Виктор Суворов
Змиеядеца (7)

1

— Значи за куфара, другарю Холованов, мисля така. Не е пристигнал с куфар.

— Защо?

— И още нещо. Няма начин да е пътувал сам. Трябвало е да има втори. Пътят е дълъг: четири, че и пет денонощия с парахода „Генрих Ягода“ от Магадан до Находка. Едно, ако имат късмет, от Находка до Владивосток. И още единайсет до Москва. Повече от две седмици с прекачвания по пристанища и гари, то са кейове, то са перони, то са каюти и коридори. А трябва и да се яде, нали? Знаеш ли какви ресторанти има във Владивосток-Москва! Или просто да слезеш на перона да се разтъпчеш, да глътнеш чист въздух… А бе до клозета нали трябва да ходиш. Кой ще пази багажа, а? Особено ако багажът е злато.

— Прав си. С такъв багаж пътуват по двама. Дори правителствените и дипломатическите куриери.

— Според мен са били трима. Купето е четворка. Купили са четири билета, за да няма външен човек с тях. Техните пари с лопата да ги ринеш. Няма по-голяма глупост обаче от това, да свалят такъв багаж на първи перон на Ярославската гара. И не го свалят. Свалят го в Ярославъл, на предпоследната гара, на която спира Владивосток-Москва. Там значи двамата слизат. Никой не им обръща внимание: сибирски геолози с тежкия си багаж. А третият продължава с влака само с чантата. В Москва го чака кола, с колата отиват до Ярославъл и качват двамата с багажа. Никакви телефони и телеграфи, никакви писма и шифри. Влакът от Владивосток веднъж дневно. Ягода трябва само да помни датата, на която да посрещне човека си.

— И откъде го научи всичко това?

— Седнах, представих си, че съм народен комисар на вътрешните работа, който краде купища злато от работничесхо-селската държава, и разработих няколко варианта на куриерска връзка. Този е най-простият. Най-точният. Най-сигурният. А, и още нещо. Пристигналият очевидно е носил и датата на следващата пратка.

2

Вратата внезапно се отвори. Все едно я блъснаха с нещо тежко. На прага — Люска Манатарката-Цепенячето-Бонбона. Същата, която наричат ту Анжелика, ту Евелина, а понякога и Йоланта. В ръката й — малък изящен пистолет.

— Не ме очаквахте, нали?

— Ннне…

— И за какво си приказвате?

— За нищо. Дали ще вали.

— Чух нещо за някаква нишка.

— Люся!

— Не ме лъжи!

— Люся! Ще те скрием…

— Къде? На Ваганковските гробища?

— Люся! Чакай. Успокой се. Ще заминеш. Ето ти пари. Виж — много пари. Ето ти тази табакера, вземи я. Не е позлатена, златна е. Чисто злато. И тази запалка. Виж колко е хубава. С рубин. Люся! Внимавай с пистолета…

— Винаги внимавам. Особено с пистолетите.

— Откъде го взе?

— Винаги си ме лъгал, Навлек. И ти, Шейтан. Щом го разбрах, и аз почнах да ви лъжа. И щом клиентът изключеше, му вадех портфейла, вземах си пари за мен си, после го прибирах и чак тогава ви виках. На тоя му различавам сакото и гледам — това пистолетче. Точно за такова си мечтаех. Извадих го от кобура и го наврях в сеното. Нямах време да му сваля кобура обаче, понеже цъфна ти, Навлек. Разтреперан от алчност. И докато го тарашеше, аз уж ти помагах. И му смъкнах кобура и го скрих и него.

— Люся! Оръжие не се краде! Хвърли го. На никого няма да кажа.

— Знам ги аз правилата. Оръжие не се краде от милиционери и военни. Иначе може. А и без това изчезвам.

— Щом си решила… Ето ти парите. И табакерата. И запалката…

— Добре, ще ги взема. И изчезвам… А вие оставате тук.

Скочи към нея Шейтана — и го свлече оловната смърт. Навлека скри лицето си с ръце: не ме убивай.

