Виктор Суворов
Змиеядеца (5)

1

Лудетината се плъзга от дърво към дърво, от храст зад храст. Много и е интересно къде живее Гущера. Влезе Гущера в един двор, затвори портичката, отвърза кучето, отиде в градината и легна под някакво дърво.

А небето вече изсветлява. Почти не й остава време. Добре че Гущера й излезе почти съсед. Хукна тя към къщи. Прескочи оградата и — на тавана. Хвърли оловната топка в ъгъла. Друго оръжие й трябва сега. По-мощно.

Ето онзи синджир при празните щайги. С такива синджири връзват тракторите за телеграфните стълбове, та да не орат самички, докато трактористите пият. Хубав синджир. Сигурно отдавна е захвърлен тук. Синджирът е мощ. Въоръжи се тя с него като пролетарий за последен бой. А ето и китара. Прашна. Китарата е романтика. На нашето момиче не му е до романтика сега.

Винаги са я учили, че да се убива, е лошо. Лошо е да се убива обаче само в случай че абстрактният хикс убива също толкова абстрактния игрек. Виж, ако пламенните комсомолци-доброволци убиват орачи и сеячи, е дори много хубаво. Защо да не убиеш заради социалната справедливост? Още по-хубаво е пък, когато нашите добри убиват някой лош под звуците на романтичния напев „Земята в Гренада на вси ще дадем“. Отнемаме земята на нашите си селяни, а обещаваме на гренадските да им дадем тяхната си. Диалектика.

Скъса една струна от китарата, слезе от тавана и отиде при дядо си.

Дядо Макар спи като Нютон под една ябълка. Тя го разбута, събуди го. Той се надигна стреснато.

— Какво става? Махновците ли взеха града?

— Не, дядо, успокой се. Още са си червените. По-добре ми кажи как да залъжа куче, та да не ми се нахвърли.

Въздъхна дядото разочаровано и докато заспиваше пак, измърмори:

— Сложи масло във волски рог, момиче. Бе на нищо ли не ви учат в училище днеска?

Тя пак бегом на тавана. Сред купчините вехтории намери волски рог. Шмугна се в мазето, напълни го с прясно масло и — през оградата.

2

Една пряка. Втора. Жалко, че небето вече е съвсем сиво, със зелена ивица на изток.

Ето я и къщата на Гущера. Песът се задъхва от ярост. Не пес, а гнус четирикрака. Целият на шарени петна. Не от един татко явно, а от задружен колектив. Е, куче, какво да го правиш — кучкин син. Тя му хвърли волския рог. Кучкиният син усеща маслото, ближе рога, гризе го. Обаче знайте, четящи съчинението ми, че куче не може да строши волски рог.

Никое правилно обучено конвойно, караулно или следово куче не взема храна от чужда ръка. Тоя номер не минава при служебните кучета. Но песът на Гущера беше зъл като стопанина си и също така необучен, така че се зае с волския рог, без да подозира, че усилията му са обречени на провал.

Тръгва тя точно покрай олигавената кучешка паст, покрай острите зъби, а очите й — към небето: трепетно момиче, нежно. Заръмжа песът страховито. Страшно му стана на момичето младо. Толкова страшно, че не може да се опише. Толкова страшно, че да ти се доще да зарежеш всичко и даже да ти се отще да ходиш на танци. Озъби се песът, вратът му настръхна, лигите му се точат на гадна пяна. Ръмжи кучкиният му син и аха да я разкъса, обаче много му се ще да олиже маслото и за нищо на света няма да пусне рога. А щом тя не посяга да му го вземе, да си минава, нали така.

Промъква се тя покрай кучето, а синджирът в ръката й: ти само ми скочи, като те фрасна между ушите, ще вирнеш и четирите лапи.

Но песът не скочи и тя влезе в градината. Ето го Гущера, спи под една ябълка и похърква. Приказна ябълка. Прочут е Конотоп с ябълките си. В края на август от аромата им невестите полудяват също както напролет от цъфналия жасмин.

