвърнах аз и седнах.

Седях при нея около десет минути, докато си изпие кафето, без много да говоря. Отсреща можех да видя как Хариет ме наблюдава, одобрява и се смее, но всеки път, когато се опитвах да тръгна, Анабел започваше да говори за нещо друго. Така че не можах нищо да направя, освен да чакам, докато най-сетне тя стана, кимна за довиждане и тръгна, като опитваше пак същата усмивка. Върнах се при Хариет.

— Името й е Анабел — започнах аз и седнах. — Не й харесва Атина. Иска да специализира философия и кафето тук е слабо.

— И живее в Кънектикът — поде Хариет. — Семейството й е много богато. Това тук е третият й колеж. Висока е един и седемдесет, страда от безсъние и никога не носи корсет. — Тя се закикоти. — Искаш ли още? Аз си имам шпиони.

— Не — отговорих аз.

— И се гордея с теб — завърши Хариет и ме потупа по главата, — задето беше толкова учтив.

Може би съм учтив, но Анабел положително не беше учтива, защото на другия ден, когато минахме край нея на площада, тя дори не кимна.

— По дяволите — казах аз и се обърнах да гледам как бързо се отдалечава.

— Тя те оплита — обясни Хариет.

— Ъхъ — отговорих аз. — Само че по-добре да внимава. Май че се изплъзвам.

— Глупости — възрази Хариет. — Признай си, любопитството ти е възбудено.

— Моето не — отговорих и продължихме пътя си.

Но то наистина беше възбудено. Поставих си за цел да я намеря и го направих другия ден следобед, докато Хариет репетираше. Анабел се зададе от града, мина площада и както обикновено, вървеше бързо. Извиках я. Тя не се спря и аз се стрелнах през площада и я настигнах.

— Защо не ми се обади вчера? — веднага попитах аз.

— Кога?

— Много добре знаеш кога. Вчера.

— Не те видях — отговори тя, впила поглед в нейния трети човек.

— Защо не ме гледаш? — попитах аз.

Тя се обърна и си тръгна. Хванах я за ръката. Отскубна се. Мартенският вятър силно духаше на площада и тя трепереше от студ. Замълчахме.

— Извинявай — най-после казах аз.

— Няма нужда да се извиняваш — отвърна тя. — Няма нужда дори да ми говориш.

— Има, разбира се.

— Каква?

— Любопитен съм.

— Тогава прояви любопитство към някой друг — рече тя и пак тръгна.

— Хей — извиках аз. Тя се спря. — Какво ще правиш довечера?

— Какво те интересува?

— Казах ти вече, любопитен съм.

— Ами другата?

— Остави на мен тая грижа. Какво ще правиш довечера?

— Абсолютно нищо — отговори тя. И ме остави.

Разправих всичко на Хариет малко по-късно. И дали беше луда или не, никога не разбрах, защото всичко, което направи, когато се видяхме вечерта, бе да се усмихне, да ме поздрави и да ме поведе към сладкарницата. Много не разговаряхме, предимно защото бях неспокоен, чудех се какво да кажа, за да започнем разговор. Мислих за това още докато вечеряхме, дори не слушах майка си и баща си какво говореха. И докато се обличах, пак мислих за това. Тези мисли така ме погълнаха, че докато отида да взема Анабел за кино, бях вече толкова нервен, колкото и тя. Но начинът, по който се развиха събитията, показа, че напразно съм се тревожил.

Защото нищо не говорихме. Едва разменихме дума. Отначало се помъчих да завържа разговор на път за града, но тя не отговаряше — само кимаше, поклащаше глава или свиваше рамене, според случая. Вървяхме много бързо и за няколко минути бяхме в киното. Седнахме; тя сковано, аз отпуснато, и гледахме сребърния екран, докато Грегъри Пек вървеше подир онова момиче в Рим. После, след късометражните, хумористичните и рекламата за следващия филм, излязохме.

Вън на тротоара спряхме за минута.

— Кафе? — попитах аз. Тя поклати глава. — Гладна ли си? — пак поклати глава. — Какво искаш да правим?

— Да се прибера — отговори тя.

— Дадено — отсякох аз и ние тръгнахме с по-бързи крачки.

Пресякохме площада, минахме край учебните сгради и право към нейното общежитие, без да продумаме.

— Лека — казах аз до вратата и се отдалечих.

— Чакай — викна тя. Спрях се и се обърнах. — Какъв ден сме днес?

— Тъжен понеделник — отговорих аз.

— Ще изляза пак с теб идващия понеделник — каза тя.

Не можах да не се засмея.

— Кое те кара да мислиш, че ще те поканя?

— О, ще ме поканиш! — отвърна тя и бързо влезе.

Беше още рано, влязох в един бар, стоях там и пих, докато затворят. После се прибрах вкъщи, налях си две-три чашки вино и чак тогава си легнах. Но сънят не идваше, защото мислех за Анабел. Виждах лицето й, шията й, начинът, по който пуловерът й трепкаше, когато дишаше. Защото, както каза Хариет, Анабел беше красива.

На другия ден разправих дума по дума всичко на Хариет, когато отивахме на обед.

— И чудното е това — свърших аз, — че ще изляза с нея в понеделник.

— Това е обяснимо — рече Хариет.

— Но ние дори не можем да разговаряме.

— Много стара история, Еврипид. Ти просто се разкъсваш между плътта и духа. А аз — поклони се тя — представлявам духа.

— Кой печели? — попитах аз.

— Духът няма никакви изгледи — отговори тя и ние влязохме за обед.

И така нещата продължиха както обикновено през следващите няколко седмици. С едно изключение. Всеки понеделник вечер излизах с Анабел и все още не зная защо; нашите общи вечери не бяха интересни. Всъщност бяха ужасни — с малко разговори и много напрежение. Два пъти я заведох на кино, веднъж на танци, което беше отвратително, понеже тя беше с високи токове и следователно по-висока от мен. Но аз продължавах, вероятно интересът ми към нея намаляваше, но в това никога не можеш да бъдеш сигурен. Тогава, в края на март, се случи нещо необикновено. Хариет имаше рожден ден. Това беше началото. След дълги разисквания решихме да не правим много шум, а просто да прекараме една тиха вечер, може би с хубава вечеря в един от ресторантите извън града. Трябваше да я взема в седем, да бъда с връзка и, моля, бих ли си лъснал обущата. Това беше всичко, което тя помоли, и всичко беше уговорено.

