Уилям Голдман
Златният храм (2)

II. Момчетата

За първи път чух да споменават Захари Кроуи една вечер на масата. Докато вечеряхме, майка ми разправяше на баща ми за мисис Джейнс, жената на професора по английска филология, която, според мама, почти й разстроила събранието следобеда, защото пристигнала, след като „направила главата“, както тя винаги се изразяваше. Баща ми дори не вдигна очи от агнешкия котлет; само сви устни, сбръчка чело и измърмори:

— Така ли? — Общо взето, най-любимият му израз.

Тогава майка ми рече:

— Наистина, Хенри, трябва нещо да се направи.

А той отвърна:

— Разбира се, мила моя — и продължи да дъвче.

— Посетих новите съседи следобед — продължи майка ми. — Тя ми се струва мило същество.

— Съседи ли? — попита баща ми само за да поддържа разговора.

— Новите — обясних аз, като посочих с вилицата. — Съседната къща.

— Реймънд — рече майка ми, — моля те, не прави това. Да — продължи тя, — той е собственик на оня, новия магазин за готови дрехи.

— Така ли? — каза баща ми.

— И, Реймънд, те имат момче горе-долу на твоите години. Изглежда ми истински ангел.

— Така ли — измърморих аз, — той веднага ми стана неприятен.

— Такива добри обноски — продължи тя. — Захари. Името му е Захари.

— Шегуваш се — казах аз. — Никой не може да се казва Захари.

— Мисля, че това е чудесно име — отговори майка ми. — И няма да ти навреди, ако си любезен с него. Нали, Хенри?

— Така ли — казахме и двамата едновременно.

На другата сутрин се позавъртях навън и започнах да играя ту в техния заден двор, ту в нашия. След малко той излезе и почна да прави същото. Когато се доближихме на няколко крачки, спрях и го изгледах.

Зок беше грозен. Очите му бяха ужасни дори тогава; имаше черна къдрава коса и очевидно беше носил постоянно шини на зъбите си, когато е бил по-малък. Много хора са грозни като деца, но като пораснат, започват да изглеждат по-приемливи. Но не и Зок. Той ставаше все по-грозен. Когато минавахме през пъпчестия период, винаги държеше първото място. Чувал си за лица, които само майката и тъй нататък. Е, неговото беше такова.

— Чувам, че си истински ангел — му казах оная сутрин.

— Чувам, че ти пък не си — веднага отвърна той, което ме обърка, защото не знаех, че новината се е разпространила толкова бързо.

— Къде си чул това? — запитах.

— Тук и там — отговори той. — Тук и там.

— Да — казах аз. — Добре. — И спрях, защото не можех да измисля какво друго да кажа.

— Добре, какво?

— Значи името ти е Захари — присмях се аз. — Хубаво име за куче.

Това го чукна, зная, защото наистина харесваше името си. Едно от нещата, за които съжалявам, е, че заради мен всички престанаха да го наричат Захари. Само Зок. Дори в училище учителите му казваха така. А това е, както споменах, моя грешка. Защото един ден, когато не мислех за нищо особено, думите „Захари, Захари, Зок“ ми дойдоха в главата. Започнах да го наричам така и после само Зок. То му се залепи, а нещастното име Захари изхвръкна през прозореца.

— Да, сър — продължих аз, — Захари е хубаво име за прасе.

— Радвам се да се запозная с теб, Захари — каза той.

Това, реших веднага, е достатъчна обида. Блъснах го, съборих го и когато се изправи, пак го блъснах.

— Чакай да си махна очилата — каза той, което ми се видя логично, само че без тях беше сляп като прилеп. Зок никога не е бил много силен. Беше година и нещо по-голям от мен, но поради дълго боледуване, а и вън от това не беше много силен. Почаках да си снеме очилата и докато се мъчеше да ме намери, съборих го и скочих върху него. Ударих го няколко пъти и като се уморих, седнах върху лицето му.

— Предаваш ли се? — запитах аз.

— Разбира се — отговори той.

Станах и започнах да се изтърсвам. Той плачеше малко, което е обяснимо, защото му бях сервирал два солидни, и докато се изтърсвах, взе една голяма пръчка и започна да ме налага по гърба с всичка сила. И ние пак се счепкахме, сега и двамата ревяхме. Малко по-късно се пуснахме и всеки тръгна за дома си.

Първото нещо, което му се случи, като влязох вътре, бе, че се сблъсках с мама, която само ме загледа.

— Спънах се — казах аз и се опитах да се измъкна.

— Ти си се бил с новото момче — каза тя.

— Какво ново момче? — усмихнах се аз.

Това много не хвана място, защото тя започна да барабани с пръсти по стената — лош знак.

— Той — започнах аз. — Той беше виновен. Аз само…

— Качи се горе — заповяда тя. — Веднага се качи направо горе, окъпи се и след това ще отидем да се извиним.

Това и направихме. Отначало побъбрихме малко с мисис Кроуи, защото Зок се къпеше горе. Докато седях, започнах да си мисля какво да му кажа, тъй като знаех, че вината беше само моя. Исках просто да му се харесам. Мисля, че това е съвсем естествено, но не се виждах да казвам: „Зок, единствената причина, поради която го направих, беше, че се страхувах, че няма да ти харесам“.

Той влезе.

— Имаме ли нещо да кажем на Захари? — попита мама много мило.

— Извинявай, че седнах на лицето ти — казах аз.

— Прието — отговори той.

— А сега излезте — каза мисис Кроуи, — искам да станете другарчета.

Ужасно е да се каже такова нещо на когото и да било.

Но по-късно разбрах, че тя винаги говори по този начин. Антични изрази — ги наричаше Зок. Сякаш живеехме в 90-те весели години, когато всички пиели кафе от чашки, приспособени за мустаци.

Излязохме вън и щом се отдалечихме от погледа им, Зок каза:

— Исках да те ударя по главата с пръчката, но не виждам добре без очила.

— Радвам се, че не улучи — отвърнах аз.

— Единственото, за което го направих — каза той, — беше, че исках да ти се харесам.

И така започнахме.

Смешно е, но замислял ли си се, че в повечето случаи твоите приятели всъщност не би трябвало да ти бъдат приятели. Например, ако ти поставят въпроси какво ти харесва и приятелите ти трябва да отговорят на същите въпроси, вкусовете ви няма много да съвпаднат. Всички твърдят, че приятел е този, който има същите интереси като теб, но това е вятър. Зок казваше, че приятел е онзи, на когото можеш да кажеш да върви по дяволите, и той няма да ти се разсърди. И това може да е вярно, макар че за мен приятелството е по-скоро чувство, усет: каквото и да кажеш, каквото и да направиш, където и да отидеш, аз ще бъда наблизо. Когато се нуждаеш от мен, просто се обърни и аз ще бъда до теб.

Така беше с мен и Зок от самото начало. Той беше изключителен в училище, докато аз, в най-добрия случай, бях едва среден. Обичах да прекарвам на открито, той мразеше това. Зок обичаше поезията, аз не. И затова обикновено ставаше тъй: ще излезем на разходка из гората и след малко ще седнем, и той ще ми чете от някаква книга, която е взел със себе си. Всичко това е компромис, зная, но още никой не ми е показал какво лошо има в това. Защото много скоро на Зок започнаха да му харесват разходките, а на мен — поезията, макар че никога не признахме това един на друг.

Лятото след завършването на седми клас беше най-горещото от двадесет години насам, според радиото. Това бе лошо, защото не можехме да ходим на брега, тъй като Зок никога не се научи да плува, и отказваше да отива близо до водата. Всъщност мисля, че не водата го тревожеше, а по-скоро ходенето по бански костюм. Телосложението му не беше много приятно за окото и вече имаше ужасни червени пъпки по целия си гръб. Свободното време започна много да ни тежи и една нощ, като не можах да заспя, измислих нещо. Естествено, казах му го веднага на другата сутрин.

— Мислех да избягаме — казах аз.

Той кимна.

— Някое място специално?

— Чикаго — отговорих, тъй като това беше най-големият град в околността, да не говорим за целия щат Илинойс, и се намираше само на петдесет мили на юг.

— Имаш ли пари?

— Малко — отвърнах. — Ще получа определените за седмицата в събота. Те трябва да ме изкарат докрай.

— Не знам… — започна той.

— О, Зок — прекъснах го аз. — Хайде. Нека да отидем. Ще бъде чудесно. Нищо не може да се сравни с бягството. Правил съм го много често и всеки път е по-хубаво от предишния.

Той ме загледа.

