Уилям Голдман
Златният храм (1)

I. Семейството

Баща ми беше надут човек.

Не че го укорявам, просто това е самата истина. Тази е думата, която най-добре му приляга. Надут. Винаги носеше тъмни костюми и грозни връзки, вечно свиваше устни и бърчеше чело, преди да каже нещо. „Ти ли си?“ — ще извика майка ми, когато той се прибираше. А той ще свие устни, ще сбръчка чело и след малко ще отвърне: „Да, мила моя“. Винаги я наричаше така — „мила моя“, никога с истинското й име, Кетрин. А пък аз винаги бях Реймънд.

Най-лесно ще е да започна с баща ми вместо с майка ми или с баба ми Рее, по простата причина че за него знаех по-малко, отколкото за тях. Ние живеехме един до друг, под един покрив, години наред, но аз всъщност никога не го опознах. Това пак не е укор, просто така се стекоха обстоятелствата.

Преди всичко, защото беше много по-стар от мен — бил е на четиридесет години, когато съм се родил. И не беше от тези, които изпитват удоволствие да се разхождат край брега или да играят на гоненица в задния двор до падината. Беше учен, и предполагам, добър, защото бе несъмнено най-известната личност в Атина колеж, в Атина, Илинойс, дето преподаваше цял живот. Прочу се, защото имаше големи заслуги за възраждането на интереса към Еврипид, което стана в началото на нашия, двадесети век, и до голяма степен обяснява причината, поради която ми лепнаха това име, каквото за зла участ си имам. Предполагам, мечтал е да стана специалист по старогръцки и ако това бе се осъществило, името ми щеше да бъде съвсем уместно: Реймънд Еврипид Тревит. Но случаят се оказа не такъв.

Баща ми нямаше никакво чувство за хумор, никога не се смееше от сърце и едва ли имаше в него нещо, което ти би нарекъл забавно. Освен може би приказките, които ми разправяше, преди да заспя. Докато повечето деца слушат за Кума Лиса или нещо подобно, на мен ми натрапваха гръцките трагедии.

— Иди си легни, Реймънд, и ще ти разправя приказката за Медея. Или за Антигона. Или за Иполит. Преди да навършва седем години, знаех сюжетите на всички старогръцки драми. И ако случайно и ти ги знаеш, тогава ти е известно, че не са за малчугани, защото преливат от секс, кръв, убийства и какво ли не. Такива бяха приказките, които слушах преди лягане. Но баща ми ги разправяше така внимателно със своя много стегнат език, че те никога не звучаха лошо.

Както казах, той беше учен. Такива бяха и неговите приятели, също преподаватели в колежа^[1], и посвоему, предполагам, доста симпатични. Никога не канехме много гости, само три-четири двойки, които се разполагаха удобно, разговаряха тихо и пиеха чисто вино. В началото, когато бях съвсем малък, баща ми ме домъкваше при тях. Преди да отида да спя, винаги им разказвах някоя гръцка трагедия.

— Небеса! — изкрещя Едип. — Моята съплуга е моя майка!

Вероятно това ги е забавлявало, защото съм бил съвсем мъничък. Винаги ръкопляскаха, преди да ме изпратят пак горе.

Всичко обаче свърши, когато станах шест-седемгодишен, понеже вече бяха чули да разказвам всички драми, а междувременно не бях научил нищо ново. Никога не съм бил ученолюбив, а към гръцките трагедии не проявявах никакъв интерес. И приблизително по онова време баща ми и аз започнахме да се отчуждаваме. Защото беше достатъчно прозорлив, да разбере, че никога няма да поема неговия път — просто ме остави да се опитам да намеря своя.

Но, разбира се, това, с което винаги ще запомня баща си, е случката с рибките.

Не е справедливо, зная, тъй като тя съвсем не беше характерна за него. Би трябвало да си го спомням седнал в кабинета пред голямото кафяво бюро, захапал лула, главата му почти скрита зад грамадата от книги, които винаги бяха натрупани там. Би трябвало, а не мога. Но смятам, че в живота е така. Нас не ни помнят с това, което сме били, нито с постъпките, които истински ни обрисуват, а много често с нещо дребно, нещо неприсъщо, сторено, когато сме прекрачили само за миг извън обичайната орбита на нашия живот.

И затова винаги си спомням баща си и рибките.