Около шест и половина, докато се обличах — бях сам вкъщи — на вратата се позвъни. Излязох на площадката и извиках, че е отворено и който е — да влезе. Секунда по-късно Анабел стоеше в хола.

— Какво има? — попитах я аз.

— Понеделник е — отговори тя и започна да се изкачва по стълбите. Спря близо до мен на площадката.

Аз се засуетих.

— Господи, Анабел — казах най-после. — Съжалявам, но съм зает.

— Но понеделник вечер е! — настоя тя.

— Казах ти, съжалявам!

— С какво си зает? — попита тя.

— Хариет има рожден ден. Излизаме.

— Предполагам, че това има предимство.

— Разбира се — отговорих и тръгнах обратно към стаята. — Ако искаш да почакаш, ще те закарам с колата до общежитието.

— Ако тя няма нищо против — каза Анабел и ме последва горе.

Първото нещо, което направи, като влезе, бе да съблече палтото си от камилска вълна, да го хвърли на леглото и да напъха пуловера си в полата. Аз я наблюдавах. После бързо отиде към масичката и взе плюшеното кученце, което бях купил за подарък на Хариет. Такива неща са хубави подаръци за жените, плюшени животни, защото са евтини, но сантиментални и следователно много се ценят.

— За мен ли е? — попита Анабел.

— Как не! — отговорих аз.

— Басирам се, че е подарък за Хариет. За рождения й ден.

Кимнах.

— Мило! — рече Анабел. — Никой не може да отрече това.

— Слушай, ако не ти харесва, върви си!

Това й затвори устата за известно време и аз продължих да се обличам — то ми взе повече време от обикновено. Бях нервен и малко разтреперан, защото за пръв път гледаше право в мен — наблюдаваше ме внимателно. Не отвръщах на погледа й, но всеки път, когато минавах край огледалото, поглеждах в него. Очите ни се срещаха там.

Четках косата си, когато тя пак заговори.

— Изглеждаш много добре. Същински джентълмен.

— Благодаря.

— Но ти си всъщност красиво момче, нали, Тревит?

— Дума да няма — отвърнах аз. — Самата красота!

— Не отивай! — съвсем неочаквано прошепна Анабел.

Обърнах се и я загледах.

— Не искам да отиваш!

Не отговорих, тръгнах към вратата. Тя дойде зад мен, прегърна ме, ръцете й се захлъзгаха по тялото ми, почти без да ме докосват. Стоях неподвижно. Отиде към вратата, угаси лампата.

— И ти не искаш — прошепна тя. — Поне за известно време.

Зачакахме в мрака, без да мърдаме, докато свикнем с него. Чувах само моето дишане, нищо друго.

После тя се хвърли към мен.

Не знам защо и за какво, нищо не знам, но то просто стана. Зная положително, че никога няма да срещна друга като нея. И не беше само сексът, макар че по тая линия не мога от нищо да се оплача. Беше това, което дойде после. То беше важно.

Защото внезапно цялото й напрежение изчезна.

Лежахме, аз със затворени очи и с ръце около нея, когато без видима причина започна да говори. За семейството си, за дома им в Кънектикът, за вилата им в Мейн. За миналото си, за бъдещето си. За това каква добра и вярна съпруга ще бъде. За пътуванията й из чужбина, за стаята й у тях. И още, и още. Тя продължи да шепне, понякога почти засмяна, понякога сериозна. И след това започна да тананика някаква песен, която никога не бях чувал. Каза ми, че това е приспивната й песен и че тя си я измислила много отдавна.

Отворих очи и я погледнах — красива, бледа, дългата й черна коса обграждаше лицето като ореол. И докато я наблюдавах, тя вдигна единия от своите съвършени крака високо във въздуха и изпъна пръсти. Прокара ръце по този крак, докъдето можеше да стигне, докосваше го леко, едва-едва, тананикаше през цялото време и се усмихваше.

Мястото на Анабел бе там, в леглото. Беше най-щастлива тогава и понякога си мислех, жалко, че не може да стои в леглото, да изживее живота си там, отначало докрай.

Не мога да кажа, че аз бях нещастен. Дори и да исках, не можех да отместя погледа си от нея, толкова хубаво беше бледото й голо тяло на лунната светлина. Искаше ми се да поема дълбоко дъх и да викам от възторг. Защото бях вече взел от жените по-голям дял, отколкото ми се полагаше. Само че с другите, щом свършех, исках бързо да напъхам ризата, да закопчая панталоните и да бягам. Но не и с Анабел. Тя винаги беше красива, но аз я направих спокойна и безгрижна — това беше мое дело. И точно тогава бях сигурен, че мога сам да превзема света и да остана свеж като роза.

Нямах представа колко е часът, но когато най-после погледнах, видях, че отдавна е минало времето за срещата ми с Хариет.

— Анабел — прошепнах аз. — Трябва да вървя.

Тя поклати глава.

— Моля те, трябва да тръгвам. И без това съм закъснял.

Усетих как нервите й започнаха да се опъват. След няколко секунди тя кимна. Облякохме се бързо. Докато стигнем до колата, вече беше втренчила поглед в третия.

Десет минути по-късно спрях пред помещението на Хариет, изтичах по пътеката, като държах плюшеното куче зад гърба си. Тя ме чакаше долу в приемната.

— Извинявай — казах аз веднага. Хариет не отговори, просто ме загледа. — Трябваше да взема една книга от библиотеката на баща ми — обясних аз.

Тя се усмихна.

— Добре си направил.

— Ами да! Аз съм истински принц!

— Кажи ми тогава, принце, как се казва книгата?

Това дойде неочаквано.

— Не знам — казах аз. — Забравих. Но слушай, Хариет…

— Не — прекъсна ме тя. — Ти слушай! Седя тук повече от час. Това нищо не е. То не ме дразни. Дразни ме лъжата ти. Не обичам да бъда лъгана. Нито от теб, нито от когото и да било. Не обичам…

Сграбчих я бързо и я изправих на крака.

— Млъкни — казах аз. — Млъкни и слушай. Има само едно нещо. Едно нещо, което искам да зная. Обичаш ли ме?

Сега беше неин ред да се изненада.

— Не мога да кажа — отговори тя след малко.

— Разбира се, че можеш! Да или не?

Хариет дълго мълча, гледайки ме право в очите.

— В такъв случай, предполагам, че не.

— Добре — казах аз. — Чудесно. Тогава нямаш никакви претенции над мен. Ето! — подхвърлих плюшеното куче. — Честит рожден ден!