Откъсна тя една тревичка и погъделичка Гущера в носа. Той врътна глава. Тя пак го погъделичка. Той пак врътна шава, махна и с ръка пред лицето си. Тя — пак, Гущера изръмжа, надигна се, огледа се. И в този момент тя му нахлузи струната около врата. И дръпна.

Смятам за свой дълг да доложа, че примка от китарна струна през гърлото, особено бързо и здраво стегната, много разваля съня.

— Не се дърпай, Гущерчето ми.

Гущера хърка.

— И долу ръцете де, долу. Не посягай. Каквото си взел досега — това е. Няма повече. Слушай сега и запомняй. След четири-пет часа ще се свестиш в седма градска. В хирургията. Няма смисъл да обясняваш как те е пребило шестнайсетгодишно момиче, нали така? Само ще си съсипеш репутацията. Ще кажеш, че са били мъже. Много. Неизвестна банда.

— Ххркхр — хърка Гущера.

— Значи, като се свестиш, викаш Васка. Чрез него ще ми предадеш извиненията си. Ако в осем вечерта не ги получа на дансинга, няма да доживееш до полунощ. Вече разбра, че изпълнявам обещанията си, нали?

— Кххрх — хърка Гущера.

— Шегичките ти за изнасилването изобщо не ми харесаха.

— Пошхрргувах се — хърка Гущера.

— Много неуместна шега. С тези неща шега не бива. Не го правя това за себе си, а за всички други момичета. Затова сега ще направим така, че вече никога да не ти хрумват шегички за изнасилване. На ти възглавницата, захапи я хубаво. И бъди мъж, не крещи. Това ще е последната ти изява като мъж. После вече няма да си мъж. Ще ти осигуря вечен неутралитет. Хайде, дръж се. Не буди целия град.

С едната ръка опъна струната, с другата вдигна синджира. Не беше много удобно. Затова реши първият удар да е решителният. И го изпердаши с всичка сила. Гущера се сгърчи, лицето му се разкриви, устните му посиняха, но крясъкът заглъхна в гърлото му, нямаше как да изскочи.

Ще кажете: ама тя е още дете, каква ти сила? И ще сте прави. Но вземете предвид тежестта на синджира и я умножете по вдъхновението, което понякога посещава нежните поетични души. А ударът беше вдъхновен.

Освен това дължината на синджира трябва да се умножи по точността на удара. Защото тя не удари къде да е, а стриктно анатомично. Виж, следващите удари вече бяха където падне, просто за цвят, докато първият беше целенасочен — неутрализиращ.

Преби Гущера, когото след този случай вече едва ли е уместно да наричаме с мъжки прякор, и — вкъщи. Покрай кучкиния син, който си гризеше волския рог, покрай спящите къщи и непристъпните огради. Горе на тавана. Да спи.

3

Заспа веднага и дълбоко.

Спа дълго и спокойно. Събуди се привечер. Този път облече ярка рокля: защо й е траур? Трябва да се веселим. Животът е толкова кратък. Вдигна оловната тежест претегли я в ръка, въздъхна и я остави. Реши да отиде на танците без оръжие. Никакво. Тежестта на каишката беше добра за внезапен удар. Втори път обаче номерът нямаше да мине: докато замахне, щяха да я прободат поне три пъти. Така че без нея — и дори без чантичка.

Ето го и парка. Всичко й е познато в него, до последното листенце. Върви по алеята, хулиганите й правят път, шепнат си. Отвсякъде я пробождат погледи. Обзети от мистичен ужас. Върви тя през парка и й е тъжно: и Змея го няма никакъв, и Гущера, и повечето от подлогите им. Само Васка е все така тук, на бойния си пост. Вярно, цигарата му се е отлепила от устната и е паднала някъде. Щом я видя, забърза да я посрещне.

— Здравейте.

— Здрасти, Васка.

— Ако позволите да попитам, с какво пребихте Змея вчера?

— Той сам се подхлъзна и падна. И се изподра на едно дърто.