— Аз не убивам, Аркаша. Нишки режа.

3

— Драконе, тая Люска-Йоланта може да възне далече: в Сибир, в Алтай, в Крим, в Кавказ, че и в чужбина даже — в Литва, в Латвия, в Полша. Граничарите стрелят на месо и имат и кучета, обаче тя е печена и ще се измъкне. Стигне ли в чужбина, никога няма да я пипнем. Единствената ни надежда е да се мине сама. Искам да кажа — да реши да остане тук, понеже разчита, че ще я търсим навсякъде другаде. Знам им аз свърталищата — в Китай город и в Хорошовка. Имам и контакти. Все ще изскочи нещо.

4

Кондукторите във влака Москва-Владивосток са гвардията на цялото кондукторско съсловие. Това не ви е Ленинград-Москва — една нощ насам, една натам. Не ви е Воронеж-Киев, не ви е Хабаровск-Хасан и дори Ташкент-Новосибирск с техните смешни разстояния. Москва-Владивосток са единайсет денонощия в едната посока и единайсет в другата. Във всеки вагон има по двама кондуктори. По 12 часа в денонощие на всеки. Делят си ги, както се разберат. Във Владивосток имат един ден почивка. Като се върнат в Москва — три почивни дни накуп плюс добавка за извънреден труд. После пак на влака. Шеф на всички кондуктори е началник-влакът. Освен кондукторите негови подчинени са директорът на вагон-ресторанта и екипът му: готвачите, сервитьорките и жената на мокрия бюфет. Началник-влак — това е върхът на кариерата. Няма по-сладка работа. Зад прозореца вятърът гъне дърветата, дъждът шиба стъклата така, че водата тече като река, бурята вилнее, а ти си си в малкото топло уютно жилище. И се возиш и возиш, влакът потраква по релсите, а от двете страни — красота. Ами само Кругобайкалка вземете! Навремето са я наричали златната тока на железния колан на Русия. Най-трудният за строителство железопътен участък на цялата ни планета Земя. И най-прекрасният. Отдясно — отвесни скали, на места високи по двеста метра, отляво езерото — невероятно красиво, дълбоко и прозрачно. И влакът пълзи по един корниз. Тунел след тунел. По скалите — столетни кедри и златни борове. В клисурите искрят приказни реки, кристалночисти, вливат се в Байкал една след друга, една след друга. И мостове, мостове, мостове.

Едната половина на купето на началник-влака е пълна с апаратура. Щом влакът мине покрай Ангара, щом блесне отпред синевата на свещеното, най-дълбокото и най-чистото езеро на света, началникът известява целия влак, че вече приближаваме, и пуска плочата за дивите степи задбайкалски и за избягалия от каторга бродяга.

След Байкал, на 7031-вия километър, при гара Амазар, влакът намалява, локомотивът надува свирката с всичките си железопътни сили и началник-влакът провъзгласява тържествено: „Граждани пътници, влакът се приближава към изваяния в скалите бюст на другаря Сталин. Най-добре може да видите бюста на другаря Сталин от прозорците от лявата страна на влака… Сега минете от дясната страна“.

Влакът бавно се източва покрай бюста, локомотивната свирка не спира — поздравява най-любимия човек.

Бюстът е изсечен от враг на народа. Тук е пълно с лагери. И врагът уговорил началника на лагера: разрешете да опитам. Онзи му разрешил. В непристъпните скали, точно над магистралата, се извисявала стометрова канара. И точно нея врагът превърнал в исполински бюст. Три години дялал камъка. През миналата, 1935-а, свършил и получил опрощение на греховете си. Помагал му синът му — и той враг. Синът обаче не получил опрощение, понеже паднал от скалата малко преди да завършат бюста. Да. Много са враговете. Покрай магистралата — лагери, ту отдясно, ту отляво, ту отдясно, ту отляво. Като мъниста на гердан. После Амур. Страховитият мост при Хабаровск. Над него — аеростати на въздушната отбрана. И вероятно зенитни оръдия под маскировъчни мрежи по бреговете. Далече долу покрай опорите на моста — ужасяващи сиви водовъртежи. А началник-влакът пуска „Амурски вълни“ и завърта копчето докрай.