Тя се вкопчи в това куче, сякаш то бе всичко за нея на света. Прегърнах я и прошепнах:

— Ела, мила. Ела. Хайде да вървим. Време е за вечеря — и я изведох навън.

На другата сутрин телефонирах на Анабел и поисках да я видя вечерта. Тя се опита да изклинчи, но най-после се съгласи. И тази нощ пак лежахме в моята стая. После, след като поприказва и потананика песента си, притисна ме до себе си.

— Никакви понеделници вече — прошепна тя. — От сега нататък ще бъде всяка нощ. Ще ме виждаш всяка нощ. От сега нататък.

— Наистина ли? — попитах аз, увлечен от думите й.

— Да. И няма повече да се виждаш с нея.

Седнах в леглото.

— Ти се шегуваш!

— Никога не правя това — прошепна тя.

— Е, сбъркала си адреса, Анабел.

— О, не си длъжен — каза тя. — Но ще бъде или едната, или другата.

И Хариет си отиде.

Всъщност оставих я да скъса с мен. Направи го в една ужасна вечер, пълна със сълзи и раздяла. Плачеше, наричаше ме с всички възможни епитети, гледаше ме, без да снеме поглед от мен. Не казах ни дума, тъй като заслужавах повечето от тях, само не снемах поглед и аз от нея, защото чувствах, че й дължа поне това. И когато избяга, помислих, че е свършено. Но не беше. Тя започна да ме следи навсякъде из района на колежа, без разлика дали бях сам или не, това за нея нямаше никакво значение — където и да отидех, на известно разстояние от мен вървеше Хариет. Постепенно обаче се овладя и ние имахме един приятен разговор, побърборихме и се смяхме. След това известно време не я виждах, тъй като винаги беше в редакцията на „Атинянинът“ или пък репетираше за пиесата напролет.

Но и аз бях зает. Защото когато дружиш с Анабел, ти си с нея през цялото време. Изпращах я на лекции, чаках я след тях, придружавах я навсякъде и бях с нея всяка нощ. Ходехме предимно сами, защото тя не бе от този род момичета, с които ти е приятно да бъдеш в компания.

Затова започнах да следя какво правят родителите ми, което беше смешно, тъй като през целия си живот досега не бях се интересувал кога влизат, кога излизат. Сега следях всяко тяхно движение. Баща ми никога не беше вкъщи през деня, така че той не беше проблем. Понякога майка ми се застояваше вкъщи, но в повечето случаи ходеше на събрания. Научих програмата й наизуст и дори сега мога да кажа часовете на родителско — учителските събрания на преподавателските жени и на Червения кръст. И когато майка ми излизаше от главната врата, ние с Анабел се промъквахме от задната.

Това ми се харесваше. Макар че да бъда с нея беше достатъчно скучно, защото почти винаги беше напрегната и тиха. Но времето, прекарано в леглото, наваксваше всичко останало. Никога не знаех кога то ще се случи и предполагам, че това именно ми харесваше. Сякаш празнуваш рожден ден всеки ден от годината и те отрупват с подаръци, когато най-малко очакваш. Горе в стаята ми беше чудесно. А когато започваше да тананика и да вдига във въздуха дългия си крак, чувствах се като котка, която е изгълтала всичките канарчета на света.

И така всичко вървеше чудесно до премиерата на Хариетината пиеса. Най-напред поспорихме. Не искаше да отиде. Казах й, че не е длъжна. После се оказа, че не иска аз да отида. Обясних й, че отивам, и няма значение дали това й се нрави или не. После се съгласи да дойде, но не беше готова, когато отидох да я взема, и се държа отвратително през целия път.

Но изведнъж там ядът ми мина. Поради Хариет. Не съм театрален критик и не претендирам да съм, но все пак разбрах онази вечер, че Хариет е артистка. Ролята й изискваше да бъде влюбена в един лекар, достатъчно приятен човек, но не даваше пукната пара за нея. Беше толкова тъжно да я гледаш как страда, че ми се искаше да скоча право на сцената и да го накарам да й направи предложение. И онази вечер, въпреки малко големия си нос и приближените си очи, Хариет беше красива. На сцената. Заслужаваше да се гледа.

Но Анабел не мислеше така. Всичко, което каза през антракта, беше, че момичето, което играе дъщерята, е ужасно грозно. Тя много добре знаеше името на Хариет, но никога не го произнасяше, никога не я наричаше другояче, освен „грозното момиче“. Оставих я да си приказва, без да отговарям. С Анабел този беше най-добрият начин.

След представлението я дръпнах в един ъгъл.

— Отивам да видя Хариет за секунда — й казах аз. — Чакай ме тук.

— Не отивай! — рече Анабел.

— Няма да се забавя. Обещавам ти!

— Не искам да отиваш! Забранявам ти! — Това беше малко прекалено, дори и за нея.

— Какво каза?

— Ти ме чу — прошепна тя. — Ако отидеш, няма да бъда тук, когато се върнеш.

— Май че няма да мога да го преживея — отвърнах аз и се отдалечих.

От тези думи можеш да си помислиш, че съм бил много сигурен в себе си, но всъщност познавах Анабел достатъчно добре и знаех, че няма да се реши да си отиде сама.

Когато отидох, край Хариет имаше много хора, затова застанах настрани и чаках да си отидат. Тя не ме видя като влизах, и тръгна за съблекалните. Извиках я.

— Ти си най-знаменитото нещо след филията.

Хариет не се обърна, само измърмори благодаря и продължи да върви.

— Хей — казах аз, изтичах и я дръпнах. — Това съм аз.

— Какво искаш, Еврипид?

— Да ти кажа, че беше чудесна — започнах аз. — Да ти…

— Ти току-що ми го каза — прекъсна ме тя. — Сега…

— Бъди мила — прошепнах аз. — Иначе ще кажа на целия свят, че си „неучтива“.

Тя ме цапна силно по лицето и избяга.

Постоях няколко минути и се върнах във фоайето. Анабел беше там, разбира се, и говореше оживено с професор Джейнс — преподавател по литература, и неговата алкохоличка жена, която в момента изглеждаше добре направила главата. Приближих, казах здравейте и четиримата поприказвахме малко, докато мисис Джейнс започна нещо да се гърчи — загубваше контрол над нервите си. Той се извини усмихнат, сякаш нищо не бе станало.

— Предполагам, че е свикнал с това.