Те бяха негови. За това никога не ставаше въпрос. Купи ги за себе си, държеше ги в своя кабинет наред с всичките си книги. Постави ги до стената пред бюрото и много пъти, когато минавах край отворената врата на кабинета, го виждах да седи, мълчаливо втренчил поглед в нещо, което знаех, че са рибките.

Тези рибки — не съм виждал такива от петнадесет години, така че ще ги опиша по памет — са мънички, вероятно тропически, и се поставят в голям квадратен стъклен съд. Те са наистина красиви, защото са разноцветни и малко нещо блестят, ако случайно ги докосне слънчев лъч, когато плуват. И ако баща ми обичаше тези рибки, сигурен съм, че и аз ги обичах. Обичах ги толкова много, колкото обичах и първото си куче Бакстър — всичките си кучета наричах Бакстър като първото, — не зная защо. С рибките не може нищо да се прави, освен да седнеш и да ги гледаш. Това и правех през дъждовните следобеди, когато баща ми беше в колежа. Отивах в кабинета му. Свивах се в креслото, подпирах брадичката на ръката си и не откъсвах поглед от тях. И да знаеха, че съм там, не го показваха, защото всичко, което изобщо вършеха, бе да се въртят и да се въртят в своя малък стъклен свят.

През годините, които изминаха след тази случка, често съм си мислил и съм се чудил защо ги обичах толкова много. Единственият отговор, който намирам, е този: изглеждаха ужасно щастливи само като плуваха ту напред, ту назад, ту напред, ту назад. Предполагам, че всяка рибка знае какво е, и никога не се е случвало някоя от тях да умре от hubris, което впрочем е гръцка дума и не може да се преведе на английски. Може да се каже, че значи нещо като „гордост“ или „да искаш прекалено много“. Причината, поради която Едип си навлича всички неприятности и поради която Антигона получава своите hubris! Затова ги обичах. Можеш да ги поставиш в малък съд или в огромен басейн, пак ще плуват, ще се въртят в кръг, сигурно щастливи и никога няма да се оплакват. Намерили са разковничето. Нещо, с което малцина от нас могат да се похвалят.

Един горещ дъждовен следобед седях в креслото на баща си и ги гледах. Понеже току-що бях обядвал, чувствах се доста доволен от света и, кой знае защо, се запитах дали рибките някога огладняват. Смъкнах се от креслото, приближих към тях, залепих нос на стъкления съд и така се втренчих, че очите ми се изкривиха. След това изтичах да питам мама, която пиеше чай с мисис О’Брайън, наша съседка през две къщи. Когато я запитах, майка ми се усмихна и никога няма да забравя какво ми каза:

— Разбира се, че огладняват, Реймънд. И те като хората трябва да се нахранят. Хайде иди си сега.

И аз изтичах обратно в кабинета. А малко по-късно, когато видях големия буркан високо над библиотечния рафт, бях толкова сигурен, че това е храната на рибките, както бях сигурен, че Господ е направил зелените ябълки. Смъкнах буркана, огледах го и без да се бавя, хвърлих малко от съдържанието му във водата.

Рибките полудяха, започнаха да кръжат, да се изстрелват към повърхността. Отваряха уста, спускаха се надолу и после наново излизаха нагоре. Бяха толкова хубави, че ми се доплака. Наръсих още малко храна. Изядоха и нея. Тогава махнах капака на буркана и изсипах цялото съдържание — то легна на повърхността като покрив. И сега дори мисълта да живееш в къща с покрив, направен от храна, е много близо до представата ми за рая. Още ядяха, когато пуснах буркана в кошчето за книги. Затворих вратата на кабинета и ги оставих.

Когато баща ми се върна около пет следобед, аз си играех в моята стая. След малко чух, че говори с майка ми. След това го чух да се качва по стълбите. Застана на вратата — никога не бях го виждал такъв.

— Ти ли си хранил рибките? — попита той, без да свива устни и да бърчи чело. Просто изстреля думите.

— Да — отговорих, — да, сър.

Тогава ме хвана за ръката и ме повлече надолу по стълбите, а майка ми остана горе на площадката и извика:

— Внимавай! Внимавай!

Влязохме в кабинета и баща ми закрещя:

— Погледни! Погледни! — и посочи с пръст.

Погледнах. Рибките бяха умрели. Подути, те лежаха неподвижно на повърхността.

— Виждаш ли? — кресна баща ми. — Виждаш ли! Ти си го направил! Твоя работа е!