— Да, точно така стана. Така му се пада обаче. Момчетата искаха да си поговорите, да се запознаете. А той тръгна да се бие, глупакът му с глупак. Много добре постъпихте. Прокуратурата мислеше да заведе дело, но Змея ги разубеди, каза, че сам си бил виновен. Праща ви много поздрави. Ребрата му са счупени, отзад, и има я такова… вътрешно възпаление.

— Колко жалко.

— Да, наистина жалко. А Гущера помоли да ви предам извиненията му. Вчера някаква банда го издебнала и го пребила, ако закачиш момичето ни, така казали, ще те убием. Добре са го подредили. Докторът едва го отърва. Вика му: „Ще живееш, ама няма да ти е до целуване“.

Тук трябва да отбележа, че след като ще си говорим истината, истината е, че Васка не каза нищо за целуване. Каза съвсем друга дума, но след толкова години вече не си спомням коя точно.

В друга ситуация трепетното ни девойче щеше да се изчерви, да поруменее като ябълка. Но не и в този момент. Сега в нея кипеше спокойна ледена ярост. И тя гледаше в земята и лекичко се усмихваше на нещо свое си.

— Е, какво решихте? Прощавате ли на Гущера? Какво да му кажа?

Вдигна глава, вдигна и ресници и шибна Васка със синия си поглед. И Васка се дръпна. Устата му внезапно пресъхна така, както изсъхва голата степ от аралския вятър. И Васка разбра, че ей сега тя ще го пребие с онова неизвестното. Поне да имаше за какво! Иска му се да погледне ръцете й. И го е страх да откъсне очи от нейните. Никога не е виждал Васка толкова злост в нечии очи. Поне едно око да хвърли на ръцете й, един поглед, с крайчеца на окото… Обаче е страшно. А уж не беше видял нищо в ръцете й, чантичка даже. Обаче и на цирковите фокусници уж ръцете им празни, а после хоп — появява се пистолет. Тръпки го побиват. Сбъркал е нещо и не може да разбере какво. Като че ли не я обиди с нищо, нали така? Дойде, поздрави я, предаде й извиненията на Гущера. И на ти сега. Отстъпи Васка още една крачка, стъпи накриво и не се разбра по задник ли щеше да падне, та клекна, коленичи ли. Сами са двамата. Никой друг. Но от всички алеи ги гледат стотици очи. Ужас. Да се посрами така пред всички. Но на Васка не му е до срам сега, кожата си трябва да спасява. Разбира, че вчера се е шегувала, но че днес ще го убие. А новата банда, дето се е появила — който я закачи тая, му спраскват яйцата. И защо? За какво, пита се. И изведнъж го осени. Изведнъж разбра, че не й трябват извиненията на Гущера. Че е заповядала на Гущера да се извини само за да разбере и той, Васка, че трябва да се извинили, а не просто да предаде чуждите извинения. Разбра тънкия намек. Разбра го и веднага му олекна. Е, щом трябва да се моли, ще се моли. Няма как.

— Вие такова, гражданко… простете ми, ако съм сбъркал нещо…

— Стани, Васка. Срам ме е да те гледам така пред толкова хора.

Васка се огледа. И наистина, хора и хора, и мълчание над парка. И всички го гледат втренчено. Е какво го гледат толкова? Нали не е на колене. Просто се спъна и клекна.

— Знаеш ли, Васка, обичам да ходя нощем сама.

— Знам. Знам. Как да не знам?

— Значи за разнообразие вечер ще ме изпращаш до вкъщи. Като почетен караул.

— Ама разбира се, разбира се, ще ви изпращам.

— И предай на твоите хора, че не им се сърдя. Днес моите момчета няма да бият никого в Конотоп. Това е. Засега си свободен.

Васка отскочи от нея, а тя отиде да танцува.

Това беше прощалната й вечер. Тя не танцува никога вече в живота си. Отказа се.

4

Пътническият влак Одеса-Москва. Зелени вагони. Локомотивът е серия ИС. За недосетливите — Йосиф Сталин. Мощен локомотив. Товарните влакове ги кара черният ФД — Феликс Дзержински, пътническите — зеленият ИС. Черкаси, Золотоноша, Пирятин, Прилуки, Бахмач, Конотоп. Престой на гарата 10 минути. Умоляват се пътниците да заемат местата си, изпращачите — да слязат от влака.