— Кой? — попита Анабел, втренчила поглед нанякъде.

— Той. Професор Джейнс. — Тя кимна. — Благодаря ти, че ме почака.

Анабел високо се изсмя.

— Удоволствието беше мое.

Бе в добро настроение през нощта и през следващите дни. Пролетта настъпваше и ние правихме дълги разходки из гората или по брега. Понякога разговаряхме, но в повечето случаи тя само кимаше, една полуусмивка повдигаше ъглите на устата й. Не беше така напрегната както обикновено и от време навреме ставаше почти игрива, подскачаше напред, докато вървяхме.

И една нощ, втората седмица от април, бяхме в моята стая, лежахме и разговаряхме тихо. Внезапно входната врата се отвори.

— Кой ли може да е? — попита Анабел, спокойна колкото си искаш.

— Шшт — прошепнах аз, — който е, ще си иде.

Някой викна:

— Еврипид!

И преди да се усетя, изкрещях:

— Зок! Зок! Здрасти!

Той заизкачва стълбите.

— Почакай ме във всекидневната — викнах аз.

— Защо пък? — попита той и стъпките му приближаваха.

— Зок, за бога, чакай ме във всекидневната — изкрещях аз.

— Глупости — отвърна той, влезе направо и запали лампата.

Никой не каза дума. Той ме погледна. После погледна Анабел. После мен. После пак нея. Сякаш беше на тенис мач — с отворена уста зяпаше ту единия, ту другия, червен като рак.

Но понякога, щом си започнал нещо, трябва да го свършиш.

— Здравей! — каза той.

— Зок, това е Анабел. Анабел, запознай се със Зок.

— Здравейте — каза той.

Тя не отговори, само кимна учтиво, със завивките, дръпнати до брадичката й.

— Всичко съм разправил на Анабел за теб.

— Здравейте — повтори Зок.

— Какво ново? — попитах аз.

— Нищо особено. А към теб? Какво ново има?

— Нищо особено. Защо се върна?

— Пролетна ваканция.

— Как е в Харвард?

— Не мога да се оплача.

— Зок е в Харвард — обясних на Анабел.

Тя пак кимна.

— Реших да се отбия и да ти кажа здрасти. Току-що пристигнах.

— Радвам се, че се обади.

— Сега по-добре да си вървя — каза той. — Отбий се.

— Обяснимо — отговорих аз, имитирайки го.

— Приятно ми беше да се запозная с вас — обърна се той към Анабел и след това излезе от стаята, надолу по стълбите и вън от къщата.

Щом излезе, грабнах я в обятията си и силно я притиснах.

— Анабел, ти беше просто великолепна!

Тя се отскубна.

— Време е да си вървя.

— Хареса ли го?

— Няма никакво значение — отговори тя.

Прегърнах я пак няколко пъти, после се облякохме и я изпратих до общежитието.

Когато се върнах, Зок чакаше във всекидневната. Щом ме видя, започна да се смее. Сдържах се, колкото можех, но не успях. След секунда и двамата се смеехме, сълзи се търкаляха по бузите ни. Той продължи да се смее дълго, след като аз спрях — стомахът ме беше заболял.

Отидох до барчето и налях на двама ни по чашка.

— Е — попитах аз, след като се беше успокоил най-после, — тя хареса ли ти?

— Наистина е великолепна.

— Знам това, но иначе как ти хареса?

— Предполагам, че говори английски.

— Много е стеснителна — обясних аз. Той ме погледна. — Не точно тази дума имах наум. Все пак стеснителна е. Много стеснителна. Честна дума!

— Вярвам на твоята дума.

— Не беше ли чудесна? — продължих аз. — Искам да кажа, нали беше изобщо просто чудесна?

— Опит, Еврипид. Вероятно й се е случвало и друг път.

— Не на Анабел.

— Пак ще кажа, вярвам на твоята дума.

— По дяволите… — започнах аз.

— Внимавай, Еврипид — прекъсна ме Зок.

— Непременно — засмях се аз. — Друг път ще заключвам входната врата.

След това пихме наздравица един за друг.

От станалото за мен беше съвсем ясно, че двамата не са създадени да бъдат интимни приятели. А това пък ме постави малко нещо в неудобно положение, исках да бъда със Зок през ваканцията, а по същото време трябваше да бъда с Анабел. Това малко ме безпокоеше през нощта. Но било излишно. Защото за мое голямо учудване всичко беше разрешено на другия ден от Анабел. Оказа се, че има да пише голяма тема и бих ли имал нещо против, ако не се виждаме до края на седмицата. Естествено, протестирах, борих се достойно и загубих с чест. Така че престоят на Зок мина много бързо, без никакви усложнения. Бъни също се върна и тримата излизахме понякога заедно, но по-често бяхме сами със Зок. Говорехме, шегувахме се, правехме едно — друго. През тази седмица видях Анабел два пъти — на чаша кафе. Беше в добро настроение, защото темата й вървяла чудесно.

Зок тръгна за Харвард една събота вечер, щеше да вземе самолета от Чикаго. Закарах го и на връщане спрях пред общежитието на Анабел. Тя не беше там, отишла в библиотеката. Не я видях и в понеделник, но за вторник си назначихме среща в „Харолд“ за четири часа.

Тя не дойде.

Когато се уморих да чакам, отидох в общежитието й и попитах дали е там. Дежурната звънна по телефона в стаята й. Тя се обади. Зачаках. Доста момичета се шляеха наоколо и аз ги загледах. Прислужници се щураха насам-натам, приготвяха вечерята, някой се правеше на палячо и дрънкаше на пианото; приемната беше пълна с двойки, хванати за ръка. Най-после Анабел се появи, облечена с бяла мъжка риза, черната й коса отпусната на плешките. Слизаше по стълбите много бързо. Спря на няколко крачки от мен.

Усмихнах й се.

— Къде беше? — попитах аз. Тя не отговори. — Да не си си глътнала езика? Какво има? Аз съм зает човек и имам да правя по-полезни неща, отколкото да седя и да чакам момичета, които не идват на среща.

— Тогава не ме чакай вече — каза тя, обърна се и тръгна нагоре.

Хванах я и я дръпнах надолу.

— Къде беше?

— Заета бях — отговори тя, загледана нанякъде.

Опита се да се освободи, но аз не я пуснах, държах здраво раменете й, впивах пръсти в тях.

— Впрочем по-добре е да знаеш — прошепна тя. — Няма да се виждам вече с теб.