Щях да му отговоря, но не можах, защото в този момент се разревах, а той ме сграбчи за ръката и ме помъкна към мазето. Беше толкова горещо, че долу от всички тръби се стичаха едри капки вода. Баща ми си махна сакото, пусна го на земята. След това жилетката, връзката и ризата. После се изправи бял като сняг.

Ревях, когато ме тури на коляното си и ме би за пръв и единствен път. Здравата удряше, отначало само ме смъдеше, но после започна да боли. Дяволски болеше, но той не спираше и с всеки удар ме проклинаше:

— Дявол да те вземе! Дявол да те вземе! Дявол да те вземе!

Не можех да се изскубна, защото ме бе приклещил силно, но веднъж успях да извърна глава и да го погледна. Беше плувнал в пот. Това е единственият път, когато го видях да се поти — дори в най-горещия летен ден кожата му си оставаше суха.

Останалото почти не помня. Вероятно съм изпаднал в истерия, след това всичко свърши и се намерих проснат върху студения каменен под в мазето. Вече не проливах сълзи, защото бяха пресъхнали. Секнали. Майка ми ме отнесе в моята стая, погрижи се за мен и след няколко напрегнати дни статуквото бе възстановено. За станалото никога вече не се спомена.

Само веднъж, много след това. Почуках на вратата на кабинета му, която сега винаги стоеше затворена, и когато ми каза да вляза, влязох.

— Какво има, Реймънд? — попита той.

Не се стърпях.

— Исках просто да знаеш, че и аз обичах рибките — продумах аз.

Той извади лулата от устата си и втренчено ме изгледа. След това сви устни, сбръчка чело.

— Рибките ли? — промълви той. — Какви рибки?

 

 

Баба ми Рее беше майка на баща ми и бе почти мъртва, когато дойде да живее при нас — толкова стара беше. Дребна и съсухрена, тя бе почти плешива. Затова винаги носеше черна мрежичка на главата, за да я прикрива. Мрежичката й вършеше същата работа, каквато би й вършил и надпис: „Плешива съм“, ако носеше такъв.

Дойде у дома, когато бях на седем години, и веднага се настани в стаята за прислугата, която беше празна, тъй като никога не сме имали прислужничка. Веднъж влязла в стаята, тя никога, никога не я напускаше, освен може би за случайни пътешествия до банята, но дори и това не може да се каже със сигурност.

Виждах я винаги по време на ядене. Тъй като никога не напускаше стаята, храната трябваше да й се носи и никак не бе изненадващо, че мен избраха за целта. Така че три пъти на ден мъкнех яденето от кухнята горе и после, когато се нахранеше, отнасях празните съдини. Първите няколко седмици всичко вървеше гладко. После, една вечер, след като се нахрани, тя протегна ръка към мен.

— Ето, момчето ми — каза тя и ми подаде десет цента.

Попитах я за какво. Тя посочи подноса.

— Винаги плащам дела си — беше отговорът й.

Това така ме смути, че казах на майка си. Естествено, отговори ми тя, по този начин старата дама просто показва, че е учтива, а аз трябва да продължавам да се държа с нея както досега и да приемам монетата с благодарност. Но пак не ми се виждаше редно; просто не се вземат пари от една стара жена, която живее сама в стаята на прислужничката. Затова на другата сутрин дадох на майка си десетте цента и й казах да ги върне на баба Рее. Това се оказа чудесно разрешение, тъй като по-късно открих, че поначало мама й е давала пари, защото старицата нямаше ни пукната пара. Ето как се сложи началото на криеницата.

Всяка вечер майка ми й даваше десет цента, на следващата вечер ги получавах аз и й ги връщах. Играта продължи по този начин и се оказа една от най-забавните, които някога съм играл. Повече от два месеца поддържахме в обръщение една и съща монета с дата 1919 година и единствената причина, поради която излезе от употреба бе, че майка ми по невнимание я дала на млекаря. Много съжалявах, когато монетата изчезна, и сега все си мисля, че бих дал много повече от десет цента, за да я получа обратно.

Винаги си мисля за баба Рее като за недъгав човек. А тя не беше. Можеше да върви като всички нас. Но все пак си я спомням като недъгава: своенравна, саката стара дама, която изживяваше дните си в задната стая на нашата къща. И опак човек беше. Не обичаше никого, включително и баща ми, който й бе собствен син. Понякога той я навестяваше, но не често, а майка ми го вършеше още по-рядко. Аз бях главната й връзка със света отвъд вратата, но знам, че и мен не обичаше. Знам го, защото беше мърморка. По цял ден непрекъснато си говореше сама. Нямаше значение дали има някой в стаята или не. Просто си говореше: колко е глупаво момчето (това бях аз) или колко е бавно, как тръбите в банята капят и й пречат да чува мислите си, или каквото там й дойдеше наум. Тя беше стара, побеляла, сънлива — това научих от Зок — и мисля, че само едно-единствено нещо на тоя свят я правеше щастлива.