Първият влак минава с грохот по амурския мост на октомври 1916 година и това ознаменува края на строителството на магистралата. 9259 километра и 216 метра. 25 години и 7 месеца през Сибир. И щом я свършват, империята рухва… И се възражда под предводителството на другаря Сталин. Почти в старите си граници.

От Петербург до Великия океан. Жалко, че се откъснаха Полша, Литва, Естония, Латвия и Бесарабия. Но това, е временно. Ще си ги вземем. Другарят Сталин ще ги върне! Скоро.

Москва-Владивосток спира почти до самите океански вълни. И след като си почине, се връща, прекатерва се през Яблонов хребет, плавно се източва под бюста на най-великия сред хората, преодолява хиляди нагорнища и стръмни нанадолнища, стотици мостове и тунели, пресича необгледни простори. И накрая: „Граждани пътници, влакът пристига в столицата на нашата велика Родина и на целия световен пролетариат — град Москва!“ И до дупка — „Интернационалът“ от всички високоговорители.

А какви хора само пътуват в Москва-Владивосток! И моряци тихоокеанци, и граничари, геолози, учени, циркови артисти, изследователи, летци — и естествено, лагерни надзиратели. Особена порода пътници са свободните златотърсачи — с пълни джобове. Покрай тях се усукват мошеници прекупвачи. И момичета също. Те трябва да се гонят. Развратът е забранен. Всякакви продавачи на всичко. Щъкат по вагоните. И джебчии, естествено. И просяци с хармоники. И те трябва да се гонят от влака. А веднъж в един вагон се роди дете. Момченце. Началник-влакът, като длъжностно лице, му издаде акта за раждане: роден между гара Заиграево и гара Хохотуй.

Понякога най-отзад прикачват червен вагон-салон с някой от най-висшите ръководители и началник-влакът е длъжен да му се представи: другарю маршал на Съветския съюз, началник-влак Корнилов. Влакът за движение готов, разрешете да потеглим!

Но по-често заканват затворнически вагони. Началник-влакът не е отговорен за тях. За тях отговарят други.

Влаковете Москва-Владивосток са общо 24. Едновременно десет се движат в едната посока — първият вече влиза във Владивосток, а десетият току-що е тръгнал от Москва. Срещу тях — другите десет. Останалите са експлоатация, на ремонт, чистят ги и ги подготвят за нов щурм към океана.

Та Алексей Алексеевич Корнилов е началник на един от тези влакове. Дракона му наля още, наля и на себе си, чукнаха се.

Алексей Алексеевич беше готов да потегли към океана. Забави го непредвидено обстоятелство. Единия кондуктор на шести вагон го сгази влак. Стоял на перона на Пушкино прекалено близо до релсите, зазяпал се — и край. Другият кондуктор на същия вагон пък се удави в Москва река. Вярно, август е. Жега. Обаче водата си е студена. И стават бели. Схване ти се мускул — и си готов. Извадиха го при моста на Серебряни бор още топъл. Влака пък го пратиха на ремонт, макар още да не му беше време.

— Не току-така се срещам с вас толкова конспиративно, Алексей Алексеевич. Исках да си поприказвам с кондукторите на шести вагон. Обаче ме изпревариха. Ако някой научи за срещата ни, и вие ще свършите на релсите. Но дори да не научи никой, животът ви пак е на косъм.

— Аз, уважаеми, не съм нарушавал закона, не съм извършвал злодейства и престъпления, никому нищо лошо не съм направил. Така че не ме плашете. Мене страх не ме лови.

— Вече говоря с вас почти цял час, Алексей Алексеевич. Трябваше да си изясня някои моменти. Съвсем ясно определих, че вие наистина не знаете нищо за нещата, които ме интересуват. Има обаче хора, които може да мислят другояче. И може да решат, че сте опасен свидетел.

— Тяхна си работа.

— Доколкото разбрах, нямате семейство.