— Каква е тази шега? — попитах аз. — Хайде, казвай! Кажи я и на мен. — Тонът ми бе вече повишен и знаех, че всички ни гледат, но не ме беше грижа.

— Шега? — промълви тя. — Аз ти казах веднъж. Никога не се шегувам. Сега ме пусни!

Пуснах я. За секунда. След това я сграбчих пак и започнах силно да я разтърсвам, да й говоря, гласът ми изведнъж остана единственият звук в залата.

— Анабел, опомни се! Това съм аз. За бога, опомни се! — Зад мен започнаха да бръмчат, но аз говорех все по-високо и по-високо, накрая сигурно съм крещял: — Моля те! Хайде! По дяволите! Погледни ме! — Извих главата й, принудена бе да ме погледне. — Това съм аз, Анабел, Тревит! Помниш ли? Къщата? Стълбите? Леглото, Анабел, леглото! За бога, спомни си леглото!

Вторачила поглед някъде зад мен, тя измърмори:

— Леглото? — сякаш никога в живота си не бе чувала тази дума.

Облегнах се като пребит на парапета, тя се отскубна от мен и изтича нагоре по стълбите. Колко съм стоял неподвижно, не зная. Когато си тръгнах, всички ме гледаха, шушуканията ме придружиха до вратата.

Вечерта се напих. Довлякох се до „Криб“ и до вечеря бях накиснат. Но продължавах да пия, мънках нещо в чашата си, псувах, когато отказаха да ми сервират повече. Домъкнах се до къщи, което ми взе много часове, и когато влязох, натъкнах се на моите хора. Не ми казаха дума. Успях да стигна стаята си, проснах се на леглото и след минута потънах.

Трябва да е било около четири сутринта, когато се събудих, замаян, жаден. Препъвайки се до банята, пуснах чешмата, долепих устни до крана и оставих водата да тече вътре в мен, докато ми се поду коремът. После се върнах в леглото. Но не можах да заспя. Не можех да правя нищо друго, освен да мисля, да мисля за Анабел и да я проклинам толкова добре, колкото мога. Всеки път, когато помислях, че ми е минало, усещах я да лежи до мен, чувах как тананика песента си, виждах как вдига право нагоре единия от съвършените си крака.

Мразех я, но всъщност не я мразех. Мъчех се да заплача, но не можех. Стомахът ме болеше, усещах го празен въпреки всичката вода, която бях изпил. Мислех да я убия, да я гледам как умира. Помислих да се самоубия. Ослушвах се за телефона, но той не звънна. Чаках съня, не дойде. Просто лежах съвършено буден, обръщах се, въртях се, стомахът ми адски гореше.

И точно призори разбрах, че съм влюбен в нея.

На сутринта отидох рано в общежитието й, застанах до едно дърво от другата страна на улицата и зачаках. Тя излезе към девет и щом я видях, втурнах се към нея и извиках. Не се спря.

— Анабел! — изкрещях аз и се затичах след нея. — Слушай! Трябва да ти говоря! Моля те! Спри! Ще ме изслушаш ли? Трябва да ти кажа нещо. Анабел, за бога, почакай и ме изслушай!

Тя се спря.

— Обичам те!

Не ми отговори. Пак тръгна.

Грабнах я и я завъртях към мен.

— Не ме ли чу? Казах — обичам те. Заклевам ти се, Анабел, обичам те!

— Съжалявам — прошепна тя. — Ти много закъсня.

Това ме разтърси. Защото през цялото време, докато я чаках, бях абсолютно сигурен, че щом разбере моите чувства, всичко ще се оправи и преди да свърши денят, ще бъдем в моята стая, на моето легло, тя ще тананика тихо до мен, спокойна и щастлива.

Не можах нищо повече да кажа. Анабел си тръгна. Гледах я как се отдалечава.

Но по-късно, когато размислих, всичко ми стана ясно. Имаше някой друг. Трябваше да има. Започнах да я следя из района на колежа, точно както Хариет беше правила с мен, само че сега ролите бяха разменени. Където и да отидеше, не я изпусках от очи — ако спираше, спирах и аз, ако бързаше — бързах и аз.

Оказа се, че мъжът е професор Джейнс. Затова трябваше да се досетя от самото начало, но не можах. Тя го посещаваше през следобедите, вървях подире й, знаеше това и все пак ходеше при него. След като влезеше, промъквах се до самата къща и се залепвах до стената под прозореца на спалнята. Веднъж, един топъл ден, бяха оставили прозореца отворен и можах да чуя как тананика своята приспивна песен, звуците долитаха до мен.

След това имахме доста сцени, за известно време почти всеки ден. Бяха винаги едни и същи. Почвах да я моля, после да крещя и накрая пак да я моля. Никога не слушаше внимателно какво й говоря, само гледаше нанякъде, нервна и напрегната, нетърпелива да се махне. Последната сцена беше истински театър — казах й, че ще предупредя ръководството на колежа и тогава ще изхвърлят и нея, и професор Джейнс. Предполагам, че е било доста смешно, но тогава не мислех така. Когато ми се присмя, не можах да се овладея и я блъснах. Падна в една кална локва, роклята й се изцапа и се скъса. След като си отиде, заскачах в тази кална локва като луд, пръсках вода наоколо, намокрих и моите дрехи. Когато водата се свърши, отидох си вкъщи.

Най-ужасното беше, че знаех кога е при него, защото мисис Джейнс принадлежеше към същите организации като майка ми, имаше същата програма на събрания. Така че можех почти до минута да кажа какво става, само че нищо не можех да направя, за да попреча. Веднъж, когато мисис Джейнс беше у нас, почти прекъснах събранието. Толкова много исках да изтичам долу и да й кажа да върви, по дяволите, вкъщи, да бърза, защото точно в тази секунда мъжът й лежеше с момичето, което обичах. Да ги хване, защото тогава всичко ще се оправи. Разбира се, не го направих. Вместо това започнах да хвърлям разни неща из стаята; книги, обуща, всичко, каквото ми падне. Когато не остана нищо за хвърляне, излязох, отидох в „Криб“ и се напих.

Опитах една-две други жени, между тях и домакинята на колежа, една нервна четиридесетгодишна жена. Но това не помогна. Най-накрая телефонирах на Хариет и я извиках да дойде веднага у нас, затворих телефона, преди да има време да ми откаже.