Да ми чете.

Обичаше да ми чете. Единствените книги, които бе чела, бяха приказките за Мечо Пух. След като се навечеряше и ми даваше десетте цента, издърпвах стола й до лампата или до прозореца, ако беше лято, и тя ми прочиташе по някоя глава от книгите, които си мислех, че знае наизуст. И жалко, че имаше само две такива книги, защото ако бяха повече, би живяла по-дълго.

А аз сядах на пода, слушах приключенията на Мечо и Прасчо, на Кристофър Робин и за всичко, което ставаше в Голямата гора. И ако баба Рее не можеше да върши нищо друго, то тя можеше да чете тези книги — с ниско сведена глава, с бавно движещи се устни, с дълбоко развълнуван глас. Хубаво беше, защото тя вярваше в Голямата гора. Била е там. За нея Голямата гора беше истинска. Така че не четеше, а по-скоро ми разправяше какво й се беше случило там. Сякаш бе присъствала на рождения ден на Йори, стояла е горе на дървото, когато Мечо спасява Прасчо с меденото гърне.

И аз вярвах. Познавах Голямата гора така добре, както познавах и пукнатините по тавана над леглото ми. И си мислех, докато я слушах да чете, мислех си: „Тази Голяма гора! Това е място само за мен! Можеш да ме заведеш там по всяко време!“.

Естествено никога не отидох там. Дори и посещенията ми спряха, защото един ден старата дама умря. Смятам, че опознах смъртта повече, отколкото ми се полагаше, но приносът на баба ми към това беше най-малък. Никой не плака. Никой не каза: „Каква трагедия!“.

Нея просто я имаше, а след това един ден я нямаше. Като камъче, хвърлено далеч в някое езеро, когато не гледаш. Чуваш звука, а след малко, когато бавно се обърнеш и погледнеш, вълничките са изчезнали и повърхността на езерото пак е гладка.

Тъй както помня баща си за това, което веднъж направи, така помня майка си за онова, което веднъж не направи. И пак не е справедливо, защото майка ми беше чудесна жена, любеща съпруга, добра майка и тъй нататък. Но спомените често са такива.

Тя била хубаво момиче, чиито родители били мисионери в Индия. Двамата починали по едно и също време от някаква чума. Това, макар и да разтърсило майка ми, не е било толкова лошо, както би могло да бъде. Да умрат по едно и също време било, при нейния случай, най-доброто. Тя се записала в Атина колеж и когато била във втори курс, баща ми й преподавал гръцка литература; когато била в трети курс те се оженили, а през годината, когато трябвало да завърши, съм се родил аз.

Казах вече как баща ми стана прочут учен. Веднъж отидох да слушам една негова беседа и чух да го представят като „изтъкнатият американски специалист върху творчеството на Еврипид“ — доста глупав начин да представяш някого, но и сега вярвам, че е било истина. А майка ми с усърдие, вероятно наследено от родителите й мисионери, се отдаде на задължението да бъде съпруга на изтъкнатия американски специалист върху… знаеш кого. Майка ми беше стълб на обществото. Казвам го без злоба и без презрение, защото, ако няма стълбове, обществото ще се срути върху главите ни, а майка ми просто случайно бе един от стълбовете.

И както баща ми скъса с мен, на свой ред и аз скъсах с майка си. Всъщност нямаше определено скъсване на отношенията. Продължавахме да спорим за обикновени неща — като например дали да нося дълго бельо през зимата или галоши в дъждовно време. Винаги си говорехме, тя се опитваше да ме напътства като всяка майка, а аз в повечето случаи като син, се подчинявах. И все пак след случката с Бакстър всичко се промени.

За да отдам заслуженото, признавам открито, че ако не беше майка ми, никога не бих го получил поначало — баща ми беше против, главно, защото не обичаше кучета. Но беше невъзможно да не обичаш Бакстър, тъй като без съмнение беше най-чудесното животинче, вървяло някога на четири крака, истинска порода кокер шпаньол — дребно и златистокафяво. Щом веднъж се сдобих с Бакстър (по една случайност Бакстър е второто име на баща ми, което доказва, че не съм бил идиот дори тогава), почти не се свъртах вкъщи. Отивах в падината, тичах из квартала или стоях долу на брега.