— А и няма какво да се прави тук — рече накрая той.

Късно в събота сутринта ние тръгнахме. В края на града сложих една бележка в каишката на Бакстър — Зокова идея, — съгласих се, че е справедливо да съобщим на родителите си какво сме намислили. „Зок и аз — се казваше в бележката — избягахме. Но не в Чикаго.“ Това пък беше моя идея, с която не особено се гордеех. Тупнах Бакстър по задника и той се стрелна обратно, а ние поехме дългия път към голямото шосе извън градчето.

Вървяхме бавно, защото беше горещо, приказвахме за това, за онова и не усетихме кога спря кола до нас. Шофьорът ни запита не искаме ли да се качим. Зок попита накъде, той отговори — Чикаго, и ние се качихме на задната седалка и започнахме да се кикотим, защото всичко вървеше много добре.

Шофьорът бе дребен, без косми по горната част на ръцете.

— Изглеждате добри малки момчета — каза той.

— О, да — отговори Зок, — много сме добри.

Той продължаваше да се взира в нас чрез огледалото пред него, после спря да се занимава със Зок, насочи поглед към мен. Аз не говорех много, виждах, че Зок може да свърши това много по-добре, а точно тогава разправяше нещо интересно.

— Защо твоят приятел не каже нещо? — попита човекът.

— Мисля, че не е много умен — отговори Зок. — Много назадничаво момче. Започна да пълзи едва на седем години.

Аз се изсмях.

— Има мила усмивка — каза човекът.

— О, красавец е! — съгласи се Зок.

— Защо не кажеш нещо? — попита човекът. — Защо не дойдеш тук отпред, и да кажеш нещо?

— Добре — отвърнах аз и скочих на предната седалка.

— Така е по-добре — рече той и ме потупа по главата. След това опипа мускула на ръката ми. — Корав, много корав за русо момче.

— Твърд е като стомана — потвърди Зок — и е ужасен, когато го предизвикат.

— Не думай! — каза човекът. Сложи ръката на рамото ми, задържа я там и започна да кара по-бавно.

Точно в този момент Зок взе да се дави, да издава ужасни звуци, сви се надве, лицето му се зачерви.

— Какво има? — попита човекът.

— Не зная — отговорих.

— Телефон — задъха се Зок. — Трябва да телефонираме.

Човекът ускори, обърна по главното шосе и спря пред една бензиностанция.

Изскочих навън и за моя изненада и Зок изскочи.

— Добре ли си? — попитах аз.

— По-добре ще бъде да почакам тук и да видя — каза. — Вие продължавайте — обърна се той към човека. — Благодаря.

Оня не каза дума, изфуча надолу по шосето.

— Ти го вбеси — рекох аз. — Защо?

— Каприз — отговори Зок и попипа мускула на ръката ми. — Много корав за русо момче — изсмя се той. — Ох, ох…

— Защо го ядоса така?

— Ще ти кажа всичко, когато станеш по-голям — отговори той.

И двамата започнахме да се смеем и тръгнахме по шосето за Чикаго.

Малко по-късно ни взе един търговски пътник от Милоуки, който беше много дебел и веселяк и който два пъти ни купи сладолед по пътя. Името му беше мистър Хардекър. Смееше се непрекъснато. Имал осем деца и жена, която тежала повече от него, но въпреки това той не спря да се смее. И през годините, които минаха оттогава, често съм искал да го намеря, да поговоря с него, защото мисля, че мистър Хардекър е намерил разковничето, но човек никога не може да бъде сигурен.

Когато стигнахме центъра на Чикаго, той ни остави, каза довиждане и се отдалечи с колата.

И ето ни точно и право в центъра заедно с милиони други хора, с тази разлика, че те знаеха къде отиват. Уплаших се. Зок вървеше надолу по улицата и за миг го изгубих сред тълпата, започнах да тичам, да се мушкам насам-натам, най-после го настигнах и го хванах.

— Зок — рекох аз. — Трябва да ти призная нещо. Излъгах те. Никога не съм бягал от дома.

— Няма нищо — отговори той. — Аз съм.

Тогава започнах да се успокоявам и да се забавлявам.

Това, което правехме, беше преди всичко да гледаме хората и филмите. На смени. Обикаляхме малко центъра и когато се уморяхме, влизахме в някое кино. Видяхме всичко пет филма.

Трите бяха „Гунга Дин“. И до днес той е моят любим филм.

Изгледахме го три пъти едно след друго, което ни отне цялата вечер. Бяхме доста уморени от вървенето, но „Гунга Дин“ също беше уморителен. Защото и двамата плакахме много в края.

Виж какво, Гунга Дин е водоносач и в края има опасност британската войска да попадне в засада, устроена от туземците. Вече е ранен в корема, но въпреки това взема тръбата и започва да се качва по този златен храм. Сантиметър по сантиметър той напредва, боли го ужасно, британските войски приближават все повече и повече към своята гибел. Но накрая Гунга Дин успява и ето той е горе, стои на върха на златния храм и започва да надува тръбата — предупреждава всички британски войски, които тогава разбиват туземците много фино. Но той, старият Гунга Дин, надува тръбата, додето туземците го застрелват. На никого не му се иска да умира, но когато започва да се изкачва, той знае, че го чака смърт, така сигурно, както знае, че Господ е направил зелените ябълки. Но все пак се качи. Не беше длъжен. Не бе дори войник, а само водоносач. Все пак се покатери и когато запълзя нагоре, аз започнах да рева, Зок също, без да спираме до края на филма. И трите пъти все така плакахме. Гунга Дин върху златния храм. Беше красиво.

Когато затвориха киното, излязохме на улицата. Не ни се говореше много и не говорихме. Вместо това тръгнахме да вървим, пробивайки си път през центъра, на изток към езерото Мичиган. Довлякохме се до едни големи квадратни камъни и се свихме върху тях. Ако наистина си уморен, те не са твърди и можеш да спиш на тях. А ние бяхме уморени. Прозинах се няколко пъти, загледан право в небето, осеяно със звезди, и се заслушах в шума на вълните.

— Лека — казах аз.

— Лека, Еврипид — промърмори Зок.

Мълчахме известно време. После аз се обадих.

— Жалко, че трябваше да умре — казах аз. — Гунга Дин. Да бе поживял още.

— Няма значение — отвърна Зок много тихо.

Подпрях се на лакът и го загледах. Очите му бяха затворени, ръцете скръстени на тила.

— Нищо няма значение, когато знаеш всичко. Всичките отговори.

Легнах и дълго мислих върху думите му. После пак се подпрях на лакътя си.

— Какво искаш да кажеш?

Не отговори, дори не ме чу: беше заспал. Помислих още малко за това, втренчил поглед в звездите, мъчех се да стоя буден. Но много скоро очите ми се затвориха и последното, което помня, бе шумът на вълните: пляс, пляс, пляс… на брега, после потънах в сън.

Слънцето ни събуди. Когато си прегледахме финансите, открихме, че имаме общо точно двадесет и шест цента; нямаше какво да правим и решихме да поспим още. Но сега камъните бяха твърди. След малко тръгнахме. Само че и двамата се бяхме схванали, а в такова състояние не можеш да отидеш много далеч. Най-после се добрахме до някаква пейка пред една автобусна спирка.

— Прави се, че чакаш автобуса — каза Зок.

Така и направихме, седяхме там отпуснати. От време навреме се оглеждахме за всеки случай — да не би някой полицай да се завърти наоколо.

Но не полицай ни откри на тая пейка, а Кавана. Никой от нас не го чу да приближава, макар да разбрахме от миризмата, че има някой наблизо. Вероятно най-лошата миризма на алкохол, която съм усещал. А тя всичката принадлежеше на Кавана, не беше удоволствие да бъдеш близо до него първите няколко минути. Но след като свикнеш и я приемаш като част от него.

Той се тръсна в края на пейката, близо до мен, хвана се за главата, запъшка и заохка, сякаш беше на умиране. Зок и аз само се спогледахме, не ни се мърдаше от умора. Но Кавана се раздвижи. Изправи се, довлече се до бордюра и повърна. После, когато свърши, се обърна към нас:

— Слава богу, че имам слаб стомах — каза той и веднага се представи — името ми е Кавана.

Някога трябва да е бил красив. Сега беше стар, петдесет или повече, и лицето му беше набръчкано. Имаше нужда от бръснене, дрехите му бяха гадно мръсни, но усмивката — чудесна, очите — ясни.