Качих се в стаята си и зачаках, легнал в леглото. Всички транспаранти бяха пуснати. Навън беше чудесен ден, слънцето се промъкваше през пролуките на прозорците и осветяваше стаята на ивици. Вторачих поглед в тези златни ивици, приковах очи в тях, исках Хариет да бърза, опитвах се да не мисля за нищо. Това винаги е грешка. Затова когато позвъни на вратата, нервите ми бяха толкова опънати, че не бях в състояние да виждам никого.

Викнах й да разбере къде съм. След това я чух да подскача по стълбите.

— Каква приятна стая! — заяви тя, като влезе. Отиде към транспарантите и започна да си играе с тях.

— Остави ги спуснати — казах й аз.

— Разбира се — отговори тя и ги вдигна всичките, един по един — дръпваше шнура, оставяше ги да полетят нагоре и гледаше как се навиват на пръчката. След това седна, побарабани с пръсти, загледана в мен.

Не казах нищо, само примигах и също я загледах.

— Беше чудесно да си поговоря с теб — каза тя, стана и тръгна към вратата.

— Господи, Хариет — измърморих аз. — Спри да действаш по този начин.

— Няма девица, която може да ти устои — отговори тя и приближи до леглото. — Как би искал да постъпя? Мила и скромна? Преливаща от съчувствие? Наистина, Еврипид, да лежиш тук на тъмно! Всичко, от което се нуждаеш, е тихо да ти свирят „Сърца и цветя“.

— Може би ще бъде по-добре, ако си отидеш — казах аз. — Сега!

— Един младеж ме покани на приказки — отговори тя — и няма да си отида, докато не си поприказваме. — Седна до мен на леглото. — Зная всичко, Еврипид. Не си прави труда да ми обясняваш. Знам, че спеше с нея. Знам, че тя те заряза. И за оня скандал в нейното помещение. Първи курс говореха почти само за това цяла седмица. — Тя ме погледна. — Това ти доставя удоволствие, нали? Признай, че се чувстваш по-добре.

— Обичам я.

— О, миличък, ти не я обичаш. Вълнува те само това, че са те зарязали. „Как може тя да направи това на такъв знаменит човек като мен?“ Тази е истината, нали?

— Хайде да не говорим за това — казах аз, макар да разбирах, че се опитва да бъде добра, да действа клинически и тъй нататък. Сякаш това бе нещо незначително като копривна треска и утре ще изчезне. Но точно сега такива не ми минаваха.

— Не — отвърна тя. — Хайде да говорим за това!

— Хариет — предупредих я аз. — Млъкни!

— Да, да. „Млъкни, Хариет, и поплачи на рамото ми.“ И знаеш ли какво? Навярно щях да го направя, ако беше някоя друга. Но за нея, за Анабел, няма да плача! Знаеш ли какво е тя?

Обърнах се към нея и креснах:

— А знаеш ли какво си ти? Ти си ревнива! Зелена като трева от ревност. Така че недей ходи да наричаш другите с разни имена, когато ти самата не си чак толкова съвършена. Защото бих те зарязал веднага пак заради нея, ако ми се представи случай, и не си въобразявай, че няма да го направя!

Тя хукна.

Изтича вън от стаята, надолу по стълбите, а аз лежах и слушах стъпките й. Най-после отидох до прозореца на стълбището, отворих го и започнах да викам след нея, крещях й да се върне, извинявах се. Но беше много далеч, изобщо не ме чу. Останах на прозореца, гледах я как бързо тича, докато се скри от погледа ми.

След тази случка не видях Хариет повече от година. Не си говорехме и не знаех нищо за нея. Но за себе си знаех. Направих това, което всеки нормален жизнен американски младеж би направил на мое място.

Пропаднах.

От пиене. Всяка вечер за повече от месец се напивах до смърт. Вземах пари от портфейла на баща ми и от чантата на майка ми. Промъквах се у Зокови и крадях бутилки от барчето на баща му. Лъжех всички, никога не ходех на лекции, а към „Криб“, който отваряше на обед, тичах, за да стигна по-бързо там. Беше май, времето бе чудесно, ясно и топло, с малко вятър от време навреме откъм езерото. При тези разходки най-много мразех вятъра. Той така ме блъскаше в стомаха, че трябваше да спирам и да крещя с пълни гърди, за да се облекча малко. През тези седмици не ядях, а и не спях много. Нищо не правех, само пиех, прибирах се късно, понякога стигах до стаята си, но обикновено не можех — прекарвах нощта на тревата в градината, на пода, на стълбите — където се случеше да падна.

Майка ми се опита да ми помогне, а баща ми дори ме извика в кабинета си да поговорим, което беше тъжна история, защото мисля, че той наистина искаше да ми помогне. Но всичко, което направи, беше да позаеква на гръцки. Не го слушах. Не слушах и когато директорът Аткинс ме повика да ми каже, че има опасност да ме изхвърлят и „мислете за родителите си“. Просто продължих по същия начин. Ставах за посмешище, знам, но не можех другояче да постъпвам.

И тогава, късно една сутрин през юни, някой ме раздруса и ме събуди. Отблъснах го и се обърнах на другата страна. Но след малко ме поляха с вода. Грозното лице на Захари Кроуи се взираше в мене.

— Зок! — извиках аз.

— Добр’утро, Еврипид — бодро каза той. — Време е за ставане и за изтупване.

— Какво правиш тук?

— Училището свърши — отговори той.

Кимнах и понечих да стана, но понеже бях замаян от предната вечер, не можах да го направя съвсем добре.

— Изглеждаш в прекрасна форма — каза той, като душеше наоколо. — А и много хубаво миришеш.

Не казах нищо. Почна да ме удря по рамото.

— Искаш ли да изкараме няколко рунда?

— Не, не искам.

— А, много ми харесваха писмата ти. Няма нищо по-хубаво от писмата, те поддържат приятелството. Ей, момче, твоето последно писмо беше бомба.

— Престани! — казах аз.

— Не, Еврипид, ти престани!

— Мъча се, Зок — отговорих аз. — Вярвай ми. Точно това се мъча да правя.

И тогава му казах. Всичко, което стана след неговото заминаване. За измамата, за професор Джейнс, за пиенето ми, за лекциите.

— Тази Анабел трябва да е страхотна — каза той, когато млъкнах. — Изключителна. Но струва ми се, че някак си предпочитам Марджъри Блустоун.