Прегърна дядото внучката си. Тя му махна от прозореца със синьото си шалче.

В купето беше сама. Без спътници. Странна работа. През последните дни на август всички влакове са претъпкани. Особено влаковете за Москва.

И тъкмо почна да се чуди на тази странност, във вагона нахлу истинска тълпа. Все яки мъжаги, гръмогласни, с тежки куфари. Запречиха коридора. Това ли са десето, единайсето и дванайсето място? А, значи сме тука! Блъсканица като на пазар. Все едно стадо слонове се намъкна в трето купе. И в съседните също. Изрева локомотивът, влакът се люшна и тръгна, вратата на купето хлопна и се затвори.

— Анастасия Андреевна Стрелецкая? Дата на раждане 13 април 1920 година? Арестувана сте, гражданко.

И — щрак белезниците.

А влакът пак се люшна, но този път със скърцане на спирачки.

Метнаха на ръцете й една сива жилетка, та да не се виждат стоманените й гривни, хванаха я под ръцете и вежливо я поведоха към вратата на вагона.

— Всички пътници: освободете коридора! На кой говоря аз бе?! Веднага в купетата! Ей, ти, затваряй вратата, че ще ти затисна носа!

До пътническия влак пухти друг локомотив — и той серия ИС. С един вагон. Без прозорци. Преместиха Настя от единия влак в другия. Куфарът й я последва. След това — шумната група мъже. Куфарите им само бяха изглеждали тежки, докато ги внасяха във вагона на пътническия. Сега ги размахваха леко като картонени кутии.

Пътническият влак Одеса-Москва остана да чака. А локомотивът с един вагон полетя към Москва. Без да спира никъде.

5

Арестантският вагон е нов-новеничък. Чист. Целият мирише на боя. И е съвсем празен. Ако не се брои конвоят — шестима яки мъжаги и три лелки.

За една подконвойна.

Половината вагон е за охраната, втората половина е разделена на шест клетки. Но е заета само една от тях. Заета е от единствената шестнайсетгодишна арестантка.

Обискираха я две лелки със сини барети на Държавна сигурност. Обискираха я със съзнание за дълг. С наслаждение. Едната лелка беше почти хубава. Другата си беше чиста проба вещица. На петлиците на първата имаше по едно квадратче. На втората — по две правоъгълничета. Началничка.

След обиска никой не я разпита. Никой изобщо не й говореше. Тя зададе един-два въпроса, но й отвърнаха с мълчание.

Не й предявиха и обвинение. Но Настя си знаеше вината: двама с тежки телесни повреди и един осакатен до инвалидност.

Отдавна знаеше, че ако сгрешиш в спор, трябва да си признаеш грешката незабавно и решително, без глупаво упорство. Но ако си направил нещо лошо, не бива да признаваш. Признанието облекчава мъките на съвестта, но утежнява наказанието. Колкото по-малко става нещо на едно място, толкова повече става на друго. Този принцип го е открил великият руски учен Михайло Ломоносов. Учи се в училище заедно със закона за запазване на масата. Защо да си облекчаваш съвестта, след като това ще утежни бъдещото ти наказание?

Умен човек бил Михайло Василиевич. И името му говорещо. Ломял противниците си във всички научни диспути, а когато се ядосвал, чупел носове и трошал глави.

Не разбираше обаче как така Държавна сигурност е разбрала за подвизите й. Това, че беше осакатила Гущера го знаеше само Гущера. И не беше в негов интерес да го казва. И свидетели нямаше. А и дори Гущера да се оплаче, кой ще му повярва?

Със Змея и шайката му също всичко беше ясно. Тук беше трудно да я упрекнат. Беше си чиста самоотбрана. Вярно, нападение срещу нея нямаше. Но те явно го замисляха и подготвяха. А тя нанесе изпреварващ удар. Ако Змея и приятелчетата му кажат истината, ще ги вземат за мезе. Пък и с какво би могло да ги пребие едно шестнайсетгодишно момиче? Никой съд нямаше да им повярва.