Той се върна на пейката, здрависахме се с него, казахме му кои сме и веднага след това започна да говори. През целия си живот не съм нито срещал, нито чувал човек да говори така добре, както Кавана. Нито баща ми, нито дори Зок, когато порасна. Като че ли говорът беше негова религия и той разпространяваше евангелието й.

Запита ни откъде сме и след това ни каза той откъде е — Ирландия, където всичко е по-хубаво, отколкото в останалата част на света. Водата блести като зелено злато, небето е синьо като очите на майка ти и тъй нататък.

После ни попита с какво се занимаваме. Казахме, че ходим на училище, и той се отплесна да говори за образованието, което е по-добро в Ирландия, откъдето и да било другаде, макар че, дето и да го намериш, то е нещо хубаво. Кавана беше самоук и обичаше Шекспир повече от своя скъп покоен баща, макар Шекспир да е англичанин. Накрая започна да цитира: от „Хамлет“, от „Ромео и Жулиета“ и още, и още. Наистина, имаше прекрасен глас — дълбок и плътен, думите му отекваха надолу по празната улица.

Но точно по средата на монолога на Шейлък за „Няма ли евреинът ръце, и очи, и т.н.“ гласът му започна да заглъхва. Отначало постепенно, после все по-бързо и по-бързо. Очите му потъмняха, тялото се отпусна, той се свлече на седалката, ръцете му увиснаха безжизнено.

Ние чакахме, защото не знаехме какво да правим. Когато започна пак да говори, всичко се беше променило.

— Ако бях наполовина мъж — прошепна той, — само наполовина, щях да се убия.

Потреперих, защото преди по-малко от десет минути така очебийно беше влюбен в живота, че ти идеше да заплачеш.

— Стар съм аз, момчета — продължи той, — и няма за какво да живея. Така че ще ми направите услуга, ако свършите тази работа вместо мен.

— Престанете! — казах аз.

— Истина е — прошепна Кавана. — Когато бях дете, в нашето село се появи епидемия. Отнесе майка ми, сестра ми. Всичко бих дал да беше отнесла и мен. Защото в този живот има само страдания и старост и по-добре е да се свърши всичко, преди да е настъпила старостта.

— Престанете! — повторих аз.

— Ще дойде ден, когато ще ме благославяте за това, което ви казвам — рече той. Трябваше да се напрягаме, за да го чуем. — Ще видите.

В този момент Зок пое нещата в ръцете си.

Като се пресегна през мен, той сграбчи Кавана за рамото:

— Не искате ли да хапнете нещо? — Зок се изправи. — Имаме двадесет и шест цента — каза той — и те са ваши.

Вдигнахме Кавана и като го прикрепяхме, довлякохме го до една млекарница. Зок го настани на едно столче до бара и му купи ядене за двадесет и шест цента. Когато се нахрани, Кавана пак започна да цитира Шекспир.

Ръкувахме се на улицата.

— Моята майка на небето ще се моли за вас всяка нощ — каза той.

— Благодаря — отвърна Зок. — Може да ни послужи. Довиждане.

— Довиждане — промълвих и аз.

— Чудесни момчета сте вие — рече Кавана и се отдалечи.

— На такива хора — каза Зок — дай им къшей хляб и слънцето вече грее за тях.

За последен път го видяхме как се мъкне по улицата, размахва ръце за равновесие и се кланя на всеки минувач.

Остави ни в Чикаго гладни, жадни и фалирали. Опитахме се да вървим, но Зок се отказа почти веднага.

— Стига ми толкова — каза той. — А на тебе?

— Май и на мене.

— Добре тогава, замъкни ме до някой телефон.

— Вкъщи?

Зок поклати глава.

— Имам братовчеди в Чикаго — отговори той.

Намерихме телефон, Зок се обади и излезе ухилен от кабината.

— Тя ще дойде веднага, Еврипид.

— Коя?

— Братовчедка ми Сади — рече той.

И ние седнахме на бордюра да я чакаме.

Дори да можех да говоря като Кавана, не бих могъл да я опиша добре. Сади Грифин. Така се казваше тя и малко по-късно дойде шумно, караше бяла открита кола. Зок замаха с ръка. Щях и аз да направя същото, но когато я видях отблизо, не можах. Можех само да я запитам. Никога не бях виждал нито по улицата, нито на кино, нито другаде момиче, красиво като Сади Грифин. Имаше дълга златна коса и само като я гледаш, знаеш, че ако е била наблизо, когато Парис си е играл със златните ябълки, Елена щеше да си остане вкъщи при Менелай и Троянска война нямаше да има.

Тя живееше със семейството си в голям апартамент край езерото Мичиган. Нахраниха ни, но най-напред се обадиха в Атина, а след това Сади Грифин ни закара вкъщи. Не откъснах очи от нея през цялото време, почти не говорех. Към края на пътуването тя започна да ме закача за това, но само ме накара съвсем да си глътна езика. През онова лято беше осемнадесетгодишна и се готвеше да влезе в колеж. Само осемнадесетгодишна и само пет години по-голяма от мен, но и пред Всевишния не бих си глътнал повече езика.

Вкъщи имаше обикновеното мъмрене с някакво незначително наказание, но нито едното, нито другото беше сериозно.

След това лятото премина бързо, тъй като имахме да си говорим за много неща: За Кавана, за мистър Хардекър, понякога и за Сади Грифин. Но най-много за Гунга Дин, бедния стар водоносач, който спаси британските войници, като наду оная тръба от самия връх на златния храм.

Но пътуването не само ни помогна да мине лятото, то ни направи най-известните в осми клас. Новината за това пътуване, естествено, се разпръсна, ние нямахме нищо против, още повече че сами най-много я разпространявахме. Когато идваха при нас за по-големи подробности, получаваха ги от двама ни едновременно. Винаги бяхме заедно Зок и аз. Бяхме си самостоятелна тайфа. Бяхме единни, другите бяха сами. А когато си сам, търсиш да бъдеш с някого, с нещо солидно. Затова всички се присъединиха към нас. Зок беше нещо като мълчалив съдружник, защото нещата по-добре се нареждаха така, тъй като не беше добър спортист, а аз бях. Вече описах как изглеждаше Зок — беше грозен, докато аз бях по-добър представител на общоамериканския тип момче — добра фигура, сини очи, приятна усмивка. На Зок дори и усмивката беше крива. Често съм си мислил, че Господ трябваше да му даде по-приличен външен вид, вместо да сложи всичко вътре, да го скрие, та никой да не го забелязва на пръв поглед.

Но не се заблуждавай, ние бяхме начело, двамата винаги един до друг. След нас идваше „Копчето“, Дули, много мило дете, наречен така, защото един ден дойде в училище разкопчан точно там, където не трябва. Тогава това ни се видя много смешно. И Джони Хънкли, най-силното момче в училище, но беше такъв дебелак, че никой не го обичаше. И още девет или десет други. Правехме това, което обикновено правят такива тайфи, като например да обръщаме уличните надписи или да плашим старата мисис Блол, девствената библиотекарка, като бухахме като бухали под прозореца й нощем. И други детински прояви, с които не се гордея особено, но които не навредиха на никого, доколкото мога да преценя.

И така осми клас мина, както и лятото след него, и когато почти беше свършило, Зок започна да се държи особено и не го виждах често. Ходех да плувам с тайфата, мотаех се наоколо. Всички просто убивахме времето, докато тръгнем на училище.

Една вечер, веднага след вечеря, седях на верандата и четях някакво списание, когато Зок бавно приближи.

— Срещали ли сме се? — попитах го аз, щом дойде до мен. — Лицето ти положително ми изглежда познато, никой не може да забрави такова лице. Имаш ли име? Как те казват?

Продължих да бърборя. Той не отговаряше, седна на люлеещия се стол и започна да се люлее напред-назад.

— Да не си си глътнал езика? — запитах аз, цитирайки един от любимите изрази на майка му.

Той ме погледна.

— Искаш ли да прочетеш едно стихотворение?

Когато казах разбира се, подаде ми един лист.

— Кажи ми после какво мислиш за него — рече той. — Ела веднага у нас, като го прочетеш.

След това избяга.

Отворих листа. На него беше написано:

Спри този миг,

докато има още миг.

За да не дойде времето безлико,

да пропълзи на лапи котешки

и да те грабне.

Докато те обичам; докато любовта ми пада

като любов, отронена от лист на цвят,

вземи ме.

Сигурно тогава съм прочел стихотворението повече от двадесет пъти. Много ми хареса. Спирах се на всяка дума, докато разбера смисъла на цялото стихотворение. След това се втурнах към Зокови. Той беше в стаята си.