И когато чух името й, избухнах в смях. Не беше смешно, но нямаше значение. Паднах на леглото, търкалях се, ритах, сълзи течаха по лицето ми. За пръв път се смеех от месец насам, затова продължавах, насилвах се, докато ме заболя корем.

— Кой е умрял? — попита Зок, като ме наблюдаваше. И добави: — Ела у нас да обядваме. Размърдай се.

Така и направих. Бъни беше там и ние се разбъбрихме, смяхме се на всички нелепи неща, които казваше мисис Кроуи, и накрая я принудихме да излезе от стаята. После тримата поговорихме за това, за онова, нищо специално, преди всичко за миналите дни и просто това, че бях с тях, ми подейства наистина добре. Беше вече следобед, когато Бъни стана.

— Трябва да отида да се преоблека.

Зок кимна.

— Ще вечеряме вън — обяви той.

— Значи си зает?

— Ела с нас. Знаеш, че ще ни е приятно.

— Да, но благодаря.

— Какво ще правиш?

— „Криб“.

— Кога отиваш?

— Сега, преди да се задръсти движението.

— Престани да бъдеш мелодраматичен — рязко каза той. Подърпа устната си за момент. — Знаеш ли какво? Ще дойда с теб. Ще се облека сега и ще дойда с теб. Да мина ли да те взема към седем? — попита той Бъни. Тя не каза нищо. — Съгласна ли си? Имаш ли нещо против? Слушай, не мога да оставя Еврипид да пие сам, когато съм тук. Не се сърдиш, нали?

Бъни дълго се колеба.

— Гледай да бъдеш трезвен в седем — отговори най-после тя. След това го целуна и излезе.

Докато Зок се приготви, мина известно време. Той избра бяла риза, тъмносив костюм и връзка на райета. През цялото време го закачах, скрих му обущата, разроших му косата и какво ли още не. Той обаче успя да се приготви и отидохме с колата до „Криб“.

— Какво великолепно място — каза той, когато влязохме. — Бях забравил. Можеш да живееш и да умреш тук, без никога да узнаеш, че грее слънце.

— Мракът придава атмосфера — обясних аз — и чар. Скрива и колко са мръсни чашите.

Седнахме в един ъгъл и започнахме да пием. Зок взе шотландско, пиеше бавно, на глътки, аз обаче си поръчах двойно уиски. Много скоро нервите ми почнаха да се отпускат, защото алкохолът винаги ми действа така, макар че е по-скоро напаст, отколкото благодат. Облегнах се на стола и слушах Зок да разправя за Харвард. И както го описваше, Харвард изглеждаше да е прекрасно място.

— Е, как са бележките ти? — попитах аз.

— Имам една петица, но с другите съм добре — отговори той.

— Значи не си толкова дяволски умен — казах аз. — И аз имам една петица. По гимнастика. Така че не ми се фукай.

— Винаги си бил забележителен по академичните науки — забеляза той. — Вероятно преди да свършиш, ще станеш професор в колежа.

— Така ли — казах аз, като имитирах баща си. — Сексовият символ у Еврипид — започнах аз, — естествено, символизира секса. Има биков символ, който символизира мъжкия пол. А има и кравешки символ, който символизира женския пол. После има телешки символ, който пък символизира нехайството. Всичко общо има девет телешки символа в „Медея“. Седем от тях са в хора. А всичко това ни води до заключението, че… — и продължих още малко в тоя дух.

— Ще предизвикаш сензация — каза Зок, като ближеше своето шотландско уиски.

— Дай тук — казах аз и грабнах чашата му. — Време е за ново наливане.

— Знаеш ли, ти винаги би могъл да спреш.

— Предполагам — отговорих аз, — но няма да го направя. — Говорех много бавно и внимателно, бях вече доста накиснат.

Отидох до бара, гаврътнах една допълнителна, после се върнах с наново напълнените чаши. Когато седнах при него, той си гледаше часовника.

— След петнадесет минути трябва да тръгна — рече той. — Ти също идваш.

— Защо не зарежеш това, Зок? Слушай, ти можеш да бъдеш с Бъни цялото лято. Защо тогава не зарежеш тази среща?

— Защото ние с теб ставаме след петнадесет минути — отговори той. — И не се шегувам.

Известно време мълчахме, седяхме тихо в ъгъла. Накрая не издържах.

— Зок — казах аз, — за бога, как можа тя да се отнесе така с мен?

— Коя?

— Не ставай смешен! Анабел!

— Радвай се, че го е направила — отговори той. — Сега тръгваме след пет минути.

Успях да отида до бара за още една, но всеки път ставаше по-трудно. Стоварих се на стола и се вторачих в Зок.

— Това момиче е посредствена кучка — казах аз. — Знаеш ли това?

— Твърде е възможно.

— Но аз я обичам. Посредствена кучка е и аз я обичам. Защо?

— Не знам — отговори Зок. — Вероятно има някаква връзка с твоя метаболизъм.

— Наистина я обичам — повторих аз. — Не е ли изумително?

— Майка ми казва, че времето лекува всички рани.

— Дрън-дрън.

— Добре казано. Има звън в тази дума. Дрън-дрън. Трябва да я запомня. — Той стана. — Хайде да вървим.

Поклатих глава.

— Няма да дойда.

— Само си мислиш, че няма да дойдеш — отговори той и ме задърпа. Отскубнах се и гаврътнах чашата си. — Отиваме у дома да нанкаме, Еврипид. Щеш не щеш.

— Тук е моят дом.

— Казах ти вече, престани да бъдеш мелодраматичен. Имам слаб стомах.

После той някак си ме изкара навън въпреки съпротивата ми. Хладният въздух ме блъсна и аз се облегнах тежко на Зок.

— Влез в колата — каза той.

Отдръпнах се и седнах на тротоара.

— Никъде няма да ида, ако не карам аз. Ще стоя ей тук, ако не шофирам аз.

— Няма да караш! — каза той и ме вдигна. — Не можеш!

— Мога! Толкова добре, колкото и ти. Дори по-добре. Мога да карам така добре както всеки друг. Сигурно съм най-добрият шофьор в целия щат Илинойс.

— Много е възможно — отвърна Зок, — но тази вечер няма да караш! Така че ставай! — Не мръднах. Той влезе в колата. — Тръгвам! В момента! И не се шегувам, Еврипид. — Пак не мръднах. — Това е последната ти възможност. Тръгвам! — и колата тръгна.

Но, естествено, той се върна. След около две минути спря колата пред мен.