Сама беше пуснала слуха за бандата, която уж я защитавала. Ако почнеха да я разпитват, и за това имаше готов отговор. Каква банда? Някой да я е видял тази банда? И как могат да докажат връзката й с някаква митична банда? Откъде се е взела тази банда и къде е изчезнала, без да остави следи нито в Конотоп, нито в околностите?

6

Хитрите следователи започват работа веднага, за да не дадат на арестувания възможност да се опомни. Но в арестантския вагон няма следовател. Защо? Защо никой не я разпитва?

И къде я карат? И защо? Щом престъплението е извършено в Конотоп, значи пак там трябва да се разследва. И пак странност: в Конотоп, както впрочем и в целия СССР, побоищата не се водят престъпления. Голяма работа — някой набил някого, някой счупил нечие ребро. Избил нечии зъби или нанесъл тежки повреди на разни нежни места например. И какво сега, веднага да го арестуваме тоя човек ли? Че тогава ще трябва да арестуваме всички. Обаче няма как да се арестуват всички, нали?

Не, нещо в тази работа не беше наред. И защо със случая не се занимаваше милицията, Държавна сигурност? И защо конвойните бяха толкова много? И защо беше целият карнавал с преобличането? Защо я арестуваха цивилни? Защо я прибраха така, че никой да не разбере? По-лесно щеше да им е на съмване да потропат на вратата на дядо Макар, а сега цяла операция: дават й такъв билет, че в купето да няма други хора. А и влака го спряха чак когато излезе от гарата.

И защо такава чест: персонален локомотив с персонален арестантски вагон? И защо вагонът е съвсем нов?

Очевидно е нов, защото народният комисар на вътрешните работи си има някъде спецрезерв затворнически транспорт. Тоест, ако се наложат внезапни масови арестувания, да има готови мощности. За някой специален случай може и да се отпусне вагон от резерва.

Обаче ако е така, картината се получаваше съвсем странна. Щом обикалят цялата страна по разни свои си маршрути, арестантските вагони очевидно не са празни. Следователно не би трябвало да са съвсем чисти. И да ухаят на съответния аромат.

И кой има право да вземе арестантски вагон от специалния резерв на народния комисар на вътрешните работи?

На това място двата неясни момента се сляха в един ясен.

Първият неясен момент: охрана много, но няма следовател, който, като се възползва от внезапността на арестуването и объркаността на арестувания, да изясня много неща, които не можеш да измъкнеш от човек, имал достатъчно време да се окопити, да обмисли нещата и да свикне с обстановката.

Вторият неясен момент: локомотив и цял вагон от спецрезерва за превоз на един арестуван.

Елементарен извод: със случая ще се занимава много важен началник, който не се доверява нито на обикновените, нито дори на най-важните следователи.

Но ако е така, възниква още по-неясен момент. За какво му е тя на този голям началник? Все пак не е извършила никакви противодържавни престъпления. Засега.

Обясненията може да са само две.

Първото: сбъркали са я с друго лице.

Второто: покрай сухото гори и суровото. Някъде става нещо грандиозно, нещо, към което самата тя няма никакво отношение. Но историческият процес повлича и онези, които се напъват да отплуват по-далече от въртопа. Режат например огромно дърво в някоя дъскорезница, а на дървото охлюв… Никому нищо лошо не е направил този охлюв. Просто се е оказал на неподходящото дърво в неподходящия момент.

Представи си се като охлюв. Гол охлюв. Гадно. Така че си се представи като пъргава катеричка рунтавелка. Катеричката няма да седи на дървото и да чака да я прережат на две. Без да бърза, ще избяга с леки подскоци: скок-скок…

Няма начин обаче да избяга от арестантския вагон.

Затова реши да си пази силите за някой удобен момент.

За да ги пази, трябваше да спи. На голите дъски.