— Е? — попита той.

— Какво по дяволите е това? — запитах много сериозно аз.

— Предполага се да е стихотворение.

— Знам това. Но какво иска да каже? Точно.

— Какъвто смисъл ти искаш да му придадеш. Това е чудесното нещо в поезията.

— Кой искаш да те вземе, Зок? В кого си влюбен?

— Господи — каза той, — не съм влюбен. Това е стихотворение.

— Ами тези „котешки стъпки“^[1]?

— Откраднах това — призна той.

— Защо?

— Позволено е. В поезията това е позволено. Всички го правят.

— Ами това „любов, падаща като любов“? Това точно ли искаш да кажеш? Не трябва ли да бъде любов, падаща като вода или като роса? Какво ще кажеш за роса?

— Това е изразно средство — изкрещя Зок и аз разбрах, че съм отишъл твърде далеч. Млъкнах, но беше много късно. Той грабна листа от ръката ми и го накъса. — Върви по дяволите! — кресна той. — Върви по дяволите! — и замахна към мен, нещо, което не беше правил от първия ден на запознанството ни.

Наведох се бързо, спуснах се към него, извих ръката му и също креснах:

— Това стихотворение много ми хареса. Само те занасям! Хареса ми! Мисля, че е много хубаво. Честна дума, за мен това е най-хубавото стихотворение, което съм чел! Сега ще млъкнеш ли?

Той продължаваше да ругае, но моят глас беше по-силен, така че беше принуден да слуша. И разбра, че говоря сериозно. Всяка дума.

— Харесва ли ти? — запита той. — Наистина ли?

Кимнах и пуснах ръката му.

— Еврипид — каза той, — ти си най-умният човек и най-добрият критик в целия свят.

— То се знае — отвърнах аз. — Но сега край на празните приказки. Да отидем да свършим нещо полезно. Хайде да идем да уплашим мис Блол.

Не съм най-умният или пък най-добрият критик в целия свят и пръв признавам това и все пак Зок ми показваше всяко свое стихотворение. Те ставаха все по-добри, но аз продължавах да харесвам най-много първото с любов, капеща като любов. Знаем, че ставаха по-добри, защото, когато Зок бе на шестнадесет години, спечели националния конкурс за поезия, а на седемнадесет имаше няколко публикувани стихотворения. Щеше да стане прекрасен поет, дори може би велик, ако само му бях дал възможност.

Гимназията отначало ме разочарова, защото не беше много различна от началното училище, където прекарах осем години, а ако броим забавачницата — девет. Дружахме почти само с нашата тайфа, без да се събираме с други момчета. Правехме същите неща като по-рано, но сега на никого сърцето не беше в тях. А и уроците не бяха по-интересни, само по-трудни и макар че бях закъсал по алгебра, Зок ме избута.

Затова, когато дойде пролетта, нямаше с какво много да се похваля. После, през нощта на трети април, се случи нещо, което не съм сигурен дали бе за добро или за зло. Но определям началото на гимназиалната си кариера такава, каквато беше, от онази нощ, защото тя фактически започна оттогава.

Беше пролетната ваканция, живеех у Зок, родителите ми бяха заминали някъде на Изток, където баща ми бе поканен да изнесе две лекции за „Символизма в Еврипид“, което, откровено казано, не звучи прекалено прогресивно. Родителите на Зок бяха отишли на гости. Бяхме сами в меката топла вечер и двамата нещо неспокойни, нямаше какво да правим. На кого пръв му дойде наум, не помня, а и няма значение, защото и на двамата ни се искаше, и преди да разберем какво става, се изправихме пред барчето на стария. По това време не знаехме нищо за алкохола. У нас имаше само вино, а пък Зок, така или иначе, не се интересуваше.

— Добре, Зокър — казах аз. — Как започваме?

— Не знам — призна той.

— И как ще познаем, когато допрем дотам?

— И това не знам.

— Тогава трябва да си доста глупав — отвърнах аз, грабнах бутилката, почти пълна с ром, и си налях една чаша. Зок взе бутилката шотландско уиски — мъдър ход, който обясняваше по-доброто му състояние през нощта и на следващите един-два дни.

Седнали на две кресла, един срещу друг, започнахме да се наливаме и да се кикотим. Изпразних бързо първата чаша. Не ми стана абсолютно нищо, но на половината на втората започнах да се усещам замаян.

— Да, сър — рекох аз, — можеш да повториш това, което каза.

Зок ме погледна.

— Нищо не съм казал.

— Е, щом не щеш, не го казвай. Аз съм либерален.

Това изглежда го смути, защото не продължихме разговора, а вместо това се съсредоточихме върху пиенето, гълтахме бързо. И трябва да призная, че много скоро „направихме главите“, както би казала майка ми.

— Мама би казала, че съм „направил главата“. Какво ще кажеш? „Направил съм главата!“ Не е ли това най-тъпият израз?

— Кое?

— Не чуваш ли какво ти говоря?

— Мъча се — каза Зок, — но не се чуваш много ясно.

— Ако баща ми знае толкова много за Еврипид, защо не е богат?

— Кой е Еврипид? — запита Зок.

Това малко ме затрудни.

— Аз! — отговорих най-после. — Ето кой!

— Добре, ако ти си Еврипид — рече Зок, — защо не си богат?

— Може и да съм — отвърнах. — Може и да съм най-богатият човек на света. Може да съм толкова богат, че да не мога да го понасям.

— Не ти вярвам — каза Зок.

— Вярно е — настоях аз. — Толкова съм богат, че не мога да се понасям. Знаеш ли в какво си секна носа?

— В десетдоларови банкноти?

Поклатих глава.

— Двадесетдоларови банкноти?

— Не позна.

— Къде тогава?

— В ръкавите на ризата си — казах аз и като се има предвид обстоятелствата и всичко останало, все още смятам, че беше много смешно. Но не чак толкова, че да паднеш от стола. Но аз така направих. Тупнах на пода и останах там, размахвайки празната бутилка.

— Стани — каза Зок.

— Мога — ако искам — отговорих аз, — но просто не искам.

— Ето — рече Зок, — ще ти помогна.

Е, той се опита, това трябва да му се признае. Наистина се опита. Дори стана от стола, но двете крачки до мен го свършиха и той се строполи върху ми.

— Това на нищо не прилича — рекох аз. — Да падаш върху собствените си гости!

Полежахме малко, главите ни се въртяха. После Зок каза:

— Знаеш ли какво, Еврипид? Мисля, че успяхме.

Това бе вярно, защото никога не е имало двама пияни като нас.

— Сега какво ще правим? — попитах аз.

— Не знам — отговори Зок. — Нещо.

— Чудесна идея — отвърнах аз.

Опитахме се да станем. Поотделно не можахме, но заедно, криво-ляво, успяхме да се изправим и да се дотътрим вън на улицата.

— Е? — попитах аз, когато излязохме. — Сега какво?

Но той не отговори и аз махнах с ръка пред лицето му.

— Сега какво? — попитах пак. — Отговаряй на въпроса ми!

И той замаха с ръка пред моето лице.

— Не знам — отговори той.

— Ама ти положително не си много умен. Нищо, освен полуидиот.

— И аз щях да ти кажа същото.

Щяхме да си кажем още много неща, когато някой ни хвана за раменете — полицай, само че на него не му беше до смях.

— Добър вечер, началник — казах аз.

— За какво е боят? — попита той.

— Бой? — попитах аз, съвсем объркан.

— Видях ви — каза той — и ако не престанете, ще трябва и двамата да ви вкарам вътре.

— Но ние не се биехме — настоявах аз.

— Добре — въздъхна той.

— Абсурд, началник, абсурд — намеси се енергично Зок. — Ние сме много добри приятели.

— Тогава прибирайте се — каза той и ни пусна.

Тръгнахме към къщи, но мисля, че и Джеси Оуънс^[2] не би могъл да стигне, защото, преди да направим две крачки, той ни грабна и ни набута в полицейската кола.

Пътуването не беше много интересно, с едно изключение — успях да повърна навсякъде по задната седалка, което на полицая не се стори много смешно. Но Зок и аз се кискахме през целия път. В участъка всичко някак се обърка. Човекът зад бюрото непрестанно питаше за имената ни, а Зок не се умори да пита за какво му е да знае, тъй като това не е негова работа.

— Моля ви, момчета — повтаряше той, — моля ви да ми съдействате.

— Абсурд — повтаряше непрестанно Зок. — Ние сме много добри приятели.