— Добре — рече той. — Печелиш! Ти ще караш!

— Сега работиш с главата си — отвърнах аз и влязох в колата.

Тръгнахме бавно по средата на шосето.

— Чудесно — каза Зок. — Продължавай!

— Мога още по-чудесно — отвърнах, дадох малко газ и запях: — „Нищо не е по-чудесно от това да си сутрин в Каролина. Нищо не е по-сладко от моята мила, когато я срещам сутрин.“

— Не по-бързо — рече той. — Не забравяй!

— „Синара, всичко вече съм забравил.

Отнесъл го е вихърът.

Захвърлях рози, рози, бушуваше тълпата.“

Защо е „Рози, рози“? Защо са две? Защо да не е достатъчна една роза?

— Ами… — започна той, загледан през прозореца към залязващото слънце — може би, за да могат хора като теб да задават въпроси. Или пък…

Спря да говори и се опита да ми сграбчи крака, когато натиснах педала. Натисках все повече и повече и когато усетих, че докоснах пода, задържах го там. Моторът ревеше в ушите ни. Не зная с каква скорост се движехме, но много бързо изгубих контрол над колата.

Точно преди да се случи, Зок ме погледна и каза нещо.

После се блъснахме.

Блъснахме се в моста при пълна скорост, и, предполагам, вратата откъм моята страна се е отворила, защото първото нещо, което разбрах, бе, че лежа превит на две до ръба на падината. Видях как колата затрещя надолу, преобърна се веднъж и още веднъж, наведе се, преви се, потътри се, удари дъното с трясък и спря преобърната там — четирите колелета продължаваха да се въртят… да се въртят… да се въртят.

Успях да се изправя на крака.

— Зок — прошепнах аз. — Чуваш ли ме? Ранен ли си? — почнах да не се владея. — Зок! Чуваш ли ме? Кажи нещо! Отговори ми! Зок! — Тръгнах надолу по падината, но се хлъзнах, паднах и като колата се преобръщах пак и пак.

— Зок!!! — и сигурно вече крещях, защото бях до нея. Първото нещо, което направих, беше да спра тия колелета. Обиколих колата много бавно, внимателно издигах ръце и ги слагах върху колелата, за да ги спра. После, когато свърших с това, пресегнах се вътре и го издърпах.

Нищо не бе останало от него. Покрит с кръв, той приличаше на парцалена кукла, изцапана с мармалад. Ребрата му се подаваха през бялата риза, кръв още шуртеше от устата му, ръцете му бяха извити назад.

Изправих се. И последното нещо, което помня, беше, че вторачен в красивия залез, мислех: „Не е така. Станала е някаква грешка. Това просто не може да се случи в такава вечер!“.

После се строполих.

Когато дойдох на себе си, някой ми натискаше с пръст бузата. Вдигнах очи и разбрах, че съм в санитарната кола. Лекарят внимателно ме гледаше. Примигах няколко пъти.

— Как се чувствате? — попита той.

— Къде сме?

— Паркирали сме до моста. Как се чувствате?

— Как е Зок? — Той не отговори. Седнах полека. — Как е Зок? — попитах пак.

— Имате лош разрез на бузата — каза той. Сложих ръка на нея и я попипах. Разрезът вървеше от сляпото око до брадата. Махнах пръстите си — бяха червени. — Но няма да има нужда от шев — поясни той.

— Мъртъв ли е?

— Да — измънка той с гръб към мен, като ровеше нещо.

— След няколко седмици няма и да личи.

— Искам да личи — казах аз. Беше все още с гръб към мен, когато вдигнах ръка и поставих пръстите си в разреза. Разширих го, забих пръстите и дръпнах — почти чух как кожата се цепеше все повече и повече. Кръв шурна по лицето ми, почти ме заслепи. Премигнах, за да изчистя очите си.

Той се обърна и като ме видя какво правя, дойде и хвана ръката ми. Но аз го бутнах, отворих вратата и излязох вън.

Всички бяха там, застанали тихо на моста, слънцето бе почти залязло, последните червени лъчи се врязваха, удряха ги и ги правеха да приличат на група мълчаливи индианци. Родителите ми, родителите на Зок, Бъни с нейните, всички облечени за специалната вечеря. Всички гледаха в падината, където полиция и лекари с бели престилки се бяха натрупали около тялото на Зок като рояк мухи.

— Махайте се оттам — креснах аз. — Оставете го на мира.

— Ето го — извика мисис Кроуи, като ме чу. — Ето го. Ето го. — Тя изтича към мен. Щях да кажа нещо, но преди да отворя уста, тя вече ме удряше, плачеше истерично, удряше ме и викаше: — Убийте го! Убийте го! Убийте го! — неспирно. Стоях, без да мръдна, оставих я да ме удря, кръвта шуртеше от лицето ми, пръскаше дрехите й, оставяше петна по тях. Мистър Кроуи дойде, опита се да я дръпне, с края на окото си видях лекаря от санитарната кола да стои, да чака.

— Оставете я — казах на мистър Кроуи. — Няма нищо.

Но той успя да я дръпне настрани и когато се освободих, спуснах се в падината, където беше Зок. Бяха го издърпали, бяха се опитали да го понаместят, но без резултат. Костите му още стърчаха през плата на кървавата бяла риза.

Тогава Бъни ме хвана бледа и разплакана.

— Бъни, прости ми — казах аз.

— На края — прошепна тя. — На края каза ли нещо?

Кимнах.

— Той каза: „Кажи на Бъни, че я обичам.“ — Той съвсем не каза това, но реших, че достатъчно неща съм й сторил тая вечер. Една лъжа по-малко или повече няма нищо да промени.

Тя ме пусна и тръгна нагоре. Чувах мисис Кроуи да плаче и да крещи:

— Убийте го! Убийте го! — думите й отекваха при мен в падината заедно със залязващото слънце.

Коленичих пред Зок.

— Прости ми — промълвих аз. — Съжалявам, Зок! Прости ми! Честна дума, съжалявам! Прости ми! — неспирно повтарях, за да заглуша ехото от думите на мисис Кроуи.

— Шок — чух един лекар да казва и заби игла в ръката ми.

Зави ми се свят, паднах върху Зок, сграбчих го и притиснах това, което беше останало от него. Преди да изгубя съзнание, чух лекарят да казва на някого, предполагам на баща ми, да не се тревожи, защото след три дни ще се оправя. И той беше прав.

Защото четири дни по-късно постъпих доброволец в армията.