Тя се беше научила да заспива. Начини има много. Но не действат при всички и винаги. Тя обаче си имаше безотказен начин. Трябва да видиш чисто горско езеро с тръстики, с бял пясък на дъното. Да видиш вълничките по прозрачната вода, плуващото като корабче жълто листо. И падащ във водата камък… Пльос! И — към дъното. И кръгове по водата. Държиш тази картинка в ума си и не позволяваш на други мисли и образи да я изтласкат.

Още един камък. Ето го, пада… Ето пръските… Потъва към дъното… Потъва… Потъва… И кръгове… кръго…

7

Змиеядеца почука на вратата. Отвори я плахо. Насреща му — Сталин. Съвсем различен от портретите.

— Здравейте, другарю Змиеядец.

— Здравейте, другарю Сталин.

— Заповядайте, седнете.

Стаята в Сталиновата вила е съвсем обикновена. Сталин се ръкува със Змиеядеца. Змиеядеца леко извърна глава, та да даде на другаря Сталин възможност незабелязано да си избърше ръката с кърпа и пак незабелязано да я пусне в кошчето за боклук. Другарят Сталин обаче не си бърше ръката.

— Получих писмото ви. Странно послание ми пращате. Слово и дело. И какво ли ще е това слово? И дело? Ще пийнете ли?

Змиеядеца облиза внезапно пресъхналите си устни.

— Да.

— Какво да ви налея? Има грузинско вино, арменски коняк, руска водка — рябиновка, украинска горилка…

— Горилка, другарю Сталин.

— И аз ще пия с вас. Наздраве.

— Наздраве, другарю Сталин.

Някои си мислят, че горилката е малка горила. Трябва да признаем, че е така. Да, това е истина. Но не цялата. Горилката освен това е и целебна напитка. Лекува депресията, мизантропията и притеснителността, прогонва надалече грижите и несгодите, помага за установяването на контакти и пълно взаимно разбирателство между хората. Важното е въпросната горилка да е ледена, да е достатъчно и да има с какво да замезиш. Хрупкавите кисели краставички, лучецът на колелца и нарязаната на тънко сланинка най-добре подпомагат усвояването й. Всичко това беше вече подготвено с голям майсторлък.

Чукнаха чашките. Изпиха ги на една глътка. Взеха по краставичка.

— Още по една?

— С удоволствие, другарю Сталин, но вие не пиете.

— Как така да не пия? Нали пих с вас.

Змиеядеца кимна към чашките. В първия миг Сталин не го разбра. Вгледа се в тях. И се сети. Чашката на Змиеядеца съвсем леко се беше запотила от ледената горилка. А чашата на Сталин — не.

Хитър е другарят Сталин. И има ловки ръце. На Змиеядеца горилка, а на себе си — вода. Змиеядеца не разбра как е успял да го направи, но като остави чашата и посегна за краставичка, видя почти незабележимата разлика. Животът го беше научил да обръща внимание и на най-малките подробности. Можеше да си премълчи, да се направи, че не е забелязал хитруването на Сталин. Обаче го хвана яд: съвсем за глупак ли ме мислиш, другарю Сталин?

Усмихна се Сталин, извини се: за важните държавни дела трябвала бистра глава, но щом другарят Змиеядец го бил хванал в лъжа, да му налеел той, да се изравнят.

Змиеядеца наля. Сталин пи. Сега вече и неговата чашка се запоти.

— Вече става ли по още една?

— Става, другарю Сталин.

Сталин вече не посяга към бутилката, нали са го хванали. Налива Змиеядеца. Пиха. Минаха на въпроса:

— Та какво ще да е това слово? И дело?

— Знаете ли какво означава това, другарю Сталин?

— Аз знам. А вие знаете ли?

— И аз вече знам. Ще разрешите ли да почна отначало?

— Разрешавам.

— Преди пет дни на Ярославската гара изчезна чекист, който пристигаше от Колима. Беше цивилен. Аз бях дежурен на първи перон. Народният комисар на вътрешните работи другарят Ягода ме заведе на вилата си ми нареди да намеря изчезналия. Говорихме в градината, та никой да не ни подслушва. Седяхме един срещу друг. По време на разговора ни той единайсет пъти докосна лицето си, попипваше си ухото. През останалото време си държеше ръцете под масата. Понякога погледът му се отклоняваше встрани.