Мисля, че от всичко това майка ми беше негласно доволна, защото по него време се бореше за ръководното място в сдружението на преподавателските съпруги и в местния родителско — учителски комитет. Вкъщи вечно имаше събрания — повече от три пъти седмично. Баща ми започна да се прибира по-късно от обикновено, защото и той, и аз ненавиждахме еднакво силно всичко, което напомняше съпруга на преподавател.

В деня, в който това се случи, у нас имаше голямо събрание и явно смятах да се махна. Така и направих. Отидох долу на брега и поскачах малко по скалите. След това хвърлях пръчки по Бакстър да ми ги донесе, като се опитвах да го заблуждавам — сочех една посока, а хвърлях в друга. Нито веднъж не успях да го измамя, сигурно той беше по-умен от мен, макар че тогава бях навършил вече осем години. Най-накрая се отегчих, той почна малко да се задъхва и двамата поехме към града. И тъкмо пресичахме главната улица, една голяма сива кола прегази и уби Бакстър пред очите ми.

Отначало не можех да повярвам, просто стоях като закован. Колата спря и шофьорът излезе, върна се и погледна Бакстър. После го подритна. Когато видях това, изкрещях и се спуснах, без да обръщам внимание на събралите се хора и на клаксоните на другите коли, наредени една зад друга по главната улица. Крещях като обезумял и никой не можеше да ме спре, затова всички отстъпиха назад. Наведох се над Бакстър, вдигнах го, прегърнах го, а кръвта му напои дрехите ми.

Тръгнах за дома. Плачех и дърветата, тревата, небето, всичко се сля пред очите ми; виждах най-вече зеления цвят, дълъг зелен тунел, и по средата му аз — вървя, отивам си у дома. Продължавах да се надявам, че Бакстър ще се свести и затова от време навреме го разтърсвах. И двамата бяхме потънали в кръв, стомахът ме болеше от плач. И този път до дома, който тогава изминах, бе сякаш пътят към Голгота — път, какъвто, струва ми се, никога вече няма да извървя.

Отворих с ритник предната врата и влязох във всекидневната. Беше подредена като аудитория, с редици дървени столове, с пътека по средата и с оратор отпред — майка ми. Когато ме видя, тя млъкна и прикова поглед в мен. Останалите направиха същото, обърнаха се, заразглеждаха ме, а аз стоях с Бакстър в ръце, окървавени и двамата.

— Убиха Бакстър — казах аз и веднага стаята забръмча. Но никой не мръдна.

— Бакстър е мъртъв — казах аз пак и впих очи в майка си.

Тя не мръдна. Гледах я право в очите — и двамата стояхме неподвижни като статуи. В очите й видях, че се срамуваше, и то от мен.

Когато се обърнах и тръгнах към вратата, чух мисис О’Брайън да казва:

— Вие, момичета, продължете събранието. Аз ще се погрижа за Реймънд.

След това ме прегърна, без да се пази от кръвта. Прекрасна жена беше мисис О’Брайън — дребно кубическо телосложение, но въпреки това прекрасна.

Поговори малко с мен и каза, че вероятно ще трябва да погребем Бакстър, тъй като сме убедени, че е мъртъв. Кимнах и отидох да взема лопатата от гаража. След това тръгнахме към падината. Оставих внимателно Бакстър на земята и започнах да копая. Когато дупката стана достатъчно дълбока, поставих го в нея и го зарових. В това време дойде майка ми и ми каза колко съжалява за Бакстър. Но тя много закъсня. И макар че още на другия ден ми купи ново куче, закъсня. Защото скоро след това Зок дойде да живее в съседната къща и това промени всичко. Така че майка ми и аз си казахме сбогом през оня следобед, по време на голямото родителско — учителско събрание.

И това е всичко, което ще кажа тук за моето семейство.

Ако съм се отнесъл несправедливо към родителите си, било е неволно. Те бяха добро семейство, доколкото едно семейство може да бъде добро, и нямам никакви оплаквания. Това, което съм, предполагам, е или поради, или въпреки тях, което в края на краищата е едно и също. И ако те не са родителите, които бих си избрал, ако имах право на избор, знаех, че и аз не съм синът, който те биха си избрали. Така че в края на краищата сме квит. А в този свят не можеш да искаш повече.