— Какво ти семейство при моята работа.

— Мога да ви предпазя от опасностите. Знам много за вас. Проверих ви по всички параметри. Предлагам ви нова интересна работа по вашия профил.

— Нищо не е по-хубаво от Москва-Владивосток. Не ми предлагайте. Няма да приема.

— Добре, Алексей Алексеевич. Ето ви телефонния ми номер. Ако размислите, обадете се. Търсете Холованов.

5

Сама е Люска на този свят. Сама. Кой знае, че е убила Шейтана и Навлека? Никой. Няма свидетели. А кой знае, че в онзи проклет ден работеше на Ярославската гара? Вече никой. Макар че там на всеки перон дебнат ченгета. Ако са я забелязали, ако са я засекли, значи я търсят. А щом я търсят, значи трябва да се крие. Как?

Знаеше си, че все някой ден късметът ще й изневери. Просто не мислеше, че този ден ще дойде толкова бързо.

Мислеше нощем за този неизбежен ден, подготвяше се за него. И отдавна беше решила, че благоразумната лисица трябва да е зад ловеца.

6

През миналата, 1935 година най-добрите представители на народите на великата страна приеха генерален план за реконструкция на Москва, разработен по инициативата и под ръководството на другаря Сталин. В съответствие с плана градът щеше да запази кръгово-радиалната система на улиците, а новите райони да растат на пет лъча от стария център. Щеше да стане град-звезда! Между лъчите на звездата като гигантски клинове в градските райони щяха да се врежат лесопаркове. Измайловският лесопарк „Сталин“ и Соколническият „Бубнов“ щяха да се превърнат в генератори на чист въздух. Център на звездата щеше да стане Дворецът на съветите — най-високото здание на света със стометрова статуя на Ленин на върха. Една от линиите на московския метрополитен „Каганович“ щеше да минава точно под това здание. Станцията щеше да се казва точно така — Дворец на съветите. Делегатите на идните конгреси щяха да влизат направо изпод земята във величествените зали, в които да приемат все нови и нови републики в състава на Съветския съюз. Заедно със столицата щеше да разцъфти и цялата страна. От край до край щяха да я пресекат грандиозни плавателни канали и Москва щеше да стане пристанище на пет морета: Бяло, Черно, Азовско, Балтийско и Каспийско. Грандиозната речна гара вече се строеше в Химки! Щяха да се разширят старите магистрали и да се прокарат нови. От Охотни ряд нямаше да остане нищо, дори името. Площадите пред Саратовската и Белоруско-Балтийската гара щяха да се преобразят.

Всичко това щеше да стане в бъдещето, а засега се разчистваше теренът за Двореца на съветите, Всесъюзната държавна библиотека „Ленин“, Съвета на народните комисари, Военната академия „Фрунзе“, хотел „Москва“ и Централния театър на Червената армия. Градът е забулен от прах. Трещи и се руши старата Москва. От Китай город и Замоскворечието до Соколники и Лужники като кервани неуморими мравки мощни камиони извозват хиляди тонове стари тухли и чакъл.

Някога, след 25 години, в далечната 1960-а, всичко ще добре и дори прекрасно, всички проблеми ще бъдат решени. А засега невероятният лабиринт на старите улици и улички, изоставените, но все още несъборени сгради, сутерените и мазетата, подземните проходи и галерии гъмжаха от плъхове и бездомни кучета. И от престъпници. Птици влитат през избитите прозорци на наблъскан една до друга къщи и магазинчета, котки се промъкват през зеещите или свалени врати на опустелите складове работилници и черквици. Всичките тези вече ничии територии почти не се контролират от московската милиция, всъщност — изобщо не се контролират.

Змиеядеца се предреши. Над дясното ухо кариран каскет с копче отгоре. Изпод каскета се подава къдрав перчем. Ботушите лъснати като джам. Сиво сако. От устата му виси цигара.

— Чий го крепиш тука, чичка? — попита го един мръсен безпризорен хлапак. — Нали знаеш, че който много си вре носа, може и да му го резнат. Ще ви замолим да освободите района.