— И какво означава това според вас?

— Как какво? — Змиеядеца го погледна изумено. — Означава, че лъжеше.

— Аз например не си държа ръцете под масата. Подпрял съм си бузата с лявата ръка. Това също ли означава нещо?

— Разбира се. Ако си бяхте подпрели брадичката, щях да го разчета като загуба на интерес. Но вие, другарю Сталин, сте опрели буза на дланта си, пръстите са нагоре, докосват слепоочието. Нима от това не е ясно, че думите ми са ви наистина интересни, другарю Сталин?

— Правилно. Вие ме заинтересувахте. А с какво вас ви заинтересуваха действията на народния комисар на вътрешните работи?

— В Москва изчезва човек. Толкова важен човек, че със случая се занимава лично ръководителят на НКВД. Но се занимава като частно лице, без да вдига шум, без да привлича всички сили на НКВД, без да вдига по тревога всички, които може и които трябва да вдигне.

— И какво означава това според вас?

— Това означава, че изчезналото лице е свързано с някаква тайна, но тази тайна не е държавна. А ако не е държавна, каква е? Антидържавна според мен.

— Може да е просто лична тайна.

— Не, не може. Изчезва важен чекист, търси го главният чекист на страната. Каква лична тайна може да има тук?

— Откъде знаете, че изчезналият е чекист?

— Знам аз. Личат си отдалече. Отляво под сакото носеше пистолет. Точно затова му обърнах специално внимание. Престъпниците не носят пистолети, а ножове. Пистолети носят военните, обаче те носят и униформа. Кой ходи цивилен и с пистолет? Инкасаторите? Инкасаторите, дипломатическите куриери и изобщо всички, които пренасят нещо ценно, не ходят самички. А и какво ще прави инкасатор във влак, който пристига чак от Владивосток?

— Защо мислите, че изчезналият чекист е идвал от Колима?

— Лицето му беше обветрено като на полярник. Но влакът не е от Мурманск или Архангелск, не е от север, а от изток, от Далечния изток. Аз, между впрочем, предпазливо предположих пред другаря Ягода, че човекът е пътувал единайсет дни с влака, а преди това може би и три-четири с параход. Ако не е така, другарят Ягода би трябвало да възрази. Трябваше да каже нещо като: а, не, само пет дни е пътувал с влака.

— А другарят Ягода не възрази, така ли?

— Да, другарю Сталин, другарят Ягода не възрази.

— Какво може да носи един чекист от Колима на народния комисар на вътрешните работи?

— Важно съобщение или злато. От Колима няма какво друго да се донесе.

— Важно съобщение или злато — бавно повтори Сталин.

— Но съобщението може да се прати по радиото, по телефона, по телеграфа. Почти всички средства за връзка са в ръцете на НКВД. И почти всички шифровъчни служби също. В краен случай куриерът би могъл да долети със самолет. НКВД си има своя авиация. Защо едно важно съобщение ще се влачи цели петнайсет дни с кораби и влакове?

— Значи злато?

— Значи злато, другарю Сталин.

— Това е кражба. В особено големи размери. И все пак е само кражба. Къде е заговорът?

— Как къде? Ето го, пред очите ви е. Народният комисар на вътрешните работи на работническо-селската ни държава е осигурен с всички блага според потребностите си. Каквото поиска, му го дават веднага. Не му трябват пари. Няма нито възможност, нито право да напуска страната. Тогава защо са му килограми, може би десетки, стотици килограми злато? За какви потребности?

— Правилен въпрос, другарю Змиеядец. Сега се приберете. За нашата среща знаят трима: вие, аз и моят помощник, който ви докара тук. Сега ще му повторите всичко, което разказахте на мен. Благодаря ви. Довиждане.

— Довиждане, другарю Сталин.

— Момент. Как сте по фамилия?

— По фамилия сме Ширманов.