След това започна да изтъква гражданските си права и накрая да цитира поезия. Аз пък подхвърлих няколко статистики за бейзбол, които имах под ръка.

Накрая прекарахме нощта в участъка.

И това, както казах по-рано, ми създаде репутацията. Защото, когато се върнахме в училище, бяхме се прославили. Зок предпочиташе да не прави капитал от станалото и не отговаряше на никакви въпроси. Затова всички идваха при мен и колкото повече разправях случката, толкова по-добре зазвучаваше. И в по-кратко време, отколкото е нужно, за да се разправи тя, аз станах училищен герой. Бях провъзгласен за клоун на класа, когато завърших гимназията, а началото може да се открие през онази априлска нощ, когато Зок и аз се напихме. И двамата за пръв път.

И така в училище най-много се говореше за нашата тайфа като за най-лудата, макар че бяхме само деветокласници и не бяхме най-лудите. Аз наистина се наслаждавах на популярност през онази пролет и през лятото, и рано през есента. Времето летеше, всеки ден много подобен на предишния и единственото нещо, което ясно помня, бе случката през онзи летен следобед.

Бях в задния двор и хвърлях камъни към големите дървета на отсрещната страна на падината. Улучвах три пъти от четири, което е много по-добро от това, което мнозина могат. Зок дойде, застана отстрани и започна да наблюдава.

— Ако имаше възможност да се правят пари от това — казах, — щях да бъда много богат.

Той не отговори, просто стоеше и гледаше как хвърлям, заслушан в тъпия звук на камъните, когато удряха стеблата на дърветата.

— Не се стеснявай — рекох аз, — наистина съм много симпатичен, когато ме опознаеш.

Той прочисти гърлото си. Чаках. Тогава заговори.

— Това не е моя идея — започна той, — искам да знаеш, че майка ми ме накара. Но работата е там, че ще те очакват да дойдеш у нас на гости в неделя, два часа следобед, и да си с връзка.

— Глупости — отвърнах аз, удряйки един голям дъб през падината.

— Майка ми може би няма да го преживее — каза Зок и добави: — Ами ако забравим за връзката?

— Може да дойда — отговорих аз. — Ти ще бъдеш ли там?

— За нещастие, да.

— Щом ти можеш да го преглътнеш — рекох аз, — тогава и аз мога.

— Чудесно — засмя се Зок. — Ти току-що ми спечели двойна сума джобни пари.

— За какво е приемът?

— Братовчедка ми Сади ще се жени — отговори той.

Не казах нищо.

— За някакъв селяндур от Мичиганското правно училище — продължи той. — Ще се женят след три седмици. Ще дойдеш ли?

— То се знае — отговорих аз и хвърлих цяла шепа камъни наведнъж. — Там съм.

То се знае, не бях. Реших го следобеда край падината, дето стоях и хвърлях камъни, докато се стъмни. На вечеря майка ми приказваше за приема, тъй като тя и баща ми също бяха поканени, и какво ще облека, и имам ли прилично лятно сако. Съгласявах се с нея, кимах с глава, когато казваше какъв чудесен прием ще бъде и не е ли щастие да бъда поканен и аз. Нямаше смисъл да й казвам тогава, затова изчаках.

До последния ден преди приема. Следобедът тичах, зачервих се, изпотих се и тогава се върнах вкъщи. Казах й, че не се чувствам добре. Тя се хвана на въдицата — пипна ми челото и ми каза веднага да легна. Запротестирах, както се очакваше, но и с диви коне не биха могли да ме измъкнат от леглото тогава. Вечерта дълго пъшках и слушах радио. Когато стана време за сън, тя ми даде два аспирина и угаси лампата.

— Трябва да оздравееш до утре, Реймънд — каза тя. — Всеки ден не те канят на прием.

— Да му се не види, така е! — отвърнах аз. — Утре ще се чувствам отлично. Не бих изпуснал този прием за нищо на света.

На другата сутрин нагласих всичко много добре. Пъхнах едно одеяло повече под чаршафа си, да съм сигурен, че ще се потя обилно, плисках вода в очите си, докато ги зачервя, плюс още разни други тактики. Когато настъпи следобедът, знаех, че майка ми няма да ми позволи да стана, ако ще и къщата да гори. Така че се борих достойно, пъшках колко много искам да ида и, общо взето, получих академичната награда за ролята на мним болен.

И когато вече мислех, че няма да издържа по-дълго, тя и баща ми излязоха и останах сам.

Пуснах радиото, хвърлих настрана завивките и лежах, вперил поглед в пукнатините на тавана. После започнах да ругая, но то, общо взето, никога не помага. Затова крадешком се промъкнах във всекидневната до големия прозорец, който гледаше към Зоковата къща.

Видях всичко отначало докрай, застанал по пижама в онзи горещ летен следобед. Пропуснах нещо само, когато чух майка ми да идва по пътеката и трябваше бързо да офейкам в леглото — едва успях. Усмихвах се храбро, докато тя пак излезе.

Мисис Кроуи даваше градинско увеселение. С пунш. Имаше един голям стъклен съд, поставен на маса в задния двор. Когато застанах до прозореца, имаше само няколко души: Зок, моите и неговите родители, плюс още няколко, които не познавах, вероятно братовчеди, дошли специално за случая. Изглеждаше толкова тъпо, колкото можеш да очакваш да бъде един прием на мисис Кроуи с онзи голям стъклен пуншов съд, цвъкнат в средата на градината заедно с разни други съблазнителни неща като мънички сандвичи, и тъй нататък. Нищо особено не ставаше, но внезапно всички забързаха към предната част на къщата, привлечени от клаксона на една отворена кола, която току-що спря. И Сади Грифин излезе от нея. Облечена цяла в бяло, със златна коса, разпусната по гърба, с почерняла от лятното слънце кожа. Тя се усмихна и започна да прегръща и целува всички наред, а аз се втурнах към кухнята за чаша вода, после обратно назад — точно навреме да видя как, полуобърната, подава ръка. На него.

Беше висок и тъмнокос и дори от моето разстояние ясно личеше, че едно огромно шише брилянтин ще му стигне горе-долу само за три дни. Ако внимава! Беше облечен със спортно сако, не му липсваха гербът и златните копчета. През горещ летен ден този кучи син бе облякъл сако. Със сиви панталони, бели обуща от шведска кожа и червена връзка на райета. Името му научих по-късно, беше Алвин. Всички го наричаха Ал, но можете да се обзаложите, че ако някога се запозная с него, ще му казвам само и винаги Алвин. Той я хвана за ръка, да, дъртият мазач на брилянтин, така направи и тръгнаха заедно към пунша, като се усмихваха един на друг през цялото време.

Дойдоха още хора, много, някои от тях бяха съпруги от колежа, които мъкнеха мъжете си. Застанали наоколо, всички бръщолевеха, с изключение на Зоковия баща, който непрестанно влизаше вътре за спиртни питиета, носеше пълни чаши за мъжкото население, както казваше мисис Кроуи. Всички изглеждаха доста глупави, откъдето ги гледах, като артисти от старите неми филми, които махат с ръце, вдигат вежди, мърдат устни, но не можеш да чуеш нито дума от това, което казват.

След като се уморих да стоя прав, сложих един стол до прозореца така, че да не ме виждат, и седях там часове, седях и гледах, подпрял брадичка на ръцете си.

Така седях, когато чух майка ми да приближава по пътеката. Блъснах стола назад и изтичах по стълбите.

Успях да стигна само до междинната площадка, когато тя ми заговори. Само че този път не беше майка ми. Беше тя.

— Съжалявам, че не можа да дойдеш на приема — започна тя. Обърнах се и я загледах отгоре, без да кажа дума. Бе застанала в средата на хола, далеч от прозорците, почти в сянка, но не съвсем.

— Наистина приемът е чудесен — продължи тя — и ми е мъчно, че не можа да дойдеш. Специално питах за теб.

— Виж ти! — казах аз.

— Майка ти ми каза, че не се чувстваш добре.

— Вярно ти е казала — отвърнах аз. — Болен съм.

Сади Грифин се заизкачва по стълбите.

— Болен съм — повторих аз, — по-добре е да не приближаваш.

— Не се страхувам — отговори тя.

— Може да се заразиш нещо — казах аз и се заизкачвах нагоре. — Ще трябва да отложиш сватбата си. — Тя продължи да се изкачва. — Няма да ти се иска да отлагаш сватбата.

Стигна до междинната площадка, но аз бях вече горе, далеч от парапета, до стената.

— Разправях на Ал за теб — рече тя. — Той има голямо желание…

— Бас държа — прекъснах я аз.