— Филията си търся.

— А чичкото случайно да е кука?

Змиеядеца дръпна моряшката си фланелка, оголи гърди — целите в татуировки. Хлапакът обаче не изглеждаше убеден.

— Много се навъдихте изрисуваните. Навремето със сини шарки ходеха само нашите. А сега ония със сините петлици.

— Затваряй си устата, момченце, че ще ти я разчекна.

— Та коя значи търсим?

— Люска-Йоланта.

— Манатарката?

— Аха.

— И защо?

— Старо гадже ми е.

— Не помня откога не съм я мяркал. Дай някоя рубла, може и да си спомня.

Змиеядеца му тикна в шепата една банкнота и хлапето се оживи.

— Давай след мен. Обаче нали знаеш — лесно се влиза, трудно се излиза.

Завиха нанякъде, после пак. Под краката им пукат строшени стъкла. Слязоха по някакви стълби в нещо като котелно, а може би пекарна или пералня, не е ясно всичко е избито, разкъртено, изнесено.

Змиеядеца надникна през една врата, после през другата, увери се, че няма никого. И в този момент чу зад гърба си щракане на пистолетен затвор.

И гръмна изстрел.

Куршумът се заби в тухлената стена точно до дясното му ухо, дребни парченца го шибнаха по лицето. Дръпна той глава вляво — и вторият куршум се заби отляво. Змиеядеца опря нос в стената, не може да се обърне, предупреден е — всяко рязко движение ще е последно.

— Значи Люска-Йоланта ти била старо гадже, а, ченгенце? Само веднъж съм те виждала тебе, хубавецо, на Ярославската гара, и то отдалече.

Чак сега Змиеядеца разбра, че се е издънил. Уж той я търсеше, а тя го беше намерила. И го беше сгащила точно на мястото, където се надяваше да я открие. Как не се беше сетил, че най-добрата й маскировка щеше да е да се направи на хлапак? Как не я беше познал? Вярно, остригана и мръсна, и в дрипи, обаче лицето й си е същото.

— Сега, ченгенце, ще се убиваме. Дръж се.

— Не съм ченге вече.

— Това ще го докладваш на оня свят.

— Чакай. Не бързай. Позволи ми да се обърна към теб.

— Защо?

— Да стреляш в тила, е подло. Все пак не си изпълнител на присъди в Лефортово.

— А ти убивал ли си в тила?

— Убивал съм.

— И за тебе не е подло?

— Аз съм си продал душата на дявола. Но ти пази твоята.

— И аз съм си я продала.

— Не си. Още не си. Когато убиваш много, ти се иска да убиваш още и още. Колко души си убила?

— Ти ще си третият.

— Не бързай тогава, защото в теб ще се пробуди неутолимо желание, няма да можеш да живееш без нови убийства.

— У теб пробудило ли се е?

— Пробуди се. И ме измъчва. Не мога, без да убивам. Когато нещата опрат до убийство, цял се разтрепервам, пребледнявам, предвкусвам го…

— У мене след две не се пробуди. Още едно — няма голяма разлика.

— Добре. Убий ме. Но ми позволи да се обърна. Позволи ми да погледна смъртта си в очите.

— Добре, обърни се. Обаче бавно. Ще те застрелям в челото. След малко ще докарат тука американски парен екскаватор, ще те загребе заедно с другите боклуци и после ще те откарат на сметището.

Змиеядеца се обръща бавно, знае, че пистолетът е в дясната й ръка и че по нея не може да определи нищо. Виж, по положението на лявата може да разбере доста веща. Не му се иска да види юмрука й свит така, че палецът да притиска другите пръсти. Но вижда тъкмо това. Ръката не е сгъната в лакътя, юмрукът е стиснат здраво. Това е сигурен признак за решителност. Ще го простреля между очите, без да мигне. Змиеядеца е от същата решителна порода, така че не се съмнява в това.