— Ще ти хареса — продължи тя. — Той е… — и тя разпери широко ръце — чудесен.

— Ще бъде още по-чудесен, ако започне да слага по-малко мазнина на косата си. Тогава вероятно ще стане съвършен.

Тя се засмя и започна тихо да ми говори:

— Когато бях на четиринадесет години — прошепна тя, — имах един учител по алгебра на име мистър Дилън. Беше нисък и не много красив, но…

— Затваряй си плювалника! — казах аз, което, колкото и вулгарно да беше, свърши работа, защото тя веднага си тръгна.

— Дойдох само да ти кажа здрасти — заключи тя — и се надявам скоро да се почувстваш по-добре.

— Благодаря — отговорих аз.

— Довиждане, Еврипид — махна с ръка и излезе.

Щом чух да хлопва външната врата, отидох в стаята си, вмъкнах се в леглото и лежах, плувнал в пот, докато се върнаха родителите ми. Следващата седмица Сади Грифин се омъжи. Зок и аз никога вече не споменахме името й.

Останалата част от лятото премина бързо, прекарвах повече времето си с тайфата. Просто го губех поради липса на нещо по-добро, с което да го запълня. И вероятно бих продължавал така безкрайно, ако Феликс Браун не бе дошъл в училище през оня дъждовен есенен ден, който ми се струва толкова далечен.

Стоях до главната врата на училището с неколцина други и гледах дали няма да влязат някои нови лица.

Внезапно „Копчето“ Дули, който стоеше зад мен, каза:

— Исусе Христе, не го вярвам!

Обърна се и когато видях какво гледаше, просто се втрещих.

Защото влизаше Феликс Браун, едър като планина.

На шестнадесетгодишна възраст, на каквато беше тогава, Феликс Браун беше висок около един и деветдесет и шест и тежеше близо сто и десет килограма. Когато съблече черния си шлифер, почти можеше да се види как мускулите му играят под ризата. Помислих си, ако има човек, който никога не бих искал да срещна в някоя тъмна уличка, то тоя човек беше пред очите ми.

Феликс приближи и запита „Копчето“ къде става записването. „Копчето“ малко се опули, посочи и каза:

— Ей там, сър, през онази врата.

— Какво ще кажеш, Рип? — попита той, след като Феликс се отдалечи. — Видя ли размерите на тоя негър?

Кимнах.

— Той не е чак толкова дяволски голям — каза Джон Хънкли, който тежеше горе-долу колкото Феликс, но пък беше дебелак, както изтъкнах преди.

— Тогава не знам за кого говориш — рекох аз и се отдалечих.

Казах ти вече, че станах популярен в училището, след като прекарах една нощ в участъка. Феликс нямаше нужда да прави дори и това. Той просто се разходи из училище облечен в тъмночервена кадифена риза и войнишки панталони, и в края на учебния ден стана легендарен. Момчетата се трупаха край него, запознаваха се. Момичетата го следяха с очи, докато сновеше насам-натам. Защото Феликс беше много красиво момче. С фини черти и наистина красива кожа, не черна, а нещо като цвета на какао. Беше сложен така, както всеки иска да бъде, но не е; рамене широки деветдесет сантиметра, тесни бедра, никаква талия. Движеше се със страхотно ритмична походка, грациозен като пантера.

В края на първата седмица, прекарана в училище, Феликс беше вече много популярен. Тези, които го познаваха, казваха, че съвсем не е глупав, както бихте очаквали, и го казваха едва ли не с хвалба. Сякаш получаваха златен медал, само защото случайно са седели до него по геометрия. Това е обяснимо, според мен, защото, забелязал съм, че хората обичат да използват всеки удобен случай, за да изтъкнат, че нямат предразсъдъци, дори когато ги имат. Да могат по-късно да кажат: „В училище имах добър приятел, който беше католик“ или „Веднъж излязох с една еврейка и тя беше истинска дама“. Не се опитвам да проповядвам, затова няма да кажа нищо повече, а пък и поради факта, че съм бял и протестант, никой не е казвал подобни неща по мой адрес. И въпреки това не се съмнявам, че наблюденията ми са верни.

Но да се върна към Феликс. Всички очакваха той да се присъедини към футболния отбор, който беше много слаб, като изключим Джон Хънкли. Джони бе вероятно най-добрият играч в целия щат Илинойс. Но Феликс не се присъедини. И един ден на събрание треньорът Хагерти стана и държа реч за това, каква нужда имаме от играчи, тъй като Джони Хънкли не може да свърши всичко сам, и всеки, който е достатъчно голям да играе и не го прави, има кокоше сърце. След това натискът бе пуснат с пълна пара и един следобед Феликс отиде да играе. Но само за един следобед. Защото го поставиха защита и в една-единствена схватка неволно нарани двама играчи, счепка се с треньора, което не беше трудно, защото Хагерти беше, кажи-речи, малоумен.

Преди да обясня какво стана по-нататък, трябва да кажа няколко думи за атинското средно училище, което е много малко; образувано е от двете основни училища на областта — в самата Атина и в Кристъл Сити. Естествено тези групи не се смесваха и между тях изникна съперничество за Феликс — към коя от двете ще се присъедини той. Това звучи твърде детински, зная, но такива бяхме в онези дни. Така или иначе, групата от Кристъл Сити отдаваше голямо внимание на Феликс и имаше изгледи той да се присъедини към тях. Никой от нашата тайфа не беше особено доволен от това, с изключение на Зок и мен, защото тези неща не ни интересуваха; и Джони Хънкли, на когото Феликс беше антипатичен поради очевидни причини. Но „Копчето“ и останалите бяха малко разтревожени, сякаш ако станеше сблъскване между нас и Кристъл Сити, те лесно биха могли да ни очистят, тъй като Феликс сам щеше да свърши тази работа. Затова над мен се упражни натиск да направя нещо, и аз се съгласих. Защото, открито признавам, доставяше ми удоволствие да минавам за нахакан и правех всичко възможно да запазя славата си.

Казах на Зок и той се съгласи да дойде с мен вечерта, когато тръгнах за дома на Феликс. Той живееше в училищните постройки, неговият старец беше новият пазач и, това открих по-късно, минаваше за алкохолик. Каквото и да е, вървяхме през оная красива октомврийска вечер и почти не говорехме; аз репетирах наум какво ще кажа на Феликс. Позвъних, старецът му ни отвори, вонящ на алкохол както обикновено, и каза, че Феликс лежи в задната стая.

Така беше. Лежеше само по долни гащета. Понеже за пръв път го виждах гол, гледката ме порази, защото стаята беше малка, с нисък таван и тъй, както бе легнал, сякаш я изпълваше. Когато влязохме, той седна, мускулите му играеха под шоколадовата кожа и спомням си, че помислих — той трябва да стане или световен шампион тежка категория, или цар на някой остров в Южните морета.

Погледна ни и каза:

— Е?

Зок ми кимна, но не можах много да кажа, защото бях забравил всичко, което репетирах. Ние, така да се каже, позаеквахме известно време, без да постигнем нещо, и тогава казах, че нощта е толкова красива, че Зок и аз сме решили да се поразходим. Отговорът на Феликс Браун е нещо, което никога няма да забравя, докато съм жив.

Той каза:

— „Проникват бледи слънчеви лъчи

през зачервени есенни дървета.“

Зок веднага отговори:

— „Едва ги свежда вятър, ласкав като лято.“

Това може да звучи като брътвеж на обикновената публика, но аз знаех за какво говорят. Това бяха първите редове от стихотворение на Ърнст Даун, един странен английски поет, любимец на Зок по онова време. И аз го харесвах, но според мен не можеше да се закачи на пръста на Киплинг.

Зок продължи с други цитати от Даусън:

— „Да бе почакала, навярно би разбрала.“

А Феликс допълни:

— „Аз като него щях да те обичам, мила.“

И с това се започна.

Те изкараха целия Даусън, аз подхвърлих любимите си редове от:

— „Синара, аз посвоему бях верен,

Синара, всичко вече съм забравил.

Отнесъл го е вихърът.

Захвърлих рози, рози, бушуваше тълпата.“

След Даусън дойде ред на Уилям Бътлър Йетс:

— „Аз съм беден и нямам нищо, освен мечти.

Пръснах своите мечти в краката ти.

Стъпвай леко, ти стъпваш на мечтите ми.“

След това Т. С. Елиът с неговите празни хора, аз казах първия параграф от „Дани Дийвър“, после „Плача за Адонис, той е мъртъв“, та дори и „Джени ме целуна“.

След около час Феликс извади бира от хладилника, изнесохме я навън и пихме, седнали на тревата. Позанимавахме се още с поезия, слушах и се наливах с бира, защото точно тогава придобивах вкус към нея. Не след дълго бях вече малко сръбнал, Зок също. Но Феликс не беше.

И когато поезията се поизтърка, започнахме да разговаряме. Не бих могъл да обясня какво точно стана там, на тревата, през онази нощ. Смятам, че тя изигра голяма роля, защото бе чудна, сякаш плуваш, и когато обърнеш глава, усещаш как въздухът край теб се променя, отваря ти ново място във вселената. Или може би фактът, че започвахме да се напиваме, изигра своята роля. Но и това много не го обяснява.

Защото говорехме за себе си свободно и открито като католици на изповед, без да скриваме нищо, просто говорехме, каквото мислим. През онази нощ научих някои неща за Зок — например че не е съвсем доволен от вида си, защото е грозен. И предполагам, и той научи за мен неща, които не е подозирал преди. А двамата научихме много за Феликс Браун. Например че и той като Зок мечтае да стане поет, че е писал поезия, която аз никога не видях, но Зок я чете и каза, че е по-добра от всичко, което той самият е написал, това издигна Феликс много в очите ни. И как мрази, че е негър. И как би искал да е по-дребен, нормален на ръст, за да не го зяпат винаги, сякаш е педераст.

Плюс още много други неща.

Резултатът от всичко това бе, че Феликс не се присъедини към тайфата от Кристъл Сити, нито пък към нашата. Защото след тая нощ самите ние, Зок и аз, я напуснахме. Оставихме я на Джон Хънкли, да прави с нея, каквото си иска. И така за известно време тримата ходехме заедно, навярно смешна гледка, като си помислиш: големият Феликс, малкият Зок и аз по средата — по един поет от двете ми страни.

Не искам да останете с впечатлението, че само седяхме и споделяхме интимните си мисли. Не, просто нямаше никакво значение какво правехме. Имахме да си говорим за толкова много неща, тъй като идвахме от различни среди; Зок — малко болнав, Феликс — точно обратното поради обстоятелството, че беше израсъл в една от най-лошите покрайнини на Чикаго. Фи беше много умен, не колкото Зок, който беше отличник, но почти го стигаше, а моите бележки значително се повишиха, защото сега, вместо да ми помага само Зок, помагаха ми двамата. И трябва да призная, че дори и ученето на уроците не беше така тягостно, когато го вършехме заедно. Например съботния следобед в дома на Фи, когато зубкахме за голямото класно в понеделник върху „Хамлет“ — пиеса, която не обичах, макар че е светотатство да се говори така, главно поради това че е дяволски дълга.

— Аз така го разбирам — казах оня следобед. — Хамлет е хвърлил око на майка си.

Феликс, легнал на леглото, запя „Невинаги е така“ със своя плътен басов глас. Зок само поклати глава.

— Кое те кара да мислиш тъй? — попита той.

— Четох го някъде — признах си аз. — Или някой ми го е казал — и се нагълтах с бира от една бутилка, една от многото, които вземахме от хладилника на Феликсовия старец.

— Е, забрави го — рече Зок.

— Тогава пробутай нещо, което да помня — веднага отвърнах аз.

— Добре — започна Зок, — какво ще кажеш на това: защо да не приемем, че в тази пиеса е даден Човекът, изправен пред схватка с… — Той млъкна, защото Фи се беше промъкнал зад него и го вдигаше високо във въздуха, носът му почти опираше тавана.

— Необходимо ли е това? — запита го Зок.

— Доставя ми някакво удоволствие — отговори Фи.

— Е, добре — въздъхна Зок и погледна надолу към мен. — Докъде бях стигнал?

— Човекът току-що беше се изправил пред схватка — напомних му аз.

— Точно тъй — каза Зок. — Да. Имаме Човека, изправен пред схватка със сили, с които е неспособен да се бори.

— И какви са тези сили? — попита Фи.

— Въздушните сили — намесих се аз и плеснах коляното си. — Разбираш ли? Въз…

Не ми обърнаха внимание.

— Виждаш ли — продължи Зок, — Хамлет е в състояние да се справи почти с всяко положение. Храбър е, силен, с блестящ ум. Но хоп, идва този единствен проблем, с който не може да се справи, и той е свършен. Как ти се струва това?

— Чудесно! — казах аз. — Великолепно! Смърди!

— Кое не ти харесва?

— Господи! — възкликнах аз. — Ако вярваш, че това е така, тогава върху кого хвърляш вината?

— Пусни ме — каза Зок.

Фи го пусна.

— Сега — продължи той — защо трябва да обвиняваш някого?

— Четиридесет души са убити в тая пиеса, дявол да го вземе! Затова!

— Не — прекъсна ме Фи. — Слушай. Какво ще кажеш за това — той затвори за миг очи и се замисли. — Да предположим, че някой като дете е ял редовно бой от баща си. И този някой по-късно отива в затвора за нанесен побой. Но бащата на този човек го е бил само защото неговият старик му е смъквал кожата, когато е бил малък. Кого ще обвиниш?

— Дядото — отговорих аз.

— Ами ако дядото е пердашил бащата само защото неговият баща го е пердашил? А бащата на дядото бил отгледан от някаква стара опърничава леля, която се е отнасяла жестоко с него, а е била жестока, защото не се омъжила? Не можеш да обвиняваш целия свят за това, че никой не е искал да се ожени за лелята.

— А защо никой не се е оженил за нея? — попитах аз.

— Защото била грозна. Е, сега чия е вината?

Готвех се да отговоря, когато бащата на Фи залитна в стаята.

— Не ми обръщайте внимание, момчета — каза той, щом влезе.

— Добър ден, мистър Браун — поздравихме ние със Зок.

— Добър ден ли е? — отговори той и излезе, чувахме го как се мъкне из другата стая. После да отваря хладилника. След това — рев. Върна се.

— Някой ме краде посред бял ден — каза той.

— Довиждане, татко — рече Фи.

— Някой ме краде посред бял ден — повтори мистър Браун.

— За бирата ли говориш? — попита Фи.

Мистър Браун кимна. Фи направи сериозна физиономия.

— Една тайфа просяци минаха оттук на път за Канкаки на събрание. Помолиха ме за бира и аз дадох на всеки по бутилка. Плюс малко и за из пътя.

— Просяшко събрание в Канкаки — измърмори мистър Браун и си даде време да го попие. — Дявол да го вземе! Не знаех, че има такива събрания.

— Всяка година — поясни Фи. — На едно голямо празно място вън от Канкаки.

— Дявол да го вземе! — повтори мистър Браун.

После се усмихна, обърна се и се запъти към леглото си.

— Не ми обръщайте внимание, момчета — извика той на излизане.

— Е, добре, Еврипид — каза Фи, когато пак останахме сами. — Сега кой е виновен? Кого да обвиним?

— Хамлет — отговорих аз.

— Защо — попитаха и двамата едновременно.

— Защото, тъй както го разбирам — им казах, като наливах бира в гърлото си, — той е хвърлил око на майка си…

Нашата дружба бе започнала през онази чудна октомврийска нощ и продължи през зимата, тримата бяхме винаги заедно до ранна пролет. Когато нещо започна да куца.

Първият признак беше бащата на Зок. Старият Кроуи, когото ценях и никога не съм се срамувал от това, откри, че търговията в магазина му за готови дрехи започва да запада. Още продължавам да мисля, че това е негова грешка, никога не е бил от калибъра на един Дж. П. Моргън^[3]. Но, естествено, той каза, че това се дължи на компанията, с която Зок се събира.

И после, веднъж след вечеря, баща ми ме извика в кабинета си да поговорим.

— Скудаху, Скудахай — започна той с една стара гръцка поговорка, която никога не си направи труд да ми преведе, но знаех, че горе-долу значи: Не се събирай с негри, защото аз съм най-изтъкнатият американски експерт върху творчеството на Еврипид и такива неща не обичам.

Поприказва още малко на гръцки, подхвърли малко английски — всичко влезе от едното ми ухо и излезе през другото. Не можа да стигне до съществения въпрос. Учителите и политиците никога не могат да направят това. Те просто приказват врели-некипели, но всъщност знаеш какво искат да кажат. И аз знаех какво означаваха думите на баща ми, затова му казах:

— Да, сър, разбира се.

Той се усмихна — знаеш какво прави с челото и устните, и измърмори:

— Така ли, чудесно! — после добави: — Сега да вървя.