Няма да може да се изплъзне от смъртта. Дано поне да му стигнат силите да не се напикае. От професията си знае, че човек е слаб. Щом разбере, че е попаднал в килията за разстрел, че няма вече надежда, всичките му сдържащи центрове се отпускат самички, не може повече да ги командва. Змиеядеца разбира, че няма отърване, но центровете му все още държат. Той има друг проблем. В преддверието на неминуемата смърт у човек се пробужда бесен сексуален порив. Това си е нормална реакция на живота срещу приближаващата смърт. Организмът трябва да се продължи, да остави след себе си нещо живо в този жив свят. Самата природа настоява да изпита тъкмо сега, в този момент, всички наслади, отредени й за целия отнеман й бъдещ живот.

В живота всекиму са отредени различен брой удоволствия. На Змиеядеца му бе дадено свръх всякаква мярка. Но животът му свършваше. Нямаше да може да разпредели страстите си по десетилетия. И затова те кипнаха всичките наведнъж. Притисна той гръб в стената, стисна очи, заскърца със зъби и изстена така, че Люска се стресна: какво му ставаше на тоя? Не беше от страх, личеше си.

Той бавно, съвсем бавно отвори очи. Погледна я. Искаше да я разкъса, да я кърши като люляк, да я целува, да я задуши с целувки. Живота си би дал за това. Пък после да го убие.

— Много си красива, Людмила Павловна. Дори в тия дрипи. Ох, не току-така те слагаха за примамка…

— Не ме заглавиквай, боклук.

И се мръщи, обаче лекичко отпуска юмрук, палецът се отделя от останалите пръсти, все едно вълк се отцепва от глутницата.

— Откъде знаеш как се казвам?

— Прочетох ти делото и го запомних.

— И на кого показа делото ми?

— На никого. Не исках да те погубя. Скрих те. Вместо тебе подмушнах друга.

— И какво стана с нея?

— Не знам. Мисля, че ще я пуснат. Невинна е.

— Глупак. Те не пускат никого.

— Може и да си права.

— Щом си ме скрил, защо ме търсиш?

— Трябва ми чантата на онзи чекист.

— Ако ти я дам, какво ще стане с мен?

— Ще ти сменя съдбата.

— Лъжеш.

— В живота на всеки има момент, когато можеш да смениш съдбата си. Но за това трябва да заложиш всичко на една карта. Или — или.

— Или къде? В затвора?

— Нямам предвид това. Залагаш живота си на карта… и губиш. Решаваш да ми повярваш — и аз те убивам. Или пък го залагаш — и печелиш.

— Ти залагал ли си живота си на карта?

— Да.

— Кога?

— Преди една седмица.

— И какво?

— Бях боклук. Но вече не съм. Вече цяла седмица живея и съм щастлив.

Лявата й ръка леко докосва брадичката. Всичко е ясно. При жените този жест еднозначно показва размисъл. При мъжете същото състояние се проявява малко по-иначе: ръката леко поглажда брадичката.

— Добре, боклук. Твоят чекист е погребан на Новодевическото гробище в ковчег с двойно дъно заедно с някакъв командарм. А чантата му е ето там, под оная купчина прогнили дъски. Вземи я, щом толкова ти трябва.

Змиеядеца се обърна към купчината мръсни дъски. Наведе се. И пистолетът гръмна.

Белият свят пред очите му помръкна не изведнъж, а бавно. Неохотно. Все едно гаснеше.

7

На началник-влака Москва-Владивосток Алексей Алексеевич Корнилов не му трябва много имущество. Всичко, което има, се събира в командирската му рубка. Домът му е на колела. Всичко, което има, винаги с него. Когато пък пратят влака му на технически преглед, му е осигурена нощувка в Дома на железниците.

Народният комисар на транспорта другарят Каганович е осигурил уют на влаковите бригади. Домът на железничаря е бивше имение на богат търговец под вековни липи в едно тихо кътче на Москва: и центърът е близо, и паркове наоколо, и тишина като на село. Топла вечер. Почти нощ. В края на август се мръква рано. В уличката има само една кола — решила е да пренощува до бордюра. Ами да си нощува, щом иска. Нищо лошо няма. И нищо странно. Въпреки че по тъмно тук обикновено няма никакви коли.