И аз отидох у Фи, където говорихме за всичко това.

Оттогава тримата започнахме да се срещаме тайно или пък стояхме до късно около училище. Или лъжехме къде сме били. Мисля, че се виждахме толкова често, колкото и по-рано.

Но не беше същото. И тримата го знаехме. Това, което последва, беше неизбежно; ние се разделихме или по-скоро Фи се отдели. Болно ни беше да виждаме, че се отделя от нас, но не можехме нищо да направим.

Сега, когато се виждахме в училище, ние се усмихвахме и разменяхме някоя дума, но това бе всичко! Преди да усетим, Фи се присъедини към тайфата от Кристъл Сити. Всъщност те не бяха лоши момчета, когато ги опознаеш, само че точно тогава не бяха никакви момчета, а мухи, бръмчащи около Феликс Браун. Те го обожаваха и не за ума му или за това, че може би щеше да стане чудесен поет, а за физическата му сила. И сигурно не можеш сериозно да ги виниш, такова отношение е естествено. Освен това, ако искаш да се прекланяш пред силния, не би могъл да избереш по-подходящ от Фи. Беше толкова силен, че силата му вдъхваше страх. Можеше да ме вдигне с една ръка, да я протегне, докато ме държи, без ни най-малък признак на напрежение. Но не беше и брутално силен; Фи умееше да се владее, силата му беше координирана като у котка.

Скоро след като се разделихме, започна да пропада. Пиеше извънредно много и понякога идваше в училище така вмирисан на бира, сякаш току-що е излязъл от бирена бъчва. Това много ни тревожеше, докато най-после един ден, когато Фи изглеждаше зле и миришеше необикновено лошо, отидохме при него.

— Ей — каза Зок, — никога не си изглеждал така добре.

— Остави ме на мира! — отвърна Фи.

— Само искам да знаеш, че изглеждаш много добре — продължи Зок. — И каква прекрасна репутация си създаваш. И как се гордеем с теб. — И след това го забра. Здраво настъпи големия Фи и го раздруса. Фи стоеше неподвижно, загледан някъде над главата на Зок. След като свърши, Зок зачака отговор.

— Искам да напусна града — каза Фи.

— Напусни! — отвърна Зок.

— Искам да отида в Сан Франциско — продължи Фи. — Искам да се махна.

— Тук нищо не те задържа — каза Зок.

— Нямам смелост — промълви Фи.

Замълчахме. После той заговори пак, много тихо.

— Много добре се отнасят с мен в Кристъл Сити — рече той. — Там имам много приятели. В Кристъл Сити съм нещо като Господ, Зок. Бил ли си някога Бог? Трябва да опиташ. Хубаво е. — Той си тръгна. — Трябва някога да опиташ.

Тогава думите му не бяха много ясни, но Зок разбра всичко, защото не бе изненадан от това, което се случи по-късно, и Фи съвсем пропадна. На два пъти имаше неприятности с полицията, не се мяркаше често в училище, а когато идваше, беше пиян. И начумерен. Не намираше какво да говори с никого, особено със Зок и мен. Ние никога не споменавахме тези неща, защото всеки път, когато започвах, Зок ме пресичаше, казваше ми да чакам. Да чакам и ще видя. И аз чаках.

До онази нощ рано през лятото, точно преди ваканцията. Беше петък, стояхме в главния коридор след часовете, когато Фи приближи.

— Елате довечера в залата на Кристъл Сити — каза той. Нищо повече.

Залата е аудитория, където организират танцови забави, пързаляне с летни кънки всеки понеделник, градски събирания и всичко друго, което можеш да си помислиш, че става в едно градче като Кристъл Сити. Петъчните вечери бяха за „открити танцови забави“. Така ги наричаха, но всъщност това бе просто мястото, където можеш да намериш момичета, които винаги се появяваха отнякъде, най-вероятно от покрайнините, ако се съди по вида им. Оркестърът беше така нареченият „Джаз от трима“, свиреше на подиума. Вътре бе горещо и претъпкано. Повечето от нашето училище бяха там. Джони Хънкли със старата тайфа; много момичета и, разбира се, групата от Кристъл Сити. Зок и аз отидохме рано, отдръпнахме се в един ъгъл и зачакахме.

Най-после Фи дойде. Беше около девет часа. Упъти се към тълпата от Кристъл Сити и те го обградиха, което ми се стори доста противно, но, много възбуден, Зок непрестанно повтаряше: „Чакай, чакай“. Тогава Фи започна да парадира — да подскача, да тропа с крака, да вика, да вдига с една ръка този и онзи, и да изопва ръката си — да се прави на глупак. В залата ставаше все по-шумно и накрая стана същински ад.

Защото Фи внезапно издигна огромните си ръце. Всичко утихна. Дори и музиката спря. Тогава той посочи право към Джони Хънкли, който стоеше намусен срещу него.

— Не ти ли харесва? — попита Фи.

Не се чуваше никакъв звук.

После Джони Хънкли каза:

— И какво, ако не ми харесва?

— Мисля, че ще бъде по-добре и ти да направиш нещо — отвърна Фи. — Или направи нещо, или се махай.

Двамата застанаха в средата на салона. Музикантите си грабнаха инструментите. Фи и Джони започнаха да се движат в кръг.

Джони Хънкли може да ти се стори много смело момче, щом застана срещу Фи. Но аз не мисля така. То се дължеше повече на глупостта му, отколкото на храбростта му. Защото онази нощ той би могъл да намери смъртта си и до днес трябва да благодари, че остана жив.

Известно време те се въртяха един около друг. Фи на пръсти, а другият на цяло стъпало. После Фи нанесе един силен ляв, който жилна бузата на Джони Хънкли. И от този звук на плесница залата оживя. Хора заприиждаха отвсякъде, отначало шепнеха, след това заговориха все по-високо и по-високо.

Тогава Джони нападна като бик — с наведена глава. Фи леко отстъпи настрана, като едновременно стовари юмрук върху шията на Джони. Той тежко се строполи, после бавно стана, нахвърли се пак и същата история се повтори. Но този път, когато стана, страхът ясно личеше в очите му.

Но, както казах, той беше глупав и затова, с наведена глава и присвити крака, пак се нахвърли. Това се повтори шест, седем, осем пъти. Вратът му започна да се подува, кръв шуртеше от лицето му. Феликс, свеж и усмихнат, чакаше в средата на кръга, застанал на пръсти, лек и бърз като боксьор от категория перо. Но Джони Хънкли започна да се изморява. Дишаше тежко, задъхваше се, гълташе въздух, пълнеше с него дробовете си и звукът от дишането му отекваше в залата над всичкия останал шум. Като се изправи с усилие, нападна още веднъж.

Феликс просто стоеше, без да мърда.

Сто и десетте килограма на Джони го улучиха точно в стомаха. Всички започнаха да крещят, стесниха кръга и гледаха как Джони се стовари отгоре и заудря лицето на Феликс с всичко, което можеше. Когато Фи вече не се помръдваше, Джони Хънкли се изправи, олюлявайки се, покрит с кръв, залата полудя.

Някой изкрещя нещо за фантета и всички се втурнаха към изхода. Джони беше по средата. Тълпата го понесе.

Когато отидохме при Фи, той се мъчеше да стане.

— Чакайте ме вън, отзад — каза той.

Без да продумаме, излязохме и зачакахме. Никой друг не дойде при Фи. Тайфата от Кристъл Сити си беше вече отишла, вероятно заедно с Джони Хънкли, но това никога не разбрах с положителност.

Зок и аз дълго чакахме. Най-после чухме стъпки. Беше Фи, идеше бързо към нас, в ръката си държеше чанта. Приближи и застана усмихнат, едър като бог.

— Калифорния, ето ме, ида! — каза той.

— Ти изгори мостовете си — рече Зок, като се ръкуваше за сбогом.

— Да — засмя се Фи. — Точно това направих. — Обърна се към мен. — Сбогом, Еврипид — каза той.

След това изчезна. В миг нощта го погълна и остана само тракането на обущата му по тротоара, звукът на тананикането му във въздуха.

А ние се напихме — това беше начинът, по който му пожелахме добър път, добра сполука и съдбата да го закриля. Зок никога вече не видя Феликс Браун. Аз го видях. Но това стана по-късно, а вече казах всичко, което исках, за момчетата, които познавах тогава. Не че не е имало други, напротив, имаше много и с годините броят им се увеличаваше. Но онова лято се случи нещо с мен, което промени целия ми живот. И то, естествено, беше:

Момичета.