Докато минаваше покрай колата, сърцето му трепна. Зад волана имаше човек. Сам. И пак нищо странно в това. Обаче нещо прекалено изправено седи този човек. И гледа право напред. Не върти глава и сигурно дори не мига. Прекалено е сериозен нещо. Така на задните чинове повтарачите демонстрират примерно поведение, докато играят карти в час.

Върви Алексей Алексеевич към централния вход и мисли. Понеже влезе ли — май няма излизане. Така че реши да не влиза. А спокойно, все едно е тръгнал на разходка, мина покрай него. Ами да де, нали може на човек да не му се спи и да му се иска да се поразходи. Още повече че нощна Москва е прекрасна. Зави зад ъгъла, подсвиркваше си. Отдавна познава всички тукашни улички. И щом зави на следващия ъгъл, хукна. Тича и чува — тичат подире му, а уж нямаше никого наблизо. Зад следващия ъгъл се извъртя кръгом и с всичка сила фрасна оня, дето го преследваше, в зъбите. Изпукаха. Онзи пък, понеже се беше засилил като влак, не падна, а продължи да тича, само че вече правилна траектория със снижаване и падане по гръб.

Втория — изскочи иззад ъгъла задъхан — Алекси Алексеевич го гушна като детенце, усмихна му се, сложи огромната си длан на тила му и натресе лицето му в стената.

Когато беше млад, ги нямаше тия зали, дето хората на арената се бият по физиономиите за забавление на публиката. В онези славни времена на цирковите арени борците си мереха силите в честен двубой, без да си трошат носовете. Та Алексей Алексеевич значи беше цирков борец тогава. След октомврийския преврат дойдоха и го взеха в кремълската охрана. Работеше съвестно, служеше честно. След убийството на другаря Свердлов обаче реши да се оттегли от професията и се писа болен. Понеже беше много лесно там, в онова змийско гнездо, да те изкарат виновен за какво ли не. След много години обаче съдбата му го настигна. Някой значи направил нещо нередно, неизвестно какво, а гонят него.

И след толкова години началник-влакът Москва-Владивосток не беше изгубил навиците си от арената. Когато се налагаше да се изхвърлят хулигани от влака, изхвърляше ги лично, без да чака милицията. Не обичаше да се бие. Никога не се беше учил да се бие. Но ако се налагаше да просне някого с един в зъбите, му се получаваше съвсем естествено, отвътре му идеше.

Алексей Алексеевич раздруса единия паднал, после втория. Дишаха, но не бързаха да се връщат в този свят, само лекичко подритваха. Той им прерови джобовете: два револвера „Наган“, два портфейла с документи. Погледна иззад ъгъла — още петима тичаха насам. Тия двамата бяха първите, съгледвачите. Останалите от бригадата ги следваха.

Алексей Алексеевич обаче не ги изчака. Втурна се през входове и дворове, през огради и стобори, през прострени пранета и струпани за зимата дърва, пожарни стълби и улуци, по познати улици и непознати сокаци към съвсем другия край на великия град.

Успокои задъханото си дишане, опипа си джобовете, намери листчето с телефона, пусна една монета в цепката на апарата и спокойно, с достойнство, подаващо на началника на бързия влак Москва-Владивосток, потърси другаря Холованов. Холованов отговори незабавно, все едно седеше до телефона и го чакаше да му се обади.

— Холованов.

— Другарю Холованов, Сей Сеич ви безпокои. Днес се срещахме с вас.

— Слушам ви, другарю Корнилов.

Началник-влакът напълни гласа си с безразличие.

— Споменахте нещо за някаква нова работа. Не ви доизслушах.

— Да, Сей Сеич. Имам едно предложение. Утре ще ви обясня. Да се срещнем по същото време на същото място. Става ли?

— Става, разбира се. Значи утре. На същото място. Идеално.

— Е, до утре тогава.

— До утре, другарю Холованов! А не бихте ли могли да дойдете с мотора си още сега?